Л. Рон Хабърд
Големият въздушен монопол

Доктор Матусал седеше под хладното слънце на Арфон и дърпаше от ароматната лула. „Морга“, неговият кораб лаборатория, бе потънал до колене сред избуялата трева край искрящото езеро и от корпуса му се протягаше навес, оформящ тържествен павилион за господаря.

Слънце 12 се намираше на тридесет градуса височина и есента на Арфон смучеше жадно топлината му, точно както доктор Матусал смучеше от лулата си. Тази лула го отнасяше някъде далеч назад в спомените. Малкият му свръхтежък роб Хипократ се туткаше наоколо с четирите си вечно заети ръце и от време на време се спираше, навел антените си към доктор Матусал в знак на неодобрение. Не одобряваше не своя господар, а лулата му.

— Какво, като му е рожден ден? — сумтеше Хипократ. — Не бива да го прави. Каза, че повече нямало да го прави. Обеща ми. Никотин! А му остават цели три дни до лечебната процедура. Никотин по пръстите, ще го отрови. Никотин в дробовете му! Чиста отрова. Във фармакопеята…

И той изгъргори дълъг и отегчителен списък на отрови, защото веднъж тръгнал от никотина, неговият настроен на фонографски запис мозък премина през нилофин, нимфодрил и новокаин. Изведнъж се усети докъде може да го отведе всичко това и разсърден не по-малко на себе си, отколкото на своя господар, продължи приготовленията за празненството по случай рождения ден. Приготовленията бяха твърде сложни. В края на краищата върху тортата трябваше да се поставят деветстотин и пет свещи.

Доктор Матусал не обръщаше никакво внимание на своя роб, а седеше на припек, пуфкаше с лулата и от време на време нахвърляше сложни изчисления върху златния си маншет. Картотеката му беше пълна със скъсани маншети, които можеха да потресат дори неговите братя от Вселенското медицинско общество, да не говорим за хиляда и петте хуманоидни системи само в тази галактика.

Той не чу подрънкването на вериги, нито подвикванията на охраната, макар те да се приближаваха с всяка секунда. За доктора това, че Арфон е врящ въртоп от бунтове и убийства, нямаше никакво значение. През осемстотин и осемдесетте години, откакто беше завършил медицинското училище „Джон Хопкинс“ в Балтимор, Мериланд, Първи континентален район, Земя, Трета орбита, Слънце 1, Крайна зона, Галактика 1, или 1, 3160, 1m. ly nub1, 264–89, sub-328, както ще го намерите на космическите карти, ако решите да отидете дотам, той беше видял всичко, усетил всичко, вкусил всичко, бил всичко, включително Месия, диктатор, хуманоидно животно в стъклена клетка и бог, и твърде малко неща можеха тепърва да го изненадат или заинтересуват.

Той допускаше, че някой ден ще се разпадне или ще го застрелят, или че ще забрави за обичайната си лечебна процедура за поддържане на младостта в продължение на цял месец. И тогава щеше да бъде отнесен в тихата крипта, където се пазеха деветстотинте урни от абанос и злато, съдържащи тленните останки на Воините на светлината, напуснали своята служба по единствения възможен начин. Братята им грижовно ги бяха прибрали у дома.

От време на време пресмяташе нещо и пълнеше лулата си. След известно време мислеше да отиде при езерото, да предизвика изкуствен здрач и да пробва пъстървата на изкуствена муха. Но първо трябваше да приключи със сметките.

Беше му хрумнало, че отрицателното тегло може да бъде претеглено и следователно консервирано, а ако това бе вярно, то той несъмнено щеше да изненада своите колеги в Центъра, отстоящ на около двеста милиона светлинни години, с възможността да се извършват безболезнени ампутации, така че да израстват нови крайници.

Тъкмо беше стигнал до деветдесет и шестата променлива, когато Хипократ чу приближаването на окованата тълпа. Дребният роб се засрами, че е бил твърде зает, за да обърне внимание на звуците, които чуваше в продължение на последните шестнадесет цяло и две десети минути.

Хипократ отскочи до контролния панел, като разтърси „Морга“ с огромното си тегло. С четирите си ръце превключи комбинация от бутони, с която изцяло замаскира „Морга“, екранира доктор Матусал, без да го прави невидим, насочи 600-милиметровия бластер, настроен за хиляда изстрела в секунда, и изключи фурната, за да не изгори тортата. След като извърши тези четири изключително важни операции, Хипократ се скри зад вратата и се загледа неодобрително в приближаващата се колона.

Доктор Матусал най-после също я забеляза. И нямаше как да не я забележи, след като авангардът, един огромен персефонски ренегат, се препъваше непрекъснато в ръба на силовото поле, покрай което преминаваше.

Странна гледка беше тази колона. Избуялата трева се слягаше под стъпките на робите и почервеняваше. Жалки дрипави останки от облекло, призрачно хлътнали очи. Притиснати от тежките железни вериги и от отчаянието, сто и шестнадесетте човеци пленници приличаха на сенки, току-що изкарани от преизподнята, за да бъдат изправени пред Страшния съд.

Пазачите им бяха брутални хуманоиди, евгенизирани^[1] за гледане на роби. И това беше странно, тъй като самият доктор Матусал преди сто, или не беше ли пък преди петдесет години, си бе помислил, че е прекратил подобна практика със собствената си намеса. Тези дяволи с ръце на горили и зъби на ягуари, или като хора бяха доведени до умопомрачение с отровен стимулант, или като персефонци бяха измъкнати от своите ями и инжектирани със сатанинска доза човешка интелигентност. Ръбестите им глави бяха дебели като шлемове, на вратовете им тежаха гривни със знака на техния собственик, раменете и косматите им слабини бяха окичени с бластери и месингови паласки, а плоските им слонски стъпала бяха обути в нещо, наподобяващо плювалници. Който и да притежаваше и контролираше този отряд, който на свой ред контролираше тези роби човеци, сигурно беше отвратителен грубиян.

Доктор Матусал вдигна микроокуляра към окото си и прочете надписа на една от гривните. Не беше име, а търговска марка: „Еър Лимитид“.

Може би просто щяха да си отминат и да не се случи нищо, заслужаващо да бъде записано в корабния дневник на „Морга“. Но изведнъж доктор Матусал забеляза нея.

Беше крехка, но достатъчно силна, за да си носи веригата. Извивките на тялото й бяха просто малко така… и така. А очите, нослето и устните образуваха триъгълник, който просто… е, а косата й падаше до кръста и просто…

Доктор Матусал се изправи, лулата падна от ръката му. Той се вгледа по-съсредоточено. Пазачите изчезнаха. Тревата, слънчевата светлина, всичко на Арфон изчезна. Остана само момичето. Докторът усети, че коленете му омекват, което беше странно, защото периодично възстановяваното му физическо състояние беше по-добро, отколкото на двадесет и пет годишен младеж.

Тя също го забеляза и за миг, докато тя го гледаше и той я гледаше, наруши ритъма. Робът зад нея беше стар и се препъна. Робът пред нея бе дръпнат назад от желязната гривна на врата му. Персефонският хуманоид отскочи, понеже се блъсна в защитния екран, и се вгледа да види каква е тази бъркотия. И вдигна месинговата си палка.

Но тя така и не докосна младата дама. Доктор Матусал не беше практикувал измъкване на бластер и стрелба близо четиристотин години, но ръката му не беше забравила. Персефонският хуманоид сякаш експлодира и се превърна в мъгла. Ръката му изхвърча на петдесетина метра, преобърна се и се пльосна върху защитния екран на „Морга“, и така си и остана във въздуха, с все кипящата кръв. Патрондашът на пазача отскочи, предизвиквайки малка картечна канонада, и изхвърли във въздуха чимове трева. Отворилият се ров запуши и останалите пазачи рязко се извърнаха, зяпнаха и се заозъртаха с насочени оръжия да открият нападателя.

Не беше съвсем честно. Докторът се намираше зад екрана, откъдето можеше спокойно да стреля, без опасност от рикошет. Но дори и да представляваше идеална мишена, пак нямаше да бъде честно — срещу него бяха само петима персефонци. Е, те станаха четирима, после трима, двама, един, нула. Тревата запуши, после настъпи тишина. Последният патрондаш се взриви в една от дупките и отново настъпи тишина.

 

 

Персефонците никога нямаше да научат, че са имали честта да бъдат застреляни от галактически медалист по стрелба от късо разстояние.

Робите стояха онемели. Един от диваците беше надупчил една старица в края на колоната и тя седеше, втренчена в собствената си кръв. Останалите се озъртаха отчаяно да съзрат новата заплаха, дошла от високата трева. Доктор Матусал усети, че целият трепери от възбуда, и сви недоволно устни, защото често си беше повтарял, че човек не бива да изпитва удоволствие от убийството, понеже в това удоволствие има нещо варварско, а на всичко отгоре противниците му бяха само петима срещу един. Доктор Матусал вдигна лулата си, напъха я в устата си, изпухтя и се появи. Робите изкрещяха и изпопадаха при вида на това пушещо чудовище. Навикът да се пуши тютюн беше изкоренен почти навсякъде от стотици години.

Хипократ изсумтя от отвращение. Не му бяха оставили възможност да направи нещо повече, освен да завърти оръдията. Не би могъл да изстреля дори един залп.

