Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Воини на светлината (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ole Mother Methuselah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sadeyes
Корекция
WizardBGR
Корекция
sir_Ivanhoe

Издание:

Автор: Л. Рон Хабърд

Заглавие: Воини на светлината

Преводач: Валерий Русинов

Година на превод: 1997

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1115

История

  1. — Добавяне

Както си караше кротко с около сто и петдесет светлинни години в час, тъкмо когато навлизаше в земната галактика, „Морга“, грохналата гордост на Вселенското медицинско общество, бе достигната от странен призив.

ДО КОЙТО И ДА Е КОРАБ НА ВМО ДО КОЙТО И ДА Е КОРАБ НА ВМО ДО КОЙТО И ДА Е ДОКТОР ДО КОЙТО И ДА Е ТРЕВОГА ТРЕВОГА ТРЕВОГА МОЛЯ СВЪРЖЕТЕ СЕ МОЛЯ СВЪРЖЕТЕ СЕ ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА СТАНЦИЯ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ ТРИ ХИЛЯДИ И ДВЕ ПЛАНЕТА ГОРГОНА БЕТА ГОЛЯМА МЕЧКА. ПОВТАРЯМ ПОВТАРЯМ ТРЕВОГА

Доктор Матусал беше в салона, вдигнал ботуши върху бродиран със злато стол, и с отпусната глава се беше загледал в едно пано на отсрещната стена, изобразяващо музи, които увенчават сатир. Размишляваше над плачевното състояние на своята винена „изба“ — малък килер над кафеварката, в който подрънкваха и потропваха само две бутилки. Чу тракането на лентата, но тракане на ленти беше чувал много пъти. Чу, че лентата изчатка отчетливо трите точки за „тревога“, но този сигнал също така го беше чувал много пъти.

— Хипократе! — изрева той внезапно.

След ден-два мълчание мощта и внезапността на този рев изстреляха дребния роб от кухнята му като куршум от пушечна цев.

Четирирък, с щръкнали антени на главата и несъкрушим, дребният на ръст Хипократ трудно можеше да бъде изплашен от нещо. Но сега беше напълно убеден, че летят.

— Господарю?

— Хипократе — обяви доктор Матусал. — Останали са ни само две бутилки вино!

Хипократ се убеди, че корабът се движи нормално. Инструменталното табло, което можеше да се види през половината дължина на кораба от салона, светеше в зелено и всички индикатори показваха, че се поддържа стандартна скорост и че с две думи всичко си е наред. Той гузно изтри с ръка малкото петно горчица и гипс върху устните си. Собствените му запаси от деликатеса се бяха изчерпали и той, срам не срам, си беше свил малко от гипса за отливки на господаря.

— Формулата за правене на вино — подхвана Хипократ със своя настроен на фонографски запис мозък — се състои в отглеждането на грозде. След това гроздето се мачка, за да му изтече сокът, сокът се прецежда и се оставя да ферментира. В края на…

— Нямаме никакво грозде — прекъсна го доктор Матусал. — Нямаме и гориво. Нямаме и храна освен шунка и яйца на прах. Всичките ми ризи са на парцали…

— Ако престанете да пишете върху маншетите си — каза Хипократ, — бих могъл да…

— … а и на всичко отгоре не съм ловил риба от цяла година. Виж какво има на лентата. Ако мястото е добро за риболов и ако отглеждат грозде, приземяваме се.

Хипократ си знаеше, че нещо го притеснява. Това беше тройното почукване на записващия приемник. Хартиената лента излизаше на непрекъснат поток. Чук-трак, чук-трак, чук-трак. Тревога. Тревога. Тревога!

Доктор Матусал се загледа замислен в музите и бавно се отпусна. Хубав сатир беше измайсторил Джоцини, макар че някак неудобно напомняше за…

— Опитна станция на Съединените щати. Горгона, Бета Голяма мечка — докладва Хипократ. — Пряка позивна до ВМО, господарю.

Той надзърна разсеяно през тъмния люк към тичащите назад звезди. През ума му протичаше „Звезден пътеводител из Голяма мечка“. Хипократ никога не забравяше нищо и осемнадесетте хиляди страници стегнат шрифт се извъртяха, спряха се, листът се обърна и нужната информация изплува в ума му. „Джунгла и реки. Диви зверове. Блата.“ Лицето му се проясни: „Никакви жени на планетата“.

— Какво? — каза доктор Матусал безучастно.

— Горгона, Бета Голяма мечка. Много риба. Страшно много. Много риба и вино.

Доктор Матусал се изправи, протегна се и лениво тръгна към пилотския отсек. Шибна с длани по пневматичния навигатор и след разнообразните проскърцвания и съскания на екрана светна линия, сочеща новия курс, с отклонение от две светлинни години пред целта. Нямаше възможност за по-остър завой. Той се разположи пред познатите контролни уреди, изключи робота и се прозя.

Два дни по-късно двамата се приземиха на Площадка 1,987,806, Строителни войски на Съединените щати, Безименна, на половин час път от Опитна станция на Съединените щати № 3002.

Доктор Матусал остави Хипократ да плъзне стълбата навън и за момент се задържа на люка, с черна чанта в ръката. Джунглата около площадката се извисяваше на триста стъпки височина. Дива и опасна джунгла, тъмнозелена от алчната растителност и жълтеникава от гниещата маса. За кратко, докато отекваше тътенът на приземяващите двигатели, накарал всичко живо да замре, се беше възцарила пълна тишина. Сетне джунглата отново се събуди с крясъци и мяукане, надмогнати от разтърсващо всичко ръмжене, преминаващо в срахотен рев.

Хипократ изтопурка обратно по стълбата. Ревът прокънтя отново и плочите на бронята на стария кораб се разтресоха. Хипократ влезе вътре и пак се показа, вече въоръжен със 110-милиметрово оръдие, гушнато удобно в двете му десни ръце.

Доктор Матусал превъртя ключа, който активира Алфа-силовото поле около кораба, за да задържи дивите зверове настрана, и след като изгледа за последен път рухналите бараки, които някога бяха приютявали военен пост, слезе по стълбата и закрачи след Хипократ сред гъстата растителност.

От време на време някоя от антените на Хипократ щръкваше към извисяващите се над главите им клони и той се поспираше недоверчиво. Но не можеше да долови нищо застрашително и за да уталожи тревогата си, изхвърляше огън със своята 110-милиметровка, отваряйки права пътека и втвърдявайки калта до здравината на печена тухла.

Страшният рев току разтърсваше джунглата и всеки път, когато прозвучаваше, десетките хиляди животински и птичи гласове за миг замлъкваха.

Хипократ се канеше да изпрати напред поредния залп, но господарят му го спря. Миг по-късно от храсталака се показа посивял мъжага, очевидно ирландец, който с див блясък в очите се провря през сплетените лиани и сърдечно прегърна доктор Матусал.

— Аз съм О’Хара. Слава Богу, успях! Приемникът ми не работи от шест месеца. Не знаех дали сигналът ми изобщо се излъчва. Слава Богу, че дойдохте!

Той отново разтвори обятия за прегръдка, но докторът го спря и му обърна внимание на рева, който току-що бе проехтял отново.

— О, това ли? — каза О’Хара. — Най-обикновен коткозвяр. Доста е голям и щеше да ми създава известни грижи, стига да ми оставаше време за него. О, къде са старите дни, когато единствената ми грижа бяха коткозверовете, които отвличат добитъка, и мезозойските соколи, нападащи овцете! Но сега…

И той пое бежешката напред, като се обръщаше и ги подканяше да побързат.

Връхлетяха ги две спуснали се рязко надолу птици, огромни като стари бомбардировачи, и те за малко щяха да налетят на ствол, дебел десет стъпки, който се оказа змия, надигнала се от мъха — змия с големи и гладни зъби. Но все пак скоро стигнаха до станцията здрави и читави.

