Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
dijon (2019)

Издание:

Автор: Кендзабуро Ое; Ясунари Кавабата; Кобо Абе; Тецуо Миура; Такеши Кайко

Заглавие: Танцьорката от Идзу

Преводач: Добринка Добринова; Цветана Кръстева; Дора Барова; Георги Стоев

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: японски

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: сборник

Националност: японска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: 13.VI.1983

Редактор: Дора Барова

Редактор на издателството: Малинка Баева

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Рецензент: Дора Барова

Художник: Ада Митрани

Коректор: Мария Бозева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9311

История

  1. — Добавяне

Таро Ота попадна в моето ателие благодарение на Ямагучи. Ямагучи преподаваше в едно начално училище, но и самият той беше художник. Той принадлежеше към групата на абстракционистите и когато предстоеше изложба, не ходеше в училището, а се отдаваше изцяло на картините си.

В случая с Таро стана така, че на Ямагучи му предстоеше самостоятелна изложба и макар Таро Ота да беше негов ученик, Ямагучи го прехвърли при мен. Време за работа му оставаше единствено вечер, след като се прибереше от училище, и той рисуваше до изтощение.

— Таро е единственият син на моя патрон. Като свърши изложбата, ще си го взема. А дотогава направи каквото можеш.

Така бях принуден да приема момчето.

Някои неща за Таро и родителите му бях чувал и по-рано от Ямагучи. Бащата на Таро беше собственик на фирма за бои, а г-жа Ота — негова втора жена. За нещастие на господин Ота истинската майка на Таро починала и тъй като той нямаше други деца, Таро остана единственият му син.

Ямагучи се беше запознал с госпожа Ота в училище на една от родителските срещи. След няколко такива случая той успя да се свърже с мъжа й и се сближи с него до такава степен, че Ота понякога му предлагаше да откупи една-две негови картини от общите или самостоятелните изложби, в които той участвуваше. Ямагучи знаеше какво да предприеме, когато се нуждаеше от нещо.

Напоследък фирмата, собственост на Ота, се беше разраснала бързо. Доскоро той не бе нещо повече от един самостоятелен среден производител. Но сега, след като разпростря могъщата си търговска мрежа върху пазара, фирмата му изпревари досегашните си съперници. Вече няма книжарница, която да не търгува с нейни материали. Дори и в моето ателие всички видове бои, които използувах с изключение на „гуашо“, който си правех сам, бяха произведени от фирмата „Ота“.

Като благодарност за покровителственото отношение от страна на Ота Ямагучи караше учениците си да използуват всички нови видове пастели, пуснати в продажба от фирмата на своя патрон, и записваше резултатите от опита в учителските дневници.

Според авангардните художници той изпробвал активно нови техники и оригиналните му експерименти като „колаж“, декалкомания, фротаж предизвиквали различни спорове. Дейността му получи висока оценка от страна на младите преподаватели, въпреки че тези нови техники, имащи за цел да предизвикат неочакван ефект, криеха в себе си опасност да превърнат индивидуалността на всяко дете в индивидуалност само на картина. Напоследък той откри „фотодизайна“. Поставяше различни предмети върху фотохартия и я осветяваше. Макар да бе критикуван, че тези материали са прекалено скъпи за учениците от началното училище — опитът му бе оценен като положителен.

— Докато тръгнат на училище, децата са стеснителни. Трябва внимателно да събуждаш въображението им и не бива да се спираш пред нищо — казваше Ямагучи на консервативно настроените, като се опълчваше срещу аргументите им, че експериментите му били прибързани и изкривявали целите и същността на детската рисунка.

„Колажът“ беше метод, при който произволно накъсани парчета цветна хартия, вестник или плат се залепваха едно върху друго. При „фротажа“ парчета от дърво или камък се покриват с хартия и с помощта на въглен върху хартията се отбелязваха жилите на дървото или камъка. „Декалкомания“ е метод на рисуване, при който върху листа се нанасят петна от водни бои и още преди да са изсъхнали, листът се прегъва на две и по този начин от лявата и от дясната му страна се образува неочакван десен. Тази идея хрумнала за първи път на Макс Ернст.

И все пак всичко това не се различаваше от един автоматичен принцип, който не изискваше особен опит и не позволяваше изява на детската индивидуалност. Наистина тези техники водеха до освобождаване на детската потиснатост. Аз самият го прилагах понякога. Невинаги се отнасях предпазливо към неестествената красота, проявяваща се в творенията на учениците на Ямагучи, защото схващах, че в методите му на работа и преподаване се криеше пресметливата му амбиция да стане известен.

Същевременно той приемаше да бъде покровителствуван, но често, когато разговаряше с мен, изразяваше недоброжелателното си отношение към госпожа Ота.

— В края на краищата тя не е нещо повече от една що-годе приятна дама от родителския комитет. Малко е по-щедра и от нея може да се измъкне някое и друго дарение.

Ямагучи злословеше за прекалената и демонстративна привързаност към заварения й син, за непрекъснатите й прояви извън дома й и дори подмяташе по нещо за брачния живот на господин и госпожа Ота. Изглежда, това беше единственият начин да компенсира уязвеното си самолюбие от това, че приема покровителството им. Ямагучи беше егоцентрик и в подходящи моменти умееше да прехвърля собствените си задължения върху другите.

Постъпи така и в случая с Таро. В същност до откриването на изложбата му оставаха броени дни, а той не можеше да откаже на молбата на господин и госпожа Ота. Затова, като се оправда със заетостта си, Ямагучи успя да се измъкне и този път.

— Ако Таро идва на уроците пеш, ще го приема. Но ако го водят с кола, не съм съгласен. Всичките ми ученици са деца на бедни служители и затова няма да допусна само той да пристига с кола.

Казах това и затворих телефона. А как Ямагучи е предал след това думите ми, не зная.

В уговорения ден госпожа Ота наистина дойде пеш, но на връщане, когато я изпращах до външната врата, забелязах, че на съседния ъгъл на улицата беше спряла нова кола. Като държеше сина си за ръка, госпожа Ота се упъти в тази посока. В същия момент от купето на тазгодишния модел „Сивил“ изскочи униформеният шофьор и застана пред вратата като телохранител.

В ателието учениците бяха съсредоточени над картините си и не видяха нищо, но аз бях огорчен.

Таро беше много по-уязвим, отколкото предполагах. Мълчаливо, свито и чувствително момче. Докато приказвах с госпожа Ота, той седеше вдървен на стола, без да мърда. В тази изправена стойка имаше нещо изтънчено като поза на джентълмен. За разлика от всички новопостъпващи деца, които отправяха блесналите си погледи към многобройните детски рисунки, окачени по стените на моята малка стая, която ми служеше едновременно за гостна, спалня и ателие, той не прояви ни най-малко любопитство или интерес. Седеше, осветен от проникващите през прозореца лъчи на следобедното неделно слънце и меланхолично наблюдаваше праха върху масата. Едва когато неговата мащеха произнасяше името му, той хвърляше към мен бързи погледи, в които се четеше уплаха, но когато виждаше, че не гледам към него, се успокояваше и лицето му отново ставаше безизразно.

Този нежен, красив профил ми направи силно впечатление.

Не зная дали сте забелязали, но децата излъчват от себе си специфична детска миризма. Аз винаги я усещах по дъха на ръцете и краката им. Тази миризма до такава степен попиваше в тялото ми, че понякога се питах дали и моята кожа не е детска. Тази топла, характерна миризма се разпръскваше от всяка една частица на детското тяло. Но аз нямах това усещане за Таро.

Нито книгите с приказки върху етажерката, нито детските рисунки и плакати върху стената бяха в състояние да променят изражението на лицето му. Моята стая се изпълваше с детски глъч, смях, боричкане, с детска фантазия, но нито едно от тези непосредствено избликнали чувства не бяха в състояние да въздействуват на Таро. С изключение на гънките по дрехата, които понякога му правеха впечатление, той беше в състояние да остане два или три часа в едно и също положение върху стола. Наблюдавайки ръцете му с грижливо подрязани нокти, чинно събрани върху двете му колена, той ми напомняше добре отгледано домашно кученце.

— Добре се учи, но е своенравен. И като че ли няма желание за нищо. Когато го карам да рисува, въпреки че е момче, рисува само кукли и лалета. Мъжът ми казва, че дори и да не рисува хубаво, няма защо да се тревожим, ако с останалите предмети е добре, но…

Макар да говореше за слабостите на заварения си син, госпожа Ота, изглежда, се гордееше с умението му да се държи възпитано. Ако не знаех, че тя му е мащеха, щях да помисля, че е истинската майка на Таро. Начинът, но който говореше, маниерите й бяха внимателни и плавни. А тоновете на роклята, която беше избрала — пастелни и меки. Тя съвсем не приличаше на лекомислена, обичаща развлеченията жена, каквато я описа Ямагучи, макар в случая да не ми харесваше, че натрапва опекунството си на Таро. И въпреки че се държеше като майка на голямо момче, второкласник, г-жа Ота не успяваше да прикрие младостта си, нито пък преизпълващата я свежест. От време на време в някой неин жест или изражение се проявяваше неукротима енергия.

Когато повдигаше ръка или помръдваше тялото си, забелязвах под роклята й изящните линии на гъвкавата й фигура. По гладката й изпъната шия не се виждаха излишни тлъстини.

— Съпругът ми е много зает и не е в състояние да се занимава с Таро. Затова реших да му купя учебник по рисуване, макар сама нищо да не разбирам. Карам го да рисува, но щом престана да го наблюдавам, той веднага се отказва.

Г-жа Ота с горчива усмивка разтвори скицника на Таро. Тя разгръщаше страниците му една по една и ми показваше всяка рисунка, като подробно обясняваше как е накарала Таро да я нарисува в един или друг случай. Синът й продължаваше да седи в същата поза на благовъзпитано момче и слушаше разговора внимателно. Взех от нея скицника и незабелязано прехвърлих разговора на друга тема.

Подобно на всяка майка, която се старае да вникне в детските рисунки, тя се опитваше чрез тях да разгадае душевното състояние на момчето. Но това не трябва да става в присъствието на детето. В такива случаи от желанието си да сторят добро, възрастните му причиняват ненужно страдание. Нали като рисуват, децата се опитват да пресъздадат действителността по свой начин, дори да поправят нещо в нея, а в случая някой грубо нахлува във вътрешния им свят и това им причинява болка, като че ли режат от плътта им, заливат раните им с киселина. В резултат на всичко това, аз се сблъсквах с една скована от страх буца човешка плът, чието привидно безразличие представлява само едно тънко защитно прикритие. В общи линии децата са езоповски жабчета. Ако майка им пророни някоя неодобрителна дума, те веднага настръхват и след това не могат да разберат причината за тяхната скованост, която започва да ги измъчва.

Сварих чай върху електрическия котлон и налях на г-жа Ота и Таро, като продължавах разговора ни върху ежедневни теми, опитвайки се да разбера в общи линии нещо за обстановката, в която живееше Таро. Госпожа Ота каза, че вкъщи Таро има домашен учител и е посещаван също от учител по пиано, но очевидно не се замисляше, че всичко това спомага да бъде унищожена вътрешната свобода на момчето. Аз й разказах за моя метод на преподаване и обещах, че ще се посъветвам с Ямагучи за Таро. При тези мои думи тя се стресна. Това ме учуди, тъй като реакцията й бе малко странна за проявената от нея досега сдържаност и вглъбеност.

— На този човек не може да се разчита — промълви тихо тя, страхувайки се да не би да я чуе Таро.

Тази фраза бе произнесена меко, но решително и аз почувствувах как нейната категоричност ме потиска. Погледът й за миг се спря върху мен и тя тутакси го отклони, но аз успях да забележа закачливия блясък в очите й.

