Меги Гювенал
Извезани души (51)

Най-красивата нощ. Гората на елфите, 2006 г.

Нетърпеливи да вкусим от новото преживяване, поехме бързо назад до входа на парка, където мустакат мъж раздаваше палатки и спални чували на туристите. В онази година все още бе възможно да се премине целият парк и дори да се пренощува в него, но днес има категорична забрана за преспиване. Палатките бяха свършили. Взехме само малка раница с манерки и няколко сандвича, крем за спешна помощ срещу ухапвания от насекоми, ножче и два дъждобрана, извадихме от колата по един пуловер и тръгнахме. Невъзможно е да опиша с думи всичко, което видяхме по пътя… Спускахме се и се изкачвахме по ръбести мокри скали, провирахме се през заплетени лиани, търкаляхме се по тревата или пъхахме любопитни носове в тъмните пещери, покрити със завеси от гъсти растения. Успях да изгубя едната си джапанка и се върнахме да я търсим, а после скъсах другата и съвсем като във филм изправих глава смело и тръгнах боса. Вечните кубинки на Джан бяха твърде тежки за мен, но и така се чувствах отлично. Освен красотата наоколо не виждах и не усещах друго. Паркът обаче край нямаше и когато слънцето смигна сънено за последно и клюмна зад планината, ние все още не бяхме стигнали края му, нито имаше камили и камилари насреща. Продължихме да вървим под светлината на малко туристическо фенерче, а мократа гора спусна върху ни паяжина от странни и непознати звуци. В сърцето ми отнякъде се прокрадна страх…

Къде ще спим…

Някъде, ще видим къде. Спи ли ти се вече?

Не, но… как ще продължим в мрака?

Както досега.

Не те ли е страх? Тук има диви животни, има змии…

Природата никога не наранява, ако не усеща заплаха.

Боже, като във филм сме. Само дето нямаме право да палим огън.

Да, забранено е. Не се страхувай, всичко е наред.

Ще вървим до селата ли? Къде свършва тази гора!

Меги, успокой се. Тук е по-хубаво от селцата, а и нощем камилите спят. И магаретата спят, и хората. Затова и ние сега си лягаме.

Той огледа наоколо с фенерчето, разбута шумата пред един камък и хвърли раницата на земята. Обясни ми, че няма да влизаме в пещерите, а просто ще се подпрем тук и ще мълчим. Изядохме сандвичите, напъхахме се в спалните чували и се притиснахме един до друг в тъмното на нощта.

Минутите падаха бавно като тежък живителен дъжд. Плътната тишина бе прорязвана от незнайни крясъци, после отново задавяше сетивата. Когато бе най-дълбока, отнякъде изневиделица забълбукваше гърлена песен на същество, което на сляпо не можех да оприлича на нищо познато; тихички скърцания съвсем до мен ме стряскаха, а заслушвах ли се, извикваха потоци любов в сърцето ми. Нощем в гората всяко трептене е мъничка вселена, всеки звук е връзка, видимото с невидимото се сливат и плисват в чудни експлозии, непознати за човека от светлото. Мислех за света на слепите хора, за чудния свят на звуците. Нетренираното ми ухо долавяше само частички от прекрасната незримост на живота, за която в ежедневието си не намирахме време. До момента не знаех какво може да означава звън под звездите в полунощ, нито бях чувала как се откъсват и падат листата, как дишат малките същества далеч от човешкото зрение и откъде поемат смелост и сила да живеят. Взирах очи в непрогледния мрак нагоре, търсейки светлината на небесните фенери, и ако зърнех блещукането на звездица между листата на дърветата, бързо затварях очи и се опитвах да я чуя. Оскъдната светлинка на нощта не бе предназначена за мен, но можех да почувствам позволението й да проследя танцуващото й спускане надолу, където я очакваха хилядите, за които аз, човекът, дори не мислех. Съзерцавайки дивния невидим, но толкова реален свят, усещах колко много съм нищо. А когато луната се издигна и пръсна меко сияние над гората, очерта сенките на дърветата и шмугна помежду им въображаемо движение, две сълзи се отрониха от очите ми и запариха с най-топлото усещане на съпричастие и радост. Сякаш седях тук не заради каприза ми да разгледам пищната гора до края. Сякаш нечий тих гласец ме бе поканил да я изживея истинска, такава, каквато е извън съзнанието на човека — тайна. Страхът се изпари, щом прекъснах мисли, опасения и съмнения кой броди в тъмното зад онези дървета насреща. Направих точно каквото ми беше казал Джан — лежах и мълчах. Мълчах и отвътре — толкова, колкото бе възможно, когато си изпълнен с невиждан възторг. И постепенно се отпуснах надолу към покоя на сетивата, съпровождана от нежния оркестър на нощните горски звуци, докато сънят не ме обгърна напълно.

