Вълшебното огледало (Гръцка народна приказка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Ангел Каралийчев; Николай Тодоров

Заглавие: Умница-хубавица

Издание: второ поредно

Издател: „Български художник“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: Приказки

Националност: българска

Печатница: ДП „Дунав“, Русе

Излязла от печат: 26.X.1990 г.

Главен редактор: Иван Иванов

Редактор на издателството: Илияна Монова

Технически редактор: Буян Филчев

Рецензент: Любомир Георгиев

Художник: Стоимен Стоилов

Коректор: Ирина Вутова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4224

История

  1. — Добавяне

Добър вечер, господине! Започвам приказката, дано ти хареса, че твоя милост пак да ме калеса.

Преди много години живеели в едно село двама братя, кръгли сираци. По-големият бил сръчен и работлив, цялата полска и домашна работа на неговите плещи лежала, затова ръцете му били загрубели, гърбът му без време се извил, а от слънцето и вятъра лицето му почерняло, спекло се и се набръчкало. Може да се каже, че не бил твърде хубав на вид и макар добър къщовник, никоя мома не го рачила. Това много го ядосвало и омъчнявало.

По-малкият брат пък по цял ден на една кълка лежал, книжки си четял, ала за работа — не го пипай — всичко наготово чакал от батьо си. И види се от туй той израснал висок на бой, хубав и грамотен момък; всички моми скришом го заглеждали и въздишали.

Е, разбира се, големият брат имал двойно право да завижда и да се сърди на брата си. Един ден му докипяло и викнал:

— Не те ли е срам по цял ден да мързелуваш и да лежиш на моя гръб? Всичко туй повече не може да продължава!

Малкият се опънал — не бил свикнал, казва, на тежка кърска работа:

— Аз ум събирам, да направя на людете живота по-лек, по-охолен.

— Не, това е само оправдание за твоя мързел! От днес нататък и ти ще хванеш мотиката и ралото, ще си изкарваш честно хляба!

Единият — тъй, другият — инак. Скарали се двамата братя здравата. Накрай малкият отрязал:

— Щом ти тежа, ще се махна оттук! Остани ти да стопанисваш бащиния имот, пък аз ще тръгна по света да си диря късмета.

Стегнал се за път, препасал бащината сабя, турил си в торбата хлебец и сиренце и тръгнал. Вървял, вървял, навлязъл в гъста гора. По някое време чул силен рев и скърцане със зъби. Побързал натам и що да види? — един лъв си бил заклещил крака в някакво разцепено дърво, дърпа се, мъчи се — напразно, не може да се освободи. Съжалил нашият момък гордия звяр и му помогнал да се избави от капана.

Лъвът си облизал окървавената лапа, сетне отскубнал от опашката си един косъм и го подал на своя избавител с думите:

— Благодаря ти, човече, загдето ме отърва от тази беда! Аз съм царят на всички четирикраки зверове. Вземи този косъм, ако се намериш в беда, запали го и аз тозчас ще дойда да ти помогна, за да ти се отплатя за стореното добро.

— Ах — отвърнал момъкът, — дано да не става нужда да те викам и безпокоя. Ала никой не знае какво му готви утрешният ден. Затова ще скътам твоя косъм за всеки случай.

Сложил лъвския косъм в торбата, сбогувал се с царя на животните и си продължил по пътя. Вървял, вървял, излязъл от гората, а пред него — ширно поле, докъдето ти виждат очите. Насред полето — дъб столетен. Седнал под него пътникът да хапне и почине на сянка, че пладнешкото слънце силно прежуряло. Нахранил се, полегнал и задрямал. По едно време някакъв писък разпъдил дрямката му. Отворил очи, погледнал нагоре: на дървото — орлово гнездо, а в него три орлета голишарчета цвърчат, писукат, защото една шарена змия, три разтега дълга, пълзяла към гнездото с отворена уста.

Съжалил момъкът безпомощните пиленца, чевръсто се покатерил по дървото и с един замах на сабята си я преполовил. Паднала тя на земята и тозчас умряла. А той отново си легнал и заспал.

Орелът и орлицата, които били отишли на лов, дочули отдалеч писъците на чедата си и побързали да се върнат. Намерили ги скупчени и разтреперани — още не могат да дойдат на себе си. Бащата се озърнал, видял, че под дървото човек лежи и се устремил към него да го убие, защото помислил, че той е уплашил пилетата. А те побързали да извикат:

— Не го закачай, тате! Този човек ни спаси живота от една страшна змия, която се готвеше да ни изяде. Ето я там долу, лежи мъртва, защото той я посече със сабята си.

