Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Маккинън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All I Want for Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 34 гласа)

Информация

Форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Дженифър Грейсън

Заглавие: Всичко, което искам за Коледа

Преводач: Zaharka

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9168

История

  1. — Добавяне

Тази книга е посветена на трите ми най-близки пишещи сестри: Джийни Муун, Пати Блаунт и Джолис Барнет. Съвместното писане на историите от „Коледа в Ню Йорк“ беше предизвикателно, вълнуващо и най-вече забавно.

Беше такова удоволствие да поема по този път с вас и се надявам, че някой ден отново ще направим нещо подобно. Обичам ви.

Глава 1

Стоейки на претъпкания, оживен тротоар на Седмо авеню, Касандра Байнс отпиваше от горещото си ментово какао, докато чакаше най-добрата си приятелка. Беше застанала по средата на най-горното стъпало, така че когато Бри се качи на ескалатора за излизане от „Пен стейшън“[1], тя щеше да бъде точно там, ясно забележима.

Познатите миризми и звуци на Манхатън я обграждаха от всички страни, докато стоеше насред оживлението. Толкова много хора — блъскащи се в „Пен“, за да хванат влака си, излизащи от там, нетърпеливи да обиколят града или просто опитващи се да минат през тълпата, на път за където се бяха запътили. Коли и таксита се стрелкаха по улицата, клаксони свиреха, изпаренията от автомобилите се смесваха с опушения мирис на претцели и кестени в студения въздух. Група тийнейджърки я подминаха забързано, всичките говореха едновременно.

Касандра не се вълнуваше от хаоса. Цял живот бе прекарала в Ню Йорк, родена и израснала в Лонг Айлънд, на по-малко от деветдесет минути от Манхатън. Бе прекарала студентските си години в Нюйоркския университет и се беше дипломирала в Колумбийския, а сега имаше малък апартамент в Челси и преподаваше английска литература в Нюйоркския университет. Не забелязваше шума, а претъпканите тротоари не я караха да се чувства клаустрофобично. Единственото, което я тревожеше в момента, бе къде беше Сабрина. Досега трябваше да е дошла.

Студен порив на вятъра повя, повдигайки краищата на дългата до раменете коса на Касандра. Тя потрепери, доволна, че бе избрала да сложи пухкавата си вълнена шапка, най-дебелия си шал и тежко вълнено палто. Температурите не се бяха вдигнали над 4 градуса през този ден, а сега имаше чувството, че падат под –1. Тя отпи още една глътка от горещия шоколад, за да се стопли.

— Кас!

Тя се обърна по посока на познатия глас и ето я Бри, задавайки се по ескалатора. След няколко секунди, двете се прегръщаха и бърбореха, и отново всичко беше хубаво.

Отиването да видят светлините в „Рокфелер център“ беше традиция, откакто момичетата бяха бебета. Четири жени бяха заедно в колежанското сестринство, станаха най-добри приятелки и се сближиха за цял живот. След като се дипломираха, те бяха решили да се събират по няколко пъти в годината, което беше доста лесно, тъй като и четирите живееха в Ню Йорк. Така че, когато тези четири жени се сдобиха с дъщери — Касандра, Сабрина, Джейд, Кара и Елена — следващото поколение момичета на практика бяха отгледани като сестри. Превърнаха се в разрастваща се, любяща мрежа, която споделяше живота на останалите, като едно голямо семейство.

Едни от най-щастливите детски спомени на Касандра беше огромното събиране за Деня на благодарността в къщата на леля Енца в покрайнините на Лонг Айлънд. Няколко дни по-късно, те се събираха в града за паленето на коледните светлини. Четирите майки особено много обичаха празниците, както и да създават празнични традиции… но нещата се промениха, след като леля Мари бе починала в Кулите на 11 септември. Черна дупка разкъса живота им. Кара и Елена вече нямаха родител, другите майки бяха изгубили сестра си, а мъката беше нещо осезаемо, от което не можеха да се отърсят дълго време. Това, че се подкрепяха една друга, им помогна да преминат през тези мрачни дни.

А годините минаваха, момичетата пораснаха и някои от традициите малко се промениха. Елена, най-малката, отказваше да стъпи в Ню Йорк след смъртта на майка й и се премести с баща си… и наистина, никой не можеше да я вини. Джейд се беше преместила в Тампа преди няколко години. Макар че тази година всички успяха да отидат у леля Енца за Деня на благодарността, не всички щяха да присъстват на церемонията по паленето на коледните светлини. Всъщност, по ред причини, само Касандра и Бри щяха да отидат.

