Новко Яворски
Приключение край Синия вир (1)

1

На генерал Д.В.

„Е, добре! — усмихна се криво, скъпернически лейтенант Касамаков. — Не е ли време да престана да мисля вече за това, па макар и да твърдят, че мислите спохождали човека най-много нощем?“

И рязко се извърна. Сухата трева и коравите шумки под него прошумоляха глухо. Замириса му на мащерка ли, на сминдух ли — той не можа да разбере, — но с наслада пое дъх през широко отворените си ноздри. Притвори клепачи, понамести се, че нещо взе да го гложде, и притихна. Ала сънят все още не идеше. А бе му се сторило, че само ако полегне, и тозчас умората ще го надвие.

Някъде наблизо се обади задрямала птица. Тихо, едва чуто, тревожно. Може би сънуваше нещо, може би с цялото си песнопойно сърчице бе усетила опасността — над храстите безшумно мина кръстата сянка на хищница. Но не се чу сподавен писък, не изпляскаха в отмала крилца, не се разхвърчаха перушинки. Отново тишина и тъмнина обхвана и залюля всичко.

„Да, няма да се спи“ — изпъшка лейтенант Касамаков и се надигна на лакът. Протегна крака, посегна към джоба си за цигара, но тутакси се отказа и отново въздъхна. Сетне пошари с пръсти по тревата, избра едно стръкче, захапа го. Полегна по гръб, сключи ръце под тила си и се взря втренчено през клоните. Сетне припряно се обу, стегна колана си и без да закопчава яката на рубашката си, внимателно закрачи сред налягалите войници. Проснал се по корем, разкрачил боси крака, опрял буза о парче дърво, покрито с брезент, и разперил ръце, не спеше, а сякаш обсебваше земята-кърмилница старши сержант Танасов. Той като че бе се сраснал с нея, като че със затаен дъх слушаше ударите на сърцето ѝ, а кой знае защо на лейтенанта му се стори, че старши сержантът приличаше на могъщо коренище, изровено и умито от пороите.

Никакъв звук не издаваше старши сержант Танасов, но в замяна на това на две-три крачки от него някой стенеше и мляскаше, мърмореше и скърцаше със зъби. Бе се свил като кравай, бе мушнал ръце между коленете си и от време на време тресеше глава, сякаш се кюскаше с някого.

Лейтенант Касамаков се усмихна — бе познал редник Подгумерски, или, както му викаха бойците, Мъдрото. „Гледай ти — помисли си той. — Понякога човек денем е един, а нощем — съвсем друг.“

И наистина. Поет и философ, човек с възвишени чувства и постъпки, редник Подгумерски денем много приличаше на момиче. Усмихваше се непрекъснато, изчервяваше се за щяло и нещяло и рядко отваряше уста да рече нещо.

Часовият стоеше с гръб към налягалото войнство и гледаше надолу, към равнината. Той чу леките стъпки на лейтенанта учуден не на шега: как може човек след такова занятие, в такава нощ и на такова място да не спи, а да върви насам-натам като лунатик?

Лейтенант Касамаков свърна встрани, изкатери се по ронливия сипей и седна горе между скалите. Запали цигара, намести се удобно, облегна се. Скалата пропука и дъхна като жива, ала офицерът потръпна и сви зиморничаво рамене. Може би бе настинал през тия объркани дни и нощи, може би нещо не му достигаше, нещо не бе си изяснил и не беше решил окончателно и рязко.

Цигарата горчеше, той дръпна само няколко пъти и с ожесточение я угаси. Полегна, притвори очи и отново седна усетил някакъв гъдел в сърцето си. Над тъмния хълбок на планината надзърна огромното око на луната и пред него изведнъж като в приказките всичко стана и видимо, и досегаемо. И голите гърбици на хълмовете, и долината долу, в ниското, и някакво селце с варосани, сякаш захарни къщици хей там, точно отсреща.

Той беше градско чедо и рядко беше виждал тая приятелка на безгрижните скитници, на безнадеждно влюбените и крадците на ябълки. Неоновите светлини бяха осветявали стъпките му, бяха вземали очите му и сега, изненадан и зарадван, той гледаше лъскавия диск, умилен по детски. Мътилката в душата му като че се успокои и избистри, клещите на болката поохлабиха сърните му и там остана само една сладка тъга на незаслужено обиден и неочаквано разочарован.

И той погледна с други очи наоколо…

И видя…

Природата и тук бе вземала скъпернически и бе давала щедро. Раевец — така бяха кръстили хората това заветно местенце, където сега войниците му прегръщаха сънищата си. Тук, в тая зелена китка, и заек можеше да се укрие от лошото око на ястреба, и птичка да свие гнездо за рожбите си, и чер като катунар щурец да намокри опънатите до скъсване струни на гъдулката си и да го удари на свирни и веселби. А и кокичето напролет подаваше бяло челце изпод белия сняг, нашарен от заешки дири и птичи кръстачки. И петльови гащи дъхаха на младост през май, и минзухар палваше наесен лилавата си свещица, и човек сегиз-тогиз идваше водица бистра да пийне, потно чело да избърше, на мека отава да полегне.

И да се усети чедо на тая земя, роб неин и господар…

Лейтенант Касамаков стана — ободрен и обхванат от млада лековатост и бодрост, и отново доближи Раевец, където мускулите на войниците му смучеха сили от земята за нови атаки и походи. Старши сержант Танасов все така лежеше по корем, редник Подгумерски все още скърцаше със зъби, сякаш се бореше с триста дявола. Спяха момчетата, здраво спяха. И полагаше им се. Три дни те бяха плезили езици по тия чукари, три дни и две нощи.

Ала не клекнаха, не охнаха, не отрониха крива дума. А може би бяха падали, бяха псували и мъркали, но лейтенантът не беше видял и чул подобно нещо. Пък и да беше видял и чул, той чу и видя другото: изправи се командирът на дивизията, сам прашен и потен, сам с изпръхнали устни и зачервени очи, погрознял и отслабнал, и рече:

— Добре, маладци!

А неговото „добре“ беше нещо много, защото той беше душа сурова и ласкавите слова не хвърляше през рамо като пуканки за щяло и нещяло.

Лейтенантът отново легна и като се нагълча сам, че е мека Мара и че това не подхожда на един командир на разузнавателен взвод, неусетно заспа…

Беше август, беше месецът на щурците, на големите звезди и кратките нощи — ту прохладни и сочни като разрязана сутрин диня, ту задушни и блудкави като жабясала вода…