Л. Рон Хабърд
Доктор Матусал

Доктор Матусал се беше поразсеял, иначе никога не би кацнал на Спико този следобед. Работеше над едни нови формули за клетъчната радиация — наум, както обикновено, понеже никога не си намираше бележника. А и едновременното управление на звездолета също не му помагаше. Забеляза астероидната планета, снижи скорост и кацна.

Поседя още малко в креслото зад контролния пулт, загледан в разкошната морава и ручея, който примамливо лъкатушеше из нея — докато довърши диаграмите си.

След като изписа отговора върху маншета на лекарската си ръкавица — картотеката му беше пълна с парчетии от използвани ръкавици, — той се почувства доволен от себе си. Почти бе забравил закъде беше тръгнал, но вече се канеше да излети, когато ручеят прикова погледа му. Доктор Матусал дръпна пръста си от бутона на стартовия двигател и се усмихна.

„Това се казва зеленина“ — рече си той с доволна въздишка. После погледна над контролния пулт, където висеше въдицата му.

Бог знае какво щеше да се случи с Джанкшън Сити, ако доктор Матусал не бе решил в този ден да полови риба.

Седнал на долното стъпало на бордовата стълба, Хипократ търпеливо наблюдаваше как неговият бог с веща ръка подхвърля стръвта. Хипократ представляваше кръстоска от няколко неща. Доктор Матусал го беше купил евтино от един търг на Зенон, точно след Транссистемната война. По онова време възнамеряваше да разкрие някои неща, свързани с метаболизма на своята покупка, и по-точно защо съществото се храни само с гипс. Но това бе преди тридесет години. А Хипократ се оказа благонравно същество. Непигментиран, четирирък и безмълвен като самото пространство, Хипократ се бе посветил на суетната задача да запомня всичко, което доктор Матусал имаше навика да забравя. Сега седеше и си припомняше — най-вече това, че точно в 36 ч. доктор Матусал трябваше да вземе някои от своите лекарства. И щеше да си седи така с часове, включил на режим фонографски запис, ако някаква светеща топчица не бе изсвистяла остро край лявата му антена, за да кацне с металически звън върху дебелата броня на „Морга“.

БЖЖТ! ДРЪН!

Надареният, макар и лишен от въображение мозък на Хипократ незабавно включи на страница 49 от „Разкази на ранните космически заселници“ и тази страница се самопреведе в невъзмутимо действие.

Той се качи и включи около доктор Матусал Силово поле Бета, минус Дъга 960 градуса. И като си даваше сметка, че боготвореният от него господар е отишъл на риболов непредпазливо или най-малкото безгрижно, Хипократ си взе бластери и двадесет заряда, след което отново седна на долното стъпало на стълбата.

 

 

Големият звездолет — малко поодраскан, но чаровен — кротко проблясваше под гостоприемната светлина на Процион. Ручеят ромолеше и доктор Матусал продължаваше да мята въдицата си за какъвто и да е вид риба, който би се осмелил да посегне на стръвта му. Това продължи около час, а после се случиха две неща. Доктор Матусал, без да знае за силовото поле, заметна в него, куката отскочи и се забоде в шапката му. А сред моравата изневиделица изникна млада жена, която обзета от паника тичаше към „Морга“.

От цветята, високи около дванадесет метра, излезе земянин, едър и тъмен, облечен в остатъци от униформа и дрипи от цивилни космически одежди. Той пробяга десетина метра, после забави крачка при вида на златистия кораб с блестящия знак на Лекарството — кръстосаните светлинни жезли. Забеляза обаче ловящия риба доктор Матусал и килна шлема си с презрителна гримаса.

Момичето видя, че е по-близо до доктор Матусал, отколкото до кораба, и раздърпано и изтощено, залитна към него. Земянинът профуча с широка крачка и се озова между доктора и стълбата.

Хипократ превключи от страница четиридесет и девета на страница сто и петнадесета и пъргаво подскочи към върха на кораба с надежда да простреля земянина под ъгъл, който да подмине доктор Матусал. Но щом се озова на новата позиция и се огледа, му стана ясно, че ще простреля и момичето. Това го обърка. Очевидно момичето не беше враг, който може да навреди на доктор Матусал. Но земянинът беше. Все пак по-добре да застреля момиче и земянин, отколкото да позволи докторът да пострада. Усилието да се прицели точно накара Хипократ да трепне и при това трепване доктор Матусал също се озова в огневия му обсег.

Докато се мъчеше да извади рибарската кука първо от ризата си, а след това и от палеца си, докторът внезапно вдигна поглед и забеляза двете човешки същества, които се носеха към него.

Високият адреналин на жената се дължеше на земянина, това беше ясно. Земянинът очевидно бе наемен бластерен стрелец, домъкнат от някой звезден коптор, и както се виждаше, току-що бе участвал в сражение, защото кокалчетата на пръстите му кървяха. Момичето се строполи без дъх в нозете на доктора. Земянинът пък се доближи на фаталните петнадесет стъпки.

Доктор Матусал заметна и рибарската кука се заби в горната устна на земянина. Това малко разочарова доктора, защото се беше мерил в носа му. Оказа се, че земянинът е от по-нисък подхрущялен вид, отколкото първоначално бе преценил.

След като бутна мучащия си улов в потока, доктор Матусал го обезоръжи и притисна лъчевата цев точно зад малкия му мозък. Това принуди съществото да се държи прилично.

С разочаровано ръмжене Хипократ се смъкна по стълбата. Господарят му махна с ръка и той се приближи с две пълни и стерилизирани спринцовки. Оставаше само да се допрат, за да се счупят пломбите и да свършат полезното си дело направо през дрехи и всичко останало. Докторът изпразни съдържанието на първата спринцовка в бедрения мускул на земянина. Като усети убождането, съществото се сгърчи и това накара доктора да повдигне вежди.

— Ти си камък! — рече докторът. — Не можеш да се движиш.

Земянинът се просна неподвижен, с широко отворени очи, превърнат в камък. Хипократ внимателно си отбеляза наум момента на събитието, за да напомни на своя господар по-късно да позволи на съществото да престане да бъде камък. Но отбелязвайки часа, Хипократ установи, че остават шест минути до 36 ч. и следователно до часа за нещо много по-важно — за собствените лекарства на доктор Матусал.

Хипократ рязко вдигна припадналото момиче на ръце и прецапа потока. То можеше и да почака. А 36 ч. си беше 36 ч.

— Задръж! — извика доктор Матусал с вдигната игла. Хипократ изръмжа и продължи напред. Влетя в главната операционна зала на „Морга“ и безцеремонно стовари момичето сред хитроумно наредените камари от лабораторни вани и лъчеви тръби, лавици, маски, реторти и рефлектори. После, обзет от една-едничка мисъл, измъкна серума и съответните облъчватели, защото това засягаше неговия господар. А какво можеше да се случи с останалата част от света, ако тази останала част засегнеше неговия господар, засега е по-добре да премълчим.

Господарят видимо се поколеба какво да предприеме по-напред, но все пак оголи ръка, като човек, застанал пред огнище в някой мразовит ден, и се изложи на животворния поток, който се изливаше през програмираните тръби. Процедурата отне не повече от пет минути. Трябваше да се извършва на всеки пет денонощия.

Доволен, Хипократ намести момичето върху централната операционна маса в поза, подходяща за оказване на медицинска помощ. И докато се суетеше да нагласи една-две лампи, наблюдаваше с възхищение вещината, с която господарят му боравеше с иглата.

Доктор Матусал се усмихваше. Усмивката му излъчваше странна горчивина. Момичето беше красиво, спретнато, с тънко кръстче и високи гърди. Разрошеният ореол на косата й под светлините на операционната напомняше огнена лавина. Устните й бяха сочни, сякаш жадуващи да се покорят на…

— Татко! — изпищя тя, внезапно дошла в съзнание. — Татко!

Докторът се почувства объркан и оскърбен. Но след миг съобрази, че тя не знае къде се намира. Дивият й поглед се стрелна към него и към неговия слуга.

— Къде е баща ми?

— Не знаем точно, госпожице — отвърна доктор Матусал. — Вие току-що…

— Но той е там, навън. Те свалиха кораба ни. Той или умира, или е вече мъртъв! Помогнете му!

Хипократ погледна господаря и господарят кимна. И докато слугата напускаше кораба, „Морга“ се разтресе от ужасен грохот. Той беше висок само метър, този Хипократ, но тежеше почти петстотин килограма.

Докторът се втурна след него, но скоростите им бяха толкова различни, че още преди лекарят да се добере до високите цветя, Хипократ вече се връщаше оттам с някакъв човек, проснат върху врата на каюта, изтръгната за целта от здравите й панти. Според осма страница от „Първа помощ в Пространството“, пострадалите не трябва да се тътрузят, а да се носят върху нещо плоско. Човекът и вратата тежаха почти колкото самия Хипократ, но той не се нуждаеше от помощ.

— Белодробните изгаряния — поясни Хипократ — са много трудни за лечение и обикновено завършват със смърт. А когато и сърцето е увредено, трябва да се положат специални грижи да бъде обездвижен пациентът, тъй като напрежението…

Доктор Матусал слушаше разсеяно пискливия напев.

Обзе го пристъп на жал към този старец. Посивяла коса, широко и благородно лице, излъчващо гордост. Явно беше голям човек, от тези с големите мисли, готови да воюват и да загиват за идеалите си.

Докторът огледа засъхналите петна, овъглената тъкан, изгорената плът — т.е., останалото от гръдния кош на човека. Дори при обстоятелства на пълно безразличие тази кървава и тъжна гледка не беше за очите на младото момиче. Така че една лъжа щеше да бъде от по-голяма полза.

Доктор Матусал се показа на вратата и махна с ръка към главния салон. Този жест, излъчващ професионална власт, я връхлетя с незрима сила и тя излезе, а Хипократ положи тялото върху една операционна маса, снабдена с многобройни вани.

В траурния ултравиолетов сумрак раненият изглеждаше още по-близо до смъртта. Уредите по стената отчитаха дишане, пулс, хемоглобин и всички стрелки трептяха в червения сектор. Само стрелката на големия циферблат с подчертано и неумолимо постоянство тържествено се спускаше все по-надолу към черното.