Той излезе и злобно записука:

— Не слушаш! Казвал съм ти, и пак, и пак, но ти все не слушаш! Казал съм ти, че ще си изпатиш, и ще си изпатиш. Остави тези работи на катилите и бабаитите. Във вашия Кодекс е казано съвсем точно: „Всеки, който убие голям брой хора просто за удоволствие, ще бъде призован и глобен с едноседмична заплата, защото мисията на Обществото е да опазва човечеството в галактиката…“ — И изведнъж спря. Ужасът, че господарят му може да пострада, го беше накарал да цитира пародийния вариант на кодекса. Всъщност в оригинала се казваше: „… който убие голям брой хора за експериментални цели, ще…“ Това така го обърка, че той изключи защитните екрани, изтича и щеше моментално да отнесе доктора, та да излетят, но в този миг достопочтеният господар отново изпусна лулата си.

Хипократ я взе и погледна господаря си за очакваното възражение. Изтръска я. Погледна господаря си отново и антените му се разшаваха изненадано. Счупи лулата на дребни парченца. Пак никакво възражение. Взе кесийката с тютюн, изсипа я, скъса я и запокити парчетата кожа толкова далече, колкото можеха да хвърлят мощните му ръце. Отново никакво възражение. Хипократ направи пълен кръг около доктора, като го гледаше зяпнал. Господарят му се беше вторачил в редицата роби.

Не, в средата на редицата. И някой го гледаше оттам като хипнотизиран.

— Ох! — изпъшка Хипократ, усетил големи беди. — Момиче!

Всъщност посещението на Арфон от Слънце 12 изобщо не влизаше в плановете на доктор Матусал. Той беше тръгнал, без много-много да бърза, със задача да връчи на шефа на една система в подграничния сектор 18, 5260 предупреждение за детрониране, поради това, че не беше уважил Алинея 8, Параграф 918 от Кодекс 49 на Вселенското медицинско общество. И ако на Арфон имаше роби като тези, това изобщо не влизаше в медицинската му работа.

Но тя се беше вторачила в него.

Той се поизчерви и сведе поглед. А беше покрит със злато, препасан с пурпурен колан, с метални нашивки на жълтите си ботуши и беше прекрасен.

Хипократ въздъхна примирен. Приближи се и измъкна момичето от редицата, като просто скъса веригите с голи ръце. После я избута на една страна, а на другите замаха с ръце и завика:

— Къш! Къш! Свободни сте. Бягайте!

— Глупости — отвърна момичето с глас, който можеше да накара човек да се изчерви от главата до петите. — Къде могат да отидат? Та те нямат пари да си платят таксата за въздух.

— За въ… — Хипократ зяпна. За него тя си беше просто едно човешко същество. Лично той предпочиташе машините. — Глупост си ти. Въздухът е навсякъде и е безплатен. Къш! КЪШ! Ти остани — подхвърли той през рамо на момичето. — Къш!

А робите подгънаха нозе и запълзяха сантиметър по сантиметър към малкия роб.

— Не, не! — ридаеха те. — Не можем да си платим таксата. Вече се бяхме поболели по домовете си, когато ни прекъснаха въздуха. Не можем да платим. Изгубихме собствеността над себе си и ни водеха, за да ни препродадат. Не ни пропъждайте. Помогнете ни! Пари, пари! Платете ни таксата и ще работим…

— Господарю! — извика Хипократ потресен. Умствените му възможности си имаха предел и когато го достигнеше, му оставаше само един бог. — Господарю!

Но робите продължаваха да се приближават към него, пълзяха на колене с умолително вдигнати ръце, молеха и стенеха, и Хипократ отново панически заотстъпва.

— Въздух, въздух. Купете ни въздух! Платете ни таксата. Не ни пропъждайте!

— ГОСПОДАРЮ!

Доктор Матусал не обърна никакво внимание на роба си, който вече се бе скрил зад гърба му, нито на виковете на доскорошните пленници. Той все още се взираше в момичето, което на свой ред се изчерви и придърпа оскъдните дрипи около тялото си.

Това подейства.

— Вземи я на кораба! — каза Докторът. — Останалите, да ви няма! Айде вкъщи! Чупка!

Но това връщане към жаргона от неговата младост изобщо не им подейства. Те продължаваха да пълзят към него, оставяйки зад себе си отъпкана трева.

Изведнъж един старец с лице, обрасло с проскубана сива брада, и свит гръден кош се хвана за гърлото, изправи се и нададе див крясък: „Въздух! Въздух! Ох…“, след което рухна в тревата. След миг го последваха още трима.

Доктор Матусал внимателно подуши въздуха и погледна към третото копче на плаща си, но то продължаваше да си е златно, значи атмосферата си беше съвсем наред. Отново подуши.

— Тест на въздуха — каза той на Хипократ.

Малкото създание охотно скочи в „Морга“ и, за да извърши теста, възвърна видимостта на кораба. Неочакваната гледка смая половин дузина от робите навън до припадък, което го накара да се почувства, още по-горд. Той, господарят на техниката, правеше тест на въздуха. И резултатът се оказа добър.

Докторът дръпна шлема надолу, за да прикрие лицето си, и пристъпи напред. Приближи се до изпадналия в безсъзнание старец и го огледа внимателно, за да установи някаква видима причина за състоянието му.

Проучи още неколцина и от осмия, който точно в този момент бе почти заслепен от липсата на въздух, както и от блясъка на огърлицата на ВМО на врата на доктора, взе проба от слюнката, подаде я на Хипократ и каза:

— Обработи я.

— Отрицателна — докладва Хипократ след шест минути с микроскоп и предметно стъкло за скоростен анализ в ръце. — Бактериологична проба отрицателна.

— Въздух! — изстена старецът, върнал се в съзнание.

Миг по-късно тя също рухна по лице и повече не помръдна.

Доктор Матусал я пренесе на кораба само за десет секунди. В това време Хипократ включи енергийна защита около останалите и тръгна с четирите си ръце между тях, пръскайки ги със стерилизатор с двете и късайки веригите им с другите две.

— Въздух! — скимтяха те и се задъхваха. — Въздух, въздух, въздух!

Доктор Матусал погледна тъжно момичето върху масата. Просната сред белотата на операционната на „Морга“, тя беше така крехка и красива. Контрастът между нея и лъскавите лъчеви тръби и безмилостните измервателни уреди беше неописуем. Докторът въздъхна и тръсна глава, за да се освободи от транса си и да се върне към професионалните си задължения.

— Съществува такова нещо като не-до-хранване — каза той на Хипократ, — но никога не бях чувал за не-до-кисло-род-ване. Гръдният й кош… Я, какво е това?

На ухото имаше метална пломба и на нея пишеше: „Собственост на Еър Лимитид. Придобита на 43 Джудуари, ’53. По заповед на Лем Толивър, Президент, Еър Лимитид.“

Това по някаква причина оскърби доктора. Той откъсна пломбата и постави възстановяващ компрес на мъничкото грациозно ухо. Когато след пет секунди го махна, не личаха никакви драскотини.

Докторът прочете отново пломбата и след това ядосано я смачка. Върна се към работата си, като постави на момичето маска, която я захрани ритмично с кислород, подаде й малко амоняк и добави и пси-йонизиран въздух.

Тъкмо заизпитва задоволство от начина, по който красивите й очи замигаха, когато тя започна да се съвзема, и Хипократ връхлетя възбуден в операционната.

— До нас каца кораб! — избърбори дребното създание. — Оръдията са заредени. Кажи кога да стрелям.

— Чакай, чакай — рече докторът. — Първо ги изолирай с екран и разбери кои са. А, свести ли се, скъпа?

Тя се надигна с усилие и свали маската. Огледа се озадачена и после чу стоновете на хората отвън за въздух. Примигна към доктора и той на свой ред въздъхна.

— Ох! — обади се Хипократ отвратено. — Никотин, жени! Никога няма да доживееш до десет хиляди, обзалагам се. Остава да пропиеш и ром!

— Чудесна идея — каза доктор Матусал. — Скъпа, ако обичате, насам…

Хипократ го изгледа как й отваря вратата. Знаеше, че господарят му ще я заведе до банята, където да може да си вземе душ и да се увие в робата му. А после двамата щяха да седнат в салона, обзаведен наскоро от самия Мишало, на мекото осветление, и да си говорят под тихия плач на цигулките. Отвратително! Бяха минали точно деветнадесет години и шест дни, откакто доктор Матусал за последен път бе проявил интерес към жена… Изведнъж малкият роб се ухили. В края на краищата днес беше рожденият ден на господаря. Не е лесно да живееш стотици години сам-самичък. Хипократ знаеше това, защото неговите хора, макар метаболизмът им да се базираше на гипса, все пак се изтъркваха окончателно на около дванадесет хиляди години и се разкапваха в пълна скука. А хората — хората живееха с рогата напред…

Той се ухили и се мушна в оръдейната куличка. Да му е честит рожденият ден и три пъти ура!

 

 

Корабът обаче го притесни. Беше боен разузнавач, предназначен за атмосферна среда, имаше достатъчно въоръжение да изтреби цял град и на борда му имаше човеци, които дори от това разстояние му изглеждаха съвсем неблагонадеждни.

Корабът кацна на ръба на защитния екран и от него скочиха петима телохранители, готови с насочените си бластери да прикрият дебаркирането на един широкоплещест мъж, облечен в черно. Хипократ беше виждал лешояди и почти надуши миризмата, която винаги се разнася от тези птици. Той включи близкия защитен екран, без да обръща внимание на факта, че силата му изрита двадесетина от робите на десетина стъпки от „Морга“.

Петимата огледаха тревата, натъкнаха се на дупките, останали по местата на избитите пазачи, и събраха разтопени парчета месинг. После забелязаха робите, които при вида на новодошлия кораб започнаха отново да стенат, да се молят и да лазят, както доскоро към Хипократ.

Едрият човек се спря и погледна към „Морга“. Кърмата й беше обърната към него и той не забеляза многозначителния надпис „КВМО «Морга», Доктор Матусал“.

— По-добре спрете — извика Хипократ от оръдейната кула.

