Джефри Арчър
Полковника (Британска жаба бик)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Colonel Bullfrog, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Шах и мат

Преводач: Теодора Божилчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: разкази

Националност: американска

Излязла от печат: 12.10.2009

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-068-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6783

История

  1. — Добавяне

Има една катедрала в Англия, която никога не е имала нужда да моли за дарения.

 

 

Когато Полковника се събуди, откри, че е вързан за стълба, където му бяха устроили засадата. Кракът му беше изтръпнал. Последното, което си спомняше, беше как байонетът прониза крака му. Сега чувстваше само как мравките пълзят по крака му към раната.

По-добре да беше останал в безсъзнание.

После някой го развърза и той падна ничком в калта. Да беше умрял по-добре. Успя някак да се изправи на колене и пропълзя до съседния стълб. За него беше завързан ефрейторът, който вероятно беше мъртъв от часове. Беше покрит с мравки, които влизаха в устата му. Полковника съдра парче от ризата му, намокри го в близката локва и почисти доколкото можа раната на крака си, преди да я превърже стегнато.

Това се случи на 17 февруари 1943 година — дата, която се запечата завинаги в паметта на Полковника.

Същата сутрин японците получиха заповед новите военнопленници от съюзническите войски да бъдат преместени призори. Много умряха по време на прехода, още повече загинаха, преди той да започне. Полковник Ричард Мур бе твърдо решен да не е сред тях.

Двайсет и девет дни по-късно сто и седемнайсет от първоначалните седемстотин и трийсет войници стигнаха в Тончан. Човек, който не беше пътувал по-далече от Рим, едва ли можеше да бъде подготвен за това, което ги очакваше в Тончан. Строго охраняваният военнопленнически лагер на около петстотин километра от Сингапур, скрит в дълбоката екваториална джунгла, не даваше никаква надежда за изход към свободата. Замислилият бягство не би оцелял в джунглата повече от няколко дни, а тези, които останаха, откриха, че шансовете им не бяха кой знае колко по-големи.

Когато Полковника пристигна тук, майор Саката, комендантът на лагера, го уведоми, че той е най-високопоставеният офицер и затова ще бъде държан отговорен за благосъстоянието на съюзническите войници.

Полковник Мур погледна надолу към японския офицер. Саката сигурно беше около трийсет сантиметра по-нисък от него, но след двайсет и осем дневният марш британският войник едва ли тежеше повече от дребния майор.

Първото, което направи Полковника, след като напусна кабинета на коменданта, беше да свика всички офицери от съюзническите войски. Те представляваха разнообразен сбор от британци, австралийци, новозеландци и американци, но малцина можеха да бъдат описани като годни или във форма. Мъжете измираха всекидневно от малария, дизентерия и недохранване. Изведнъж изразът „мрат като мухи“ му се изясни.

Полковника научи от офицерите, че през изминалите две години от съществуването на лагера бяха построили бамбукови колиби за японските офицери. Трябваше да ги завършат, преди да им разрешат да започнат изграждането на болница за събратята си, а едва наскоро им бяха позволили да вдигнат колиби за себе си. Много от пленниците бяха умрели през тези две години не от болести, а от всекидневните жестокости на японците. Майор Саката, известен като Клечката заради кльощавите си ръце, не беше главният злодей. Заместникът му, лейтенант Такасаки (Гробаря), и сержант Ают (Свинята) бяха от друго тесто и трябваше да бъдат избягвани на всяка цена, предупредиха Полковника хората му.

Няколко дни му бяха достатъчни, за да разбере защо.

Първата му задача беше да се опита да повдигне разклатения дух на войниците си. Тъй като сред военнопленниците нямаше духовно лице, той реши всяка сутрин да започват с кратка молитва. Щом службата свършеше, мъжете започваха работа по железопътната линия, която минаваше покрай лагера. Всеки изнурителен ден те полагаха релси, за да могат японците да стигат до фронта по-бързо и да убиват и пленяват още повече съюзнически войници. Пленник, заподозрян в спъване на работата, бе обвиняван в саботаж и ликвидиран без съд. Според лейтенант Такасаки всяка нерегламентирана петминутна почивка беше саботаж.