— Трябва да разберете — обясни им задъхано О’Хара, след като се увери, че не може да накара доктора да тича по-бързо, — че аз съм единственият човек тук. Имам няколко ахноида, разбира се, но не можете да наречете тези осмокраки компания, въпреки че говорят и могат да изпълняват грубата работа. Тук на Горгона съм от петнайсет години и такова нещо не беше ми се случвало никога. От мен се очаква да направя тази планета обитаема, в случай че Земята изобщо реши да я използва за колония. Това е земеделска и животноразвъдна станция. Очакват от мен да улесня живота на евентуалните бъдещи колонисти. Но досега не е дошъл нито един колонист и аз не ги виня. Тук е най-прохладното място на цялата планета и въпреки това е твърде горещо. Но така и не ми пратиха дори помощник, и когато това се случи…

— Е, хайде, човече — прекъсна го доктор Матусал. — Какво се е случило?

— Ей сега ще видите! — извика О’Хара и в очите му отново се появи див блясък. — Елате с мен.

 

 

Влязоха в един чифлик, приличащ по-скоро на крепост. Беше квадратен, разположен посред огромно покрито с трева поле — за да могат дивите зверове, нападащи пасящите стада, да се вземат на прицел отдалече. Щом минаха през портата, О’Хара внимателно я затвори.

Доктор Матусал погледна незаинтересовано към дългите заслони с хелиомоторите над тях и стоборите, зад които пасеше добитък. Една оранжерия привлече интереса му, защото около нея един ахноид, който отблизо приличаше повече на детска въртележка, отколкото на човек, плевеше безценни медицински билки от нищо и никакви, доколкото докторът можеше да прецени, моркови. Но О’Хара го повлече през жегата и прахоляка, докато не застанаха пред Тринадесети заслон, и каза:

— Това е заслонът за лъвове.

— Много интересно — кимна докторът без особен интерес.

О’Хара отвори вратата. От двете страни на пътеката бяха подредени дълги редици цистерни и се чуваше къркоренето на прецеждаща се течност, преминаваща от един съд към друг. Сложен лабиринт от стъклени тръби свързваше всеки съд със съседния му и един объркан клюнест ахноид се суетеше около тях и проверяваше температурите.

— Хм — каза доктор Матусал. — Цистерни за изкуствено раждане.

— Да. Разбира се! — извика О’Хара окуражен, че най-после е привлякъл интереса му. — По този начин получаваме стадата си. Земята ми изпраща семе и яйцеклетки, консервирани чрез статично облъчване. Аз ги поставям в цистерните и ги докарвам до зрялост. После ги изваждаме от цистерните и ги поставяме на изкуствени вимета. Така се сдобиваме с телета, агнета и прочие. А това е заслонът за лъвове.

— За какво? — попита докторът.

— За лъвове — повтори О’Хара. — Установихме, че внимателно подбраните и добре отгледани земни лъвове унищожават местните коткозверове и останалата дива сган. Пустините на юг вече гъмжат от лъвове и един ден ще се отървем от коткозверовете.

— Но пък ще имате много лъвове — каза докторът.

— О, не — отвърна нетърпеливо О’Хара. — Ще ликвидираме лъвовете с бактериален мор. Тоест аз ще ги ликвидирам. Тук няма ние. Аз съм тук вече от петнайсет години…

— Добре, може би вие сте тук от петнайсет години — прекъсна го доктор Матусал без особена симпатия, — но аз защо съм тук?

— О. Става дума за последния товар. Материала ми го изпращат с чартърни кораби. Гемии, на които не може да се разчита. Миналата година една пристигна с товар и, изглежда, беше получила някаква повреда в кормилната уредба, защото се наложи да стовари набързо. Просто оставиха всичко под дъжда и после повечето от етикетите се бяха заличили…

— Аха! — досети се доктор Матусал. — Искате да идентифицирам спермата…

— Не, не! — каза О’Хара. — Сигурен съм, че част от тези товари са били предназначени за други опитни станции. Но не получих никакви товарителници и… Не знам. Побърквам се при мисълта, че…

— Е, хайде най-после — прекъсна го отново докторът. — Какъв все пак е проблемът ви?

О’Хара се приближи нервно до една от цистерните и рязко дръпна капака. Пантите изскърцаха. Светлината проникна и стъклените кълбета вътре засияха.

В цистерната имаше пет бебета.

Доктор Матусал издърпа още капака и надникна. Бебетата бяха почти в края на периода на зрялата бременност и, казано с други думи, предстоеше всеки момент да се родят. Изглеждаха напълно оформени — с коса, нокътчета по пръстите, с нормален брой пръсти на ръчичките и крачетата и очевидно се чувстваха удобно в стъклените кълбета.

— Е? — каза докторът, поглеждайки към безкрайната редица цистерни.

— Всички — отвърна О’Хара отчаяно.

— И броят им е?…

— Осемнадесет хиляди — каза О’Хара.

— Ако това ви е проблемът — каза доктор Матусал, — бих ви посъветвал да изпратите спешна телеграма до Земеделския отдел на Земята. Очевидно ви е нужен половин армейски корпус бебегледачки. Но що се отнася до проблема с поставянето на тези бебета в…

— О, не е това! — каза О’Хара. — Всичко стана заради проклетите ахноиди. Те не разсъждават много-много и действията им са ужасно шаблонни. Предполагам, че грешката е и моя. Но на тази станция има толкова много работа, че човек просто се побърква. Сигурно съм доста груб с тези крачещи въртележки. Е, това е заслонът за лъвове. Всеки три месеца произвеждаме по осемнадесет хиляди лъва, това е графикът на периода на изнасянето. После ги преместваме в хранилищата, където ги храним през копия на лъвско виме, и накрая ги пускаме из пущинака да прочистват коткозверовете. Системата е много проста. Но тези ахноиди…

— Кога разбрахте всичко това?

— Ами… преди около половин година. Но не се уплаших толкоз. Поне не веднага. Просто изпратих обичайния доклад до Земята. Но тези ахноиди работят по шаблон. Етикетите в онзи изхвърлен товар били объркани и те събрали стъкленици, маркирани с нашия кодов номер за лъвове, и ги поставили в тези цистерни. Това е рутинната им задача в този участък. Това е единственият начин, по който можем да получаваме товари с добитък и други подобни, нали разбирате, защото не мисля, че ще ви е приятно да пътувате на кораб с товар говеда, нали? Пък и ще излезе много скъпо, имам предвид цената на товара. А ни трябват много животни. Така че, за да избегнем превоза на твари като лъвовете…

— Убеден съм, че е добре да се избягва — прекъсна го сухо докторът.

— … сме създали високоспециализирана система за обработка и маркировка. И очевидно нашите кодове не са еднакви с кодовете за местоназначението на тези бебета. За всичко това от Земята изпращат страшно много бумащина, а честно казано, аз даже и не знаех, че по тази система могат да изпращат и бебета. Прегледах всичките си доклади, но може и да съм попълнил погрешно някое поле, защото по този въпрос не получих никакъв отговор. Всъщност…

— Казвате, че сте съобщили на отдела?

— О, по дяволите! Сигурно знаете какво представлява правителствената бюрокрация. На Земята живеят три милиарда души и три четвърти милиард от тях работят в правителствените служби, и въпреки това не могат да се справят с администрирането на колониите и станциите из космоса…

— Един милиард — поправи го доктор Матусал.

— Добре, един милиард. И въпреки това не могат да се оправят с нас. Отговориха ми само, че въпросът се придвижвал. Изпратих две спешни телеграми и отново ми отговориха, че въпросът се придвижвал по съответния ред. Не знам какъв им е редът. Но не това искам да ви кажа. Все ще се справя с отглеждането на тези бебета. Имам три хиляди ахноида и ако се наложи, винаги мога да взема пушката да хвана някой от главатарите им за заложник, и да поискам още три хиляди. Бързо се обучават. Медсестри наоколо не се въдят, няма и доктори. Познанията ми по бебешките болести са кръгла нула. Но преди шест месеца мислех, че ще се справя.

