Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Незапертая дверь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Незаключената врата

Преводач: Здравка Станчева Петрова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: Роман

Печатница: „Полиграфюг“АД — Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0943-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6090

История

  1. — Добавяне

Глава 1

За погребението на Анечка Симонова се събра целият град. Трудно беше в Камишов да се намери човек, който да не познава това усмихнато и добродушно младо момиче. И ръката на някаква отрепка му бе посегнала…

Но колкото и чудесен човек да беше Аня, разговорите сред тълпата, която я изпращаше в последния й път, все пак по-често се отнасяха за нещастната й майка — Клавдия Савелевна. Да, колко жестока е понякога съдбата! Първо загина големият й син — Юрка, и трийсет не доживя, работеше като бомбаджия в мината. После скоропостижно почина от инфаркт мъжът на Клавдия. А ето, сега убиха двайсет и три годишната Анютка. И всичко това само за година и нещо. Кое сърце би издържало толкова мъка? Отгледа и възпита две деца, и двете някаква зла сила й ги отне. Сам-самичка остана Клавдия. Ни мъж, ни деца, ни внуци.

Както му е редът, по православен обичай опяха Аня в черквата. Храмът беше претъпкан и никой не обръщаше внимание на един човек с евтин тъмен костюм. Много хора бяха дошли да си вземат последно сбогом с момичето. След като завърши, тя учи в Юрга, в техникума, там сигурно бе оставила познати и приятели, а след техникума живя и работи в Мариинск, така че присъствието на непознати на погребението не учудваше никого. Разбира се, през последната година, след като почина баща й, Аня се върна и заживя в Камишов с майка си, но хора с добри спомени за нея сигурно имаше и в Юрга, и в Мариинск, а може би и другаде. Чудесно момиче беше, приветливо, отзивчиво, хората не забравят същества като нея.

Човекът с тъмния костюм стоеше като всички, с наведена глава, но изпод вежди внимателно наблюдаваше присъстващите. Вярваше в Бог, но в черква винаги се чувстваше неуютно и кой знае защо, му се искаше по-скоро да излезе. Не знаеше нито една молитва, дори „Отче наш“ можеше да каже само до средата, съвсем наскоро се научи да се кръсти, но така и не знаеше точно в кои моменти се прави това, ето защо вдигаше събраните три пръста до челото, гърдите и раменете си само когато виждаше, че го правят околните. Напоследък дори сериозно мислеше да се покръсти, а покрай това да си смени и името. Разбира се, никой няма да му позволи да смени татарското си име с някое православно просто така, само защото ще приеме православната вяра, но Ирек имаше чувството, че името му носи лош късмет, а ако има някакво друго, макар и неофициално, животът му може да се промени към по-добро. Да беше от татарско семейство, както и да е, тогава щеше да е нормално да носи такова име. Но нали и майка му, и баща му, и бабите, и дядовците — всички бяха чистокръвни руснаци, ама хайде де, на родителите му им хрумнало да му дадат такова име! Ирек… Така се казвал, видите ли, приятел на баща му, много близък, с когото били заедно в затвора още като непълнолетни. Та затова баща му го кръстил на приятеля си, нищо че името не е руско. Ама на какво прилича това? Ирек Мохамедов, който танцуваше в Болшой театър — да, това си е име, безспорно. Обаче Ирек Сергеевич Шанкин? Срамота! Това име му носи само нещастия и неприятности.

Службата свършва, сега всички ще излязат, после ще изнесат ковчега с тялото и ще го понесат към гроба, където са погребани бащата и братът на убитата, по-точно това, което е останало от брат й след взрива в мината. Гробището е разположено тук, зад черквата. Още най-много половин час — и всичко ще свърши, а Ирек така и не е направил онова, заради което дойде тук. Дали той недостатъчно внимателно се оглежда, или пък онзи, когото търси, наистина не е дошъл на погребението? Фактът обаче си е факт: той още не е изпълнил задачата. Изобщо си е карък. Сигурно наистина трябва да си смени името, тогава ще го споходи късметът.

Онзи, когото търси, трябва да е сам. И да стои по-далечко от ковчега и от смазаните от мъка роднини. Как изглежда — не се знае, казаха му само, че наглед трябва да е на около трийсет, приблизително метър и седемдесет и три — седемдесет и пет висок, това е единственото, което не може да се промени, е, освен с помощта на дебела подметка и токове, и то с малко. Това са всички външни белези. Предварително бяха обяснили на Ирек, че трябва да търси, като се ориентира по особености в поведението. Но колкото и да се взираше в маниерите на присъстващите, колкото и да ги наблюдаваше, Ирек не намираше човека, когото търсеше.

Той толкова се вбеси от лошия си късмет, че изведнъж започна особено остро да усеща колко евтин е костюмът, който облече тази сутрин. Отдавна не носеше такива парцали, предпочиташе черни дънки на Келвин Клайн, трикотажни фланелки на Версаче и свободни меки якета от кафяв или тъмносин велур, толкова тънички, че повече приличаха на ризи. Те бяха удобни, не ограничаваха движенията, хем и не биеха на очи, и бяха практични — не се мачкаха и не се цапаха. Скъпи бяха, то се знае, но си струваха, а и изобщо той отдавна не беше носил нищо евтино. Отначало го глезеше баща му, а сега и самият Ирек печелеше добре. Но в обичайните си маркови дрешки не можеше да се яви на погребение в Камишов: твърде рязко щеше да се откроява сред тълпата бедни хорица. Затова се наложи да купи някакви идиотщини от първия универмаг в Кемерово. А и му предстоеше обратният път по изровения път от Камишов до Кемерово, хем не с неговата любима количка, а с нечия ръждясала жигула, защото беше опасно да цъфне в затънтеното градче с приличен вносен автомобил — можеше да привлече вниманието, а Ирек никак не искаше това.