— Остават му десет минути — обяви доктор Матусал.

Погледна лицето, високото чело и изсечените му черти. Лице на храбър мъж.

— И ще умре и да плоди се ще престане.

Докторът щракна шест ключа на таблото. Сред грозда от тръби една дъга засвети като око на гладен звяр. Шумът от някакво динамо се извиси до глух писък. След него заръмжа друго. Озон и сяра удариха ноздрите. Масата потъна в димна пелена.

Облеклото на ранения изчезна и по пода с леко дрънчене се изтърколиха дребни метални предмети — монети, копчета, пирони от обувки.

Доктор Матусал включи друга редица бутони. Трети мотор нададе вой. Светлината около масата потъмня, през синьо към непрогледно черно. Огромната дупка в прогорения гръден кош засвети в бяло. Сърцето, оголено от оръжието, биеше, но все по-бавно.

С последно движение на ръката докторът прекъсна първата фаза и даде знак на Хипократ. Той повдигна ваната с тялото на мъжа и придържайки я с една от ръцете си, отвори някаква подобна на гроб ниша. Вътре светеха дълги зеленикави тръби и се виеше газова вихрушка. Хипократ плъзна ваната по жлебовете и вратата след нея издрънча.

Доктор Матусал остана още малко до пулта, облегнат на силовото поле, което го предпазваше от остатъчното излъчване, отрони уморена въздишка и изключи сумрачното осветление. Дневна светлина и въздух нахлуха в операционната зала, а вратата на салона автоматично се разтвори.

 

 

Там стоеше момичето. Тревожен въпрос се излъчваше от всяка нейна черта, страхът впиваше нокти в дланите й.

Доктор Матусал придаде на лицето си професионална усмивка.

— Шансът да го спасим е доста голям, госпожице…

— Елстън.

— Доста голям шанс. Петдесет на петдесет.

— Но какво правите сега? — настоя тя.

В други случаи доктор Матусал би създал големи неприятности на всеки, позволил си да му зададе такъв въпрос. Но сега, като я гледаше, се почувства някак лятно.

— Всичко, което ми е по силите, госпожице Елстън.

— Значи скоро ще се оправи?

— Ами… аа… зависи. Вижте значи…

Как да й обясни, че това, което всъщност трябваше да направи, бе буквално цял-целеничък нов човек? И как можеше да й обясни, че професионалната му етика изключва възкресението, колкото и съдбоносен да изглежда случаят? Защото какво му оставаше на човек, чието сърце е разцепено на две и чиито бели дробове са разкъсани, запълнени с чужда материя и изгарящо лъчение, освен изцяло да си смени гръдния кош?

— Ще трябва да се опитаме — каза той. — Ще се оправи… след около месец, или може би малко повече. Болка не изпитва, няма да си спомня нищо, и ако изобщо бъде излекуван, ще бъде излекуван завинаги. Ужасното, госпожице Елстън, е в това, че човешките оръжия непрекъснато изпреварват медицинската наука. Но все едно, ще се опитаме. Ще се опитаме.

А видът й го караше да се чувства съвсем лятно.

— Макар — отрони тя колебливо — да сте толкова млад, цялата ми вяра във вселената е съсредоточена във вас, докторе.

Това го обърка. От дълго време не бяха се отнасяли с него толкова покровителствено. Но което бе по-важно — той хвърли поглед към огледалото над масата. Погледна се отблизо. Е, наистина изглеждаше млад. Може би на тридесет. И щом се извърна към нея и съзря отново щедро леещия се водопад на косите й и сладостта на лицето й, цял засия…

— Господарю доктор! — прекъсна го досадният Хипократ. — Земянина го няма.

Доктор Матусал надникна навън и забеляза тънките струйки дим, издигащи се над овъглената облъчена трева. Земянина наистина го нямаше, и толкова по-добре за него. Но все пак един ботуш беше останал.

— Изглежда, че си имаме противник — рече доктор Матусал.

 

 

— Пътувахме за Джанкшън Сити — каза момичето, — когато някакви мъже улучиха кораба и ни нападнаха.

Докторът дъвчеше замислено. Рибата, която бе наловил, се оказа чудесна — силно изпържена, по южняшки. Чувстваше се добър, като благороден рицар. Лятото беше в самия си разгар. Мисълта му по-скоро витаеше около косата й, отколкото около нейния разказ. Разбойничеството и бандитизмът по междузвездните магистрали не бяха новост, особено на такава слабо населена планета като Спико. Но мислите, които го спохождаха сега, не бяха смущавали ума му от дълго, дълго време. Присъствието й превръщаше мъничката трапезария в тронна зала и доктор Матусал се връщаше към дните на самота в студения космос, по враждебни и отблъскващи планети и към онзи глад за жена, който неизменно настъпваше.

— Разпознахте ли някого от тях? — попита той, колкото пак да чуе гласа й.

— Не, защо? — отвърна тя.

Доктор Матусал се изненада от тона й. Ако беше подходил към темата от гледна точка на том 16 от класическия труд на Клоут по психология на човека, щеше да предугади затруднението, в което се поставя с тези думи. Преди хиляда и триста години един младеж на име Малъри^[1] бе написал цяла книга за грешките на рицаря. Но уви, всичко това бе избледняло в съзнанието на доктора.

— Госпожице Елстън — рече той, — ако познавате някого от тази банда, тогава сигурно ще може да се направи нещо, въпреки че не разбирам какво евентуално бихте спечелили, ако ги поставите на подсъдимата скамейка пред Космическия съвет.

Хипократ щъкаше около бюфета, почистваше остатъците от обяда и шепнешком си цитираше кодекса на Воините на светлината: „Да бъде противозаконно за всеки медицински служител да се включва в каквато и да било политическа дейност, да се намесва в съдебни спорове, или накратко, да подпомага или подстрекава искове, съдебни разпри, лични отмъщения…“ Доктор Матусал не го чуваше. Гласът на госпожица Елстън звучеше с музиката на Венера.

— Но как, нали ви споменах за кутията, докторе. В нея се съдържат данни за сделките на тази планета. Нещо повече, там е писмото, което татко носеше, за да принуди своя партньор да прекрати разпродажбите на парцели в Джанкшън Сити. О, докторе, нима не разбирате колко жестоко постъпиха с тези хора? Повече от десет хиляди души са дошли тук с всичките си спестявания, с всичко, което притежават в цялата вселена, за да закупят земя с надеждата да я препродадат на „Космически магистрали Процион-Сириус“ и по този начин да спечелят. Баща ми, съдия Елстън, се заинтересува от тази схема, защото на нея му обърна внимание някой си капитан Бланшар, който ни посети в дома ни край Ню Йорк. Каза ни, че разполагал с лична информация, че „Космически магистрали Процион-Сириус“ имали голяма нужда от Спико и че стойността й щяла да бъде огромна. Никой, според капитан Бланшар, не знаел това, освен неколцина висши служители от компанията. А баща ми беше подведен, че капитан Бланшар се радва на изключителна репутация и че информацията му е съвсем точна. Бланшар пристигна тук, на Спико, преди известно време. Устрои необходимите площадки за приземяване и раздели парцелите на Джанкшън Сити, като използваше името и парите на баща ми. Разпращаше илюстрирани диплянки навсякъде, като подчертаваше възможностите за бизнес тук и твърдеше, че „Космически магистрали“ скоро ще започнат да строят собствената си инсталация. Хиляди и хиляди хора започнаха да се стичат с надеждата, че или ще се заселят и ще започнат нов живот, или ще спечелят добре от предстоящия бум. Като все така използваше името на баща ми, Бланшар им продаваше земята. Скоро след това баща ми научи от официални представители на компанията, че космопорт няма да е нужен, защото някакъв нов вид репулсивен двигател правел междинния престой излишен. Разбра също, че капитан Бланшар е бил замесен в незаконни спекулации на Алфа-Центавър. Щом му стана ясно какво всъщност представлява Бланшар, баща ми му нареди незабавно да прекрати всякакви операции и да възстанови всички вложения, като заяви, че той, съдия Елстън, ще погаси всички щети, причинени от това начинание. Бланшар му отговори, че схемата е добра и носи пари, и че няма никакво намерение да връща и един цент. Каза също, че ако баща ми не желае да бъде изобличен като мошеник, ще трябва да стои извън играта. Припомни му, че във всички публикации и договори фигурира само неговото име, от което става ясно, че цялата схема е била измислена от баща ми. След това заплаши да го убие и оттогава не можахме повече да се свържем с него.

— Предложих на татко да изобличи Бланшар пред Върховния съвет, но той ми отговори, че първо трябва да изпере собствените си кирливи ризи. Веднага след това дойдохме тук. Той не искаше да ме вземе, но ужасена от мисълта, че може да му се случи нещо, не можех да остана у дома.

— Татко имаше доказателства, че „Космически магистрали Процион-Сириус“ няма да строят тук свой космопорт. То беше в онази кутия. Бланшар изпълни заплахата си. Нападна ни, открадна доказателството, а сега…

„Противозаконно е медицинският служител да участва в политическа дейност, да се намесва в съдебни спорове, или накратко, да подпомага или подстрекава искове, съдебни разпри, лични отмъщения…“

Но доктор Матусал не можеше да откъсне очи от косата й, а умът му препускаше назад, към едни други дни. Той пусна разсеяно малка капсулка в чашата й с вода и я накара да я изпие. След малко тя се почувства поуспокоена.

— Дори и да успеете да го спасите, докторе — промълви тя, — това няма да помогне. Шокът от този скандал ще го убие.

Той изсумтя разсеяно и сплете пръсти зад главата си. Черната му копринена мантия леко прошумоля. Младежките му очи се присвиха и той изсумтя. Тялото му се стегна. Фините му ръце на хирург се свиха в юмруци и като ги стовари върху масата, докторът се изправи.

— Какво пък, нищо по-просто. Всичко, което трябва да направим, е да намерим този Бланшар, да вземем от него доказателството, да кажем на хората, че са ги изиграли, да им върнем парите, да вдигнем баща ви на крака, и всичко ще бъде наред. Цялата тази бъркотия ще се оправи в миг.