Орелът разбрал какъв грях щял да стори; кацнал на един клон над главата на спящия и разперил крила, сянка да му пази. А орлицата накъсала на дребни мръвки тялото на змията и с тях нахранила орлетата.

По едно време момъкът се събудил, отворил очи и много се уплашил като видял над главата си голямата птица. Орелът слязъл при него, отскубнал от опашката си едно перо и му рекъл:

— Не бой се от мене! Ти ми стори голямо добро и аз искам да ти се отплатя някак. Аз съм цар на цялото птиче царство. Ако някога изпаднеш в беда, сети се за мен и запали крайчеца на това перо. Веднага ще дойда да ти помогна.

— Дано не става нужда да те викам на помощ — рекъл момъкът, — ала никой не знае какво му носи утрешният ден. Хайде, останете си със здраве, пък аз ще продължа по моя път.

Скрил той орловото перо при лъвския косъм и тръгнал. Вървял, вървял, преминал полето неизбродно, дошъл до морския бряг. Него ден морето било много развълнувано, вдигало разпенени вълни като планини високи. Един делфин се гмуркал между тях, играел си. Ала ето че една вълна, по-голяма от всички други, го грабнала и запокитила със страшна сила на брега. Зашеметило се животинчето, окървавило се — ни живо, ни умряло. Нашият милозлив момък се приближил и започнал да го влачи към водата.

Посвестил се делфинът и за благодарност взел от ранената си опашка едно парченце кожа, подал я на спасителя си и му рекъл:

— Аз съм водачът на делфините. Ти ме избави от смъртна беда. Вземи тази кожичка и ако някога ти дотрябвам, запали я. Аз веднага ще ти се притека на помощ.

— Ах, дано не става нужда! — отговорил момъкът, ала турил кожичката при косъма и перото и си продължил пътя.

Вървял, вървял, сторило му се, че вече е избродил цялата земя. Напокон дошъл до стените на един голям и хубав град: къщите белосани и градина пред всяка от тях; мраморният калдъръм — пометен и измит, блести от чистота; отстрани на улиците засадени дървета. С две думи — уреден град! Но чудно нещо — навсякъде само жени, вървят гордо и напето, а мъже се не виждат. Понечил да поразпита някоя за туй-онуй, а всяка го измерва с примрежени очи и си отминава. Озовал се той на един голям мегдан; в средата — шадраван с разни мраморни русалки и чудни зверове, из устата им бликали водни струи и разхлаждали наоколо. Навел се измореният наш пътник да пие, жаждата си да утоли. Гледа: във водата се боричка една мравка, още малко и ще се удави. Съжалил се той, подложил длан, извадил я на сухо. А тя му подала едно крилце и му рекла:

— Благодаря ти, млади човече, за стореното добро! Аз съм царицата на мравките в този град. Ако ти дотрябвам, изгори това крилце, и аз ще дойда да ти помогна с каквото мога.

Момъкът се поусмихнал, рекъл си на ума: „Как ли ще може да ми помогне в беда такава мъничка животинка? Ама — нейсе! Да не я обиждам“. И скрил мравченото крилце при другите неща, а мравката си отишла.

В туй време от една странична улица се задала тежко натоварена каруца, в която се бил впрегнал един мъж. „Е, най-сетне да видя тука и един мъж, пък макар и впрегнат като кон“ — помислил си нашият скиталец и забързал насреща му:

— Добър ден, приятелю! Поспри нещо да те питам!

Човекът спрял. Момъкът му казал, че е чужденец и го заразпитвал за всичко, което го учудвало в този град. Мъжът му отговорил на всички въпроси:

— Знай, чужденецо, че нашият град се нарича Лазамрук и е столица на женското царство. Мъжете тук са роби безропотни и всичката работа те изпълняват, а жените управляват. Имаме си царица и дванайсет старици, които уж й са съветнички, ама мене ми се чини, че те й заповядват, защото е още много млада.

— Тя няма ли си мъж?

— Досега можеше сто пъти да се омъжи, защото мнозина най-знатни момци идваха да я искат. Ала никой от тях не се завърна там, откъдето беше дошъл. На всички палачът отряза главата.

— Че защо правят това?