Мъжете спряха.

Едрият човек погледна към кулата и подаде сигнал на охраната си да се скрие, а на кораба си — да насочи най-тежкото си оръдие. Хипократ потрепера, тъй като не беше съвсем сигурен дали защитният екран ще може да удържи на внушителния диаметър на противниковите цеви.

— Аз съм Лем Толивър Големия! — извика човекът. — Аз съм „Еър Лимитид“ и ако имате подходящо обяснение защо моите персефонци не са живи, изплюйте камъчето, че няма да задържам дълго огъня.

— Я по-добре изчезвай! — изрева Хипократ с насмешка. — Че ако господарят ми те види, ще те разреже да ти погледне черния дроб или ще ти пробие дупки в черепа, за да изравни вакуума. По-добре се махай!

— Тази сган са само сто и петнайсет — каза едно съсухрено човешко същество, което едва достигаше до лактите на Толивър и очевидно му беше нещо като помощник. — Според радиодоклада един липсва.

— Претърсете кораба! — каза Големия Лем Толивър.

— Спрете и се махайте — викна Хипократ. — Това е КВМО „Морга“ и ние специализираме по мъртви човеци на име Лем Толивър.

Помисли си, че хрумването му е съвсем на място. В края на краищата никога не си беше представял, че ще може да приспособява цитати от „Разкази на ранните космически заселници“. Страхотен успех. Това ги спря.

— Боклук такъв! — извика Лем Толивър след секунда. — Това не е кораб на ВМО! Ако бяхте, нямаше да откраднете роб.

— Робите са работа на ВМО, момко — викна Хипократ. — А и да не бяха, щяхме да ги направим наша работа. Айде бягай при мама и й кажи да ти изтрие носа, да не ти го изтрия аз — с експлодери. Аре чупка!

Днес наистина му вървеше с импровизациите.

— Качвай се, Тинои. Претърси го и ако липсващата робиня се окаже там, измъкни я. После ще разследваме каква е тази история с убийството на нашите хора.

Тинои, съсухреният, се дръпна назад. Никога не беше заставал пред шестстотинмилиметрова цев.

Хипократ забеляза колебанието му, окуражи се още повече и изстреля дузина експлодери в земята под групата — щеше да изгърми и хилядата, само за предупреждение, ако другият кораб по подадена команда не избълва в отговор внушително количество огън.

„Морга“ се разклати и защитният екран се огъна. Горната куличка хлътна и потъна в кълбо от пушек. Страничният люк се нажежи и от него закапа разтопена сплав. А Големия Лем Толивър гледаше ядосано, защото с това се стопяваше и шансът му да си върне липсващата робиня.

Мъжете събираха останалите сто и петнадесетима и ги подреждаха в редица. Бяха мрачни, защото не можеха да си обяснят какво е разкъсало яките вериги, пък и трябваше по някакъв начин да ги завържат отново.

— Въздух! — стенеха пленниците.

— Млък! — кресна им Големия Лем. — Ще ви науча аз как се диша неплатен въздух. Момчета, стройте ги и да тръгват.

— Няма да ги возя — каза Тинои. — Толкова път има до Минга. Нали затова купих онези персефонски типове, за да бият пеш.

— Щом казвам да вървиш, ще вървиш — викна Големия Лем. — И ако ти кажа да тръгнеш направо през космоса, ще тръгнеш. И ако ти заповядам да отпрашиш оттук до Галактрополис, ще извървиш всяка шибана светлинна година, и то бос. Ако аз не мога да накарам някой да ми изпълнява заповедите, тогава кой? И ако ти не можеш да се подчиниш на заповедите на Големия Лем Толивър, значи не можеш да се подчиняваш на ничия заповед. Кой измисли тази компания? Кой я накара да заработи? Кой върши цялата бумащина, наема политици и абдикира крале, когато намери за добре? Кой кара тази дяволска планета да се върти и ти пълни търбуха? Лем Толивър, ето кой. А какво е „Еър Лимитид“, ако не Лем Толивър? И какво е Арфон, ако не Лем Толивър? Значи аз съм планетата.

Това умозаключение му върна доброто настроение, той се изпъчи и изгледа Тинои отвисоко.

— Точно така, господинчо. Аз съм Арфон, или почти, по дяволите! Е, тръгваш ли?

— Да, Арфон — измърмори Тинои, като се престори на съкрушен от тази перспектива. Знаеше много добре защо не бива да изглежда зарадван. Всички щяха веднага да загреят, ако не беше се възпротивил, а щеше да е чудесно да подиша нещо друго освен озоновата воня на кораба. Освен това можеше да продаде някой роб в някоя крайпътна ферма и да го впише в графата „умрял“.

— Щом се налага — продължи Тинои. — Но ще ми трябват двама стрелци и един матрос — но само да не е Коноли.

— Точно Коноли ще е плюс двама матроси отсече Толивър. — А сега ги подреждай и…

— Чакай, чакай — прекъсна го Тинои, забравил радостта си, че Коноли ще им направи носилки и ще накара робите да ги носят. — Там има някой жив.

Изглежда, наистина беше така. От пушилката около „Морга“ заднишком изпълзя някакво обгорено същество. Тинои изтича, шмугна се в пушека, задържайки дъха си, и го повлече по тревата.

— Ето я липсващата — каза той. — Вече можем да тръгваме.

Лем я погледна и се смръщи презрително. Що за опърлена собственост! Почти цялото й лице беше обгоряло, едното й око беше излязло от строя. Така ранена и обезобразена нямаше повече да зарадва очите на мъж.

Тинои погледна гривната на глезена й, после разгледа ухото й, където трябваше да е пломбата за собственост. Нямаше я. Той вдигна поглед към шефа си.

— Това е Доти Гренън, онази, дето я взеха специално за теб. Е, вече не става за нищо.

— Вкарай я при другите. Все ще се намери кой да я купи — каза Големия Лем.

— Не мисля, че ще издържи много — каза Тинои.

— Мен какво ми е? Хайде, хвърли я в купа. Капитане! Капитане! Ей, Фостър. Качи се и кажи на капитана да ми прати Коноли с двама матроси и да се приготви за излитане.

Фостър изтича до кораба и скоро се върна — и той бе включен в охраната.

— Въздух! — стенеха пленниците. — Въздух!

— Я да мълчите — изруга Тинои, като ги блъскаше с приклада на бластера си да се подредят в колона. — Строй се, строй се, или ще ви дам толкова въздух, че няма да можете да го издишате.

Опита се на четири пъти да накара стареца в края на колоната да се изправи, после изтърси една хамалска псувня и протегна шепа към Толивър.

— Ще ми трябват няколко заряда — каза Тинои. — В края на краищата ще е много лошо, ако не мога да довлека до Минга сто и шестнайсет скапаняка върнато имущество.

— Това си е чиста загуба за компанията — възрази Големия Лем.

Но въпреки това даде знак на слизащия от кораба Коноли и той се върна да донесе заряди.

Това бяха малки цилиндри с изрисувано върху тях с червена боя „ЕЛ“. Когато ги взривиха, сред робите се разнесе зеленикав дим, който ги обгърна като мъгла. Тинои се отдръпна и я изчака да се разсее, и след като робите се съвзеха, ги поведе, без да се бави.

Големия Лем изчака, докато тълпата се отдалечи. Знаеше, че Тинои най-вероятно ще бъде носен на носилка, направена от Коноли, и разбираше какво очаква поне две от по-младите момичета в колоната. И беше сигурен, че поне дузина от тях ще бъдат продадени и отчетени като мъртви. Но той можеше да приеме подобна проява на лоялност, а не би и разбрал друго поведение. Ухили се, когато и последният роб се скри сред дърветата, и без повече да поглежда към горящия звездолет, се качи на кораба си и отлетя.

След час доктор Матусал се свести. Лежеше в тревата, където момичето го беше издърпало. Известно време остана така, наслаждавайки се на хладното ухание на меките стръкове. Съвсем ново усещане — да е жив и да се радва, че все още е жив.

След малко се повдигна на лакти и погледна към „Морга“. Сплавта беше спряла да капе и пушекът се беше вдигнал, но бедният му стар кораб изглеждаше готов за склад за резервни части. Горната оръдейна кула беше простреляна с пряко попадение, в кила имаше триметрова пробойна, а люкът беше разтопен и напълно извън строя. Но после се поуспокои. Защото корпусът не беше унищожен, поне доколкото виждаше, защото фюзелажните тръби от единия край и клюнът от другия бяха недокоснати. Понечи да се изправи, но в момента, в който се опря на дясната си ръка, тя се огъна и той усети болка.

Погледна и видя, че дланта му е изгоряла, а китката навехната или счупена. Опипа раменете и гърдите си, но там наметалото го беше предпазило. Единият му ботуш беше почти прогорен, но глезенът и ходилото бяха цели. Освен леките обгаряния по китката и дланта, той беше оцелял след нещо, което май трябваше да е било голям пожар. Та той значи стана бързо и влезе през нажежената врата. Струйки дим се издигаха на местата на салонната гарнитура. Дръжките на едно огромно златно блюдо се бяха закривили от горещината, а сребърната гарафа се търкаляше сред локва върху изгорения килим, осветена от лъч, промушил се през отвора на корпуса.

Но младата жена беше изчезнала и докторът, поглеждайки през пострадалата врата към утъпканата ливада, изведнъж разбра как се е озовал навън. Не закоравял космически рейнджър се бе опитал да го спаси. Беше се опитало или момичето, или Хипократ…

— Хипократ!

„Хипократ“, „Хипократ“, отекнаха празните каюти.

Докторът огледа носовата част, после задните помещения. И почти бе заключил, че са отвели малкия му роб, когато се сети за повредената оръдейна кула.