На обяд позволяваха на затворниците да прекъснат за двайсет минути, за да изядат купичка ориз — обикновено с червеи — и ако им се усмихнеше късметът, да изпият чаша вода. Въпреки че мъжете се връщаха в лагера изтощени, Полковника не се отказа да сформира отряди, които отговаряха за чистотата в колибите и отходните места.

Само след няколко месеца той успя да организира футболен мач между англичаните и американците и след успеха му дори основа лагерна лига. Радостта му бе двойна, когато мъжете дойдоха за уроците по карате при сержант Хоки — як и набит австралиец, който имаше черен колан и като добавка свиреше на хармоника. Малкият инструмент бе оцелял по време на марша през джунглата, но всички очакваха скоро да го открият и конфискуват.

Всеки ден Мур затвърждаваше решимостта си да не позволи на японците и за миг да повярват, че съюзниците са победени — въпреки че откакто беше в Тончан, бе загубил още девет килограма от теглото си и поне по един от хората си на ден.

За негова изненада въпреки японския национален кодекс на честта, според който войник, позволил да бъде пленен, трябва да се третира като дезертьор, комендантът на лагера не постави твърде много ненужни пречки на пътя му.

— Приличате ми на голяма британска жаба бик — каза майор Саката една вечер, докато Полковника дялкаше от бамбук малки пръчици за вратички за крикет. Това беше един от редките случаи, когато Мур се усмихна.

Източник на истинските му проблеми продължаваше да бъде лейтенант Такасаки със своите главорези, за които пленените съюзнически войници не бяха нищо повече от предатели. Такасаки винаги внимаваше как се отнася лично с Полковника, но нямаше такива резерви, що се отнася до другите рангове, в резултат на което войниците често пъти оставаха дори без оскъдните си дажби, получаваха приклад в стомаха или с дни висяха завързани за някое дърво.

Когато Полковника направи официално оплакване пред коменданта, майор Саката го изслуша със съчувствие и дори направи опит да отстрани главните виновници. Най-щастливият момент на Мур в Тончан беше гледката на Гробаря и Свинята, качени на влака към фронтовата линия. Никой не направи опит да саботира композицията. Комендантът ги замени със сержант Акида и ефрейтор Суши, известни сред войниците с почти гальовния прякор Сладко-кисело свинско. Ала Японското главно командване изпрати нов заместник на коменданта, лейтенант Осава, който бързо стана известен като Дявола, тъй като вършеше жестокости, пред които Гробаря и Свинята бледнееха и изглеждаха направо като църковни деятели.

С времето взаимното уважение между Полковника и коменданта растеше. Саката дори сподели с английския си пленник, че е помолил да бъде изпратен на фронта, за да се включи в истинската война.

— И ако — добави той — Главното командване удовлетвори молбата ми, ще поискам да ме придружат само двама офицери.

Полковник Мур знаеше, че майорът има предвид дуото Сладко-кисело свинско, и трепереше какво ще стане с хората му, ако единствените трима японци, с които можеше да се разбере, бъдат изпратени на фронта и лейтенант Осава останеше начело на лагера.

 

 

Полковник Мур се досети, че се бе случило нещо изключително, за да дойде майор Саката лично в колибата му, тъй като никога дотогава не го беше правил. Той остави купичката с ориз на масата и помоли тримата съюзнически офицери, с които споделяше закуската си, да почакат отвън.

Майорът застана мирно и отдаде чест.

Полковника се изправи в целия си ръст от метър и осемдесет и отвърна на поздрава, след което погледна надолу и срещна очите на Саката.

— Войната свърши — обяви японският офицер. За един кратък миг Мур си помисли най-лошото. — Япония капитулира безусловно. — Вие, сър — тихо изрече Саката, — отсега нататък сте командир на лагера.

Полковника незабавно се разпореди всички японски офицери да бъдат поставени под арест в щаба на коменданта. Докато изпълняваха заповедите му, той лично се зае да намери Дявола. Прекоси плаца и се запъти към офицерските помещения. Стигна до колибата на заместник-коменданта, изкачи стъпалата и отвори вратата на Осава. Никога нямаше да забрави онова, което се разкри пред очите му. Полковникът беше чел за харакири, без действително да има представа как изглеждаше резултатът от него. Лейтенант Осава сигурно се бе намушкал многократно, преди най-накрая да умре. И най-обръгналия касапин би си изповръщал червата заради кръвта, вонята и гледката на обезобразеното тяло. Само от главата се разбираше, че някога останките са принадлежали на човешко същество.

