Карен Йънг
Неизбежна любов (1)

Пролог

Въпреки ранния час барът бе вече претъпкан и задимен както обикновено. Този път обаче човек можеше да чуе гласа си. Глъчката бе приглушена, вероятно поради края на изпитната сесия. Умърлушени и унили студентите се бяха скупчили около масичките подобно на уморени от тежки битки войници, избягнали смърт и нещастия. Никой не повишаваше глас, а от говорителите се носеше буйният ритъм на Ролинг Стоунс. Проточените вокали на Мик Джагър се смесваха с откъслечен звън на чаши или с нечий нервен смях, но музиката не успяваше да заглуши разговорите.

Райдър Брейдън се взираше в чашата бира пред себе си. Слава Богу, всичко свърши! — мислеше си той. Само след седмица щеше да получи диплома. Цели шест години — дълги и трудни — се беше блъскал, а сега се готвеше да бере плодовете на своя труд. Завладя го искрено чувство на доволство и той потъна в сладки предчувствия. По едно време вдигна очи и погледна бившия си съквартирант на стола отсреща.

Нийл Пътнам бе вече на шестата бира. А може би седмата, кой знае? Райдър прикри усмивката си и поклати глава, облегна се удобно назад и се отпусна. Вече нищо не можеше да го разстрои! Той бе на финала, а бедния Нийл го очакваха още три или четири години тежко следване в медицинския факултет. После — стаж и специализация! Въпреки всичко Нийл също имаше вид на човек, напълно заслужил почерпка. Като всички студенти в бара, включително и Райдър, Нийл страдаше от умората и напрежението на току-що приключилата сесия. Но друго, извънредно важно събитие засенчваше всичко останало. Само преди часове Нийл бе станал баща!

— Боже мой, Райдър! Близнаци! Не си е за вярване, нали!

Райдър се ухили, а Нийл отново вдигна чашата.

— Човек с твоята професия не би трябвало да се изненадва от такива неща, Нийл. Освен това ми се струва, че е адски трудно да замаскираш две бъдещи близо трикилограмови бебета, нали! Ти поне не се ли усети, като видя какъв става коремът на Пати?

— Досега не е имало близнаци нито в нейното, нито в моето семейство. — Нийл поглади косата си с леко разтреперани пръсти. — Изобщо не мога още да си обясня… как е станало…

Райдър се изсмя високо — сащисаният вид на Нийл бе достатъчно забавен. От околните маси се обърнаха и ги изгледаха.

— Ако наистина мислиш така — каза Райдър, — май ще трябва да си поговорим сериозно, и то много скоро…

Келнерката мина покрай тях. Райдър поръча още една бира за Нийл. Реши да се въздържи. Все някой трябваше да кара колата тази вечер. После се усмихна и вдигна чаша, макар и празна, в поредната наздравица по повод голямото събитие в живота на Нийл.

Протегна дългите си крака под масата и пак изгледа приятеля си, по чието лице сега се четеше недвусмислена гордост. За миг почувства нещо като завист, после поклати глава. Май се обажда алкохолът, пък и денят беше много напрегнат, рече си Райдър. Човек трябва първо да си намери дом, къща и съпруга, а после да мисли за такива неща. А точно сега плановете му за бъдещето бяха съвсем други.

— Хей, аз съм баща на две деца — обади се Нийл. Мислите за голямото събитие не го напускаха, пък беше и леко пиян. — Знаеш ли какво, Рай? Отначало се разтревожих, че сме прибързали. По дяволите, чакат ме още няколко години следване и специализация, ама като видях близнаците, всичко се изпари — и страх и притеснение…

Райдър пак се усмихна леко, но не каза нищо. Нийл вече леко фъфлеше, но какво пък, човекът си имаше сериозен повод. Всеки ден не се става баща на две дечица! Нийл придърпа стола към масата и се опита да се взре в лицето на приятеля си. Май алкохолът го бе хванал.

— Рай, да знаеш, че от теб ще излезе страшен татко! Дявол го взел, иска ми се някой ден да отпразнуваме заедно подобно събитие и в твоя живот.

Райдър се ухили.

— А, не зная, приятелю. Да имаш близнаци не е лека работа. Аз ще започна малко по-полека. Пък и доколкото ми е известно, в моето семейство никой не е имал близнаци досега. — Успя да улови погледа на келнерката и махна с ръка да донесе кафе. По-добре да се изнасят, докато Нийл още може да ходи. Не беше много късно, някъде около десет часа. Бяха напуснали родилното в три следобед и оттогава не бяха излизали от бара.