И планираха да извлекат възможно най-голяма полза.

Бри беше оставила дъщеря си при майка си за през нощта, така че да може да дойде до града. Сега двете с Кас се отправиха към „Рокфелер център“, навели глави срещу порива на студения вятър. Вървяха нагоре по „33-та улица“, за да могат да разгледат празничните витрини на „Мейсис“. След това минаха още няколко пресечки и завиха наляво по „Пето авеню“. Пътят пеша от „Пен стейшън“ до „Рокфелер център“ не беше кратък, но те обичаха да го минават всяка година, дори и в студа.

Минаха покрай всички големи магазини, които украсяваха витрините си за празниците. Ароматът на захаросани ядки, претцели и дим се носеха из смразяващия въздух. Касандра се огледа и си усмихна щастливо. Градът имаше друга енергия по това време на годината, сякаш празничният сезон пръскаше магия и светлина наоколо, и всички изглеждаха… по-светли. Щастливи. Развълнувани. Настроението беше осезаемо и Касандра го обичаше. Всяка година то я зареждаше и я изпълваше с радост.

Два часа по-късно, след церемонията по запалването на светлините, те си проправиха път обратно през тълпите. Вече бяха още по-измръзнали, но преплетоха ръце и се заприказваха, докато вървяха. Касандра говореше за това колко е натоварена програмата й заради задаващите се изпити следващата седмица. Бри разказваше за дъщеря си, Чарли, която риташе задници в местния хокеен отбор — единственото момиче, тя се пързаляше в кръгчета около всички момчета, природен талант. Касандра се възхищаваше на това. Деветгодишната й кръщелница беше избухлива като майка си. А Касандра обожаваше и двете им. Връхлетя я прилив на обич и тя лепна целувка на опакото на облечената в ръкавица ръка на Бри.

— За какво беше това? — попита приятелката й, гледайки странно Касандра.

— Просто те обичам. Толкова се радвам, че си тук.

— Ооо. И аз те обичам. Не бих го пропуснала, Кас. — Бри стисна по-силно ръката на Касандра. — Ние трябва да запазим тези традиции живи, дори и всички останали да се издънят тази година.

— Ще ми се Джейд да можеше да остане още няколко дни и да дойде с нас тази вечер — каза Касандра. — Не е идвала на паленето на светлините от колко, три или четири години?

— Свекървата на леля Джиджи получи удар — напомни й Бри. — Трябваше да се прибират у дома.

— Да, знам — каза меко Касандра. — Нямах намерение да прозвуча разглезено. — Тя се поколеба, чудейки се дали трябва да изрича на глас следващата си мисъл, после разбра, че може, разбира се: това беше Бри, най-добрата й приятелка на света, нейната сестра. — Може ли да те попитам нещо? Имам чувството, че Джейд… ми е ядосана. Или нещо такова. Беше дистанцирана в къщата на майка ти. — Тя сви рамене и продължи: — Може и да съм параноичка.

— Не си — каза Бри, отнасяйки бутване от един минувач, което от своя страна я накара да се блъсне в Кас. И двете изсумтяха. — Виж, съжалявам, че се чувстваш така. Но знаеш, че сега тя преживява труден момент. Мисля, че малко… завижда, всъщност.

Очите на Касандра се ококориха.

— На мен?

— Да.

— Сериозно? — Касандра не можеше да го осмисли. — Защо?

— Защото се справяш толкова добре — каза Бри, сякаш беше очевидно. — Създаваш си кариера, както го планира. Сега си една от най-младите асистенти в Нюйоркския университет. Вървиш към целта и успяваш. Джейд е безработна и не е сигурна какво я очаква. Мисля, че просто малко завижда. По онзи начин „на нея й се получава, а на мен не“.

Касандра примига, вървейки в мълчание с Бри, докато го обмисляше. Накрая само въздъхна и каза:

— Боже, надявам се да грешиш. Чувствам се ужасно.

— Недей. Това си е свързано с Джейд, а не с теб — възрази Бри. — И когато се стегне, тя ще е способна отново да се радва за теб. — Тя дръпна Касандра, за да заобиколят смачкана чаша от сода на тротоара. — Не се тревожи. Джейд те обича. Всъщност не става въпрос за теб. Тя просто… ами, в лош момент е.

— Ще ми се да поговори за това с мен — оплака се Касандра. — Може да разчита на мен.

— Тя всъщност не говори с никого. Освен това, само предполагам.

— Инстинктите ти обикновено са точни.

— Вярно — каза Бри с усмивка. — Но все пак. Без тревоги тази вечер! Ще се забавляваме.