Полковника нареди да погребат Осава извън пределите на лагера.

 

 

Когато най-накрая капитулацията на Япония беше подписана на борда на американския кораб „Мисури“ в Токийския залив, всички военнопленници в Тончан слушаха церемонията по единственото лагерно радио. След това полковник Мур ги строи на плаца. За първи път от две години и половина носеше парадната си униформа, в която приличаше на Пиеро, случайно попаднал на някакво тържество. От името на съюзниците той прие от Саката японското знаме в знак на капитулация, а после накара победения враг да издигне американското и британското под звуците на двата национални химна, изпълнявани от Хоки на устна хармоника.

Накрая проведе кратък благодарствен молебен в присъствието на японските и съюзническите войници.

 

 

Щом командването премина в неговите ръце, Полковника зачака да бъде изпратен вкъщи, но седмица след седмица минаваха напразно. Много от хората му получиха заповеди да поемат по дългия преход от десет хиляди мили към Англия през Банкок и Калкута, но за Полковника такава заповед не дойде и той напусто чакаше документите си за репатриране.

После, през януари 1946, един елегантно облечен млад офицер от гвардията пристигна в лагера със заповед да види Полковника. Съпроводиха го до офиса на коменданта и той отдаде чест, преди да се здрависат. Ричард Мур се вгледа в младия капитан, който, съдейки по здравия му тен, очевидно беше пристигнал в Далечния изток много след като японците бяха капитулирали. Капитанът връчи писмо на Полковника.

— Най-сетне вкъщи — безгрижно възкликна по-възрастният мъж, докато отваряше писмото само за да научи, че щяха да минат години, преди да може да се надява да замени оризовите полета на Тончан за тучните зелени поляни на Линкълншир.

Писмото изискваше Полковника да замине за Токио и да представлява Великобритания в предстоящия военен трибунал в японската столица. Капитан Рос от колдстриймските гвардейци щеше да поеме командването на Тончан.

Трибуналът се състоеше от дванайсет офицери под председателството на генерал Матю Томкинс. Мур щеше да бъде единственият британски представител и трябваше да рапортува на генерала „веднага щом намерите удобен момент“. Допълнителните подробности щяха да му бъдат съобщени след пристигането му в Токио. Писмото завършваше: „Ако имате нужда от помощта ми за вземане на решение по някоя присъда, не се колебайте да се свържете с мен лично“. Следваше подписът на Клемънт Атли.

Щабните офицери нямат навика да не се подчиняват на заповедите на министър-председателя, така че Полковника се примири с удължения си престой в Япония.

За да се свика трибуналът, бяха необходими няколко месеца и през това време полковник Мур продължи да надзирава завръщането на британските войници в родината. Оформянето на документацията нямаше край, а някои от мъжете под негово командване бяха твърде крехки, затова той смяташе за нужно да повдигне духа им и да ги закрепи физически, преди да ги качи на корабите към родните им места. Някои починаха много след ратифицирането на декларацията за капитулация.

През периода на изчакване полковник Мур използваше за свръзка майор Саката и двама щабни офицери, на които имаше голямо доверие, сержант Акида и ефрейтор Суши. Тази внезапна промяна на командването не се отрази на отношенията между двамата старши офицери, макар Саката да призна пред Полковника, че му се иска да е бил убит в защита на страната си, а не да стане свидетел на унижението й. Според Полковника японците бяха все така дисциплинирани, докато чакаха да разберат съдбата си, и повечето от тях приемаха, че смъртта е естествено последствие от поражението.

 

 

Военният трибунал проведе пълното си пленарно заседание в Токио на 19 април 1946 година. Генерал Томкинс се настани на петия етаж на Императорския съд в токийския квартал Гинза — една от малкото сгради, останала незасегната от военните действия. Томкинс, набит, избухлив мъж, описван от подчинените му като „книжен плъх от Пентагона“, пристигна само седмица преди да започне да издава първите си присъди. Единственият откос, който този генерал беше чувал, сподели свободно с полковник Мур щабният офицер, бе от пишещата машина на секретаря му. Ала що се отнасяше до подсъдимите, Томкинс нямаше колебания кой е виновен и какво трябва да бъде наказанието му.

— Избесете всички жълти копелета с дръпнати очи — беше любимият му израз.