Занесоха ковчега до отворения гроб, майката на убитото момиче се разпищя… А тоя тип го нямаше и нямаше. Или все пак беше наоколо, а Ирек не го виждаше? Може би стоеше съвсем наблизо, може би му дишаше във врата, може би докосваше лакътя му, а Ирек и хабер си нямаше, че това е именно човекът, когото търси. Не, няма късмет, определено няма. Дали да отиде да пообиколи къщата, където е живяла покойната? Оня не е дошъл на погребението, но може да се отбие на помена, да удари една чашка, за да помене невинно погубената душа. Вярно, не му бяха дали указания за помена, сигурно смятаха, че онзи трябва да дойде на погребението, но няма да рискува да влезе в къщата. Ирек помисли още малко и реши да не проявява инициатива, че да не стане по-лошо. Тук все пак е навалица, а там всеки ще се откроява, току-виж, започнали да му досаждат с въпроси — кой е, откъде е, откъде познава покойната. Ирек нямаше в резерв никаква свястна версия, почти нищо не знаеше за убитата Аня Симонова и като се има предвид вечната липса на късмет, като нищо щеше да се изложи, ако го принудят да участва в разговори.

Тълпата тръгна от гробищата към къщата на Симонови. Известно време Ирек вървя с всички, после в удобен момент се шмугна в една пресечка и по околни пътища стигна до мястото, където беше оставил колата. Пфу, само от вида й му се повдигаше. Ръждясала, очукана… Добре де, началството знае по-добре каква кола трябва да кара. Той е дребна риба, казали са му — той изпълнява, а какво, защо и за какво — не е задължително да се задълбочава. По-малко знаеш — по-добре спиш, на това го учеше още баща му, а баща му не си хвърляше приказките на вятъра, седем пъти бе влизал в затвора, от четирийсет и осемте си години живот беше прекарал двайсет и една зад решетките. Имаше опит човекът.

Стотината километра до Кемерово Ирек измина за два часа и половина — старото жигулче не беше способно на нещо по-добро. Когато се озова на познатите улици на родния град, първо свърна към баща си. Трябваше да докладва за свършеното, а и да вземе своята кола — още рано сутринта я беше оставил там, когато се прехвърли в тази консервена кутия.

Баща му — човек с рано състарено лице и побелял перчем, но силен и жилав като млад лос, живееше сам, както е редно за почтен крадец. Майка му отдавна, още когато прибраха баща му за втори път, го бе напуснала и бе взела сина си, но Ирек открай време обичаше повече баща си и през редките месеци, когато беше на свобода, Шанкин-старши, когото в техните среди наричаха с прякора Шаня, не лишаваше сина си от внимание. Разбира се, това не стана отведнъж: докато Ирек беше малък, Шаня сякаш не проявяваше никакъв интерес към момчето, но след като то навърши десет години, всичко се промени.

— Нова бодра смяна — горделиво казваше рецидивистът и потупваше сина си по гърба, виждайки с какъв възторг и вълнение пламват очите на малчугана, когато слуша разказите на баща си за лагера и за порядките в него. — Ти мене слушай, събирай ум, ще ти потрябва.

Досега, слава богу, не му беше потрябвал. Но нали всичко върви с времето си… Ирек с наслада затръшна вратата на чуждата кола, пъхна ключовете в джоба си и не се стърпя, отиде при своя тъмносин опел, който стоеше наблизо. Погали капака, пипна с пръсти страничното огледало. Картинка, а не кола! Цял век би й се любувал. Да можеше да се качи в нея сега и да замине някъде надалече, без да се отбива при баща си… Не, не може. Ирек дори зиморничаво размърда рамене, като си представи какъв поток от мръсни псувни ще го залее след няколко минути, когато баща му чуе, че не е изпълнил поръчението. Но ако наруши заповедта и си тръгне, без да е докладвал лично, после ще стане още по-лошо. Баща му ще го намери — където и да се е скрил, и ще му откъсне краката, а после и главата.

Прогнозата на Ирек се оправда само частично: Шаня наистина псува, но не се кара много на сина си, насочи ругатните си към човека, когото синът му така и не бе успял да открие.

— Не е дошъл значи — замислено повтори той няколко пъти, след като си изпусна парата с помощта на потока добре известни думи, смятани по-рано за неприлични, но днес, както казват очевидци, изцяло приети в средите на силните на деня. — Ама добре ли гледа?

— Тате, че аз без очи останах да гледам — пламенно го увери Ирек. — Нали знаеш, за мен твоята дума е закон.

— Ей, внимавай, момченцеее — с неопределена закана проточи Шаня. — Засега ти вярвам. Но ако усетя, че шикалкавиш, няма да гледам, че си ми родна кръв. Знаеш, че нашият закон е строг. Гарантирал съм за теб, уверил съм братоците, че може да се разчита на теб. Изложиш ли ме, откъсвам ти главичката, да знаеш.

