Сей Шонагон
Записки под възглавката (1)

1. Напролет — изгревът

Напролет — изгревът.

Първите лъчи светлина очертават върху небосвода белите планински върхове, а над тях аленее тънка ивица облаци.

Лете — нощта.

Не само когато изгрява луната или в мрака искрят безброй светулки, хубаво е дори когато само тук-там проблясва светулка или вали дъжд.

Наесен — залезът.

Щедрото слънце се приближава към планинските върхове и враните политат към гнездата си — по три, по четири, по две. А нейде високо в небесата чезне върволица диви жерави и изпълва сърцето с тъга и омая. А щом залезе слънцето — гласът на вятъра и песните на цикадите.

Зиме — утринта.

Не ще и дума, че е хубаво, когато вали сняг или бял скреж сковава всичко наоколо. Ала дори да няма сняг и скреж, пак е мразовито и сутрин бързаш да запалиш печките и разнасяш въглища и съчки по коридора. Зима е — усещаш го ясно! А към обед студът постепенно омеква и някак неусетно въглените в огнището се превръщат в бяла пепел.

2. Хубаво време

Хубаво е през първия месец, през третия, четвъртия и петия, през седмия, осмия и деветия, през единадесетия и дванадесетия месец. Всеки месец от годината има своя хубост.

Прекрасен е новогодишният ден, когато в синьото небе трепти воал от омара. Всички са нагиздени и засмени от сърце; молят се за благоденствието на Негово Величество и за собственото си щастие. Колко е хубаво!

Обичам и седмия ден, когато събираме стръкчета току-що поникнала млада трева там, където снегът вече се е стопил. Колко е странно, че можеш да видиш тревички дори на най-неочаквано място — зад оградата на двореца!

От провинцията с красиви колесници пристигат благородниците, за да наблюдават Празника на белите коне^[1]. Колесниците влизат през Средната порта, подскачат, когато минават прага, а дамите вътре се блъскат една в друга — понякога дори гребенчетата от косите им падат и се чупят. Забавно е да гледаш как всички се смеят.

Спомням си едно посещение в двореца за Празника на белите коне. Пред външната Южна порта бяха застанали гвардейци на стража. Те бяха взели лъковете на слугите, които ни съпровождаха, и плашеха конете, като опъваха тетивите. Надникнах в двора през една пролука в оградата — там достолепно се разхождаха придворни дами от най-високи рангове. Какви честити особи! Шестват покрай деветкатовите палати, сякаш цял живот са прекарали в тях! Точно тогава дворцовите слуги минаха неочаквано близо до колесницата, в която седях, и можах да разгледам лицата им. Някои бяха напудрени толкова неумело, че ми стана дори неприятно — имах чувството, че гледам изпръхналата черна земя в двора, по която тук-там са останали парцали сняг!

Конете, водени от дворцовите слуги, бяха доста буйни — изправяха се на задните си крака и цвилеха. Изплашено се отдръпнах навътре в колесницата и повече нищо не видях.

А колко е хубаво на осмия ден от първия месец, когато се поднасят дарове на Техни Величества! Всички се суетят, бързат, дори тропотът на колесниците се чува сякаш по-силно от обикновено.

На петнадесетия ден поднасят на Негово Величество празнична каша каю^[2].

В домовете на благородниците дамите внимателно крият зад гърба си бъркачките за кашата и дебнат да натупат някого. Ала трябва хубавичко да се оглеждат, за да не бъдат изненадани самите те. Много е забавно наистина! Предпазливостта в крайна сметка не помага да избегнеш удара. Всички се смеят и се радват на сръчността на сполучилата, освен, разбира се, жертвата, която се чувства доста неловко.

От една година млад благородник посещава дома на новата си съпруга^[3]. И ето, на петнадесетия ден от първия месец той се приготвя да посети двореца, за да поднесе дарове. А една от дамите — във всеки дом има и такава, която все се разпорежда — се крие в ъгъла с бъркачка в ръка. Другите я забелязват и започват да се подсмихват, но тя им прави знаци: „Шт, мълчете!“ И само младата господарка си седи спокойно, без да забелязва нищо. В този миг дамата с бъркачката се спуска към нея: „Ах, трябва да взема нещо оттук!“, издебва сгода и я тупва по гърба. Всички до една избухват в смях. Усмихва се и младият благородник, а невестата дори не помръдва — само страните й леко порозовяват. Колко е трогателно това!

Понякога дамите се налагат с бъркачки не само помежду си, но се хвърлят да удрят и господата.

Кой как посреща тези удари? Някои дами например страшно се ядосват и започват да проклинат онези, които са ги ударили. Мисля, че прекаляват — нали всичко е на шега!

Дори в двореца — това тържествено и церемониално място — през този ден настъпва суматоха и всички забравят добрия тон.

А колко е забавно да наблюдаваш какво става в двореца в деня, когато се раздават дворцовите рангове и санове^[4]! И сняг да вали, и лед да е сковал всичко наоколо, чиновниците от четвърти и пети ранг не пропускат да дойдат с молебствени писма. Младоците се държат наперено и самонадеяно, но онези, чиито глави вече са побелели, търсят съчувствието и закрилата на влиятелните царедворци. Посещават знатните придворни дами и надълго и нашироко им говорят за собствените си достойнства. Горките! Дори не подозират как се подиграват след това с тях младите красавици.

„Ходатайствайте за мен пред Негово Величество!“ — молят се чиновниците и е добре, ако успеят да получат желания ранг! Ала колко жалко е, когато надеждите им не се оправдаят…

На третия ден от третия месец слънцето грее най-ярко. Тъкмо тогава цъфтят прасковите! А тихата прелест на върбите! Колко е красиво! Харесвам върбите, когато клонките са напъпили и младите листенца са още свити като копринени буби в своите пашкули. Широко разлистените дървета са неприятни за гледане. Всички цветове са хубави до мига, в който се разтворят!

Откъсни току-що напъпила дълга вишнева клонка и я сложи във висока ваза. Това е по-изящно и по-красиво от букет цветя. Ако в такъв ден те посетят Техни Величества или някой друг от императорското семейство — особа с одеяние в цветовете на вишната, под което се подава бяла роба — и седнете заедно до вазата ей така, за да си поговорите, обхваща те най-благостно чувство.

То е още по-силно, ако се случи наблизо да прелети птичка или пеперудка. Каква мила главица има!

Колко е хубаво по време на празника Камо^[5] през четвъртия месец! Листата на дърветата са все още крехки и свежозелени и не покриват плътно клоните. Денем, когато ни облаци, ни пролетна омара закриват ясното небе, то сякаш трепти! А привечер, щом падне лека вечерна мъгла, или пък нощем — каква прелест се крие в далечните гласове на кукувиците, толкова тихи, че за миг не вярваш на ушите си.

Щом наближи празникът, все по-често виждаш забързани хора да разнасят насам-натам небрежно увити в хартия топове плат — старо злато със зелено или пък индиговосиньо с аленочервено. Тогава можеш да видиш одежди в най-непривични окраски — някои преминават от бяло към наситени тъмни цветове, други са с преливащи се нюанси от един и същи цвят, а трети — съвсем неравномерно боядисани.

Непълнолетните девойки вече са измили и подредили косите си в очакване на празника, но продължават да ходят с обикновените си дрехи, които понякога са дори износени и измачкани. Още нищо не е приготвено, а те само се суетят и подвикват на слугите: „Скъсани са ми каишките на чехлите! Погрижете се за подметките на сандалите ми!“ Ала в мига, когато облекат празничното одеяние, същите тези капризни девойчета стават важни и тържествени и пристъпят начело на шествието бавно и благочестиво като монахини. Колко много се вълнуват! Трогателно е да наблюдаваш как техните майки, сестри, лели вървят до тях и оправят дрехите им.

3. Едни и същи неща…

Едни и същи неща могат да звучат по различен начин. Речта на монасите, мъжката и женската реч… А в речта на простолюдието винаги има излишни думи.

4. Колко е тъжно, когато любимият ти син…

Колко е тъжно, когато любимият ти син стане монах! Всъщност за роднините това е радостно събитие, понеже той ще се моли за тяхното спасение, ала околните го смятат за безчувствен и така и се отнасят към него. Монасите преживяват с най-оскъдна храна, не им е позволено дори да се наспят. Съвсем естествено младите монаси проявяват любопитство към различни неща. Но ако се случи да погледнат към жена, просто така, без никакъв умисъл, всички сърдито ги укоряват.

Още по-тежка е съдбата на монасите-заклинатели. Те ходят на поклонение в Митаке, Кумано и други свещени планини, а това съвсем не е леко! Когато за някого се разнесе славата, че има чудотворна сила, започват да го търсят отвсякъде и той няма нито миг покой! Случва се да го повикат при тежко болен и той с всички сили се мъчи да прогони злите духове и уроки, а с тях — и болестите. Накрая, напълно изтощен, задремва от изнемога, ала веднага се намира някой да измърмори: „Тоя пък монах само спи!“ Подобни забележки сигурно са много обидни за монаха-заклинател и мога да си представя какво му е на душата!

Така е било някога. Сега животът на монасите, изглежда, е станал по-добър.

5. В очакване на Нейно Величество…

В очакване на Нейно Величество старшият съветник от деловодството Наримаса издигна над Източната порта покрив върху четири колони^[6]. Оттам внесоха паланкина на императрицата, а ние, придворните дами, пристигнахме с колесница пред Северната порта. Не се виждаше никой и понеже се надявахме, че колесницата ще спре направо пред верандата, не положихме грижи за външния си вид, дори не подредихме косите си, разрошени от дългия път. За беда обаче нашата колесница с палмови листа се оказа твърде голяма за тази порта. Трябваше да слезем и да вървим пеша към дома по пътечката, застлана специално за нас. Ужасно неприятно положение, но нямаше какво да правим. На всичко отгоре гвардейците ведно с прислугата се наредиха отстрани на пътечката и най-подробно ни разгледаха. Какъв срам!

Побързах да съобщя на Нейно Величество за случилото се, а тя каза: „Нима човек трябва да се гласи само за пред външните хора?! Защо сте се отпуснали така?“ — „Да, но господата от вашата свита вече са свикнали с нас и твърде добре ни познават, тъй че, ако полагаме прекалени грижи за себе си, може би тъкмо обратното, няма да бъде израз на добър тон! — опитах се да възразя. — И кой би могъл да допусне, че в такъв представителен дом вратите ще са толкова тесни! Ще му натрия носа на този Наримаса, щом го видя!“

Тъкмо в този миг отнякъде се появи Наримаса, подаде под завеската камък за разтриване на туш, хартия и рече: „Предайте тези неща на Нейно Величество!“

„Уважаеми, вие сте непоносим човек! Бива ли портите в дома ви да са толкова малки?!“ — нахвърлих се върху него, но той хитро се измъкна: „Всичко в моя дом е съобразено с положението ми!“ — „Чудесно, но казват, че имало и такива, които изградили високи порти пред малките си къщи!“ — не се предавах, а той рече: „Невероятно! Та вие говорите за Юй Динго^[7]! Мислех, че освен старите буквояди вече никой не знае за него! Аз самият се сетих само защото на времето бях поел Пътя на учението и имам известни познания.“ „Пътят ли? Честно казано, вашият път бе доста неравен и често се спъвахме по рогозките, дори се случваше някоя от нас да падне“ — продължих да го хокам. „Сама разбирате, валеше дъжд и навярно пътеката се е поизровила! Но вашите нападки наистина нямат край, тъй че разрешете ми да се оттегля, преди да ги подновите!“ — каза Наримаса и набързо се измъкна.