Уговорихме се, че занятията ни с Таро ще започнат от следващата неделя и след като г-жа Ота и синът й си отидоха, аз разгърнах отново скицника на Таро. Както очаквах, видях само трамваи, лалета и пъстри кукли, които момчето беше нарисувало с цветни моливи. На тази възраст децата обикновено вече се отказват от условното плоскостно изобразяване на предметите и в работите им се прокрадва известна доза реализъм. От рисунките му, повтарящи се често, и то без подобрения, изглеждаше, че Таро е заседнал насред път в развитието си. Той беше започвал всяка от тях и я бе изоставял, без да я довърши, като на страниците бе оставял много свободно място. Чувствуваше се пълното му безразличие към предметите, които е рисувал, и никъде не се виждаше рисунка на човек. Това можеше да означава, че фантазията на момчето е потисната. Прелиствайки белите безмълвни страници, аз умувах как да го извадя от това състояние на мъчителна самотност.

Както се бяхме уговорили, Таро започна да посещава ателието ми от следващата неделя. Позвъних на госпожа Ота и настоятелно помолих момчето да не пристига с кола и да не бъде съпровождано от прислужница. Казах също да не носи със себе си скицник и бои, тъй като ще ползува, както другите мои ученици, това, което има в ателието ми. Страхувах се и от най-малкия повод, който би могъл да предизвика отчуждение между Таро и останалите деца. Когато идваше в ателието, това момче подгъваше колене и седеше като наказан, докато сам не му кажа да седне по-удобно. Ако децата започваха да ме питат как да нарисуват даден предмет, аз тутакси прехвърлях разговора на друга тема, за да им отвлека вниманието. Това го правех, защото не преподавах на учениците си техниката на рисуване, тъй като мисля, че усещанията за форма, пропорция и перспектива са вродени у децата. Желанието ми бе да им помогна да повярват в собствените си сили и да се избавят от своите комплекси. Вместо да им давам готов отговор, аз повеждах децата на интересно пътешествие из познатия им свят, като се превъплъщавах ту в разказвач, ту в поет и само понякога намеквах за вероятно решение на поставената им задача. Например, когато някое от децата нарисуваше трамвай, му задавах въпроса, защо в него няма хора. Детето започваше да хитрува:

— Трамваят е стигнал до крайната си спирка и всички пътници са излезли.

Аз вземах рисунката му и заедно с него продължавахме да я обсъждаме.

— Аха! Много добре! Няма никой, защото всички са си отишли — казвам аз и бързо се старая да си спомня от какво се интересуваше това момче.

Припомних си, че обича бейзбол и е страстен запалянко.

— Сега всичко ми е ясно — казах аз и се тупнах радостно по коляното. — Пътниците са бързали за бейзбол. Нали местата на стадиона могат да се заемат, ако не побързат…

На момчето му се искаше да се похвали:

— Ние не бързаме, защото с татко имаме абонаментни карти и местата ни са на първия ред!

Детето се вълнува, спори, протестира и доказва, като жестикулира с ръце и крака и се старае да обясни каква интересна игра е бейзболът. Аз издебвах подходящ момент и поставях пред него чист лист. И ако то си представяше образно играта и пред очите му мержелееха развълнуваните запалянковци, не издържаше, хващаше молива и празният трамвай се изпълваше с хора, завръщащи се от стадиона.

Разбира се, невинаги се постигаха еднакви резултати. Необходимо бе внимателно да се проучи начинът на живот и характерът на всяко от децата. Само тогава можеше да се намери верният подход към душата му. Искаше ми се да вярвам в това…

Измина вече доста време, а Таро още нито веднъж не бе поискал да нарисува нещо. Другите деца вдигаха шум, смееха се, а той седеше сам на пода, без да проявява интерес към нещо и от време на време тъжно се озърташе. Пред него лежаха празен лист, чисти, сухи легенчета за размесване на боите и самите бои, до които той не се докосваше.

Децата обичат да ровят в пясъка, защото приятното усещане за податливостта на материала ги отпуска и събужда въображението им. По тази логика се опитах да дам на Таро бутилка с разредена боя, за да рисува с пръсти.

— Ще си изцапам костюма и майка ми ще се сърди — каза той, мръщейки тънките си вежди и не потопи пръста си в боята.

Таро идваше точно в уреченото време и като проседяваше цял час, без да помръдне, си тръгваше. Като гледах след него и отбелязвах изправената му стойка, неволно се възхищавах от госпожа Ота за това как е шлифовала момчето.

Често ми се удаваше да освобождавам децата, които не искаха да рисуват, от сковаността им и се радвах, когато виждах как някое от тях вземаше в ръка молива или четчицата.

Един ден отидохме в парка. Сред учениците ми имаше още едно момче, което като Таро би могло да бъде причислено към групата на меланхоличните рисувачи на лалета, тъй като само оцветяваше готови рисунки и не знаеше, че може да рисува. Аз разстлах върху земята полиетиленова покривка и след като оставих върху нея предварително подготвените принадлежности за рисуване и хартия, седнах да се полюлея с момчето в намиращата се наблизо люлка. Отначало то се сви от страх, но след малко се оживи и когато люлката се залюля силно, закрещя от възторг:

— Уха, така ще стигнем небето!…

Това изживяване му даде необходимия тласък. Момчето поигра още около час и след това се зае да рисува. Мъртвите, застинали форми от предишните му картини бяха изчезнали. В рисунката му се усещаше много движение, тъй като момчето още бе под въздействието на опияняващия полет на люлката.

Често постигах добри резултати в тази насока, като организирах борба, надбягвания, теглене на въже и други игри. Но понякога физическото раздвижване на децата е само наполовина свършена работа. Те измислят какво ли не, за да не рисуват. Спомням си, че имаше едно момиченце, което се съгласи да вземе в ръка четчицата за рисуване едва след като й позволих да изпише цялата стена с позорния за обидилото я момче надпис „Тошио е глупак!“. А друго момче пък постоянно рисуваше борсук и след като всеки път го замазваше с дебел слой червена боя, въздъхваше с облекчение. Оказа се, че то има по-голям брат с прякор „Борсук“, който вечно го тормозел.

В случая с Таро ми беше доста трудно, защото нямах представа как живее. Можех само да гадая как прекарва дните си в красивата къща, обградена с изящна чугунена ограда. В същност вече знаех, че с помощта на частния учител и учителя по музика г-жа Ота усърдно шлифова Таро и строго наблюдава за поведението и маниерите му. Но аз не знаех какво бе отношението на Таро към всичко това. Досега не бях имал възможност да надникна в душата му. Той мълчеше почти през цялото време и за разлика от другите деца нищо не можеше да се отгатне от изражението на лицето му. Когато категорично ми отказа да натопи пръстите си в боята, реших да събера всички деца и след като те седнаха заедно с него около мен, започнах да им разказвам приказка. Таро слушаше внимателно, очите му блестяха умно, но моята приказка не го развълнува. След като я завърших, децата сграбчиха набързо четчици, бои и листове хартия и се пръснаха из ателието да рисуват. Таро обаче остана на мястото си.

Опитах няколко пъти да се люлея заедно с него, но нищо не постигнах. Когато люлката излиташе силно нагоре, той така силно се вкопчваше в страничните въжета, че ставите на ръцете му побеляваха от напрежение и упорито мълчеше. Не извика нито веднъж, нито пък се засмя. А когато го свалях от люлката, ръцете му бяха студени и влажни, все едно че докосвах корема на жаба. В такива моменти изпитвах угризения за проявените от мен дебелоочие и грубост — нали момчето не изпитваше нищо друго освен страх. В общи линии си изясних, че зад неговата привидно спокойна изразяваща безразличие външност се, крие дълбока чувственост, но не знаех как да надникна в душата му. Налагаше се да се полутам, докато от някоя случайно подхвърлена дума не налучкам нужния подход. Съществуваше обаче опасността Таро да произнесе тази дума съвсем тихо и аз да не го чуя, затова през цялото време, когато съм с него, трябваше да бъда нащрек.

В ателието ми идваха 20 ученици. Сред тях имаше едно момченце, което проявяваше следната особеност: каквото и да рисуваше, върху листа изобразяваше винаги точния брой на наблюдаваните от него хора или предмети. Ако например то си спомняше как от училище са ходили на туристически поход и в него са участвували 53 души, момчето рисуваше точно толкова изкачващи планина фигури. В такива случаи се налагаше да слепвам по няколко листа и картините му бяха дълги 1–2 метра.

Един път същото това момче ходило с по-големия си брат за раци. Когато дойде на следващия ден в ателието, то беше още под въздействието на слънцето, водата, пясъка и вчерашния улов, и веднага поиска да рисува.

— С брат ми хванахме 27 рака! — заяви то възторжено и след като взе лист хартия, отиде в любимия си ъгъл, седна на пода и се зае да рисува. Когато нарисува един рак, то въздъхна с облекчение и започна да разказва на седналите наблизо деца как този рак се опитал да избяга, след като го измъкнал изпод камъка.

— Пъхнах ръката си в дупката ето дотук! — гордо потупа то рамото си, а след това с края на молива изчисти засъхналата под ноктите му тиня и я показа на всички. Децата го обградиха отвсякъде и се надпреварваха кой да каже нещо повече за раците. В ателието стана много шумно.

Изведнъж Таро, който беше седнал сам в противоположния ъгъл, тихо се надигна, приближи се до групата деца и като се повдигна на пръсти, погледна над главите им към рисунката. След това се отдалечи, вероятно отново му бе доскучало, и се завърна на мястото си същият като преди — срамежлив и меланхоличен. Но когато мина край мен, го чух да промърмори:

— Трябвало е да ги ловят със сушени мекотели…

Почувствувах, че точно сега е моментът да намеря ключа към потайната врата.

Оставих бутилката с боя, приближих се до Таро и приседнах до него.

— Нима речният рак се лови със сушено мекотело? — попитах аз.

Въпросът бе неочакван за Таро и той се смути и наежи. Запалих цигара, за да му дам време и добавих, като учудено поклатих глава:

— С червей за стръв съм ловил, но за пръв път чувам, че можело и със сушени мекотели.

Момчето се успокои и отпусна рамене. Почука с четчиците върху листа хартия и уверено каза:

— Лови се и със сушени пипалца на октопод. Наистина става и с червей, но ако се използуват мекотели, не е необходимо да се сменя стръвта. Можете да си ловите с една стръв колкото си искате.

— Така ли? Само с една стръв?!

— Да.

— Виж ти — извадих цигарата от устата си и продължих: — Сушени пипалца на октопод… Но нали октоподът живее в морето. И какво излиза… че речната твар изяжда морската, така ли?…

Уплаших се да не би да съм пресилил малко. Нали момчето отново можеше да се затвори в себе си подобно раковина. Вече исках да стана и да се отдалеча, за да започна по-късно отначало, но Таро се обърна към мен с цялото си тяло.

— Речният рак обича миризмата на сушено морско мекотело. Честна дума! Знам, защото сам съм ловил! Преди, когато бях на село! — бързо проговори той, като се задъхваше, сякаш се страхуваше да не го прекъсна.

В светлокафявите му очи проблесна искрена обида — как мога да проявявам към него недоверие.

Стори ми се, че чувам превъртането на ключа в бравата на вратата, водеща към сърцето на момчето.

Нито г-жа Ота, нито пък Ямагучи ми бяха споменавали, че преди Таро е живял на село. Наистина, знаех, че г-жа Ота не му е родна майка, но си мислех, че е израснал в столицата. Наяве излиза, като че ли са асфалтирали поле, а в тъмнината под асфалта тихичко шумят тревите и дремят прозрачни езера, които само чакат слънчевите лъчи.

Но защо никой не ми каза, че момчето е израснало на село? Защо този факт се премълчава и се обкръжава с тайнственост? Би било глупаво да се предполага, че и г-жа Ота е от село. Наместих се по-удобно до Таро и продължихме разговора си, като говорехме само за раци.

На следващия ден за пръв път в педагогическата си практика пожертвувах заради един ученик интересите на всички. Беше понеделник и домашните учители на Таро имаха свободен ден, затова реших да отида с Таро на реката. Казах на учениците си, че следобед имам неотложна работа и ги освободих, а сам се отправих към къщата на семейство Ота. Вчера момчето говореше само за раци, но спомена бегло и майка си, която му давала сушени калмари. Стори ми се, че Таро не желаеше да си спомня за онези времена. Затова не разпитвах за нищо г-жа Ота, а й казах, че искам да взема Таро на разходка, за да нарисува пейзажи. Тя много се зарадва.

