Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfect Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Шах и мат

Преводач: Теодора Божилчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: разкази

Националност: американска

Излязла от печат: 12.10.2009

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-068-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6783

История

  1. — Добавяне

Никога нямаше да узная истината, ако онази вечер не бях променил решението си.

Не можех да повярвам, че Карла беше спала с друг мъж, че беше излъгала за любовта си към мен — и че може би бях на второ или дори на трето място в сърцето й.

Карла ми се обади в офиса в работно време, нещо, което й бях казал да не прави, но тъй като я бях предупредил и никога да не ми звъни вкъщи, не й оставаше кой знае какъв избор. Както се оказа, искаше само да ми съобщи, че няма да има време за нашето „cinq à sept“[1], както благоприлично го наричаха французите, тъй като трябвало да отиде във Фулам при болната си сестра.

Бях разочарован. Поредният потискащ ден, а сега трябваше да се откажа от единственото нещо, което щеше да го направи поносим.

— Мислех, че не се разбираш със сестра си — изрекох заядливо.

От другия край Карла замълча, но накрая попита:

— Ще се видим ли идния вторник по същото време?

— Не знам дали ще е удобно — отвърнах. — Ще ти звънна в понеделник, когато ще съм наясно с програмата си. — После оставих слушалката.

Обадих се с досада на съпругата си, за да й кажа, че съм на път за вкъщи — нещо, което обикновено правех от телефонната кабина до апартамента на Карла. Използвах този трик, за да поддържам фалшива сигурност у Елизабет, че знае къде се намирам във всеки миг от денонощието.

Повечето от служителите в офиса вече си бяха тръгнали, така че взех някои документи, за да поработя у дома. Откакто преди шест месеца фирмата смени собственика си, ръководството не само беше уволнило моя заместник в счетоводния отдел, но очакваше от мен да върша работата му плюс своята. Едва ли бях в позиция да се оплаквам, тъй като новият ми шеф пределно ясно ми бе обяснил, че ако това положение не ми е по вкуса, съм свободен да си търся работа другаде. Бих могъл да го послушам, но не се сещах за много фирми, които биха посрещнали с отворени обятия човек, достигнал онази вълшебна възраст някъде между ценен кадър и наемна ръка на разположение.

Докато изкарвах колата от служебния паркинг и се вливах във вечерния трафик, започнах да съжалявам, че бях толкова остър с Карла. Все пак ролята на другата жена едва ли й беше по сърце. Чувството на вина не изчезваше, затова, когато стигнах до ъгъла на Слоун Скуеър, скочих от колата и притичах от другата страна на улицата.

— Дузина рози — изрекох, докато се суетях да извадя портфейла си.

Мъжът, който сигурно си вадеше хляба от любовници като мен, подбра дванайсет напъпили рози без коментар. Изборът ми не се славеше с особено въображение, но поне Карла щеше да види, че се старая.

Подкарах към апартамента й с надеждата, че още не е тръгнала към сестра си и може дори да остане време за по едно бързо питие. После се сетих, че вече бях казал на жена си, че съм на път към вкъщи. Неколкоминутното закъснение можеше да се отдаде на задръстването, но би било неубедително оправдание, ако се забавех за питие.

Когато пристигнах пред дома на Карла, както обикновено трудно намерих къде да оставя ровъра, докато не съгледах едно свободно място срещу магазина за опаковки, където можех да паркирам. Спрях и щях да дам на заден, ако не бях забелязал някакъв мъж да излиза от жилищната сграда, където живееше Карла. Нямаше да му обърна внимание, ако тя не го беше последвала само след миг. Застана на входа, облечена в свободен син халат, и целуна за довиждане посетителя по начин, който едва ли можеше да се опише като сестрински. Когато затвори вратата, аз завих зад ъгъла и паркирах зад една спряла кола.

Проследих в огледалото за обратно виждане как мъжът пресече улицата, влезе в павилиона за вестници и след малко се появи с вечерен вестник и нещо, което приличаше на кутия цигари. Отиде до колата си, синьо беемве, спря се, за да махне фиша с глобата за паркиране от предното стъкло, и като че ли изруга. От колко ли време беше паркирано там беемвето? Започнах да се чудя дали не е бил при Карла, когато тя ми се обади да не идвам.

Мъжът се качи в беемвето, закопча колана и запали цигара, преди да потегли. Паркирах на мястото му като отплата за това, че ми беше взел жената. По моему размяната не беше справедлива. Преди да сляза и да отида до сградата, по навик огледах улицата в двете посоки. Вече се здрачаваше и никой не ми обърна внимание. Натиснах звънеца с надпис „Мурланд“.

Когато Карла отвори вратата, бях посрещнат с широка ослепителна усмивка, която бързо премина в смръщване и също толкова бързо отново в усмивка. Първата сигурно беше за онзи с беемвето. Често се бях питал защо не ми беше дала ключ от апартамента. Вгледах се в тези сини очи, с които най-напред ме бе запленила преди толкова много месеци. Въпреки усмивката те излъчваха студенина, която не бях виждал досега.

Тя се обърна, за да отвори докрай вратата, и ме пусна в апартамента си на партерния етаж. Забелязах, че под халата носеше виненочервения секси комбинезон, който й бях подарил за Коледа. Щом влязохме вътре, започнах да оглеждам стаята, която познавах толкова добре. Празна, на стъклената масичка в средата й стоеше чашата за кафе със Снупи, от която обикновено пиех аз. До нея видях чашата на Карла, също празна, и дузина рози във ваза. Пъпките им тъкмо бяха започнали да се разпукват.

Лесно кипвах и при гледката на цветята не можах да сдържа гнева си.

— Кой беше мъжът, който току-що си тръгна? — попитах.

— Застрахователен агент — отговори тя и разтреби чашите от масичката.

— Че какво застрахова? — настоях. — Любовният ти живот ли?

— Защо автоматично приемаш, че ми е любовник? — Тонът й се повиши.

— Винаги ли пиеш кафе със застрахователните агенти по комбинезон? Като си помисля, с моя комбинезон.

— Ще пия кафе с когото си поискам — отвърна тя, — облечена в каквото си поискам, особено когато ти се прибираш вкъщи при жена си.

— Нали исках да дойда при теб…

— А после да се прибереш при нея. Винаги си ми казвал, че трябва да имам собствен живот и да не разчитам на теб — добави Карла. Аргумент, към който прибягваше, когато се опитваше да скрие нещо.

— Знаеш, че не е толкова лесно.

— Зная, че за теб е достатъчно лесно да скочиш в леглото с мен винаги когато ти се прииска. Само за това ме бива, нали?

— Това не е честно.

— Не е честно ли? Не се ли надяваше за обичайното рандеву в шест, за да стигнеш навреме вкъщи за вечерята с Елизабет в седем?

— Не съм се любил с жена си от години! — извиках.

— Имам само твоята дума — изстреля презрително тя.

— Бил съм ти изцяло верен.

— Което, предполагам, означава винаги да съм ти на разположение.

— Престани да се държиш като курва!

Очите й мятаха светкавици, когато скочи към мен и ме зашлеви през лицето с цялата сила, на която беше способна.

Леко бях загубил равновесие, когато тя замахна повторно, но аз парирах ръката й в последния момент и дори успях да я избутам към камината. Тя бързо се съвзе и отново ми налетя.

В миг на неконтролируема ярост, точно когато щеше да ми се нахвърли, аз свих юмрук и замахнах към нея. Уцелих я отстрани по брадичката и тя се олюля назад от удара. Видях как протегна ръка, търсейки опора. Ала още преди да успее да се изправи и да ми отвърне, аз се обърнах и излязох от апартамента, като затръшнах входната врата.

Изтичах по коридора на улицата, скочих в колата си и потеглих светкавично. Едва ли бях прекарал и десет минути в апартамента й. Въпреки че тогава ми се искаше да я убия, още преди да се прибера, вече съжалявах, че я бях ударил. На два пъти едва не обърнах колата. Оплакванията й бяха съвсем основателни и се зачудих дали бих посмял да й се обадя от вкъщи. Въпреки че бяхме любовници едва от няколко месеца, тя несъмнено знаеше колко я обичам.