На заранта пищната зеленина бе някак различна, гората бе друга. Още с първите слънчеви лъчи, прокрадващи се между листата, аз разбрах, че тя ме е приела в себе си. След още половинчасов преход видяхме път, водещ надолу към първото село, а нагоре, където продължаваше дивото, зърнах табелка с означения за водопади. Стрелките сочеха посока, която не бяхме предвидили, но бавно поехме натам. Росата бе наваляла мека и пивка и жаждата за още и още изгаряше ума ми. Нагоре вече не бе поддържаният природен парк, а самата Торос. Придвижването беше трудно, нозете ми — разранени заради скъсаната джапанка, увита да се държи с ластик за коса и съвсем изхлузена настрани, ме боляха и пареха. Неразположение и досада запромъкваха пипалца в мен и когато вече мислех да накарам Джан да се връщаме, пред очите ми се разкри чудна панорама. Оказа се, че сме доста нависоко, дърветата оставаха зад нас, а напред се ширеше далечина, обгърнала огромен водопад. Приличаше на миниатюрка на Ниагарския — извит по скалите и мятащ бесни води надолу.

Кой от всичките е?

Манавгат, мисля. По-нататък е водопадът Дюден и няколко по-малки, които нямат имена. Под повечето има дълбоки и дълги пещери… Не може да се стигне пеша до всички, цялата Торос е залята от водопади, но по пътя ще те заведа да пиеш чай съвсем във водите на един от тях.

Тази земя е рай…

Да…

Не можех да откъсна очи, гледката свиваше сърцето ми, изпълваше ме, самата аз преливах. Поехме назад през парка към колата, а по пътя се дивях на дивите рози, разтворили листица рано-рано; на дивите маслини, чинарите, дафиновите дръвчета и огромните смокини, разперили клони високо нагоре; на камъша и олеандрите, експлодирали в пищни съзвездия от цветове. Под храстите се гушеха чубрица и див лук, мента и безброй растения, които не познавах. В езерцето плуваха папрати и бамбук, треви и корени, които логично не трябваше да са там; едно над друго изливаха зеленина растения от различни климатични пояси и вирееха тук в прегръдка. Просто беше… рай. Няма друга дума, която да е в състояние да опише чудото на тази природа. Като джунгла… Пищна, богата, влажна джунгла.

Стигнахме до колата съвсем без сили, мокри, окаляни и мръсни, преоблякохме се надве-натри, помахахме на едно едричко камилско бебе, полегнало точно зад нас, с големи мъки го заобиколихме и поехме към Димчая — мястото, където природата бе пуснала човека да цъфти с нея. По пътя малко подремнах и горящите ми нозе се поотпуснаха. А после, когато седях на дървена пейчица в беседка, построена направо над шуртящата вода на миниатюрно водопадче и броях белите патици долу в езерцето пред бараките на ресторантчетата, признах, че светът ме е победил завинаги. Сега разбирах защо човекът тук бе толкова смирен и невидим — той присъстваше скромно, без да натрапва ума и способностите си, безшумно и с обич. И стихията на водата, дивото на земята и тежестта на небето се бяха отдръпнали, за да му сторят място в себе си.

Минахме и покрай дома на Дядо Коледа — Св. Никола. Свечеряваше се, за съжаление, и нямахме време да пообикаляме и там, остана за другото лято. Бях пренаситена от красота. Вече исках просто да си прегърна детето.