— А сега не мислите, така ли?

— Точно така. Стана прекалено сложно. Мога да се набутам в масово убийство или нещо такова. Дали ще ме обесят, ако тези дечица измрат?

— Е, сигурно някои по-несъществени загуби ще ви бъдат опростени — каза доктор Матусал.

— Да, но разбирате ли, не обърнах внимание на ахноидите. И всичко се обърка. Виждате ли, всички хранителни течности, които се използват тук, силата им и прочие, са предназначени за лъвовете. И това коренно променя нещата. Във всеки случай нещо ги е променило тия деца. Отначало помислих, че само две са попаднали тук по погрешка, без да знам как, така че ги оставих да се родят. Но три дена преди да пусна сигнала за тревога, се случиха две неща. Първо разбрах, че целият заслон е пълен с бебета, и установих, че всички са във фаза пред раждане. А бяха носени само три месеца!

— Хм-хм — промърмори докторът с колеблив интерес. — Е, вече разбирам какво ви е възбудило толкова. Тримесечно износване с лъвска хранителна течност би могло да притесни всеки. Тъй че…

— Почакайте! — прекъсна го О’Хара с див блясък в очите. — Все още не съм ви показал проблема!

— Все още? — възкликна изумен доктор Матусал.

 

 

О’Хара припряно ги поведе към една голяма бетонна постройка. В стената имаше вграден капак. Влязоха и О’Хара го затвори. Бяха в нещо като кабина за наблюдатели.

— Оттук проверявам бойните качества на лъвовете — поясни той. — Вкарвам уловен коткозвяр и го пускам долу. Правя контролен тест на цялата партида. Избирам някой лъв по случаен номер и го пускам. Муука! Ей, Муука! Пускай коткозвяра!

Един ахноид вдигна почтително очните си конуси към наблюдателницата и се зае да маха резетата на една врата. Бяха осем и той ги дръпна наведнъж, с по една ръка на резе.

— Чудовище! — изсумтя четириръкият Хипократ.

Ахноидът се закатери за убежище по стената, а вратата се разтвори с трясък. През нея се промъкна звяр с пурпурна козина и огромни, издадени челюсти с остри зъби. Той скочи на арената, изправи се на задните си крака — беше висок десет стъпки — и яростно затанцува, оглеждайки се за враг, след което отново стъпи на четири крака и нададе смразяващ кръвта вой.

— Забавно животинче — каза доктор Матусал.

— Този екземпляр е от малките — поясни О’Хара. — По-големи не можем да хванем, дори да се опитаме. Мисля, че при лова им сме загубили поне петдесет ахноида. Окей, Муука! Пускай!

За този, който трябваше тепърва да бъде пуснат, Муука нямаше защо да слиза на земята. За мандалото на вратата, водеща към заслона, бе вързана жица и той дръпна. През отвора изскочи нахакано хлапе, на половината от ръста на Хипократ, но с физическа структура като на десетгодишно. Беше облечено с животинска кожа, вързана около кръста, а на краката си носеше козиняви боти. Косата му беше гривеста и дълга, очите му гледаха диво и интелигентно. От него се излъчваше войнственост, но също така и палавост. Държеше прашка, а на кръста му, поставен в кожена кания, висеше нож.

— Чакайте! — възкликна докторът. — Нали няма да пожертвате това детенце само за мое забавление.

И насочи бластера си толкова бързо, че само ударът на О’Хара можа да отклони прицела от коткозвяра.

Хлапето изгледа с любопитство дупката, която изора бластерът, и метна презрителен поглед към наблюдателната кабина. О’Хара, овладял се след удара, припряно натисна един бутон и пред тях се спусна брониран прозрачен щит.

— Добре, добре — каза доктор Матусал. — Ще си стоя кротко и ще гледам как принасяте в жертва пеленачета.

Но за всеки случай не прибра бластера.

Коткозвярът отново се изправи и поднови своя танц, придвижвайки се рязко напред. Чуваше се тракането на зъбите му, мятащата се опашка вдигаше облаци прах. Хлапето остана невъзмутимо на място, само усука прашката си и измъкна нещо от джоба си.

Коткозвярът беше гладен. Зарева и хълбоците му се заиздуваха като мехове. Всеки път, когато надаваше гръмотевичния си рев, от пастта му излизаше воня на гнило месо.

Хипократ определено беше заинтригуван. Погледна възбудено към господаря си, после отново към хлапето. Но това отместване на погледа му струваше най-добрата част от шоуто.

Хлапето завъртя прашката. Последва болезнен трясък на разтрошен кокал и горната част от главата на коткозвяра изчезна сред фонтан кръв и пръснат мозък.

Коткозвярът рухна.

Хлапето пристъпи напред, изрита го в челюстта, сграбчи онова, което бе останало от едното ухо, и го порна. Мушна ухото в джоба си, отново изрита коткозвяра — този път в ребрата — и се извърна към платформата за наблюдение. След това мигновено мушна парче стомана в прашката и го запокити към тях. Бронираният против куршуми щит се напука и от него изпопадаха изкъртени парченца.

Хлапето пристегна „гащите“ си, обърна се и изтича обратно в заслона. Вратата се хлопна. Муука се спусна на арената и завика за помощ своите събратя, за да изнесат коткозвяра в бараката за разфасоване.

 

 

— Знаех, че ще стреля към нас — каза О’Хара. — Затова спуснах щита.

Доктор Матусал си пое дъх, едва сега осъзнал, че го е задържал толкова дълго.

— Виж ти!

— Ето това ми е проблемът — каза О’Хара. — Имам си осемнадесет хиляди такива и всичките са мъжки. Сър, в името на всичко свято, какво толкова лошо съм направил?

— Хванал си се да работиш за Земеделския отдел на Съединените щати — каза доктор Матусал.

— Отначало бях много мил с тях — обясни О’Хара. — Бяха само две, в лъвския заслон. Помислих си, че просто тъпите ахноиди са се престарали с храненето им. Не си давах сметка какво точно е станало. Това ме смути, но не ме разтревожи много. Тук, на тези далечни станции, се случват странни неща. Тъй че, още като се „родиха“, ги прибрах у дома и взех една ахноидка да ги храни с краве мляко. Те си кротуваха в креватчетата, гукаха и аз си въобразявах, че животът е чудесен. След това за един месец трябваше да направя пътуване до другия континент, за да видя как се развива засятата от мен култура — бях засадил там една плантация от милион квадратни мили със секвоя — и когато се върнах, женския ахноид го нямаше, а къщата я заварих в развалини. Оттогава ги няма никакви, дяволите да ги вземат! Отначало си помислих, че са изпапали гледачката си, но след две седмици тя се върна цивреща. Бяха я пребили и… нали ме разбирате. Ето това са те! Очевидно съзряват бързо.

— Очевидно — съгласи се доктор Матусал.

— Може би няма да пораснат съвсем за няколко години — продължи О’Хара. — Но от ден на ден става все по-лошо. Това бетонно укрепление, което виждате ей там, е за всеки случай.

Доктор Матусал погледна накъдето му сочеше О’Хара.

Дузина ахноиди се мъчеха на жегата, строейки нещо, което напомняше несъкрушима цитадела.

— Затвор? — попита докторът.

— Убежище! — каза О’Хара. — След шест месеца тази планета ще бъде опразнена от ахноиди, коткозверове, люспозмии, гигантослонове, свръхорли — или от мен!

Докторът погледна развеселено ахноидите, които откарваха върху талига тялото на сразения коткозвяр.

— Е, утешителното е…

Един ахноид изтича от другия заслон с надпис „Коне“ и развълнувано започна да докладва нещо на О’Хара. О’Хара пребледня и за малко да припадне.

— Казах — продължи докторът, — че е утешително, че ще са само едно поколение. Щом няма женски…

— Така е — отвърна О’Хара и се затътри към инкубатора за коне.