Седнали на масата в старата съдебна зала, дванайсетимата членове на трибунала произнасяха своите присъди. От самото начало стана ясно, че генералът няма намерение да взима предвид „смекчаващи вината обстоятелства“, „чисто минало“ или „хуманитарни основания“. Като слушаше възгледите на Томкинс, Полковника започна да се бои за живота на невинните военни, които се изправяха пред генерала.

Той бързо разпозна четиримата американци от трибунала, които също като него невинаги бяха съгласни със светкавичното отсъждане на генерала. Двама от тях бяха адвокати, а другите двама идваха от фронта. Петимата се съюзиха, за да противодействат на най-предубедените решения на Томкинс. През следващите седмици можаха да убедят един-двама от другите членове да заменят обесването с доживотен затвор за неколцина японци, осъдени за деяния, които нямаше как да са извършили.

По време на обсъждането на всеки от случаите генерал Томкинс не криеше какво мисли за възгледите на петимата.

— Проклети симпатизанти на жълтурковци! — често промърморваше той и невинаги под носа си. Тъй като генералът винаги председателстваше дванайсетчленния трибунал, успехите на Полковника се брояха на пръсти.

Когато настъпи часът да се реши съдбата на онези, които бяха ръководили военнопленническия лагер в Тончан, Томкинс настоя за масово обесване на всички японски офицери от лагера, без да си прави труда да се преструва, че провежда законен съдебен процес. Той не се изненада, когато обичайната петорка от трибунала надигна глас в протест. Полковник Мур говори красноречиво за опита си като пленник в Тончан и се застъпи за майор Саката, сержант Акида и ефрейтор Суши. Опита се да обясни защо обесването им само по себе си би било варварско и равносилно на жестокостите, проявени от японците. Настоя присъдите им да бъдат заменени с доживотен затвор. Генералът се прозяваше през цялото време и щом Мур приключи със защитата си, не направи опит да обоснове позицията си, а направо пристъпи към гласуване. За негова изненада против обесването гласуваха шестима. Американският адвокат, който досега беше на негова страна, вдигна ръка и се присъедини към петорката на Полковника. Без да се колебае, генералът даде решаващия си глас в полза на бесилката. Той погледна злобно към Мур в другия край на масата и каза:

— Време е за обяд. Не знам за вас, господа, но аз умирам от глад. Никой не би могъл да каже, че този път не дадохме на жълтите копелета шанс за справедлив процес.

Полковник Мур стана и без да каже нищо, излезе от стаята.

Изтича надолу по стъпалата на съда и нареди на шофьора си да го закара колкото се може по-бързо до Британския генерален щаб в центъра на града. Краткото разстояние им отне известно време заради масата хора, които се тълпяха по улиците ден и нощ. Щом пристигна в кабинета си, той нареди на секретаря си да се свърже с Англия. Докато служителят изпълняваше заповедта му, Мур отиде до зеления шкаф и прехвърли няколко папки, докато не стигна до една, обозначена с надписа „Лично“. Отвори я и извади някакво писмо. Искаше да е сигурен, че е запомнил изречението правилно…

Ако имате нужда от помощта ми за вземане на решение по някоя присъда, не се колебайте да се свържете с мен лично.

— Той всеки момент ще дойде на телефона, сър — притеснено изрече секретарят.

Полковника взе слушалката и зачака. Хвана се, че стои мирно, когато чу тихия, възпитан глас, който попита:

— Вие ли сте, полковник? — На Ричард Мур му трябваха по-малко от десет минути, за да обясни проблема, пред който беше изправен, и да получи правомощията, от които се нуждаеше.

Щом приключи разговора, се отправи незабавно към съда, където заседаваше трибуналът. Влезе направо в съдебната зала тъкмо когато генерал Томкинс се настаняваше на стола си, за да започне следобедното заседание.

Полковника стана от мястото си, когато генералът обяви заседанието на трибунала.

— Ако ми позволите, като начало бих искал да обявя нещо — помоли той.

— Заповядайте — съгласи се Томкинс, — но бъдете кратък. Чакат ни още много японци.

Полковник Мур огледа останалите мъже около масата.

— Господа — започна той, — подавам оставката си като британски представител в тази комисия.

Генерал Томкинс не можа да скрие усмивката си.