Ирек и без това го знаеше. Баща му не обича шегите, определено. Лично той, то се знае, не би си оцапал ръцете с „мокра поръчка“ — това не е работа за крадци, но сред братоците винаги ще се намерят изпълнители. И Шаня обича родния си син точно дотогава, докато дисциплинирано изпълнява поръченията на онези, които стоят над него.

* * *

Наталия Воронова беше човек повече от толерантен, чуждите вкусове и мнения не я дразнеха, дори да не ги споделяше. Но от известно време в живота й се появи една дума, от която буквално получаваше гърчове. Това беше думата „безпрецедентно“. През последния месец Наталия я бе чувала най-малко хиляда пъти, тоест по трийсетина пъти на ден.

— Ама как може да се снима филм по книга, която никой, освен самата вас, не е чел? Това е безпрецедентно! Ами ако усетът ви подвежда и тя не стане бестселър? Нов автор, неизвестен. Трябва да почакаме да издадат романа, да видим как ще реагират читателите, ще хареса ли публиката тази книга…

— Това е безпрецедентно — да се снима филм, без да има финансиране от телевизионен канал!…

— Това е безпрецедентно — да нямаме договор с телевизията…

— Това е безпрецедентно — да се снима, без да е налице завършен сценарий…

— Това е безпрецедентно…

И самата Наталия прекрасно разбираше, че това, което прави, меко казано, не е работа. През април бе прочела ръкописа, донесен от един познат журналист, който преди това не беше писал нито ред „художествена“ литература, беше се запалила, беше отишла с ръкописа при ръководството на телевизионния канал, за който вече бе заснела два дълги телесериала, но естествено не срещна разбиране. Тоест разбиране по принцип, не ще и дума, срещна. Ръководството повярва на Воронова, че материалът е прекрасна основа за още един сериал, и бе готово да разгледа предложението й в смисъл на бюджет за следващата година. Но Наталия не искаше да чака цяла година. Тя искаше да снима незабавно, начаса, от утрешния ден. А най-добре — още от днес.

Всички я гледаха, сякаш бе ненормална. И това го прави прочутата Воронова, винаги толкова сдържана и търпелива? Воронова, която сто пъти ще премисли и пресметне, преди да се захване с нещо и да вземе каквито и да било решения? Абе да не е друг човек?

Светът около Наталия се раздели на два лагера. В единия се озова целият телевизионен и киносвят. В другия — тя и нейните близки: нейният съпруг и възпитаничката й. Съпругът на Наталия — Андрей Ганелин, отдавна и успешно се занимаваше с бизнес и дори преди дванайсет години бе финансирал първия й пълнометражен филм. Той изслуша с присмехулна усмивка ахканията и вайканията на жена си по повод на мудните и мързеливи чиновници, от които зависело вземането на решение, и спокойно каза:

— Наташенка, аз ще ти дам пари, започни да снимаш, пък после ще видим.

— Но става дума за страшно много пари — уплашено го предупреди Наталия, — ти дори не си представяш колко.

— Да живееш с жена режисьор и да не си представяш за какви пари става дума? — позасмя се Андрей. — Това би било смешно. Обиждаш ме. Кажи на приятеля си Южаков, че ако телевизионният канал е съгласен по принцип да се заеме с този проект, да започнат с решаването на въпросите за финансирането, а през това време ти ще снимаш с мои пари. Колкото могат да заделят — да го направят, а когато филмът стане готов, ще делим доходите от излъчването и продажбите пропорционално на вложените средства.

— Андрюша, ти разбираш ли с какво се захващаш? — предпазливо попита Наталия. — Те ще мислят и ще решават чак докато свърши снимачният период. Ще им остане да платят само монтажа, озвучаването и някои други неща, но това са абсолютни дреболии в сравнение със снимките. Защото аз не смятам да снимам три години — ако ще започвам, ще го направя веднага, трябват ми летните месеци, има много натура и цялата — около осемдесет процента — е лятна. А не искам да чакам до следващата година. През лятото ще заснема почти всички външни снимки, през есента — в павилион и съответно есенна натура, през декември — зимата. До Нова година ще приключа. И всичко това ще трябва да се прави за твоя сметка.

— Ами пролетта? В твоя филм изобщо ли няма да има пролет? — поинтересува се Ганелин.

— Пролетта може да се снима през ноември — дърветата са голи, земята е влажна.

— Аха, трябва ти и добър оператор — подзе той. — Е, какво, Наташа, решаваш ли се? У теб винаги се е спотайвала една малка авантюристка, остави я най-сетне да се прояви, защото ти цял живот я мачкаш и натикваш в тъмното кьоше. Скучно живееш. Вече си на четирийсет и шест години, време е да се опиташ да извършиш рискована постъпка. Дори просто от интерес.

Наталия се колебаеше, но в този момент в играта се включи нейната възпитаничка, актрисата Ирина Савенич.

— Натулечка, че какво има да му мислиш?! — викаше Ирина и размахваше ръце. — Разбира се, че трябва да снимаш. Какво, да не би да ти харесва да се мотаеш без работа?