Влязоха и завариха група ахноиди, скупчени около първата цистерна. О’Хара ги избута, надникна и пребледня още повече. Излая някакъв въпрос и тутакси получи отговор.

— Е?

— Двайсет хиляди цистерни — каза О’Хара. — В третата седмица.

— Бебета? — попита доктор Матусал.

— Женски — поясни О’Хара и повтори още по-отпаднало: — Женски.

Докторът се огледа за Хипократ.

— На идване видях две езера. При цялата тази фауна, която си имате, риболовът тъдява трябва да е много интересен.

О’Хара се изпъна, сякаш го беше ударил ток.

— Риболов?

— Риболов — повтори доктор Матусал. — Вие сте човекът, който отговаря тук. Аз съм само невинен минувач.

— Вижте какво! — реагира ужасено О’Хара. — Вие сте длъжен да ми помогнете.

И се опита да хване плаща на доктора, когато последният се извърна към изхода.

— Трябва да ми отговорите на няколко гатанки! Защо периодът им на износване е само три месеца? Защо за шест месеца се превръщат в бесни зверове? Защо са толкова асоциални? Какво съм сбъркал в тези цистерни и какво трябва да направя, за да поправя грешката? Трябва да ми помогнете!

— Аз лично — заяви докторът — отивам да ловя риба. Несъмнено вашата загадка би представлявала огромен интерес за някой бактериолог, биохимик или мутолог. Но в края на краищата това е само една загадка. Опасявам се, че тя едва ли може да притесни Вселената. Лек ден.

О’Хара остана на място, разтреперан и невярващ. При него беше дошъл истински Воин на светлината, самият каймак на медицинската професия, човек, който, въпреки че изглеждаше на тридесет години, сигурно имаше зад гърба си хиляда години всевъзможна медицинска практика. Пред него стоеше член на прославените Седемстотин, Вселенското медицинско общество, което беше иззело опасните научни постижения от ръцете на политиката още преди много векове и беше превърнало Вселената в безопасно място за обитаване от човека, и днес патрулираше из нея заради тази безопасност. Самият той беше тук, пред очите на О’Хара. Неговото спасение. Тук беше пътеводната светлина, панацеята, чудото, от което се нуждаеше.

Той се затича след доктора, който крачеше решително към портата на заслона.

— Сър! Та това са тридесет и осем хиляди човешки същества! Тук е заложена цялата ми репутация. Не мога да ги убия. Не смея да ги пусна на воля из тази планета! Ще трябва да напусна станцията!

— Ами напуснете я — каза докторът. — Отвори портата, Хипократе.

И оставиха ридаещия О’Хара сред прахоляка.

— Приготви ми такъмите — разпореди се доктор Матусал.

 

 

Хипократ се помая. Не беше обичайно за него да се помайва, когато из въздуха не се долавяше някаква опасност. Антените му се поклатиха разтревожено и той обгърна 110-милиметровото си оръдие с трите си ръце, а с четвъртата се почеса по темето.

— Е? — подвикна господарят му. — Какво се помайваш?

Хипократ го изгледа в упор. Той беше нещо като космически юрист, този Хипократ.

— Алинея 726 от Втори кодекс, параграф 80, трети от стр. 607 горе, от Закона, регулиращ поведението на Членовете на Вселенското медицинско общество: „Противозаконно е за един Воин на светлината да дезертира от своето медицинско задължение, след като е призован, когато това заплашва по-голямата част от човешкото население на която и да било планета.“

Докторът го погледна с известно раздразнение.

— Ще ми донесеш ли все пак рибарските принадлежности?

— Сериозно? — каза Хипократ.

Доктор Матусал го изгледа кръвнишки.

— Да не би аз да съм измислил Земеделския отдел? Да не би аз да съм виновен за техните грешки? Те толкова ли са бедни, че да не могат сами да осигурят помощен персонал?

— Ами — промълви смутено Хипократ, — май не са.

— Да не би да очакваш да прекарам тук цяла година в отглеждане на бебенца?

Хипократ умислено поклати антени. Господарят му тръгна решително към езерото, което беше видял в края на разчистения участък, и точно след три минути и осем секунди Хипократ отново крачеше до него с половин тон пръчки, макари и така нататък в двете ръце и с един противоударен чадър и оръдието в третата. В четвъртата държеше наръчник по примамки и предпазни мерки за по-странни планети и съсредоточено поглъщаше цели страници само с един поглед.

В това безметежно ваканционно настроение двамата скоро стигнаха до брега на езерото, изсушиха половин акър земя само с един изстрел на 110-милиметровката, вдигнаха навес, под който се опънаха маси и столове, направиха си кей и изобщо се подготвиха за сериозен риболов.

Хипократ приготви студен коктейл и запоставя стръв по куките, а доктор Матусал се отпусна с чаша в ръка във великолепно състояние на духа.

После, когато заметна въдицата и се загледа в бръмчащата по повърхността на водата примамка, каза:

— Чудя се какво ли ще хвана.

Огромните дървеса на джунглата се извисяваха над водата, въздухът беше застинал и топъл. Жълтеникавото езеро блестеше като кехлибар под жълтото небе. Скоро започнаха да вадят странни екземпляри от рибешкия род.

Известно време Хипократ се беше увлякъл в трепане на комари. Жилата им, разбира се, се чупеха в дебелата му кожа, но досадното им бръмчене го дразнеше. Внезапно го озари вдъхновение — пряко от „Лагеруване и излети по странни светове“ — и той разгъна силовия чадър. Чадърът не представляваше нищо повече от дръжка с вграден в нея излъчвател, но куполът му можеше да се променя по интензивност и радиус до половин квадратна миля. Беше много удобна принадлежност за дъждовни бури на планети като Саргон, където дъждовните капки тежат по цяло кило. Оказа се, че е много полезен и тук, понеже, включен на слаба мощност, отблъскваше комарите и те с безпомощна ярост се блъскаха в невидимата преграда. Хипократ включи чадъра на пълна мощност, така че спиците му, надвесени над околните дървета, да го крепят, и посвети цялото си внимание на другата книга, която си беше донесъл — „Дивите животни, които не бих искал да срещна“.

И сред целия този тих и мирен пейзаж кротко се понесе ракета — с почти четири хиляди километра в час. Насочи се право надолу от едно сребристо петънце, увиснало сред шафраненото небе. Носеше достатъчно експлозив, за да унищожи цял небостъргач. И беше включена за бой.

Доктор Матусал тъкмо вадеше някакво речно чудовище с изцъклени очи, а Хипократ тъкмо бе стигнал до мястото, където Дарил ван Дарил бива погълнат жив от рампозавър на Ранамийд — и бомбата се стовари.

Удари се в свода на силовия екран и се взриви. Секторите на невидимия чадър се огънаха върху дърветата и изритаха шест от тях така силно, че корените им щръкнаха във въздуха. Кеят се разпадна. Каната с ром-коктейла подскочи и съдържанието й се разплиска по врата на Хипократ.

В първия момент нито Хипократ, нито господарят му имаха някаква представа какво точно става. Можеше да бъде я риба, я рампозавър. Но след миг — по мириса — съобразиха, че е бомба.

Хипократ тутакси прехвърли на глава Двадесет и първа, параграф девети от „Разкази на ранните космически заселници“, заби дебелия приклад на 110-милиметровката в земята, нацели сребристия контур през магнитоскопа и пусна откос с два палеца върху съединителите.

Въздухът над главите им пламна в огненочервено. Още дузина дървета изпопадаха от ударната вълна. Доктор Матусал се измъкна от водата и се взря през мъглата в целта.

— Завърти надясно! — изкомандва той. — Нагоре. Сега вляво!

Но макар да продължаваха стрелбата, сребърното петънце беше набрало достатъчно скорост към зенита, за да избегне убийствените свистящи заряди, и след малко Хипократ спря залповете — мерникът светна в зелено, показвайки му, че мишената е излязла извън обхвата.