Той нежно я погледна. И после, с чувство на самоувереност, отново си наля вино. Почти бе напълнил чашата, когато едно внезапно прозрение го накара да трепне и да разлее капка, която се разстла върху снежнобялата покривка като кърваво петно.

Но срещу него седеше приказната дама на сърцето му. И сега, когато стоеше лице в лице с врага, с насочен ланцет, дори мисълта за овъглените и разпръснати останки на земянина не можеше да го върне назад. Той се усмихна окуражително и погали ръката й.

Очите й грееха като смарагди в кехлибарената светлина на трапезарията.

 

 

Джанкшън Сити представляваше смесица от хаос, прахоляк и надежда. Тук живееха хора, вчера спечелили хиляда тази сутрин две хиляди — и се надяваха да спечелят пет хиляди преди падането на нощта. Парцелите се търгуваха с такава шеметна скорост, че никой не можеше да проследи цената им. Няколко очукани чартърни звездолета бяха докарали заселниците и цялото им движимо имущество беше пръснато около приземителната площадка. Слухове, кой от кой по-доверителни и до един свързани с печалба, рикошираха из улиците като куршуми.

Самодоволен, твърд и безмилостен, Едуар Бланшар седеше изтегнат под тентата на кръчмата „Комета“. Ахатовите му очи се приковаха за момент в един новопристигнал кораб, оцветен в златно, с кръстосани лъчеви жезли на носа. После се загледа към многолюдната прашна улица, по която астронавтският ботуш крачеше редом с кожения сандал и коприната се триеше в дока. Тук гъмжеше от хора, надошли от стотици планети. Стотици раси и религии, с толкова пъстро минало, колкото самата история, и все пак свързани от нещо общо — нетърпението да спечелят и да построят своя нов свят.

Едуар Бланшар въобще не се интересуваше от факта, че сапунените мехури оставят след себе си човешки руини, че с неговото заминаване от тази планета щеше да си отиде и цялата й налична покупателна сила. Десет хиляди наивници, чието единствено престъпление беше надеждата, лишени от финансови средства, инструменти и внос на хранителни припаси, щяха да бъдат осъдени на мъчително съществуване и на съмнително препитание върху това малко кълбо, привързано към една забравена диря в пространството. Подобни грижи рядко смущават съзнанието на Едуар-Бланшаровци.

Ахатовите му очи се спряха на един шляещ се марсианец — казваше се Дарт. Той носеше маска, предназначена да отделя четиридесет процента от кислорода на тази атмосфера, за да може да диша, и с нея приличаше на лошо направен и безкрайно зъл гном.

— Дарт — рече Бланшар, — изтичай ей там до оня медицински кораб и разбери какво търси един Воин на светлината тъдява.

Дарт опипа маската, придърпа колана на бластера си и смутено се загърчи, сякаш някакво изключително важно съобщение се блъскаше в бент по средата на пътя си към повърхността. Бланшар го изгледа.

— Е? Какво чакаш? Тръгвай!

Дарт се загърчи отново, докато накрая от ботушите му се издигна тънка струйка пара и той облекчено вдигна поглед.

— Винаги съм ви бил верен, капитане. Никога не съм ви предавал, на никого. Аз съм честен, такъв съм си.

Нечестните му очи зашариха смутено нагоре, докато се изравниха с колосаната яка на Бланшар.

Бланшар се изправи. Ръцете му се размърдаха заканително. При тази подкана Дарт оклюма и гласът му от злобно хленчене премина в монотонно скимтене.

— Това е корабът, в който избяга госпожица Елстън. Аз съм честен човек и никога няма да ви кажа нещо невярно.

— Но ти ми каза, че тя се е измъкнала, и вчера трябваше да карам дванадесет души да я търсят. Проклет да си, Дарт. Защо не ми го съобщи веднага?

— Просто ви докладвах, че е избягала и че случаят е приключил. Не допусках, че ще се върне. Но вие няма от какво да се страхувате капитан Бланшар. Никой Воин на светлината не може да се бърка в политиката. Вселенското медицинско общество няма да се намеси.

Ръцете на капитан Бланшар, дълги и тънки, отново се извиха, сякаш се канеха да се впият в жилите на Дарт и да ги изскубнат една по една. Но той спря порива си и се облегна назад.

— Знаеш, че съм твой приятел, Дарт. Знаеш, че не бих направил нищо, за да те нараня. Знаеш, че, така да се изразя, аз отстранявам само онези, които се противопоставят на волята ми. Знаеш, че си в пълна безопасност.

— О, да, капитан Бланшар, знам, че сте мой приятел. И съм ви признателен. Нямате представа колко съм ви признателен. Аз съм честен и обичам да го повтарям.

— И винаги ще бъдеш честен, нали, Дарт? — каза Бланшар.

Белите му ръце пак се размърдаха и той се усмихна. От един дълбок джоб измъкна първо дълъг нож, с който редовно оправяше маникюра си, после дебела пачка и накрая, сред няколко квитанции за продажби, съобщението, което съдията Елстън се канеше да донесе на Спико. Отново го прочете набързо. Документът с убийствена категоричност съобщаваше, че „Космически магистрали Процион-Сириус“ нямат намерение да използват планетата. След това драсна клечка кибрит, но преди да запали пурата си, поднесе пламъка към листа хартия и разсеяно се загледа в горящия документ. Накрая внезапно захвърли последното пламтящо късче към марсианеца и заповяда:

— Тръгвай веднага. И гледай да разбереш, каквото можеш. Ако случайно госпожица Елстън излезе от кораба без придружител; постарай се повече да не се върне. И на всяка цена се постарай, честни ми приятелю, Воинът да не разбере.

 

 

Но преди Дарт да успее да загаси пламналите дипли на дрехата си, двамата чуха добродушен младежки глас. Ръцете на Бланшар веднага се успокоиха, той премрежи поглед и се обърна към говорещия с усмивка, за която смяташе, че предразполага.

— Господи! Какъв чудесен изглед. Само ако можех да намеря човека, който продава имотите…

Бланшар скочи като на пружина, грабна ръката на доктор Матусал и я стисна с огромен ентусиазъм.

— Вие сте тъкмо на подходящото място, чужденецо. Аз съм капитан Бланшар и за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, господине.

— О, капитан Бланшар, толкова съм слушал за вас — възкликна доктор Матусал, като го гледаше с невинните си сини очи. — Това, което правите тук, е чудесно. Да направите богати и щастливи всичките тези хора.

— О, не, не е мое това дело, уверявам ви — поясни Бланшар. — Проектът беше започнат от господин Елстън от Ню Йорк, Земята. Аз съм само негов скромен агент и изпълнявам нарежданията му.

Той пусна ръката на доктора и обхвана с жест ужасния, прашен и изпълнен с врява околен пейзаж.

— Щастливи хора, щастливи — рече той. — О, нямате представа какво удоволствие е за мен да гледам как никнат къщурки и как малките семейства се заселват в тях, по пътя към големи богатства. Не можете да си представите.

Бланшар театрално сведе поглед, сякаш да остави сълзите на щастие неудържимо да закапят в прахта. Но сълзи не закапаха.

След минута той овладя чувствата си, колкото да промълви:

— Останали са ни само два имота, по хиляда долара всеки.

Доктор Матусал акуратно извади две банкноти от горния си джоб и му ги показа. Капитан Бланшар бе изненадан от необичайно бързата сделка, но отново съумя да се овладее. Той енергично придружи доктора до близката дъсчена барака, която играеше ролята на кметство, та покупката да бъде надлежно оформена.

На влизане в паянтовата постройка един висок симпатичен индивид спря Бланшар и го задържа за кратък разговор относно програма за отваряне на училища. Доктор Матусал огледа човека и прецени, че е идеалист, но глупав. Не беше особено изненадан, когато Бланшар му го представи като господин Зоран, кмет на Джанкшън Сити.

„Ето я помисли си докторът — изкупителната жертва, когато Бланшар изчезне.“

— Щастлив съм да се запозная с вас, господине… — почна кметът Зоран.

— И аз — отвърна доктор Матусал. — Трябва да е твърде висока чест тези десет хиляди души да зависят изцяло от вашите решения.

Кметът Зоран се поизпъчи.

— Смятам това доверие за тежко, но почетно бреме, сър. Бих направил всичко за нашите чудесни граждани. Наред с основателите на империи, сър, в бъдеще историята едва ли ще може да подмине тези чудесни хора — жителите на Джанкшън Сити. Успяхме да задържим наплива до минимум, сър. Тук има семейства, съпрузи, съпруги, малки деца. Решени сме да превърнем това място в райска градина.

Зоран кимна щастливо и продължи:

— Да превърнем планетата в райска градина, където всички ще процъфтяват, защото с приходите от „Космически магистрали“, когато наводнят града ни, с увеличените добиви от собствения ни труд по нивята и с печалбите от атомната станция, чийто строеж, капитан Бланшар ни уверява, ще започне в рамките на месец, ще можем да се надяваме на дълъг, щастлив и процъфтяващ живот.

Доктор Матусал огледа пустата равнина наоколо. Скоро на Спико щеше да настъпи двегодишна зима. Зима, през която нямаше да може да се отглежда нищо. Отново се обърна към кмета Зоран.

— Вярвам, че сте заделили част от капитала си за евентуални неотложни нужди. Например за храна, за да платите на спасителните експедиции да ви я докарат.

Капитан Бланшар прикри изненадата, присветнала в ахатовите му очи, и бързо се намеси:

— Убеден съм, че това няма да е нужно.

С тръскане на глава кметът Зоран отхвърли всяка мисъл за подобна нужда.

— След като земята и строителните материали са скъпи — каза той, аз съм сигурен, че скоро в общината ще постъпят още средства, веднага щом пристигнат представителите на „Космически магистрали“. А храна имаме достатъчно за цели три седмици. Между другото — обърна се той към Бланшар, — не ми ли казахте, че днес трябва да пристигнат представителите?

— Скъпи кмете — отвърна Бланшар, — нали ги знаете, те винаги се бавят. Тези големи компании, знаете, с тежките чиновници и всевъзможните ангажименти. Днес или утре, несъмнено някъде тази седмица.