Стълбата се беше нагънала на нажежени отломъци, а капакът на люка се беше залепил плътно от прякото попадение. Буца затисна гърлото му. Страхуваше се от онова, което щеше да намери в кулата.

Затърси горелка, но някакъв тропот и дрънчене в корабната кухня го озадачи. В порив на надежда той дръпна рязко вратата. Но мъничкият Хипократ не беше там. Тави, лъжици и лопатки си стояха така, както ги беше оставил. Една купа лепкав гипс с горчица, любимият буламач на роба, стоеше полуизядена на кухненската мивка със забита в нея лъжица. Сместа вече се беше втвърдила. Един малък бог с розово коремче се хилеше безнадеждно в малка ниша, облещен към полуизписаната страница с писмо от някакъв чуждоземен свят. Тропотът и дрънченето бяха дошли от вратата на печката — тя се беше отворила, понеже тортата вече беше готова и търпеливо чакаше да я покрият с глазура, да я украсят и да й поставят деветстотин и пет свещи.

Доктор Матусал внимателно притвори вратата, сякаш се беше натрапил в нечий интимен живот. От дълго, дълго време изобщо не беше и помислял за това. Но животът му без Хипократ щеше да е изключително трудно поносим.

Той изрече наум една безполезна, най-обикновена клетва и отиде в операционната. Ръката му пареше, но не й обърна внимание. Тук някъде имаше ампутатор, който можеше да зашие диаманти със студен пламък. Изсипа три чекмеджета на пода и сред смътния блясък на инструментите най-накрая намери този, който му трябваше.

Невъзможно беше да стигне до капака на люка, без да махне усуканата стълба, и се поизгори няколко пъти, докато успя да я изреже. После съобрази, че няма да може да свали Хипократ, ако изобщо нещо е останало от него, защото дребното създание тежеше цели петстотин килограма, въпреки че беше високо не повече от метър.

 

 

После намери въже и дюшеци, качи се на един стол и насочи студения огън в единия край на капака. Внезапно прекъсна от страх да не би прекомерната струя да докосне Хипократовото тяло от другата страна и постоя малко, загледан намръщено нагоре. Измъкна от джоба си термометър и започна да го допира до стоманата над главата си. След минута-две засече малко по-висока температура върху участък, сравним с размерите на тялото на малкия роб, и го очерта с креда. После, пренебрегвайки първоначалните очертания на капака, отряза парче от съпротивляващия се метал, сякаш беше буца масло. Накрая горелката почти се изтощи, но изрязаното парче увисна от собствената си тежест, достатъчно, за да може да се провре. Миг по-късно той вече се вмъкваше в оръдейната кула.

Хипократ лежеше свит, сякаш беше заспал. Беше обгорен и очернен.

Докторът припряно постави кардиометър и въздъхна облекчено, като видя, че стрелката потрепва в колеблив, но постоянен ритъм.

После внимателно, тъй като така и не беше изучил анатомията на своя роб (която анатомия беше причината да го купи на оня търг Бог знае преди колко десетки години, два века? или три?), доктор Матусал изтърколи малкото създание върху приготвените въжета и се зае с изтощителната задача да свали огромното тегло върху дюшеците долу.

Отне му цели двадесет минути, докато успее да постави Хипократ върху операционната маса, но след като го постигна, докторът започна смутено да го изучава. Освен че е на диета, която се състои само от гипс, той не знаеше нищо за роба си.

Антените не бяха пострадали. Ръцете бяха контузени, но цели. Краката изглеждаха здрави. Но гръдният кош на места беше хлътнал, което говореше за нараняване. Самият Хипократ също беше лекар и като се сети за това, доктор Матусал се върна при малкия килер до кухнята.

Там намери някакви малки амулети, които му приличаха на магьоснически атрибути, и бутилка, пълна с нещо, което острото му обоняние разпозна като разредено мастило, с указана медицинска дозировка на етикета. Намери и някакви компреси, приличащи на тебешир, както и някаква бяла боя.

Напълно съкрушен, той се върна и приседна до масата. Сърцето на Хипократ биеше все по-немощно.

Тревогата му взе да става истинска, сякаш някаква ръка го беше стиснала за гърлото, и доктор Матусал изтича до кухнята. На няколко пъти беше забелязал Хипократ да залита, а това означаваше наличието на стимулант. Но не намери стимулант, а писмо, написано на чиста лингва спация.

Бестин Карджой,

Малбрайт, „Дигс Импорт Къмпани“.

Минга, Арфон.

Чрез Вселенската телекомуникационна компания за сметка на ВМО, ДМ.

 

Уважаеми Човешки същества,

Преди четиридесет и шест години при вас имаше един Бестин Карджой от моите хора, който ви правеше сметките. Моля да предадете на същия Бестин това съобщение. Здравей, Бестин. Как си? Аз съм добре. Напоследък не се чувствах много добре заради старото ми оплакване и ако баща ти все още работи с теб, моля те, кажи му, че Хипократ има нужда да го види и да получи съвет. Господарят ми днес има рожден ден и аз му правя Честит рожден ден с деветстотин и пет свещи, което ще ви изненада за един човек, но нали знаете колко велик и прославен е той. Мога тази нощ да дойда при вас със совалка и да се видим призори по тъмно пред парка, защото не знам къде всъщност живеете с баща ти…

Тук тортата сигурно беше започнала да загаря, защото телеграмата завършваше с петно.

— Пет долара на дума по транскосмическа тарифа! — възкликна доктор Матусал.

Но след като прочете писмото отново, му се прииска Хипократ да оцелее, дори и срещу петстотин долара на дума.

Върна се при операционната маса и постави до нея гипса с горчицата. Сложи до него вода, разреденото мастило и телефонен приемник, включен на неговата вълна, от който стърчеше бележка:

„Дръж се, друже. Връщам се с твоя приятел Бестин или с баща му. Ще остана включен на този телефон.“

Ръката го болеше, така че, след като написа бележката, той я пъхна до лакътя в катализиращата вана и усети болезненото щипане, което означаваше твърде бързо лечение. При тази скорост щеше да остане белег, но какво означаваше някакъв белег?

Совалката не беше пострадала и той почти се беше наместил в нея, когато съобрази, че в сегашния си овъглен вид няма да е достатъчно представителен.

Нетърпеливо си навлече нова риза, ботуши и наметало и след като намести кутията с инструменти и бластера на колана си, тръгна, без да се бави повече.

Совалката беше малка, предназначена за условия на вакуум, както и за атмосфера, с реактивен двигател и въоръжение. Можеше да вдига скорост няколко светлинни години и естествено се управляваше трудно при ограничения от рода на някакви си десет хиляди мили в час, така че докторът мина на два пъти покрай пистата, преди да я засече. То пък една писта…

По принцип доктор Матусал не обичаше средните по големина градове. В тях липсваше свойското „здравей, чужденецо“, интимност, присъща на първозаселническите селища в космоса, но пък го нямаше и истинския комфорт на големия град. Издигнати от алчното за печалба гражданство около космически ремонтни цехове, такива градове бяха предназначени да изсмукват от печалбите на мините и от приходите и разходите на фермите. Казано накратко, те бяха провинциални. Едно скитническо пристанище притежаваше колорит и криеше опасности, метрополията предлагаше комфорт и изкуство. Такива като Минга разполагаха със закон, ред и Ротариански клуб, и това, с което най-много се гордееха, беше скуката.

Ето защо, докато вървеше през Минга, докторът не проявяваше особено любопитство към онова, което го заобикаляше или през което минаваше. Тухлени фасади и лошо изрисувани табели. Еднакви къщи и хора… Но ето че дори и на него му се наложи да забави крачка и да се загледа.

Минга според „Космически пътеводител“ беше град с население около деветдесет хиляди души, „където могат да се намерят ограничено количество горивни заряди, лед, прясна вода и някои корабни принадлежности“ и „могат да се ползват ремонтни услуги за малки екипажи в докове с капацитет под сто тона“, и където „има космическа болница, обслужвана от персонал на правителствената флота на Слънце 12 с ограничени медицински припаси“, и където „два малки хотела и три ресторанта предлагат еднообразни условия, поради редкия приток на транзитни посетители“. Това съвсем не беше типът град, където да срещнеш достолепно облечен петдесетгодишен мъж, който внимателно, но целеустремено преследва котка.

Не беше дори тлъста котка, а измършавяло, с щръкнали ребра, проскубано, с влажни очи котешко подобие, по което едва ли имаше повече от половин кило жилаво месо. Но ако се съдеше по изражението на добре облечения господин, точно това беше целта на преследването.

Да беше видял бунт, златен палат, куче с десет опашки или парад на тюлени, скандиращи „Алилуя“, докторът едва ли щеше да се удиви толкова, защото човек вижда какви ли не странни, объркани и необясними неща през живота си, особено ако броди по безкрайните пътища сред по-малки и по-големи звездни системи. Доктор Матусал беше ходил навсякъде и бе видял всичко, и отдавна беше стигнал до заключението, че вече е лишен дори от любопитство, но един добре облечен, очевидно влиятелен възрастен човек, увлечен в преследването на улична котка… е, това вече…

Достолепният господин се промъкваше крадешком покрай ъгъла, като използваше оградата за прикритие и намаляваше разстоянието от двайсетина метра, което го делеше от плячката му. Държеше мрежа за лов на пеперуди, а в очите му се четеше глад.

Котката не можеше да види преследвача си и се поспря, за да си поеме дъх. Изглеждаше отчаяна — явно я бяха гонили много пъти и сега възрастният господин я притесняваше. Уморено се затътри покрай един телеграфен стълб, забеляза доктор Матусал само на трийсет стъпки от себе си и спря. Това нейно разсейване се оказа фатално.

