Джордж Бас
Археология на морското дъно (1)

Пролог
1200 години преди новата ера

Голямата двуостра бронзова брадва се впи дълбоко в дървото. Мореплавателят бе станал на разсъмване, за да отсече най-високите дървета на острова; това бе дванайсетото — последното, което трябваше да рухне. Той окастри клоните от дънерите и наряза с лъскавата тесла гладки дъски за корпуса. После проби със свредела дупки за дървените клинове, които щяха да захванат здраво дъските.

След четири дни лодката, която приличаше на търговска гемия с широк корпус, бе завършена. Палубната настилка бе готова, бяха готови мачтата, реята, кърмилното гребло и платненото ветрило. Морякът настла клони по вътрешната страна на корпуса, преди да го спусне върху кръгли трупи до брега. Взе месо, кожена торба със зърно и мехове с вино и вода, сбогува се с красивата си помощница и отплава сред виненочервеното море.

На осемнайсетия ден от тръгването надвиснаха тъмни облаци и скриха небето. Обърканите ветрове шибаха буйните стада на белогривите морски грамади. Висока като планина вълна разби малката лодка и размята дъските, сякаш бяха сламки. В началото морякът се вкопча в една греда, но после я изостави и доплува сам до друг, непознат бряг. Неговите приключения още не бяха свършили.

Морякът бе, разбира се, Одисей — най-прочутият от всички мореплаватели. Нимфата Калипсо бе получила заповед от самия Зевс да му помогне да се завърне на родния си остров Итака, но Посейдон застана още веднъж на пътя му. Това се случи на десетата година от падането на Троя.

По същото време и друг малък кораб отишъл на дъното на Средиземно море. Никой поет не разказва за неговото построяване. Капитанът му не бил герой. Но това бил истински кораб, а не измислица, скрита зад полуистините на митологията.

Той бил построен далеко на Изток от неизвестен корабостроител, който навярно говорел семитски, а не гръцки език, но си бил послужил със същите инструменти и похвати, когато изработил от кипарисово дърво и бук малкия търговски кораб, дълъг между трийсет и трийсет и пет фута^[1]. И той настлал отвътре клони, за да подсили тънките дъски.

Малкото корабче се отправило на последното си пътешествие почти 1200 години преди новата ера, някъде в сумрака на бронзовата ера, по Източното Средиземноморие. Не знаем дали то е участвало в събитията от онова време. Може би неговият капитан е чувал за битките при Троя, далече нагоре по Анадолското крайбрежие. Но Троя била само едно от неспокойните места. Дълбоко навътре в сушата се разпадала империята на хетите. От юг загадъчни воини подготвяли нападение срещу Египет по суша и море. Неизвестни неприятели атакували прочутите гръцки твърдини Микена, Тиринс и Пилос — домове на Омировите герои. Още същия век ерата на мрака щяла да хвърли своята сянка върху Гърция, унищожавайки грамотността, монументалната архитектура, изкуството и онази лекота в общуването между хората, която стимулирала творчеството на микенските занаятчии.

Навярно корабът отплавал от някой пясъчен бряг на Сирия. Навярно единичното правоъгълно ветрило го е носело леко над вълните към Аласия — оня остров, който по-късно нарекли Кипър заради богатите медни залежи в неговите планини. Когато стигнал до острова, корабът тръгнал покрай брега, а привечер се вмъкнал в първото защитено заливче.

Нетревожен от вълнението на откритото море, капитанът внимателно сипал масло в плитката глинена лампа, купена по-рано от сирийско-палестинското крайбрежие. На нейната мъждукаща светлина той прегледал предметите, които трябвало да му донесат успех в сделката.

До кърмата, недалече от него, се намирали личните му вещи: тежести за търговски везни, инструменти за обработка на метал, няколко изображения на скарабеи, смятани за религиозни талисмани, и един печат. Печатът бил неговият официален търговски знак — цилиндърче от гравиран червеникав камък с дебелина на молив, — който човекът валял по няколко пъти върху още влажните глинени документи или запушалките на съдовете. Гравиран още преди векове в Северна Сирия, този печат, навярно бил семейна вещ, предавана с гордост от баща на син.