Кметът Зоран кимна разбиращо, стисна ръцете на доктор Матусал и капитан Бланшар и се запъти по свои дела. Хората го спираха и го разпитваха за новини.

 

 

Дребният сънен чиновник зад бюрото направи продължително усилие да се събуди и да изрови регистъра. Но преди да започне прехвърлянето на собствеността, докторът си прибра двете банкноти по хиляда долара.

— Има две-три неща, които бих искал да знам — рече той невинно. — Чудех се дали ще има тук училища.

— О, разбира се — отвърна Бланшар. — Не знаех, че сте семеен.

— А медицинско обслужване осигурено ли е?

— Но естествено, точно тази сутрин кацна кораб на Вселенското медицинско общество. Съвсем скоро ще започнат работа по болниците.

— Само че — възрази меко докторът — Вселенското медицинско общество се занимава с глобални изследвания и планиране. Спико едва ли е в тяхната компетентност.

— Е, на ваше място не бих бил толкова сигурен — каза капитан Бланшар. — Освен това разполагаме и с обичайния приток на обикновени лекари, имаме вече трима.

Доктор Матусал се въздържа да изсумти скептично и се усмихна.

— Е, предполагам, че разбирате от всичко това повече от мен — рече той. — А какво ще кажете за водоснабдяването? Достатъчно ли е?

Тук капитан Бланшар зае най-откровената си и сърдечна поза, и кой знае докъде щеше да стигне в обясненията си за великолепното водоснабдяване на Джанкшън Сити, ако докторът не беше го прекъснал.

— Казвате, че вече разполагате с три резервоара. Сега те общинска собственост ли са, или има възможност да се купят?

Капитан Бланшар не беше очаквал, че звездите му тази сутрин ще се подредят толкова щастливо. Тънките му бели ръце се разтрепериха, сякаш готови да измъкват злато от джобовете на неговата жертва.

— Но това би означавало — каза бавно той — твърде много пари. Мда, твърде много пари.

Доктор Матусал се усмихна, сякаш ставаше въпрос за дреболия, и каза:

— За водната компания съм готов да заплатя доста прилична сума.

Дремещият чиновник изведнъж се разсъни. Очите му се ококориха. Случаят му даваше възможност да наблюдава на живо двама индустриални босове в действие.

— За, да речем, двадесет хиляди долара — каза докторът — бих могъл…

— Скъпи колега — възрази Бланшар, — двадесет хиляди долара няма да ви стигнат да купите дори водопроводната система, която сме инсталирали.

Доктор Матусал сви рамене.

— Няма защо да го обсъждаме повече.

Лек спазъм премина през дланите на капитан Бланшар.

— О, не, не — възрази той. — О, не! Сигурен съм, че ще се споразумеем. Аа… може би четиридесет хиляди?

— Не. Двадесет хиляди е всичко, с което разполагам в брой — каза докторът.

— Ами тогава е много просто. Ако ми дадете разписка, да речем, за двадесет хиляди долара, с подходяща лихва, и двадесет хиляди в брой, какво пък, можем да се споразумеем веднага. Нали знаете, аз съм упълномощен да подписвам всички тези неща от името на Елстън.

— Става — каза доктор Матусал и тутакси се озова в прегръдките на нетърпеливия Бланшар, който стисна ръката му толкова силно, че ставите на пръстите му за малко да се счупят. Очите на чиновника се изцъклиха. Беше се изправил на палци и нокти, докато се мъчеше да попълни документите за продажба. Най-после мъките му свършиха. Доктор Матусал се подписа като Уилям Джоунс, предаде съответните суми и разписки и стана притежател, горд собственик и управител на водоснабдителната система на Джанкшън Сити.

 

 

Бланшар, изглежда, бързаше да се махне колкото се може по-скоро да остави доктор Матусал на собствените му планове, така че докторът се поразходи из града. Разглеждаше временните подслони, наблюдаваше как хората се мъчат да издигнат от материали втора ръка обитаеми или поне използваеми постройки. Галеше децата по главиците, диагностицирайки наум различни болести и деформации. Изобщо, чувстваше се като Харун ал Рашид.

Всички бяха изпълнени с надежда и нямаше нито един човек, който да не се смята за потенциален милионер. Хората си разменяха ръкописни квитанции за огромни суми, платими в тридесетдневен срок. Но що се отнася до действителните наличности, доколкото докторът можа да долови, в целия град бяха останали не повече от няколко долара. Останалите, както той правилно прецени, бяха потънали дълбоко в сейфа на Едуар Бланшар.

Градът се ограничаваше от река и планински хребет и всеки квадратен сантиметър земя между тези естествени граници бе прехвърлен на друга личност от Едуар Бланшар, както докторът можа да се увери късно следобед, след краткото си второ посещение при чиновника. Наложи му се да го разбуди на няколко пъти, докато инспектираше книжата. За щастие господинът спеше сладко, докато някои от регистрите с по-поверителен характер бяха разгледани подробно.

Доктор Матусал постоя замислен на прага. Едва беше успял да избегна бластерната престрелка в някаква помиярска кръчма. Най-после схвана, че Едуар Бланшар вероятно ще даде мило и драго да напусне Спико преди зазоряване.

От доста време доктор Матусал си даваше сметка, че „Морга“ е под наблюдение. Но преди да се върне на кораба, реши да предприеме един малко необичаен ход.

Това не му отне много време, тъй като на грубата приземителна площадка имаше само няколко космически съда и всички те бяха дошли от повече или по-малко редовни маршрути между известните звездни системи. След като си свърши работата, той се върна в златистия кораб.

След вкусната вечеря, украсена с грациозното присъствие на госпожица Елстън, доктор Матусал и Хипократ излязоха от кораба по работа. На стълбата докторът каза на роба си:

— Хипократ, ей там вляво виждаш група дървета. Под тях ще намериш един марсианец. Ще го заобиколиш, докато аз му отвличам вниманието. Без да го нараняваш, ще го задържиш. После кротко ще го приберем на „Морга“ и ще излезем да си свършим работата.

Дарт, който се свиваше и потреперваше от студа, а вероятно и от предчувствието, че тази нощ няма да му донесе нищо друго освен лошо, изведнъж усети здрав професионален удар в тила. Докато се срутваше, почти успя да измъкне бластера, но така и не можа да го използва. Сънят кротко го понесе по любимите му родни канали, докато го мъкнеха към звездолета, където го заключиха в един напълно изолиран отсек.

Съвършено делово Хипократ вдигна чувала и се затътри след доктор Матусал към близките възвишения. Там реката се разклоняваше и имаше три резервоара, захранващи водоснабдяването.

Всъщност два товара мъчеха Хипократ — чувалът на гърба му и онова, което обременяваше мозъка му. И колкото и леко да се стараеше да стъпва, земята на Спико се тресеше при всяка крачка на дребното, но тежко същество, докато доктор Матусал се взираше мечтателно в звездите. Същевременно Хипократ продължаваше да дърдори кодекса. Като стигна до края, го подхвана отново. Но скоро се сети за нов аргумент в полза на безопасното поведение и зарецитира:

 

За жената

Ако твърда е жената,

дваж по-силен е мъжът,

тръгнал сам във небесата

към заветен звезден път.

Любовта така е мила

в мека пролетна мъгла,

прелестно деня обвила

в сладостите на страстта.

Но пътувайки към Астри

сам сред жарките звезди

ще загинеш ти, смелчага,

разумът ти щом не бди,

че къдрици сладки, нежни

не утеха са в нощта,

а нега в очи безбрежни

носи гибел и беда.

Не! По-твърдо със жените.

Виж на Вега ледний плам.

Само тъй живей през дните,

и ще стигнеш ти дотам!

(Песни на Космическите рейнджъри)

 

 

Хипократ приключи рецитацията си твърде доволен. Но щом забеляза, че господарят му изобщо не го слуша, се оклюма и унило притихна, отчаян от обстоятелството, че нищо не може да наруши гъвкавата походка на доктора, нито да смути нежния поглед в очите му.

Нощта беше красива. Повърхността на планетата искреше в светлината на няколкото луни на Спико. Пред тях се очертаваха триъгълните контури на резервоарите.

— Ето тук — каза докторът доволно. — Изсипи по една трета от чувала във всеки и се връщаме.

Едва сега Хипократ даде воля на най-мрачните си подозрения. Беше видял заниманията на доктора с лабораторните тръби. Беше забелязал как този бял прашец се изсипва в чувала, но така и не беше направил връзка с населението на Джанкшън Сити. Въпреки тромавите му умствени способности, не беше нужно голямо усилие от негова страна, за да проумее, че докторът просто възнамерява да изтрови всички жители на града. Хипократ се поколеба.

Той трепереше — толкова огромно бе усилието му да се подчини на господаря си. Нямаше думи, с които да изрази чувствата си. Можеше само да го гледа онемял, с умоляващ поглед, застанал мирно.

— Хайде — каза докторът.

И тогава, взирайки се отблизо в своя роб, той изведнъж осъзна, че съществото е ужасно изплашено.

Хипократ се опита отново да започне да цитира Вселенския медицински кодекс, но не успя.

Макар това многократно да надвишаваше силите му, доктор Матусал грабна чувала и се зае сам със задачата. Белият прашец на мига се разтвори и на лунната светлина можеше да се види как се разнася из целия резервоар. След като обработи и трите резервоара, той върна празния чувал на Хипократ. Не му го подаде — направо му го тикна в ръцете. Беше ядосан.

По целия път към „Морга“ Хипократ се мъкнеше отзад, с глава, клюмнала на кръглия му гръден кош, и гипсовите сълзи бавно се стичаха по якето му. За пръв път доктор Матусал му беше толкова сърдит.

 

 

Нощният ветрец донасяше откъм предградията на Джанкшън Сити звуци от всевъзможни инструменти и откъслечни викове. Край един лагерен огън се бяха скупчили огрени от пламъците заселници. Те слушаха тъжна и простодушна песен, която се издигаше над тях като печален призрак на нощта.