На Воронова не й харесваше да се мотае без работа. Но да се въвлича в авантюри — още по-малко. Особено в такива безпрецедентни…

И все пак тя се реши. Заедно с автора на романа — Руслан Нилски, написа сценариен план по епизоди, сключи договор с компания производител и в края на май започна да снима, както се казва, „в движение“. Готов и утвърден сценарий нямаше, но Наталия разчиташе на собствения си опит (все пак беше завършила сценарийния факултет при ВГИК[1] и дълги години беше работила като сценарист, преди да получи второ виеше и да стане режисьор) и на таланта на младия писател. Всеки ден през свободното от снимки време с Руслан пишеха диалозите за следващите снимачни дни, а много неща измисляха и променяха направо на площадката.

Руслан беше дошъл от Кемерово, нямаше жилище в Москва и Наталия, без да му мисли много, го настани в празната гарсониера на по-малкия си син: Альошка и без това живееше с нея — не искаше и не искаше да се приучи към самостоятелно съществуване. За разлика от по-големия си брат Саша, който с радост изхвръкна изпод майчиното крило, неотдавна се ожени и заживя отделно, деветнайсетгодишният Альоша не се пускаше от майка си и нейния втори съпруг Ганелин.

Вярно, и с Руслан имаше затруднения — в Кемерово останаха съпругата му и двете им близначки и се наложи да хвърли доста сили, докато го накара да дойде за няколко месеца в Москва. Главната роля в убеждаването играеше Ирина и един господ знае как, но тя успя да изтръгне от него съгласието му. Във вторник, двайсет и втори май, тържествено счупиха чиния, което символизираше началото на снимачния период, всеки от екипа си взе за спомен парченце, благословиха се и започнаха.

* * *

Яна естествено дотърча в Москва с пламнали очи, беше оставила двегодишните си дъщерички на своите родители.

— Страхотно е, Русик! — не спираше да повтаря тя, докато обикаляше всички ъгълчета на едностайното апартаментче, където им предстоеше да живеят до края на снимките. — Половин година ще живеем с теб в Москва! По твоя роман се снима филм! Не мога да повярвам. Наистина ли това се случва с нас?

Руслан подозираше, че причина за довтасването на Яна не е стремежът й да поживее в столицата, нито любовта към съпруга й, а най-вече ревността. Така се и оказа. И обект на тази ревност беше Ирина Савенич. През първите няколко дни Яна що-годе се сдържаше, но после вече не можеше да крие неприязънта си към красивата актриса. Приятелските отношения между Ирина и Руслан караха младата жена откровено да беснее и никакви обяснения за старото им познанство не й действаха.

— Какво се е лепнала за теб? — недоволно питаше Яна всяка вечер, когато се прибираха. — Сякаш си намазан с мед.

— Не се е лепнала — търпеливо обясняваше Руслан. — Тя общува с мен точно толкова, колкото и с всички останали на площадката. Можеш да засечеш с часовник.

Но Яна Нилская не искаше да засича с часовник. Тя искаше само едно: предизвикателно красивата брюнетка с блестящи тъмни очи и гъсти катраненочерни къдрици да не се приближава до мъжа й и да не разговаря с него. Хем те не просто разговаряха, ами си разменяха и усмивки, заедно се дръпваха настрана да запалят по цигара, седяха един до друг, глава до глава, наведени над сценария. И тая дърта сводница Воронова ги поощряваше — викаше при себе си и двамата и там си шепнеха нещо. Най-страшни за Яна бяха часовете, които Руслан прекарваше у Воронова, работейки върху сценария. Там нея не я канеха и тя седеше в малкото апартаментче в покрайнините на Москва и се тормозеше от редящите се в тревожното й съзнание страшни картини. Ами ако не работят върху сценария? Ако там е дошла Ирина, а Воронова е излязла и ги е оставила насаме? С какво се занимават двамата — съпругът й и тази уж актриса? А може Руслан изобщо да не е у Воронова, а у Ирина?

В гарсониерата нямаше телефон и Яна на всеки половин час тичаше до най-близкия автомат и се обаждаше на Воронова. Наталия Александровна винаги си беше вкъщи и лично вдигаше слушалката, после викаше Руслан, който едва сдържаше раздразнението си от постоянните безпричинни обаждания на съпругата си. Подозренията на Яна май не се потвърждаваха, но това не промени отношението й към ситуацията. Тя пак ревнуваше, и то от ден на ден все по-силно. Понеже всеки ден беше край мъжа си на снимачната площадка и виждаше как той ту обсъжда нещо с Воронова, ту разговаря с актьорите, ту съсредоточено пише нещо, наведен над бележника на коленете си, без да обръща никакво внимание на жена си, Яна се чувстваше излишна, тормозеше се, че стои тук напразно, и страдаше, задето не можеше да не идва на снимки с Руслан. Докато тя е наблизо, той няма да посмее да се сближава много с Ирина Савенич. Вярно, не всеки ден снимаха Ирина, но Яна разбираше, че не бива да се появява на площадката само когато там присъства Савенич. Всички веднага ще забележат това и ще си направят изводи. Ще й се смеят, ще започнат да си шушукат зад гърба й и да пускат гадни шегички.