Поне три от петте скарабея, прилични на вкаменени бръмбари с египетски йероглифи по стомаха, били също старинни вещи. И те били изработени по азиатското крайбрежие от някой местен занаятчия, който дори не знаел да пише правилно на египетски език. Все пак те носели щастие и не можело да бъдат пренебрегнати.

Хранителните припаси били прибрани в глинени съдове, каквито се намирали на почти всеки пазар в Сирия и Кипър. Пет-шест делви с по две дръжки (някои от делвите стигали височината на човешко коляно) били изработени от кафяво-червеникава глина и били пълни с вода или вино; в три от по-малките делви, които приличали на прочутите гръцки амфори, навярно имало зехтин. Сигурно имало и торби или чували със зърно.

Някой от членовете на екипажа взел от кърмата необходимите сечива, за да запали малък огън на брега. От месото, набодено на тънък бронзов шиш, върху разискрената жарава се стичали цвъртящи капки мазнина. В окаденото готварско гърне вдигала пара кашата, приготвена от ечемично или едро пшенично брашно, счукано в двата късокраки каменни хавана, купени в Сирия. Тънко изработените кипърски кани били напълнени и кръстосвали около огъня. Капитанът пиел от най-хубавата чаша, украсена с ивици от тънки, червено боядисани резки, нанесени в плътно смесената глина още преди изпичането.

Не минало много време, откак те напуснали родното пристанище, когато стигнали до мястото, където се продавала медта — един от многобройните градове по крайбрежието на Кипър, които благоденствали от търговията с този метал. Като спорели и се карали с местните търговци за качеството на стоките, донесени за размяна, те свалили своя товар. Не знаем какъв бил той: съдове с вино или зехтин, красиво изработени метални вази, платове, добитък или скъпи тъкани, купени от чужди земи.

В замяна пристанищните работници донесли на раменете си трийсет и четири широки, сплеснати отливки, всяка с четири дръжки в краищата. Рудата се обработвала високо по хълмовете, където наливали разтопения метал в плитки форми, изкопани в земята. Дръжките улеснявали пренасянето: те липсвали по старите отливки, с които търгували дядовците на тогавашните търговци.

Някои от отливките носели кипърски знаци, отпечатани върху тях още в полутечно състояние; върху други имало маркировка, надраскана след втвърдяването на метала. Може би някои от тези знаци убедили търговеца, че медта била почти съвсем чиста, но той трябвало да претегли всяка отливка, тъй като нямало дори две с еднакво тегло. Те тежали около петдесет и пет фунта^[2], но той си служел с мерните единици на своето време.

Търговецът бил подготвен да мери стоката според стандартите на посещаваните от него страни — така, както днешните международни търговци са длъжни да превръщат фунтовете в килограми и обратно. Той имал шейсет тежести за търговски везни, които били изработени от хематит — твърд камък с цвета на засъхнала кръв. Те били подредени в комплекти, които се използвали из цялото Източно Средиземноморие: египетски гедети, староеврейски шекели и сирийски несефи. Фино полираните кратни и дробни тежести имали разнообразна форма; повечето приличала на островърхи яйца (плоски от едната страна, за да не се търкалят) или на днешни бонбони с леко раздути краища.

Отливките били подредени така, че да се застъпват една от друга, за да не се разместват в трюма на кораба. Около тях капитанът натрупал по-малки парчета метал и отломъци от отливки.

Навярно на борда вече се намирала и другата съставна част за получаването на бронз — калаят. Малцина знаели за извора на рядко срещаните правоъгълни блокчета, отливани в някаква далечна страна, така че капитанът не бил склонен да разкрива своята тайна.

Бронзовите сечива и оръжия се приготвяли по-лесно от разтопени стари предмети, отколкото чрез смесване на медта и калая. Търговецът бил доволен, когато видял голямото количество струпани метални отпадъци. Накрайници и парчета от счупени палешници, кирки, мотики, ножове, брадви и тесли, донесени в големи кошове, били претеглени и насипани около подредените отливки. Някои от вече разтопените метални отпадъци приличали на палачинки; с тях се работело по-лесно. Няколко по-малки бронзови отливки с издължена форма били особено ценни, тъй като били излети със съвършено точно тегло и навярно по-рано, още преди изнамирането на парите, били използвани като техни заместители; тях капитанът отделил при личните си вещи близо до кърмата. На същото място той оставил и сгънато калаено фолио с дебелината на листо. Две парчета необработен прозрачен кварц, които по-късно трябвало да се превърнат в мъниста или игли украшения, допълвали стоката, която той оставил настрана; някои дреболии, между които много стъклени мъниста и една бронзова гривна с променяща се дължина, били оставени в малко гърне при другия товар.