Докторът се поспря. В сегашното си състояние можеше да разбере мелодията, макар и не думите. Тя извикваше пред очите му водопади от ярка коса, които, надяваше се, го очакват на борда на „Морга“. Откъм белите равнини на Спико се носеше лек ветрец, но в него се долавяше хлад и хората около огъня се притискаха все по-плътно. Слушаха притихнали.

Един млад земянин с жив поглед го забеляза и го покани да се приближи до кръга. Тези хора си нямаха дом, нито пък материал, с който да си го построят. Спяха на голата земя и използваха заслони от одеяла, за да предпазят постелите си. Няколко деца се бяха проснали извън кръга, осветяван от огъня. Едно изхленчи и една жена отиде при него.

Песента свърши и младежът подаде кесията си с тютюн на доктора и го запита с дружелюбна усмивка:

— Къде ти е парцелът, приятелю? Някъде наблизо?

— Съвсем наблизо — отвърна доктор Матусал.

— Колко души сте? — поинтересува се младежът.

— Само аз и робът ми.

— Е, на такъв младеж като тебе — усмихна се една жена — ще му трябва помощ, когато започне да си вдига къщата. Защо не дойдеш да ни помогнеш? А пък после ще ти помогнем ние.

Младежът се засмя и неколцина от останалите се присъединиха.

— Това му се вика сделка — каза той. — Ние сме четиринадесет, а вие сте само двама. Съотношението е повече от добро.

Жената погледна доктор Матусал с блага усмивка.

— Ще трябва да запомним, че тази страна е нова — рече тя. — И че всички сме съседи. И че ако не си помагаме, нищо няма да постигнем.

Доктор Матусал се огледа и подхвърли:

— Не виждам никакви строителни материали.

Младежът поклати глава.

— Все още няма. Търсим си някаква работа. Всичките ни пари отидоха за пътуването и за да купим имота, върху който седиш.

Един старец от другата страна на огъня каза:

— Е, според капитан Бланшар атомната станция ще започне да се строи всеки момент и тогава ще има работа за всички. И да не построим палат отначало, какво пък, ще почакаме. Здрав покрив е всичко, което искам. Този тук тече.

И той вдигна поглед към звездите.

Всички се засмяха, но старецът, който току-що се беше обадил, се закашля. Напрежението се оказа твърде непосилно за него. Доктор Матусал го изгледа, присви очи и каза:

— Нали искаш още да гледаш тези студени нощи, старче?

Затършува из джобовете си, но Хипократ зад него намери онова, което търсеше. Малката черна кутийка бе прибрана в джоба на ботуша му.

Докторът я взе и избра от съдържанието й много малко, но изключително силно хапче. Пресегна се през огъня и го подаде на стареца.

— Вземи го и ще се почувстваш по-добре.

Останалите го изгледаха някак озадачено, а старецът определено прояви неохота. Всички знаят колко е деликатно и неблагодарно, когато се опитваш да помогнеш на някой непознат болен.

— Не бой се — каза доктор Матусал, — аз съм лекар.

Старецът се поколеба, после взе хапчето и го глътна.

— Би трябвало да те излекува след около час — каза доктор Матусал. — Ако се пазиш сух и на топло, астмата ти няма да се обади скоро.

Вниманието в кръга се усили.

— В името на Сатурн — рече старецът, — никога не бях чувал за хапче, което може да излекува астма за два-три часа. Що за доктор си ти?

Неканен, включил на фонографски запис, Хипократ се почувства твърде щастлив, че може да отговори на този въпрос.

— Воинът на светлината не е обикновен лекар — обяви той с писклив глас. — Той е член на организация от шестстотин, посветили се изцяло на съхраняването на човечеството, въпреки войните и пътешествията в пространството. В тази галактика има сто и шестдесет трилиона човешки същества. Грубо казано, на всеки сто и шестдесет от тях се пада по един лекар. Воините на светлината са само шестстотин. Те не се подчиняват на ничие правителство. Не са им нужни паспорти. Стига да не се намесват в политиката, личността им е неприкосновена. За да станеш член на това общество са нужни четиридесет години стаж. Но членството не се потвърждава докато кандидатът не направи безспорен и велик принос за здравето и щастието на човечеството. Членовете на Вселенското медицинско общество не практикуват като обикновени лекари. Те не приемат възнаграждение. Организацията се самоиздържа. Пред вас е моят господар, Седемдесет и седмият Воин на светлината, известен като Матусал.

Преди докторът да успее да ги спре, всички около огъня се надигнаха, а мъжете свалиха шапки. Нямаше човек, който да не беше чувал за организацията, и мнозина знаеха името на доктор Матусал. Но никой досега не беше имал привилегията да зърне член на страховитото и свещено Общество.

Смутен и позагубил търпение към верния си роб, доктор Матусал побърза да си тръгне. Ядоса се, когато осъзна, че грешката е негова, защото така и не се беше помъчил да обучи Хипократ на дискретност. Съмняваше се, че някой би могъл да внуши на съществото, че той, доктор Матусал, може или би извършил нещо, което не бива да се показва на всеки видеоекран в галактиката. Наистина в миналото си беше позволявал някои малки прегрешения, но това беше преди появата на Хипократ. И все пак, въпреки всичките си добри намерения, той не можеше да се овладее и да се обърне към роба си с приятелски тон, затова продължи да, крачи сърдито пред него.

Хипократ, отчаян и отритнат за втори път, изостана и накрая седна на един камък край пътеката, за да се опита да облекчи мъката си.

Останал сам, докторът стигна до кораба. Прекоси го, без, да се спира, до трапезарията. Беше празна. Госпожица Елстън беше изчезнала.

Отначало си помисли, че може просто да е излязла да се разведри, но едно късче хартия, ледено бяло върху салонната маса, му подсказа, че случаят не е такъв.

„Моля Ви, не се опитвайте да ме търсите. Правя всичко това на своя глава и не искам да Ви въвличам в неприятности, защото знам много добре, че може да бъдете изключен от Вашето Общество заради намеса в политически афери.“

А. Елстън.

Доктор Матусал го прочете повторно, разтреперан. После яростно го запокити към отсека, където беше затворен Дарт. Тази знаменитост също беше изчезнала. Със закъснение си даде сметка, че марсианецът сигурно е разполагал с джобен радиотелефон.

Стаичката, в която беше настанена Елстън, бе недокосната.

От един тайник докторът измъкна бластер, четиридесет патрона и медицинска чанта. После се запъти право към сградата, където през деня се беше срещнал с Бланшар.

 

Белите ръце на Бланшар ожесточено жестикулираха пред лицето на капитана на чартърния кораб. Ту заплашваха, ту умоляваха, ту потриваха палец в пръсти, показвайки, че ще има добро възнаграждение. Но каквото и да правеше, набитият възрастен собственик на звездолета си оставаше невъзмутим.

Като видя заплахата в лицето на петимата въоръжени астронавти, изправили се пред тях, Дарт се сгърчи и затрепери нервно.

Капитанът упорито стоеше на стъпалото на въздушния люк и мрачно поклащаше глава.

— Не, господин Бланшар, не става. Дадоха жълт картон, ви казвам. Не тръгвам никъде, преди да ми даде бял.

— Пак ти повтарям бе, човек — крещеше Бланшар. — Ще ти докарам лекар от Джанкшън Сити. Той ще ти даде бял картон. С него ще минеш през всяка планетарна карантина, където и да е.

— Тц. Да пипна някоя болест? Портът ви е нередовен. За нищо на света не тръгвам с жълт картон от Воин на светлината.

Внезапно прояснение озари лицето на Бланшар.

— Как така? Кога стана това?

— Ами преди да се стъмни, господин Бланшар. Дойде и ми даде картона. На всички даде жълт картон. Не каза каква болест, нищо не каза. Стига ми, че е Воин на светлината. Не тръгвам. Не ме моли, щото ако тръгна, и аз, и екипажът сме извън закона до живот. Няма в галактиката порт, който ще ни приеме с тоя жълт картон.

— Ще ви дам аз една болест… — изкрещя Бланшар. После осъзна, че малко повече сдържаност ще му е повече от полза, и се овладя. — Как можеш да се отървеш от този жълт картон? Ами ако самият Воин на светлината се зарази от тази болест? Ако, да речем, умре? Тогава какво? Всичко може да се случи? Да речем, че Джанкшън Сити изведнъж пламне? Да речем, че просто не можете да останете повече, пак ли ще ми кажеш, че не тръгваш?

— Това е друго. Но тези работи не са се случили, а и Воинът, господин Бланшар, си е жив и здрав. И докато имам жълт картон от него, не тръгвам никъде. Няма смисъл от рушвет и недей ме плаши. Не тръгвам и точка.

Вратата на люка се затръшна с грохот.

Ако очите на Бланшар бяха ацетиленови горелки, щяха да я стопят. Но не бяха. Той и Дарт, и другите трима бандити с обемисти денкове, плюс един подозрително шумен сандък, поеха обратно към „Комета“.

Не бяха стигнали и до предградията, когато се натъкнаха на двама заселници край една от чешмичките. Бланшар ги бе прекарал, за да придаде повече убедителност на измамата си.

Двамата пиеха вода и единият рече кисело:

— Виж това шибано небе. Кани се да завали, по дяволите.

Бланшар също вдигна очи. На блесналия звезден небосвод нямаше нито едно облаче.

— Да вали, по дяволите — каза вторият колонист. — То ще вземе да го обърне на град, или на суграшица.

— Мойта бабичка — оплака се първият — сигурно ще умре, ако се застуди. Много е зле.

— Ама толкова твърда земя за копане на гроб не бях виждал — заяви вторият.

Мрачният им коментар накара Бланшар да ускори крачка. Меката почва поддаваше под краката му. Нощта беше ясна. Но във вятъра се долавяше хлад, който не беше от времето. Всичко зависеше от настроението на тези хора.

Край реката спря, за да изчака носачите, и каза:

— Господа, май ни чакат малки неприятности.

Това нито ги изненада, нито ги притесни. Бяха си свикнали с неприятностите от рождение. Решиха, че Бланшар просто е разстроен малко повече от обикновено. Но не и Дарт. Марсианецът усука с мъка маската си, изтри я с копринен парцал и се сгърчи. Под подплатеното му яке се стичаха струйки пот, но въпреки това го побиваха студени тръпки.

