Рос Макдоналд
Подвижна мишена (1)

1

Таксито се отклони от националния магистрален път №101 и пое към морето. Шосето, което се виеше в подножието на тъмен хълм, навлезе в каньон, обрасъл с дъбов шубрак.

— Това е Кабрильо каньон — каза шофьорът.

Наоколо не се виждаха къщи.

— Тук хората в пещери ли живеят?

— Естествено, не. Именията са долу, край океана.

Минута по-късно усетих дъха на море, а след поредния завой долових и прохладата му. Една крайпътна табела гласеше: „Частна собственост. Разрешението за влизане може да бъде отменяно по всяко време.“

Дъбовият шубрак бе отстъпил мястото си на редици от палми и жив плет от монтерейски кипариси. Пред погледа ми се разкриваха морави, по които все още проблясваха капчици, бели сенчести портали, покриви от червени плочки и позеленял меден обков. Един „Ролс“, с кукличка зад волана, премина покрай нас и с порива на вятъра почувствах, че навлизам в нереален свят.

Светлосинята мараня над долния край на каньона беше като дим от бавно тлеещи банкноти. През нея дори и морето изглеждаше като шлифован диамант, чиято синя искряща повърхност бе здраво вклинена в устието на каньона. Частна собственост, както личеше от голямата ярко боядисана табела. Никога досега Пасификът не ми се беше виждал толкова малък.

Колата зави по път, обграден с тисови дървета, пропътува известно разстояние по частна мрежа от алеи и излезе над самото море, чиито далечни контури се гонеха в посока към Хаваите. Къщата бе с гръб към каньона, а едната й половина се издигаше в подножието на разклонението на носа. Постройката беше ниска и дълга. Двете й крила, разперени под тъп ъгъл над морето, приличаха на връх на стрела. През просеката на алеите забелязах бялата равна повърхност на един тенискорт и блесналата синева на плувния басейн.

Шофьорът се отклони от разширяващия се път и спря до гаражите.

— Ето тук живеят пещерните хора. През задния вход ли ще влезете?

— Не съм от надутите.

— Да ви изчакам ли?

— Да.

Едра жена, облечена в ленена рокля, прекрачи прага на служебния вход, докато се измъквах от колата.

— Мистър Арчър?

— Да. Мисис Сампсън?

— Мисис Кромберг. Аз съм икономката. — Усмивка огря набръчканото й лице, както слънцето — разораната нива.

— Можете да освободите таксито. Феликс ще ви върне в града, като свършите.

Платих на шофьора и извадих чантата си от багажника. Чувствах се малко неловко, като я държах в ръцете си. Не знаех дали работата ще приключи за час или за месец.

— Ще оставя чантата ви в килера — каза икономката. — Сигурна съм, че няма да имате нужда от нея.

Тя ме преведе през кухня, обзаведена с хром и порцелан, вестибюл, хладен и покрит със сводове като в манастир, след което я последвах в една кабинка, която след натискане на бутона ни отведе на втория етаж.

— Всички модерни удобства — подметнах зад гърба й.

— Инсталираха го след злополуката с краката на мисис Сампсън. Струва седем хиляди и петстотин долара.

Това трябваше да ми затвори устата и го стори. Тя почука на вратата срещу изхода на асансьора. Никой не отговори. След като почука още веднъж, тя отвори вратата към една висока бяла стая, твърде огромна и оскъдно мебелирана, за да принадлежи на жена. Над масивното легло висеше картина, изобразяваща часовник, карта и шапка, поставена върху тоалетка. Време, пространство и секс. Приличаше на творба на Куниоши.

Леглото бе неоправено, но празно.

— Мисис Сампсън! — извика икономката.

Един хладен глас й отговори:

— На площадката съм. Какво има?

— Мистър Арчър е тук — човекът, на когото телеграфирахте.

— Кажи му да дойде тук. И донеси кафе!

— Минете през френските прозорци — каза икономката и излезе.

Щом прекрачих прага, мисис Сампсън ме погледна над книгата си. Тя беше полуизлегната в един шезлонг, с гръб към високото утринно слънце и преметната хавлия върху тялото. До нея стоеше инвалидна количка, но самата тя не приличаше на инвалид. Загорялата й стройна фигура бе толкова тъмна, че плътта изглеждаше като полирана. Заради изрусената, ситно накъдрена коса издължената й глава изглеждаше като покрита с пяна от сметана. Да се определи нейната възраст бе почти толкова трудно, както и да се определи тази на скулптура, изваяна от махагон.

Тя постави книгата в скута си и ми протегна ръка.

— Чувала съм за вас. Когато Милисънт Дрю скъса с Клайд, каза, че сте свършил добра работа. Не спомена точно как.

— Това е дълга история — казах — и освен това е жалка.

— Милисънт и Клайд са отвратително жалки, не мислите ли? Тези естети! Винаги съм подозирала, че любовницата му не е от женски пол.

— Никога не правя оценки на клиентите си — отвърнах аз и предложих на мисис Сампсън малко поизносената си момчешка усмивка.

— Нито пък говорите за тях.