Когато отново тръгвали на път, капитанът се отправил към югозападната част на Мала Азия. Корабът се носел по безбрежното море — високите Анадолски планини не се виждали от омарата пред тях. Техните върхове, често покрити със сняг, се виждали понякога от Кипър, но това ставало само в ясните и студени зимни дни. През зимата обаче, когато променливите ветрове не позволявали да се плава, търговските кораби били изтегляни и зазимявани на сухо.

Последвали обичайния път на сирийските мореплаватели, отправяйки се на запад от Кипър. Точната му крайна цел е неизвестна: Родос, Крит, гръцкият бряг или някой град по западното крайбрежие на Мала Азия.

Което и да било крайното пристанище, търговецът капитан бил подготвил добре своята работилница. В средата на кораба лежал плосък, ситнозърнест камък, много по-голям от камъните, поставени за баласт под товара. Използвайки го като наковалня, той можел да обработва в необходимата форма грубите бронзови отливки с двата чука, поставени наблизо; гнездото за дървената дръжка на единия от чуковете било обвито с тънък меден лист, поемащ част от силата на ударите, които можели да разбият каменното му чело.

След като изчуквал с пробой гнездото на някое метално сечиво и изтънявал режещата му страна върху наковалнята, търговецът оформял и резеца с помощта на точило, увиснало на врата му. Накрая той го излъсквал с някой от шлифовъчните камъни, струпани около кърмата.

На борда се намирало всичко необходимо за ковашка работа, с изключение на пещите, но те били приготвяни набързо от камъни и глина по време на пътуването. Имало и глина — навярно за леярските форми.

Когато приближил до сушата, която днес се нарича Турция, корабът тръгнал покрай брега в западна посока. Животът на борда следвал установения си ход, доколкото морето позволява това на своите гости. Членовете на екипажа се грижели за доброто състояние на кораба, като кърпели с бронзова игла скъсаните места по ветрилото и изсичали длабове за свързване на повредените напречни ребра с помощта на бронзовото длето с дървена дръжка, което господарят им пазел при останалите свои сечива. Хващали с мрежи или въдици с оловни тежести по някоя риба, която изпичали на брега; в морето нямало топла храна. (Дали кормчията е бил този, който небрежно хвърлил костилките от шепа маслини върху настилката от клони под краката си?) Брадите били поддържани с помощта на извития като полумесец бръснач, тънък като листовете папирус, пренасяни от египетските капитани.

Те прекосили без произшествия залива Анталя, където преди години бил потънал кораб (а може би — няколко кораба?), натоварени с отливки. Пред тях се появил нос Гелидоня. Тук теченията се втурват внезапно и са така силни, както никъде из Средиземно море.

Несъмнено капитанът се страхувал от носа, който ужасявал мореплавателите в древността. Дали да поведе кораба между носа и редицата от малки островчета, проточила се навътре в морето, или да се държи колкото може по-далече от него, търсейки проход между самите островчета?

Както Омировите герои молели боговете да им изпратят знак, преди да решат накъде да тръгнат, така навярно и той потърсил помощ от Ям — неговия бог на морето. Между талисманите, носещи му късмет, имало и ашик — обикновено кокалче от глезенната става на овца или коза. Подхвърленият ашик падал на една от четирите си страни и това се приемало за предзнаменование.

Капитанът избрал островите. Като се опитвало да налучка пътя между тях, корабчето, което сигурно било подхванато от непреодолимата сила на течението, се ударило в назъбените скали.

То потънало право надолу покрай почти отвесната, скрита под водата лицева страна на острова. Кърмата попаднала върху скала, издигната на няколко фута от дъното; дясната страна полегнала леко встрани, а носът се отпуснал върху пясъчното дъно. След няколко години мидите дървопробивачи погълнали повечето от напречните ребра, а металният товар се покрил с предпазна зелена патина. Останалото трябвало да полежи необезпокоявано почти 3200 години.