— Той ни е единственият, сигурно затова е такъв необщителен. Няма нито един приятел и играе само със съседското момиченце.

Почаках Таро в хола, тъй като той още не се бе завърнал от училище.

През това време г-жа Ота приготви боите и донесе прекрасен скицник — всички произведени от фирмата „Ота“. В хола беше светло, тъй като през стъклената стена огряваше слънцето. Младата жена бе облечена с тънък вълнен костюм в малинов цвят и когато сновеше из стаята, под леката материя прозираха очертанията на стройната й фигура.

След малко дойде и Таро, но като ме видя, се смути и поруменя. После изслуша г-жа Ота мълчаливо, остави ученическата си чанта и взе скицника — личеше, че й се подчинява безпрекословно. Госпожа Ота ми предложи да взема тяхната кола, но аз отказах.

На изхода забелязах, че Таро е облечен със светли панталони и нови маратонки.

— Страхувам се, че може да се изцапат — казах аз.

В отговор г-жа Ота вежливо се усмихна:

— Когато е с вас, сенсей, не е страшно.

Тръпки ме побиха от безразличието, с което бяха произнесени тези вежливи думи и те ме преследваха из целия път чак до реката.

Качихме се на трамвая до следващата спирка, където наблизо имаше дига. Таро подтичваше, като се опитваше да върви в крак с мен, и закрепеният на гърба му скицник го удряше отзад.

Особена тишина, каквато можеше да има само в понеделниците, витаеше над долината на реката, огрявана от лъчите на следобедното слънце. Водата искреше, тръстиките шумоляха и наоколо не се виждаше жива душа. Само покрай отсрещния бряг се движеше бавно рибарска лодка, която лавираше между забитите по дъното колове. Тя се движеше срещу течението, но от време на време спираше и тогава от нея се надигаше рибарят, който издърпваше коловете и отново ги забиваше в дъното. Хванах Таро за ръката и заедно се спуснахме по обраслата с трева дига.

— Вижте, той лови риба — възкликна Таро и в очите му забелязах учудване.

— Когато реката е толкова голяма, е трудно да се определи откъде минава рибата — обясних му аз. — Вчера той е забил коловете и около брега се е образувал нещо като вир. Рибата обича такива места и сигурно е отишла там.

Седнахме недалеч от железобетонните руини на моста, който бе разрушен по време на война. Вместо него построиха нов, стоманен, по-надолу по течението. Над водата стърчаха изкривените останки, напомнящи за силния взрив. Издълбаната от бомбата яма се бе превърнала в малко, обрасло с тръстика езерце. Таро свали скицника и възнамеряваше да го разтвори, но аз го хванах за ръката и му намигнах.

— Хайде по-добре да поиграем и да наловим раци.

— Но какво ще каже мама…

Разсмях се и отново му намигнах:

— А ти й кажи, че аз съм взел рисунката ти.

— Да излъжа ли? — Таро ме погледна проницателно в очите. Мълчаливо се надигнах и тръгнах към тръстиките. При всяка моя крачка те сякаш оживяваха и на всички страни се разбягваха десетки, стотици раци. Като че ли от езерото изтичаха ручеи. Бутайки се с Таро, ние ловихме раци, настъпвахме ги с крака. Отначало Таро се стараеше да не се изцапа, но след като по маратонките му се появиха мръсни петна, той самоотвержено навлезе в тръстиките. Увлечен в занаята си, потапяше ръцете си до лакът в лепкавата тиня, чупеше ноктите си в корените на тръстиките. Постепенно той се отдалечи от мен и действуваше сам. От време на време чувах приглушени радостни възгласи. След като се уверих, че наблизо няма предателски ями, аз се върнах на предишното ни място.

Дощя ми се да си направя свирка от тръстика и дотолкова се увлякох в заниманието си, че не забелязах кога Таро се е приближил. Той стъпваше внимателно и лицето му бе пребледняло от вълнение. Като си пое дъх, той прошепна:

— Сенсей, там има шаран…

— Какво има?

— Шаран! Показа се и веднага се скри.

Таро нетърпеливо отметна залепналия на челото му кичур коса и тръгна обратно към езерцето, като се стараеше да стъпва безшумно. Аз го последвах и когато той се приближи до водата, видях го изведнъж да ляга по корем направо в калта. Наведох се и почувствувах с ръката си как потръпва слабото детско рамо. Той разпалено ми зашепна в ухото:

— Ето, погледнете! Избяга натам.

Там, където сочеше Таро, имаше гъсти водорасли. Те растяха от дъното съвършено прави като тънки фиданки. През тях преминаваха слънчевите лъчи и върху осветеното пясъчно дъно се движеха синкави сенки. Сякаш всичко живо в това езерце се беше притаило сред тези водорасли. Малки рибки, рачета й други водни животинки се появяваха от време на време върху светлия пясък и като се погрееха малко на слънце, отново се връщаха в гъсталака от водорасли.

Затаили дъх, ние с Таро разглеждахме приказния подводен свят. Под водата се виждаха пасбища, гори и пълни с обитатели странни замъци. Ето че на повърхността се появи ято мънички водни животинки, а сред водораслите заблестяха като сребърни остриета някакви рибки. По-нататък подскачаше смешно черен рак, който наподобяваше стъклена играчка. Слънцето започна да препича й почувствувах как по повърхността на водата подухна лек ветрец, който ме лизна по челото.

Бяхме изцяло погълнати от живота в езерцето, когато неочаквано се чу силен плясък и във водата премина огромна сянка, която тутакси се скри в гъсталака водорасли. Ятото водни животинки се разпръсна, ракът изчезна и върху светлия пясък по дъното се издигнаха мътни стълбчета. Водораслите продължително се разклащаха под тежкото тяло на шарана. Таро повдигна мокрото си лице и огорчено каза:

— Ето че избяга…

Той ме гледаше объркано. От косата му се донасяше миризма на тиня и водорасли. Очите му бяха насълзени, но блестяха така ярко и разпалено, че неволно си помислих — никакъв слабак не е, а е силно и здраво момче. Във въздуха се носеше сладникава миризма на детска пот.

От деня, в който двамата с Таро прекарахме на рекичката, между нас се образува мъничка, едва забележима пътечка. Щом дойдеше в ателието, момчето тутакси сядаше до мен, притискаше рамото си до моето рамо и внимателно наблюдаваше ръцете ми, които размесваха гуаша. Бях беден и не можех да купувам скъпи бои за момчетата. След като се убедих, че собственото ми производство гуаш не се различава кой знае колко от фабричното, започнах всеки ден да си я приготвям. Смесвам лепило, ленено масло и бои на прах. А понякога си правя сам дори маслените бои и обтягам платното на статива — в случай, че някое от по-големите момчета пожелае да порисува с маслени бои. Обикновено сядам на пода, настанявам децата наоколо си и действувайки с шпалката, им разказвам нещо.

Таро винаги внимателно слушаше разказите ми за животни и разни чудаци. На най-интересните места той отмяташе глава и тихичко се смееше. С цялото си същество усещах топлия му дъх, излизащ от красиво очертаните ноздри. Млечнобелите му, леко прозрачни по краищата зъби влажно проблясваха. Двамата много пъти си припомняхме за отскубналия се шаран.

Във водата всичко изглежда по-голямо, отколкото е в действителност. Но този наистина беше великан. Иначе водораслите нямаше да се разклатят толкова силно. Навярно той беше стопанинът на езерото.

Когато млъквах, ясните очи на Таро добиваха мечтателно изражение. Знаех — сега той вижда огромната риба, която се шмугва в храсталака от водорасли. Самият аз виждах това, като наблюдавах как се променят очите на Таро, докато разказвах — ту заблестяваха, ту помрачняваха. Така то ми даде тайния ключ към себе си.

В ателието ми идват към двадесет деца. И всяко ми поднася присъщите само на него думи и изрази. Рисуваше образи, родени от фантазията му. И само когато най-старателно се дешифрира този тайнопис, може да се проникне във вътрешния им свят. А пък всяко дете си има собствен шифър. С чужд шифър по-добре изобщо не се пъхай. Понякога питах едно момче, което управляваше кралство от кукли, какво е отношението на силите в министерския кабинет, който бе създал.

— Кой е главният сега? Мечката ли?

— Не, слонът.

— А какво стана с Дарума? Да не си е подал оставката?

— Да, напоследък не е на голяма почит. Падна от стълбата и си строши кокалите.

— Жалко, а беше разумен!…

Ето при такива разговори помежду ни се установяваше взаимно разбирателство. Скоро след като Таро ми даде малкия ключ от своята врата — той започна да ме прекъсва, когато разказвах, и да моли:

— Сенсей, дай ми хартия!

Това се повтори няколко пъти и аз се опитах да се пошегувам:

— Какво, пак ли ще ходиш в тоалетната?

— Уф, Сенсей! Ще рисувам.

Така, бъбрейки с мен, той полека-лека свикваше с хартията, четчиците, боите.

С една дума, Таро получи първия заряд енергия, ала засега самият той не излъчваше такава. За да започне да я излъчва, трябваше да мине доста време. Вътрешният му свят приличаше на морски бряг, осеян с отломъци от много корабокрушения. Иди, че се оправи в този хаос! Това още не беше по моите сили, нито по неговите. Засега той разговаряше с мен, молеше ме да му дам хартия, искаше му се страстно да рисува. Но щом вземеше в ръка четчиците, веднага се объркваше: и не знаеше какво да прави? Да иска помощ от своята мащеха ли? Да прекопирва картинки от учебника? Или отново и отново да рисува втръсналите му се кукли?… Той не умееше да рисува нищо друго и сега се измъчваше над чистия лист, не беше в състояние да пренесе върху хартията завладелите го образи. Понякога ми донасяше оплескан с боя лист и ми шепнеше:

— Сенсей, нарисувай го! Хайде, моля те, онзи шаран, хайде…

Притискаше се ласкаво и мъничко плахо до мен. Но зад това се долавяше разглезеното единствено дете — ако мълчах, той ме побутваше, мушкаше ме с пръст в гърдите, даже минаваше зад гърба ми и ме щипеше. И не лекичко, а с извинение, както силно впиваше двете си ноктенца в кожата. Аз потрепервах от пареща болка и чувствувах — момчето цялото се тресе. Но се радвах — най-после неговата обвивка започва да се смъква. Той ме атакуваше, мъчеше се да се освободи от сковаността си, която го измъчваше като тумор. В такива случаи аз се оставям да ме изядат. Не мога да се извъртам като Ямагучи. За да си спести силите, той привиква децата на автоматизъм. А пък аз непрекъснато се занимавам с най-различни деца, които идват в ателието да рисуват, така постепенно отвикнах да рисувам свои картини. Живите човечета ми замениха боите и платното.

Взех Таро и двамата отидохме за раци, за да го накарам да обикне пясъка, реката и езерото. За да се отпусне и да не бъде такъв чистник. И той почувствува колко прекрасна, колко мека и топла е земята. На другия ден, още щом дойде в ателието, аз му подадох шишенце с червена боя. Вече без гнусливост той отвори малкото шише, намокри пръста си и започна да оцветява листа, докато не го оцвети целия — обикновено така правят малчуганите от детската градина. После ми го протегна и рече смутено:

— Таласъм.

— Хм…

— Таласъм в планината — и почука с пръст по хартията.

Малко след като привърших да смесвам гуаша и запалих цигара, Таро пак дойде при мен. Попитах го само с очи какво има. С много сериозен вид той зашепна:

— Знаеш ли къде отиде таласъмът?

— В планината, нали?

Таро поклати недоволно глава. Уж случайно измъкнах чист лист хартия и казах:

— Ах, тия таласъми — много са чевръсти. Аз познавах един — щом се напие със саке и беж да го няма!

Очите на Таро заблестяха:

А къде отиде таласъмът?

— В Дания.

— Но… как излезе на улицата!