— Правя го — продължи Полковника — с неохота, но с подкрепата на моя министър-председател, с когото говорих преди малко. — При тази новина усмивката на Томкинс премина в смръщване. — Връщам се в Англия, за да направя пълен доклад пред господин Атли и кабинета за начина, по който се провежда този трибунал.

— Виж сега, синко — започна генералът. — Не можеш…

— Мога, сър, и ще го направя. За разлика от вас аз не искам да омърся ръцете си с кръвта на невинни войници и да живея с това до края на живота си.

— Виж сега, синко — повтори генералът. — Хайде да обсъдим нещата, преди да сториш нещо, за което ще съжаляваш.

Този ден нямаше повече прекъсвания за почивка и до късния следобед присъдите на майор Саката, сержант Акида и ефрейтор Суши бяха заменени с доживотен затвор.

Само за месец генерал Томкинс беше отзован от Пентагона и заменен с изтъкнат американски морски пехотинец, отличен с медал за храброст по време на Първата световна война.

В седмиците след новото назначение смъртните присъди на двеста двайсет и девет японски военнопленници бяха отменени.

Полковник Мур се върна в Линкълншир на 11 ноември 1948 година, преситен от жестокостите на войната и лицемерието на мира.

 

 

Само след две години Ричард Мур даде обет и стана енорийски свещеник в едно заспало селце в Съфолк. Радваше се на призванието си и макар рядко да споменаваше пред енориашите си за преживяванията си по време на войната, често мислеше за онези дни в Япония.

— Блажени миротворците, защото те ще се нарекат… — започна викарият службата си от амвона през една Страстна седмица в началото на шейсетте, но не можа да довърши изречението.

Енориашите му го погледнаха разтревожени, но видяха само как лицето му се разля в широка усмивка, когато погледът му се спря на един мирянин, седнал на третия ред.

Мъжът кимна притеснено и викарият бързо продължи със службата си.

Щом тя приключи, Ричард Мур изчака до източната врата, за да се увери, че очите му не са го подвели. Когато се изправиха един срещу друг, двамата се поклониха и после си стиснаха ръцете.

Същия този ден, докато обядваха в къщата му, свещеникът с радост научи, че Клечката Саката бил освободен от затвора само след пет години по споразумението на съюзниците с новото японско правителство за освобождаване на всички затворници, които не са извършили углавни престъпления. Когато Полковника се поинтересува от Сладко-кисело свинско, майорът призна, че е загубил връзка със сержант Акида (Сладко), но с ефрейтор Суши (Кисело) работели за една и съща компания за електроника.

— Винаги когато се срещнем — увери той свещеника, — си говорим за благородния човек, който ни спаси живота — „британската жаба бик“.

 

 

През годините свещеникът и неговият приятел от Япония напреднаха в професиите си и редовно си пишеха. През 1971 г. Ари Саката беше назначен за директор на голям завод за електроника в Осака, а шест месеца по-късно Ричард Мур стана Негово Преподобие Ричард Мур, глава на линкълнската катедрала.

„Прочетох в лондонския «Таймс», че твоята катедрала набира средства за нов покрив“ — написа Саката от родината си през 1975 година.

„Нищо необичайно — обясни свещеникът в отговора си. — Няма храм в Англия, чийто покрив да не е изгнил или пострадал от бомбардировките. Първият случай е безнадежден, но вторият има някакъв шанс.“

След няколко седмици той получи чек за десет хиляди лири от никому неизвестна японска компания за електроника.

Когато през 1979 година Негово Преподобие Ричард Мур беше назначен за епископ на Тонтън, новият изпълнителен директор на най-голямата компания за електроника в Страната на изгряващото слънце долетя в Англия, за да присъства на ръкополагането му.

— Виждам, че имаш още един покрив за оправяне — отбеляза Ари Саката, загледан в скелето около амвона. — Колко ще струва този път?

— Най-малко двайсет и пет хиляди на година — отвърна епископът без замисляне. — Колкото да се уверим, че покривът няма да падне върху паството по време на най-строгите ми проповеди. — Той въздъхна, когато мина покрай доказателството за започналата реконструкция. — Веднага щом поема новите си задължения, възнамерявам да призова за дарения, за да спестя на заместника ми грижите по този покрив вовеки веков.