Дори да бе имала намерение да коментира закъснението ми, Елизабет промени решението си в мига, когато й подарих розите. Зае се да ги подрежда във ваза, докато аз си сипвах едно голямо уиски. Очаквах да каже нещо, тъй като рядко пиех преди вечеря, но тя явно беше погълната от цветята. Макар че вече бях намислил да се обадя на Карла и да се опитам да поправя нещата, реших да не го правя от вкъщи. Във всеки случай, ако изчаках до сутринта, за да й звънна от офиса, дотогава тя вероятно щеше да се е поуспокоила.

На следващия ден се събудих рано и още в леглото започнах да мисля под каква форма да поднеса извинението си. Реших да я поканя на обяд в малкото френско бистро по средата на пътя между моя офис и нейния, което много й харесваше. Тя винаги се радваше да ме види през деня, когато знаеше, че не е заради секса. След като се избръснах и облякох, се присъединих към Елизабет за закуска. На първа страница във вестника нямаше нищо интересно, затова обърнах на финансовия раздел. Акциите на фирмата отново бяха паднали, следвайки прогнозите на Ситито за слаби приходи от първото полугодие. Стойността им вероятно щеше да се понижи катастрофално след такава негативна статия. Вече знаех, че щом дойдеше време да огласим годишните си приходи, щеше да е цяло чудо, ако не сме на загуба.

След като пресуших втората чаша кафе, целунах съпругата си по бузата и се отправих към колата. Тогава ми хрумна да оставя бележка в пощенската кутия на Карла, вместо да се подлагам на неловкия телефонен разговор.

„Прости ми — написах. — В един часа в «Марсел». Камбала а ла Вероник в петък. С любов: Казанова“ Рядко пишех на Карла и винаги се подписвах с измисления ми от нея прякор.

Направих кратко отклонение, за да мина покрай дома й, но бях възпрепятстван от задръстването. Когато наближих апартамента й, видях, че то беше заради някакъв инцидент. Сигурно беше доста сериозен, тъй като срещуположното платно беше блокирано от линейка и колоната от коли не можеше да преминава. Един пътен полицай се опитваше да помогне, но само забавяше движението още повече. Очевидно щеше да е невъзможно да паркирам близо до апартамента на Карла, затова се примирих с мисълта, че ще й се обадя от офиса. Перспективата не ме изпълваше с радостни чувства.

Миг по-късно, когато видях паркираната линейка на няколко метра от входа на дома й, усетих как сърцето ми се обръща. Знаех, че е неоправдано, но започнах да се опасявам от най-лошото. Опитах се да се самонавия, че вероятно е станала пътна злополука, която няма нищо общо с Карла.

Тогава съгледах полицейската кола, скрита зад линейката.

Когато се изравних с двете превозни средства, видях, че входната врата на Карла зее отворена. От нея забързано излезе един мъж и отвори задната врата на линейката. Спрях, за да мога да видя по-добре какво става, с надеждата шофьорът зад мен да не изгуби търпение. Водачите от срещуположната посока вдигаха ръка в знак на благодарност, че ги пускам да минат. Реших, че мога да пусна десетина, преди някой да започне да недоволства. Пътната полицайка помогна, като им даваше знак да минават.

После от входа се появи носилка. Двама униформени санитари изнесоха покрито с чаршаф тяло и вкараха носилката в линейката. Не можах да видя лицето, тъй като беше покрито с чаршафа. Третият човек, който можеше да бъде единствено следователят, вървеше непосредствено зад носилката. Носеше найлоново пликче, в което се виждаше червена дреха. Опасявах се, че може да е комбинезонът, който бях подарил на Карла.

Повърнах закуската си върху съседната седалка и оброних глава на волана. След миг затвориха вратата на линейката, пуснаха сирената и пътната полицайка ми даде знак да потеглям. Линейката тръгна светкавично и мъжът зад мен започна да свири с клаксона. Все пак той беше само един невинен зрител. Потеглих рязко, а по-късно не можах да си спомня нищичко от пътуването си до офиса.

Щом стигнах до служебния паркинг, почистих колкото можах мръсотията от седалката и оставих прозореца отворен, преди да се кача с асансьора в тоалетната на седмия етаж. Накъсах на малки парчета поканата си за обяд до Карла и ги пуснах заедно с водата в тоалетната. Пристъпих прага на стаята си на дванайсетия етаж малко след осем и половина и заварих изпълнителния директор да крачи напред-назад пред бюрото ми — очевидно ме чакаше. Съвсем бях забравил, че е петък и от мен се очаква да му предам последните отчети.

Оказа се, че този петък той иска и авансовите баланси за май, юни и юли. Обещах да бъдат на бюрото му до обяд. Нуждаех се единствено от свободна сутрин, но нямаше никакъв шанс да я получа.

Всеки път, когато телефонът иззвъняваше, вратата се отваряше или някой ме заговаряше, сърцето ми спираше, защото очаквах да ме потърсят от полицията. До обяд бях изготвил нещо като отчет, но знаех, че изпълнителният директор веднага ще разбере, че документът нито е задоволителен, нито точен. Излязох на ранен обяд веднага щом оставих документацията на секретарката му. Усещах, че не съм в състояние да сложа нищичко в устата си, но поне щях да си купя първото издание на „Стандарт“ и да потърся репортаж за смъртта на Карла.

Седнах в ъгъла на местната кръчма, защото знаех, че не могат да ме виждат от бара. С доматен сок на масата, започнах да прелиствам бавно страниците на вестника.

Не беше стигнала до първа страница. Нито на втора, трета или четвърта. На пета страница й бяха отделили само един нищожен параграф. „Госпожица Карла Мурланд, 31-годишна, беше намерена мъртва в дома си в Пимлико рано тази сутрин.“ Спомням си как тогава си помислих, че дори не са написали възрастта й точно. „Детектив инспектор Симънс, който отговаря за случая, заяви, че разследването е проведено и изчакват доклада на патолога, но за момента няма причина да смятат, че е извършено престъпление.“

След тези новини дори успях да хапна малко супа и франзела. След като прочетох репортажа повторно, отидох до служебния паркинг и седнах в колата. Свалих и другото стъкло, за да влезе още свеж въздух, преди да пусна новините по радиото. Карла дори не бе спомената. Във времена на пушки помпи, наркотици, спин и обири на златни кюлчета, смъртта на една трийсет и две годишна лична асистентка бе отмината незабелязана от Би Би Си.

Върнах се в офиса и намерих на бюрото си бележка с редица въпроси от изпълнителния директор, която не оставяше никакви съмнения относно мнението му за моя отчет. Можах да отговоря на почти всички и да оставя отговорите на секретарката му, преди да си тръгна. Прекарах почти целия следобед в опити да убедя сам себе си, че каквото и да бе причинило смъртта на Карла, сигурно се бе случило, след като си бях тръгнал, и не би могло да има връзка с това, че я бях ударил. Ала червеният прозрачен комбинезон не ми излизаше от ума. Имаше ли начин да го свържат с мен? Бях го купил от „Хародс“ — разточителен жест, но едва ли беше уникат. Това беше единственият й сериозен подарък от мен. Бях й го поднесъл с надписана картичка. Дали я беше унищожила? Ами ако разкриеха самоличността на Казанова?

Тази вечер се прибрах направо вкъщи със съзнанието, че никога повече нямаше да мога да мина по улицата, на която живееше Карла. Изслушах в колата края на следобедната програма по радиото и веднага щом се прибрах, включих на новините в шест. Превключих на Би Би Си в девет. В десет минах на Ай Ти Ви и накрая дори изгледах късната емисия.

Според сборните им редакционни оценки смъртта на Карла беше по-маловажна от футболните резултати от третодивизионния мач между Ридинг и Уолсол. Елизабет продължи да си чете последната заета от библиотеката книга, несъзнаваща опасността, надвиснала над главата ми.

Тази нощ спах на пресекулки и веднага щом чух шума от пускането на вестниците в пощенската кутия, слязох тичешком долу, за да прегледам водещите заглавия.

ДУКАКИС НОМИНИРАН, се наби в очите ми от първа страница на „Таймс“.