— Дарт и аз — рече Бланшар — имаме да свършим нещо. След това ще намерим бял картон за оня капитан. Вие тримата оставяте багажа тук и отивате в кръчмата. Ще се срещнем там.

— А тоя сандък? Какво да го правим? — попита единият. От сандъка все така се чуваха приглушени удари. Наистина, някой можеше да мине оттук и да се заинтересува. Бланшар махна небрежно с ръка.

— Запушете й устата и я хвърлете в реката. Нещата твърде се усложниха, за да се занимаваме с дреболии.

После кимна на Дарт и тръгна.

Тримата отвориха сандъка и зяпнаха за миг, втренчени в Алиша Елстън.

Дарт вървеше след своя господар и усещаше как мразът прониква чак до крехките му кости. Погледна нагоре към ярките мигащи звезди и изведнъж осъзна колко малък всъщност е космосът при цялата му необятност. В цялата галактика едва ли съществуваше обитаема планета, на която Воинът на светлината да не може да стъпи. Но за самия него беше трудно да получи достъп до борда на някой галактичен кораб. Паспорт, пари, време. А и човек като него, с робски паспорт, едва ли би стигнал далече. Звездите сякаш се срутваха отгоре му и притискаха черепа му. Изведнъж се хвана за маската. Беше поел въздух бързо и от резкия прилив на кислород в дробовете му щръкналите му уши се свиха и забучаха. Пътеката пред нозете му загуби очертания.

Бланшар го видя как се препъва, изруга и сигурно щеше да каже и нещо по-лошо, ако откъм централната част на града не се чу глух тътен. Сякаш там се бе струпала роптаеща тълпа. Бланшар колебливо се спря. Поослуша се нерешително, застанал в края на полето, където стърчеше „Морга“, потривайки приклада на бластера с изпотената си длан. Тътенът се усили, вече се долавяха гневни гласове.

Бланшар посочи на Дарт близката грубо построена кула за приземяване и му заповяда да се качи.

Отгоре Дарт успя да види градския площад и замръзна вторачен.

— Е? — извика Бланшар.

— Тълпата е голяма — отвърна Дарт. В гласа му се долавяше истерия. — Воинът се е качил на една платформа и им говори! Държи мегафон, но не мога да чуя какво…

Нов дивашки вик на тълпата проехтя откъм града и заглуши думите му. Бланшар тръгна през полето към „Морга“.

Поогледа кораба и след това смело отвори главния люк и нахълта в отсека за управление. Очите му опърлиха стените и намериха оръжейния тайник. Измъкна един ракетомет от скобите и нагласи далекомера му. Миг след това се озова на приземителната площадка и се закатери по стълбата на кулата.

Белезникавите му пръсти трепереха, вкопчвайки се в ръкохватките по парапета. Даваше си ясна сметка за размерите на престъплението, което възнамеряваше да извърши, и за всичко, което то можеше да му навлече. Но когато насочи ракетомета, пръстите му спряха да треперят и окото му хладнокръвно прецени разстоянието до осветения площад.

Фигурата на доктор Матусал се очерта колебливо в окуляра и после се стабилизира. Скалата на далекомера регистрира шестстотин и осемдесет метра. Образът във визьора за миг се разми и след това блесна в зелено. Когато визьорът отново се отвори, целият площад сякаш подскочи към него.

Огненото кълбо се тресна в колоната вдясно от доктор Матусал и той залитна. Оранжеви струи пръснаха към тълпата и събориха мъже и жени по земята. Платформата се подпали и се заиздига зеленикав дим.

С нескрита гордост, щастлив от безупречния си прицел, Бланщар се взря в застиналата фигура на доктора — около нея се разхвърчаха огнени експлозии, първо от дъсчения под, а след това и от дрехите му.

Дарт истерично го задърпа и Бланшар се обърна. Робът разтревожено му сочеше към реката вдясно от тях.

Звездният блясък разкри пред очите им две тела, които се люшкаха, понесени от течението. Миг след това към тях се присъедини трети силует. Зловещото трио се завъртя в един въртоп, сякаш сбрало се на призрачно сборище, и след това, като че ли не решили нищо, фигурите продължиха по течението.

— По дяволите! — изсумтя Бланшар. — Пияна сган.

И отново се зазяпа към площада. Но бясното спускане на Дарт по стълбата — марсианецът въпреки малкото си тегло яко разклати кулата и за малко да го събори, го върна към действителността. Марсианецът пищеше.

Нервите на Бланшар не издържаха и той насочи целия си гняв към бягащия роб. Беше съвсем очевидно, че Дарт е рухнал психически. А един отчаян роб…

Бланшар опря ракетомета на бедрото си и застреля по марсианеца. Огън изсвистя пред роба, но Дарт продължи да тича, Бланшар включи на автоматичен режим и огнените дири засвистяха около и върху бягащия. Но откатът на оръжието беше толкова силен, че последният изстрел се отнесе по-скоро към зенита, отколкото към беглеца.

И все пак го улучи. Дарт все още продължаваше да тича, но вече по-колебливо, и скоро попадна отново в обсега на мятащото смъртоносен пламък оръжие. Продължи, препъвайки се, но дрехите му пламнаха. Той се спря и в агония заразкъсва маската си. Крещеше на пресекулки, понеже упоритият мундщук беше прилепнал към устата му. Обърна се още веднъж и тежко се строполи сред пламъка, хвърлящ ярки струи около него. Огънят избухна, вдигна се дим, и след като нямаше повече от какво да се храни, се смали и изчезна.

С разтреперани ръце Бланшар заслиза надолу по кулата, хващайки се за ръкохватките. За миг се ужаси от начина, по който беше убил Дарт, който макар и страхлив, поне му беше верен. Още повече от шокиран от осъзнаването, че е загубил самообладание, и този шок се удвояваше от болезненото признаване на факта, че са го изхвърлили извън орбитата на собствените му планове.

Стъпи на земята и за миг се поколеба. Но тежината на претъпканите с пари джобове и самочувствието, че досега е триумфирал, му вдъхнаха кураж. Пое дълбоко хладния нощен въздух и с подновена самоувереност презареди ракетомета и се огледа.

Едва тогава го осени идеята. За миг се сниши, сякаш блъснат от яростните викове, ехтящи откъм градския център. Бясно огледа полето към „Морга“. Бял картон? Че за какво изобщо му трябваше бял картон?

Смехът му прозвуча като остър лай. На „Морга“ имаше оръжия. Лъчеви дезинтегратори. Някой по-голям военен съд сигурно щеше да го победи в сражение, но малко транспортни кораби бяха толкова добре въоръжени. Но дори корабът да не разполагаше с оръжия, можеше да го изправи с опашката надолу над града и над останалите съдове на площадката и да не остави и бурмичка от каквото и да е, което би могло да каже на другите планетни системи, че тук е станало нещо друго, освен че е вилняла банда космически пирати.

Виковете се усилиха. Без да се обръща, Бланшар спринтира към „Морга“. Воин на светлината! Е, малцина биха си позволили да разпитват обитателя на такъв кораб, пък и имаше толкова забутани планети, на които можеше да се натресе с него и да си купи друг с половината от парите, с които щеше да се качи на борда.

Само за миг съжали за начина, по който се беше принудил да направи неща, за които човек заслужаваше да бъде даден в робство и да го пратят по дяволите за вечни времена. Неговата изкупителна жертва се беше оказал Елстън. И то твърде добра жертва, тъй като Елстън беше мъртъв. Но дори и при това положение Бланшар се съмняваше, че някой изобщо ще приписва вината на когото и да било, освен на космическите пирати, на които Системната полиция винаги прехвърляше вината за неразкритите престъпления. А след десетина минути този участък на Спико щеше да бъде подложен на верижна реакция, предизвикана или от оръжия, или от стартови тръби.

Докато тичаше покрай Дарт, или във всеки случай покрай онова овъглено нещо, което доскоро представляваше Дарт, от живия му поглед не убягна яркото проблясване на металната му значка. Бланшар се спря и откъсна своята. Спокойно можеше да се допусне, че тази овъглена купчина е от двама души, а не от един. Идентификационната му значка издрънча до останките на Дарт.

Той отново се затича към „Морга“, която хвърляше бледи златисти отблясъци на звездната светлина.

 

 

— Бланшар!

Той се извърна с насочено оръжие и замръзна. Откъм кулата към него тичаше човек.

— Бланшар!

Гласът му беше познат. Докторът! Дрехите му бяха овъглени, а лявата ръка превързана. Зад него се носеше тъмен облак от хора.

С припрян изстрел Бланшар накара преследвача си да залегне и след миг успя да се добере до люка. Блъсна го и връхлетя в контролния отсек.

Хвърли оръжието си на пода и сграбчи стартовите ръчки и бутони на пулта за управление. Една от групите превключватели за излитане и приземяване беше етикирана „Химическо“. Над другата, със същото предназначение, пишеше „Атомно“. Той включи втората. Ядреното делене щеше да започне само след няколко секунди.

— Бланшар!

Тълпата се люшна около кораба. Хората вече бяха под двигателните дюзи.

Кметът Зоран извика да насилят люковете и двама души заблъскаха люка с яките си юмруци. Някой изкрещя да се дръпнат от дюзите и човешката маса се люшна назад.

Светнаха фенерчета и корабът и теренът около него грейнаха като на дневна светлина. Хората завикаха окуражително към двамата, които продължаваха да блъскат люка, предназначен за излизане в пространството. Едно момченце успя да се покатери на върха на кораба и усърдно заудря с дръжката на прашката си в стъклото на аварийния люк. Баща му тръгна към него с намерение да го свали, но после усети, че детето му става герой, и заръкомаха към останалите, за да им покаже, че това е неговият син. Момчето влезе в кораба и няколко жени изпищяха, осъзнали, че Бланшар може да го убие.

Мъжете утроиха усилията си, мъчейки се да разбият вратата. Изведнъж тя поддаде, но не от натиска им — момчето я беше отворило отвътре. Но когато ордата се втурна да нахлуе през нея, то препречи пътя им и закрещя пискливо. Миг след това човешката маса рязко се отдръпна.