„Какво се е случило? Защо Наримаса изглеждаше така смутен?“ — запита Нейно Величество, а аз отвърнах: „Нищо особено. Разказах му само как колесницата ни не можа да мине през портата.“ След тези думи се прибрах в женските покои.

Вътре заварих няколко млади дами. Чувствахме се доста изморени и скоро се унесохме в дрямка… Стаята ни бе в Източната част на дома. Бяхме сънени и никоя от нас не забеляза, че вратата към вътрешните покои не е затворена. Стопанинът на дома обаче знаеше всичко.

Не след дълго някой открехна вратата и извика с неприятен дрезгав глас: „Мога ли да вляза?“ Бе дръпнал вратата на около пет педи и свещите зад завеската очертаваха силуета му. Забавно! Наримаса не би си позволил нищо подобно при други случаи, но очевидно сега беше събрал кураж, защото Нейно Величество пребиваваше в дома му. Събудих една млада дама до мен и й казах: „Погледни натам! Някакво странно лице се подава зад вратата!“ Тя се обърна и се разсмя. „Хей, кой е там? Това са женски покои!“ — провикнах се и в отговор чух: „Извинете за безпокойството, госпожо. Аз съм стопанинът на дома и бих искал да поговоря с вас.“

„Доколкото си спомням, преди малко ставаше дума за вашата порта, а не за вратата към женските покои, която сте отворили!“ — подхвърлих, а Наримаса смутено отвърна: „Тъкмо за портата исках да поговорим. Ще разрешите ли да вляза при вас?“

При тези думи една от младите дами възкликна: „Невъзможно! Да ни види в този вид!“ „Ах, вие не сте сама! Чувам и други гласове!“ — измърмори Наримаса, затвори вратата и си тръгна смутено. Прихнахме да се смеем зад гърба му. Щом е имал веднъж смелостта да отвори вратата, би трябвало веднага да влезе в стаята. Какви са тези молби — „Ще разрешите ли да вляза?“?! Какво очаква — да го поканим най-учтиво?

На следващата сутрин се явих пред Нейно Величество и й разказах подробно за среднощната случка. „Невероятно! — възкликна с усмивка тя. — Не е такъв човек! Навярно е бил дълбоко впечатлен от разговора с теб и това му е дало сили да потърси стаята ти. Много си жестока към него. Искрено го съжалявам!“

Веднъж Нейно Величество поръча на Наримаса да се погрижи за одеянието на девойчетата от свитата на принцесата и той попита: „Ваше Величество, в какъв цвят да бъдат одеждите върху долните роби акоме?“ Всички се изсмяха на невежеството му. „А приборите за младата принцеса не бива да са големи като тези за възрастните. Най ще й подхождат мънзърки чашки върху мънзърко подносче“^[8] — продължи Наримаса, а аз казах: „И девойките, облечени с «одежди върху долните роби акоме», така чудесно ще държат това «мънзърко подносче»!“, но императрицата веднага се намеси: „Хайде, престани! Не бива да се заяждаш прекалено с Наримаса! Той е много честен и искрен!“ Дори когато кори някого, Нейно Величество е толкова прекрасна!

Тъкмо се занимавах с някаква съвсем неотложна работа, когато дойдоха да съобщят: „Съветникът Наримаса ви търси и казва, че трябва непременно да говори с вас.“ — „Какво ли още ще измисли, та да му се смеем! — подхвърли Нейно Величество и заповяда: — Хайде, върви да чуеш!“

Прекъснах работата и се приближих към щорите. „Знаете ли, побързах да разкажа за разговора ни на брат си и той така дълбоко се впечатли, че пожела при първа възможност да се срещне с вас и да побеседвате спокойно!“ — сподели Наримаса. Не каза нищо повече. Мислех, че ще спомене нещо за неочакваното си среднощно посещение и сърцето ми развълнувано биеше, но той премълча за това и си тръгна с думите: „Надявам се в най-близко бъдеще да ми отделите малко повече време!“

Когато се върнах при Нейно Величество, тя попита: „Каква беше целта на това специално посещение?“ Предадох дума по дума нашия разговор, а придворните дами насмешливо подхвърлиха: „Нямаше никакъв смисъл да я безпокои заради такава дреболия! Можеше съвсем спокойно да й го съобщи, когато тя се върне в покоите си.“ Горкият Наримаса! За сетен път стана за смях, но Нейно Величество веднага го защити: „Престанете! Наримаса се е почувствал щастлив от високата оценка на брат си и е искал час по-скоро да зарадва и Сей Шонагон! Той държи много на мнението на брат си!“ Нейната загриженост за престижа на Наримаса бе направо трогателна!

6. Любимата котка на императора…

Любимата котка на императора бе удостоена с пети дворцов ранг. Величаеха я с името „госпожа Мьобу-но Омото“ и се радваше на най-висшето благоразположение на Негово Величество^[9].

Веднъж Ума-но Мьобу — нейната гувернантка — с ужас забелязала, че котката се е настанила на края на верандата и спи навън. „Що за маниери! — укорила я. — Веднага да се приберете вътре!“, но госпожа котката не благоволила да я послуша и продължила най-спокойно да се припича на слънце. Ума-но Мьобу решила да я сплаши, та занапред да слуша, и викнала на кучето Окинамаро: „Окинамаро, къде си? Я захапи тази непослушна глезана Мьобу-но Омото!“ Окинамаро обаче не схванал шегата и съвсем на сериозно се хвърлил върху котката. Тя се изплашила и се шмугнала зад завесите във вътрешността на дома.

Тъкмо по това време Негово Величество закусвал в страничната стая и госпожа котката връхлетяла направо върху него. Той я взел на ръце, погалил я и поръчал веднага да се явят при него придворните Тадатака и Наринака. „Този отвратителен пес Окинамаро да бъде пребит и заточен на острова на кучетата. Веднага!“ — заповядал императорът и всички се хвърлили да гонят злощастното животно.

Сетне Негово Величество се обърнал към Ума-но Мьобу с думите: „Отсега нататък ще трябва да потърся услугите на някой друг! Не бих могъл да ви се доверявам повече!“ — и я изгонил.

От този миг Ума-но Мьобу се страхуваше дори да се мерне пред императора. А какво се случи с кучето? Гвардейците най-сетне го хванаха и го изгониха на улицата.

„Колко ми е мъчно за него! — въздъхнах. — Като си помисля само как същият този пес най-тържествено шестваше на третия ден от третия месец с венец от върбови и цъфнали сливови клонки, препасан с пояс от вишнев цвят!“ Другите придворни дами също му съчувстваха. „Спомнете си как винаги стоеше на двора, докато Нейно Величество се хранеше! Сега ще ни липсва!“ — подхвърли една дама и всички се натъжихме.

След три-четири дни някъде по обед чухме дълго жалостиво скимтене. Какво ли може да бъде? — ослушахме се, а кучетата от двора веднага побързаха да видят какво става.

Скоро дотича една слугиня и каза: „Ужасно! Двама господа налагат някакво куче. Казват, че се върнало, въпреки че било заточено от Негово Величество, и сега ще го пребият до смърт!“ Така разбрахме, че това е Окинамаро. Двамата господа бяха Тадатака и Санефуса — наредих да им кажат да спрат. Ала междувременно кучешкият вой секна и пратеникът се върна с новината: „Песът е издъхнал и са го изхвърлили на улицата!“ Всички се наскърбихме.

Привечер се появи някакво куче с покъртителен вид — цялото бе в подутини, тресеше се и едва-едва се влачеше, сякаш не виждаше.

„Дали пък не е Окинамаро? Наскоро тук не се е веснало подобно куче!“ — предположи някой и всички започнаха да му викат: „Окинамаро! Окинамаро!“ Песът обаче не помръдна и помислихме, че навярно все пак не е Окинамаро. „Доведете госпожа Укон!“ — намеси се Нейно Величество и когато госпожата дойде, я попита: „Кажи ми, мила, това Окинамаро ли е?“ Госпожа Укон се замисли и отвърна: „Наистина прилича на него, но странно защо не идва, като го викам. По-рано веднага се хвърляше към мен, щом чуеше гласа ми. Май е друго куче. А и нали съобщиха, че Окинамаро е пребит до смърт и трупът му е изхвърлен на улицата! Не вярвам да е оживял, след като са го налагали двама яки мъже!“ При тези думи Нейно Величество неволно потръпна и притвори очи, ужасена от спомена за случилото се.

Свечери се и дадохме на кучето да яде, но то не се докосна до храната. Тогава окончателно решихме, че не е Окинамаро, и го оставихме на мира.

На следващата сутрин в зори отидох в покоите на Нейно Величество, за да участвам в подготовката на сутрешния й тоалет, и както държах огледалото пред нея, забелязах на двора снощното куче. „Горкият Окинамаро! Много ми е мъчно за него! Като си помисля само, че са го пребили до смърт, сърцето ми се свива от мъка! В какво ли ще се прероди в следващия живот^[10]? Представям си как се е чувствал, когато са го биели!“ — неволно промълвих и изведнъж най-неочаквано кучето на двора се разтресе и започна да лее потоци сълзи. Учудването ни не знаеше граници. Значи, това все пак е Окинамаро! Снощи е мълчал и се криел, защото го е било страх! Толкова ми домиля! „Окинамаро!“ — повиках го и кучето жаловито се приближи. Нейно Величество грейна от радост.

Веднага дойде госпожа Укон и императрицата подробно й разказа всичко. Вдигна се голям шум и вестта стигна до ушите на императора, който не след дълго се появи в покоите на Нейно Величество. „Невероятно! Как е възможно една неразумна твар да страда толкова дълбоко!“ — промълви с невярваща усмивка той.

Скоро надойдоха и дамите от свитата на Негово Величество и всички започнаха да викат Окинамаро. Кучето вече се беше поуспокоило и подскачаше пъргаво при всеки повик. „Погледнете колко е подута муцуната му! Трябва да го лекуваме!“ — възкликнах, а дамите наоколо не можеха да му се нарадват: „Колко е хубаво, че все пак си призна кой си! Ах, ти!“

По едно време Тадатака, който бе отзад в кухнята и навярно бе чул за какво говорим, се приближи и попита: „Казват, че Окинамаро се е върнал? Дайте да го видя!“ — „Но моля ви се, имате грешка! Това куче съвсем не е Окинамаро! Защо ще го гледате!“ — категорично възразих, а Тадатака отвърна: „Както и да е! Рано или късно аз все пак ще го спипам! Не можете вечно да го криете!“

След този случай Окинамаро бе помилван от императора и отново зае своето достойно място в двореца. Но и до ден-днешен, колчем си спомня за него в онзи миг — пребит и стенещ — сърцето ми се къса от болка. И как само се разплака, когато чу състрадателните ми слова! Като човек!

7. Обичам първия ден от първия месец и третия ден от третия месец…

Обичам първия ден от първия месец и третия ден от третия месец, когато времето е ясно.

През петия ден от петия месец може да е облачно, но през седмия ден от седмия месец, дори по пладне да има облаци, привечер небето трябва непременно да се проясни, за да изплува ярката луна и да заблестят звездите^[11].

Хубаво е, когато през деветия ден от деветия месец рано призори заръси дъжд и по хризантемите заискрят капчици роса, като покривало от влага, а въздухът се насити с нежното им благоухание. Харесва ми и когато дъждът спре, ала небето все още е навъсено и ти се струва, че всеки миг може да завали отново.

8. Обичам да гледам как дворцовите сановници…

Обичам да гледам как дворцовите сановници, получили повишение, възнасят своята благодарност на Негово Величество. Дългите им шлейфове се влачат далеч зад тях, когато застанат пред височайшата особа с таблици в ръце^[12]. А колко е приятно да наблюдаваш ритуалните благодарствени танци!