Той грабна листа от ръката ми, потопи четчицата в боята и започна да рисува — устремно, но неуверено. После той ми го подаде, преди още да изсъхне, и аз видях нещо безформено и неразбираемо.

— Таласъмът се превърна в момче — обяви той.

— Я гледай!…

— И се качи на автобус.

— Така ли!

— А след това хвърли топа.

Таро пак натопи пръста си в боята и оцвети част от рисунката.

Този ден той направи две рисунки. Интересно беше, че и двата пъти използува само червена боя. Това означаваше, че в емоционално отношение той изостава от връстниците си с няколко години. От опит зная, че червеният цвят е цвят на гнева, символ на атаката и на объркаността. Таро се бореше с нещо. Защо таласъмът изведнъж се беше превърнал в момче, беше слязъл от планината и се беше качил на автобус?

Таро няма приятели. Децата от моето ателие го потискат. Мащехата не му позволява да играе с невъзпитаните, омърляните дечурлига от улицата. И той си отмъщава за самотността с рисунката. Ето защо таласъмът се превърна в момче, а сетне умря. Така че странната измислица на Таро си има доста ясна причина. И той е прав посвоему.

Но аз не можех да се задоволя с това изящно логическо заключение. В яркочервената цапаница ми се привиждаше фигурката на Таро. Момчето се стремеше да се изтръгне от привичната среда, искаше му се да избяга някъде, но къде, къде?… Гледах оцветения в червено лист хартия, в който никой освен мен не би могъл да разбере нещо, и съзирах отворена рана. Тази рана неизбежно щеше да се задълбочава. Ето за какво си мислех, докато седях в смрачаващото се ателие, пропито със сладникава детска миризма.

Наскоро след това посетих госпожа Ота, като предварително й се обадих по телефона. Исках да я разпитам за някои неща. Отношенията ми с господин Ота бяха сложни, не такива като на Ямагучи. Не можах откровено да му кажа в какво виждам причината за особеното у Таро. Вече му нямах доверие. Той може и да е способен търговец, но е напълно лишен от бащински чувства. Тъй че само ще затрудни задачата ми.

Стоях в хола и със силна тревога очаквах да се появи стопанката на къщата. Как ще ме посрещне, с какви очи ще ме погледне? Но ето че тя влезе, както винаги цъфтяща, гледана жена, стегната, примерна майка и съпруга. Колко не й прилягаше всичко това — картината на нощната гара, последният електрически влак, миризмата на вино. Щом ме видя, тя се поклони дълбоко.

— Очаквах ви. Влезте, моля.

Заведе ме по коридора в гостната. Вече бях идвал в тази стая — когато поведох Таро към рекичката. По светлите стени танцуваха ярки отблясъци от пролетното слънце. Там, където лъчите му падаха върху картините, платното изглеждаше прозрачно. Картините очевидно бяха от художници, покровителствувани от господин Ота, и говореха за доста капризния вкус на стопанина. Тук всичко беше объркано — натюрморт в стила на Сезан, а до него — абстрактна творба на Ямагучи, подражание на Никълсън. Навярно господин Ота не бе подбирал картините лично — просто бе давал пари на секретаря си да ги купи. Докато чаках госпожа Ота да седне, запалих цигара.

Поведохме разговор и скоро започнах да се разкайвам, че съм дошъл. Госпожа Ота играеше уверено ролята на предана съпруга и мъдра майка. И непрекъснато изричаше шаблонни фрази. На нея и през ум не й минаваше, че я бях видял тогава, през нощта, на площада пред гарата. Разправях за характера на Таро, за рисунките му, а тя усърдно кимаше, съгласяваше се с мен във всичко. След това въздъхна:

— Да, нашият син е странно момче. Може би не е съвсем обикновен?

Целият й вид, дори гласът й изразяваха искрена загриженост, примесена с едва доловима ирония. Нищо не отговорих. От десет майки на моите ученици — все деца на бедни семейства — осем обикновено задават същия въпрос. Само че влагат съвсем друг смисъл в него — страхуват се, че децата им са необикновени. А когато започна да ги разубеждавам, те тутакси се умърлушват. Изобщо и така лошо, и инак пак лошо: кажеш, че детето е необикновено — плашат се, кажеш, че е обикновено — разстройват се. И всички реагират така, сякаш са се наговорили. Това може би се дължи на неосъзнатото желание на всяка майка да смята, че детето й е гениално.

— Напоследък Таро-кун се промени донякъде. Впрочем скоро самата вие ще се уверите в това.

С една дума, избягнах да отговоря на въпроса на госпожа Ота, защото не бях сигурен, че това наистина я интересува. Тя просто владее до съвършенство изкуството да води светски разговор — знае кога какво да запита, кога какво да отговори.

Обясних й как съм успял да науча от Таро, че е живял на село. И отново се възхитих от ловкостта, с която госпожата разиграваше ролята на примерна съпруга и грижовна майка. Честно казано, открих й картите си с известно опасение, но тя продължаваше да бъде напълно безгрижна.

— Навярно споменът как някога е ловил раци ще играе дълго време важна роля в душевния живот на Таро — казах. А след това уж случайно започнах да я разпитвам за тогавашното му житие-битие… — Доколкото зная, те двамата честичко са седели на брега на рекичката…

— С въдици в ръце — спокойно довърши предпазливата ми фраза госпожа Ота. — Майката на Таро е била прекрасна жена. Чувала съм, че се е отнасяла много сериозно към възпитанието му… Но сам разбирате — провинция, никакви развлечения, само някоя пътуваща трупа ще се отбие. Разправят, преди всеки спектакъл тя понякога цяла нощ четяла пиесата. И едва след като се уверявала, че е полезно за Таро да я види, го вземала със себе си. Доколкото мога да съдя, била е много изискан човек.

Госпожа Ота взе чашката с кафе от масичката, отпи малко и тъжно добави:

— Ами и аз се старая с всички сили… Но чувам само, че съм прекалено строга, че прекалено усърдно култивирам у него хубави маниери…

Тя сведе очи и остави безшумно чашката върху чинийката.

Така. Картата ми беше сразена. Почувствувах раздразнение и взех бързо да си припомням всичко, което знаех за тази жена. Спомних си как при първата ни среща тя с две думи направи характеристика на Ямагучи — тънка и убийствена. Спомних си как стягаше Таро за разходката до рекичката и как грижовните й думи не прилягаха на безразличното и отчуждено изражение на очите й. И изведнъж видях съвсем различни очи — загадъчно премрежени, размътени от виното, припомних си площада пред гарата в късния нощен час. И все пак най-силно се беше запечатал в душата ми един съвсем незначителен епизод — когато се стягаше с Таро за рекичката. Бяхме вече на вратата, аз погледнах съвсем новите му спортни обувки и казах на госпожа Ота, че той може да се изпоцапа. Тогава тя отвърна, че щом момчето е с мен — няма нищо страшно, нека се изпоцапа. И нищо повече. Но скоро усетих хлад — той вееше от онази част, на айсберга, която е скрита под водата… Нея явно я дразнеше, че първата госпожа Ота е минавала за образцова майка. Нямаше никакво съмнение. Прекалено усърдно се грижеше тя за маниерите на момчето и го дресираше. Впрочем най-вероятно бе, както казвах и на Ямагучи, тя да го правеше с най-добри подбуди. Разбира се, бе млада, неопитна, затова и не знаеше как трябва да възпитава детето. Майката го чувствува със сърцето си, но Таро не бе неин роден син. Непрекъснатото дресиране опустошава детската душа. Наистина госпожа Ота признаваше, че я осъждат за излишната й строгост, но едва ли разбираше какво зло причинява на момчето.

Забелязала, че съм изпил кафето си, тя натисна копчето на звънеца. Навярно в тяхната къща звънци има във всяка стая. Учтиво ме попита дали не искам зелен чай и нареди на прислугата да донесе. После излезе от стаята и след минута се върна с игли за плетене и кълбо вълнена прежда. Видях почти завършен детски пуловер. Тя го разгърна, погледна го на светлината и се усмихна.

— Вече е пролет, а пък аз… — и се залови да плете.

И пак потече непринуденият светски разговор.

Когато прислугата донесе чая и сладкиши, госпожа Ота започна упорито да ме черпи — изобщо проявяваше изключително внимание към мен. Беше ми странно, като си спомнях в този момент жената, която бях видял през нощта на площада пред гарата. Тя нито за секунда не изпускаше иглите от ръцете си. Пръстите й летяха, тичаха надясно и наляво, атакуваха вълнената прежда, пъхаха иглите в бримките — и нито веднъж не сбъркаха. Ето на, не бих си помислил, че е такава. Кой знае, може и да съм се излъгал в нея. След известно колебание реших да й повторя онова, което бях вече казал на господин Ота.

— Напоследък Таро-кун се промени донякъде. Но все пак ми се струва, че е много самотен. Единствено дете е — и тъкмо затова не се развива съвсем правилно. Ето например Таро-кун никога не рисува деца. Посъветвайте го по-често да играе с момчета.

Тя размисляше известно време, без да престава да плете, след това вдигна глава.

— Напълно сте прав. Той е толкова затворен, нищо не можеш да направиш с него. Мъжът ми казва, че аз и без друго прекалено се намесвам в живота му. Но пък и не мога да го оставя сам да се оправя. Ами че между съучениците му има и лоши деца. А ако взема да го съветвам, той тутакси ще се обиди и ще се затвори в себе си…

— Виждате ли, децата си имат свой особен свят.

— Вярно е, но…

— Извинявайте, ако това ви се стори грубо, но според мен Таро трябва да се учи да не бъде такава госпожичка. Нека се бие до разкървавяване. Не, разбира се, не го казвам в буквалния смисъл, аз изобщо не искам децата да устройват кръвопролития. Но нека поне сегиз-тогиз да полудува. Тогава и рисунките му ще бъдат истински. А това, дали рисува добре, или зле, е вече друг въпрос.

— Че защо?

— Ами защото бих искал да възпитам в децата преди всичко душевна сила, умение да се борят със средата. Нека си късат панталоните, нека си цапат ръцете. Само при такива деца се получават хубави рисунки — силни, истински. А така… Не, прекалено самотно живее Таро-кун…

— Струва ми се, че вие имате по-различно мнение от Ямагучи-сан.

— Ами той в училището си обработва децата като на конвейер. Щампова ли щампова. Да не вземе да се занимава с всяко поотделно… — Сепнах се, че говоря прекалено остро, и продължих, вече с по-спокоен тон: — След изложбата Ямагучи навярно също ще открие детско ателие. Тъй че, ако искате, можете да дадете Таро-кун там.

Госпожа Ота разбра отлично всичко, но не отвърна нищо и отново се залови за иглите. Като гледах бързо прелитащите й пръсти, си спомних как се изказваше тя за Ямагучи и реших, че Таро поне от него е спасен. Тя плете известно време, без да продума, след това спря, за да преброи бримките, и изведнъж тихо рече:

— Не само Таро е самотен…

Хвърли бегъл поглед през прозореца навън и иглите отново се задвижиха, сякаш тези думи изобщо не бяха произнесени. Като че ли пръстите й живееха самостоятелен живот, не се подчиняваха на чувствата — те сновяха неуморно и равномерно. За миг отново усетих в нея удивителното богатство на живота. Искаше ми се да надзърна в очите й. Под спуснатите клепачи навярно се таеше сиянието на нощта.

Думите напираха да изскочат от устата ми, но аз ги преглътнах. Бързите движения на пръстите й сякаш ме отблъскваха. Тези стени и суровото безмълвие на утрото притискаха тялото ми. Нямах сили да помръдна. Да, ясно е — под тъпичката обвивка на светското безразличие се крие същата горест, каквато бях усетил в първите рисунки на Таро.