— Защото всичките баби са стари моми, та искат и царицата да оставят като тях. Създадоха един лош обичай: поставят на жениха три уж лесни задачи. Който ги изпълни, ще се ожени за царицата. Ама никой не може да ги изпълни.

— Че какви ще са тези неизпълними задачи?

— Карат жениха да се скрие на най-скришно място, а те да го дирят. Ако не го намерят — ще спечели царицата. Само че досега никой не е спечелил, защото те имат едно вълшебно огледало, в което се оглежда целият свят и на светло, и на тъмно; муха на края на земята може в него да се види.

В това време се задали няколко ездачки. Най-напред яхала на бял кон една млада жена, облечена в бяло-сърмени дрехи, следвана от десетина девойки — всички в офицерски дрехи. Спрели пред шадравана да напоят конете си.

— Ето онази, най-напред, тя е нашата царица — обяснил мъжът, — а другите са царедворките й — все отбор моми, коя от коя по-хубави. Царицата не се бои, че ще я засенчат, защото тя е красавица над красавиците и няма на земята мома, която да се равни по хубост и красота с нея. Ако искаш да се увериш в думите ми, приближи се, поразгледай я. Ала пази се от нейната всеизгаряща хубост!

Момъкът си рекъл: „Досега толкова чудеса по пътя си срещнах, чакай пък и туй чудо да видя!“. Приближил се до ездачките и спрял като вкопан. Стройна, подобно кипарис, косите като златни струи заливали гърба й чак до кръста; пък лицето — слънцето да се засрами. „Е, — помислил си момъкът, — такава хубост на сто години веднъж се ражда! Блазе на онзи мъж, който я спечели!“ Изведнъж една луда мисъл като светкавица прорязала мозъка му: „Ами че не мога ли пък аз да бъда този щастливец? Онези животни, гдето ми се вериха в своята благодарност, може би ще ми помогнат да спечеля облога“.

Царицата го измерила със сините си като пролетно небе очи:

— Кой си ти, чужденецо, и какво те води у нас? — попитала тя.

— Аз съм от онези люде, които обикнат ли, прежалват и богатство, и слава, и живот… Довела ме е моята орис при тебе, царице, или да те спечеля, или да умра с усмивка.

Този отговор допаднал на младата царица. Тя задържала дълго погледа си върху този дързък младеж. Макар дрехите му вече да се били изпокъсали и лицето му изпрашено от дългия път, пак си личало, че е хубав мъж. Тя едва се откъснала от него, метнала се на коня и потегляйки, промълвила през рамо:

— Ела, незнайни юначе, утре сутрин в двореца да си опиташ късмета. Ала първом си уреди сметките с тоя свят!

Момичетата хором се изсмели и препуснали подире й.

Влюбеният момък прекарал една безсънна нощ в щастливи мечти и тревожни съмнения. На заранта поизтърсил парцалите си, измил си лицето — добил все пак малко приличен вид — и отишъл в двореца, накъдето го теглела неговата орис. Заварил младата красавица седнала на царския си престол, на главата — златна корона, обсипана с драгоценни камъни, с жезъл в ръката и облечена в златоткани одежди. От двете й страни седели по шест баби — коя от коя по-стари. Те изгледали недружелюбно пришелеца и той разбрал веднага, че никаква милост не може да чака от тях. Най-старата изфъфлила с беззъбата си уста:

— Научихме защо си дошъл. Ще ти зададем три задачки. Решиш ли само една от тях — спечелил си нашата царица-хубавица. Не ги ли решиш — сърди се на себе си. Само че за това не ще имаш много време, защото на заранта след третия ти неуспех, палачът ще ти вземе главата. Приемаш ли този облог?

— Приемам! — отговорил без забава младежът.

— Добре! — продължила старата съветница. — Ще поиграем на криеница. Иди и се скрий там, където намериш най-тясно място. Подир три часа ние ще започнем да те дирим и ако за един час не те открием — спечелил си, значи, облога. Ела тогава да получиш безценната награда. А ако не сполучиш, не се опитвай да избегнеш заслуженото наказание, защото нашите ръце са дълги, ще те хванат, ако ще би и накрай света да си избягал.

През цялото време царицата мълчала и го гледала с тъжни очи. Момъкът й се поклонил и си тръгнал. Отишъл извън града, ударил с огнивото и запалил крайчеца на лъвския косъм. Без много да се бави, ето ти го лъвът тича с големи скокове през полето.