— Забавление, а? — Вятърът повя и Касандра потръпна, докато продължаваха с разходката си по „Пето авеню“. — Забавление. Да. Мисля, че помня забавлението.

— Наистина ли? Защото не мисля така. — Бри я стрелна с поглед. — Чарли спи при майка ми. Мога да се помотая малко. Ще отидем на бар, ще се напием малко и ще си прекараме добре.

— Така ли? — попита Касандра. — Добре. Някакви идеи къде?

— Не, но замръзвам. Като вече да не мога да си усещам лицето, такова замръзване — избърбори Бри. — Какво ще кажеш да се мушнем в следващото място, което изглежда прилично?

— Съгласна съм.

Минаха още една пресечка, свели глави срещу студения, остър вятър, преди Бри да каже:

— Ето. Тук. Изглежда добре, изглежда топло. Става ли за теб?

Касандра се вгледа във фасадата. „Таверна О’Райли“. Огромен венец с червени панделки и златисти камбанки висеше на вратата, а бърз класически рок можеше да се чуе през големите стъклени прозорци.

— Предполагам…

— Добре, защото трябва да бъда вътре. Сега. Хайде. — Държейки здраво ръката на Касандра, Бри я повлече през тежката дървена врата.

Вътре беше топло и гостоприемно. Музиката беше по-силна сега, но накара крайниците на Касандра да се раздвижат инстинктивно. Беше приличен по размер, като за града, бар: дълга и тясна зала, високи тавани. Бели стени с рамкирани картини и всичко ирландско, дървени подове, няколко маси и столове покрай стените. Основното осветление беше приглушено, така че безкрайният низ от коледни лампички излъчваха светлина. Определено беше уютно. Касандра бързо преброи осем бар стола, подредени пред здрав, полиран, махагонов бар, с осем човека, които говореха и пиеха, почти изпълвайки докрай мястото.

Бавната класически рокаджийска песен свърши и се превърна във версията на Игълс на „Моля те, ела си за Коледа“[2], която Касандра винаги бе харесвала.

И въпреки това, нещо в нея искаше да си върви. Почти като шепот на интуицията…

— Малко е претъпкано — каза тя достатъчно силно, че да я чуят над шума. — Може би трябва да отидем някъде другаде.

— Не, това е страхотно — каза Бри с усмивка. — Тук ми харесва. Уютно, но забавно. Не е долнопробно, но не е и лъскаво. Перфектно. — Тя свали шапката си и разкопча тежкото си палто.

Въздишайки, Касандра свали шапката и черните си кожени ръкавици, и ги натика в джобовете на горско зеленото си вълнено палто. Бри вече умело си проправяше път между хората, за да се добере до свободно място на бара. Касандра разкопча палтото си и последва приятелката си. Имаше двама бармани — един в далечния край и един достатъчно близо, за да чуе Бри, обърнат с гръб, докато приготвяше питие.

Точно когато Касандра застана до Бри, по-високият барман се обърна. Сърцето й спря в гърдите, после пропадна до стомаха й. Беше Шон. Шон Маккинън, когото не беше виждала, или с когото не беше контактувала от седем години, стоящ на броени сантиметри от нея. Мъжът, за когото някога си мислеше, че ще се омъжи… преди да я изостави и да разбие сърцето й. Да остави нея разбита.

Едва успяваше да диша. Сякаш въздухът в стаята беше изсъхнал и се бе изпарил.

С питие в ръка, той замръзна на място. Наситено сините му очи се разшириха и застинаха върху нея. Шокът видимо премина през красивото му лице, когато пребледня.

Бри беше тази, която проговори; единствената, която очевидно беше способна да говори.

— О. Боже. Мой.

Сърцето на Касандра се понесе в галоп и кръвта забуча в ушите й. Не знаеше какво да каже или какво да направи. Шон Маккинън стоеше пред нея. Разделяше ги само барът. Беше необяснимо. Умът й се изпразни от съдържание.

Той пръв откъсна поглед, оставяйки напитката, която държеше в ръка, на плота до мъжа вляво от Касандра. Подпря две ръце на бара, сякаш за да се стегне, и прехвърли поглед от нея към Бри и обратно към нея, преди да каже:

— Наистина си ти.

— Мислех, че живееш в Лос Анджелис — с мъка изрече тя.

— Върнах се преди две години — каза той. Познатият тон на гласа му, ритъмът, напевният начин, по който ирландският му акцент караше думите му да звучат като музика, всичко това се заби право в сърцето й.

Взираха се един в друг потресено, преди той да каже:

— Боже, Каси, не мога да повярвам. Искам да кажа… какви са шансовете? Ню Йорк е голям град. — Той се ухили тъжно. — Радвам се да те видя.