Хванах се, че ни в клин, ни в ръкав се питам дали щяха да го изберат за президент. „Президентът Дукакис“ някак не ми звучеше.

Взех вестника на жена ми, „Дейли Експрес“, и от горната част на страницата ме блъсна заглавието УБИЙСТВО ПРИ ЛЮБОВНА СВАДА.

Краката ми се подкосиха и паднах на колене. Сигурно съм представлявал странна гледка, сгърчен на пода, докато се опитвах да прочета първия абзац. Без очила не можех да различа нищо по-нататък. Качих се с мъка на горния етаж и взех очилата от нощното шкафче. Елизабет продължаваше да спи дълбоко. Въпреки това се заключих в банята, където можах да прочета статията бавно и без риск да ме прекъснат.

Полицията вече разследва като убийство смъртта на красивата секретарка от Пимлико, Карла Мурланд, 32 г., която вчера сутринта беше намерена мъртва в апартамента си. Детектив инспектор Симънс от Скотланд Ярд, който разследва случая, първоначално смяташе, че смъртта на Карла Мурланд не е била насилствена, но рентгеновите снимки са показали счупена челюст, която може да е следствие единствено от побой.

Дознанието ще бъде проведено на 19 април.

Чистачката на госпожица Мурланд, Мария Лучия (48 г.), каза ексклузивно за „Експрес“, че работодателката й е била с приятел, когато тя си тръгнала от апартамента в пет часа във въпросната вечер. Друг свидетел, госпожа Рита Джонсън, която живее в съседния вход, заяви, че около шест часа видяла мъж да излиза от апартамента на госпожица Мурланд, който след това влязъл в павилиона за вестници отсреща и после потеглил с кола. Госпожа Джонсън добави, че не е сигурна за марката на колата, но може би е била ровър…

— Мили боже! — възкликнах с пълно гърло и се притесних да не съм събудил Елизабет. Избръснах се и взех душ набързо, като се напрягах да мисля през цялото време. Бях облечен и готов за излизане още преди жена ми да се беше събудила. Целунах я по бузата, но тя само се обърна на другата страна, затова написах бележка, в която обяснявах, че ще прекарам сутринта в офиса, защото имам да довършвам важен отчет, и я оставих от нейната страна на леглото.

По пътя към офиса репетирах точно какво щях да кажа. Повтарях си го непрекъснато. Стъпих на дванайсетия етаж малко преди осем и оставих вратата на стаята си широко отворена, за да видя навреме, ако някой се появеше. Бях сигурен, че имам цели петнайсет-двайсет минути, преди да дойдат колегите.

За последен път си преговорих точно какво трябваше да кажа. Намерих номера в указателя и го надрасках върху тестето с бележки пред мен, преди да напиша пет ключови думи с главни букви, нещо, което правех винаги преди среща на борда на директорите.

АВТОБУСНА СПИРКА

ПАЛТО

№19

БЕЕМВЕ

БИЛЕТ

После набрах номера.

Свалих си часовника и го поставих пред себе си. Някъде бях прочел, че за три минути могат да проследят откъде е обаждането.

Женски глас каза:

— Скотланд Ярд.

— Инспектор Симънс, ако обичате — бе всичко, което изрекох.

— За кого да му предам?

— Предпочитам да не се представям.

— Да, разбира се, господине — съгласи се тя, явно привикнала на подобни обаждания.

Друг телефонен сигнал. Устата ми пресъхна, когато мъжки глас обяви:

— Симънс. — За първи път чувах гласа на детектива. Изненадан бях, че мъж с толкова типично английско име може да има такъв силен глазгоуски акцент.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.

— Не, но мисля, че аз мога да ви помогна — изрекох тихо с тон, няколко октави по-нисък от обичайния ми.

— С какво можете да ми помогнете, господине?

— Вие ли сте полицаят, разследващ случая на Карла-как-й-беше-името?

— Да, аз съм. Но как можете да помогнете? — повтори той.

Голямата стрелка показваше, че вече беше изтекла първата минута.

— Видях един мъж да излиза от апартамента й онази вечер.

— Вие къде бяхте в този момент?

— На спирката от същата страна на улицата.

— Можете ли да ми опишете мъжа? — Тонът на Симънс беше равен, също като моя.

— Висок. Около метър седемдесет и нещо, метър и осемдесет. Добре сложен. Носеше едно от онези модерни мъжки палта — виждали сте ги, черни с кадифена яка.

— Откъде сте толкова сигурен за палтото? — поинтересува се детективът.

— Зъзнех, докато чаках деветнайсетката, и му завидях за палтото.

— Спомняте ли си какво стана, след като той излезе от апартамента?

— Отби до магазина за опаковки отсреща, преди да се качи на колата си и да потегли.

— Да, и ние разполагаме със същата информация — потвърди детективът. — Предполагам, че едва ли си спомняте каква марка беше колата.

Вече бяха изтекли две минути и започнах да следя секундарника по-внимателно.

— Мисля, че беше беемве.

— А случайно да помните цвета?

— Не, беше твърде тъмно, за да го видя. — Замълчах. — Но забелязах да къса фиш за глоба за паркиране от предното стъкло, така че едва ли ще се затрудните да го откриете.

— По кое време стана всичко това?

— Около шест и петнайсет, шест и половина, инспекторе.

— А можете ли да ми кажете…

Две минути и петдесет и осем секунди. Затворих телефона. Цялото ми тяло се обля в пот.

— Радвам се да ви видя в офиса в събота сутринта — изрече мрачно изпълнителният директор, докато минаваше покрай стаята ми. — Искам да говоря с вас, щом приключите с каквото там се занимавате.

Станах от бюрото си и го последвах по коридора до кабинета му. През следващия час прегледахме прогнозните ми изчисления, но колкото и да се стараех, не можех да се съсредоточа. Не след дълго той престана да прикрива раздразнението си.

— Има ли нещо друго, което да ви занимава в момента? — Той затвори папката си. — Изглеждате ми разсеян.

— Не — отрекох, — заради извънредната работа е. — И се изправих, за да си ходя.

Щом се върнах в стаята си, веднага изгорих листчето с петте думи и се прибрах вкъщи. В първото издание на следобедния вестник статията „Убийство при любовна свада“ беше преместена на седма страница. Не съобщаваха нищо ново.

Съботата сякаш нямаше край, но най-сетне вестникът на жена ми, „Сънди Експрес“, ми донесе някакво облекчение.

„Разгласеният случай по убийството на Карла Мурланд получи нова насока след информация, постъпила в полицията от свидетел.“ Изтърканите изрази, които толкова често бях срещал в миналото, сега изведнъж придобиха реален смисъл.

Прерових останалите съботни вестници, изслушах бюлетините по радиото и изгледах всички новинарски емисии по телевизията. Когато жена ми прояви любопитство, й обясних, че в офиса са плъзнали слухове, че има вероятност фирмата да бъде погълната отново и може да загубя работата си.

До понеделник сутринта „Дейли Експрес“ вече беше посочил името на мъжа от „Убийство при любовна свада“ — Пол Мингис, петдесет и една годишен застрахователен брокер от Сътън. Съпругата му била на успокоителни в болница в Епсъм, след като бил задържан в затвора Брикстън. Започнах да се чудя дали господин Мингис бе казал на Карла истината за съпругата си и какъв ли е бил неговият прякор. Налях си чаша силно черно кафе и потеглих към офиса.

По-късно същата сутрин Мингис беше изправен пред магистратите от съда на Хорсфери Роуд по обвинение за убийството на Карла Мурланд. „Стандарт“ ме успокои, че полицията е успяла да отхвърли молбата за пускане под гаранция.

 

 

Шест месеца бяха нужни, както ми предстоеше да разбера, подобен род дело да стигне до Олд Бейли[2]. Пол Мингис прекара тези месеци в затвора Брикстън. Аз прекарах същото това време на тръни при всеки звън на телефона, всяко почукване на вратата, при всеки неканен посетител. Всеки сам е творец на собствения си кошмар. Невинните хора си нямат представа колко много инциденти от този род се случват всеки ден. Стараех се да си върша работата, доколкото ми беше по силите, като често се питах дали Мингис беше наясно за връзката ми с Карла, дали бе чувал името ми и изобщо знаеше ли за мен.