Не момчето ги беше спряло. Овъглен, съсипан и останал без дъх след огромното изтощение, на прага на люка се появи доктор Матусал. В десницата си държеше малък бластер, от чиято цев все още струеше дим. Той веднага се опомни и прибра оръжието в кобура.

Занемялата тълпа изведнъж избухна. От три хиляди гърла мощно се надигна победоносен възглас, който се понесе на огромни вълни към кораба и за малко да го събори. Ентусиазмът отекна през полето и се блъсна в околните хълмове, отскачайки от тях с удвоена сила, за да се смеси с нови възгласи, които заехтяха сред вихрушката от мятащи се нагоре из въздуха шапки.

Доктор Матусал се опитваше да им каже нещо, но всеки опит потъваше сред врявата. Накрая, след като беше вдигнал за пети път ръката си да помоли за тишина, го оставиха да говори.

— Искам да кажа на кмета Зоран…

Понесоха се нови възгласи в чест на кмета и той пристъпи напред.

— Кажи на хората си — извика докторът, че парите им са в безопасност.

В отговор настъпи истинска лудница.

— Погрижете се — извика доктор Матусал, когато отново получи възможност да говори да източите водопроводната система, всички резервоари. Аз… е, просто източете си водопровода и не пийте вода от него, преди да сте го направили.

И това посрещнаха с радостен възглас, както биха приветствали каквото и да е.

Когато се поуспокоиха, докторът повика Хипократ. Но нито един с подобно име не се обади. Хората се пръснаха да търсят роба на доктора, ала особен резултат нямаше.

Накрая докторът им благодари, изнесе момченцето и въпреки многобройните викове да излезе отново пред тях, затвори здраво люка и повече не се показа.

Все още имаше твърде много, което да се обсъжда, и тълпата, надяваща се доктор Матусал пак да се появи, продължаваше да се суети около кораба.

Неколцина космически рейнджъри се натъкнаха на нечии овъглени останки и разпознаха идентификационните значки. Веднага плъзнаха слухове, че не Бланшар, а някой друг се е качил на кораба. Нова вълна на песимизъм премина през тълпата. Щом Бланшар бе изгорял, тогава какво е станало с парите им? Сигурно и те бяха изгорели с него. Хората се застичаха обратно към кораба и завикаха доктора.

Някои обаче загубиха интерес и спомняйки си за предупрежденията на доктора да източат водопроводната система, последваха един от местните лекари. Огрян от отразената слава, той пое водачеството и тръгна с тях да изпълнят това, което им беше наредено.

 

 

Онези, които останаха, изведнъж се стъписаха от странния сатанински, особено остър писък на включеното на борда на кораба динамо. Отначало го взеха за вой на див звяр, но бързо разпознаха източника му. Скоро след това от люковете на средния отсек заструиха светлини и от тях изпълзяха ослепително ярки зелени, жълти и червени езици, които осветиха напрегнатите лица от най-близките редици.

Други динама процепиха нощната тишина и корабът цял завибрира, от дюзите до носа. Някои от зрителите помислиха, че се готви да отлети, и се отдръпнаха на почтително разстояние, но други, по-образовани, прецениха, че тази зловеща демонстрация не носи подобно послание, нито каквото и да било послание, и останаха по местата си, очаровани от гледката.

Отново смелост прояви малкото момче, героят от предишния епизод. То пак се покатери до аварийния люк, който беше останал отворен, спусна се през него и само след миг се показа отново. Лицето му беше пребледняло. Момчето се спусна препъвайки се по стълбата на корпуса и когато стъпи на земята, краката му се подкосиха. Едната му ръка, впита в най-долната скоба, го задържа да не падне на земята. Изглежда, му бе прилошало.

По-нетърпеливите го наобиколиха, повдигнаха го и го заразпитваха. Но детето закрещя и ги заудря с юмручета, за да го оставят на мира. Когато най-после го пуснаха, то притича чевръсто през тълпата и намерило утеха в прегръдките на майка си, се разплака.

Отново плъзнаха слухове. Някои от тълпата смятаха, че в кораба се вършат дяволски работи. Други поддържаха безумната хипотеза, че всъщност докторът изобщо не се е показвал на входа на космическия люк, а че това е бил Бланшар, облечен в неговите дрехи. Трети започнаха да припомнят тайнствените и страховити неща, които бяха чували за Воините на светлината, доктори, които никой не познаваше и които притежаваха такава мощ, че не бяха подвластни на никое правителство. Някой настоя, че трябва да уведомят корабите на Системния патрул и скоро един авторитетен младеж, който се оказа радист на един от корабите, отиде да изпрати съобщение, като обеща, че до заранта ще пристигне патрул.

При този нов стимул хората от града започнаха отново да се стичат на многобройни купчини около кораба и сред тълпата се понесоха злобни закани. Накрая призоваха кметът Зоран да вземе мерки и изтласкан напред, той с властна крачка пое към люка на „Морга“.

Злобният писък на няколкото динама на борда продължаваше, светлините бляскаха и се извиваха в дъга. Така мина още един час.

Тогава хората си спомниха още нещо, което бяха чували за Воините на светлината — че е достатъчно да ги отлъчат, ако се намесят в политиката където и да било. Това ги убеди, че трябва да предприемат някакъв отчаян ход спрямо човека, криещ се в кораба. Изневиделица се появиха бластери, отнякъде домъкнаха и една греда да разбият вратата. Никой и не помисли за отворения авариен люк.

Контрастът между силния вой отвътре и внезапно настъпилата тишина беше толкова остър, че мъжете, вдигнали гредата, се поколебаха. Тишината звънна в ушите. Чуха се щурците, запели край речния бряг. Всички се смълчаха.

С бавен стон люкът се отвори и на прага, облян от блясъка на петдесет фенерчета, застана сивокос мъж с благородна осанка и погледна спокойно към тълпата.

— Приятели мои — произнесе мъжът. — Аз съм Ейлин Елстън.

Те зяпнаха. Неколцина се приближиха да го огледат. Човекът изглеждаше уморен, но досущ както си го представяха от всички описания.

— Тук съм, приятели мои, за да ви съобщя, че утре заранта ще можете да си получите всички пари или ще ви се осигури работа в някои проекти, които предвиждам тук и които ще финансирам — както си изберете. Парите са с мен. Ще ми трябват регистрите и смятам, че утре ще се справим с всичко това. Но ако някои от вас се съмняват, могат да ми покажат разписките си и ще започна още сега…

Вече наистина го познаха. Познаха го и облекчението им беше толкова огромно след всичките подозрения и тревоги, че възгласите надвишаваха два пъти онези, с които бяха посрещнали доктор Матусал. Връхлетялата гръмотевица от гласове накара кораба, а и целия град да затрепери. Мъжете се хванаха за ръце и затанцуваха в лудешки кръгове. Шапките им полетяха към небето. Възгласите им отекваха, докато от гласовете им не остана нищо, освен пресипнал хрип. Имаха нужда да навлажнят гърлата си и се понесоха към града. Понесоха и Елстън на раменете си и стотици се бореха, за да раздрусат ръката му и да му изразят вечната си преданост.

Искаха отново да им говори.

Той щеше да им говори и те щяха да говорят, а наличните запаси от алкохол в Джанкшън Сити щяха много бързо да се окажат изчерпани.

 

 

Ако не бяха толкова шумни, щяха да чуят зад себе си на „Морга“ странен тропот и шум, който подсказваше, че в дезинтегратора за смет се изсипват обилни останки от материя.

Най-после, спокойно и без да вдига шум, истинският и единствен герой на събитието, напълно забравен, се зае със сетни усилия да се справи със собствените си обгаряния и с изтощението. После се отказа. Сърцето му се беше свило от тревога. Той залитна уморено към каютата си, надявайки се да намери нови дрехи. Но до космическия люк се спря онемял.

Там стоеше Хипократ, а в четирите му ръце лежеше като в бебешка люлка едно твърде скъпо за доктор Матусал същество. Бледата оголена шия на Алиша Елстън се бе отпуснала, устните й бяха полуразтворени, огнената й коса се сипеше към пода като водопад. Около нозете на Хипократ се стичаха капки вода.

— Тя е добре — каза Хипократ. — Когато тръгнах край брега на реката, се натъкнах на трима души, които я измъкваха от един сандък. Убих двама, но третият я хвърли в реката. Убих и него, но трябваше да повървя доста по течението, докато я намеря. Изтичах с нея до най-близкия звездолет и й включих апарата за изкуствено дишане и кислород. После я оставих да полежи, загърната в одеяла, докато се наспи добре, след което я донесох. Каква беше тази тълпа, господарю? За какво викаха толкова?

— Как успя да я намериш? — извика доктор Матусал и поведе своя роб към една от кабините, където поставиха внимателно Алиша на легло и отново я завиха.

— Бях… бях се натъжил. Вървях покрай реката. Нощем виждам по-добре и… така я видях.

Но очевидно не това интересуваше Хипократ. Той не виждаше причина да обяснява, че е поставил в джоба на момичето малка радарна тръба, тъй че да не му се налага да бие няколко мили до Джанкшън Сити всеки път, когато на господаря му хрумне да й изпрати съобщение. Имаше безброй незначителни неща, с които не виждаше смисъл да занимава величавия ум на доктор Матусал.

Пренебрегвайки радостта и приливите на благодарност, които се изливаха от господаря му, Хипократ стърчеше невъзмутимо насред кабината.

— Не знам как изобщо бих могъл…

— Получихте си госпожица Елстън, господарю. Звездните пътища са широки. Можем да отидем далече. Още утре заранта ще се знае, че един Воин на светлината се е забъркал в лични връзки и се е намесил в политиката. Утре вечер Системните патрули вече ще ни издирват. На следващия ден Обществото ще ни е изключило, или най-малкото ще ни привика на обяснение, преди да ни изключи. Времето ни е малко. Имаме всички основания да напуснем тази галактика. Някъде, може би на Андромеда, можем да намерим скитащи разбойници и да се присъединим към тях…

Доктор Матусал го изгледа строго.