9. Отскоро дворцовата стража се намираше в източната част на двореца…

Отскоро дворцовата стража се намираше в източната част на двореца, но по навик продължавахме да я наричаме „северна стража“.

Недалеч от караулните помещения се извисяваше огромно дърво. „Интересно, колко ли е високо?“ — възхищавахме се често, а гвардейският капитан Наринобу веднъж подхвърли: „Трябва да го отсечем до корен и да го поднесем на Негово Преподобие Джочо за ветрило! Много ще му приляга!“

Не щеш ли, скоро Джочо бе избран за игумен на храма Ямашина и тъкмо когато се яви в двореца да изкаже своята благодарност, на пост беше същият този Наринобу. Джочо изглеждаше дори по-грамаден от обикновено, защото бе обул високи дървени сандали. Когато си отиде, попитах Наринобу: „Какво стана? Защо не дадохте на Негово Преподобие ветрилото, за което споменахте тези дни?“ Той се засмя и рече: „Непоносима сте! Нищо не забравяте!“

Интересно, навярно оттогава е тръгнал изразът: „Всекиму своето: на високия човек голяма роба, на дребния човек малка роба!“

10. Планини^[13]

Планина Огура.

Планината Касс — „Дай ми назаем!“. Планината Микаса — „чадър“. Планината Конокуре — „засенчена от дървета“. Планината Иритачи — „врязана дълбоко“. Планината Васуредзу — „Не забравяй!“. Планината Суе-но мацу — „последната пиния“…

А планината Катасари — „свенливка“, що за планина е тя?!

Планината Ицувата — „Ах, кога?“. Планината Каеру — „Ще се върна!“. Планината Ночисе — „Ще се срещнем пак!“.

Планината Асакура — „храм на утрото“. Нима ще я подминеш равнодушно?!

И планината Охире е чудесна. Дали защото напомня за танцьорките на празника Ивашимидзу?

Прекрасна е и планината Мива — „три пръстена“.

Планината Тамуке — „Протегни ръка“. Планината Мачикане — „дългоочаквана“. Планината Тамаса-а — „бисерни склонове“. Планината Миминаши — „без уши“.

11. Пазари

Пазарът Тацу — „дракон“. Пазарът Сато.

Пазарът Цуба. Посещават го всички поклонници в храма Хаседера и така той се свързва с богинята на милосърдието Каннон. Сърцето тегли към него.

Пазарът Офуса. Пазарът Шикама. Пазарът Асука.

12. Планински върхове

Върховете Юдзуруха, Амида, Иятака — „извисяващ се“.

13. Равнини

Равнината Мика. Равнината Ашита — „утре“. Равнината Соно.

14. Пропасти

„Пропастта на ужаса“ Кашико. Интересно, в какви мрачни дълбини на душата е надникнал онзи, който я е назовал така?

Пропастта Хаирисо — „Не влизай!“. Кой кого ли е искал да предупреди?

Пропастта Аоиро — „синьо-зелена“. Какво изискано име! Достойно за одеянието на велможа.

Пропастта Какуре — „Скрий се!“.

Пропастта Ина — „Не!“.

15. Морета

Морето Мидзууми — „пресноводно“.

Морето Йоса. Морето Кавафучи.

16. Императорски гробници

Гробницата Угуису — „славей“.

Гробницата Кашиваги — „дъб“.

Гробницата Аме — „небе“.

17. Речни бродове

Шикасуга — „Наистина!“.

Коридзума — „Не помъдрях от мъките на любовта“.

Бродът Мидзухаши — „воден мост“.

18. Дворци

Дворецът Тамацукури — „ясписов дворец“.

19. Градежи

Портата на Лявата гвардия. Дворецът Ниджо. И двореца Ичиджо го бива. Дворецът Сомедоно.

Хубави са и дворците Секайин, Сугавара-но ин, Ренсейин, Кан’ин, Судзакуин, Оно-но мия, Кобай, Ага-та-но идо, Тосанджо, Кохачиджо, Коичиджо.

20. В североизточния край на двореца Сейрьоден…

В североизточния край на двореца Сейрьоден на вратата към северните покои е нарисувана необикновена картина: бурно море и странни същества с неестествено дълги ръце и крака.

Вратата, която води към вътрешните покои, рядко се затваря и затова тази картина е почти винаги пред очите ни. Щом я погледнем, избухваме в смях.

Бе пролетен ден. На верандата в голяма ваза от зеленикав китайски порцелан бяхме сложили няколко цъфнали вишневи клонки, дълги около шест-седем педи. Бяха така натежали от цветове, че се спускаха чак отвъд верандата към земята.

По пладне пристигна старши придворният съветник Коречика^[14] с връхна роба в „цветовете на вишната“, с тъмнолилави парадни панталони от везана коприна, а отдолу се подаваха краищата на многокатовото му леко кимоно в бяло и аленочервено.

По това време императорът се намираше в покоите на Нейно Величество, тъй че господин Коречика се настани на дървената площадка пред вратата и започна да докладва нещо на своя господар.

Зад щорите седяха придворните дами. Бяха една от друга по-хубави с изящните си одеяния — розово-бели в „цветовете на вишната“, лилави като глицинията, златистожълти като цъфнали планински храсти. Парадните им наметала небрежно се свличаха от раменете. Краищата на дългите им ръкави се подаваха под щората и се стелеха по пода.

По едно време откъм гостната се разнесе тропот на крака — слугите чевръсто разнасяха подноси с ястия. От време на време се чуваше само: „Ей, дръпни се! Направи ми път!“, а сетне гласовете отново секваха.

Бе хубав пролетен ден — тих и безоблачен.

Най-сетне дрънченето на кухненските съдове заглъхна и слугите обявиха, че обедът е поднесен. Господин Коречика придружи императора до гостната, а после се върна на верандата с вишневите клонки.

Малко след това зад завесата се показа Нейно Величество и всички ние, дамите от свитата й, почувствахме такова искрено възхищение, че за миг забравихме грижите си, а господин Коречика започна да декламира старото стихотворение:

Дори да променят лика си светъл

и слънцето, и ясната луна,

там в планината Мимуро

във вековете ще пребъде…

„Съвсем на място! — помислих си с одобрение. — Нека наистина пребъде във вековете светлият лик на моята господарка^[15]!“

Преди още слугите да съобщят на царедворците, че може да изнасят подносите, императорът се завърна в покоите на Нейно Величество.

„Разтрий туша!“ — заповяда ми Нейно Величество, но аз прехласната наблюдавах императора и работата никак не ми спореше.

Нейно Величество прегъна няколко пъти бял лист хартия и ни каза: „А сега нека всяка от вас напише по едно старо стихотворение! Каквото си спомните!“

Смутих се и не знаех какво да правя. „Кажете ми какво да напиша!“ — потърсих помощ от господин Коречика, който седеше зад щората, но той ми отвърна: „Трябва сама да решите! И то по-бързо! Не е подходящо един мъж да се намесва в този момент!“

Нейно Величество ни подаде туша и отново ни подкани: „Хайде, не се бавете! Напишете първото, което ви дойде наум! Ако щете дори «Нанивадзу^[16]»!“

Божичко, колко се развълнувах! Цялата пламнах от смущение.

Старши придворните дами също не изглеждаха на себе си. Написаха набързо няколко стихотворения за пролетта и вишневия цвят и ми предадоха листа с думите: „Хайде, сега е ваш ред!“

Спомних си следното стихотворение:

Незабелязано годините отминаха

и старостта косите посребри…

Но мъка и печал забравям,

щом зърна теб, о, вишнев цвят!^[17]

Измених само последния ред, като написах „о, господарю мой“.

Накрая Техни Величества прочетоха най-внимателно стихотворенията. „Исках да изпитам вашата съобразителност“ — обясни Нейно Величество, а императорът ни разказа следната случка:

„Веднъж императорът Ен’ю^[18] заповядал на своите царедворци: «Нека всеки от вас напише по едно стихотворение!» Те посрещнали с нежелание заръките му и дори се опитали да се оправдаят, че уж почеркът им не бил красив, ала императорът бил непреклонен: «Не ме интересуват нито вашите почерци, нито дали стихотворенията са подходящи за сезона.»

Нямало що да сторят и започнали да пишат.

Сред тях бил и сегашният канцлер — тогава на длъжност придворен съветник от трети ранг. Той си спомнил любовното стихотворение:

Прииждат в бяг неудържим

към бреговете на Идзумо

вълна подир вълна…

С копнежи, помисли и чувства

към тебе, мила, се стремя^[19].

Написал го, като изменил последния ред — «към господаря се стремя».

Императорът останал много доволен.“

Цялата плувнах в пот от смущение. „Не вярвам по-младите дами да са написали много удачни стихотворения — помислих си с безпокойство — аз все пак имам опита на годините! А те, макар да знаят много стихотворения, сигурно са объркали всичко от стеснение!“

След това Нейно Величество взе един препис на поетичната антология „Кокиншу“ и започна да чете началото на стиховете, като ни караше да продължим. Не зная какво ни беше станало, но не можехме да се сетим дори за стихотворения, които си повтаряхме всеки ден!

Госпожа Сайшо например успя да си спомни едва десетина стихотворения. Звучи невероятно за такъв познавач на поезията като нея.

Другите се представиха още по-зле. Изкарваха горе-долу по пет-шест стихотворения, а после започваха да кършат ръце и да повтарят: „Ах, за нас е голяма чест, че самата вие задавате въпросите!“ Колко по-достойно, ако си бяха признали, че не се сещат!

Когато никоя от нас не можеше да си спомни последните редове от стихотворението, Нейно Величество го прочиташе до края.

„Наистина! Как можахме да го забравим?“ — вълнуваха се дамите.

Мнозина бяха преписвали по няколко пъти „Кокиншу“, но все пак това съвсем не означава, че са могли да запомнят всички стихотворения.

След като свършихме, Нейно Величество ни разказа следната история:

„По времето на император Мураками^[20] в двореца имало една дама на име Сен’ьоден — дъщеря на Левия министър.

Още от малка тя запомнила заръките на баща си: «Дъще, за да станеш истинска знатна дама, трябва да се научиш на три неща. Първо — да пишеш красиво. Второ — да свириш така хубаво на кото, че никой да не може да се сравни с теб. Трето — да научиш стихотворенията от всичките двадесет свитъка на антологията „Кокиншу“. Това е много важно!»

Девойката последвала съветите на баща си и скоро нейната слава стигнала до ушите на император Мураками. Веднъж, когато съблюдавал пречистване от мирската суета^[21], той взел със себе си препис на «Кокиншу» и застанал зад завесата в покоите на Сен’ьоден. Необичайното му поведение доста я смутило, но скоро разбрала неговия замисъл.

Императорът разтворил ръкописа и започнал да я пита: «Кое е това стихотворение? Кой го е написал? През коя година, кой месец и по какъв повод?» Устроил й тежко изпитание.

Мога да си представя колко се е вълнувала госпожа Сен’ьоден. Какъв срам, ако сбърка!

Императорът повикал две-три дами, които разбирали от поезия, и ги накарал да броят верните отговори на госпожа Сен’ьоден.

Колко ли щастлива се е чувствала в този тържествен миг, че е избрана за най-първа сред първите!

Какви ли стихотворения не избирал императорът, как ли не се мъчил да я затрудни… Госпожа Сен’ьоден начаса издекламирвала последните редове и не направила нито една грешка.