С тихи стъпки старият господин се отдели от оградата и прекоси тротоара извън полезрението на котката. Животното забеляза сянката му твърде късно и се опита да отскочи, но последва свистене на хвърлена мрежа, разхвърча се кълбо от оскубана козина, чу се отчаяно мяукане и триумфален рев, след което старият господин изтръска мрежата в една торба и гордо вдигна ценната си придобивка.

Доктор Матусал пое дъх и се приближи.

— Добра мръвка, нали, господине — каза възрастният господин. — От цели три седмици не сме яли хубава, тлъста котка. Недей да мяукаш, добричкият ми заек avec croutons, това изобщо няма да ти помогне. Ох-ох-ох, това му се вика преследване. Цели десет преки, мъка, ви казвам. И при мисълта, че всеки момент някой гамен ще ти измъкне плячката под носа… Не съм вече млад като едно време. Горкичкият аз.

Докторът не забелязваше лудост в очите на човека, нито пък нещо ненормално в поведението му, като се изключи ентусиазмът към ядене на улични котки. Но сега не му беше времето да изследва капризите на човешкия мозък. Сериозна работа, твърде сериозна работа го чакаше в разбития корпус на „Морга“. Той хвърли притеснен поглед към радиопакета. Звуците на кардиографа се чуваха все по-нарядко.

— Господине — каза доктор Матусал, — не мога да споделя ентусиазма ви по отношение на една печена котка, но бих могъл да се възползвам от познанията ви за този град. Бихте ли ми казали къде мога да намеря една компания — „Малбрайт, Дигс“? Те се занимават с внос, струва ми се, и управата им се намира в Минга.

Старият господин внезапно престана да се любува на плячката си, която се беше примирила със съдбата си, и възкликна:

— „Малбрайт, Дигс“? И таз хубава!

После извади носна кърпа, изсекна се и попита:

— Вие май не ще да сте от Арфон?

— Моля ви, бързам. Къде мога да намеря някой от членовете на тази компания?

Старецът отново издуха носа си.

— Ами, ако имате повече фантазия, можете да се опитате да я потърсите в рая, и после, както биха постъпили нейните кредитори, пак в ада. Някъде там, ако ме питате, ще намерите бедния ми стар приятел по билярд Малбрайт и неговия тъжен малък партньор Дигс. Но Арфон не е адът, господине. За ада е трябвало да слезете още преди две спирки.

— Значи фирмата е фалирала? Къде й беше седалището?

— Оо, първоначалната „Малбрайт, Дигс“ наистина фалира, господине. Но ако искате да хванете някакви следи от нейната дейност, ще трябва да се обърнете към „Еър Лимитид“. Малбрайт беше причината, разбирате ли, бедничкият. Имаше нужда от все повече въздух, а не можеше да си плати от своя дял. И започна да… — той отново се изсекна — да взима от чекмеджето, нали ме разбирате, и така един ден фалираха. Бедният Малбрайт. Трябваше да си получи въздуха, нали разбирате. А не можеше да плати сметката. А партньорът му, Дигс, беше добре, но не можа да оправи сметките. И така се свърши. Добър им беше бизнесът, вървеше, докато Малбрайт не започна да се нуждае от въздух. Но всичко това свърши, свърши…

И той се огледа в есенния ден, сякаш печални зимни снегове бяха започнали да засипват улиците.

Доктор Матусал се намръщи.

— Въздух? Що за глупост е това с въздуха? Наскоро чух нещо за това. Но не ми остана време да разбера. А да си спомняте за един дребен извънземен чиновник, работил при Малбрайт? Вероятно четирирък. На име Бестин Карджой…

— Не, за Бога! Малбрайт и Дигс имаха поне хиляда чиновници. Бизнесът им, знаете, вървеше с милиарди тонове годишно. Клиенти от цялата система. Хубава, богата компания. Бедният Малбрайт.

И той отново изсвири в носната си кърпа.

Докторът взе да губи търпение.

— Как е възможно такава фирма да фалира, само защото на единия от партньорите му трябвало повече въздух? Ей, човече, цялото небе наоколо е пълно с него. Въздух!

— Моля да ме извините, господине — отвърна старият господин шокиран. — Моля да ме извините.

И преди докторът да измисли нови въпроси, старецът с почтения вид бързо се отдалечи, стиснал здраво безценната заешка супа във вид на мърлява улична котка, и изчезна зад ъгъла.

Ботушите на доктора запристъпваха нервно по паважа. Атмосферата на упадък и отчаяние, обхванала града, бе наистина поразяваща. Мяркаха се хора, затворени в себе си и безучастни, както могат да изглеждат много гладни същества или хора, изгубили всякаква надежда. Витрините на магазините зееха самотни, отрупани с прашни боклуци. Театрален афиш рекламираше соло концерт на някакъв певец, починал преди десет години. Кепенците стенеха под напора на скитащия вятър. Градът изглеждаше така, сякаш е бил опустошен и после отново населен с призраци.

Стигна до градската градина — окаяно място с разбити шадравани и начупена от корени настилка по алеите. Два улични песа се промъкваха крадешком през нея като преследвани зверове.

Градът умираше от глад. Децата, които забеляза пред входа на една къща, бяха с издути кореми и болнав вид. Докторът сви към тях и те направиха отчаян опит да се изплъзнат. Той надникна във вътрешността на паянтовото жилище и видя, че се бяха скупчили около леглото на жена, която при други икономически условия сигурно щеше да се окаже гостоприемна.

Тя забеляза сянката му, обърна се и уморено му даде знак с ръка да се маха.

— Не. Стига… Не мога… Не мога да платя.

Това определено не му влизаше в работата, но той се постара да го запомни.

— Госпожо, не съм дошъл да ви взимам пари. Ето ви една жълтица.

И той изрови една от кесията си и я постави деликатно на масата.

— Търся един човек, извънрасово същество с четири ръце на име Бестин Карджой. Насочете ме към някого, който може да го познава, и ще ви бъда безкрайно благодарен.

Тя сякаш го разбра и махна на най-голямото момче.

— Хайде, Джими. Иди му покажи каквото иска.

После взе монетата и я огледа подозрително.

Беше само кожа и кости. Докторът измъкна малък хипопистолет от джоба си, порови в кутията с инструменти и го зареди с два пълнителя. Струята, която изстреля, проникна съвсем безболезнено и той я пусна шест пъти, преди да излезе от стаята. Те не разбраха, че са нахранени насила, и само го гледаха втренчено, уплашени, че това е бластер.

Докторът кимна на най-големия от синовете и излезе с него на улицата. Но се оказа, че и сам може да намери мястото.

Сградата беше огромна, с позлатена фасада, и пред нея обикаляха въоръжени персефонци. Над портата бе изписано с огромни букви: „Еър Лимитид“, а върху калкана: „Големия Лем Толивър, Спасителят на Арфон.“

Доктор Матусал подаде на момчето втора монета и след това се приближи на едни гърди разстояние до стражите. Те го спряха с гърлено ръмжене и се наканиха сериозно да възразят на упорството му, но след миг и двамата се вцепениха и загледаха право напред. Докторът прибра хипопистолета в джоба си, изгледа ги внимателно, за да се увери, че вцепенението им е добро и ще продължи достатъчно, след което влезе.

Приближи се някакъв чиновник.

— Това е частен офис, господине. Входът за плащане на данъци, рента и залагане на имущество е през съседната врата. Освен това…

— Искам да видя регистрите ви — каза докторът. — Търся един извънрасов, на име Бестин Карджой, и никакъв второкласен град като този не може да ме спре. Къде са ви регистрите?

За съжаление, чиновникът възрази. Последва тихо свистене и доктор Матусал отново прибра пистолета в джоба си.

— Ти си опитен чиновник и се подчиняваш на Лем Толивър. По волята на Толивър трябва да ми намериш името Бестин Карджой в картотеката и да ми дадеш адреса му.

Наркотичният заряд беше пробил през елегантното сако и розовата копринена риза.

— Слушам, сър. Веднага се връщам, сър. Само след минутка, сър. Каквото иска Големия Лем…

— Кой казва, че Големия Лем иска нещо? — прогърмя откъм вратата. — Никак не обичам разни типове да се шляят наоколо и да разиграват заповеди, които не съм давал. Вие, който и да сте, я да чуем кой ви е упълномощил да се представяте от мое име?

Докторът го изгледа с безкрайно отегчение и пак сграбчи хипопистолета в джоба си, но не му остана възможност да го използва. Някакво шесто чувство бе подсказало на един от охранителите на Толивър, че трябва да реагира незабавно, и доктор Матусал бе сграбчен изотзад, задържан здраво и джобовете му бяха преобърнати пред погледа на Толивър.

Малките уреди и инструменти, дребните кутийки с хапчета, самото хипопистолетче не говореха нищо на Толивър. Но огърлицата значеше нещо и по-точно дебелите златни лъчеви жезли на ВМО, които бяха закрепени на гърлото на доктора по такъв начин, че да предпазват най-уязвимите части на гръкляна му. Толивър се опита да я откъсне, не успя и му оставаше само да я гледа втренчено.

— ВМО — изсумтя Толивър. — Ха!

— Вселенското медицинско общество — каза един чиновник, след което си даде сметка какво е произнесъл, отскочи назад и се опули със зяпнала уста срещу доктор Матусал.

— Вселен… — започна Толивър и лицето му пребледня. Но той веднага се окопити и изръмжа: — Той се престори на мой куриер. Той не е Воин на светлината. Къде му е свитата?