Хипократ колебливо отстъпи. Хвърли поглед към жената, която беше спасил, и после отново погледна господаря си. Разбра, че нещата ще тръгнат по-различно.

 

 

Утрото беше светло. Зората окъпа корпуса на „Морга“, чак докато всяка златна плочка по звездолета не грейна неотразимо. Капчици роса заблестяха по моравата сред полето, ята птици закръжиха и шумно затанцуваха, в порозовяващите лазурни небеса.

Джанкшън Сити уморено се събуждаше. Потъркваше очи, мъчейки се да се предпази от ярката дневна светлина, отново ги потъркваше и най-сетне започна да се надига, с натежала глава и удебелен език.

Никой не коментираше нощния пир. Кръчмата „Комета“ беше затворена. Вятърът люшкаше вратите на Бланшаровата къща и пантите им поскърцваха разсеяно. Но никой не коментираше. Всички залитаха тромаво и никой не обсъждаше нищо с никого.

Така минаха първите няколко часа от утрото. Хората лека-полека се заемаха с ежедневните си дела, когато един кораб на Системния патрул се снижи и кацна на импровизирания главен космопорт.

Хипократ изтопурка по корабната стълба, погледна загрижено новопристигналия и захвърли метлата. Отново се дотътри до горе и влезе в главния салон, където беше доктор Матусал.

Три пъти отвори уста да заговори, но така и не можа. Докторът седеше потънал в размисъл и никакъв словесен шум не можеше да го разсее. След това се изправи и закрачи край широката маса. Изобщо не обърна внимание на Хипократ.

Накрая дребното същество не издържа и наруши всякакви етикети.

— Идват, господарю! Все още имаме време. Все още имаме време! Не искам да ви арестуват.

Но със същия успех можеше да говори и на облаците, които леко се носеха по небето. С широка крачка докторът се запъти да разреши своя проблем. В сравнение с изминалата нощ външният му вид се беше подобрил значително — всичките му обгаряния бяха изчезнали, а ръката му вече се движеше свободно. Но до лечебната процедура все още имаше време — правилото не се нарушаваше никога. Доктор Матусал изглеждаше малко посивял, малко уморен, около устните и ъглите на очите му се бяха появили бръчици.

Той влезе в една от кабините, където пазеше различни документи, взе една пластмасова папка и погледна грижливо положения в нея документ. Постоя така дълго време, после излезе и застана в коридора пред каютата, където все още спеше Алиша — красива, жизнена и млада.

Хипократ отново заговори:

— Можем да вземем и нея. Все още имаме време. Още не са отишли в града да разпитват…

Доктор Матусал стоеше безмълвен. Робът се върна при люка и хвърли поглед към града.

Лек ветрец полюшваше стръковете трева. Сребристият поток ромолеше по пътя си. Но Хипократ не можеше да забележи красотата на този слънчев ден. Острото му внимание бе приковано към служителите на Системната полиция, които крачеха към града, позадържаха се там и след това свиха обратно към кораба, последвани от неколцина зяпачи, две кучета и едно момче.

Хипократ изтича в салона. Внезапното му нахлуване изненада Алиша, която, облечена и два пъти по-хубава отпреди, стоеше до доктор Матусал край картотеката.

— Господарю! — извика умолително Хипократ.

Но доктор Матусал остана глух за думите на роба си. Той — виждаше само Алиша. Алиша също не забелязваше присъствието на Хипократ — изцяло бе погълната от онова, което й говореше. На малкия роб му се стори, че в очите й се чете ужас.

Доктор Матусал отвори пластмасовата папка и й показа нещо. Тя погледна, после трепна и пребледня. Гледаше доктора като хипнотизирано, ужасено птиче. С несъзнателно движение придърпа полата си и се изправи.

— И така, скъпа — отрони доктор Матусал, — вече знаеш. Прости ми за предложението, което ти направих, и затова, че те подведох.

Тя се отдръпна и замънка нещо за вечна благодарност, за това, че му желае всичко най-хубаво и много други объркани неща, които всъщност се сляха в едно отчаяно желание да й разрешат да се махне.

Доктор Матусал се усмихна тъжно, кимна й и гънките на златистата му блуза прошумоляха в покрития със скъпоценни камъни колан.

— Довиждане, скъпа моя.

Припряна, забързана, тя промълви „сбогом“ и после, стиснала гърло с ръка, изтича покрай роба, спусна се по стълбата и затича през космопорта към града.

Хипократ я наблюдаваше как заобиколи приближаващите се полицаи и се понесе към скупчената на площада група граждани — баща й им говореше нещо. Далечните възгласи на тълпата отекнаха немощно. Хипократ замислено почеса антените си, насочи вниманието си към идващите полицаи, наежи се и посегна към бластера си.

— Ей, вие горе, здрасти! — извика един елегантен младеж, облечен в пурпурната униформа на служител от Системния патрул.

— Тук няма никой! — заяви в отговор Хипократ.

— Замълчи — обади се доктор Матусал зад гърба му. — Заповядайте на борда, господа.

Зяпачите, момчето и кучетата останаха навън, спрени от свирепия поглед на Хипократ. Скоро салонът се изпълни с пурпур.

— Сър — каза офицерът провлечено. — Знам, че нахлуването ни тук е твърде нахално. Но тъй като вие сте по-старши от всички… Е, бихте ли могли да ни кажете нещо за странното съобщение, което получихме от този район? Никак не бих искал да ви безпокоим. Но засякохме призива и пристигнахме. Не знаем никакви подробности. Петима души, някакъв си Бланшар и негови приятели, избягали извън града и може би са някъде наоколо. Но бунт не е имало. Бихте ли могли да ни разкажете нещо, сър?

Докторът се засмя и каза:

— Чух, че е имало караница с тези петимата, но подробности не знам. Просто слухове.

— Все ще се намери някой да ти създава работа — оплака се офицерът. — Досада. Изчезването на петима души не е сериозна причина да ни викат. Виж, бунт… — Той въздъхна, загледан в пейзажа навън, и продължи отегчено: — Казват, че нито един радист от тукашния космопорт не е подавал подобно съобщение, но въпреки това го засякохме на три приемника. Шегичка май.

— Така изглежда — засмя се доктор Матусал — Шегичка.

 

 

Мъничкият роб объркано ги наблюдаваше как се отдалечават. Момченцето се помая, зяпнало към кораба, сякаш се мъчеше да изрови нещо от главицата си. Беше твърде смело момче, същото, което се бе изкатерило на кораба предната нощ.

— Приятел — извика му Хипократ, — ти да си спомняш за някакъв бунт?

Момчето поклати глава.

— Ами… не. Изглежда, всички си мислят, че май трябва да е имало нещо, но…

— А да си спомняш да са убили някой, някой си Бланшар? — продължи Хипократ, измъкнал мистериозно сладкиш от едно килерче зад себе си.

— О, никой не го е убивал, всички знаят това. Той избяга още щом се появи господин Елстън.

— А да си спомняш някой Воин на светлината да е говорил снощи пред тълпата?

— Какво? Наистина ли?

— Не — отвърна Хипократ уверено. — През целия ден вчера той изобщо не е излизал от този кораб, нито пък снощи.

И момчето алчно сграбчи подхвърления му сладкиш, а Хипократ се затресе обратно към салона.

Не знаеше какво очаква да намери там, но със сигурност не и това: господарят му си беше пуснал песничката за Цигуларя от Сафи, който свирел само за един петак, тананикаше си бодро и изпълваше поредната ръкавица с безбройните си изчисления.

С кисел глас Хипократ му заговори.

— Вие сипахте прах във водата, за да забравят всички, да се разгневят и после да забравят. Той се е разнесъл. Никой не си спомня нищо. Съдията Елстън и Алиша са обещали да не говорят. Разбирам. Но трябваше да ми кажете. Тревожех се за вас. Трябваше да ми кажете! Никой нямаше да узнае, а аз се поболях при мисълта какво може да се случи!

Без да спира да си тананика, докторът промърмори:

— Сега, след като си върнах двадесетте хиляди, и с това, което е в сейфа, ще имам достатъчно да прескоча до… да-да, тара-рам, да-да… да. Да, кълна се в Жоржета, ще отида!

После хвърли молива и се изправи с усмивка.

— Здравей, Хипократ, приятелю! Чудесен ден, нали? Какво ще ми спретнеш за обяд? Да е вкусно, и внимавай, никакво вино. Потегляме право за Сафи. Там ще си купим напълно нов комплект радитронна екипировка и ще се отървем от целия този боклук. Защо… — спря се той зяпнал — защо плачеш?

— Не плача! — изрева Хипократ и се разбърза да почисти масата, за да сервира най-великолепния обяд на най-прекрасния господар на най-щастливия откупен роб в галактиката.

Само след секунди той запя „Цигуларя от Сафи“, подражавайки точно на току-що спрелия запис. Чувстваше се щастлив като никога.

По време на обяда, докато поднасяше нови блюда в златните съдове, Хипократ намери време да хвърли поглед — всеки роб трябва да е добре информиран — върху документа, който за негово огромно щастие така бе изплашил онази непоносима, ужасна жена.

Древният, внимателно загърнат и добре запазен пергамент, потъмнял и покрит тук-там с петънца плесен поради многовековната си възраст, му предостави твърде малко информация. Той просто удостоверяваше, че университетът „Джон Хопкинс“ на някаква планета, наречена Балтимор, в една звездна система на име Мериланд — къде ли пък се намираше това? — удостоява с пълни лекарски права някои си Стивън Томас Метридж, в годината на нашия Господ хиляда деветстотин четиридесет и шеста от Рождение Христово.

Дори доктор Матусал наистина да беше изучил занаята си преди седемстотин години, какво от това? Нали знаеше много повече от всеки доктор, завършил в най-доброто съвременно учебно заведение.

Е, добре се отърваха, но защо все пак на нея не й хареса този университет — ето това Хипократ така и не можа да разбере.

Той отново запя за Цигуларя от Сафи и после го забрави в щастливия тласък на излитането.

Бележки

[1] Сър Томас Малъри, живял в XV в. Автор на рицарски епос, посветен на легендата за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. — Б.пр. ↑