Доктор Матусал погледна празната кана, после въдицата си, понесла се безпомощно сред езерото. После погледна Хипократ.

— Пропуснах — рапортува бодро Хипократ.

— Има ли силов екран над „Морга“? — рязко попита докторът.

— Разбира се, господарю.

— Е, може би ще трябва да се усили. Събери тук каквото е оцеляло и да се прибираме.

 

 

Докато доктор Матусал крачеше бодро през джунглата към приземителната площадка, пробивайки си с огън път през гъсталака с по един бластер във всяка ръка, Хипократ набързо опакова остатъците от злополучния пикник и заситни по стъпките му.

Влязоха в силовото поле на „Морга“ и се озоваха до кораба.

— Поне с нея всичко е наред — каза докторът.

Докато Хипократ прибираше съсипаните принадлежности, докторът издърпа превключвателите на бойното табло. Вече разполагаше с пълна гама инсталирани силови полета и ги включи на пълна мощност.

Отиде в контролната кабина и както винаги се изненада от сладникавите тонове на аудиорекордера. Винаги беше смятал, че не е съвсем нормално „Морга“ да му говори в сопрано, но харесваше сопраното и така и не беше го променил.

— Преди осемнадесет минути горе се появи боен кръстосвач — оплака се „Морга“. — И хвърли бомба.

— Размери и въоръжение?

— Не е приятелски — каза „Морга“. — Не засякох никакви данни освен враждебност. Съвет.

— Окей. Какъв?

— Включете екраните за невидимост и ме преместете под прикритието на джунглата.

Доктор Матусал сви устни. Дори собственият му кораб напоследък си позволяваше да му нарежда.

Той включи дистанционното управление на бойното табло и натисна бутона „невидимост“. Миг по-късно серия от изригващи светлина плоскости, действащи като отразители към повърхността под тях и правещи по този начин „Морга“ невидима за външния наблюдател, освен за детектори, ги скри напълно. Той включи сигнала „безтегловност“, за да предупреди Хипократ да се хване за нещо, и без да сяда в пилотското кресло, изстреля „Морга“ през единствения отвор сред извисяващите се дървеса на джунглата на около километър от първоначалната им стоянка. Фаровете просветнаха, когато силовият екран се изключи и след това се приспособи към естествените очертания на околния пейзаж. Докторът потри ръце. Временно корабът се намираше в безопасност. Ако бойният кръстосвач решеше да се спусне да потърси плячката си, щеше да го посрещне ужасяваща изненада — той бе оставил таблото за стрелба включено така, че да прикове всяко нещо, което дръзне да се приближи, без да е подало приятелски сигнал.

Доктор Матусал се запъти към салона, но когато мина покрай един от люковете, нещо отвън прикова вниманието му. Същото нещо беше привлякло вниманието и на включената на автоматичен режим батарея на щирборда. Той чу как скрипците се завъртат над главата му и вземат на прицел незнайния обект и едва успя да накара бойното табло да изключи квадранта от огневи обсег.

Навън имаше разрушен звездолет.

Доктор Матусал провери двата си бластера и скочи през люка. Затъна до глезените в торф, но продължи да гази към злокобното нещо.

Корабът беше почти съвсем затънал в тресавището. Корпусът му беше покрит със слузеста тиня, от която бяха израсли многобройни увивни храсти. Не беше просто мъртъв. Беше направо погребан под лакомия живот на джунглата.

Космическите му ботуши го задържаха с магнитите си по бронята на кораба, докато си пробие път през слузестата растителност. Озова се пред един разбит люк, който зейна под светлината на фенерчето му като очна кухина на череп. Човешки останки се бяха оплели в стойките на леглото в каютата. Втори земянин се беше разплескал в отсрещната стена. Малки козиняви твари се разпълзяха встрани, когато докторът се спусна в каютата.

Корабът беше тук отдавна. Беше улучен косо от пет заряда.

Доктор Матусал си проби с огън път през запоилата се врата, мина през контролната кабина и влезе в товарния отсек. Препъна се в някакви пръснати кутии и в люшкащата се светлина на фенерчето видя плесенясалите надписи:

Земеделски отдел
Нетрайно
Да се пази под консервиращо облъчване
КОНЕ

Намръщи се и прекрачи през първата воняща на гнило купчина. Върна се в контролната кабина и намери превърналите се в колония бактерии разпадащи се листове на корабния дневник. Корабът се оказа „Скитница“ от Бостън, гемия, наета на чартър от правителството за доставка на нетрайни продукти, припаси и поща за Опитните станции на Земеделския отдел на Съединените щати.

Взел внезапно решение, доктор Матусал проби с бластера отвор направо в корабния търбух и по изпадалите дънери се добра до „Морга“. Беше я изтеглил през единствения проход, който бе забелязал сред гъстака на джунглата, и се оказа, че той е направен от унищожен кораб.

Влезе в звездолета си и включи всички клавиши на бойното табло, с изключение на екраните.

— Можем да си тръгваме, господарю — докладва бодро Хипократ. — Скенерът не показва нищо, което да може да ни спре.

— Млъкни и ми приготви биологичния комплект — прекъсна го доктор Матусал.

— Няма да тръгваме? — зяпна Хипократ.

— Според не знам коя си алинея, когато по-голямата част от населението на една планета е застрашено, Воинът не може да изостави работата си.

— Ами нали ви го казах — възкликна Хипократ.

— Кога? — попита докторът.

 

 

Хипократ припряно се върна в операционната зала и занарежда сто седемдесетте и два инструмента, които съставяха биологичния комплект. След като ги опакова и ги натовари на гърбината си, той заприпка тежко след господаря си, който междувременно беше преодолял една четвърт от разстоянието до чифлика.

Доктор Матусал изкачи на бегом стъпалата на бунгалото на О’Хара, дръпна вратата и влезе. О’Хара вдигна глава и зяпна от изненада.

— Защо не ми казахте? — сряза го докторът.

— Нападнало ви е някое животно? — предположи О’Хара. — Чух изстрели, но знаех, че сте въоръжен. Помислих си…

— За изхвърления товар! — прекъсна го нетърпеливо доктор Матусал.

— Че какво толкова? — каза О’Хара. — Те просто го стовариха и си тръгнаха.

— Вие видяхте ли ги?

— Всъщност не. Капитанът им беше при мен и ми каза, че си е имал неприятности с кораба, а на заранта, когато видях, че са заминали, излязох да видя какво ми е оставил. Валеше и етикетите…

— Бяха ли разкъсани? — настоя доктор Матусал.

— Че защо ще ги къса? — учуди се О’Хара.

— Как се казваше корабът?

— „Скитница“ — каза О’Хара. — Голяма бракма. Единственият, който пътува насам. Независим. Вече закъснява с около месец…

— О’Хара, вие никога вече няма да видите този кораб. Той се намира ей там в джунглата, надупчен на решето, а целият екипаж е мъртъв. Преди година вие не сте чули рева на заминаването. Чули сте оръдеен залп. Корабът е бил разрушен.

О’Хара пребледня.

— Но товарът! Нали беше стоварен и подреден…

— Разбира се.

— Искате да кажете… не разбирам!

— Аз също — каза доктор Матусал. — Имате ли екранна защита?

— Не. За какво ми е? Кой ще напада опитна станция? Тук нямаме нищо, дори пари.

— Значи нямате екран — каза докторът. — Тогава ще трябва да действаме бързо. Можеш ли да въоръжиш ахноидите?

— Не! Освен това единствените ми оръжия са тази ловна пушка и пистолетът. Нямам нищо друго.

— Хипократе — извика докторът. — Свали двете корабни оръдия и ги инсталирай бързо тук на кулите. Няма да свършат много работа, но все могат да спрат една атака по суша. Ако съм прав, точно от това трябва да се страхуваме.