Тя се опитваше да избяга от черните мисли и дори пробва, и то не без успех, да пофлиртува с някого от снимачната група. След като огледа няколко кандидатури, Яна спря вниманието си върху един от шофьорите. Шофьорът пасваше идеално на нейните цели, той не беше зает непосредствено със снимките и докато всички работеха на площадката, можеше да поседи настрана и да побъбри с Яна, дъвчейки хамбургер и отпивайки пепси-кола от бутилка. А ако го изпратеха някъде с някаква задача, тя би могла да отиде с него, все е някакво развлечение. Щеше да види нови улици, нови магазини, а ако има късмет, и да хапне в ново ресторантче, където биха се отбили двамата. Яна Нилская обожаваше ресторантите, още от малка за нея посещението в кое да е заведение за обществено хранене, различно от пивница или учрежденски стол, беше синоним на истински разкошен живот, какъвто тя бе виждала само на кино. То се знае, Руслан изпитваше неприятните пронизвания на ревността, когато наблюдаваше укрепващото пред очите му приятелство на неговата съпруга с шофьора на снимачната група, но при това разбираше, че така е по-добре за всички: и Янка не скучае, и самият той е по-спокоен.

Шофьорът Тимур беше симпатичен младеж, весел и обаятелен, много го биваше да разказва вицове и говореше с лек, почти незабележим грузински акцент. Преди два дни, когато научи, че им предстои две седмици да снимат в парка Соколники, той радостно съобщи на Яна и Руслан, че това е неговият роден район, и обеща, че там никой няма да скучае.

— Творците да си творят — каза той и намигна, — Руслан ще създава шедьовъра си, а ние с теб, Яна, ще хапнем такива шишчета — ще си оближеш пръстите. Обичаш ли котки?

— Защо, да не би да ми предлагаш да ядем шишчета от котки? — съвсем сериозно попита Яна.

— Как можа да си го помислиш! — разсмя се Тимур. — Ще ядем шишчета от есетра, тук има едно местенце, където ги правят превъзходно, казва се „Теменуга“. Освен това в Соколники всяка събота и неделя организират изложби на котки. Там се продават такива котенца — просто да паднеш! Погледаш ги половин час и ти става леко на душата, особено ако си в лошо настроение. Толкова са мънички, трогателни, беззащитни… Направо бих ги купил всичките наведнъж.

— Ами защо не ги купиш? — мрачно попита Руслан. — Парите ли ти се свидят?

— Ако имах пари, нямаше да ми се свидят.

— Я стига си се оплаквал — не повярва Яна. — Човек би помислил, че нямаш сто рубли.

— Сто рубли ли? — присви очи Тимур. — А какво ще кажеш за сто долара? Че и сто и петдесет.

— Колко?! — ахна Яна. — Че какви са тия котки? Да не са диамантени случайно?

Сто и петдесет долара — та това са около четири хиляди и петстотин рубли! Такава сума за някакво си коте се виждаше на Яна просто невероятна.

— Е, утре започваме да снимаме в Соколники и тогава ще ти покажа всичко — загадъчно каза Тимур и продължи да съблазнява съпругата на сценариста с прелестите на предстоящите развлечения. — Тъкмо утре е събота, така че и шишчета ще хапнем, и котенцата ще видим. Ти играеш ли пинг-понг?

— Играя.

— Ще донеса хилки, а ти си облечи нещо спортно — там има маси, ще поиграем, ако имаш желание.

На другия ден — събота, девети юни, Яна се събуди още в зори в чудесно настроение и Руслан разбра защо. Тимур беше обещал, че тя няма да скучае. Освен това днес Савенич нямаше да участва, така че ревнивата му съпруга можеше да се поотпусне.

— Ти какво? — учудено попита Руслан, като видя, че тя вади от големия сак маратонките си.

— Докато вие снимате, ние с Тимур ще поиграем пинг-понг — безгрижно отговори Яна.

А, да, пинг-понг. Шофьорът вчера говореше нещо за това, но Руслан бе успял да забрави.

— Пак ли с Тимур? — намръщи се Руслан и Яна едва сдържа своята тържествуваща усмивка. Нищо, нека се потревожи, няма само тя да се измъчва от ревност я!

— Че какво лошо има? — Тя изигра искрено недоумение. — Какво не ти харесва момчето? Мисля, че е много свестен.

— Не разбирам какво общо може да има между вас.

— А ти какво общо имаш с оная Савенич? — парира го Яна. — Ти си журналист, между другото бивш, тя — актриса. Ти си от Кемерово, тя е коренячка московчанка. Но намирате за какво да си побъбрите, човек не може да ви откъсне един от друг.

— Хиляди пъти съм ти обяснявал: ние с Ира се познаваме вече от десет години. Това не е каквото си мислиш… — Руслан пак взе да се ядосва, но днес това не вълнуваше особено Яна. Предстоеше й такъв чудесен ден!

Действието в романа — и съответно във филма — се развиваше отчасти в малък провинциален градец, отчасти в столицата. Снимаха този градец в Подмосковието, но за снимките на някои сцени „сред природата“ изобщо не беше задължително да излизат от Москва, за тях се намериха напълно подходящи места в московските паркове. Например планираха да снимат всички „горски“ епизоди в лесопарка при Тимирязевската селскостопанска академия, а в Соколники смятаха да имитират горски полянки, край на гора и бряг на езеро, както и провинциална танцова площадка и крайпътни заведения на открито.