Оставаше ми само да мълча — в този дом властвуваше господин Ота. И с иглите си госпожа Ота не плетеше, а убиваше…

Скоро след това получих от Ямагучи покана да посетя изложбата му. Той отиваше там след занятията в училище и затова отидох надвечер. Разписах се в книгата за посетители, след това започнах да разглеждам творбите му. Под лампите с дневна светлина бяха окачени около двадесет абстрактни картини — все приятни стайни мотивчета. Е, какво пък, значи пътищата ни с Ямагучи окончателно са се разделили. Той е забравил болката на ъгловатите, начупени линии и сега се различаваше, като експериментираше с различни материали и багри. С една дума, превърнал се бе в малък епигон на Никълсъновата школа.

В навечерието на откриването на изложбата Ямагучи се беше занимавал с платната си до късна нощ. Косите му бяха разрошени, от ръцете му лъхаше едва доловимата миризма на маслени бои. Побъбрихме си малко двамата в стаичката до изложбената зала.

— Татко Ота е увлечен от нова идея. Конкурс устройва. Предложи ми да бъда член на журито — каза небрежно Ямагучи, но по всичко личеше, че се радва, задето му е оказал такава чест.

Нея вечер получих от него куп сведения за семейство Ота.

Веднага след войната господин Ота напуснал фирмата, където тогава работел, и открил собствено предприятие. Построил малка фабрика и започнал да произвежда пастели. Отначало във фабриката се правело всичко ръчно. А след две години Ота така разширил предприятието си, че завладял половината пазар. Бил човек с неукротима енергия. През цялото това време жена му и детето живеели на село, а самият той — във фабриката, в стаята за дежурни. Не знаел ни сън, ни почивка, бъхтел денонощно. Така бил погълнат от работата си, че абсолютно не се интересувал от семейството си, дори писма не пишел, само веднъж месечно изпращал пари за издръжка. Изпращал редовно дори когато той самият бил в голямо затруднение. Впрочем, ако се замисли човек, тези му грижи се обяснявали по-скоро с навика да бъде акуратен в работите си, отколкото с привързаност към домашните му. Когато жена му умряла, той бил затънал в работа — готвел се да атакува конкурентите си — и отишъл на село само за един ден, за да вземе праха. Нямал време да се занимава с Таро, дал го на родителите си и оттогава вече не се интересувал как живее момчето.

И ето че грижата за това изоставено, незнаещо бащинска ласка дете поела сегашната госпожа Ота. Тя произхождала от старинно семейство, роднини на някакъв член на управителния съвет на фирмата Ота. Баща й имал фабрика за канцеларско оборудване, но по това време работите му не вървели. Господин Ота помогнал навреме с известен капитал, а след това го сватосали и се оженил за дъщеря му. Злите езици разправяли, че той я бил купил от баща и заедно с касовите апарати.

Но и след втората си женитба господин Ота не станал по-грижлив към семейството си. Макар фирмата му да закрепвала и да процъфтявала, той все не знаел почивка. Нямал никакви увлечения — не играел голф, не си намирал любовници. Всичките му сили, всичките му помисли били насочени към едно — да пласира повече бои и да разработва нови стратегически комбинации. За него семейството чисто и просто не съществувало. Купил голямата къща на някакъв разорил се аристократ, пиел коняк, пушел скъпи пури, но както преди сякаш живеел във фабричната стая на дежурния.

Оказала се до такъв пробивен бизнесмен, младата госпожа Ота се стъписала. Умна жена, тя прибягнала до най-различни хитрости — макар и безплодни, — за да скрие от страничните очи студенината на съпружеските им отношения. Но скоро махнала с ръка на мъжа си и с удвоен жар се заловила да вае Таро. И изваяла безжизнена глинена фигурка, която след туй дадоха на мен. Колкото и да се стараела мащехата, колкото и да се бъхтела, тя не можела да влезе в душата на момчето. Таро бързо се досетил, че усилените й грижи за него са плод на самотата й, изплашил се й побързал да се обгради с крепостен вал от лалета и кукли. Госпожа Ота се стараела с всички сили — станала член на асоциацията на родителите и учителите, включила се в кръжока за възпитание на децата, взела на Таро учител по музика и репетитор, сама му избирала другарчетата. Но във всичко това момчето виждало коварна задна мисъл — да го улови в мрежите си — и още повече се затворило в себе си. Госпожа Ота контролираше всяко движение на Таро, но нямаше никакво влияние над вътрешния му свят. Като майка тя беше много неопитна, а като съпруга — отчайващо самотна.

— Ако се замисли сериозно човек — казваше Ямагучи, — тя е извънредно нещастен човек. Татко Ота си има своя бизнес. При Таро се появи ти. А мадам няма къде да се дене. Една вечер рисувах вкъщи някаква картина и изведнъж тя довтаса. Дори не помня вече колко кръчми обиколихме тогава. Ужасно се страхувах да не й хрумне да откровеничи. Хванах се за пиенето като за спасителен пояс. А ако не бяхме пили — току-виж, се получила някаква сантиментална глупост…

Той помълча и уморено, без обичайната си циничност добави:

— Толкова уравновесена, спокойна наглед дама — а ето, оказва се, също може да стигне дотам. Не, разбира се, нямаше нито ридания, нито вопли. Но пиеше здравата. А аз накрая капитулирах. Да, тя казва, че много ти е благодарна, а ето че не би могла да пие с теб.

— Защо?

— Изглежда, ревнува.

— Ревнува Таро от тебе. Казва, че ти ще направиш на бърза ръка онова, над което тя без полза се бъхти толкова години. Страшно те хвалеше. С една дума, ти си й отнел Таро. А аз, неговият училищен преподавател, се компрометирах. И сега окончателно изгубих доверието й.

Ямагучи изгълта шумно изстиналия чай, усмихна се, край очите му се образува сноп бръчици. Адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу по слабата му дълга шия. Той остави чашката на масата и се замисли. След туй процеди през зъби:

— Тя пи с мен, защото ме презира.

Той разсеяно вдигна чашката, сложи я отново на мястото й и се залови да чупи кибритени клечки. Доста бързо впрочем се овладя. Събра припряно пръснатите по масата покани, мушна ги в джоба си и ми хвърли леден поглед:

— Извинявай, трябва да отида при един критик. Тъй че…

Отново ме гледаше хитричък кариерист. Излязох подир него и заслизах по стълбището. Гърбът и огромната му глава, която се поклащаше на тънката шия, издаваха глупава скръб.

След като се разделих с Ямагучи, се качих в метрото, слязох на моята гара и както обикновено, се запътих към кръчмицата, където често се отбивах. Там пих долнопробното саке от нащърбена чашка с тъмносини, доста експресивно нарисувани шарки, изобразяващи водовъртеж, замезявах си с дреболии и си мислех за очите на госпожа Ота — каквито ги видях през онази нощ. Ямагучи май в основни линии правилно бе разбрал какви са отношенията в това семейство. Изпълненият с отчаяние поглед на госпожа Ота тогава в хола, когато с Таро тръгвахме за рекичката, нейната странна отчужденост — нима това не бе свидетелство за самотност? А какво я бе накарало да изскочи от къщи? Не зная, навярно просто не можеше да понася повече самотата. Вероятно бе седяла в ярко осветената гостна, бе плела — и изведнъж бе почувствувала, че пръстите й замират. А след това на нощната гара алкохолът я бе ободрил и тя ми се стори блестяща и студена като кристал. Но ако й се бях обадил тогава, от нея може би щяха да се изтръгнат думи, изпълнени с мъчителна горест, къде-къде по близки за мен, отколкото светският й такт и ум. Зад стъклото блестяха влажни очи — погледът им беше разкъсал обичайната завеса на условността. Бледа от вълнение, за какво мислеше тя, в какво се взираше?

 

 

Кореспонденцията ми с Хелга се прекрати, но аз не се отказах от замисленото — да разкажа на децата Андерсенови приказки. За организирания от господин Ота конкурс писаха във вестниците и списанията.

* * *

Впрочем и в експеримента, който бях замислил в моята студия, също се криеха немалко опасности. Аз разказвах Андерсеновите приказки с прости, обикновени думи, без да изпадам в дидактика. Запазвах само сюжетната канава, а собствените имена и наименованията на страните и градовете изменях по японски маниер или чисто и просто ги пропусках. Защото ако децата почувствуват макар и най-малък намек за екзотика, те тутакси се спускат към илюстрованите книжки да търсят готови решения. Естествено, разбрах, че децата не живеят във вакуум. Старай се колкото си щеш, книжките с картинки ще изиграят ролята си. И след това достатъчно е само да протегнат ръка към натрупаните готови декори от познати пиеси и филми. Я се опитай например да накараш хлапетата да изхвърлят от главата си марионетките, които ги гледат от страниците на илюстрованите списания, от сцената на куклените театри, от екраните. Трябва поне да се постараеш те да изпълнят тези готови образи с някакво свое съдържание. Нека оживеят лебедите и оловните войничета от приказките. Нека подтикват детската фантазия, така както, да речем, люлката или шаранът. И още ето какво — Андерсен изобщо не увлича децата така, както смятат възрастните. Покорителите на джунглите и храбрите герои са много по-разбираеми и по-близки на дечурлигата, отколкото изтънчените русалчици и лебеди. Андерсен трябва да влезе в съзнанието им така естествено, както раците, които те ловят на някоя рекичка. Да говорят за него така просто, както говорят с майките си за някоя екскурзия извън града.

И ето че разказвах на децата приказките на Андерсен приблизително така, сякаш говорех с тях за промените в правителството на кукленото кралство или за това, къде се е запилял таласъмът. В стаята ми има камари детски книжки, но аз нарочно не ги показвах на моите момчета. Водех ги не на филмите на Дисней, а в зоологическата градина, не в картинни галерии, а на рекичката. Канех се да изпратя рисунките им в Дания, но не продумах нито думица за това. Хвалех всичките им рисунки и всекиму поставях отличен. Отначало децата никак не можеха да се освободят от училищните навици, бележките им бяха просто необходими. Но скоро моето благодушие им омръзна и те престанаха да се стараят заради самите бележки.

Смущаваше ме само едно — колко дълго ще трае моето влияние над тях? В ателието ми те идват само веднъж-два пъти седмично. А през останалото време просто не мога да се докопам до тях. Правя всичко децата да придобият свое „аз“, а през седмицата те напълно го загубват. В училището и вкъщи усърдно ги обливат със захарен сироп и аз отново и отново трябва да разчупвам захарната глазура. А това е страшно уморително. И все пак пътешествието из вътрешния свят на детето, дори и най-сложен и заплетен, никога не изтощава така, както мисълта за ледената пустиня, която заобикаля неговия дом. Тази мисъл ми отнема и последните сили. Остава ти само едно — да се наливаш с водка.

Отначало много се изморявах с Таро. А когато научих и най-интимните подробности за семейство Ота, стана ми още по-тежко. Разбрах — тук няма за какво да се вкопчиш. Съпрузите Ота вече няколко години убиваха момчето — единият с равнодушието си, другият — с прекомерната си опека. На много от моите ученици вкъщи е студено и неуютно. Но те не са особено богати или съвсем бедни семейства и са оставени да се оправят сами. Имат свой живот, свои интереси, имат си приятели и от тях лъха на влажна пръст. А ето Таро няма нищо. Намъчих се да втълпя това най-напред на господин Ота, а след туй и на жена му, но напразно. На тяхната помощ не можех да разчитам. Реших — ще се боря за Таро сам… Ето той си отива вкъщи, замазал с червена боя превърналия се в момче таласъм, и аз гледам подире му, виждам във въображението си благоустроената пустиня, която го чака вкъщи, и на душата ми е тревожно: какво ще стане следващия неделен ден?

Но полека-лека душата ми започна да се заражда с надежда. Таро явно се размразяваше, макар и бавно. Разговаряйки с мен, той свикна с ателието. Малко по малко се сближаваше с другите момчета — Рака, Чука, Бегача, Бръмбара, Пиката, започна да играе с тях в парка и на рекичката. Те го приеха в игрите си, макар и да е слабоват. Дърпаше с тях въже, боричкаше се. И вече не се изпотяваше от страх, когато се люшкахме на люлката. Но колко мъчително вървеше всичко това! Таро навлизаше в детската среда плахо, със страх. Най-често стоеше настрана, но веселите гласове на другарчетата му, неизчерпаемата им енергия го съживяваха. Колкото по-скучно му беше в училище и вкъщи, толкова по-силно го теглеше към ателието. Започнал рисунка, Таро мислеше за нея през цялата седмица. А когато дойдеше следващия път, рисуваше продължението. Веднъж нарисува къща, около къщата постави точки и ми обясни:

— Всички играят, а аз гледам през прозореца от втория етаж.