Нещо заклокочи в гърдите й и гърлото й се стегна. О, колко го беше обичала. И, о, как я беше наранил накрая. Порой от емоции я заля на разбиващи вълни: гняв, шок, възмущение… и копнеж, обагрен с най-обикновена похот. Той беше великолепен. Може би даже повече. По-секси от всякога, кретенът.

— Изглеждаш невероятно — каза тихо той. Ъгълчето на устата му се изви в кривата усмивка, която я разтапяше. И сега караше коленете й да омекват. — Отрязала си косата си. И е толкова права.

Несъзнателно, ръката й се вдигна, за да докосне косата й. В колежа, когато бяха двойка, чупливата й коса стигаше почти до кръста. Сега, като почти тридесетгодишна професорка по английски, тя се бе постарала да изглежда подобаващо: беше накарала да изправят къдриците й по химичен път и я беше отрязала до раменете.

— Да, отрязах я. Преди доста време. И ти си направил същото.

Той отново се ухили.

— Мда, без повече опашки. — Косата му все още беше рошава, но стигаше само до челюстта му, а вече не беше под раменете. Освен това беше малко по-тъмна. Преди мислеше за косата му като са тъмно руса, но сега беше по-скоро златисто кафява. Спомняше си как изсветляваше през лятото и кичурите ставаха искрящо златисти. През ума й мина картината как прокарваше пръсти през нея, докато той я целуваше… усети как стомахът й бавно се преобърна и отмести поглед, надявайки се страните й да не горят, както изведнъж се случи с вътрешностите й.

Наситено сините му очи трепнаха към Бри.

— Все още сте приятелки, а? Това е хубаво. Здравей, Бри.

— Здрасти. — Тя хвърли поглед към Касандра, после обратно към него. — Уау. Ъм… значи. Тук ли работиш?

— Тук работя и притежавам половината от мястото. — Погледът му остана залепен за лицето на бившата му приятелка.

— Вече не свириш ли на китара? — каза Касандра изненадано.

— О, свиря по участия. Дори свиря тук един-два пъти седмично. Но ми трябваше нещо по-стабилно. Помниш ли най-добрия ми приятел, Джими О’Райли?

— Разбира се, че го помня. — Касандра веднага се сети за блондина. Двамата с Шон бяха като братя, израствайки заедно в Ирландия. Джими пръв се беше преместил в Ню Йорк, на деветнадесет години, а Шон го беше последвал по-малко от година по-късно. Двамата дори деляха апартамент във Вилидж. Джими беше веселяк и търсеше да си прекарва добре, докато Шон беше напрегнат и замислен. Беше прекарвала доста време с приятеля на Шон. — Как е той?

— Добре е. Когато се върнах в Ню Йорк преди две години, станахме партньори. Този бар — той притежава едната половина, а аз притежавам другата. Заедно сме в това. — Той не можеше да свали очи от Касандра, дори когато мъжът отдясно на Бри поиска бира. Сякаш беше в транс. Това я изнервяше.

Тя преглътна с усилие и каза:

— Ами, тогава трябва да те оставяме да работиш.

— Ще останете ли за малко? — избърбори той. — Аз… беше ми приятно да си поговорим. — Морско сините му очи уловиха нейните и ги задържаха. — Мина много време. Ще се радвам да наваксаме. Моля те, Каси.

Двете с Бри размениха бързи погледи.

— Ти решаваш — промърмори Бри.

„Да не съм луда? Би трябвало веднага да си вървя“, помисли си Касандра. „По същия начин, по който той си тръгна от мен, когато го молех да не го прави.“ Но погледът в очите му бе така искрен, така суров и открит… очевидно се радваше да я види и не искаше тя да си тръгва. Блестящите му сини очи на практика я умоляваха.

И кого заблуждаваше? Тя искаше да говори с него, да седне и да се взира в него, да се опита да осмисли тази невероятна случайна среща. Колко пъти се бе чудила какво се е случило с него, с какво се занимава? Колко пъти се бе чудила как ли изглежда сега? Тя искаше да седне и да запомни всяка черта от лицето му.

Поемайки си дълбоко дъх, тя кимна.

— Предполагам. Искам да кажа, че ще останем за малко.

— Фантастично — той въздъхна, ухилвайки се ярко. — Ъм… значи, какво пиете вие двете? Аз черпя.

— Не е нужно да го правиш — каза Бри.

— Разбира се, че може — каза Касандра с лека острота в гласа. — Това е най-малкото, което може да направи.