Снимачната група пристигна в парка, както обикновено, с около четирийсет минути закъснение. Руслан и Яна отидоха точно в определеното време, два часа следобед, и докато дойде Тимур, Яна успя да огледа мястото и да се убеди, че тук наистина няма да бъде скучно. Тя дори намери въпросния ресторант „Теменуга“, за който бе говорил шофьорът, и надникна вътре. Нищо особено, никакъв разкош, а и хора нямаше, в големия салон — нито един клиент, всички маси бяха празни, явно това заведение не беше особено популярно. Яна веднага сподели своите съмнения с Тимур.

— Нещо народът не приижда в твоя прехвален ресторант — скептично заяви тя.

— Какво ли разбираш и ти — позасмя се той. — Народът ще довтаса вечерта. В „Теменуга“ идват такива личности, пред които цяла Москва ходи на пръсти. Ще видиш с какви коли идват тук клиентите.

— Със скъпи ли?

— И още как. Е, ще помятаме ли малко топката?

Времето летеше незабелязано. Поиграха на пинг-понг, поседяха в „Теменуга“, където им сервираха наистина невероятни шишчета от есетра, после Тимур заведе Яна да погледат котките. След като се нагледа на воля на пухкави, гладкокосмести и дори съвсем плешиви котета и на техните родители, Яна разбра какво бе имал предвид новият й познат, когато бе казал, че тук, на изложбата, сякаш камък ти пада от сърцето. Явно неслучайно се смята, че котките поемат върху себе си отрицателната енергия. Душата на Яна се стопли, тя се почувства уютно и дори гадните мисли за отношенията на мъжа й с актрисата Ирина Савенич станаха смътни, размиха се и вече не й действаха като остри болезнени бодвания.

— А сега какво ще правим? — попита тя Тимур, като с тиха радост си мислеше, че снимките по план днес ще са докъм дванайсет, та дори до един през нощта, и колко интересни и приятни неща могат да се поберат в оставащите часове… А когато се стъмни, нейната разходка с Тимур ще стане вече съвсем романтична. Интересно, как ли ще се държи той? Впрочем каквото и да стане, тя, Яна, няма да възрази. Той май каза, че Соколники е неговият роден район. Какво ли означава това? Че е израснал тук? Или че живее някъде наблизо? А щом е така, може би ще му омръзне да се мотаят из парка и ще рискува да покани Яна в дома си на чаша кафе? Естествено тя няма да откаже. И ако Тимур пожелае да се възползва от ситуацията, това дори ще бъде още по-добре. Може би това поне ще я разсее от постоянно гризящата я ревност.

* * *

Ремонтираната и обзаведена с нови мебели гарсониера изглеждаше на Настя Каменская като играчка, като нещо неистинско, и тя не можеше и не можеше да свикне с мисълта, че тук трябва да се живее обикновен живот, тоест да се пере, да се чисти, да се готви. Изобщо през последната година тя трябваше да свиква с много неща и като поглеждаше назад, Настя всеки път с ужас усещаше как расте и се задълбочава пропастта между предишната и днешната Настя.

Всичко започна от мъжа й. Някак неочаквано на професор Чистяков започнаха да предлагат много изгодни договори за цикли лекции в Европа, Съединените щати и Канада, а също и в Япония. Командировките се редуваха една след друга с малки прекъсвания, в семейството се появиха пари, които отначало изглеждаха страшно много. С тези пари най-сетне завършиха започнатия отдавна и спрян по средата ремонт, купиха мебели и техника, сдобиха се с мобилни телефони. От тези промени на Настя й се завиваше свят, а на всичко отгоре в службата стана лошо: любимият й началник полковник Гордеев се пенсионира, навърши шейсет и повече не можеше да остане на работа. Известно време задълженията на началник-отдел изпълняваше неговият заместник Коротков, от горе дълго не изпращаха нов шеф и Настя почти напълно се успокои с надеждата, че в края на краищата на тази длъжност ще назначат именно Юрка Коротков. С Гордеев тя бе работила петнайсетина години и колкото и да напрягаше фантазията си, не можеше да си представи своята работа на това място под ръководството на някой друг. Добре би било да назначат за началник Юрка — вярно, той не е толкова мъдър като Житената питка Гордеев, но все пак Коротков е приятел, свикнала е с него, изяли са една торба сол заедно, разплели са десетки заплетени случаи, изловили са десетки убийци. Юрка е приятел, стар, добър и надежден, под неговото ръководство тя би работила с удоволствие.

Настя още не бе свикнала с тази мисъл и не беше се примирила със загубата на Житената питка, когато дойде съобщение: всеки момент на личния състав на Втори отдел на Московското управление на вътрешните работи ще представят новия ръководител и той изобщо няма да бъде подполковник Коротков.

— Говори ли ти нещо името Афанасиев? — попита я Коротков между жадните глътки горещо кафе, което той по стара традиция непременно пиеше сутрин в кабинета на Каменская.

— Афанасиев ли? Разпространено фамилно име — предпазливо отговори Настя, като прехвърляше мислено всички познати й хора, които носеха това име. — Имаш ли предвид някого конкретно?

— Четирийсет и пет годишен, завършил Юридическия факултет при Московския държавен университет едновременно с теб — уточни Юра.