Трябва да е било два месеца преди началото на процеса, когато фирмата проведе годишното си събрание. Вложих значителна доза творческо счетоводство, за да изкарам цифри, които да покажат някаква печалба изобщо. Тази година определено нямаше да има дивиденти за акционерите.

Излязох от събранието с облекчение, почти в приповдигнато настроение. Бяха изминали шест месеца от смъртта на Карла и през това време не се бе случило нищо, ни най-малък намек, че някой изобщо подозира за познанството ни, камо ли да смята, че съм я убил. Все още се чувствах виновен, тя дори ми липсваше, но след шест месеца можех да изкарам цял ден, без страхът да се загнезди в мен. Странно, но не се чувствах виновен за бедата, сполетяла Мингис. Все пак точно той бе инструментът, който щеше да ме отърве от доживотната присъда. Затова, когато ударът дойде, го почувствах с удвоена сила.

Беше 26 август — никога няма да го забравя — когато получих писмо, което ме накара да осъзная, че вероятно ще се наложи да проследя всяка дума от процеса. Колкото и да се опитвах да убедя сам себе си, че трябва да обясня защо ми е невъзможно да го направя, знаех, че няма да мога да устоя.

Същата сутрин, петък — предполагам, че тези неща винаги се случват в петък — бях повикан за рутинното седмично съвещание с изпълнителния директор, така поне предположих, само за да бъда уведомен, че фирмата повече не се нуждае от мен.

— Честно казано, през последните няколко месеца качеството на работата ти драстично се влоши — каза шефът ми.

Не изпитах желание да възразя.

— Затова не ми остави друг избор, освен да ти потърся заместник.

Учтив начин да кажеш: „Уволнен си“.

— Бюрото ти да бъде освободено до пет часа следобед — продължи изпълнителният директор, — когато ще получиш от счетоводството чек за 17 500 паунда.

Повдигнах вежда.

— Шестмесечната компенсация, посочена в договора ти, когато поехме фирмата — обясни той.

Когато изпълнителният директор протегна ръка, не беше за да ми пожелае всичко най-хубаво, а за да поиска ключовете от ровъра.

Спомням си първата мисъл, която ми хрумна, щом той обяви решението си: поне ще мога да ходя всеки ден на процеса, без да се притеснявам.

Елизабет прие зле новината за уволнението ми, но само попита как смятам да си намеря нова работа. През следващия месец се преструвах, че търся място в друга компания, но вътрешно бях убеден, че не бих могъл да се установя никъде преди края на делото.

Първата сутрин от процеса всички популярни вестници излязоха със снимков материал. „Дейли Експрес“ дори публикува на първа страница ласкателна фотография на Карла по бански на плажа в Марбея. Запитах се колко ли бяха платили на сестра й във Фулам за нея. Имаше и полицейска снимка на Пол Мингис, на която изглеждаше така, все едно беше вече осъден.

Бях сред първите, които научиха в коя точно зала на Олд Бейли щеше да се проведе процесът на короната срещу Мингис. Един униформен полицай ми даде подробни указания и заедно с неколцина други отидохме до зала №4.

Щом стигнахме, влязохме един по един и аз седнах в края на реда. Огледах се с чувството, че всички са вперили очи в мен, но за мое облекчение никой не показа ни най-малък интерес към особата ми.

Можех добре да огледам обвиняемия на подсъдимата скамейка. Мингис беше крехък мъж, който имаше вид на отслабнал драстично за кратко време; петдесет и една годишен, както писаха вестниците, но изглеждаше почти на седемдесет. Зачудих се колко ли се бях състарил аз през изминалите месеци.

Мингис носеше тъмносин елегантен костюм, който висеше по него, чиста риза и вратовръзка, както ми се стори, от военна униформа. Посивялата му коса беше вчесана назад, а малките сиви мустаци му придаваха армейски вид. Несъмнено нямаше вид на убиец, нито на желан любовник, но пък и всеки, който погледнеше мен, едва ли би си помислил нещо различно. Огледах морето от лица за госпожа Мингис, но никой в залата не отговаряше на вестникарското описание за нея.

Когато съдия Бюканън влезе, всички се изправихме на крака.

— Короната срещу Мингис — обяви разсилният.

Съдията се наведе напред, за да каже на Мингис, че може да седне, след което се обърна бавно към отделените с преграда редици на съдебните заседатели.

Обясни им, че въпреки значителния медиен интерес към делото, само тяхното мнение има значение, защото единствено те ще бъдат призовани да решат дали обвиняемият е виновен, или невинен по обвинението за убийство. Посъветва ги също да не четат вестникарските статии за процеса, нито да се вслушват в нечии чужди мнения, особено на онези, които не са присъствали в съда. Такива хора, каза той, винаги първи изказват неоспоримо мнение каква да бъде присъдата. Продължи с напомнянето колко е важно журито да се съсредоточи върху доказателствата, защото животът на един човек е поставен на карта. Хванах се, че кимам в съгласие.

Огледах се наоколо, за да се уверя, че никой в съдебната зала не ме е разпознал. Очите на Мингис не се отлепяха от съдията, който се беше обърнал към прокурора.

Когато сър Хъмфри Маунтклиф се изправи от мястото си на скамейката, изпитах чувство на облекчение, че обвинява Мингис, а не мен. Мъж с внушителен ръст, високо чело и посребрена коса, той властваше над съда не само с присъствието, но и с гласа си, който винаги звучеше авторитетно.

През остатъка от сутринта той изложи случая според обвинението пред смълчаното множество. Очите му рядко се отлепяха от скамейките с журито, освен когато не поглеждаше бележките си.

Направи възстановка на събитията, както предполагаше, че са се случили през онази априлска утрин.

Встъпителната реч продължи два часа и половина — по-кратко, отколкото бях очаквал. След това съдията предложи прекъсване за обяд и ни помоли да бъдем по местата си в два и десет.

След почивката сър Хъмфри призова първия си свидетел, детектив инспектор Симънс. Не бях в състояние да гледам директно в полицая, докато представяше доказателствата. Всеки негов отговор сякаш беше отправен лично към мен. Чудех се дали през цялото време не е подозирал, че има и друг мъж. Симънс много вещо и подробно описа как са намерили тялото и как по-късно са стигнали до Мингис благодарение на двама свидетели и уличаващата глоба за паркиране. Когато сър Хъмфри седна на мястото си, едва ли някой в залата би могъл да смята, че Симънс е арестувал не този, когото трябва.

Защитникът на Мингис, който се изправи, за да проведе кръстосан разпит на инспектора, не можеше да бъде в по-голям контраст със сър Хъмфри. Робърт Скот, кралски адвокат, беше нисък и набит, с гъсти рунтави вежди. Говореше бавно и без акцент. Със задоволство забелязах, че един съдебен заседател се мъчеше да остане буден.

През следващите двайсет минути Скот щателно върна инспектора към доказателствата, но не можа да накара Симънс да отрече нищо съществено. Когато инспекторът слезе от свидетелската скамейка, събрах увереност, за да го погледна право в очите.

Следващият свидетел беше патологът на Министерството на вътрешните работи, д-р Антъни Молинс. След като отговори на няколко встъпителни въпроса, очертаващи професионалния му статус, той продължи с информация, която изненада всички в залата. Патологът съобщи пред съда, че разполага с неоспорими доказателства, които сочат, че госпожица Мурланд е имала сексуален контакт малко преди смъртта си.

— Кое ви кара да сте толкова сигурен, д-р Молинс?

— Върху бедрото на починалата открихме следи от кръвна група Б, но по-късно се установи, че госпожица Мурланд е била от нулева кръвна група. Освен това имаше следи от семенна течност върху комбинезона, с който е била облечена преди смъртта си.

— Често срещани ли са тези две кръвни групи? — попита сър Хъмфри.

— Нулевата кръвна група е често срещана — призна д-р Молинс. — Кръвна група Б обаче е доста рядка.

— Каква според вас е причината за смъртта й?

— Удар или удари по главата, причинили счупване на челюстта и разкъсвания в основата на черепа, вероятно нанесени от тъп предмет.