Нийл се облегна назад и с тържествен вид изгледа приятеля си.

— Може и да нямате близнаци в семейството, драги, ама те познавам добре, ти имаш страшни гени.

— Е, и ти ако не знаеш… — кисело се усмихна Райдър.

Тази реплика очевидно се понрави на Нийл. Той отново надигна чашата и погледна Райдър.

— Добра работа свършихме тогава с теб. Толкова време търсихме човек, който да подхожда по редица качества на онзи мъж. Ти се оказа съвършен във всяко отношение. — Нийл се изправи на стола, сега говореше доста по-трезво, макар че пак примигваше. Поне не фъфлеше. — Казах ли ти колко много приличаш на Хо… да де, на бащата?

— Нийл, моля те да променим темата! — Райдър неспокойно се завъртя на стола, чувстваше се неудобно. Огледа се нетърпеливо наоколо. Кога, по дяволите, ще донесат кафето? Къде изчезна тази келнерка? Не се чувстваше добре, когато се заговореше за донорството му. Така и не може да свикне да мисли за собствената си сперма от научна гледна точка.

Когато за пръв път бе станало дума за изкуствено осеменяване, той не бе имал нищо против. По онова време Нийл слушаше лекции за безплодието, пък и участваше във финансиран от университета проект в една съседна клиника. Помоли Райдър, като съквартирант и приятел, да стане донор на сперма.

Обясни му, че по някаква случайност Райдър се оказва извънредно подходящ за нуждите на млада двойка, която не може да има деца по вина на съпруга. Отначало той категорично отказа, но Нийл го убеди, че става дума за чисто хуманен жест. Тогава Райдър обмисли плюсовете и минусите, а и съвестта му нямаше нищо против да помогне на младо семейство, желаещо така силно да има деца. Заченато по такъв начин, детето би било неразделна част от наситена с любов връзка, истински желано и очаквано. И той се бе съгласил. Да, бе се съгласил, но никога след това не успя да приеме случилото се с типичното за Нийл небрежно професионално отношение. Пък и, по дяволите, този бар съвсем не е най-подходящото място за разговор относно качествата на спермата му.

— Онзи човек съвсем не беше мъж от твоя ранг, приятелю — сбърчи Нийл замислено вежди.

— Слушай, няма ли… — изпъшка Райдър.

Нийл го погледна с типично алкохолна разсеяност.

— Естествено, имаше много прилики… кестенявата коса, почти като твоята, сините очи. Абе сини, ама не точно… същото синьо. — Той млъкна очевидно затруднен. — А пък ръстът… — Засмя се за миг и поклати глава. — Той не беше нито толкова висок, нито толкова як, ама какво ще му обсъждаме дефектите сега? Най-доброто описание, което мога да ти дам, е, че той бе нещо като бледа имитация на твоя милост, Рай!

Райдър протегна ръка и взе чашата с кафе, което най-накрая му бяха донесли.

— Е, добре! Радвам се, че съм успял да помогна. Сега вече няма ли да приключим с тази тема?

— Единственото, в което сте равни, ах, по дяволите… — Част от бирата се плисна от чашата в разлюляната му ръка върху масата. — Интелектът, приятелю. Онзи човек е гений, Рай! — И Нийл се залови да попива мокрото петно със салфетка.

Примирил се с мисълта, че няма да успее да спре приказките на своя приятел, Райдър прекара длан по лицето си и отпи още малко кафе. Ясно е, че той щеше да кара корветата на Нийл. Седнал, Нийл можеше да се държи горе-долу, но един Господ знае какво щеше да се случи, когато излязат на чист въздух… Райдър поклати глава.

Нийл смръщи вежди и продължи да бъбри с леко фъфлене:

— Да се върнем на потеклото му, на този човек де… Та той значи е много интересен. Много старо семейство. Аристократи, нали разбираш? — внимателно произнесе последните думи Нийл.

Райдър въздъхна и махна с ръка на келнерката за сметката.

— Щом е така, защо не отхвърлихте моята кандидатура като донор.

Нийл премигна и объркано се огледа.

— Що за шега беше това?

Райдър се изправи и хвърли няколко банкноти върху масата.