Шон срещна погледа й, а после усмивката му посърна.

— Така е.

— Тогава, „Сам Адамс“[3] за мен — каза Бри. — Благодаря.

— А за теб, любима? — Шон попита Касандра.

Тя ахна леко, хваната неподготвена от небрежната употреба на старото му обръщение към нея. Касилюбима, казваше й той, превръщайки го в една дума. Или само Любима… през цялото време. Винаги.

Той го осъзна моментално и пребледня леко.

— Съжалявам, Каси. Просто ми се изплъзна…

— Всичко е наред — каза тихо тя. Спомняйки си, тя добави: — Аз ще искам тъмна.

Секси усмивката се завърна и очите му блеснаха.

— А, това е добро момиче. — Той се обърна, за да вземе питиетата им.

Бри сграбчи ръката на Касандра.

— Олеле. Добре ли си?

— Не — каза Касандра. Обземаше я вторичен потрес. Вълните на неверие разбъркваха вътрешностите й и караха краката й да треперят. — В шок съм. Не мога да мисля правилно.

— Можем да си вървим веднага — каза Бри. — О, боже, трепериш.

Касандра не го беше осъзнала, докато Бри не й го каза. Дълбок трепет разтърсваше тялото й.

Бри стисна ръцете на приятелката си и ги разтри, опитвайки се да я успокои.

— Ако искаш да си вървим, веднага се махаме. Сериозно, Кас. Каквото поискаш, правим го.

— Не знам какво искам. Аз… просто не мога да повярвам — въздъхна Касандра. Тя се вгледа в приятелката си. — Имам предвид, както каза той, какви са шансовете? Колко е голям Ню Йорк? Това е безумие. — Тя хвърли поглед към Шон, на средата на бара, наливащ халба „Гинес“[4]. Шон Маккинън, пред нея, само на метри разстояние. Невероятно.

— Е, това е сезонът на празничните чудеса, нали? — каза сухо Бри. Тя загледа по-отблизо приятелката си. — Кас? Сигурна ли си, че искаш да останеш?

Тя въздъхна тежко и каза:

— Да. Искам да чуя какво изобщо иска да ми каже. — Устните й се извика, когато добави: — Изглежда добре, нали? Трябва да се признае.

— О, да. Със сигурност остарява добре — каза Бри. — Всъщност, сега е по-секси, отколкото преди седем години, плъхът.

— Знам. Напълно е така. Не е честно. Проклет да е. — Касандра преглътна с усилие и изви врат, търсейки място, където да седнат. — Не мисля, че има празни столове…

— Е, ще открием поне един — каза решително Бри. — Не само защото трепериш, но защото няма да висим тук на бара, изглеждайки така, все едно го правим заради него. Няма никакъв начин.

Касандра само кимна. Главата й се въртеше. Той се радваше да я види. Живееше в Ню Йорк? Беше съсобственик на бар? Беше твърде много. Мозъкът й беше претоварен, а стомахът й беше вързан на възел.

— Радвам се, че си тук — прошепна тя в ухото на Бри.

— Аз също. Когато се видяхте, помислих, че и двамата ще паднете. Знам, че аз почти го направих. — Бри отново стисна ръката й.

Касандра се смръщи, когато призна:

— Гордостта и егото ми крещят. Казват да му тегля една, просто да си тръгна веднага и повече да не поглеждам назад. Както той направи с мен…

Бри стоеше мълчалива, наблюдавайки приятелката си.

Касандра въздъхна тежко.

— Той ме нарани толкова много, Бри. Само като го гледам и всичко се връща. — Тя облиза внезапно пресъхналите си устни. — От това колко добре бяхме заедно до това как ме съсипа, когато си тръгна… ъгх — тя потрепери.

Бри уви ръка около раменете й.

— Всеки, който би си тръгнал от нещо подобно на онова, което имахте вие двамата… тогава го казах, ще го кажа и сега: той беше пълен тъпак.

Касандра изсумтя от смях.

— Мда. И въпреки това му давам шанс да говори с мен. Така че може би и аз съм тъпачка.

— Мне. Ти си човек. Това е от любопитство, чисто и просто. — Бри я стисна в подкрепяща прегръдка. — Виж, каквото и да стане тук, аз ти пазя гърба.

— Винаги си го правила. И съм толкова благодарна за това.

Бележки

[1] Пен стейшън — метростанция в Ню Йорк — Б.пр.

[2] Eagles — Please Come Home For Christmas — Б.пр.

[3] Самюел Адамс — марка светла бира. — Б.пр.

[4] Гинес — марка бира. — Б.пр.