Младият мъж му разправил каква е работата и го помолил:

— Отнеси ме някъде на най-скришно място!

— Това е много лесно. Качи се на гърба ми и не бери грижа!

Нашият човек яхнал царя на животните, който се понесъл като вихър през трънаци и камънаци, та чак в някаква гъста гора небродена го отнесъл. Спрял пред входа на една дълбока пещера. Момъкът влязъл навътре-навътре и се свил на кълбо в най-тъмното. А лъвът се изтегнал пред устата на пещерата.

— Нека сега да го търсят и намерят — изръмжал той съвсем доволен.

Ала ти да не мислиш, че онези старици ще тръгнат да дирят жениха в тия пущинаци? Не! Те си останали по местата, извадили вълшебното огледало и заоглеждали света: отначало надзърнали из градските къщя — нали там най-лесно човек може да се скрие? — Ала в града го нямало. Обърнали огледалото към полята, сетне към планините — и там не го намерили. Накрай претършували горите и го съзрели:

— Хи-хи-хи! — захилили се съсухрените баби. — Я къде чак избягал да се скрие този юнак! Да не му се надяваш. И пред пещерата сложил лъв да пази — мисли, че ще го опази от нас…

В уреченото време момъкът се върнал в двореца, изпълнен с гордост и надежда за скорошно щастие. Ала старата съветница го попарила:

— Ти се беше заврял в една пещера сред тъмната гора и пред входа на пещерата беше оставил лъв да те пази.

— Вярно! Няма как, ще се опитам пак — признал си момъкът и побързал да напусне двореца.

Излязъл извън стените на града, ударил огнивото, опърлил края на орловото перо. Тозчас царят на птиците довтасал. Момъкът му разправил неволята си.

— Не бери грижа! Ще те скрия там, където никой няма да се сети да те дири. Качи се на гърба ми и дръж се здраво за перата ми!

Метнал се момъкът на гърба на орела, който се устремил като стрела високо-високо в небето; закрил се зад един облак и там се спотаили двамата.

Бабите в двореца взели огледалото и се взрели в него: обгледали полята, претърсили планините и горите — няма го! Вторачили се към вишно небе и в един глас се провикнали:

— Ей го там зад черния облак, връз крилете на един орел! Бре, бре! Юнак момче, къде намерил да се скрие?! Ама от окото на нашето вълшебно огледало нищо не може да убегне.

Влюбеният младеж се върнал в двореца, като си подсвирквал и си мислел: „Този път не са ме намерили — спечелих облога“.

А още от вратата старата съветничка го посрещнала с думите:

— Браво, юначе! Досега никой жених не се беше сетил да се скрие на небето. Само че ние и там те открихме — зад един черен облак, връз гърба на голям орел. Жал ни е за тебе, ала облогът си е облог! Ще ти дадем още една възможност. Дано този път ни надхитриш!

Напуснал женихът двореца със сведена глава. Отишъл край морето и повикал делфина. Той веднага се появил над вълните, още отдалеч запитал:

— Кажи, спасителю мой, с какво мога да ти се отплатя?

— Моля ти се, скрий ме на най-тайно място, никой да не може да ме намери — рекъл нашият момък.

— Лесна работа! Влез в устата ми и се не бой! — И делфинът разчекнал уста — два лакътя широка.

Младият мъж се напъхал чак в дъното на търбуха му. Там било топличко и мекичко и той се настанил удобно да изчака уречения час. А животното се гмурнало в най-дълбокото на морето и се скрило между цяла гора буйни водорасли — и да се сети някой там да дири, как ще може да го намери?

И ето стариците съветнички, изгарящи от любопитство да видят този път къде юнакът е намерил скришно място, взели огледалото. Навела се над него и младата царица, изпълнена с неспокойствие и тревога за живота на този хубав и ловък младеж, защото много го била харесала и вече заобичала. Първом претърсили горите и планините, полята и небесата — нито диря от жениха. Взели да тършуват из морето: тук, там, под подмоли и скали, в пещери — напокон съзрели делфина, а в търбуха му и момъка.

— Ох, ох, клетият! Сигурно е отишъл да се крие в морето, а делфинът го е нападнал и изял. Жалко за момъка умен и безстрашен беше!

Така казала най-старата съветничка и всички други се съгласили с думите й. Пък царицата избърсала скришом две сълзички и троснала ядосано:

— Сега, след като го уморихте с вашите изпитни, признавате му ума и сърцатостта.