Оказа се, че къщата е училище, а точките — децата на двора. Той ги гледаше отгоре, защото него ден бил настинал и не му позволявали да излезе навън. На другата неделя къщата бе изчезнала от рисунката. Таро пак постави много, много точки, а встрани нарисува примитивна човешка фигурка.

— Аз тичам — обясни той.

— Значи настинката е минала.

Да. Скоро в училище ще има състезания и аз тренирам.

— У-у, колко много деца! Като попови лъжички в локва.

— Ами да! Защото училищният ни двор е много тесен.

Заведох го с другите момчета в парка. Там те се надбягваха. Таро има хубаво телосложение, но, както личи, малко спортува — тичаше тромаво, като изхвърляше напред крака и размахваше смешно ръце. Като се наиграха до насита, момчетата се върнаха на пейката, където беше постлана найлонова покривка. Таро веднага нарисува картинка и ми я показа.

— Сенсей, аз тичам.

Нямаше никакви точки. Само едно дете, нарисувано със силни цветове. Явен опит за самоутвърждаване. Момчето тичаше последно и затова беше нарисувало само себе си. Нито помен от останалите. Таро се притисна до мен и аз усетих малкото му, разгорещено от тичането тяло.

— Чудесно! Същински Затопек! Гледай ти, всички си надминал, никой не се вижда.

Таро въздъхна облекчено, очите му заблестяха.

— А в действителност аз тичах още по-бързо!

И като захвърли без ни най-малко съжаление току-що нарисуваната картинка, се спусна към пейката.

Оттогава Таро престана да рисува лалета и кукли. Подчинявайки се на минутно настроение, той вече рисуваше деца, животни, Ямагучи и мен. От гледна точка на техниката това беше безразлична цапаница. Но във всяка рисунка се долавяше някакъв символ — жалба или радостна песен, гневен възглас или глъхнещ вик. Най-малко ме тревожеше пластичността. На рисунките се появиха хора! Те се движеха, живееха и тъкмо това бе главното. Както и преди, с всички сили се стараех да го размърдам. Постепенно се установяваше връзка с външния свят. Таро започна да се ориентира по малко в пропорциите, в законите на перспективата. Оставаше ми само да го подкрепям съвсем незабележимо, за да не му позволя да се отклони от налучкания курс. Като че ли всичко беше наред. Между другото скоро се убедих, че на него дори и през ум не му минава да нарисува баща си или мащехата си.

Една вечер, в понеделник, се бях изтегнал на леглото след вечеря и прелиствах албума с репродукции на Ханс Ерни. След статията на Клод Роа бяха започнали да го наричат „швейцарския Пикасо“. На мен той винаги много ми е харесвал, но през последните години прекалено се беше усъвършенствувал и никак не можех вече да го следя. С възхищение разглеждах един от детайлите на негов плакат — сполучливо съчетание на реализъм с абстракция, когато изведнъж пред входа изскърцаха спирачките и спря кола. На вратата се почука.

Запалих лампата и отворих. На прага стояха шофьорът и Таро с папка под мишницата. На шофьора му беше явно неудобно, той свали униформената си фуражка и като се почесваше по врата, взе да обяснява:

— Не можеш се оправи с малчугана. Залепи се за мен — откарай ме, та ме откарай. Вкъщи ги няма нито господарят, нито госпожата. На детето наистина му стана скучно. Все разправяше, че иска да ви покаже някакви картинки. А вие, Сенсей, моля ви, не се сърдете.

— Няма нищо. Влизай, Таро.

Пуснах момчето да влезе. Шофьорът въздъхна облекчено и се отправи към колата.

— Ще го доведа, тъй че можете да си вървите — извиках подире му и заключих входната врата. Влязохме с Таро в стаята.

Прибрах от леглото старите списания, връзката, пепелника. Сложих албума на Ерни на рафта. След туй седнах на леглото и настаних Таро до себе си. Щом седна, момчето ме погледна учудено.

Сенсей…

— Е, какво има?

— Защо дюшекът ти е толкова тънък? Ей тук — виж, само калъфът е останал.

— Хм. Ами защото… Е, изобщо аз лежа внимателно, винаги на едно и също място. И краката си слагам на едно и също място. Затова пълнежът се е степал.

— И аз лежа внимателно, но на моя дюшек няма дупка.

— Ами ти си още малък и лек! Разбираш ли?

— Я гледай дупка.

— Е, да! Тъкмо там, където са краката.

Май че не го убедих. Той явно ме осъждаше за моята немарливост. Припряно запалих цигара и взех от него папката.

— Охо, колко много си нарисувал!

— Да, върнах се от училище и рисувах, рисувах.

— Сигурно си се уморил?

Наредих още незасъхналите рисунки на леглото. Погледнах ги и начаса разбрах какво е вълнувало Таро през този ден — Андерсеновите приказки, които им бях разказвал предния ден. Валеше дъжд и не можех да заведа момчетата нито в зоологическата градина, нито на рекичката. Целия ден посветихме на тези приказки. Определих реакцията на Таро по рисунките му. Момиченцето с кибритените клечки и русалчицата бяха доста тромави, а и цветовете не бяха подбрани сполучливо. Но все пак се чувствуваше, че Таро бързо израства и че този път здравата се е потрудил. Външно неговите рисунки не се различаваха кой знае колко от рисунките на другите деца, но нали само преди няколко месеца момчето бе напълно безпомощно. Разбира се, сега в душата му цареше пълна какофония, но нямаше съмнение — Таро бе на прав път. Наистина в изображението на момиченцето и русалката още личеше отпечатъкът на екзотичната щампа, но това по-скоро само показваше, че ми липсва педагогически талант, пък и изобщо рисунката на фантастична тема открива пред детето само ограничени възможности. Още веднъж прегледах и петте рисунки. Четири моментално сложих на пода до леглото. А петата!… Тя сякаш изскочи от вихъра на багрите. Бях толкова потресен, че отначало целият се размекнах. След това седнах по-удобно и старателно, без да пропускам нито детайл, изследвах рисунката. Светът й беше съвсем различен от този на другите четири. Покрай крепостен ров със засадени по протежението му борове върви човек с пещемал около бедрата и с прическа „чонмаге“[1]. Под пояса си е втъкнал пръчка и крачи като войник, размахвайки ръце. Когато разбрах смисъла на рисунката, започнах да се треса от смях. Той извираше от гърлото ми, струеше като фонтан.

— Ха-ха-ха!

Не можех да се сдържам. Удрях се по коленете, хващах се за корема, но лицето ми течаха сълзи. Лицето на Таро се размаза пред очите ми. Самият той разглеждаше съсредоточено една стара запалка, която се валяше на масичката до леглото, и никак не можеше да разбере какво се е случило. Напълно объркан, Таро ме гледаше, а аз се задъхвах от смях. Накрая скочих така, че пружините на леглото изскърцаха. Ударих Таро по рамото и извиках:

— Ох, спасявай ме, ей сега ще се пукна от смях!

Таро погледна рисунката, лицето му мигом помръкна и той отново се залови да щрака запалката. Спуснах се към масичката, порових в чекмеджето, намерих една отвертка и я подадох на Таро.

— Хайде, разглоби я.

— А ако се счупи, тогава?

— Много важно! Нищо! Подарявам ти я.

Бузите на Таро поруменяха като цвете, очите му заискриха. Той взе отвертката, легна по очи на изтъркания матрак и започна да атакува запалката. Все още тресейки се от смях, аз се проснах до него. Опитът напълно успя. Сполука! Нелепа, невероятна сполука! Едва предния ден бях разказал на децата „Новите дрехи на краля“. Бях забелязал, че в тази Андерсенова приказка има по-малко реални неща, отколкото в другите. И реших — ще се постарая изобщо да мина без тях.

„Живял едно време един човек, страшно конте. Той бил много богат и важен, всичките си пари харчел за костюми и ги сменял час по час. Облече нов костюм и се перчи пред хората — е, как е, вика, красив ли съм? Отива ли ми новата дреха? Ах, колко красив вид имам!“

Така им разказвах тази приказка. От Андерсен остана само същността. Такива думи като „крал“, „дворец“, „придворни“, „шлейф“, макар и познати на децата, криеха опасност — те можеха да ги завлекат в дебрите на илюстрованите книжки.

Оловното войниче или малката русалка са много конкретни, тях не можеш ги изобрази отвлечено. В такива случаи децата обикновено се стараят да възпроизведат чуждоземната дреха, пейзажи, обичай. Четирите рисунки на Таро на теми от тези приказки навеждаха на мисълта за книжни илюстрации. Това е естествено и в случая нищо не може да се направи. Пък и изобщо не е чак толкова страшно, ако детето заимствува нещо от някоя книжка. Стига само да изпитва органична потребност да рисува. И все пак аз виждам задачата си в това, не да карам децата да рисуват принцеси с шлейфове и девойки със забрадки. Ето защо, когато разказвах на децата „Новите дрехи на краля“, исках да ги доведа до основната тема в приказката — да им покажа самолюбието и глупостта на властвуващите.

Таро си беше представил героя от приказката като „даймьо“[2]. И затова беше нарисувал крепостен ров и борове. Спомних си разказите на госпожа Ота — на село момчето ходело с майка си на представления на пътуващи артисти. Сега Таро се вози в съвсем нов шевролет, живее в голяма къща с желязна ограда, сред грижливо поддържана градина и канарчета. А в рисунката се бяха появили пещемалът около бедрата и самурайската прическа „чонмаге“. Цялата работа е там, че бях разказал на децата единствено същността на приказката и не им бях натрапвал каквито и да било готови образи. На Таро му е било много по-лесно да възпроизведе върху хартията спомените от ранното детство. Тази рисунка носеше атмосферата на спектаклите на пътуващите артисти с техните старинни костюми и декорации. Някога, много отдавна, в малкия двор на селския храм, изпълнен с острата миризма на пот, ацетилен и загорял боб, са давали непретенциозните си представления артистите от площадния театър и момчето ги е гледало от полутъмната, построена набързо ложа, постлана с рогозки… Това е бил светът, в който то е живяло също толкова пълно и интензивно, както в света на речните раци и риби. В това нямаше никакво съмнение.

Гледах с ново чувство Таро — прострял се по корем, той самозабвено се занимаваше със старата запалка. Малчуганът беше рисувал цял ден, за да се спаси някак от самотата. А сега нито веднъж не погледна рисунките си. И наистина, за какво му бяха те, щом можеше за свое удоволствие да пощрака със запалката! Жизнената сила у децата е толкова голяма, че винаги ме разтърсва, макар и да я наблюдавам постоянно. Колко леко преминават децата от една действителност в друга! Ами че за тях всичко е толкова важно и интересно.

Когато Таро най-после отвинти капачката на запалката, аз му дадох парче тел. Той го пъхна в резервоарчето и измъкна оттам памук.

— Аз имам бензин. Да се опитаме да я запалим, а?

Донесох флаконче с бензин и камъче, дадох ги на Таро и му обясних как се зарежда запалката. Той старателно пъхна памука в една дупчица, в другата намести камъчето, след туй наля бензин върху памука и затегна винта.

— Почакай малко, бензинът трябва да попие в памука. Позатопли я с ръка, така той по-бързо ще се изкачи.

Стиснало в шепата си запалката и затворило очи, момчето започна бързо да брои, свивайки пръстите на другата си ръка. След това леко повдигна клепачи и каза:

— Когато бавачката ме къпе във ваната, аз винаги правя така.

Той отново зажумя, преброи до двадесет и разтвори шепата си. Запалката, се беше леко замъглила от топлата ръка.

— Ще се запали ли?

— Трябва да се запали. Опитай.