Хипократ се огледа безпомощно къде да остави половината тон екипировка, която мъкнеше на раменете си.

— Просто я остави на пода. Лабораторията ще я направим тук, на верандата, защото е по-хладно.

О’Хара изведнъж се ободри и извика обнадеждено:

— Искате да кажете, че ще ми помогнете? Наистина ли?

Доктор Матусал дори не му обърна внимание — вече ровеше из купчината инструменти, за да извади преносимия ултраелектронен микроскоп и кутийка предметни стъкла.

— Бързо прати някой да ми донесе колби от залата за консервация. По една от всеки сандък, който си получил.

 

 

През многото, много седмици, които последваха, нямаше никакво вино. Имаше само работа. А над доктор Матусал висяха две прозрения, които го караха да е твърде скептичен, че изобщо ще може да се измъкне жив оттук. Първото се изразяваше във факта, че нещо или някой беше свръхзаредил грижливо цялата йоносфера около планетата така, че да погаси всякакъв изходен или входен сигнал. И тъй като последният доклад на доктора за местонахождението му бе изпратен на много светлинни години от Горгона, то шансовете му да получи някаква помощ клоняха към кръгла нула. Всяка издирваческа експедиция трябваше да огледа поне стотина планети сред почти необятен куб от космическото пространство. Второто прозрение се материализираше в спорадичното присъствие на едно сребристо петънце на небосвода. Боен кръстосвач, извън огневия му обсег. Неприятелски. Изчакващ. Изчакващ какво?

— Бива си го това петънце — хилеше се Хипократ. — В „Разкази на ранните космически заселници“…

— По дяволите ранните космически заселници — изруга докторът. — Подай ми следващата стъкленица.

Междувременно бяха постигнали известен напредък. Доктор Матусал беше похабил част от времето си, за да постигне поне някакво общуване с тези „enfant terribles“, които гъмжаха в лъвските и конските заслони — вече бяха тридесет и осем хиляди. Беше скалъпил серия от две хиляди диапозитива, основана на методите за обучение на извънземни цивилизации на лингва спация, само че този път ги учеше на английски. Независимо дали спяха, или бяха будни, на преждевременно развиващите се „бебета“ се прожектираха изображения и им се повтаряха до втръсване записи с обяснения. Налагаше се да пазят грижливо прожекционните апарати, но все пак противокуршумните щитове трябваше да се подменят на всеки четири-пет дни — винаги се намираше някое ентусиазирано хлапе, което да запокити парче стомана с прашката си. Но не можеха да счупят екраните, защото за екрани се използваха самите бетонни стени. Така че, волю-неволю, дечицата научаваха „кон“, „крава“, „човек“, „гладен съм“ и „къде е най-близката поща?“.

Не беше никак безопасно да се приближиш до заслоните, освен ако човек не търсеше най-прекия път към вечността. Но докторът, прикрит със защитен екран, успя все пак да направи няколко инспекции, по време на които биваше осмиван на напевен английски с епитети от рода на: „Тъпанар! Тъпанар! Тъпанар!“ Което, изревано от няколко хиляди гърла, наистина го караше да изпитва някаква тъпа болка в главата.

Още през първия ден беше оборудвал в бунгалото пет цистерни за износване и бяха поставили в тях два женски и три мъжки зародиша. С изключение на две деца, останалите бързо бяха отведени при стадото, преди да им е хрумнало да нанасят тежки телесни повреди. Останалата двойка, момче и момиче, бяха поставени в железни клетки на терасата и Хипократ получи задача да води бележки за поведението им. Бележките му не бяха никак ласкателни, но пък носеха полезна информация.

Два месеца след раждането на експерименталната петорка тримата, надлежно маркирани и отведени в лъвските и конските заслони, вече се бяха научили да използват прашка. Но тези, които останаха на терасата, не бяха.

Бележникът на доктора гъмжеше от многобройни факти. От време на време го спохождаха проблясъци. Беше зачеркнал няколко предполагаеми фактора, сред които необичайно излъчване на Горгона, каквото всъщност нямаше. После зачеркна изкуствената радиация и флуидната активност.

Най-после, един следобед, малкият Хипократ го видя как присви очи, изправи се и замислено счупи предметното стъкло на малки късчета.

— Може би решение? — обадиха се Хипократ и О’Хара, всеки с различен оттенък на съмнение, но и двамата едновременно.

Доктор Матусал дори не ги чу. Обърна се към разхвърляните джунджурии и измъкна няколко шишета.

— Може би ще изтровиш цялата партида? — попита Хипократ с нотка надежда.

Докторът изобщо не му обърна внимание, а поръча да му донесат няколко флакона, изля в тях зловещата смес и нахвърли върху един бял лист някаква скица.

— Приготви ето такива катапулти. По една за всеки ъгъл на кошарите. Тоест осем. С осем флакона, по един за всяка. Настрой ги на магнитен спусък към този дистанционен кондензатор така, че като се натисне, да стрелят и флаконите да паднат при децата.

— И всички измират? — попита Хипократ с надежда, спомнил си за многобройните рани, които беше получил, докато трябваше да се бори с „младенците“.

— Само ги инсталирай — каза докторът. — Останалото ще ни отнеме още ден-два.

— За какво е тази бързина? — обади се О’Хара.

Доктор Матусал посочи с палец към небето.

— Днес се смъкнаха със стотина километра.

— Наистина ли? — каза разтревожен О’Хара. — Аз пък не забелязах.

— Ти много неща не забелязваш — сряза го докторът сухо, взе няколко лъчеви пръчки и започна внимателно да ги сортира. После хвърли поглед към двора, видя едно пиле, което усърдно ровеше из прахоляка, и нареди: — Донеси ми го. Между другото, къде е Муука?

О’Хара се огледа, сякаш очакваше, че ахноидът ще се окаже зад гърба му, и възкликна:

— Ей, ами че той не се е явявал от три дни! Би трябвало да идва на отчет всеки следобед в два часа, а сега е вече три.

— Ясно — каза доктор Матусал.

— Божичко! Не е чудно, че вие, момчета, живеете толкова дълго — промълви О’Хара, след което бързо се спусна по стълбата и се върна с пилето.

 

 

Доктор Матусал взе пилето, насочи към него лъчева пръчка и то клюмна на една страна, мъртво. Той го сложи в стъклена купа с похлупак и върху него заиграха още лъчи. Скоро пред смаяния поглед на О’Хара пилето започна да променя формата си. Перата изчезнаха, очертанията също и след някакви си десетина минути в купата остана пихтиесто кълбо клетъчна материя. Доктор Матусал кимна доволно и изсипа кашата в голяма градуирана колба. Заби друга лъчева пръчка в желираната купчина и каза:

— Още едно пиле.

След малко и второто пиле се озова под похлупака на стъклената купа, превърна се в желе, стана на прозрачна маса и го изсипаха в друга колба.

След още пет пилета разполагаха със седем размерени колби, пълни с биологични клетки, и във всяка беше забодена различна лъчева пръчка.

— Сега взимаме първото бебе — каза докторът. — Момчето. О’Хара усети, че го полазват тръпки. Той знаеше, че медицината не може да си играе на скрупули, когато е налице сериозна опасност, но да вземеш едно бебе, живо-живеничко, гукащо малко бебенце — макар и малко по-буйничко — и да го пъхнеш под стъкления купол, и да го превърнеш в безформено нищо… Но в този момент от кошарите се дочу рев и скоро О’Хара трябваше да помага на върналия се Хипократ да проснат яростно дърпащия се младенец върху операционната маса.

О’Хара очакваше, че стъкленият купол ще се спусне над него и ще заработи лъчевата пръчка. После с тревога видя как доктор Матусал привърза с ремъци хлапето и се уплаши, че този път ще заиграе нож.

Но докторът не посегна за скалпел, а вдигна една хипоспринцовка, постави й обеззаразена игла и взе две-три клетки от първата колба.