— Те… те действат сами — обади се чиновникът. — Аз… аз четох във „Вселенски седмичник“, че те…

— Глупости! Какво ги интересува тях Арфон? — загърмя яростно Толивър. — ВМО са голямо нещо. Такъв никога няма да кацне тука. Слушай, който и да си ти, недей да ми се правиш, че си от ВМО. Дошъл си за подкуп, но аз те спипах. А сега да видим можеш ли да изпълзиш от лъжливата си черупка. Хайде, давай!

Доктор Матусал въздъхна. Беше си имал работа с подобни хора и преди.

— Предполагам, че говоря с Лем Толандър.

— Толивър!

— Добре де, Лем Толивър. Президент на някакво „Еър Лимитид“.

— Така. А ти си дошъл да ме изнудваш. Слушай…

Но после погледът му се спря на едно от нещата, извадени от джобовете на доктора. Беше робската ушна пломба.

— Аа — каза той и я взе от бюрото. — Посягаш на фирмена собственост? Ах, да! Онова момиче. Значи ти си с онзи кораб, който гръмнахме на няколко километра. Май не си знаел къде спираш, приятелче? Май не си знаел къде спираш? Малко объркан ми се струваш. Загубил си старата таратайка, с която скиториш насам-натам из космоса, и за голям късмет си успял да скочиш и си се отървал. Що за нахалство…

— О, що не млъкнеш — въздъхна доктор Матусал.

Словесният порой веднага секна. От много години никой не беше дръзвал да каже такова нещо на Големия Лем Толивър. Ако се съдеше по поведението на фирмените служители, които бяха поразени от това богохулство, щяха да минат също така още много години, преди някой отново да се осмели да го направи.

Но Големия Лем беше човек с много поводи за самочувствие и на първо място сред тях беше силният предразсъдък по отношение на собственото му величие. До този момент той до такава степен беше привикнал на глезотиите на покорните си слуги, че беше забравил, че съществува и друг начин да се разговаря.

Големия Лем погледна доктора по-отблизо.

— Кой си ти всъщност?

— Доктор съм.

— Аха — каза Големия Лем.

Лицето му просветна и той потърка длани.

— Доктор. Доктор шарлатан, който се представя за Воин от ВМО. Аха!

Цялата работа му беше станала ясна. Този приятел беше дошъл да изнудва, представяйки се за Воин на светлината. И понеже хората са склонни да проявяват най-голямо разбиране към такива, каквито са и те самите, Големия Лем се почувства напълно удовлетворен.

Ухилен, президентът на „Еър Лимитид“ накара хората си да претърсят посетителя за други оръжия и оборудване, след което съвсем учтиво набута доктора в един кабинет, голям колкото бална зала и поне десет пъти по-луксозен.

— Сядай, сядай — подкани го Големия Лем и се тръшна в огромното кресло зад още по-голямото бюро. — Разбираш ли нещо от докторлък?

Доктор Матусал приседна на едно кожено кресло с черна облегалка. Притесняваше го най-много това, че му бяха отнели джобния радиотелефон.

— Другите несъмнено знаят повече — въздъхна той.

— Къде и кога го изкара?

— Ами… доста отдавна. Вероятно не познавам модерната медицина толкова, колкото би трябвало.

— Учил си, предполагам?

— Да. Но беше много отдавна.

— Разбирам, разбирам. И сигурно са те изритали от професията за някаква… Е, всички правим грешки и после трудно се оправяме, освен ако не си по-хитър.

Той намигна подчертано и се засмя по-силно, отколкото беше нужно.

— Казвам ти, докторче, така като ме гледаш, няма да повярваш, че и аз някога бях дребен мошеник, скитащ из системите. Огледай се. Тези пана са цяло състояние, а картините струват цели пет милиона. Това са оригинали, а ако не са и аз разбера, Господ да им е на помощ на моите агенти.

Той отново се разсмя.

— Е, докторче, мисля, че се чудиш защо го давам толкова тежко с тая работа, а?

— Донякъде.

— Страшен си, докторе. Харесваш ми. Това наистина ми хареса. Ще ти кажа. Е, ще ти кажа. Мога да те използвам като доктор. Не ми трябва кой знае какъв, знаеш. Ако изобщо разбираш нещо, ще се справиш.

— Мислех си, че тук има доктори.

— Тия, които бяха тук, оп, и айде.

Той се усмихна лукаво, после отново стана сериозен.

— Имах един партньор, доктор. Навремето беше добър, но пиенето и жените го довършиха. Умря преди пет години, пък и нещо се бяхме изолирали един от друг, знаеш. Така че мога да използвам един доктор. Доктор, който няма да ми се държи като гипсиран от професионалната етика.

— И какво има за него?

— Хиляди, хиляди и хиляди. О, за плащане мога да плащам. Наистина плащам много добре. Данъци, такси, продажби… Мога да плащам. „Еър Лимитид“ е най-стабилният концерн, който можеш да си представиш, приятелче.

Той засия от добронамереност.

— Ти направо ме шашна с това, кажи го де, на врата си. На ВМО… Е, знаел си как да завъртиш играта. Ако се бях хванал, че си от тях, нямаше сега да седиш тук, но те познах. И хапчетата в джоба ти не са истински. И стетоскоп нямаш. А бластер. Оо, мога да кажа и аз едно-друго.

— С какво се издадох? — попита невинно докторът.

— Ами с бластера, разбира се. Тия от ВМО не понасят насилието. Знам ги аз. Пък и предполагам, че вероятността някой от техните велики патрули да минат насам този век е по-малко от едно на десет милиона. Ние на Арфон не сме нищо, а конфедерацията на система Слънце 12 е разкъсана на парченца. Тъй че няма да дойдат. Но и да дойде някой от големите им златни кораби със стоте души екипаж на борда, е, ще бъда разумен. Та да се върнем на бизнеса. Струва ми се, че започваш да схващаш.

— Да — каза доктор Матусал. — Човек трябва да разбира подобните си, за да се оправи. Но от какво си така притеснен?

— Е, докторче, всеки случай не е от ВМО. Тия Воини никога няма да дойдат насам, пък и да минат, не биха се спрели. Не, работата е там, че приходите от таксите започнаха да падат. Искам да направиш нещо по въпроса. Хората не си плащат таксите. А пък и глобите…

— Почакайте. Да не би вие да сте правителството?

— Ами, в известен смисъл, да. Във всеки случай в момента на Арфон друга власт няма. А и ние сме много мощна компания. Така че, разбираш ли, събираме данъци за машините.

— Какви машини?

— Машините на здравето, разбира се.

Големия Лем отново започна да се смее.

— Сигурно ще мога да свърша едно-друго — каза доктор Матусал. — Но първо трябва да уредя едно нещо. Трябва да хвана едно извънрасово същество на име Бестин Карджой. Остави ме да го намеря и след това почваме…

Големия Лем го погледна лукаво.

— Някой стар партньор в далаверата, а? Е, докторе, ще го получиш.

— Още сега — рече докторът.

— След като уредим едно-друго — каза Толивър — ще работиш ли за мен?

— Това ще го уредим, след като ми намериш Бестин Карджой — отговори докторът. — Моят въпрос не може да чака.

— Опасявам се, че ще почака, приятел. Ще ми подпишеш ли?

— Трябва да науча повече — каза доктор Матусал, едва сдържайки се да не избухне.

— Например?

— Какъв данък? Какъв въздух? Какво правите изобщо?

— Продаваме въздух — каза Толивър. — Продаваме го в малки бомби или в консервни кутии и взимаме по сто долара за бутилка, достатъчна да поддържа човек за около месец. Съвсем законно, нали?

— Защо въздух?

— Защо не? — каза Толивър. — Хората трябва да дишат, нали?

— Тогава, какви данъци?

— Ами, данъци, за да поддържаме работата на машините. Не видя ли голямата машинна централа край града?

— Не отблизо — отвърна докторът.

— Е, тя е една от тях. Имаме стотици по цялата планета. И ги поддържаме да работят, докато гражданите могат да си плащат данъците. А когато откажат да плащат, е, тогава ги хващаме и им налагаме ипотека. И…

— Каква ипотека?

— Персонална ипотека, разбира се. Ако не си получим данъка, човекът губи свободата си й ние придобиваме собственост върху него.

— И за какво са ви?

— За роби, разбира се. Девет десети от хората на тази планета предпочитат да са роби, вместо машините да спрат. Това и правим.

— Искаш да кажеш, че благодарение на тази ваша дейност девет десети от населението са роби? Слушай, Толивър, какво правят тези машини?

— Ами предпазват външните газове от космоса да не паднат и да избият хората. Тези газове унищожават кислорода във въздуха. Тъй че ние поддържаме работата на машините и караме газовете да отиват нагоре, а не да падат долу. Просто, нали? А въздушните бомби, които продаваме, позволяват на хората да дишат, когато са сериозно поразени от газовете.

— Какви газове?

Толивър го погледна изпитателно. Този мошеник май беше твърде интелигентен. Е, още по-добре.

— Точно за това ми трябва специалист — каза Толивър. — Значи, ако се включиш и поемеш работата…

— Нека първо да видя — каза докторът. — Парите са си пари, но може да се окаже, че не мога да направя нищо.

Подозрителността е много добро качество за един човек. Толивър се изправи и посегна към комуникатора, но в този момент в кабинета нахълта Тинои, изтощен и изпотен от продължителния поход.

— Нов набор — каза Толивър. — Всички ли пристигнаха, Тинои?

— Десетина умряха по пътя — докладва Тинои. — Тези персефонци нямат никаква мярка, когато карат…

— Колко взе? — попита Толивър.

Тинои се направи на обиден и Толивър се засмя.

— Добре, вкарай ги в склада и… не, чакай. Ето. Вземи тоя човек със себе си и му покажи терена.