Прииска ми се да стана и да извикам: „Мога да ви кажа какъв точно!“, когато сър Хъмфри изрече:

— Благодаря ви, д-р Молинс. Нямам повече въпроси. Моля изчакайте тук.

Господин Скот се отнесе към доктора далеч по-уважително, отколкото към инспектор Симънс, въпреки че Молинс беше свидетел на обвинението.

— Може ли ударът отзад по главата на госпожица Мурланд да е причинен от падане? — попита той.

Докторът се подвоуми.

— Има такава вероятност — съгласи се той, — но това не обяснява счупената челюст.

Господин Скот не обърна внимание на коментара и продължи настъпателно:

— Какъв процент от гражданите на Великобритания са с кръвна група Б?

— Около пет-шест процента — отзова се докторът.

— Два и половина милиона — изрече господин Скот и изчака цифрата да стигне до съзнанието на хората, преди внезапно да промени курса си.

Ала колкото и упорито да се опитваше, не можа да промени заключенията на патолога за часа на смъртта и на сексуалния акт, извършен по времето, когато клиентът му е бил с Карла.

Когато господин Скот седна, съдията попита сър Хъмфри дали желае да разпита отново свидетеля.

— Да, Ваша Милост. Д-р Молинс, казахте пред съда, че госпожица Мурланд е имала счупена челюст и наранявания по тила. Възможно ли е нараняванията да са причинени от падането върху тъп предмет, след като челюстта е била счупена?

— Възразявам, Ваша Милост — намеси се господин Скот, като се изправи необичайно бързо. — Въпросът е подвеждащ.

Почитаемият съдия Бюканън се приведе напред и впери очи в доктора.

— Съгласен съм, господин Скот, но бих искал да знам дали д-р Молинс е намерил следи от нулева кръвна група, кръвната група на госпожица Мурланд, по някой друг предмет в стаята?

— Да, Ваша Милост — отвърна докторът. — Върху ръба на стъклената масичка в средата на стаята.

— Благодаря ви, д-р Молинс — рече сър Хъмфри. — Нямам повече въпроси.

Следващият свидетел на сър Хъмфри беше госпожа Рита Джонсън, дамата, която твърдеше, че е видяла всичко.

— Госпожо Джонсън, на 7 април вечерта видяхте ли някакъв мъж да напуска жилищната сграда, където живееше госпожица Мурланд? — попита сър Хъмфри.

— Да, видях.

— По кое време стана това?

— Малко след шест.

— Моля, кажете на съда какво стана после.

— Той пресече улицата, махна глобата за паркиране, качи се в колата и потегли.

— Виждате ли този мъж сега в съда?

— Да — отвърна решително тя, сочейки Мингис, който разтърси енергично глава в знак на отрицание.

— Нямам повече въпроси.

Господин Скот отново се надигна много бавно.

— Каква казахте, че беше марката на колата, в която се качи мъжът?

— Не съм много сигурна — отговори г-жа Джонсън, — но мисля, че беше беемве.

— А не ровър, както отпървом сте казали на полицията на сутринта?

Свидетелката не отговори.

— Всъщност видели ли сте наистина въпросния мъж да маха глоба за паркиране от предното стъкло на колата? — попита господин Скот.

— Така мисля, господине, но всичко стана твърде бързо.

— Сигурен съм — отвърна господин Скот. — Всъщност изглежда, че е станало твърде бързо и вие сте сбъркали мъжа и колата.

— Не, господине — отвърна тя, но без предишната убеденост, която прозираше в досегашните й отговори.

Сър Хъмфри не разпита повторно госпожа Джонсън. Проумях, че той искаше показанията да бъдат забравени от журито колкото се може по-бързо. Както и стана. Когато тя напусна свидетелската скамейка, съмнението вече беше посято.

Чистачката на Карла, Мария Лучия, беше далеч по-убедителна. Тя заяви недвусмислено, че е видяла Мингис в дневната онзи следобед, когато отишла в апартамента малко преди пет. Ала, призна, никога преди това не го била виждала.

— Не е ли вярно обаче — попита сър Хъмфри, — че обикновено работите само сутрин?

— Да — отвърна тя, — въпреки че госпожица Мурланд имаше навика да си носи вкъщи работа в четвъртък следобед, така че за мен беше удобно да идвам тогава, за да си взема надницата.

— Как беше облечена госпожица Мурланд този следобед? — поинтересува се сър Хъмфри.

— Със синия си халат — отвърна чистачката.

— Така ли се обличаше обикновено в четвъртък следобед?

— Не, сър, но предположих, че се кани да се изкъпе, преди да излезе вечерта.

— Когато си тръгнахте, тя още ли беше с господин Мингис?

— Да, сър.

— Спомняте ли си с какво друго беше облечена този следобед?

— Да, сър. Под халата носеше червен комбинезон.

Прозрачният комбинезон, купен от мен, беше надлежно донесен и Мария Лучия потвърди, че е същият. На този етап гледах свидетелката право в очите, но тя с нищо не показа, че ме познава. Благодарих на всички божества на небето, че нито веднъж не бях посещавал Карла сутрин.

— Моля, изчакайте тук — бяха финалните думи на сър Хъмфри към госпожица Лучия.

Господин Скот се изправи за кръстосан разпит.

— Госпожице Лучия, казахте пред съда, че целта на посещението ви е била да си вземете надницата. Колко време останахте в апартамента този ден?

— Разчистих набързо в кухнята и изгладих една блуза — може би двайсетина минути.

— Видяхте ли госпожица Мурланд през това време?

— Да, влязох в хола, за да я попитам дали иска още кафе, но тя отказа.

— Господин Мингис беше ли при нея в този момент?

— Да, беше.

— Докато бяхте там, чухте ли някаква разправия между тях или просто повишаване на тон?

— Не, господине.

— Когато ги видяхте заедно, направи ли ви впечатление госпожица Мурланд да е разстроена или да се нуждае от помощ?

— Не, господине.

— После какво стана?

— Госпожица Мурланд дойде при мен в кухнята малко след това, плати ми и аз си тръгнах.

— Когато бяхте сами в кухнята с госпожица Мурланд, тя показа ли с нещо, че се страхува от госта си?

— Не, господине.

— Нямам повече въпроси, Ваша Милост.

Сър Хъмфри не разпита повторно Мария Лучия и уведоми съдията, че обвинението е приключило със събирането на доказателства. Съдия Бюканън кимна и каза, че за днес това е достатъчно, но едва ли стига, за да бъде осъден Мингис.

Когато се прибрах вкъщи вечерта, Елизабет не ме попита къде съм бил, а аз не пожелах да й кажа. Прекарах вечерта, преструвайки се, че преглеждам молби за работа.

 

 

На следващата сутрин закусих късно и прегледах пресата, преди да се върна на мястото си в края на редицата в зала №4 минута-две преди съдията да влезе.

Съдия Бюканън седна и намести перуката си, преди да покани защитата да започне. Господин Скот, кралски адвокат, отново се надигна със скоростта на костенурка — плащаха му на час, помислих си язвително. Започна с обещанието, че встъпителната му реч ще бъде кратка, след което не подгъна крак през следващите два часа и половина.

Започна защитата, като разказа с подробности важните според него моменти от миналото на Мингис. Увери всички ни, че онези, които поискат да направят дисекция на живота му, биха открили едно безупречно досие. Пол Мингис беше щастливо женен мъж, който живееше в Сътън със съпругата и трите си деца — Поли, двайсет и една годишна, Майкъл, на деветнайсет, и Сали, на шестнайсет. Две от децата му вече учеха в университет, а най-малката беше издържала държавните изпити за сертификат за средно образование. Лекарите бяха посъветвали госпожа Мингис да не присъства по време на процеса заради скорошното й изписване от болницата. Забелязах как две от жените в журито се усмихнаха съчувствено.

Господин Мингис, продължи господин Скот, е работил в една и съща застрахователна компания в лондонското Сити през последните шест години и макар че не е бил повишен, бил много уважаван член на колектива. Бил стълб на обществото сред съкварталците си като член на Териториалната доброволческа армия и на комитета в местния фотографски клуб. Веднъж дори представлявал общинския съвет в Сътън. Едва ли можеше да бъде описан като сериозен кандидат за убиец.