Но императорът не се предавал. Искал на всяка цена да я накара да сбърка. Така прочели десетте свитъка. Най-сетне той капнал и трябвало да се признае за победен. От умора веднага заспал. Минало доста време. Изведнъж се събудил и казал: «Не, няма да се предам толкова лесно! Да продължаваме!» Страхувал се, че ако оставят другите десет свитъка за следващия ден, госпожа Сен’ьоден ще има време да ги прегледа още веднъж.

Заповядал да донесат свещи и продължили чак до сутринта. Ала каквото и да я питал, госпожа Сен’ьоден отговаряла веднага. Така и не могъл да я победи. Няма що — накрая императорът трябвало да се примири с поражението. Изморен се прибрал в покоите си, а придворните побързали да съобщят на Левия министър за случилото се. Щастливият баща не можел да си намери място от радост. Веднага поръчал богослужения в няколко храма, а той самият се обърнал с лице към императорския дворец и започнал да се моли за благоденствието на своята дъщеря.“

Щом Нейно Величество свърши, императорът възкликна: „Великолепно! Не зная дали бих могъл да издекламирам подред дори стихотворенията от три-четири свитъка!“, а Нейно Величество каза замислено: „Да, в миналото всички са познавали добре поезията! Дори най-обикновените хора. За съжаление подобно нещо е рядкост напоследък.“

Ние, дамите от свитата на императора, и всички, които бяха удостоени с честта да чуят разказа на Нейно Величество, бяхме дълбоко развълнувани и оживените разговори още дълго не стихнаха.

21. Достойни за презрение са онези дами…

Достойни за презрение са онези дами, които не лелеят планове за бъдещето, а, верни на съпружеския си дълг, се потапят в дрямката на своето семейно благополучие. Добре ще е всяка девойка от знатно потекло да бъде въведена в дворцовото общество, да опознае живота, да послужи в свитата на някой знатен благородник.

О, колко омерзителни са онези господа, които гледат осъдително на придворните дами! Е, не че нямат никакво основание, но… Наистина, пред кого ли не показват лицето си придворните дами? Пред височайшите императорски особи, пред Висшите дворцови благородници, велможите от пети, четвърти ранг и всякакви други господа. И може ли придворната дама да избегне например срещите с дамите от свитата си, с роднините, дошли на посещение от провинцията, с обикновената прислуга или дори с най-презрените слугинки, които мият нечистотиите и не струват пукнат грош!

Кой знае, може би господата са избавени от подобни срещи? Но едва ли напълно — поне ако са в двореца.

Нищо чудно тогава, че когато някоя придворна дама се омъжи, съпругът външно й отдава необходимите почести, но дълбоко в душата си смята, че тя е изгубила неподправената си хубост. И все пак колко е честита, ако я изберат в дворцовата свита и я канят за различни тържества в двореца или когато бъде определена да участва в празника Камо!

Но и онези придворни дами, които след женитбата се отдават на семейството и остават вкъщи, са не по-малко честити. По време на празника Госечи^[22], когато провинциалните управници изпращат дъщерите си в двореца, тези дами няма да се посрамят. Те знаят дворцовите обичаи и сами ще подготвят девойката. Така ще заслужат уважението на околните.

22. Тягостни неща

Куче, което скимти през деня.

Бамбукова мрежа за ловене на риба през пролетта.^[23]

Аленочервено сливово одеяние през третия или четвъртия месец.

Пастир, останал без волове.

Родилна стая, в която е умряло новороденото.

Огнище без огън.

Знатен учен, който има само дъщери.

Спираш в нечий дом, поради „забрана в посоката“^[24], а стопанина го няма. Колко е досадно, когато това се случи в първия ден на пролетта!

Получаваш писмо от провинцията без никакъв дар. И онези, които чакат писма от столицата, сигурно се надяват на подаръци. Но в писмата от столицата има поне интересни новини за светския живот и това е достатъчно.

Най-старателно и красиво пишеш някому писмо и с нетърпение очакваш отговор. Вече би трябвало да пристигне, защо ли се бави, вълнуваш се, когато най-сетне слугата идва и с думите: „Господата не бяха у дома си“ или: „Господата съблюдават религиозно отрешение и не могат да приемат писмото“ връща собственото ти писмо, и то в какъв вид — все още е завързано или навито на руло, но от разнасянето по пътя се е изпомачкало, разкривило, а тушът се е размазал. Колко тъжно и тягостно!

Или изпращаш колесница на някого, който е обещал непременно да те посети, и нетърпеливо го очакваш. Чуваш тракането на колесницата, решаваш, че гостът е пристигнал, и бързаш да го посрещнеш, но виждаш, че кочияшът вече разпряга колесницата. „Какво се е случило?“ — питаш, а той отговаря: „Господата няма да дойдат днес. Отишли са другаде!“ — и отвежда воловете в обора.

А колко е тягостно, когато в нечий дом всуе очакват младия благородник, взел за жена дъщеря им. Най-сетне разбират, че е станал любовник на знатна придворна дама — какъв срам, каква тъга!

Бавачката те оставя „за малко“ и цял ден никаква я няма. Бебето плаче, чудиш се как да го успокоиш и изпращаш да я повикат бързо, а тя отговаря: „Днес повече няма да дойда!“ Това е не само тягостно, но направо възмутително.

А как се чувства младият благородник, недочакал любимата си?

Цяла нощ тръпнеш в очакване на някого и призори чуваш леко потропване на вратата. Сърцето ти забива силно и питаш кой е. Не ще и дума колко ужасно се чувстваш, когато чуеш името на друг!

Заклинателят със сериозно лице се зарича да изгони злите духове. Дава чудотворните пискюли на помощника си и започва да нарежда с писклив като на цикада глас. Ала колкото и да се старае, няма нито надежда да надвие нечистите сили, нито следа от появата на добрия Дух-пазител. Наоколо са се събрали близките на болния и се молят най-съсредоточено, но постепенно в тях започва да се прокрадва съмнение. Заклинателят продължава да чете сутрите до края на уреченото време, сетне се обръща към своя помощник с думите: „Хайде, върви си! Нищо не помага“ и взима от него заклинателните пискюли. „Брей! Не мога да се преборя!“ — мърмори той, нервно вдига косата от челото си, прозява се, обляга се настрани и задрямва. Излъгани в надеждите си, околните го бутат, за да го събудят, и го карат да продължи. Колко неприятно!

Домът на чиновник, който не успява да получи длъжност в деня на официалното провъзгласяване. Чули, че тази година непременно ще бъде повишен, в дома му се събират най-различни хора — служили по-рано при него, но сетне преместени на друга работа или запратени в някое далечно село. Из двора сноват колесници и каруци — ту излизат, ту влизат; а когато стопанинът тръгва на поклонение в храма, всички се надпреварват кой да го придружи. Ядат, пият, вдигат олелия…

Така се изнизва и последният ден, ала никой не идва да почука на портата. „Какво става?“ — побутват се гостите и напрегнато се ослушват. В далечината се разнасят гласовете на вестоносците — значи, висшите придворни съветници вече напускат двореца.

Слугите, изпратени още предната вечер да чакат добри новини, се завръщат измръзнали и с посърнали лица. Никой от домашните не смее да ги попита. И само надошлите от селата бързат да се осведомят: „Каква длъжност получи нашият господин?“, но в отговор чуват: „Та той беше управител на еди-коя си провинция!“… Колко страдат онези, които са били изпълнени с най-искрени надежди!

На следващата сутрин домът, натъпкан с хора, започва да се изпразва — по един, по двама, гостите се разотиват. И само старите слуги, прекарали целия си живот край господаря, не бързат да си вървят; те обикалят из къщата и пресмятат на пръсти кои управители на провинции ще освободят длъжностите през следващата година. И забавно, и печално!

Изпращаш някому стихотворение, доста хубаво според теб, но не получаваш отговор. Обяснимо е, ако стихотворението е любовно, а чувствата не са споделени, но колко тягостно е да не получиш отговор на най-обикновено сезонно стихотворение.

В изпълнения с живот дом на ревностен привърженик на новото донасят безнадеждно овехтялото и безинтересно писмо на някой забравен от света старец, който разполага с много свободно време и мисли, че и другите са като него.

Желаеш да имаш ново изящно ветрило за важно дворцово тържество и изпращаш хартия на изтъкнат майстор да я изрисува. В уречения ден получаваш ветрилото, но виждаш, че рисунката е безжизнена и безвкусна. Непоносимо е!

Неприятно е, когато слугата, донесъл дарове за новородено или по случай дълго пътешествие, не е прилично възнаграден. Дори ако поводът не е толкова важен и слугата е донесъл само целебни топчици кусудама или щастливи пръчки удзуе, пак му се полага възнаграждение. Ако слугата не очаква да получи нищо, се радва и на най-малкото. Но колко зле се чувстват онези слуги, които мислят, че ще получат подарък, а надеждите им не се оправдават.

Тягостно изглежда онзи дом, в който от четири-пет години идва млад зет, ала не се чуват писъци на новородено. Децата са пораснали и е време вече внучета да затопуркат из къщата! Скучно е и застаряващите стопани дремят през деня. Така и децата се откъсват, не изпитват желание да посетят стаята на родителите.

Някой се плацика в горещата баня вечерта на последния ден от годината, след като през целия ден е спал. Това направо дразни.

Проливен дъжд през последния ден на годината.

Невъздържание през последния ден от дългите пости.

23. Неща, към които охладняваш

Работа по време на пости.

Подготовка за нещо, което е още твърде далече.

Дълго уединение в храма.

24. Неща, заради които ти се присмиват

Порутена ограда.

Прекалена доброта към хората.

25. Омразни неща

Неочаквано те посети някой и започне да приказва надълго и нашироко тъкмо когато много бързаш. Ако е близък човек, лесно можеш да го отпратиш с думите: „Хайде, ела после!“, но какво да правиш, ако посетителят е важна и почтена особа?!

Разтриваш туш, без да забележиш, че е залепнал косъм.

Или в туша са попаднали малки камъчета и дразнят слуха.

Някой в дома ти заболява и изпращаш да повикат заклинател, но вкъщи го няма и се налага слугите още дълго да го търсят. Но ето че най-подир той пристига, всички въздъхват облекчено и го карат веднага да се заеме със заклинанията. Ала може би самият той вече е изтощен от злите духове — взима пискюлите вяло и започва да нарежда молитвените слова със сънен глас. Отвратително!

Съвсем посредствен човек разсъждава важно за света с многозначителна усмивка на лицето.

Случва се гостът да се настани до огнището, да протегне ръце към огъня, да се поразкърши и да започне да се припича. Младите господа никога не биха си позволили подобно нещо. Но съвсем не е рядкост някой неприятен старец да си опре краката до огнището и дори да ги потърква, докато говори. Когато подобни безцеремонни старци дойдат на гости, първо почистват най-грижливо с ветрило мястото, където възнамеряват да седнат, и след като най-сетне се настанят, не спират да шават, като дори подпъхват краищата на наметалото под коленете си.

Може би ще ми възразите, че така недостойно се държат само простите и нископоставени люде. Нищо подобно! Виждала съм и господа от пети и шести дворцов ранг, които си позволяват подобни неща!

Или някой господин, развеселен от сакето, си бърка с пръсти в устата, поглажда брада, ако има такава, тика чашата в ръцете на съседа си и го кара да пие. Отвратително! „Пийни още една!“ — подканя той, тресе се, клати глава, а долната му устна виси. Съвсем се вдетинява, сякаш всеки миг ще запее песничката: „Посетихме имението на господаря…“ Виждала съм и съвсем почтени господа, които се държат така — и това ме отвращава.

Да завиждаш за щяло и нещяло на другите и постоянно да се оплакваш от собствения си живот; да злословиш по чужд адрес и да си завираш носа в най-дребните подробности, а когато някой откаже да задоволи любопитството ти, да го очерниш от яд; да разказваш с вид на дълбоко посветен за неща, които само си подочул — подобни хора са направо непоносими!

