Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Статия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Anichka0872 (2018)

История

  1. — Добавяне

1976 г.

Националният музей в Токио притежава сбирка от оръжия и брони. Първото впечатление е, че шлемовете, броните, щитовете и мечовете не са направени толкова за защита или нападение, колкото да всяват страх, да изправят противника пред един ужасяващ образ.

Бойните маски се кривят в страшни и жестоки гримаси под шлемове с щръкнали рога, рибешки перки и крила от хищни птици, над брони, издули гръдния кош, целия в темляци и шипове.

Човек като мен, който при посещение в западните оръжейници от епохата на Възраждането изпитва радостно епично безразличие на читател на рицарски поеми (голямата кавалкада в оръжейната зала на Метрополитен Мюзиъм в Ню Йорк е за мен едно от чудесата на света), тук за пръв път възприема тези предмети не като фантастични играчки, а в тяхното истинско послание — в ситуация, — т.е. така, както днес би възприел един танк на бойното поле. Реакцията ми е непосредствена: гледам да се махна колкото се може по-скоро.

Преминавам набързо от зала в зала край витрини, в които са изложени голи острия на прави и криви мечове от бляскава закалена стомана, остри като бръсначи, без дръжки, положени върху бели покривки. Острия, острия и острия, които ми изглеждат еднакви, но към всяко от които има етикет с дълги обяснения. Пред витрините скупчени хора разглеждат внимателно и с възхищение меч след меч.

Повечето са мъже; но днес е неделя и музеят е пълен със семейства; мечовете се съзерцават и от жени и малки деца. Какво ли виждат в тези голи ножища? Какво толкова ги очарова? Моето посещение преминава почти на бегом; блясъкът на стоманата предизвиква у мен по-скоро слухово, отколкото визуално усещане, сякаш чувам светкавичното й свистене във въздуха. Белите покривки, върху които лежат експонатите, ми вдъхват хирургически ужас.

И все пак ми е известно, че изкуството да боравиш с меч в Япония е древна духовна дисциплина; чел съм книгите върху дзенбудизъм на доктор Судзуки; спомням си, че съвършеният самурай не трябва никога да приковава вниманието си върху меча на противника, нито върху своя, нито пък върху отбраната или нападението, а да обезличи собствения си Аз, да внуши, че побеждава с меча, а не с не-меча; че майсторите на мечове постигат върха на съвършенството в своето изкуство чрез религиозен аскетизъм. Знам добре всичко; но едно е да прочетеш нещо в книгите, друго — да го разбереш в живота.

След няколко дни ето ме в Киото: разхождам се из градините, в които са крачели неповторими поети, императори философи, монаси отшелници. Сред сводестите мостчета над ручеите и плачещите върби, които се оглеждат в езерцата, сред поляните, обрасли в мъх, и кленовете с алени звездообразни листа изведнъж мислите ми се връщат към бойните маски с техните страшни гримаси, надвисналите заплашително воини, тънките острия на мечовете.

Наблюдавайки как пожълтелите листа падат във водата, си спомням за една притча на сектата дзен, която, струва ми се, едва сега започвам да разбирам.

Ученикът на прочут майстор на мечове се похвалил, че е надминал учителя си. За да покаже колко остри са неговите мечове, потопил един от тях в ручей. Острието му разрязвало на две плаващите във водата мъртви листа. След това във водата потопил един от мечовете си и учителят му. Листата го заобикаляли бързешком.

Край