После господин Скот продължи със самия ден на убийството и потвърди, че господин Мингис е имал среща с госпожица Мурланд през въпросния следобед, но тя била строго професионална с цел да й помогне с личния застрахователен план. Нямало друга причина да посети госпожица Мурланд през работно време. Не е имал сексуален контакт с нея и със сигурност не я е убил.

Обвиняемият напуснал апартамента на клиентката си малко след шест часа. Знаел, че тя има намерение да се преоблече преди вечерята със сестра си във Фулам. Разбрали се да се видят следващата сряда в офиса му, за да изготвят окончателната полица. Защитникът, господин Скот, отбеляза, че по-късно ще представи като доказателство страница от дневник, който ще потвърди верността на това твърдение.

Обвиненията срещу клиента му, подчерта той, се базирали изключително само върху косвени доказателства. Бил убеден, че когато процесът наближи своя край, пред съдебните заседатели не би стоял друг избор, освен да върнат клиента му в лоното на любящото му семейство.

— Вие трябва да сложите край на този кошмар — заключи господин Скот, — който стигна твърде далече за един невинен човек.

В този момент съдията предложи прекъсване за обяд. По време на храненето не можех да се съсредоточа, нито да възприема какво се говори около мен. Мнозинството от изградилите си вече мнение бяха убедени, че Мингис е невинен.

Веднага щом се върнахме в залата в два без десет, господин Скот призова първия си свидетел — самия обвиняем.

Пол Мингис напусна подсъдимата скамейка и бавно отиде до свидетелската банка. Взе томчето с Новия завет с дясната си ръка и прочете със запъване думите на клетвата от картончето, което държеше в лявата.

Погледите на всички бяха приковани в него, докато господин Скот го напътстваше внимателно през минното поле от доказателства.

Мингис с всяка минута ставаше по-уверен в отговорите си, докато часовете се нижеха тягостно, и в четири и половина съдията обяви:

— За днес достатъчно. — Бях убеден, че ще избегне присъдата.

Прекарах неспокойна нощ, опасявайки се от най-лошото. Щеше ли да бъде освободен Мингис и щяха ли да започнат да ме търсят след това?

На третия ден господин Скот започна кротко, подобно на втория, но повтори толкова много въпроси от предния ден, че на всички им стана ясно — единствената му цел бе да подготви психически клиента си за разпита на обвинението. Преди да седне накрая, той попита за трети път Мингис:

— Имахте ли сексуален контакт с госпожица Мурланд?

— Не, господине. До този ден аз дори не се познавах с нея — твърдо отвърна Мингис.

— Вие ли убихте госпожица Мурланд?

— Категорично не, господине — отговори Мингис вече уверено и високо.

Господин Скот остана на мястото си с изражение на тихо задоволство.

В защита на Мингис, много малко неща в нормалния живот биха могли да подготвят някого за кръстосания разпит на сър Хъмфри Маунтклиф. Не бих могъл да си мечтая за по-добър прокурор.

— Ако разрешите, господин Мингис, бих искал да започна с това, на което вашият адвокат изглежда отдава голямо значение като доказателство за невинността ви.

Тънките устни на Мингис запазиха твърдата си хоризонтална линия.

— Бележката във вашия дневник, която сочи, че сте си уредили втора среща с госпожица Мурланд, убитата жена — последните две думи сър Хъмфри щеше да повтори многократно по време на кръстосания разпит, — за срядата след деня на убийството й.

— Да, сър — отговори Мингис.

— Тази бележка е направена — поправете ме, ако греша — след срещата ви в апартамента на госпожица Мурланд във вторник.

— Да, сър — потвърди Мингис, очевидно обучен да не добавя нищо, което по-късно би могло да помогне на обвинението.

— И кога написахте тази бележка? — поинтересува се сър Хъмфри.

— В петък сутринта.

— След като госпожица Мурланд е била убита?

— Да, но аз не знаех.

— Водите ли си личен дневник, господин Мингис?

— Да, но това е малък джобен дневник, а не служебният, който стои на бюрото ми.

— Сега носите ли го у себе си?

— Да.

— Ще ми разрешите ли да го видя?

Мингис неохотно извади малък зелен бележник от джоба на сакото си и го даде на разсилния, който го предаде на прокурора. Сър Хъмфри заразлиства страниците му.

— Виждам, че срещата ви с госпожица Мурланд следобеда, когато е била убита, не е отбелязана.

— Не, сър. Служебните срещи отбелязвам в служебния дневник, а личните в джобния си.

— Разбирам — изрече сър Хъмфри. Той замълча и вдигна очи. — Но не е ли странно, господин Мингис, че сте си уговорили среща с клиент, за да обсъдите подробности от застраховката му, и сте се доверили на паметта си, когато много лесно бихте могли да я отбележите в дневника, който винаги носите със себе си, и после да я препишете в служебния?

— Може да съм я записал на хвърчаща бележка, но както обясних, това е личен дневник.

— Така ли? — изрече сър Хъмфри и прелисти още няколко страници. — Кой е Дейвид Патерсън? — поинтересува се той.

Мингис погледна така, сякаш се опитваше да се сети.

— Господин Дейвид Патерсън, Сити Роуд 112, 11:30, 9 януари тази година — прочете на глас пред съда сър Хъмфри. — Бихме могли да призовем господин Патерсън, ако не можете да си спомните срещата — услужливо добави той.

— Той е клиент на фирмата, в която работя — обясни Мингис едва-едва.

— Клиент от фирмата, в която работите — повтори бавно сър Хъмфри. — Питам се колко такива бележки мога да намеря в дневника ви, без да се старая особено. — Мингис наведе глава, а сър Хъмфри предаде дневника на разсилния, след като бе изпълнил целта си.

— А сега бих искал да преминем към някои по-важни въпроси…

— Не преди да сме обядвали, сър Хъмфри — намеси се съдията. — Почти един часът е и мисля, че трябва да прекъснем сега.

— Както желаете, Ваша Милост — дойде вежливият отговор.

Напуснах сградата на съда в по-оптимистично настроение, макар че нямах търпение да науча какво би могло да е по-важно от този дневник. Изтъкването на дребните лъжи, макар и да не доказваше, че Мингис е убиец, разкриваше, че той все пак крие нещо. Започнах да се притеснявам, че по време на прекъсването господин Скот можеше да посъветва клиента си да признае за връзката си с Карла и така да придаде на историята по-правдоподобно звучене. За мое облекчение по време на храненето научих, че според английските закони Мингис не може да се допитва до адвоката си, докато е на свидетелската скамейка. Когато се върнахме в залата, забелязах, че усмивката на господин Скот се беше стопила.

Сър Хъмфри се изправи, за да продължи кръстосания разпит.

— Господин Мингис, вие заявихте под клетва, че сте щастливо женен мъж.

— Така е, сър — потвърди прочувствено обвиняемият.

— Първият ви брак също толкова щастлив ли беше, господин Мингис? — попита някак между другото сър Хъмфри.

Кръвта се дръпна от лицето на обвиняемия. Хвърлих бърз поглед към господин Скот, който не можа да прикрие, че тази информация не му е била доверена.

— Не бързайте с отговора — рече сър Хъмфри.

Всички погледи се обърнаха към мъжа на свидетелската скамейка.

— Не — отговори Мингис и бързо додаде: — Но тогава бях твърде млад. Беше преди много години и се оказа ужасна грешка.

— Ужасна грешка? — повтори сър Хъмфри, без да откъсва очи от журито. — Как свърши този брак?

— С развод — отвърна простичко Мингис.

— А какви бяха причините за развода?

— Жестокост, но…

— Но… искате ли да прочета пред съдебните заседатели под какво се е заклела първата ви съпруга пред съда по време на делото за развод?

Мингис се разтрепери. Знаеше, че дори да откаже, пак ще бъде заклеймен, а ако се съгласи, сам си слага въжето на врата.