Тъкмо някой се кани да ти разкаже нещо много интересно, и бебето започва да реве.

Ято врани, които кръжат над главите и грачат силно и отблъскващо.

Любимият идва скришом при теб, а кучето се разлайва.

Прекарваш тайно нощта с някой мъж, а той изведнъж започва издайнически да хърка.

Очакваш любовникът ти да се промъкне незабелязано, а той пристига с висока черна шапка, която на влизане се удря шумно във вратата.

Или някой нахълтва при теб невнимателно, без да повдигне висящата на вратата щора „ийо“, и вдига шум. Ако щората е специална, бамбуковите пръчици така се удрят о пода, че всички наоколо чуват. Толкова ли е трудно да повдигне безшумно щората?! И защо му е потрябвало със сила да дърпа подвижната врата, като може да я отмести съвсем леко и тихо. При грубо отваряне дори стените треперят и се чува надалече.

Умираш за сън, а някакъв досаден комар кръжи над теб и бръмчи. Уж е съвсем малък, а усещаш дори ветрец от крилата му. Направо непоносимо!

Возиш се в колесница, а тя постоянно скърца. Струва ти се, че ще оглушееш. Започваш да изпитваш неприязън дори към собственика на колесницата.

Или разказваш забавна история, а някой изведнъж се намесва и продължава вместо теб. Не подобава нито на децата, нито на възрастните да прекъсват чуждите думи. Отвратително е!

В дома ти случайно надничат невръстни дечица. Галиш ги, даваш им по нещичко, за да ги зарадваш, а на тях им се харесва и нахълтват безразборно в стаите, шарят навсякъде, разхвърлят вещите. Ах, колко ужасно!

Било в дома, било в двореца пристига някой, когото не искаш да видиш, затова се преструваш, че спиш, но идват слугите и те разтърсват с възмутени лица: „Ах, каква поспалана!“ Отвратителна история.

Не мога да понасям, когато някоя новопостъпила придворна дама започне с всезнаещ вид да поучава околните и да раздава съвети.

Възлюбеният ти започва да говори за предишната си любовница. Неприятно е да я хвали, дори ако е било много отдавна. Да не говорим пък как се чувстваш, ако продължава да се среща с нея! Ала понякога думите му могат да те зарадват.

Някой кихва и сам си пожелава: „Наздраве!“ Много се дразня от подобни неща, освен ако не е стопанинът на дома.

Не понасям бълхите. Подскачат под дрехата и тя цялата се полюшва.

Глутница кучета, които унило вият в хор — звучи злокобно и неприятно.

Не мога да понасям хората, които не затварят вратите след себе си.

26. Неща, от които сърцето силно се разтуптява

Да храниш врабче.

Да минеш покрай лудуващо малко дете.

Да запалиш в стаята уханни благовония и да полегнеш сама край огнището.

Да се огледаш в леко потъмняло старо и изящно огледало.

Да спре пред дома ти колесницата на изтънчен благородник, който да изпрати слугите да попитат нещо.

Да си измиеш косите, да се гримираш и да облечеш дрехи, напоени с прекрасни благоухания. На сърцето ти става хубаво дори да не очакваш среща с възлюбения.

Сърцето трепва от потрепването на дъжда, бленува при полъха на вятъра нощем, когато чакаш да дойде любимият.

27. Неща, които навяват сладки спомени

Изсъхнала ружа.

Къщички, сервизчета и други кукленски играчки.

Аленочервени или лилави ленти за отбелязване на страниците, на които се натъкваш най-случайно в стари записки.

Забравено писмо от скъп на сърцето човек, което откриваш в дъждовен ден.

Лятно хартиено ветрило, което някога си използвала.

28. Неща, които радват сърцето

Умело изработени женски свитъци с рисунки, съпроводени с изискан текст.^[25]

Прибираш се от разходка с голяма свита — дори краищата на одеянията се подават отвън, а кочияшът удря воловете и колесницата препуска.

На снежнобяла изящна хартия от Мичиноку^[26] пишеш писмо с толкова тънка четка, че изглежда невероятно как тя оставя следи.

Преплиташ гладки копринени конци, а сетне добре ги колосваш.

Радвам се, когато ми върви по време на игра.

Сърцето се вълнува от речите на сладкодумния заклинател, който пречиства от прегрешения в долината на река Камогава.

Приятно е да пийнеш вода, когато се събудиш през нощта.

Скучно ти е… Съвсем неочаквано те посещава някой не много близък човек и захваща изтънчен светски разговор. За какво ли не говори — за неща занимателни, възмутителни, странни; за дворцовия живот и за домашните дела; и речта му се лее ясно и понятно. Това радва сърцето.

По време на поклонение в будистки или шинтоистки храм божиите служители така вдъхновено мълвят молебствени слова, че дори надминават очакванията ти. Това гали ухото.

29. Колесниците на висшите придворни сановници…

Колесниците на висшите придворни сановници следва да се движат бавно. Неприятна гледка е, ако се носят бързо.

А леките бамбукови колесници трябва да препускат: да префучат покрай портата, така че, едва успял да хвърлиш бегъл поглед, зърваш само слугите, които тичат след колесницата, а сетне дълго се чудиш чия ли е била. В това има особена прелест. Не мога да понасям, когато такава колесница едва-едва се влачи.

30. Проповедникът трябва да има приятно лице

Проповедникът трябва да има приятно лице. Когато не можеш да откъснеш очи от лицето му, по-дълбоко се проникваш от неговите молитви. Гледаш ли настрана — разсейваш се. Грозните проповедници пораждат грях. Не, не! Не бива да пиша за това. Да бях по-млада, бих рискувала, ала на тия години следва да се пазя от лъжовни помисли!

Има хора, които открито демонстрират своята благочестивост и добродетелност и колчем чуят, че някъде ще бъдат четени свещени сутри, бързат да стигнат първи. Подобно показано усърдие също е греховно, по-добре ще е да си стоят вкъщи!

По-рано на велможите куродо^[27] не е било разрешено да съпровождат колесницата на Негово Величество, а след оставката никой не си е позволявал дори да се мерне край императорските покои, камо ли да влезе вътре. Сега вече е друго.

Започнаха да ги наричат „куродо от пети ранг“ и да им възлагат най-различна работа. Те обаче честичко въздишат по старата служба с многобройни задължения.

Случи се да влязат в някой храм, докато се четат сутрите, и после им става навик — правят, струват, все към поклонничеството ги тегли. Дори през най-горещите летни дни са в храма — облечени в ярки одеяния, с широки и дълги бледолилави или сиво-сини панталони. Понякога към шапките им са прикрепени дъсчици с надпис: „Ден на отрешение“. В такива дни би следвало да си седят вкъщи, но те държат да покажат, че желанието им да посетят храма е толкова силно, че нищо не може да ги възпре. В храма се държат съвсем свойски — беседват със свещениците, поглеждат от време на време към колесниците на чакащите дами. Ако се случи да срещнат познат, с когото отдавна не са се виждали, направо преливат от радост — настаняват се до него, започват да приказват, кимат енергично, смеят се на различни пикантни историйки, като прикриват уста с широко отворено ветрило; играят си с изящни броеници и скришом хвърлят поглед настрана към колесниците — било за да се възхитят на нещо особено изящно или за да презрат нещо неизпипано докрай. Сетне се впускат в разсъждения за достойнствата на един или друг свещеник при четенето на „Осемте проповеди“ или „Поднасянето на свещените сутри“^[28]… И, разбира се, молитвата, която в момента се чете в храма, така и минава покрай ушите им. Всъщност от много слушане на молитви те напълно са изгубили вкус към тях.

А ето друг случай. Проповедникът вече се е възкачил пред будисткия олтар и чете свещените сутри, но изведнъж се чуват гласовете на глашатаите и отпред спира колесница. В храма влизат неколцина знатни господа — млади и изискани, с ефирни летни одеяния — по-тънки от крилете на цикади, леки роби, широки панталони от сурова коприна и парадни наметала. Придружават ги още толкова слуги. Онези, които вече са се настанили вътре, са обзети от плахо смущение, отдръпват се към колоните и към олтара, за да сторят място на новодошлите, които, премятайки броениците, с достойнство и прилежание се заслушват в думите на проповедника. Той сякаш се изпълва с благочестието на мига и захваща молитвените слова с още по-голямо старание и жар, предвкусвайки очакващата го слава. Ала едва настанили се в храма и ненаправили още церемониални поклони, младите господа започват да мислят за тръгване. Дори хвърлят крадешком погледи към колесниците на дамите и кой знае какво говорят и как ги одумват! „Колко е изящна!“ — възхищават се от дамите, които вече познават; „Интересно, коя ли е?“ — чудят се за непознатите, които виждат за първи път, а сетне ги сподирват с поглед. Да си призная, според мен в това има нещо изтънчено и очарователно.

Доста надути ми изглеждат разговори като тези: „Ето там и там четоха «Осемте проповеди»!“ — „А беше ли госпожа еди-коя си?“ — „Но моля ви, разбира се!“

Съвсем не искам да кажа, че е осъдително една дама да се появява при подобни честити случаи. Дори сред простите жени има такива, които с прилежание слушат свещените сутри. Виж, в миналото съвсем не е било прието дамите да посещават храмове, а когато все пак се е случвало, слагали са дълги пътни роби, пристегнати в кръста, и широкополи шапки, за да имат благопристоен вид. При това са посещавали храмовете най-вече по време на поклонение, не съм чувала да са ходили специално за свещените сутри. Ако някогашните хора, които почти не са показвали навън лицата си, бяха доживели до наши дни, как ли щяха да роптаят срещу сегашните ни нрави!

31. В храма Бодай

Тъкмо бях на поклонение в храма Бодай заради „Осемте проповеди“, свързващи с Буда, когато получих следното послание: „Върни се бързо! Изнемогвам от скука без теб!“ Ето какво отговорих върху един лотосов лист:

Как да забравя

лотосовата роса,

как да се върна

в този свят на суетата?

Дори да ме очакваш…

Наистина аз тръпнех от благочестието на този миг и възжелавах завинаги да остана в храма дори ако с това си навлека негодуванието на свързаните с мене хора.

32. Коширакава

Коширакава е резиденцията на Негово Благородие гвардейския началник от Коичиджо. Там се събраха знатни велможи и придворни дами, за да слушат „Осемте проповеди“, свързващи с Буда. Всички очакваха с трепетно вълнение голямото събитие и дори плъзнаха слухове, че който закъснее, няма да има къде да остави колесницата си. Станахме ведно със зората, ала когато стигнахме, бе вече многолюдно. Добре, че колесниците бяха наредени плътно една зад друга; яремът на задните опираше в предните, така че се чуваше дори на третия ред, макар не съвсем добре.

След десетия ден на шестия месец настана такава горещина, каквато светът не познаваше. Единственият извор на прохлада бе съзерцанието на лотосите в езерото. Бяха дошли всички знатни велможи, освен Левия и Десния министър. Носеха лилави парадни панталони, а под леките наметала прозираха бледожълтите им роби. Сиво-сините парадни панталони на по-възрастните господа подчертаваха белотата на долното им одеяние и създаваха усещане за прохлада. А дворцовият съветник Сукемаса се бе облякъл доста младежки, което звучеше малко предизвикателно и неподходящо не само за този тържествен случай, но изобщо.