— Афоня?! Не може да бъде!

— Може — спокойно потвърди Коротков.

— Ама не, Юра, онзи Славка Афанасиев, с когото учихме заедно, беше от Калининград и си замина за там. И изобщо беше абсолютен хаймана, креташе само с тройки.

— Приятелко, между Калининград и Москва няма Берлинска стена и разстоянието не е един милион парсека. Колкото до учението, ти си била отличничка в университета, ама каква полза от това? — ехидно я подкачи той. — За двайсет години човек се променя и към по-лошо, и към по-добро.

Но Настя все още не вярваше. Афоня ще стане началник на мястото на Житената питка? Не може да бъде!

Но все пак това се случи. Полковникът от милицията Вячеслав Михайлович Афанасиев бе назначен за началник на „убийствения“ отдел. Той или не си спомни, или не позна Настя Каменская, във всеки случай новият шеф общуваше с нея точно както с всички останали служители и по никакъв начин не показа, че някога са се познавали. Настя беше много доволна от това обстоятелство: колкото по-далече от началството, толкова по-добре. Защото инак, използвайки старото им познанство, можеше да започне да я вербува за своя поддръжничка и чрез нея да се опитва да въведе в отдела нови порядки или да събира информация за подчинените си. Ха, само това щеше да й липсва!

След седмица-две тя трябваше да признае, че Коротков е бил прав — за двайсет години хората наистина се променят до неузнаваемост. Днес у полковник Афанасиев човек трудно би разпознал тройкаджията Афоня, който бягаше от час, вършеше лудории и обичаше да си пийва бира, вместо да ходи на лекции. Афанасиев правеше впечатление на солиден професионалист. Но то се знае, не беше Житената питка. Изобщо не беше… И тя трябваше да свикне с това.

С една дума, напоследък в живота на Настя Каменская се случиха много нови неща. Мъжът й замина за чужбина, нямаше да си е вкъщи цял месец и тя, за да се разтовари от нервиращата я ситуация с новия началник и новия облик на жилището, реши да се учи да готви. Поне как да е и какво да е. Хем успокоява психиката, хем е полезна работа. Щом й останеха свободни час и половина — два, тя вземаше от рафта една от многобройните готварски книги на Льошка и се опитваше да усвои поредната рецепта. Не може да се каже, че резултатът винаги беше прекрасен, но след няколко експеримента поне в главата й нещата започнаха да се проясняват, най-малкото Настя започна да разбира колко време и как се запържва лукът, за да добие златист оттенък, в какво се състои процесът на пасирането и защо той е необходим за приготвянето на различни сосове, какъв е смисълът на пресяването на брашното, преди да се замеси тесто, и защо е нужно внимателно да гледаш часовника, когато вариш калмари за салата. „Господи, колко е умен! — мислеше си тя всеки път, когато се опитваше да преглътне не твърде приятния резултат от собствените си кулинарни упражнения и с недоумение си припомняше какъв възхитителен вкус бе имало същото това ястие, сготвено от Чистяков. — Колко много неща пази в главата си, колко неща умее! Аз никога не мога да се науча на това“.

Онази неделна сутрин, на десети юни, Настя реши да усвои изделията от маслено тесто без мая. Вярно, би могла да се захване и с тесто с мая, но тогава би трябвало да излезе до магазина, за да купи мая, а я мързеше. Преся брашното, направи купчинка, както беше обяснено в книгата, сложи в кладенчето на върха й маргарин и започна меланхолично да насича всичко заедно с нож „до получаване на еднородна пръхкава маса“, като същевременно поглеждаше екрана на телевизора, окачен на стената. И това беше нововъведение — по-рано, преди ремонта, имаха само един телевизор, който се намираше в хола, и Настя не можеше и не можеше да свикне, че сега може едновременно да яде и да гледа филм или интересна програма, без да тича с чиниите и чашите от кухнята до хола и обратно. И дори намираше за особено прелестно удоволствието да чуе новините, докато си пие сутрешното кафе.

„Пръхкавата маса“ изобщо не искаше да стане „еднородна“, топчетата смесено с маргарин брашно постоянно меняха размерите си, но това не смущаваше Настя. Тя имаше достатъчно време, цял ден, по телевизията даваха хубав филм, нямаше за къде да бърза, така че можеше равномерно да удря с ножа по дървената дъска чак до финалните титри.

С топчетата Настя успя да се справи точно към края на филма и вече се бе приготвила за поредния отговорен етап — смесването на „еднородната маса“ с оцет, когато на вратата се звънна. На прага застана Коротков, който се застраховаше срещу евентуалните упреци на Настя с израз на дълбока скръб на лицето.

— Сама ли си?

— Не, с трима любовници съм — ядосано отговори тя. — Какво, да не би днес телефонната централа да стачкува? Що за обноски — да ми цъфнеш, без да се обадиш предварително? Може да не съм облечена или да спя. Или да съм именно с любовник.

— Аз пък не съм милионер, за разлика от някои хора — изразително я посочи с пръст Коротков, — нямам собствен мобилен телефон, а на служебния му падна батерията, цяла нощ съм го експлоатирал. Вече бях в колата, смятах да тръгна за службата, когато изведнъж се сетих, че по права линия съм на десет минути от теб. Затова реших да се отбия да пийнем кафенце.