Той силно натисна колелцето, то щракна, посипаха се искри и се появи синкавото езиче на пламъка. Таро се разсмя, очите му станаха като цепки.

— Гори!

— Ти я зареди, тъй че вземи я. Играй си, колкото си щеш. Само че внимавай да не запалиш нещо, инак ще стане пожар.

След това двамата с него се занимавахме цял час. Преобърнахме всичко в стаята с краката нагоре. Борехме се, играехме на 20. После направих чай и налях чашките. На Таро сложих мляко, а на себе си скришом сипах картофена водка. Чукнахме се. На сбогуване му дадох книгата на Чапек „Голямата докторска приказка“, преработена за по-малки ученици. Излязохме на улицата. Таро крачеше до мен. Под мишница носеше книгата, а в ръката — старата запалка. Той непрекъснато я щракаше. Позвъних на тяхната врата. Излезе възрастна прислужница и започна горещо да ми благодари. Къде са родителите на Таро и какво правят, не каза. Къщата тънеше в мрак. Светеше само едно прозорче. Наоколо цареше мъртва тишина. Аз изпратих с поглед отдалечаващата се момчешка фигурка и почувствувах как от дълбините на съществото ми се надига силна пареща болка. Безмълвното тресавище погълна леките стъпки на Таро. Веселото му гласче, чуруликащо си нещо за запалката, се стопи в студената пустош.

Щом се върнах вкъщи, взех отново „Голият крал“ на Таро и дълго разглеждах рисунката. Сравнявах я с предишните, в които момчето се бореше решително с таласъма, цапотейки го с червена боя, или изобразяваше себе си, като се опитваше да се самоутвърди, и веднага си давах сметка колко бързо се развива то. Нали когато за пръв път дойде при мен, Таро беше неразработена безплодна почва — на нея не растеше ни стръкче трева. Тогава той седеше съвсем объркан на пода и не знаеше какво да прави с четчиците и боите. А сега си имаше свой собствен свят, сам го бе сътворил, сам му бе придал очертания и окраска. Че е заменил традиционните мустаци и корона с пещемал около бедрата и прическа „чонмаге“, не беше в същност елемент на критика. Критиката я нямаше в Андерсеновата приказка. А тук съществуваше светът на самия Таро, неговият — и само неговият. Той си го бе създал сам, без да прибягва до нечия помощ. Аз бях просто разказал приказката. Дори не предложих на децата да направят рисунка на тази тема — било тук, в ателието, или вкъщи. Следователно Таро бе рисувал, подчинявайки се единствено на вътрешната си потребност.

Сравних „Голият крал“ с другите рисунки — с рисунките на момиченцето с кибритените клечки. От гледна точка на техниката всички рисунки бяха приблизително еднакви — тромави, погрешно оцветени. Така е, но темата бе овладяна най-добре в „Голият крал“ — нямаше нищо излишно или внесено отвън. Чувствуваше се, че Андерсен изцяло е стигнал до Таро. Навярно и този образ, и този фон се бяха родили у него веднага, още докато разказвах приказката. Той мислено се бе спуснал към засадения с борове ров и бе тръгнал подир глупавия, самолюбие, жестоко излъган властелин. И вкъщи Таро не бе престанал да мисли за приказката. И ето че накрая сърцето му бе затуптяло по-силно, кръвта бе започнала да чука в слепоочията, подчинявайки се на властния ритъм — да грабне четката, да фиксира върху хартията преследващия го образ. Вероятно Таро никога досега не се бе чувствувал така свободен от убийствения гнет на богатската къща, от опеката на мащехата, не е бил толкова съсредоточен и самостоятелен. Задъхвайки се от нетърпение, момчето е рисувало боровете, крепостния ров и голия княз, без да мисли нито за баща си, нито за своята мащеха. А след това достатъчно беше да види старата запалка и да забрави моментално всички творчески мъки.

Е, сега всичко е наред, съвсем наред! Сега той ще устои! Сега ще може сам-самичък да се сражава и с мъртвешкото безмълвие на богаташката къща, и с баща си, и с мащехата, макар че борбата може би щеше да му струва скъпо.

Налях си солидна порция водка, поздравих човека с пояса под кръста, пресуших на един дъх чашката, хвърлих се на леглото и се засмях с пълно гърло.

 

 

След няколко дни по телефона ми се обади секретарят на господин Ота: конкурсът за детски рисунки започнал и ме канят на заседанието на журито. Завих рисунката на Таро във вестник и се запътих към една от изложбените зали, където се провеждаше конкурсът. На входа попитах къде да отида. Заведоха ме на втория етаж, в една огромна, обляна от слънце зала. Там бяха наредени в редици отрупани с рисунки маси и над всяка беше окачена табелка с темата. На една маса седяха членовете на журито и разглеждаха рисунки. Някакъв човек, както изглежда, служещ от фирмата на Ота, събираше на куп рисунки и ги изнасяше от залата, а в същото време през друга врата внасяха все нови и нови камари. Рисунките нямаха свършване. Слънцето блестеше, ярките багри пъстрееха, а въздухът беше спарен, имах чувството, че над рисунките се вдигат горещи изпарения. Да, господин Ота беше постигнал целта си! Струваше ми се, че от безбройните туби, шишенца, флакони извират водопади от бои.

— О-о! Вие дойдохте! Благодаря за оказаната ми чест!

От дъното на залата към мен се беше запътил господин Ота — веднага ме бе забелязал. Пръстите му бяха изцапани с бои, ръкавите му небрежно запретнати, челото покрито с капчици пот. Лъхна ме финият аромат на пура. Благодарих на господин Ота за подаръка — той изпълни обещанието си и ми изпрати толкова бои и хартия, че щеше да ми стигне за половин година, дори и да я пилеех щедро. Е, какво пък, остава му да получи рисунките на датските деца и с това деловите ни отношения свършваха.

— Е, какво ще кажете? Знаете ли колко рисунки са изпратени за конкурса? Шест камиона.

След като ме покани на подиума, където бяха поставени масички и столове за почивка, господин Ота посочи с широк жест залата и радостно каза:

— Юнаци! Колко много са нарисували! Разбира се, преподавалите също имат заслуга, но децата, децата са юнаци! Здравата са поработили. Толкова много картинки има, че няма да се посрамим пред Дания.

И господин Ота се разсмя високо. Очите му алчно блестяха. Най-после той смъкна маската си. Къде се дяна безупречният джентълмен, който разговаряше с мен в ресторанта на хотела и в кабинета на разкошната къща? Сега пред себе си виждах съвсем друг човек — пробивен, готов за борба.

Не, вие само погледнете! Какви юнаци! Изпратиха картини отвред, от всички краища на страната — от Хокайдо до Кюшю, дори и от най-затънтените кътчета. Просто виждам пред себе си всички дечурлига!

Този коравосърдечен гешефтар, равнодушен към собственото си дете, радостно се кискаше и смехът му гръмко отекваше в залата.

Изпих чашка кафе, слязох от подиума и тръгнах да разглеждам безбройните трофеи на господин Ота. Минавахме двамата с него от маса към маса. Зад масите седяха членовете на журито — художници, наблюдатели по въпросите на педагогиката — представители на най-различни течения и школи. Господин Ота се държеше с тях простичко, ръкуваше се весело с всички, смееше се, шегуваше се, като се опиваше от собственото си остроумие. Дори минаваше безшумно зад гърба им, за да събере падналите на пода рисунки. Какъв жизнерадостен филантроп, без сянка от високомерие и горделивост. Разбира се, той въртеше на пръст всички членове на журито, но не им позволяваше да го почувствуват. Когато един от тях му подаде рисунка и похвали хлапето за умението да си служи с цветните моливи, и го запита почтително за мнението му, той се усмихна и отговори съвсем уклончиво:

— Детската ръка натиска молива с тежест приблизително сто и седемдесет грама. Моята фирма се стреми да работи съгласно установените стандарти, следим моливът да пише леко. А какво ще се получи на практика, засега не ми е напълно ясно.

Очевидно господин Ота ни най-малко не беше склонен да натрапва оценките си на журито!

— Много ви благодаря! — казваше той на членовете на журито и учтиво се покланяше на всекиго поотделно. Той бе отново строго официален, закопчан до последното копче. А само преди няколко минути, на подиума, той победоносно оглеждаше залата и се смееше, без да скрива радостта от победата си. Да, не можех да се сравнявам с този търгаш.

Оставих господин Ота и тръгнах да обикалям залата самичък. По масите лежаха на акуратно подредени купчинки рисунките, спечелили конкурса. Бях жестоко разочарован. Която и да вземеше човек, тя напълно можеше да бъде илюстрация към някоя детска книжка. Всички до една бяха такива едни чистички, загладени, приятни, умело нарисувани. Безжизнени, измислени картинки. Сякаш децата, които са ги рисували, бяха абсолютно лишени от фантазия и непосредственост. Стандартни, застинали усмивки, отправени към публиката. Жилки щампи, повтарящи някогашните прекрасни образци. Аз и без това бях виждал десетки хиляди детски книжки, преминаващи от ръка в ръка, от къща в къща.

Напълно потиснат се затътрих към подиума и там се сблъсках лице с лице с Ямагучи — той току-що беше влязъл в залата. Зачервен от възбуда, разчорлен, със запретнати над лактите ръкави, той преливаше от самоувереност и с целия си вид показваше, че е затънал до гуша в работа. Седна до мен и тозчас взе да се оплаква:

— Татко Ота ми нареди да не започвам с караници. Просто се съсипах от сутринта само за това и мисля да не би да обидя един, втори, трети.

Ямагучи припряно смучеше пурата си и мърмореше ли, мърмореше. А физиономията му сияеше.

Той се възмущаваше най-вече от разнородния състав на журито:

— Виждаш ли, поканили са дори ей оня глупак! Ох, да бях избягал оттук!

В ъгъла на залата, накъдето сочеше, седеше един дебелак с дълги коси и триеше с носна кърпа мокрото си изпотено лице.

— Кой?

— Онзи ли?… — Ямагучи се намръщи презрително и подхвърли, сякаш плюе: — Специалист по лаковата рисунка.

Познах го. Той беше известен художник. На времето обяви, че обикновената лакова живопис е прекалено груба по форма и затова оказва вредно влияние върху децата. И веднага се залови да търгува с „лакова живопис от висша класа“. Разбира се, всичко това беше чисто мошеничество. Той беше противник на Ямагучи и в дискусиите по теория на детската рисунка влизаше в спор с него.

— Питам таткото, защо сте включили в журито такъв идиот? А той казва: не вдигай врява, моля те, в журито трябва да бъдат представени различните течения. Е, какво можеш да направиш!

— Та същността не е в теченията — се изтръгна от устата ми.

— А в какво?

— В боите. Защото те се използуват и в лаковата живопис. А на татко Ота му трябва само едно — да продава повече бои. Заради това той ще се „сработи“ с когото щеш. За това и конкурса измисли. А Андерсен е просто така, параван.

Ямагучи явно се беше ядосал от моите думи. Е, това вече не бях очаквал от него! Та нали господин Ота не можеше да ни чуе и аз си мислех, че Ямагучи ще се съгласи с мен. Ах, ето каква била работата — почувствувал се е оскърбен като член на журито. Подиграва се над останалите, а самият е във възторг, че са му оказали такава висока чест. И може би дори отлично се спогажда с човека, когото преди малко беше нарекъл глупак. Изпитах отвращение и заговорих още по-остро:

— Като дипломатически ход този конкурс може и да има някаква стойност. Но нищо повече. От него ще спечели само татко Ота виж, той хубави пари ще натрупа. А рисунките, които сте подбрали, да, една са направени с подсказване. В нито една от тях не е изразена и частица от индивидуалността на детето.

Ямагучи се втрещи от удивление. Той ме гледа, известно време, без да продума. След това рязко стана и слезе мълчаливо от подиума. Проследих го с поглед. Той се приближи до масата с табелка „Палечка“ и започна да преглежда рисунките. Отдели две и се върна при мен.

— Твърдиш, че не била изразена индивидуалността на детето? Глупости! Ето виж.