Бамбуковите щори бяха вдигнати високо и на верандата бяха насядали знатните господа с лице към вътрешността на дома. От външната страна се бяха настанили по-нископоставените велможи и младите благородници, облечени с парадни наметала и церемониални роби. Не седяха спокойно, а постоянно шаваха и това им придаваше особен чар. А младшият гвардейски началник Санеката и придворният Чомей — като членове на семейството — напето се разхождаха из имението. Възхитиха ме и двама съвсем млади юноши — още почти деца.

Към обед, когато слънцето се издигна високо в небето, пристигна Самми-но Чуджо. Беше в ярки цветове; под лилавата роба имаше тънко кремаво кимоно, носеше парадни панталони, също лилави, под тях още едни — аленочервени, а най-отдолу — лъскава бяла риза. Сред другите сановници, облечени с ефирни и прохладни одежди, неговото одеяние би могло да изглежда прекалено топло, ала не — той бе изискан и прекрасен!

Ветрилата на господата бяха най-различни — от магнолия или костени, но на всички като по сговор бе опъната червена хартия, сякаш изведнъж бяха разцъфнали безброй алени карамфили.

Още преди проповедникът да се възкачи на молебствената площадка, дойде придворният съветник Йошичика и донесе малки сервизни масички с думите: „Извинете, оттук май няма да виждате много добре, но ако желаете малко да се подкрепите…“ Бе по-прекрасен от всякога. Останалите се бяха облекли така, че да се подава крайчето на долната им дреха — за да покажат майсторството си в съчетаване на цветовете или пък изящното качество на одеждите, а в одеянието и в маниерите на Йошичика нямаше нищо излишно. Бе прикрил грижливо долните си дрехи, сякаш носеше само връхна роба, и не изпускаше от очи колесниците на знатните дами. С всекиго подхващаше разговор. Наистина, кой би отрекъл неговото съвършенство в този миг!

Прииждаха все нови и нови колесници и вече не остана ни едно свободно местенце. Изведнъж Йошичика забеляза една колесница, спряла малко встрани до езерото, и заръча на Санеката да извика най-сладкодумния от своите слуги, за да проучи чия е колесницата. Санеката повика някого — така и не видях кой беше, нито пък чух какво му каза Йошичика, но онези, които стояха недалеч от него, започнаха шумно да обсъждат думите му. Слугата тръгна към колесницата с толкова сериозен вид, че всички, които го наблюдаваха отстрани, неволно се засмяха. Той се забави прекалено дълго и господата започнаха да се шегуват: „Сигурно дамата пише стихотворение. Не е зле господин Санеката още отсега да помисли за отговор!“ Настъпи всеобщо напрежение: дори най-почтените възрастни благородници с нетърпение очакваха слугата да донесе отговора, дори най-равнодушните с любопитство гледаха към колесницата. Стана доста забавно.

Най-сетне слугата, изглежда, получи отговора и се отдалечи малко от колесницата, но в същия миг отвътре отново го повикаха с ветрило и той се върна. Навярно дамата искаше да поправи нещо в стихотворението, въпреки че бе имала достатъчно време преди това и не беше редно да го връща.

Щом слугата се приближи към нас, всички нетърпеливо го заразпитваха: „Какво отговори? Какво отговори?“ Но той не каза нищо, а с важен вид продължи, за да докладва лично на Йошичика, който му бе възложил задачата. „По-накратко! — намеси се Самми-но Чуджо. — Внимавай от престараване да не се оплетеш!“ „Ами! Отговорът е такъв, че няма как да се объркам!“ — чух да отвръща слугата. Старши придворният съветник Фудживара Тамемицу изглеждаше най-нетърпелив. „И все пак — какво отговори?“ — не спираше да пита той, а когато най-сетне Самми-но Чуджо му предаде нейните слова: „Правото дърво не можеш го изви със сила — ще се счупи!“, старши придворният съветник прихна да се смее. След него всички като по даден знак избухнаха в смях. Интересно, дали чу дамата от колесницата? „Добре де, но какъв бе първият отговор — преди да те извика отново? Нали това, което казваш, са по-сетнешните й думи!“ — поинтересува се Йошичика. „Ами тя дълго мълча и аз реших, че няма да отговори нищо, и така й рекох: «Госпожо, с ваше разрешение ще си вървя!» Направих няколко крачки и чак тогава ме повика!“ — обясни слугата. „Хм, чия ли ще е тази колесница? Никой ли не знае? — продължаваше да клати глава Йошичика. — Следващия път да взема да й изпратя стихотворение, що ли?“ Тъкмо в този миг проповедникът се възкачи на молебствената площадка и всички смълчани обърнаха глави към него.

А през това време колесницата изчезна, сякаш се стопи във въздуха. И тънките завески, и бамбуковите щори, и всичко останало в нея изглеждаше съвсем ново. Непознатата носеше двукатово яркочервено кимоно, лилаво наметало и тъмносиня роба, а дългият й шлейф с рисунки върху бяла основа се спускаше навън от колесницата. Коя ли можеше да е? И чак толкова ли неподходящо бе нейното поведение — нима нейната въздържаност не бе далеч по-достойна от някакъв прибързан и недообмислен отговор?

Сутрешният проповедник — Негово Преподобие Сейхан — изглеждаше величествен на молебствената площадка, облян от утринната светлина. Ала аз едва понасях горщината, а и у дома ме чакаше бърза работа. Бях дошла да послушам малко и веднага да си вървя, но когато понечих да потегля, разбрах, че е невъзможно: колесниците бяха така нагъсто сбутани една до друга, че нямаше как да се измъкна. Предупредих стоящите зад мен, че ще си тръгвам, щом завърши сутрешната служба, и ги помолих, когато се наложи, да ми сторят път, ала те още начаса започнаха да отдръпват колесниците си, като подвикваха: „Хайде! По-бързо!“ Навярно се радваха, че ще могат да се приближат до молебствената площадка. Вдигна се голям шум, наоколо се насъбраха любопитни и някакъв възрастен господин дори пусна язвителна бележка по мой адрес, но аз го подминах забързано, без да му отговоря. В този миг ме забеляза и придворният съветник Йошичика, който подхвърли с усмивка: „Честит, който е отходил…“ Изглеждаше величествен. Пропуснах и неговите думи край ушите си, защото бързах да се спася от горещината, но после по човек му изпратих следния отговор: „Сега вече и Ваша Светлост не ще избегне участта на петте хиляди.“^[29]

По време на цялата служба — от първия до последния ден — в края на двора стоеше една колесница, към която никой нито веднъж не се приближи. Бях заинтригувана и развълнувана от тази прекрасна колесница, застинала неподвижно, като на картина, и се поинтересувах на кой ли благороден и изискан човек принадлежи. Старши придворният съветник Фудживара Тамемицу чу възторжените ми слова и раздразнено подхвърли: „Хм, прекрасна ли? Изглежда ужасно! Сигурно е на някой непрокопсаник!“ Неговите думи ме развеселиха.

Някъде след дванадесетия ден от месеца придворният съветник Йошичика прие монашески сан. Тази вест ме изпълни с неизразима печал, по-дълбока дори от тъгата по окапалия вишнев цвят, която отминава с времето… В миналото са казвали: „Не гледай цъфналия цвят, очакващ капчица роса…“^[30], но дори това не ми носеше утеха. Той бе така млад и хубав!

33. През седмия месец е непоносимо горещо

През седмия месец е непоносимо горещо. Оставяш навред отворено, но пак дълго не можеш да заспиш. Прекрасно е, когато се събудиш в лунна нощ и впериш взор навън. Ала и мракът има своя хубост и думите бледнеят пред очарованието на тънката предутринна луна.

Обичам, когато в ъгъла на стаята върху излъскания под е постлана съвсем нова рогозка, а точно на края до верандата е закачена завеска, дълга четири педи — неуместно и безвкусно е да слагаш завеската навътре в стаята.

Любимият току-що си е отишъл и дамата се унася в сладка дрямка. Покрила се е с подплатено лъскаво наметало в лилаво малинови цветове — отвътре по-тъмно, отвън по-светло; облечена е с бледожълта риза от сурова коприна, а връзките на аленочервените й панталони падат толкова настрани, сякаш изобщо не са завързани.^[31] Разкошните й коси се стелят на вълни по пода и човек може само да гадае за прелестната им дължина, когато дамата се изправи.

Тъкмо по това време към нейните покои се приближава изискан благородник, който навярно също бърза към дома след любовна нощ. Облечен е с тъмносини панталони, бледожълто наметало, което почти се слива с предутринната мъгла, а отдолу — с бяло кимоно от сурова коприна, под което леко прозира тънка аленочервена роба. Одеждите му са навлажнени от мъглата и изглеждат леко отпуснати, а косата му, небрежно напъхана в шапката, говори, че благородникът много бърза. Той бърза в унес, за да изпрати стихотворение на дамата си след любовната нощ, преди още да е паднала утринната роса, и си представя, че все още е при нея и няма да тръгне, „докато младата трева под вишните с роса е напоена“^[32].

В този миг минава покрай разтворените покои на дамата, повдига крайчеца на щората и наднича вътре. Видът на дамата му подсказва, че неотдавна и при нея е бил някой кавалер, който също като него е побързал към дома, за да изпрати своето писмо, преди да блеснат първите капчици роса. Загледан в женските покои, той изведнъж съзира край възглавката разтворено ветрило от магнолия с бледолилава хартия, а до завеската — разпръснати листове изящна хартия от Мичиноку в някакъв ярък цвят, може би аленочервен, но в здрача не може да определи точно.

Дамата усеща, че я наблюдават, и лекичко наднича изпод дрехата: насреща й, облегнат на верандата, стои непознат мъж и се усмихва. Смутена е. Може би не е човек, от когото би скрила лицето си, но и близост между тях няма. Не биваше да я вижда унесена в полудрямка. „Ах, утринен сън, изпълнен със сладостна истома!“ — подхвърля господинът, като се провира до половината под щората. „О, господине, вие просто сте раздразнен, че сте напуснали покоите на своята любима, преди да падне росата!“ — отвръща тя. Изискано, нали! Може би изобщо не би следвало да пиша за подобни неща, но не виждам нищо лошо в разговора между двамата.

Кавалерът се опитва да докосне ветрилото край възглавката със своето, а дамата, уплашена от неговата близост, се отдръпва навътре в стаята. Сетне той понечва да вземе ветрилото, като се обръща с укор към нея: „Ах, колко сте равнодушна към мен!“ Но ето че започва да се развиделява, дочуват се гласове. Идва и писмо от възлюбения на дамата — кога ли е успял да го напише! — ала слугите не смеят да го внесат, защото са смутени от непознатия посетител. Писмото е написано на бледожълта хартия, напоена с изтънчени благоухания, и е закачено на клонка, по която греят капчици роса.

Най-сетне господинът си тръгва, докато не е станало твърде късно, и на път за дома с интерес си мисли дали пък нещо подобно не се е случило и с неговата възлюбена.

34. Цъфтящи дървета

Най-пръв е червеният сливов цвят — и по-тъмен, и по-блед.

Красиви са и ярките вишневи цветове с едри листенца, разцъфнали върху тънки клонки.

А колко хубост е скътана в изящно издължените лилави пъпки на глицинията!

Белоснежните мандаринови цветове сред гъстата зеленина на листата в края на четвъртия месец или в началото на петия! Каква неповторима топлота излъчват, щом заблестят, окъпани от дъжд. А когато сред благоуханните цветове надникнат плодовете — като искрящо злато — прелестта им не отстъпва на вишневия цвят, поръсен с капчици утринна роса. От стари времена се знае, че това е най-обичното дърво на славея. При тази мисъл се задъхвам от възторг, който не мога да изкажа с думи.