Станала и си отишла в покоите да се понаплаче насаме.

В уречения час за всеобща почуда жив и здрав в двореца се явил женихът. Бабите запляскали с ръце и най-старата рекла:

— Поздравяваме те, млади момко, за твоята находчивост и смелост — да намериш скришно място в корема на делфина. Ала от окото на нашето вълшебно огледало нищо не може да убегне. Ти за трети път изгуби облога и както ни беше спогодбата — ще трябва да заплатиш с главата си желанието да станеш мъж на нашата царица-хубавица.

— Не! — скочила от престола царицата. — Всички се уверихме в ловкостта, ума и безстрашието на този юнак. Досега такъв не е идвал да ме иска. Аз мисля, че е достоен да ми стане съпруг. Затова нека му позволим още веднъж да се скрие. Може пък този път да спечели облога. Защото тъй както сме повели тая работа, аз май ще си остана стара мома като вас.

Стариците се посъветвали и накрай се съгласили да оставят човека още веднъж да се скрие. Май че тая игра на криеница започнала много да им харесва и пак искали да видят къде сега ще се скрие от всевиждащото око на вълшебното огледало този юнак, комуто помагат животните в гората, птиците в небесата и рибите в морето. Рекли му:

— Хайде, тъй да бъде! Върви още веднъж да се скриеш. Желаем ти сполука!

Тръгнал си момъкът вече съвсем объркан. Седнал на една пейка в царската градина да мисли какво ли още може да измисли. Сетил се за мравката — едничка тя му оставала да го спаси от ножа на палача и да спечели хубавицата. Подпалил мравченото крилце и скоро-скоро пред него се явила царицата на мравките в Лазамрук. Като разбрала каква беда го гони при нея, рекла:

— Не бери грижа! Аз ще ти помогна. — Изгубила се за кратко време и ето че пълзи и търкаля едно мравче яйце. — Глътни го и ще се превърнеш на мравка. Тогава иди и се скрий зад проклетото огледало. Там то няма да те види. Като спечелиш облога, ела зад вратата, където ще те чакам, за да ти върна човешкия образ!

Момъкът глътнал мравчето яйце и започнал да се смалява; смалявал се, дордето се превърнал на мравка. Сега бърже затичал — колкото бърже може да тича една мравка — и се промъкнал в стаята, където били стариците. Скрил се зад кръжилото на огледалото и се спотаил да види какво ще стане този път.

И ето отново любопитните баби затърсили с огледалото нашия юнак: из горите и планините, по небето и в морето, дори и под земята — няма го, та го няма. Защото вълшебното огледало — както и всички обикновени огледала — гледали само отпреде си и не можело да вижда откъм гърба.

Изминал повече от час в безплодни дирения; очите на стариците се изморили, насълзили се и те оставили огледалото, почнали да гадаят къде ли пък ще да се е скрил женихът.

Тогава момъкът мравка запълзял към вратата, зад която го чакала царицата на мравките на Лазамрук. Дала му тя да глътне друго едно мравче яйце и щом сторил това, започнал да се уголемява, да расте, да расте, дордето отново си придобил човешкия образ.

— Благодаря ти от сърце, спасителко моя — рекъл момъкът.

— Доброто с добро се плаща, юначе! — отвърнала тя и си отишла.

А той, радостен донемайкъде, влязъл в широката стая, където царицата и съветничките й продължавали да се чудят и маят, къде ли може да се е скрил онзи хубав и умен момък.

— Ето ме! — извикал той.

Царицата скочила от престола си, прегърнала го и казала:

— Мъжо мой! Ти извърши четири големи юначества, с които спечели моята обич и ме спаси от нерадостната участ на стара мома…

Без забава стъкмили сватбата — голяма и весела сватба, както се полага.

От обич и почит към своя достоен съпруг, царицата разделила властта си с него и с първия закон, който издали, премахнали робството на мъжете; всички станали едноправни и започнали да си помагат един на друг.

После младият цар взел вълшебното огледало и вместо да го ползва за жестоки изпитни, както беше дотогава, започнал да издирва скритите в земята и на дъното на морето съкровища; намерил такива несметни богатства, че царството на Лазамрук станало най-богатото. Поданиците му вече не плащали данък и си живеели там много добре.

Пък ние тук — още по-добре.

Край