— Хайде сега, само не ми казвай, че не сте забелязали несъответствията в кръвта. — После поклати глава и зацъка с уста. — Направо съм удивен!

Нийл с мъка се изправи и още по-трудно се задържа прав. Намръщи се, зачервените му очи се облещиха.

— Какви несъответствия, бе? За какво говориш?

Райдър се ухили и прегърна приятеля си през раменете. Съвсем очевидно бе, че краката не го слушат.

— Да не искаш да кажеш, че не сте забелязали разликата в цвета? Неговата — синя, моята — червена.

Нийл се разсмя високо и започна да хълца. Отдръпна се и шеговито удари юмрук в рамото на приятеля си. Миг по-късно — загубил равновесие, увисна на врата му, за да не падне. Наложи се Райдър да го изнесе навън, където Нийл продължи да бъбри, докато приятелят му се мъчеше да го държи прав.

— Не, не… не сме се занимавали с подробности. Достатъчно ни бяха цветът на очите и косата, интелектуалното ниво, мускулатурата… — Нийл ту преставаше да фъфли, ту пак започваше. — Клей Холт да се благодари, че извади такъв късмет!

Райдър едва не подскочи.

— Клей Холт ли? Ти да не ми говориш за семейство Холт от висшето общество на Мобайл? За онези хора ли става дума? Значи на тях са дали моята… хм, с други думи, те ще бъдат родителите, така ли?

— Да, господинчо! Те са късметлиите — доволно рече Нийл и пак залитна. — При това вече са родители. Имат си момче!

— По дяволите, Нийл, не биваше да ми съобщаваш това!

— Май наистина не трябваше — изохка полупияният му приятел.

Облегна се тежко на Райдър и двамата заслизаха внимателно по стъпалата на бара, а после пресякоха паркинга и се насочиха към колата на Нийл.

— Обаче ми го каза — измърмори Райдър и с всички сили се опита да задържи приятеля си да не падне. — Вероятно утре сутринта няма да си спомняш. — Облегна го на каросерията на елегантната издължена корвета и протегна ръка за ключа. Правилно бе преценил какво ще бъде състоянието на Нийл на чист въздух. Гордият новоизпечен татко съвсем се бе размекнал. — Дай ми ключовете — повтори Райдър.

Нийл послушно бръкна в джоба на джинсите си и извади връзката.

— Хайде, веселяко, влизай! — покани го Райдър, след като отключи.

Ухилен и щастлив, Нийл почти пропълзя в колата. Не спря да се усмихва и когато Райдър вдигна краката му и ги набута в пространството под жабката.

— А сега си закопчай колана!

— Добре де — завалено рече Нийл и хълцукна.

Райдър затръшна вратата и заобиколи автомобила отпред. Тъкмо се готвеше да запали и потегли, когато видя, че Нийл изобщо не се е помръднал. Коланът не бе закопчан, а приятелят му изглеждаше заспал. Въздъхна, протегна се вдясно и направи необходимото.

— Благодаря — измърмори сънено Нийл и обърна отпуснатата си на високата седалка глава към Райдър. — Ти си бил голям хуманист, бе приятелю, голяма работа си!

— Хайде стига — изръмжа Райдър и запали мощния двигател.

Нийл примига и лицето му придоби съсредоточен, сериозен израз.

— Слушай, съвсем не се майтапя — рече той, без дори да фъфли. — Направи голяма услуга на онези хора тогава. Наистина им помогна, и то много.

— Радвам се, че съм направил нещо хубаво — сухо отбеляза Райдър.

— Ето виждаш ли — откликна доволно Нийл. — Ти си на истина голям хуманист. Аз какво ти казвах?

— Сега трябва да те откарам у дома — измърмори Райдър и намали скоростта, защото излизаше на улица с предимство. — Дръж се, да не вземе да ти стане нещо, да ти повредя я мозъка, я нещо друго. Пати никога няма да ми прости.

Делеше ги само една пряка от апартамента, когато Нийл направи внезапен опит да се изправи.

— Рай, стой, спри! Трябва да поговорим!

— Ще спра, когато стигнем — строго отсече Райдър и тонът му бе достатъчно категоричен, та да го разбере дори и пиян човек. — Но щом ти се иска да говориш, давай!

— Обстоятелствата изискват незабавно да забравиш, че ти си баща на детето на Клей Холт — тържествено заяви Нийл, опитвайки се да говори строго.

— Не се тревожи, всичко е вече забравено. Стара история.