Крушовите цветове наглед са прости и жалки. Човек не изпитва желание да им се възхищава, нито пък да закачи писмо на някоя цъфнала клонка. Често сравняват лика на безинтересните девойки с крушов цвят. И наистина, той е тъй скучен и безцветен! Ала в китайската земя благоговеят пред него и дори го възпяват в поезията! Чудех се на какво дължи своята слава в тази страна и веднъж се загледах внимателно в него: за първи път забелязах, че по краищата на листенцата се разлива нежна розовина. Тогава разбрах защо за печалната красота на фаворитката Ян Гуйфей, очакваща императорски вестоносец, казват: „Пролетен дъжд обгръща самотна крушова клонка^[33]…“ Да, без съмнение има нещо неповторимо в хубостта на крушовия цвят!

А кестените цъфтят в розово-лилаво. Колко изящно! Вярно, разперените листа изглеждат малко непохватно, но не бих могла да сравня кестена с другите дървета. Тръпна при мисълта, че само в неговите клони се приютява благородната птица феникс от китайската земя! И сладкогласното и пълнозвучно кото се прави от кестен. Да, наистина това дърво е белязано с неизразима прелест — колко е изискано и величествено!

Мелията не е дърво с красива осанка, ала цветовете й са хубави. Бледолилави, малки и свити, те винаги се разтварят за петия ден от петия месец и в това има нещо благостно!

35. Езера

Езерото Кацумата. Езерото Иваре. Езерото Ние. Минаваш покрай него на път за храма Хаседера и патиците, застинали неподвижно върху водната повърхност, изведнъж се вдигат нагоре с крясъци — каква прекрасна гледка!

А езерото Мидзунаши — „безводно“! Защо ли е наречено така? Може ли езеро без вода? Попитах и ми отговориха следното: „Дори през годините, когато вали много дъжд, и то по време на най-дъждовния пети месец, в езерото няма нито капка вода. А виж, през годините на засуха, когато прежуря ярко слънце, рано напролет езерото се изпълва с вода.“ Искаше ми се да кажа: „Тогава името му е малко пресилено. Би му прилягало, ако винаги оставаше сухо, а в него все пак има вода понякога!“

Езерото Сарусава. То е обгърнато с тъжно очарование. Разказват, че някога във водите му се удавила млада девойка и императорът, развълнуван от печалната вест, дошъл тук, на брега. Сърцето ми потръпва при спомена за стихотворението на Хитомаро: „И меката вълна на дългите коси^[34]…“

„Твоето езеро“ — Омае-но ике. Какъв ли душевен трепет е навял неговото име? Как бих искала да разбера!

Кагами-но ике — „огледално езеро“.

Езерото Саяма. То е свързано със стихотворението „Микури“^[35] от антологията „Кокинрокуджо“ и сърцето прелива от възторг към него.

Езерото Коинума.

Хубаво е и езерото Хара, защото напомня за песента: „Не късай бисерните водорасли от езерото Хара, където диви жерави приют намират^[36]…“

36. Сезонни празници

Най обичам петия ден от петия месец. Въздухът е напоен с благоуханието на перуниката и на чайните храсти. Колко е хубаво! Каква неизразима прелест има в това, че в този ден всички покриви са закичени с клонки от чайни храсти — и деветкатовите дворци, и малките колиби на безименните простосмъртни. Кой друг празник би могъл да се сравни с него?

Настъпва денят на празника. В небето се вият валма от облаци. В парадните покои на Нейно Величество донасят от Дворцовото управление по облеклото лечебни топки кусудама^[37], накичени с разноцветни конци, и ги закачат отляво и отдясно на колоните. Слагат ги вместо увитите в сурова коприна хризантеми, останали още от деветия ден на деветия месец. И лечебните топки кусудама би трябвало да останат до следващия девети ден от деветия месец, ала всички дърпат разноцветните конци и те не се задържат за дълго.

Младите девойки, които разнасят даровете в деня на празника, са неизказано красиви — в косите си са втъкнали перуники и бледорозови лентички моноими^[38], облечени са с атлазени одеяния, към които с преливащи от бяло към лилаво конци са закачили дълги коренчета от перуника. Хубаво е, макар да няма нищо ново. Но нали и вишневият цвят цъфти всяка пролет!

И дрехите на момиченцата, които играят навън, са накичени с перуники, но по-малки от тези на девойките. Радват се, сравняват украсените си ръкави и се хвалят една през друга. Приятно е също да гледаш как момченцата се закачат с тях, дърпат перуниките и детските очи се пълнят със сълзи.

В лилава хартия са увити цветове на мелия, в бледосиня хартия изящно са загърнати перуники, с бели коренчета е завързана бяла хартия — колко изискано! Неповторимо е вълнението на младите дами, когато открият в посланието на някой благородник деликатно източено стебълце на перуника. Бързат да напишат отговор, съветват се със своите дружки. С каква красота е белязан този миг! Всички, които пишат в празничния ден писма — било до някоя изискана придворна дама или до високопоставен благородник — се надпреварват по майсторство и добър вкус…

Свечерява се. Последните отгласи от неповторимото очарование на този ден звучат в песента на кукувицата, която назовава своето име.^[39]

37. Дървета, които не цъфтят красиво^[40]

Кленът, дивият кестен, петолистната пиния.

„Странично дърво“ собаноки. Дори името му е неблагозвучно. Ала каква изненада, когато вятърът отвее цветовете и сред околната зеленина изведнъж, съвсем неочаквано, надникнат червените листенца!

Може би е безсмислено да споменавам „приютеното дръвче“ ядорики, но името му е обгърнато с тъга.

Сакаки — свещеното шинтоистко дърво. То заслужава внимание, защото по време на празници жреците извършват обредни танци с клонки от сакаки. То единствено сред всички дървета още от стари времена е белязано с божествено благоговение.

Камфоровото дърво. То не расте сред другите дървета. Усойната му зеленина ме плаши и отблъсква. Голямо дърво с хиляда клони — в поезията чрез него често изразяват обърканите чувства на влюбените. Интересно, кой ли е преброил, че има хиляда клони!

Кипарисът хиноки. И той расте далеч от хорските селища, но от дървесината му строят къщи. „Върхът на няколко дворци — греди от кипарис…“ — се пее в песента. А завалят ли дъждовете през петия месец, мокрите листа на кипариса като ехо повтарят ромона на дъжда.

Кленът е скромно дърво. Рано през лятото крайчетата на листата му леко порозовяват и се обръщат на една страна! Забавни са и цветовете на клена — мънички и свити, те приличат на изсушено насекомо.

Кипарисовото дърво асуваиноки. Крие се далеч от хората и рядко някой го споменава. Чувала съм, че поклонниците носят на връщане клонки от него. Те са груби и неприятни за пипане. Всъщност, защо са го нарекли асуваиноки — „утре ще стане кипарис“? Какво е това предсказание? Пред кого е това обещание? Много ми се иска да разбера.

Дръвчето недзумочи. То едва ли заслужава толкова внимание, колкото другите дървета, но в малките му листенца има нещо изящно.

Мелията, дивата мандарина, дивата круша.

Вечнозеленото дърво шииноки. Листата на всички вечнозелени дървета остават непроменени през зимата, но странно защо само дървото шииноки е възпято в поезията.

Интересно, сред дърветата, които растат далече в планините, най-непознат ни е „белият дъб“. Виждаме само листата му, и то тогава, когато с тях боядисват одеждите на велможите от втори и трети ранг. Наистина в това дърво няма нищо особено или величествено, но винаги ми се струва, че клоните му са обсипани със сняг. И всеки път дълбоко се вълнувам, щом си спомня стихотворението на Хитомаро за пътешествието на бога на гръмотевиците Сусано-но Микото в страната Идзумо.^[41]

Винаги с нежност си мисля за всяко нещо, което посвоему ме е разчувствало — било то трева, дърво, птица или насекомо.

Листата на дървото юдзуриха са гладки и лъскави, а стволът му е червеникав, в което едва ли има някакво изящество, но все пак не е съвсем лошо. Това дърво остава незабелязано през цялата година, ала през последния ден от дванадесетия месец е най-почитано, защото в неговите вечнозелени листа загръщат храна за душите на мъртвите. Кой знае защо, с него украсяват и подносите с угощения за „заздравяване на зъбите“^[42]. Насърчително звучи и старата песен:

Ще те забравя чак когато

с червени багри се покрият

листата на юдзуриха

приют за странника

в полето Касуга.^[43]

Колко е хубав и обикновеният дъб. Изтръпвам благоговейно при мисълта, че в него живее богът, покровител на листата! С името на това дърво наричат обикновено и гвардейците от средния дворец. Защо ли?

Палмата-ветрило шуро не изглежда много добре, но в нея има нещо „китайско“ и не бива да украсява домовете на неблагородни хора.

38. Птици

Харесвам папагала, макар да е чуждоземна птица. Той така умело подражава на човешката реч.

Кукувицата. Бекасът. „Птицата на столицата“ миякодори.

Врабецът. Дроздът.

Медният фазан. Когато плаче за своята любима, достатъчно е да му покажеш огледало — оглежда се в него и се утешава. Има нещо трогателно и тъжно в това.^[44] Горките птици — понякога женските и мъжките прекарват нощта, разделени от полето!

Жеравът е високомерна птица. Ала запее ли, гласът му пронизва небесата. Колко величествено!

Черноглавият врабец икару, птицата пъргавелка такумидори.

Чаплата наглед е много грозна птица, изцъклените й очи са неприятни. Няма нищо изискано в нея, а пък интересно, че женските водят помежду си борба, защото, както се казва в стихотворението, „чаплите не спят сами в гората Юруги“^[45].

От водните птици най обичам мандариновите патици^[46]. Трогателно е как мъжките и женските чистят един другиму крилете си от скреж.

Изящна е и птицата на есента чидори.

Славеят е възпят в поезията.^[47] И гласът му, и видът му, и главицата му са мили и хубави. Ала колко неприятно, че в деветкатовата столица той не пее! Когато чух това за първи път, не повярвах. Но ето вече от десет години съм в двореца и нито веднъж не се е разнесла неговата песен. Странно, бамбукът и сливовите дървета в дворцовите градини би трябвало да го привличат! А в обикновените сливи край простите колиби пее до изнемога!

Освен това навярно е сънливец, защото нощем никога не пее.

Неговата песен не секва през цялото лято, та чак до късна есен, когато гласът му става дрезгав, и простите хора го наричат с доста грубото име „насекомояд“. Не бих се възмутила, ако ставаше дума за някоя обикновена птица като врабчето например. Ала славеят е птицата на пролетта! Нали и в песните, и в стиховете се казва:

О, как очаквам

в утрешния ден

гласът на славея

да възвести началото

на новата година.^[48]

Да беше си пял само през пролетта!

И може ли всъщност да го корим, че гласът му се разваля с времето? Та нали и човек остарява — нима това е осъдително? Има птици, като ястреба и гарвана например, на които никой никога не обръща внимание. Но великолепието на славея е всепризнато и навярно затова хората търсят неговите недостатъци.

Спомням си как веднъж недалеч от храма Урин и храма Чисоку очаквахме да се завърне тържествената процесия от празника Камо и ненадейно запя кукувица, сякаш искаше да бъде с хората в този миг. Тогава сред гъстите листа на дърветата се разнесе и гласът на славея, който изумително подражаваше на кукувицата. Тяхната песен наистина бе неизказано хубава.

Кукувицата. Какви ли думи да намеря за нея, след като толкова хвалих славея? Тя пее, скрита в клоните на унохана^[49] или на мандариновото дърво, и гласът й прониква чак във вътрешните зали на двореца. А колчем се събудиш в кратките дъждовни нощи на петия месец и чуеш в мрака звънкия й глас, цялата ти душа се изпълва с тръпнещо вълнение. Но през шестия месец песента й секва. Да, нейното очарование не може да се изрази с думи.