— Нито пък говоря за тях. Дори с клиенти. Нейният глас беше ясен и жизнен, но в смеха й прозираше болка, а в интонацията му се долавяше горчивина. Сведох поглед към очите й. Това бяха очи на уплашено и болно създание, което използваше прикритието на красивото загоряло тяло. Тя сведе клепачи.

— Седнете, мистър Арчър. Може би се питате защо ви повиках? Или греша?

Аз се облегнах в стола до шезлонга.

— Питам се и дори се досещам. Разводите са ми специалност. Върша черната работа, нали разбирате.

— Вие се подценявате, мистър Арчър. И не говорите като детектив, нали? Радвам се, че споменахте думата „развод“. Искам още от самото начало да бъде ясно, че не разводът е нещото, което искам. Желая бракът ми да трае дълго. Знаете ли, смятам да надживея съпруга си.

Замълчах в очакване на още нещо. Когато се вгледах отблизо, забелязах, че загорялата й кожа бе леко загрубяла и повехнала. Слънцето жареше нейните бронзови крака и стоварваше лъчите си върху главата ми. Ноктите на краката и ръцете й бяха боядисани с един и същ кървавочервен лак.

— Тук не важи правилото за естествения подбор. Вие навярно знаете, че не мога да използвам повече краката си. Но аз съм с двадесет години по-млада и ще го надживея. — В гласа й като жужене на оса прозвуча горчивина.

Тя я усети и бързо преглътна.

— Тук навън е горещо като в пещ, нали? Не е честно мъжете да бъдат принудени да ходят със сака. Свалете вашето, ако искате!

— Не, благодаря.

— Твърде добре сте възпитан.

— Нося пистолет под мишницата… А и все още се чудя. В телеграмата споменавахте името на Албърт Грейвс.

— Той ви препоръча. Един от адвокатите на Ралф. След обяда може да говорите с него за заплащането.

— Той не е ли вече областен прокурор?

— От края на войната, не.

— През 1940–1941 работих известно време за него. Оттогава не съм го виждал.

— Да, знам. Каза ми, че добре се справяте с издирването на хора. — Тя ме удостои с хищна, ослепителна усмивка, която изкриви лицето й. — Добър ли сте в издирването на хора, мистър Арчър?

— Нека бъдат „изчезнали лица“. Вашият съпруг е изчезнал, нали?

— Не точно изчезнал. Просто е заминал по собствено желание, сам или с компания. Би побеснял, ако се обърна към Бюрото за изчезнали лица.

— Разбирам. Искате, ако е възможно, да го открия и да идентифицирам компанията. А след това?

— Просто ми кажете къде се намира и с кого. Аз ще имам грижата за останалото.

„Колкото и да съм зле и неподвижна“ — гласеше подтекстът, който съдържаха извивките на гласа й.

— Кога замина той?

— Вчера следобед.

— Къде?

— Лос Анджелис. Преди това беше в Лас Вегас, имаме място в пустинята, но вчера следобед отлетя за Лос Анджелис с Алън. Алън е пилотът му. На летището Ралф го преметнал и се измъкнал.

— Защо?

— Предполагам, че е бил пиян. — Устата й се сви в презрителна гримаса. — Алън каза, че може да е пил.

— Смятате, че е заминал на забавление. Често ли го прави?

— Не често, но в повечето случаи това е поводът. Когато пие, губи мярката.

— В секса ли?

— С всички мъже е така, нали? Но това в случая не ме засяга. Той губи мяра по отношение на парите. Преди няколко месеца върза кънките и подари една планина.

— Планина?

— Гарнирана с ловна хижа.

— На жена ли я подари?

— Де да беше. Подари я на мъж, но не е това, за което си мислите. Става дума за свещеник от Лос Анджелис, с дълга сива брада.

— Звучи умилително.

— За Ралф ли говорите? Ако му го кажете в лицето, ще си помисли, че сте луд за връзване. Той започна като безскрупулен шеф на петролно предприятие. Типажът ви е познат: отчасти човек, отчасти алигатор, отчасти трапер и керамична касичка вместо сърце. Такъв е в трезво състояние. Но алкохолът го размеква, поне през последните години. След няколко питиета той отново иска да бъде малко момченце. Започва да търси майчино или бащино съчувствие, за да му се издуха носът, избършат сълзите или да бъде напляскан за някоя лудория. Жестоко ли ви звучи? Просто се старая да бъда обективна.

— Да — отговорих. — От мен се иска да го открия, преди да е подарил още някоя планина.

„Жив или мъртъв“, добавих наум, но в крайна сметка не й бях психоаналитик.

— Ако е с жена, това ме интересува естествено. Искам да науча всичко за нея, защото не мога да си позволя да пропусна такова предимство.

Чудех се кой ли е психоаналитикът й.

— Имате ли предвид някоя жена?

— Ралф не споделя нищо, той е много по-близък с Миранда, отколкото с мен, а и аз нямам необходимото оборудване, за да го шпионирам. Затова повиках вас.

— Да си го кажем направо — допълних аз.

— Аз винаги говоря направо.