Тинои изви с подозрение глава към доктора, като същевременно забеляза тайния жест на Толивър, който му казваше: „Наблюдавай го, не позволявай да види прекалено много и го убий, ако се опита да избяга.“

— Този човек ми трябва — добави Толивър.

Доктор Матусал се изправи.

— Ако ми кажеш къде мога да намеря Бестин Карджой…

— По-късно, по-късно. Води го, Тинои.

Отвън докторът се опита да си върне принадлежностите, но му беше отказано. Щеше да настоява по-упорито, ако в този момент не беше забелязал току-що доведените роби.

Те се търкаляха в прахта, изпопадали от изтощение, или гледаха с безмълвно отчаяние към позлатената фасада на фирмата. Бяха същите роби, които беше видял заранта, защото посред тях забеляза същия посивял немощен старец, който кашляше и стенеше: „Въздух! Въздух!“

Докторът видя онова, което търсеше, и усети болка — тя беше там, легнала върху носилка, стенеща, почти в безсъзнание, гърчеше се от треска. Красотата й беше унищожена, а духът й разкъсван от болка.

Доктор Матусал пристъпи още една крачка и се опита да я приближи. Знаеше как се бе изгорила тя и защо той се намери легнал сред тревата. Но Коноли, много пиян и твърде самоуверен, му препречи пътя и изрева:

— Никой не може да приближава до робите! Заповед.

— Ей, я обратно — извика Тинои, изтича по стълбите и дръпна доктора назад.

Той не оказа съпротива.

— Кой е тоя? — попита Коноли, след като го издърпаха на прилично разстояние.

— Нов набор, така каза босът. Само нови ни липсваха — изропта Тинои. — Все повече гафове, все повече заплати. Коноли, откарай тия свини в склада. Аз трябва да се правя на гледачка на това хлапе. Все не може да почине човек. Да пийне нещо. Все не… Ей ти, хайде. Какво ти казаха да правиш?

— Машините. Трябвало нещо да им се оправя — каза доктор Матусал.

— Добре, хайде тогава.

Той закрачи и докторът го последва.

Машината представляваше огромен позлатен барабан и се възправяше на четири стойки над сградата на компанията. Качиха се с асансьора до нея и я чуха как бръмчи.

Подтикнат от някакъв инстинкт, докторът дръпна шлема си. После видя, че Тинои си е нахлузил маска.

— Какво й е?

— Сигурно реостатите — подхвърли докторът напосоки.

— Рео… е, предполагам, че си знаеш работата. Това тук е отворът, а това са цистерните. Аз ще остана тук да почина малко. Ще си скъса човек краката от ходене, а не го оставят да пийне. Не си пъхай ръцете в цистерните.

— Ще ми трябват някои от нещата, които останаха в кабинета — каза доктор Матусал.

Тинои отиде до телефона, обади се и скоро един чиновник ги донесе, напъхани в хартиена торба. Без хапчетата, хипопистолета и бластера. Докторът подреди малкия си инструментариум.

— Не ми приличат много на инструменти.

— Аз съм химик — отвърна доктор Матусал.

— О, ясно. Казах му аз, че сместа е прекалено силна.

Докторът се засмя и кимна.

— Ще видим.

Той внимателно се приближи до една от цистерните в тъмната вътрешност на машината. От пръв поглед установи, че съоръжението е просто. В цистерната имаше центрофуга с молекуляризатор, а над него бяха отворите, през които в атмосферата се изхвърляха йонизирани лъчи. Той се надигна и видя, че през отверстията излизат тънки струи течност, разнасяна от вятъра в околностите. Върна се към цистерните.

Капна от сместа върху филтър, погледна я с джобния анализатор и веднага изключи наличието на вирус или бактерия. Заинтригуван, той бързо провери за неорганична материя. Нямаше и това веднага го ограничи до областта на естествено произвежданите растителни секреции.

Извади от кутийката си парче „синтетична кожа“ и получи много силна реакция. Ставаше въпрос за предизвикващ алергия растителен продукт. И след като мина през двадесет алкалоида, работейки бавно, поради оскъдната си екипировка, той разбра какъв точно.

Полен от спореж!

Излезе навън и погледна замислено града под себе си.

Лъчите бяха достатъчни да изхвърлят силни струи далеч извън очертанията на града, а ветровете щяха да свършат останалото. На изток се виждаше широко зелено огледално пространство и монокулярът му подсказа, че то се охранява от въоръжени персефонци и е заградено с ограда с ток. А здравият разум му каза, че там се отглежда спореж в огромни количества.

— Е? — извика Тинои. — Ще си получа ли най-после пиенето?

— Ти се оказа прав — каза докторът. — Сместа е твърде силна. Доволен съм. Да тръгваме.

Тинои изсумтя одобрително и заслиза надолу. После премисли и се дръпна встрани, за да пропусне доктора пред себе си в асансьора. Но един красив ъперкът го повдигна от пода и го залепи на стената.

Доктор Матусал потри покритите си с ръкавици кокалчета и обърна Тинои с ботуша си. Черепната му кутия му каза достатъчно. Тинои беше роден и отраснал в копторите на Земята.

— Спореж — каза на глас докторът. — Прост, най-обикновен спореж. А колкото повече остарява една раса, толкова повече страда от алергии. Тинои, Коноли, самият Голям Лем са земяни.

Той претърси джобовете на Тинои и се натъкна на едно толкова древно лекарство, че отначало не го разпозна и помисли, че е кокаин.

Анализаторът го коригира.

— Бенадрил — възкликна удивен доктор Матусал. — Спореж, а тук имаме бенадрил. Най-напред земянин, и то не твърде чувствителен. Бенадрил, за да го поддържа и да го предпазва от сериозна форма на астма. Въздух — астма — кислород за астма, бенадрил за астма… Но в тези бомби не може да е имало въздух. Нито пък бенадрил.

Той натисна „мазе“, спусна се надолу и щом вратата се отвори, с бластера на Тинои направи фина дупка в туловището на персефонеца, застанал пред подземния склад. После простреля катанеца на вратата.

И отново се натъкна на друг древен обичай.

Някъде из горните етажи на сградата немощно зазвъня звънец. Отначало това не го разтревожи, защото беше минал безопасно покрай всички кабинети, скрит в асансьора. Но после забеляза една люлееща се жица, скъсана от отворилата се врата. Старомодна алармена система срещу крадци!

Той грабна една черна бомба с инициалите „ЕЛ“ и се затича към асансьора. Но вратата се затръшна под носа му и кабината пое нагоре, отнасяйки изпадналия в безсъзнание Тинои.

Отначало докторът си помисли, че мазето допълнително е защитено с газ, защото започна да киха. После забеляза, че шлемът му не е притегнат здраво, и припряно се зае да го оправи. Спореж. Кихаше от поленовия разтвор, попил в ръкавицата му. По-тежка доза щеше да го накара да се задъха, но при сегашното положение само очите му се напълниха със сълзи и той, олюлявайки се, затърси вратата към стълбите.

Тя тресна срещу него и от зейналия отвор изскочиха трима персефонци. Не беше честно към тях, както не беше честно и към събратята им тази заран, но нямаше как. Докторът отпусна бластера, взе и оръжието на първия паднал, прескочи през телата на другите двама и се закатери по стъпалата. Горната врата беше заключена и той я отвори с един изстрел.

Чиновниците изпищяха и се отдръпнаха от пътя му, прочели смърт в старите му млади очи.

Големия Лем беше замръзнал на прага на кабинета си; над всичко ехтеше аларменият звънец.

— Какво има вътре? — извика доктор Матусал, размахвайки бомбата.

— Остави пистолета! — изрева Толивър. — Какво става, по дяволите?

С настроената си на максимум слушалка докторът долови през дрънченето на алармата някакво шумолене на кожа, извъртя се и изстрелът, предназначен за него, подпали дървената рамка до Големия Лем Толивър.

Беше Коноли и се готвеше за втори изстрел, но докторът го изпревари й го простреля. Лицето на Коноли изчезна сред мръсен черен облак дим, той направи салтомортале по стълбите и падна на площадката мъртъв, но все още гърчейки се, посред робите, които така и не беше успял да отведе и никога повече нямаше да води.

Вратата на асансьора се затръшна и Толивър изчезна.

Докторът хукна по стълбите, взимайки по четири стъпала наведнъж. Плащът се вееше зад него. Вече беше загубил прекалено много време. Но не можеше да остави тази сграда, докато… Толивър го нямаше на втория етаж. Нито на третия. Но превключвателят на асансьора беше тук. Докторът строши стъклото с един изстрел и го довърши с втори. Кабелите се извиха, нагърчиха се и се вдигна синкав дим.

Свършил и с това, той затича нагоре още по-уверено. Единствените останали персефонци бягаха уплашени надолу по противопожарния изход. Вратата на покрива беше барикадирана и докторът я разполови с един изстрел.

Големия Лем Толивър може и да беше най-големият човек на Арфон, но не и от най-храбрите. Той отстъпваше към „машината“, вдигнал ръце, сякаш да се предпази от изстрелите — сякаш те можеха да го предпазят.

— Ти не играеш честно! — проплака той. — Разбрал си за рекета и сега искаш всичко. Не играеш честно! Ще делим наполовина…

— А ти ще се обърнеш с гръб и ще ме оставиш да те обискирам — каза доктор Матусал. — После ще си приказваме. Нарушил си…

— Ти искаш всичко! — зарева Толивър, отстъпвайки през вратата на купола. Опита се да я затръшне, но докторът счупи пантите й, преди да успее да се затвори.

Този изстрел дойде твърде много за изопнатите нерви на Толивър. Той отскочи, препъна се и падна в една от цистерните.