Обичам всеки глас през нощта, освен плача на бебетата.

39. Изискани неща

Бяло наметало върху бледолилава роба.

Яйца на дива патица.

Гроздов сироп с малки парченца лед в сребърен съд.

Кристална броеница.

Цветовете на глицинията.

Сливов цвят, отрупан със сняг.

Миловидно дете, което яде ягоди.

40. Насекоми

Мраморната светулка. Цикадата „слънчев залез“. Пеперудата. Щурецът-звънче.

„Червеят с наметалото“ миномуши предизвиква съжаление. Дяволско изчадие, той е изоставен и от майка си. От страх, че ще наследи свирепия нрав на баща си, тя го увила в прости дрехи и го напуснала с думите: „Чакай ме! Щом забрулят студените есенни повеи, отново ще се върна!“ Но ето че настъпва осмият месец и задухват есенните ветрове, а майката все не идва и нещастното отроче плаче с тънко гласче: „Млекце! Млекце!“ Колко тъжно наистина.

И бръмбарът-вършач е достоен за състрадание. Казват, че той се изпълнил с благоговение пред пътя на Буда и като се движи, постоянно се покланя дълбоко и почтително. Забавно е, когато в съвсем тъмна стая изведнъж чуеш: „Хот! Хот!“ — бръмбарът-вършач лющи ориз.

Мухата е толкова неприятна, че би трябвало да я включа към „омразните неща“. Тя е дребно насекомо и не заслужава внимание като останалите. А наесен, когато започне да каца, където си иска или пък се настани с влажните си крачка върху лицето ти, е направо противна. Що за маниери да назовават хора с нейното име!^[50]

Лятната буболечка е хубава и мила. Намирам, че има нещо изискано, когато четеш на свещи старо повествование, тя да кацне неочаквано върху листовете.

Мравките са изключително неприятни, но са толкова леки, че могат спокойно да пълзят дори по водната повърхност.

41. През седмия месец…

През седмия месец духа силен вятър и разпръсква дъжда на всички страни. Тъжно е. Лятното ветрило е забравено някъде встрани. Ала когато полегнеш през деня и покриеш лицето си с него, то те обайва с едва доловимото си тънко благоухание и се унасяш в сладка дрямка.

42. Неподходящи неща

Сняг върху покрива на проста колиба, облян от лунна светлина.

Колесница без покрив в лунна нощ. Още по-неуместно е, когато е запретната със сури волове.

Жена, вече прехвърлила възрастта, върви по улицата с издут корем и го придържа с ръце.

Или друга, която не стига, че е взела много по-млад мъж, ами на всичко отгоре се сърди, когато той ходи при други.

Старец, който спи до късно.

Белобрад старец, който гризе желъди.

Беззъба баба, която яде сливи и се мръщи, че са кисели.

Нископоставена девойка с яркочервени панталони.^[51] Напоследък подобни гледки зачестиха.

Началникът на стражата минава на вечерна проверка, облечен с груби одежди. Изглежда тромаво сред дворцовата изтънченост, а ако дрехите му са в червено, направо минава всякакви граници. Вижда се отдалече, когато започне да се навърта около женските покои, и всички му се присмиват. А той все пак се намъква вътре и пита: „Има ли тук някой външен човек?“

Съвсем не на място изглеждат белите мъжки панталони, безцеремонно захвърлени върху леките завески в дамските покои, напоени с изискани благоухания.

43. Веднъж, когато си говорехме…

Веднъж, когато си говорехме с другите придворни дами в коридора на двореца, покрай нас минаха някакви слуги. Повикахме ги да дойдат, без много-много да се съобразяваме с добрия тон. Оказаха се хубави юноши, които носеха грижливо увити пакети — навярно с господарските дрехи, защото се подаваха връзките на панталоните. Освен това носеха лъкове, стрели, щитове и воински доспехи. „Чии са тези вещи?“ — попитахме ние.

В такъв случай някои падат на колене и почтително отвръщат: „На еди-кой си господин.“ Срещат се обаче и такива, които или казват, че не знаят, или изобщо не отговарят. Направо непоносимо.

44. Стопанската служба в двореца…

Стопанската служба в двореца без съмнение е чудесна длъжност. По-нископоставените дами не биха могли и да мечтаят за нещо подобно. Но не пречи и дамите от знатно потекло поне веднъж да я опитат. Хубаво е, когато са млади, красиви и са нагиздени с вкус, ала и по-възрастните са великолепни, защото знаят какво да правят и в тържествените случаи се държат с вещина и достойнство.

За тази служба трябва да се избират миловидни девойчета, облечени подходящо за сезона и за случая — например с шлейф и парадно наметало.

45. Господата трябва винаги да бъдат съпровождани…

Господата трябва винаги да бъдат съпровождани от слуги. Колкото и да е високопоставен, ако се движи без свита, младият благородник не изглежда никак изискан.

Министерски съветник например е дълбоко почитана служба, но на нищо не прилича, че съветниците носят къси долни роби и на всичко отгоре се движат сами.

46. Веднъж зърнах Юкинари…

Веднъж зърнах Юкинари — съветника на първия секретар — говореше с някаква дама край оградата от западната страна на Управлението на Нейно Величество. Изчаках да свърши разговорът, показах се навън и попитах: „Коя беше?“ — „Бен-но Найши“ — отвърна той. „Доста увлечено приказвахте! Ако ви беше видял главният съветник, дамата щеше набързо да ви напусне!“ — подхвърлих, а той се засмя и рече: „Сама ли се сетихте, или някой успя вече да ви съобщи? Та аз тъкмо я уговарях да не бяга дори да дойде главният съветник!“

Юкинари е необикновен човек. Той никога не подчертава своите дарби и умения и отстрани изглежда доста посредствен. Точно така мислят за него придворните дами, ала аз успях да надникна дълбоко в неговата същност и да почувствам заложбите му. Ето защо не пропускам възможност да подчертая пред Нейно Величество, че Юкинари съвсем не е безинтересен, при все че и тя самата го знае добре.

„Жените се правят хубави заради мъжете, които ги обичат, а мъжете са готови да дадат живота си заради жените, които ги разбират!“^[52] — често ми повтаряше той по време на нашите разговори. Мълчаливо се заклехме да не нарушаваме никога нашата дружба, като „върбите на брега в Томиоми“. Но младите дами, които постоянно търсят недостатъци, не спират да злословят по негов адрес: „Този господин е много неприятен за общуване! Не е никак занимателен, нито пък умее да декламира стихове!“

Веднъж Юкинари бе казал: „Бих харесал една дама, дори да не е с издължени очи, а с гъсти вежди и със сплескан нос, стига да има изящно очертани устни, хубава брадичка и шия и приятен глас. Жените с грозни лица са достойни за съжаление.“^[53]

Тези негови думи още повече озлобиха дамите в двореца, най-вече грозноватите, с остри брадички, и те зачестиха хулите си, като не пропускаха да го наковладят пред Нейно Величество.

Аз бях първият човек, когото той помоли да предава посланията му до Нейно Величество — или изпращаше да ме повикат, или се явяваше направо в женските покои, а когато бях извън двореца, у дома, той идваше при мен с думите: „Ако няма да се връщате скоро в двореца, бихте ли изпратили някого да предаде на Нейно Величество, че Юкинари каза това и това…“ — „Бихте могъл да помолите някоя друга дама!“ — възразявах аз, но той не искаше и да чуе.

Веднъж му казах: „Трябва да преследвате целта докрай, като използвате бързо подръчни средства“^[54], а той ми отговори: „Какво да правя? Така съм свикнал. А човешкият характер едва ли може да бъде поправен.“ „Не се страхувайте да се поправите^[55]… — какво ще кажете за това?“ — продължих аз, а той се засмя от сърце и внезапно рече: „Всички вече говорят, че сме в близки отношения. А аз дори не съм виждал лицето ви! Защо не ми го покажете^[56]?“ — „Нямам хубаво лице, а вие веднъж казахте, че не понасяте подобни дами, затова по-добре ще е да не ме виждате“ — отклоних желанието му. „Добре тогава. Не ми го показвайте! Не бих искал да ви мразя…“ — съгласи се Юкинари и оттогава нито веднъж не се опита да ме види — закриваше лицето си с ръкава на дрехата, когато минаваше край мен. Защо толкова лесно ми повярва?!

Беше към края на третия месец, когато с подплатените зимни наметала е вече горещо и дворцовата охрана дори през нощта ходи само с леки горни наметала. Една сутрин, преди изгрев-слънце, когато двете с госпожа Шикибу още си почивахме, най-неочаквано задната врата откъм императорските покои се отвори и в стаята влязоха Техни Величества. Онемяхме от изненада — нямахме нито време да разтребим, нито да ги посрещнем както подобава. Нашето смущение, изглежда, развесели височайшите особи. Набързо наметнахме по една роба, прикрихме невчесаните си коси и събрахме одеянията, с които се бяхме покривали през нощта. Техни Величества прекосиха стаята, застанаха до купа с дрехи и се загледаха навън в сновящите из двора хора. Неколцина господа се приближиха към нашата стая и се опитаха да подхванат разговор, без и през ум да им минава кой ни е удостоил с присъствието си. Негово Величество се засмя и подхвърли: „Навярно не се досещат, че сме вътре!“ Сетне ни покани да ги придружим, но ние отказахме с думите: „Трябва да се облечем, да оправим лицата си.“

След като Техни Величества се оттеглиха, двете с Шикибу още дълго време споделяхме възторга си от тяхното чудесно посещение, когато изведнъж забелязахме, че завеската откъм южната врата е леко дръпната и там се мержелее нещо черно. Решихме, че е Норитака, и продължихме да си говорим за най-различни неща, без да му обръщаме внимание. По едно време зад завеската се показа усмихнато мъжко лице. Все още мислехме, че е Норитака, но когато се загледахме, разбрахме, че грешим. Стана ни смешно и набързо дръпнахме завеските така, че да не се виждаме. В този миг разбрах, че е Юкинари. Нали бях решила да не му показвам лицето си! О, колко досадно! А госпожа Шикибу седеше с гръб към него и той не бе успял да я види!

Юкинари се подаде и каза: „Успях добре да ви разгледам!“ — „Мислехме, че е Норитака и затова не обърнахме особено внимание — започнах да обяснявам — а вие защо ме наблюдавахте скришом, при все че дадохте дума!“ — „Чувал съм да казват, че жените са най-хубави сутрин, когато се събудят от сън. Реших да видя една дама, но пътем си помислих, че не е зле да погледна и вашето лице. Наблюдавах ви още откакто ви посетиха Техни Величества. А вие нищо не усетихте, нали!“ — отвърна Юкинари и тъй като вече нищо не го възпираше, дръпна плъзгащата се врата и влезе в стаята.

47. Конете

Конете са хубави, ако са съвсем черни и само тук-там имат бели петънца. Или пък напръсканите в кафяво. Или с цвят на тръстика. Харесвам и червеникавите коне с бели хълбоци и бели опашки, сякаш „конци от хартиено дърво“. Красиви са и черните коне с бели крака.

48. Воловете

Добре е воловете да имат малки бели чела, а коремите, краката и крайчецът на опашката им също да са бели.

49. Котките

Най-красиви са черните котки със снежнобели коремчета.

50. „Разноцветните“ дворцови служители и телохранителите…

„Разноцветните“ дворцови служители^[57] и телохранителите трябва да са слаби и високи. Изобщо обичам източените млади господа. Дебеланковците имат сънлив вид.