Нийл очевидно се потруди да смели чутото, после кимна тържествено, като правеше неимоверни усилия да не заспи. В крайна сметка отправи ангелска усмивка към приятеля си и се отпусна в луксозните обятия на седалката.

Щом стигнаха горе, Райдър сложи Нийл в леглото, а той самият неспокойно и тревожно заброди из апартамента. Не можеше да си намери място. Твърде много кафета, мислеше си той. Чудеше се дали да си иде у дома, или да остане да спи тук на кушетката. Пусна телевизора, известно време превключваше от канал на канал, но накрая изключи апарата. Разходи се из кухнята, отвори хладилника и като не откри нищо интересно, с омерзение затръшна вратата. Само храна за гризачи! Очевидно Пати все още се опитваше да промени хранителните навици на съпруга си. Накрая реши да си ходи, дори ако трябваше да върви пеш. Добре, че поне беше с маратонки. Провери как е Нийл, който спеше дълбоко, като упоен и леко похъркваше. Как няма да е уморен, помисли си кисело Райдър, като си представи човек какви родилни мъки е преживяла съпругата му. Ама и татенцето какъв ли махмурлук ще го гони утре! Ще си плати скъпо и прескъпо за веселбата! Райдър мина по стаите и изгаси лампите навсякъде. После излезе.

Вече навън, провери дали вратата се е заключила след него. Постоя за миг заслушан в шумовете на тихата пролетна нощ.

Небето бе ясно, осеяно със звезди. Плажът бе съвсем наблизо, през две преки. Носеше се силен мирис на водорасли. Изруга тихо, ядно. По дяволите! Защо ли Нийл не си бе държал езика зад зъбите! Изобщо, ама изобщо не му бе нужно да научава името на семейството, чийто донор бе станал.

Семейната двойка. В мислите си винаги ги беше наричал така. Не бе очаквал, че някога ще научи имената им, нито пък го бе искал. Така и би трябвало да бъде.

Започна да тича. Краката му ритмично се свиваха, стъпките му отекваха по тротоара. Струваше му се, че съприкосновението на ходилата му с твърдия бетон болезнено разтриса цялото му тяло чак до зъбите. Така поне за малко щеше да се откъсне от неприятните мисли, нека забрави случилото се! До тази вечер бе убеден, че тласкан от най-добри чувства, е помогнал на някакви непознати — най-обикновен хуманен жест. Ала сега всичко се обърна с главата надолу — бе научил името на семейството, пола на детето и това поставяше нещата на съвсем друга основа. Стопяваше се представата му за алтруизма на извършеното и абстрактната принадлежност на жеста към едно въображаемо домашно огнище, за да получат и двете съвсем материален и конкретен израз. На всичкото отгоре бе за почнало да го мъчи и любопитство, нещо като непреодолим интерес към живота на двама души, които никога не би познавал при обикновени обстоятелства. Поне в този си живот!

Засмя се, но някак горчиво и за кратко. За нищо на света няма да тръгне да ги търси, да се запознава с Клей Холт и съпругата му, която и да бе тя. Техните съдби бяха съвсем различни. Все едно ги разделяха цели светове. Спомни си, че само след пет дни го очаква разговор за работа в международна фирма. Ако получеше мястото, един Господ знае къде биха го отвели служебните му задължения. Саудитска Арабия, Япония или може би Европа? Възможности колкото искаш. Междувременно семейство Холт ще си остане в Мобайл в Алабама и ще си живее живота — онзи живот, който съществува единствено в дълбокия американски юг. Тъкмо сега и семейството им е пълно и завършено.

Внезапно намали темпото, обзеха го нови и приятни чувства. Защо ли изпитваше подобни тревоги? И защо изобщо трябва да се връща на спомена за отдавна стореното? Нищо не се беше променило, освен че знае името на семейната двойка, същата двойка, която при други обстоятелства би останала бездетна. Да преосмисля и да разсъждава върху отдавна взето решение бе ненужна загуба на време и енергия. Не можеше да върне времето, освен това не изпитваше никакво желание да твори нова история. Убеден бе, че детето — така желаната рожба — ще бъде обичано, гледано и възпитавано, при това вероятно при много по-добри условия, отколкото което и да е друго дете. Райдър се усмихна, почувствал истинско облекчение. Загледа се някъде високо нагоре в звездното небе. Очакваше го собствената му съдба.