Заби иглата в гръбначния стълб на бебето, после бързо инжектира клетки в шест участъка. След това очите на О’Хара се изцъклиха и почти му прилоша. Защото седмата инжекция бе забита право в окото на детето и дълбоко в мозъка му.

Доктор Матусал издърпа иглата и отстъпи назад. О’Хара очакваше детето да умре. В края на краищата иглата се беше забила в тила му, в гръбначния стълб, в сърцето и в мозъка. Но бебето изгука и заспа.

— Следващият — каза докторът.

— Следващ няма да има — се чу смразяващ глас зад гърба им.

Те се извърнаха и видяха някакъв нисък тип с грубо лице и кожено облекло. Беше се облегнал лениво на една от колоните на терасата и бе насочил към тримата очевидно смъртоносното си оръжие.

— И кой сте вие? — попита докторът.

— Казвам се Смалли. Но скоро това няма да ви интересува. Поиграхте ли си с дечицата? Хайде сега се дръпнете от клетките, че да приключвам с вас.

 

 

Доктор Матусал погледна Хипократ и Хипократ погледна доктор Матусал. Трябваше човек да е голям играч на покер, за да схване какво си предадоха. Но доктор Матусал разбра това, което му трябваше. Докато обработваше пилетата, заповедите му, бяха изпълнени. Той пусна хипоспринцовката на масата с театрална въздишка и разсеяно натисна бутона на магнитния спусък. Съвсем бегло от далечината доехтяха свистящи звуци.

— Знаеш ли — каза докторът. — На твое място не бих бързал толкова, Смалли.

— И защо?

— Защото току-що лекувах това дете, за да спася живота му.

— Да-да! Не вярвам.

— Случайно обаче е истина — каза доктор Матусал. — Разбира се, не предполагах, че приятелите им ще дойдат толкова скоро, просто не исках да гледам как дечицата гинат поголовно. Ако бъдеш така добър да извикаш вашия медик, ще му покажа какво трябва да направи…

— С какво?

— С тази болест — каза докторът. — Странно нещо. Може би някаква лъвска болест или нещо подобно. Засяга всички нервни центрове.

— Тия двете хлапета ми изглеждат съвсем наред! — каза Смалли леко разтревожен и надникна към клетките на терасата.

— Тези на практика са излекувани, макар че на момичето трябва да приложа последната процедура. Но долу в кошарите…

— Какво в кошарите? — настоя Смалли.

— Там има трийсет и осем хиляди болни бебета. И са нужни големи знания, за да бъдат излекувани. Ако бъдат оставени без лечение, ще измрат.

— Я ми кажи ти откъде знаеш толкова? — излая Смалли.

— Случайно съм доктор.

— Той е доктор Матусал! — извика Хипократ нападателно. — Той е Воин на светлината!

— Това пък какво е? — каза Смалли.

— Доктор — повтори доктор Матусал. — Значи, ако доведеш вашия медик…

— А ако нямам такъв?

— Е, това наистина ме изненада — каза докторът. — Как очаквате да опазите трийсет и осем хиляди деца без лекар?

— Ще се оправим някак си! Слушай сега, докторе. Разкопчаваш колана на бластера и тръгваш бавно и кротко пред мен към кошарите. И само да си ме излъгал…

Доктор Матусал си свали колана, даде знак на Хипократ да събере колбите и се запъти към кошарите.

Под косите жълтеникави лъчи на следобедното слънце не се мяркаха никакви ахноиди. Вместо тях се бяха появили странни типове в раздърпано облекло — държаха оръжия и пазеха всички възможни изходи.

— Мислех, че ще кацнете утре — каза докторът.

— От къде на къде? — отряза го Смалли.

— О, по реакциите на ахноидите. И по един детектор, част от екипировката ми, който ми каза, че кацахте на два пъти по-миналата седмица, южно оттук.

— Хайде, върви — каза Смалли. — Даже и да се измъкнеш от мен, няма да можеш да минеш през портата, нито да се приближиш до кораба си. Пазим го от два месеца с надеждата, че ще се появиш отнякъде.

— Голям късмет, че не го направих, а? — каза докторът. — Иначе реколтата ви тук щеше да е измряла.

Вече бяха пред бетонната стена на един от заслоните. Смалли се озърна през рамо, пристъпи предпазливо и прекрачи през рампата. Но въпреки наивното очакване на Хипократ, че някоя метална топчица ще го фрасне по главата, такова нещо не се случи. Смалли замръзна на място и се вгледа надолу.

Доктор Матусал пристъпи до него и също надзърна. По цялата дължина на заслоните се виждаха налягали хлапета — едни лежаха отпуснато, други се гърчеха, трети се опитваха да се изправят. Личеше, че всички са много болни. По телата на най-близките видимо се открояваха едри червени петна.

Смалли изрева предупредително към подчинените си пазачи да се махнат настрани и се обърна към доктора.

— Добре. Те са болни. Как могат да бъдат излекувани?

— Ами тъкмо се канех да сляза при тях и да се заема с лечението им — каза доктор Матусал, — но щом толкова бързаш да ме застреляш…

— Това може да почака! Излекувай ги! Излекувай ги, чуваш ли?

Докторът сви рамене.

— Както кажеш, Смалли. Но ще ми трябва и останалата част от екипировката.

— Добре. Ще я получиш.

 

 

Доктор Матусал влезе в първия заслон и Хипократ му подаде екипировката. От джоба на мантията си докторът извади пистолетна спринцовка, която не се нуждаеше от игла, зареди я и стреля в първото дете. После го обърна по гръб и започна да го мушка с хипоиглата.

Смалли го гледаше с подозрение. Беше останал на почтителна дистанция и бе спуснал визьора на космическия си шлем. Двама от пазачите му се приближиха, изслушаха от разстояние заповедите му и се върнаха да наблюдават от портата.

Първото хлапе получи порцията от седем инжекции и още един изстрел с хипопистолета. Червените петна започнаха да изчезват и скоро детето заспа.

След това заработиха на конвейер, като О’Хара и Хипократ връзваха дечицата и ги държаха да не мърдат, а Хипократ с четирите си ръце изпълняваше началните и крайните изстрели.

Нощта настъпи, но включиха осветлението и работата продължи. Докторът спря да се нахрани, когато отметнаха първата хилядарка, върна се под терасата, откъдето ги наблюдаваше Смалли, и каза:

— Подай ми ръка.

Смалли беше свидетел как дечицата едно след друго заспиват кротко и огнените петна изчезват, и въпреки грубиянския си характер се чувстваше задължен, така че помогна на доктора да се качи.

Доктор Матусал тъкмо влизаше в бунгалото — с пазач зад гърба естествено, — когато Смалли изврещя.

— Сега пък какво има? В попита докторът.

— Заразен съм! — проплака Смалли и смъкна шлема си.

Лицето му бе започнало да почервенява, по ръцете му избиваха алени петна.

— Е — каза докторът, — по-добре кажи на стражите си, че ще трябва да те лекувам, да не помислят, че те убивам, и да не ме гръмнат от любов към шефа си.

— Не го стреляйте! Не го стреляйте, каквото и да направи! — извика Смалли.

Осмината пазачи се отдръпнаха и загледаха нервно как докторът вади хипопистолета и спринцовката. Още повече се изнервиха, когато той започна да мушка дългата лъскава игла в гръбначния стълб и в мозъка на Смалли.

Първият изстрел на пистолета премахна петната, последният го приспа и доктор Матусал най-после влезе в бунгалото, за да хапне и да си отдъхне.

Последвалите дълги часове се оказаха наистина изнурителни. Стигаше им само да обработят тридесет и осем хилядите хлапета и да премахнат кожната им алергия, да не говорим за останалата работа. А за да се усложнят нещата още повече, членовете на екипажа на враждебния кораб продължаваха да капят един по един. Надрасканата набързо бележка от заместника на Смалли например пренесе заразата на самия кораб. И когато все още здравите членове на екипажа се опитаха да донесат страдащите си колеги, те самите клекнаха.