Изкрещя и се опита да се задържи за ръба и да се измъкне. Докторът спря, остави бомбата и му протегна една бъркалка, за да му помогне.

Толивър я сграбчи и излезе подгизнал. От дрехите му се стичаше зеленикава слуз. Опита се да заговори, но не можеше. Задраска с нокти към очите си и се опита да изкрещи. Но с всяко вдишване поглъщаше нови дози отрова, а кожата му започна да гори под слузта.

Доктор Матусал хвърли бомбата в краката му и тя избухна. Очакваше, че Толивър ще може да си поеме дъх, обгърнат от надигащия се зелен пушек. Но Толивър не можа. Строполи се на колене, онемял от болката и липсата на въздух, и след миг, преди докторът да успее да разкъса дрехите му и да му даде спешна помощ, след като въздушната бомба на „ЕЛ“ изобщо не беше подействала, Големия Лем Толивър издъхна.

 

 

Тинои все още лежеше в асансьора и се мъчеше да се измъкне от сполетелия го кошмар. Взираше се в изправения над него доктор Матусал. Докторът държеше собственото му оръжие — нищо не можеше да го убеди, че не е изминала само секунда. Но не прояви опърничавост, особено след като видя тялото на Толивър. Не можа да разбере, а и никога нямаше да разбере последователността на тези мълниеносни събития. Но все едно, Толивър беше мъртъв, и това го сломи.

— Какво искаш от мен? — профъфли той.

— Евентуално ще поискам да сложиш това място в ред. Междувременно изключи тази проклета машина и да слезем долу.

Тинои я изключи и шумоленето в цистерните заглъхна. Докторът закрачи надолу по стълбите след раболепния Тинои и така стигнаха до главните канцеларии на партера.

Чиновниците зяпнаха заелия угодническа поза Тинои — та нали той бе дясната ръка на Толивър и вицепрезидент на „Еър Лимитид“.

— Чуйте ме добре — каза докторът. — В името на Вселенското медицинско общество всички дейности на „Еър Лимитид“ се преустановяват. И ми намерете тутакси Бестин Карджой, извънрасово същество.

Чиновниците се опулиха още повече. Един дори припадна.

— Все… Вселенското медицинско общество… — пое си дъх друг. — Истинското. Казах му, че е Воин… сега така и няма да си получа седмичния чек…

Доктор Матусал не слушаше. Хванал Тинои и още един чиновник за яките, той ги поведе надолу по стълбите, през мъртвия Коноли, през стенещите роби и по булеварда с такава скорост, че Тинои трябваше да подтичва.

При скорост петнайсет хиляди километра в час, макар и попретоварена с пътници и с хилядата килограма на Бестин и на неговия размахващ антени баща, на совалката не й беше нужно много време, за да стигне до ранената „Морга“.

Бащата на Бестин трябваше да се потруди яко, докато разтовари пакетите, които бе донесъл. Доктор Матусал припряно му помагаше. После старото извънрасово същество изтопурка към операционната на „Морга“. Докторът също се опита да се качи, но осем ръце му препречиха пътя. Вратата се затръшна.

Доктор Матусал остана навън сред отъпканата трева и се загледа в „Морга“. Момичето върху санитарната носилка беше забравено. Тинои и чиновникът спокойно можеха да минат за тревни стръкчета.

Тинои знаеше, че може да се опита да избяга, но къде можеше да се скрие човек от дългата ръка на един Воин на светлината?

— Защо не ми каза? — изръмжа той на чиновника. — Вие, негодници, сте длъжни да знаете всичко…

— Млъкни — сряза го чиновникът.

Отвътре се чу шум, сякаш някой водопроводчик си беше изтървал ключа. После трополене на тръби. Мина доста време и слънцето започна да се скрива. Доктор Матусал излезе от транса си и си спомни за момичето.

Тя стенеше немощно от болка.

Докторът свенливо почука на вратата на операционната си.

— Моля ви. Бихте ли ми подали онази червена кутия с мехлеми на лявата стена?

Наложи му се да помоли три пъти, преди две от ръцете на Бестин да се изстрелят нетърпеливо през процепа на вратата с червената кутия. Докторът я взе и вратата отново се затръшна.

Девойката потрепери от първия досег, но една хипоинжекция я успокои. Доктор Матусал заработи бързо, но разсеяно, с едно око към кораба. Тинои беше зяпнал в ръцете му, а на чиновника му прилоша.

Момичето не помръдна, дори когато той свали половината кожа от лицето и от ръката й. Тинои трябваше да се извърне, макар и да се мислеше за суров човек, но когато дрънченето и потракването на инструментите престана, погледна отново.

Доктор Матусал тъкмо слагаше на девойката нова инжекция. Тя се размърда и се извърна така, че Тинои видя лицето й и зяпна. Нямаше и следа от белег, нито дори червенина на мястото, където трябваше да има белег. И момичето отново беше станало много, много красиво.

— По-добре ли си? — попита доктор Матусал.

Тя се огледа и видя медицинския пункт около себе си. Не си спомняше нищо, не знаеше, че е била в Минга и после пак са я докарали тук, и си мислеше, че само преди минута е успяла да извлече доктора от горящия кораб. Седна и се огледа. Нужен й беше кратък спокоен разговор, за да се убеди какво се е случило.

Тя усети, че умът на доктор Матусал бяга от думите й, от самата нея, и скоро разбра какво става на кораба.

— Някой, когото обичаш? — попита тя.

— Най-добрият роб на света — отвърна доктор Матусал. — Веднъж… — почна той, но се спря, вслуша се в звуците откъм „Морга“ и бързо довърши. — Най-добрият роб на света.

Най-после дрънченето и напевните подвиквания в кораба престанаха. Вратата се отвори много бавно и старият се показа, натоварен с тежките си пакети. След него по огъващата се стълба слезе и Бестин и закрачи унило към совалката.

Доктор Матусал ги погледна и раменете му увиснаха. Той се изправи и бавно се приближи до старото същество.

— Разбирам — промълви доктор Матусал с мъка. — Не е лесно да загубиш… да загубиш един пациент. Но аз загубих приятел… все пак направихте всичко, което ви е било по силите, знам. Ще ви закарам до Мин…

— Не, няма да ги закараш! — изрева Хипократ, изскачайки от „Морга“. — Няма да ги закараш! Аз ще ги закарам, а ти ще кажеш на тия двама тъпи човеци и на тая жена да оправят всичко по кораба след кашата, която забъркаха. Хайде на работа, бандити такива! Ще съсипват те моята „Морга“, така значи! Та тя е повече човек от вас двамата!

И той размаха четирите си юмрука пред лицата им, а после се обърна сияещ към доктор Матусал.

Целият бе наклепан с пресен гипс, от врата до кръста, но иначе си беше съвсем наред.

— Нови тръби! — изпищя той оглушително. — Видя ли? Нови тръби.

Доктор Матусал видя и чу. Седна изнемощял на тревата и започна да се смее. Хипократ се обиди. Той не знаеше, че това е от шока заради собствената му почти сигурна гибел, от това, че невъзможността да му се помогне беше висяла почти на косъм. Нямаше откъде да знае и че на най-големия мошеник сред околните хиляда звездни системи му се беше наложило да загуби огромната си власт, преди той самият да бъде излекуван. Беше обиден.

— Да почистите кораба! — извика той, докато подскачаше към совалката. — А ти — избъбри той и вдигна пръст срещу любимия си господар, — да не си посмял да пипаш тортата. Рожденият ден започва в шест. Покани момичето, но тези тъпи човеци никога! Аз тръгвам. Ще се върна навреме.

И совалката изчезна с грохот.

Доктор Матусал изтри сълзите от почти истеричния смях, който го беше разтърсил, и глътна едно от хапчетата си. После се изправи.

— По-добре направете, каквото ви каза, уважаеми. Що се отнася до теб, Тинои, утре заран ще изключим и унищожим „машините“ и ще възстановим планетата. Хайде, бързо. Нали го чухте?

Чиновникът и момичето, което дари доктора с бавен и обещаващ поглед, влязоха в кораба и се захванаха бързо на работа. Но Тинои се помайваше.

— По-добре се задействай — подкани го доктор Матусал.

— Разбира се. Ще работя — каза Тинои. — Само едно нещо, господин доктор… Вие сте Воин на светлината и знам, че не съм достатъчно достоен, за да говоря с вас. Но…

— Е?

— Сър — отрони Тинои. — Тези бомби. Разполагахме с хапчета срещу алергия, но бомбите също вършеха добра работа. Ако изработването им е толкова скъпо, както твърдеше той, как ще осигурим достатъчно, за да излекуваме…

— Човече — рече доктор Матусал. — Вашите скъпоценни бомби са една от най-старите известни шашми в медицинската история. Експлозив и ефедрин, това е всичко. Ефедринът позволява на алергичния пациент да диша. Вие продавахте не „въздух“, а фалшификат, второкачествено лекарство, което струва по-малко от един долар на барел. Хората са получавали по малко и са имали нужда от все повече. Вие сте се върнали назад, в тъмните векове на медицинската история, във времето, когато тъкмо са преставали да вярват на вещици и баячки. Спореж, ефедрин — но те се оказаха достатъчни да съсипят живота на почти всички на тази планета…

Докторът спря и махна с ръка.

— Оо, хайде скачай на кораба и се залавяй за работа. Само като си помисля за това и ми прилошава. Освен това, ако Хипократ се върне и завари „Морга“ още неоправена, ще ти се доще изобщо да не си се раждал. Скачай, в името на всичко свято, ето че совалката се връща.

Бележки

[1] Евгеника — наука за подбор на расови индивиди и усъвършенстване на техните гени с определена цел. — Б.пр. ↑