Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (1)

I

Оставили ме на улица „Камелия“, до една градинска порта, и нощният пазач ме намерил призори. Стопаните на онази къща ме искали, но в началото, казва, не знаели какво да правят: дали да ме вземат, или да ме дадат на монахините. Аз така съм се засмяла, че съм спечелила сърцата им и понеже вече били възрастни и нямали деца, ме прибрали. Една съседка казала, че баща ми може да е бил престъпник и да се вземе непознато дете било голяма отговорност. Господинът оставил жените да си говорят, взел ме както съм си била мръсна и с листчето хартия закачено на гърдите и ме занесъл да гледам цветята: „Виж карамфилите, разправят, че казвал, виж розите, гледай, гледай“. Защото било пролет и всичко цъфтяло.

Но най-забележителното било, че онази нощ цъфнал кактусът, който растял без пръст. В градината отзад имало стена с напукана мазилка, която, преди да се напука, се издувала като мехур, понеже мокриците отдолу си правели гнезда, и до онази стена, покрита с розови храсти, с най-хубавите бели рози, растял огромен кактус. Една снежна зима почвата се заледила и кактусът измръзнал от средата надолу, а от средата нагоре оцелял, тъй като скришом пускал корени в една пукнатина на стената с розови храсти и мокрици, а корените се хранели с тухлите и стария хоросан и така кактусът растял и се показвал нагоре, над стената, за да наднича в съседната градина. И там, най-горе, в деня, когато ме намерили, през нощта цъфнало цвете с ръждивочервени листа от външната страна, след това млечнобели листа, а в средата — дива рошава коса. Видели го, понеже било лунна нощ и прозорците на столовата били отворени, и трите гледали към задната градина, която била в ниското и трябвало да се слиза до там от кухнята по стълба с няколко стъпала. Луната и лампата на столовата осветявали цветето и господинът, който вечерял, изведнъж казал: „Какво е онова там, което се вижда?“. С вилицата сочел навън, госпожата се приближила до прозореца, казала, че е цвете, и не можела да проумее как така не са забелязали пъпката. Първата. А аз съм спяла. Взели свещ, слезли в градината, качили се по една стълба, която подпрели на стената, когато стигнали до цветето, очите им се насълзили, като видели колко е хубаво. Като си лягали, господинът, който се казвал Жауме, казал, че може би заради доброто дело да ме приберат Господ им давал знак, като накарал да цъфне кактусът, който живеел от тухли и хоросан. А най-хубавото било, че онова цвете през деня спяло и се показвало само едно и само веднъж в годината, винаги в деня, в който ме намерили, и всяка година съседите идвали да го видят и трябвало да бързат, понеже скоро увяхвало.

Преди да вечерят и да забележат цветето, цял ден приказвали за мен и ме показвали на съседите, защото всички идвали да ме видят. Едните казвали, че това с подхвърлените деца не било никак странно, макар никога да не са ги виждали, били чували да казват, че ги оставят на стъпалата на църквите, но никога до някоя градинска порта. Други казвали, че ги оставят на въртяща се поставка, та монахинята, която ги взема, да не вижда майката, която ги оставя, и се ужасили, когато нощният пазач им казал, че ме забелязал само защото едно черно куче ме душело. Съблекли ме съвсем гола и ме огледали дали нямам някъде следи от зъби, и ме оглеждали, оглеждали, понеже на мястото, където ме оставили, имало едно тъмно петно. Една съседка, госпожа Риус, им казала, че трябва да е петно от кръв, може би майка ми, когато ме е оставила, е кървяла, а стопанката на къщата, на име Магдалена, казва, смятала, че не е така, защото, ако е кървяла, щели да намерят петна от кръв нагоре или надолу по улицата, а имало едно-единствено петно. Казали, че най-странното от всичко било, че когато ме взели на ръце, съм се засмяла, а едно засмяно пеленаче не може да има лоши родители и че по-скоро съм била плод на любов или бедност, младежки грях, и една съседка, която скоро след това починала, хванала едното ми краче, целунала го и казала: „Горкичкото“.

Тогава взели да размишляват на колко ли месеца съм. Съпругът на една съседка казал, че не могат да ме вземат вкъщи, трябва да уведомят полицията. Успокоили го, като му казали, че това ще стане после, най-напред трябва да определят възрастта ми. Едни смятали, може би шест месеца, други само два; някой казал, че съм изглеждала на пет, и накрая приели, че вероятно съм на три, и извадили листчето, закачено на гърдите ми с безопасна игла. Било едно небрежно откъснато парче хартия и на него име, написано с молив, Сесилия Се. Почеркът бил като на неук човек, но господинът, който забелязвал всичко, им обърнал внимание, че „Сесилия“ било написано по-хубаво, отколкото „Се“. И това идело да покаже, че човекът, който е написал името ми, не е могъл да го допише докрай, защото, види се, когато е писал „Се“, ръката му е треперела, писал го е и е плакал. И от уважение, в регистъра ме вписали така както си било: Сесилия Се.