Изстрел с хипопистолета за премахване на петната. Седем инжекции със седем различни неща на седем различни места в тялото на всеки пациент. Още един изстрел, за да ги приспят за няколко часа.

Доктор Матусал не спа. Поддържаше бодростта си с помощта на мултитироид, което Хипократ не беше склонен да одобри. Но О’Хара рухна от нерви и физическа изнемога, преди да довършат десетхилядната бройка. Пушнаха го с два хипоизстрела и го оставиха в собствения му лъвски заслон да похърка някой и друг час.

А Хипократ и господарят му продължиха работата си. Доста време е нужно да обърнеш внимание на тридесет и осем хиляди бебета и на сто и десет чуждопланетяни, камо ли да ги лекуваш. Но след три дни бяха приключили.

Доктор Матусал се изправи и огледа акрите с все още похъркващите бебета. И редиците спящи астронавти. И петимата останали пазачи, порядъчно изнервени, които стояха предпазливо встрани и продължаваха да прикриват портата с мощните си оръжия.

Доктор Матусал помисли дали да не им даде да разберат. Но беше твърде уморен за това. Прибра се в бунгалото, изтегна се на дивана и заспа като праведник.

След осемнадесет часа, съвсем ободрен, той стана, изми се, погледна през прозореца към бодърстващите стражи и въздъхна.

— Хипократе, събирай багажа.

— Тръгваме ли си?

— И още как — каза господарят му.

Дребното същество набързо събра разхвърляните принадлежности в удобен, макар и доста тежичък денк.

— Иди да вземеш О’Хара и го донеси тук — нареди докторът.

Хипократ отфуча да прибере началника на опитната станция и скоро се върна — носеше го с лекота с една от ръцете си. С други две надигна тежкия като канара денк и се помъкна след господаря си. Петите на О’Хара се влачеха в прахоляка. Доктор Матусал крачеше уверено и попипваше двата си бластера.

Петимата при портата гледаха бдително иззад бойниците на двете странични кули. Нямаха никакво намерение да пускат тримата навън, но в същото време изпитваха безпокойство, защото не бяха сигурни дали шефът им и всички останали изобщо ще се събудят.

— Спри или ще стреляме! — викна отдельонният им.

Доктор Матусал небрежно натисна едно от копчетата на мантията си и то избръмча — и продължи да крачи напред.

— Спри! — извика отдельонният. — Спри и се върни, докато не се уверя, че ще се събудят, или ще те убием!

Доктор Матусал спря и погледна тъжно към петимата на стените. След това изведнъж отскочи вдясно и бластерите му посяха огън.

Три изстрела се насочиха към него. Три изстрела отскочиха от защитния му екран. Петимата пазачи се срутиха от стената на овъглени купчини, сред пушек и капки разтопен метал.

Докторът се обърна, за да се увери, че екранът е защитил и Хипократ, след което рязко закрачи към „Морга“.

Там нямаше пазач, тъй като оставеният на пост беше извикан от кораба. Доктор Матусал се мушна през люка, посочи на Хипократ къде да остави О’Хара и обиколи кораба, за да провери дали е във форма за излитане. Повреди нямаше и след пет минути той уверено се отпусна в креслото пред контролното табло и затегна коланите.

Натисна звънеца за старт и получи бодро потвърждение от Хипократ. „Морга“ изфуча мощно нагоре и увисна на пет километра височина.

Всичко долу изглеждаше съвсем мирно. Тъмната зеленина на джунглата, ограждаща сребристите езера, радваше очарования му поглед. Докторът гмурна „Морга“ надолу и изпрати пет мощни заряда в корпуса на бойния кръстосвач, превръщайки го в нагъваща се димяща маса разтопени метални руини. Отново се гмурна към друг участък на юг и плесна два залпа в извисяващата се купчина строителни материали и муниции, наслаждавайки се на красиво издигащия се пушек и на стрелкащите се из него кървави отблясъци на взривяващи се снаряди.

Това му донесе най-голямото удовлетворение.

После се насочи право нагоре през атмосферния слой и потъна в черния комфорт на абсолютната нула, поел курс към дома.

— Викам Център — обяви той по микрофона. — Викам Център. Матусал. Матусал. Викам Център…

— Ей, обади се най-после! — отзоваха се от Центъра, на разстояние една десета галактика.

— Докладва Матусал.

— Какво става бе, Матусал? — прекъсна го припряно доктор Котъри от Центъра. — Изпратили сме пет флотски ескадрили и те търсим от месеци. Побъркахме шест империи! Къде беше?

— Докладвам — каза доктор Матусал. — Включи на конфиденциала.

И заговори в петвълновия микс, който беше отчаял поколения криптографи, откакто ВМО го въведе преди двеста години.

— Опит на чужда извънгалактична раса да изгради база за щурмови атаки срещу Земята. Първи независими от галактичната система полети, срещани досега. Ръст около три четвърти от нормален земен. Въглеродни хора. Почти дубликат на човека, но с липсващи тъкани, съществени за емоционалния баланс, в това число липсваща мозъчна струна, свързана с добротата, грижата и чувството за справедливост. Изградили са склад за припаси и муниции, но не са имали възможност да транспортират работници и войници в достатъчно количество. Затова са използвали цистерните на Опитна станция на Земеделския отдел на Горгона, като са отвлекли една гемия и са подменили съдържанието на колбите. Много разумни. Очевидно имат добре развито и действащо разузнаване. Водачите им са добре обучени, говорят английски. Разпознават се по необичайната си сила. Жизнен цикъл твърде кратък, достигат зрялост след около шест месеца поради емоционални дисбаланси и ранно развитие на половите жлези. Лесно се разпознават поради ранното съзряване.

— Процедура на лечение и справяне със случая — продължи докторът сбито. — Разкрити формулите на генните им матрици, изолиране на липсващи клетки, влияещи на развитието им. Синтезиране на клетки и инжектиране в подходящи зони на тялото, където ще се хармонизират с основната им структура. Лесно се поддават на ягодова алергия и получават болезнени поражения. Всички същества бяха локализирани и всички изкуствено отродени бяха заразени с нея, за да могат да бъдат подложени на лечение. Всички бяха подложени на процедурата и оставени в спящо състояние, с изключение на петима, които не се поддадоха на алергията. Препоръки. Свържете се колкото се може по-скоро със Земеделския отдел на Съединените щати и ги уведомете за следното: наетият от тях кораб „Скитница“ е унищожен. Станцията им на Горгона е изоставена, но не е пострадала. Ахноидите се оказаха подкупени от извънгалактяните и на тях не може да се разчита повече. Уведомете ги, че станцията Горгона вече е заселена с около тридесет и осем хиляди извънгалактяни, превърнати в човешки същества, и че бързо трябва да изпратят спасителна експедиция, която да се погрижи за тях, тъй като нито един индивид не е по-възрастен от дванадесет години, а повечето са на шестмесечна човешка възраст и се нуждаят от грижи. Експедицията трябва да е въоръжена, но трябва да включва и няколко дузини опитни детегледачки. Горгона вече може да се смята за населена с хора.

— Продължавам на нормална скорост към базата за ремонт — приключи доктор Матусал. — Моля пратете някого да проветри апартамента ми, за предпочитане госпожица Елисън. Това е всичко.

И изключи предавателя.

— Това е всичко! — възкликна свестилият се О’Хара. — Превръщате трийсет и осем хиляди и сто и не знам колко си странни извънгалактични нашественици в човешки същества, и на това му казвате „това е всичко“! Човече, чувал съм какви ли не легенди за Воините на светлината, но така и не си давах наистина сметка какви супермомчета сте вие!

Доктор Матусал го изгледа с досада и каза:

— Хипократе, вече сме си почти вкъщи. Я дай онези две последни бутилки вино.

Край