Той сложи двете рисунки на масата. На едната Палечка я обиждаше заядлива полска мишка, на другата — Палечка, вече станала царица, беше потънала сред цветя. Ямагучи започна да ми обяснява:

— Полската мишка е нарисувало момче. А „хепиенда“ — момиче. Моля, ето ти детска индивидуалност. Забележително е отразен вътрешният свят на момчето — свят на борба, и лиричният свят на момичето.

Не отговорих нищо, слязох в залата и се приближих до масата с табелка „Новите дрехи на краля“. Мъчех се да действувам незабелязано, взех най-горната от подбраните рисунки, след това клекнах, разгърнах вестника, в който беше увита рисунката на, Таро, и се върнах при Ямагучи. В този момент членовете на журито бяха вече приключили работата си и начело с господин Ота се качиха на подиума. Той се покланяше наляво и надясно, благодареше на всички за труда, и приветливо се усмихваше. Членовете на журито не оставаха по-назад и всякак възхваляваха господин Ота, организатора на този забележителен конкурс. На подиума стана тясно. Всички столове бяха заети.

Щом ме видя, Ямагучи ми посочи с очи другите — да отложим значи нашия спор за друг път. Но аз се направих, че не съм разбрал сигнала му, и сложих пред него на масата двете рисунки. На едната от тях гол човек със златна корона и с кайзеровски мустаци гордо шествуваше на фона на замък с бойници. На другата — покрай крепостен ров със засадени по протежението му борове крачеше голият княз с пещемал около бедрата.

Ямагучи смръщи вежди, но аз се постарах да не забележа и това.

Ето този, с короната — казах аз, — е спечелил конкурса, а този с пещемала — се е провалил. Авторът на първата рисунка е имал готов образец — може би краля от картите за игра, а може би картинка от някоя книжка. За да се предаде толкова точно чуждестранен колорит, се иска солидна подготовка.

Ямагучи дълго разглежда двете рисунки, сравняваше ги. По лицето му личеше, че е изненадан. И аз го разбирах — нали също не си представях подобно нещо, преди да видя произведението на Таро. Ямагучи бързо обърна рисунката — нямаше никакъв подпис. Недоумяващ, той избъбри:

— Момчето навярно е от някое село или рибарско селище.

Мислено оцених проницателността му и продължих:

— Нека сравним двете рисунки. От едната веднага проличава, че е направена от японско дете. Кое от двете деца е разбрало и предало Андерсен вярно? Кое е по-самобитно и честно? Ами че това е ясно на всекиго. Но защо короната спечели конкурса, а пещемалът пропадна!

Неволно бях повишил глас. Ямагучи не знаеше къде да се дене. Лицето му имаше нещастен израз. А аз гледах в тези хитри, бягащи очички и ми се искаше да го бия, да го бия безмилостно.

Сега вече нарочно говорех колкото се може по-високо, за да ме чуят членовете на журито — те седяха около малките масички и сърбаха кафе, наслаждавайки се на приятната умора.

Едва-що бях седнал на стола, и един от тях стана от мястото си и дойде при нас. Последваха го и останалите. Около нас се образува тълпа. От всички страни над мен надвиснаха дебели кореми.

Князът с пещемала изчезна от масата и се понесе от ръка на ръка, от очила към очила, като се полюшваше върху вълните от усмивки и неразбираеми възклицания.

— Това пък какво е?

— Изглежда, някой е решил да си направи шега с нас!

— Не заслужава дори да се гледа!

— Абсолютна глупост!

Гласовете се сливаха в общ шум. Не можех да разбера кой и какво говори. Членовете на журито си разменяха усмивки, смигаха си, злословеха. Някои ме разглеждаха с неприкрита неприязън, подхвърляха остроти по мой адрес и се отдалечаваха. Един измърмори:

— Той май не е съвсем нормален!

Накрая рисунката попадна в ръцете на човека, когото Ямагучи беше нарекъл глупак. Той я погледна и ми я върна. След това избърса нервно мазното си лице с носната кърпа и като изразяваше с целия си облик съчувствие, заговори:

— Идеята май е интересна. Но е разбрана прекалено примитивно. Нима може такъв интернационален писател като Андерсен да се тълкува тясно локално. В случая виновно е не толкова детето, колкото преподавателят.

Аз си замълчах — този поне каза нещо конкретно за рисунката на Таро, благодарен му бях и аз за това.

— Трудно е да се каже кое е по-важно — короната или пещемалът: ами че книжките с картинки играят такава роля в живота на детето!

През дебелите стъкла на очилата без рамки ме гледаше авторът на статии по въпросите на възпитанието на децата или може би председателят на журито, не знам. Взех под внимание забележката му и мислено го включих в моя списък.

Изведнъж нечий глас рече:

— Аз видях тази рисунка.

Беше плешивият дебеланко с румените бузи. Бях дори запомнил точно колко бенки има на лицето си.

Той позатегна колана си, присви ехидно очи и разпалено заяви:

— Да, видях тази рисунка и я обрисувах. Всички високопарни думи, които бяха казани тук, бият покрай целта. Просто е нарисувано лошо. Лошо й нищо повече. Ето защо и рисунката не спечели конкурса. И няма какво повече да говорим.

Наоколо радостно се закискаха.

В този момент зад гърбовете на членовете на журито се появи господин Ота. Всички се отдръпнаха, направиха му път и един през друг се заловиха да му обясняват, че става дума за една неумела, безвкусна, нескопосна рисунка по приказката „Новите дрехи на краля“. Стиснал между пръстите си скъпа пура и усмихвайки се приветливо, господин Ота погледна рисунката.

— На детето не са се досвидели боите. Браво! Юнак! Това е много хубаво — каза той и тутакси се отдалечи.

Какво пък, този поне се изказа честно.

Сега напред излезе Ямагучи, който до този момент мълчеше. Върнала се беше обичайната му самоувереност. Той като че излъчваше великодушно съчувствие и снизходителност. С целия си облик показваше, че е готов да забрави нападките ми и да ми подаде ръка за помиряване. Гледаше ме право в очите и започна да говори бавно, премервайки грижливо всяка своя дума:

— Е, добре, добре! Предавам се! Детето го е нарисувало честно. Нека да е безпомощно, тромаво, но затова пък е останало вярно на фантазията си. Наистина може да се поспори кое е по-правилно — короната или пещемалът. Но, общо взето, младият художник вярно е разбрал Андерсен.

Ямагучи се усмихна и повиши глас:

— И все пак нашият конкурс му е помогнал да разбере Андерсен. Ако не беше конкурсът, може би детето нямаше да вземе четчицата, дори и да бе разбрало приказката. А пък може и изобщо да не я е разбрало. Както и да е — рисунката е пред нас. А да нарисуваш — означава да осмислиш нещо. Следователно, дори само заради това нашият конкурс е необходим. В никакъв случай не може да бъде наречена безсмислена идеята.

Ама че ловък човек! Повиши глас точно толкова, че господин Ота да го чуе. Навярно бе чакал само подходящ момент. Докато другите се разчекваха, доказвайки своята проницателност и компетентност, той се беше подготвил както трябва, та в необходимия момент да блесне в главната роля и да им поднесе своето акуратничко като миниатюрна градина мненийце.

Скришно разглеждах стълпилите се около нас хора. Това пале Ямагучи с неговия менторски тон явно не им се харесваше. Макар да разбираха, че са свързани с него с едно въженце. Преизпълнени със съзнанието за собствената си стойност, те изпъчиха кореми. Какви ли не чувства се отразяваха в ситите им лица! И очарование от собствената им търпимост, и насмешка, и снизходителна ирония. Накрая всички се успокоиха, отново придобиха надменния си вид и с наслада се отдадоха на почивка. Не, не можех да изтърпя това. Като си помислиш само — тези хора, абсолютно неразбиращи децата и свикнали да се отдават в тихите си кабинети на възвишени размисли за физиологията на духа, сега дрънкаха какви ли не глупости, за да заякчат престижа си. Нима на тях можеше да им мине през ума, че децата ги бяха просто излъгали? Детето веднага разбира всички слабости на преподавателя и за да се избави от натиска му, прави само такива рисунки, които могат да му се харесат. Ето и сега из цялата зала бе струпана с планини от шлака, жалки отпадъци от интензивната работа, която се извършва непрестанно във вътрешния свят на детето. В този свят не действува онова, което не живее един и същ живот с децата. Къде могат те, тези „експерти“, да видят зад линиите и багрите на една рисунка онези потайности на съзнанието, които изпълват с жива кръв породените от детската фантазия образи, които дават отдушник на стремящата се към свобода плът! А ето че тези картини, купени от един търгаш, погубваха двадесет милиона златни жили.

Свих на руло „Голият крал“ и с най-спокоен тон казах:

— Моля да ме извините, че заблудих членовете на журито. Тази рисунка не беше представена за конкурса. Донесох я аз.

Усмивката изчезна от лицето на Ямагучи. Той се надигна и отвори широко уста. В очите му се четеше обърканост. Въздухът около мен се раздвижи, всички кореми из един път се размърдаха. Ямагучи изкриви уста в кисела подигравка.

— Някой ученик от твоята студия ли я е рисувал?

— Да.

Той помълча, след туй измънка със сподавен шепот:

— Кой?

Посочих с очи човека на средна възраст, който самотно пушеше пурата си в дъното на подиума, и натъртено рекох:

— Таро-кун.

Червенината се отдръпна от лицето на Ямагучи. Очите му станаха остри, засвяткаха със злобни светлинки. Гледаше ме, прехапал устна. Взирах се в наобиколилите ни лица. Наоколо всички се вълнуваха, въздишаха, скърцаха, пъшкаха.

— Тази рисунка е направил синът на господин Ота. Той се учи в училището, в което преподава Ямагучи. Но по рисуване го занимавам аз.

— О-о-о!…

— А-а-а!…

Омразата като гореща вълна се надигаше в мен, преливаше навън. Без да ставам от мястото си, аз огледах всички с втренчен поглед — художника с носна кърпа в ръка, наблюдателя с очила без рамка, дебелака с трите тъмночервени бенки на потното си лице и всички останали, които не познавах. Виждах студени очи, увиснали от омраза уста, смръщени вежди. Гледах всеки дотогава, докато не сведеше очи. И едва тогава премествах погледа на съседа му. Цареше гробна тишина. Но аз чувствувах — тези тежки, дебели тела се наливат със злоба. Ако някой от тях беше произнесъл дори и една дума, аз нямаше да издържа, щях да се хвърля да се бия, щях да започна да разобличавам, да смъквам маските. Никога дотогава Таро не ми беше толкова скъп, както в този момент.

Но ето че членовете на журито започнаха да се поглеждат, след туй като по команда впиха поглед в Ямагучи. В очите му вече го нямаше предишното сурово изражение, целият беше сякаш излинял, раменете му се бяха безсилно отпуснали. Уплашено озъртайки се встрани, той приглаждаше косата си. Къде се дянаха самоувереността и резкостта, с които преди малко четеше морал на членовете на журито! Пред мен стоеше вече не художник и дори не учител, а чисто и просто един жалък младок с тънка шия и уродливо голяма глава. Погледна ме страдалчески, понечи да отвори уста, но така и нищо не каза.

Напрежението се разсея. Ямагучи вече не съществуваше за членовете на журито. Те му обърнаха гръб и по един, но двама започнаха да слизат от подиума. Дебелият художник бършеше непрекъснато с кърпа челото си, наблюдателят гледаше пред себе си независимо и гордо, а попрегърбеният председател на журито, свикнал на всякакви изненади, запазваше присъствие на духа. Всички се сбогуваха с господин Ота и мълком напускаха залата. А той, без да подозира нещо, с учтива усмивка се кланяше наляво и надясно.

Навън слънцето ярко грееше. По пода струяха тънки ручейчета светлина. Внезапно почувствувах, чу бушуващата в душата ми люта омраза се превръща в неудържимо веселие. И хванал се за корема, се закисках като луд.

Бележки

[1] Мъжка старовремска прическа. Б.пр.

[2] Военен феодал. Б.пр.

Край