— Е, след като явно не сте способен да вземете решение, с ваше позволение, Ваша Милост, аз ще прочета свидетелското показание, направено от първата госпожа Мингис пред съдия Роджър на 9 юни 1961 година в съда на графство Суиндън. — Сър Хъмфри прочисти гърлото си. — „Той имаше навика да ме бие, и то често, ставаше все по-лошо и бях принудена да избягам, защото се страхувах, че някой ден може да ме убие.“ — Сър Хъмфри наблегна на последните четири думи.

— Тя преувеличаваше — извика Мингис от свидетелската скамейка.

— Колко жалко, че горката госпожица Карла Мурланд няма как да е с нас днес, за да ни каже дали вашият разказ за нея също не е силно преувеличен.

— Възразявам, Ваша Милост! — намеси се господин Скот. — Сър Хъмфри тормози свидетеля.

— Съгласен съм — произнесе съдията. — За в бъдеще бъдете по-внимателен, сър Хъмфри.

— Извинете ме, Ваша Светлост — рече сър Хъмфри без грам съжаление. Той затвори папката, на която се позоваваше, и я постави на банката пред себе си, преди да вземе следващата. Отвори я преднамерено бавно, за да се увери, че в залата следят всяко негово движение, и чак тогава извади един-единствен лист. — Колко любовници сте имали, откакто сте женен за втората госпожа Мингис?

— Възразявам, Ваша Милост! Това няма отношение към делото.

— Ваша Милост, с цялото ми уважение твърдя, че има отношение. Възнамерявам да покажа, че отношенията на господин Мингис с госпожица Мурланд не са били по работа, а чисто лични.

— Въпросът може да бъде зададен на обвиняемия — отсъди съдията.

Мингис не каза нищо, докато сър Хъмфри държеше листа пред очите си и го разучаваше съсредоточено.

— Не бързайте, защото очаквам от вас точна бройка — изрече той, като погледна над очилата си.

Секундите се нижеха в очакване.

— Хмм… три, мисля — каза Мингис накрая с едва доловим глас. Представителите на пресата започнаха да пишат с бясна скорост.

— Три — повтори сър Хъмфри, втренчен невярващо в листа.

— Ами може би четири.

— Госпожица Карла Мурланд ли беше четвъртата? Тъй като сте имали сексуален контакт с нея онази вечер, нали?

— Не, не съм имал — отрече Мингис, но този път малцина в залата му повярваха.

— Добре тогава — продължи сър Хъмфри, като остави листа на банката пред себе си. — Но преди да се върнем към отношенията ви с госпожица Мурланд, нека видим каква е истината за другите четири.

Вторачих се в листа хартия, от който сър Хъмфри преди малко четеше. От мястото, където седях, ясно се виждаше, че на него не беше написано нищо. На банката лежеше чист бял лист.

Трудно ми беше да сдържа усмивката си. Миналото на прелюбодеец на Мингис беше неочакван бонус за мен и за пресата — и не можех да не се запитам как ли щеше да реагира Карла, ако бе знаела за него.

Сър Хъмфри прекара остатъка от деня в изясняване на различни подробности от предишните отношения на Мингис с четирите му любовници. Залата беше превъзбудена, а журналистите записваха трескаво със съзнанието, че са ударили джакпота. Когато съдът се изправи, очите на господин Скот бяха затворени.

Същата вечер шофирах до вкъщи с чувство на удовлетворение — като човек, който е свършил добра работа.

На влизане в залата следващата сутрин забелязах, че хората бяха започнали да си кимат като стари познати. Хванах се, че и аз правя същото и поздравявам мълчешком хората, докато се придвижвам към мястото си в края на реда.

Сър Хъмфри прекара сутринта в преглед на някои други простъпки на Мингис. Открихме, че е служил в Териториалната доброволческата армия само пет месеца и е напуснал след недоразумение с командира си заради продължителността на тренировките през почивните дни и разходите, които претендирал да му бъдат покрити. Научихме, че опитите му да влезе в местния общински съвет били предизвикани повече от гняв заради отказаното му разрешително за строеж върху земята до къщата му, отколкото от алтруистично желание да служи на съгражданите си. В името на справедливостта сър Хъмфри би могъл да изкара дори архангел Гавраил футболен хулиган, но козът му предстоеше да бъде хвърлен на масата.

— Господин Мингис, бих искал да се върнем към вашата версия на случилото се вечерта, когато госпожица Мурланд е била убита.

— Да — въздъхна уморено Мингис.

— Когато посещавате клиент, за да обсъдите застраховка, колко трае подобна консултация?

— Обикновено половин час, час най-много — отговори Мингис.

— А колко продължи консултацията ви с госпожица Мурланд?

— Цял час.

— И вие сте си тръгнали, ако правилно си спомням показанията ви, малко след шест.

— Точно така.

— За колко часа беше насрочена срещата?

— В пет часа, както е записано в работния ми дневник.

— Добре, господин Мингис. Ако сте пристигнали около пет според уговорката ви с госпожица Мурланд и сте си тръгнали малко след шест, как така получихте глоба за паркиране?

— Нямах дребни за автомата за паркиране — отвърна уверено Мингис — и вече закъснявах малко, затова поех риска.

— Поели сте риска — повтори сър Хъмфри бавно. — Очевидно вие сте човек, който поема рискове, господин Мингис. Чудя се ще бъдете ли така добър да погледнете въпросната глоба за паркиране.

Разсилният я подаде на Мингис.

— Ще прочетете ли на глас пред съда часа и минутите, които пътният полицай е записал в малките квадратчета, за да документира кога е извършено нарушението?

За пореден път Мингис се забави с отговора.

— От четири и шестнайсет до четири и половина — изрече накрая.

— Не чух какво казахте — намеси се съдията.

— Ще бъдете ли така любезен да повторите казаното за съдията? — помоли сър Хъмфри.

Мингис повтори осъдителните цифри.

— Значи установихме, че всъщност вие сте били с госпожица Мурланд малко преди четири и шестнайсет, а не както според мен сте записали по-късно в работния си календар, пет часа. Това е още една лъжа, нали?

— Не — отрече Мингис. — Сигурно съм пристигнал малко по-рано, отколкото съм смятал.

— Поне час по-рано, както изглежда. Според мен вие сте пристигнали в този ранен час, защото интересът ви към Карла Мурланд не е бил само професионален.

— Това не е вярно!

— Значи не сте имали намерение да я направите своя любовница?

Мингис се поколеба достатъчно, за да даде възможност на сър Хъмфри да отговори сам на въпроса си.

— Тъй като деловата част е приключила за обичайния половин час, нали така, господин Мингис? — Той изчака отговора, но такъв не дойде.

— Каква е кръвната ви група, господин Мингис?

— Нямам представа.

Сър Хъмфри смени тактиката без предупреждение.

— Случайно да сте чували за ДНК?

— Не — дойде озадаченият отговор.

— Дезоксирибонуклеиновата киселина е доказана техника, според която генетичната информация е уникална за всеки индивид. Могат да се свързват кръвни проби и проби от семенна течност. Семенната течност, господин Мингис, е не по-малко уникална от пръстовите отпечатъци. С подобна проба веднага ще стане ясно, ако сте изнасилили госпожица Мурланд.

— Не я изнасилих — възмутено отрече Мингис.

— Независимо от това е имало сексуален акт, нали? — тихо попита сър Хъмфри.

Мингис замълча.

— Да извикам ли патолога и да поискам да направи ДНК тест?

Мингис отново не отговори.

— И да проверим кръвната ви група? — Сър Хъмфри замълча. — Ще ви попитам още веднъж, господин Мингис. Имаше ли сексуален акт между вас и убитата жена през онзи следобед във вторник?

— Да, сър — отвърна шепнешком Мингис.

— Да, сър — повтори сър Хъмфри, така че целият съд да го чуе.

— Но не беше изнасилване — извика му Мингис.

— Не беше ли? — каза сър Хъмфри.

— И кълна се, не съм я убил!

Вероятно бях единственият човек в онази зала, който бе убеден, че той казва истината. Сър Хъмфри изрече само:

— Нямам повече въпроси, Ваша Милост.

Господин Скот мъжествено се опита да възкреси доверието в клиента си, но фактът, че Мингис бе уличен в лъжа за отношенията си с Карла, постави под съмнение всичко, което беше казал преди това.