— И да похапнеш, така ли? — уточни Настя.

— Е… ако дадеш, няма да откажа, то се знае.

— Добре де — въздъхна тя, — влизай. Ще трябва да те храня, все пак си ми началник. А между другото, откъде всъщност пътува до мен „по права линия“?

— От парка Соколники.

— Ей, къде чак си се отнесъл от ранна сутрин — промърмори Настя, бъркайки тестото.

— От среднощ, ако трябва да бъда точен.

Тя погледна Юра с подозрение. Пак е стоял до късно на работа, не се е прибирал, за да не си навлече поредния скандал със съпругата си. И разбира се, е отишъл заедно с дежурната група „на труп“. Но ако е така, значи Коротков вероятно е имал всички основания да очаква, че този труп може да бъде стоварен на техния отдел, така че е сметнал за най-добре да проучи всичко и да огледа лично. За всеки случай. Ставало е вече много пъти.

— Ясно — проточи Настя. — И кого са пречукали този път в нашия парк Соколники? Пак бездомници ли? Или бандити са се гърмели преди лягане, та да спят по-сладко?

— Не се опитвай да познаеш — изсумтя Юра. — Там е такъв колаж — да ти настръхне косата. Между другото, ти гледаш ли сериали по телевизията?

— Не. Какво общо имат сериалите?

— Невежа жена си, Каменская! Поне чувала ли си за режисьорката Наталия Воронова?

— Абе не съм чувала за никаква Воронова! Какво ми мътиш главата! — ядоса се Настя.

— Е, с една дума, тази Воронова е известна режисьорка, заснела е вече два сериала, сега снима трети. Тъкмо в Соколники. Снощи късно е бил убит шофьорът на нейната снимачна група Теймураз Инджия, по предварителни сведения — член на соколническата престъпна групировка.

— Ясно — каза Настя. Убийството на член на престъпна групировка малко я интересуваше, с това трябваше да се занимава Регионалното управление за борба с организираната престъпност. Тя сложи тестото в хладилника и критично огледа наличните продукти. — С какво искаш пирожките — с месо или със зеле?

— И с едното, и с другото — бързо отговори Коротков и гладните му очи блеснаха алчно. — А скоро ли ще са готови?

— Не, още най-малко час и половина. Засега съм малко бавна, нали още се уча. И две плънки определено няма да са ми по силите, така че си избери едната.

— Тогава с месо. И ми дай един сандвич, а? Защото час и половина няма да оцелея, за последен път съм ял снощи в седем часа.

Настя бързо му направи сандвич с кашкавал, прясна краставица и листа маруля и пристъпи към приготвянето на месната плънка за пирожките.

— И с какво те заинтересува толкова този шофьор? — попита тя след известно време, когато Коротков изяде сандвича и отново си върна способността да говори. — Нали това не е от нашата епархия.

— Е, най-сетне! Аз пък вече се уплаших, че си насочила целия си мозък към кулинарната наука и напълно си изгубила нюха си. Чакам, чакам, а ти не ме питаш и не ме питаш, сякаш си е нормално да се емвам към трупа на поредната мутра. Работата е следната, приятелко: шофьорът на снимачната група е бил убит, а съпругата на сценариста, която присъствала на снимките, е изчезнала.

— Къде? — машинално попита Настя, внимателно загледана в острието на ножа, с който режеше лука.

— Ами знае ли се? Там е цялата работа я. Режисьорката е налице, сценаристът е налице, никъде не са се дянали, а съпругата на сценариста сякаш потънала вдън земя. При това, забележи, тя по никакъв начин не може да е свързана със соколническата групировка, защото изобщо не е московчанка. Пристигнала е от Кемерово с мъжа си. Отишла с шофьора да хапнат в близкото заведение. А после намерили шофьора, този Инджия, по-точно трупа му, а нея изобщо не я намерили. Така че готви се за всеки случай, не е изключено утре да ти тръснат тази история под формата на служебна задача.

— Мерси — мрачно отвърна Настя, — ти винаги идваш в дома ми с приятни новини и мили сувенири. И защо снощи не се прибра вкъщи, а?

Коротков помълча известно време, после вдигна към Настя моментално помръкналите си очи.

— Прибрах се. А после излязох.

— Защо?

— Ами защото трябваше да се махна някъде от къщи. Казах на Лялка, че я напускам. Интелигентно казано, помолих я да ми даде развод. Нали я познаваш Лялка… След такова изявление вече не можех да остана вкъщи. А къде да отида в десет вечерта? Затова се върнах в службата. И тръгнах за Соколники, та поне да се занимавам с нещо, да се поразсея. Разбираш ли? Ето, и при теб дойдох… Не ме гони още, а? Ще измисля нещо, ще намеря къде да отседна, вече имам някои идеи. Просто всичко стана толкова внезапно, че не успях да подготвя пътищата си за отстъпление. Нямам при кого да отида, освен при теб, всички имат семейства, деца.

Коротков наведе глава и горестно въздъхна. Настя мълчаливо го погали по главата и се върна към кулинарните си забавления. Значи не само в нейния живот стават промени. Ето, и при Юрка ги има… Може да е започнал такъв житейски период?

Бележки

[1] Всерусийски държавен институт по кинематография. — Б.пр.