Изпълнителният директор кимна с разбиране. Седмица по-късно на бюрото на църковния служител пристигна чек за двайсет и пет хиляди паунда.

Епископът положи всички усилия да изрази дълбоката си признателност. Съзнаваше, че не трябва да допусне Клечката да се почувства неловко от щедростта си, тъй като това само би го обидило и несъмнено би сложило край на дружбата им. Написа безброй чернови, преди да се убеди, че последният вариант на дългото, написано на ръка писмо би бил достоен за японската висша дипломация. Най-накрая писмото беше изпратено.

Годините минаваха и Ричард Мур започна да се страхува да пише на приятеля си повече от веднъж годишно, тъй като всяко писмо предизвикваше още по-голям чек. И когато към края на 1986 г. той все пак му писа, не спомена нищо за решението на управителния съвет на катедралата да определи 1988 за година на събиране на дарения. Нито пък спомена за влошеното си здраве, да не би възрастният джентълмен от Япония да се почувства отговорен по някакъв начин, тъй като лекарят го беше предупредил да не очаква, че някога ще се възстанови напълно от преживяното в Тончан.

Епископът се зае да сформира комитет по събиране на даренията през януари 1987. Принцът на Уелс стана патрон, а лорд-лейтенантът[1] на страната — негов председател. В обръщението си към членовете на комитета епископът заяви, че техен дълг е да наберат не по-малко от три милиона паунда през следващата година. Някои от събраните около масата придобиха угрижени изражения.

На 11 август 1987 година епископът на Тонтън беше съдия на мач по крикет в селото, когато ненадейно получи инфаркт и се строполи на земята.

— Погрижете се брошурите за даренията да са отпечатани навреме за следващата среща — бяха последните му думи към капитана на местния отбор.

Паметната служба за епископ Мур се проведе в тонтънската катедрала, водена от архиепископа на Кентърбъри. Този ден в храма нямаше нито едно свободно място. Пейките бяха заети до краен предел, затова оставиха отворена западната врата. Закъснелите трябваше да слушат обръщението на архиепископа по високоговорителите, разположени около площада.

Случайните минувачи сигурно бяха озадачени от присъствието на няколко възрастни японци, пръснати из насъбралото се множество.

След края на службата в канцеларията на катедралата архиепископът проведе частна среща с управителя на най-голямата компания за електроника в света.

— Вие сигурно сте господин Саката. — Архиепископът топло стисна ръката на мъжа, който пристъпи пред групичката японци. — Благодаря ви, че си направихте труда да ме известите с писмо за пристигането си. Изключително ми е приятно най-сетне да се запознаем. Епископът винаги говореше с голяма обич за вас като близък приятел — Клечката, ако правилно съм запомнил.

Господин Саката се поклони ниско.

— Освен това знам, че той се смяташе лично задължен към вас заради огромната ви щедрост през тези години.

— Не, не, не на мен — отвърна бившият майор. — Аз, също като скъпия ми приятел епископа, съм представител на по-висша власт.

Архиепископът недоумяваше.

— Разбирате ли, сър — продължи господин Саката, — аз съм само управител на компанията. Ще ми позволите да ви представя моя президент?

Господин Саката отстъпи назад, за да може един още по-дребен японец, когото първоначално архиепископът беше сметнал за част от антуража му, да пристъпи напред.

Президентът се поклони ниско и без да продума, подаде един плик на архиепископа.

— Ще разрешите ли да го отворя? — попита висшият църковен служител, несведущ за японския обичай да се изчака оттеглянето на дарителя.

Дребният мъж отново се поклони.

Архиепископът отвори плика и извади чек за три милиона паунда.

— Покойният епископ сигурно ви е бил много близък приятел — беше всичко, което можа да му хрумне.

— Не, сър — отвърна президентът. — Нямах тази привилегия.

— Тогава сигурно е направил нещо изключително, за да заслужи този щедър жест.

— Преди четирийсет години извърши една благородна постъпка и сега аз се опитвам да се отплатя подобаващо.

— Тогава той несъмнено ви е помнел — каза архиепископът.

— Възможно е да ме е помнел, но само като киселата половина от Сладко-кисело свинско.

 

 

Има една катедрала в Англия, която никога не е имала нужда да моли за дарения.

Бележки

[1] Почетна титла без реални правомощия, давана на личния представител на британския монарх в Обединеното кралство. — Б.пр.

Край