Ако Мингис беше казал истината, че е бил любовник на Карла, историята му сигурно щеше да бъде приета. Зачудих се за какво ли му беше този цирк. За да защити съпругата си? Какъвто и да беше мотивът, заради него накрая излезе виновен в престъпление, което не беше извършил.

Същата вечер се прибрах и се нахраних обилно за първи път от няколко дни.

На следващата сутрин господин Скот призова още двама свидетели. Първият се оказа викарият от Сейнт Питър, Сътън, чиято роля беше да докаже какъв стълб на обществото е Мингис. След като сър Хъмфри свърши с него, викарият изглеждаше като мил наивен старец, който познава Мингис от спорадичните му посещения на неделната утринна молитва.

Вторият беше началникът на Мингис. Той беше далеч по-внушителна фигура, но не можа да потвърди, че госпожица Мурланд изобщо някога е била клиентка на компанията.

Господин Скот не излезе с други свидетели и уведоми съдия Бюканън, че защитата е приключила. Съдията кимна и се обърна към сър Хъмфри, за да му каже, че съдът очаква от него заключителна реч на следващия ден сутринта.

Това послужи като сигнал всички да се изправят на крака.

Двамата с Мингис трябваше да изтърпим още една вечер, която сякаш нямаше край, и още по-безкрайна нощ. Както през изминалите дни на процеса, на следващата сутрин побързах да заема мястото си, преди да влезе съдията.

Заключителната реч на сър Хъмфри беше образец за майсторство. Той изтъкваше всяка незначителна неистина така, че човек преставаше да вярва на повечето от показанията на Мингис.

— Никога няма да научим със сигурност — каза сър Хъмфри — причината, поради която младата Карла Мурланд е била убита. Отказ да се поддаде на интимните предложения на Мингис? Избухване, завършило с удар, от който е паднала и после е умряла сама? Ала все пак има някои неща, в които съдебните заседатели могат да бъдат сигурни. Можем да бъдем сигурни, че Мингис е бил с убитата жена този ден преди четири и шестнайсет заради уличаващата глоба за паркиране. Можем да бъдем сигурни, че си е тръгнал малко след шест, защото имаме свидетел, който го е видял да потегля с колата, и самият той не отрече този факт. И можем да бъдем сигурни, че е написал фалшива бележка в работния си календар, за да ви накара да повярвате, че е имал среща по работа с убитата жена в пет, а не любовна среща в по-ранен час. И сега можем да бъдем сигурни — излъгал е и че не е имал сексуален акт с госпожица Мурланд малко преди да бъде убита, макар да не можем да бъдем сигурни дали актът е бил извършен преди или след като челюстта й е била счупена. — Погледът на сър Хъмфри се спря на журито, преди да продължи.

— И накрая, от доклада на патолога можем да установим извън всякакво съмнение часа на смъртта и оттам, че Мингис е последният човек, който е могъл да види Карла Мурланд жива. Ето защо никой друг не би могъл да убие Карла Мурланд — да не забравяме доказателствата на инспектор Симънс. Ако приемете това, няма да имате никакво съмнение, че единствено Мингис би могъл да е отговорен за нейната смърт. А също колко уличаващ е фактът, че той се опита да скрие съществуването на първата си съпруга, напуснала го заради жестокост, и на четирите любовници, които са го напуснали незнайно защо и как. Впрочем те са само с една по-малко от тези на Синята брада — добави с чувство сър Хъмфри. — За доброто на всяко младо момиче, което живее само в нашата столица, трябва да изпълните дълга си, колкото и болезнен да е той. И да признаете Мингис за виновен в убийство.

След като сър Хъмфри седна, ми идваше да изръкопляскам.

Съдията ни изпрати в още една почивка. Хората около мен осъждаха Мингис. Слушах със задоволство, без да изразявам мнение. Знаех, че ако съдебните заседатели осъдят Мингис, делото ще бъде приключено и никой няма да заподозре за мен. Седнах на мястото си, преди съдията да се появи в два и десет. Той призова господин Скот.

Адвокатът на Мингис разпалено защити клиента си, като изтъкна, че почти всички улики, които бе посочил сър Хъмфри, са косвени и дори е възможно някой друг да е посетил Карла Мурланд, след като клиентът му си е тръгнал. Рунтавите вежди на господин Скот почти имаха свой собствен живот, докато той енергично подчертаваше, че е работа на обвинението да докаже вина извън всякакво съмнение, а според него многоуважаваният му колега, сър Хъмфри, не е успял да го направи.

По време на заключителната реч Скот избегна споменаването на бележки в работния календар, глоби за паркиране, бивши любовници, секс или въпроси за ролята на клиента му в обществото. Някой закъснял, който е чул само двете заключителни речи, би бил извинен, ако решеше, че двамата изтъкнати господа обобщаваха две различни дела.

Господин Скот имаше мрачно изражение, когато се обърна към журито със заключителните си слова.

— Вие дванайсетимата — рече той — държите съдбата на клиента ми в свои ръце. Затова трябва да бъдете сигурни, повтарям, сигурни извън всякакво съмнение, че Пол Мингис е в състояние да извърши такова злодеяние като убийството. Не сме се събрали да съдим начина на живот на господин Мингис, положението му в обществото, нито дори сексуалните му навици. Ако прелюбодеянието беше престъпление, убеден съм, че господин Мингис нямаше да бъде единственият на обвиняемата скамейка в тази зала. — Той замълча, докато обхождаше с поглед заседателите. — По тази причина съм убеден, че дълбоко в сърцата си ще намерите сили да освободите клиента ми от мъките, на които беше подложен през последните седем месеца. Той несъмнено беше показан като невинен човек, заслужаващ вашето състрадание.

Господин Скот се отпусна на пейката, след като по моему беше дал искрица надежда на клиента си.

Съдията ни каза, че няма да изнесе собствената си финална реч преди понеделник сутринта.

 

 

Съботата и неделята ми се сториха векове. До понеделник вече бях убеден, че достатъчен брой съдебни заседатели щяха да сметнат, че няма достатъчно доказателства, за да осъдят Мингис.

Веднага щом делото продължи, съдията отново започна да обяснява как единствено и само съдебните заседатели трябва да вземат окончателното решение. Не било негова работа да им обяснява на какво мнение е той, а само да ги посъветва относно закона.

Бюканън направи преглед на всички доказателства, като се опита да ги представи обективно, но освен намек не изрази собствено мнение. След като по-късно същия следобед приключи с обобщаването, той изпрати членовете на журито да обмислят присъдата си.

Чаках с почти същата тревога, която вероятно изпитваше и Мингис в този момент, докато изслушвах мненията на другите, а минутите се нижеха в малката стая. Четири часа по-късно до съдията беше изпратена бележка.

Той незабавно призова съдебните заседатели да заемат местата си, докато пресата изпълваше залата, която заприлича на Камарата на общините в деня за одобрение на бюджета. Разсилният чинно подаде бележката на съдия Бюканън. Той я отвори и прочете онова, което беше известно само на още дванайсет души в залата.

Подаде я обратно на разсилния, който чак тогава я прочете на притихналия съд.

Съдия Бюканън се намръщи, преди да попита дали има някаква възможност за единодушна присъда, ако отпусне още време. Щом разбра, че това е невъзможно, той неохотно кимна в съгласие с присъдата на мнозинството.

Съдебните заседатели отново изчезнаха на долния етаж, за да продължат обсъждането и не се върнаха през следващите три часа. Усещах напрежението в съда, когато хората в съседство споделяха мненията си, шепнейки високо. Разсилният призова за тишина, съдията изчака достатъчно време всички да се настанят и след това му нареди да продължи.

Когато разсилният се изправи, чувах дишането на човека до мен.

— Моля председателя да стане.

Аз се изправих от мястото си.

— Стигнахте ли до присъда, за която поне десетима от вас да са на едно мнение?

— Да, господине.

— Виновен или невинен е обвиняемият Пол Мингис?

— Виновен — отвърнах аз.

Бележки

[1] От пет до седем (фр.). Израз, обозначаващ обичайното време, когато французите посещават любовниците си. — Б.пр.

[2] Централният наказателен съд на Обединеното кралство в Лондон. — Б.ред.

Край