Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Меги Гювенал

Заглавие: Извезани души

Издание: първо

Издател: Сдружение „Хулите“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 2013

Главен редактор: Ганка Филиповска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Рая Христова

ISBN: 978-639-7068-04-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4889

История

  1. — Добавяне

Нуриш. Приготовления. Анкара, 2003 г.

Тази сряда бе усмихнато слънчева, подканваше за разходка и аз отрано се приготвих за излизане. Наблизо имаше хубав зеленчуков пазар — Чаршамба пазаръ, където работливи селяни още по тъмно нареждат по масите свежи и дъхави зеленчуци. Тук пазаруваме по-дълготрайни продукти, като зехтин, захар, брашно — веднъж месечно; леща, боб, нахут — веднъж в годината, а зеленчуци — на всеки два дни, за да не застояват. Из целия град има разпръснати пазарчета, носещи имената на деня от седмицата, в който са отворени, което значително улеснява домакини като мен, непривикнали на местните навици. Нерядко пропусках някой петък или вторник и оставахме без вечеря, а да се храниш навън в монополитен град като Анкара не е най-приемливото решение — стандартът е висок и вечеря за двама в прилично заведение наброява половин заплата. Вече превъртах ключа в ключалката, когато телефонът звънна — свекърва ми се обаждаше с покана за вечеря. Приех и тръгнах към Carrefour за торта и цветя. Турски дом не се посещава с празни ръце и никога без предизвестие или покана. Позволявах си да звънна без предупреждение единствено на вратата на Шефика — лелята на съпруга ми — един прекрасен ангел, благодарение на който все още съм тук. Напазарувах необходимото и седнах в края на кафенето на първо ниво да се освежа с нещо разхладително. Към мен приближи мъж на средна възраст, търсейки разрешение да седне. Дори в този модерен град рядко се случва мъж да заговори непозната жена, без да си докара неприятности, и помня не един случай, когато момчета са тръгвали подире ми с гръмкото „Вижте, вижте — рускиня“, завършил с разправии с дежурните бдители на реда, и сега бях учудена и изпълнена с досада. Направих се, че не чувам, но мъжът дръпна стол и приседна с думите:

— Не е каквото си мислите.

— А какво е.

— Приличате ми на чужденка — така ли е?

— Почти.

— Имам интересно предложение за Вас.

Вече се оглеждах за охраната, когато той сложи на масата стодоларова банкнота и една Библия.

— Твои са, ако ги искаш.

Оказа се мисионер, но твърде различен от представите ми. Предлагаше да посещавам няколко поредни дни курс за запознаване с Библията и на всеки доведен от мен член на семейството ми — още по сто долара, а след преминаването ни към католическата вяра, както се изрази — „значително повече“. В Анкара има малка сграда, пригодена за молитвени служби и срещи между католици, отворена свободно в неделя, която ние посещавахме, и хората там ми се струваха приятни и тихи. Друг път вземах ключа от охраната за малкия параклис в двора на българското посолство, построен за ортодоксални българи, изживяващи мандат в този град, но там свещеник присъстваше само по празниците и се опитвах да не нарушавам съня му често. Гледах мъжа и си мислех за заигравките на човешката съдба: едни налагаха намаза и оруча (поста) с нож, а други — кръста с лицемерие. Мислех си и че разбирам основанията на жените в черно — една категорична визия ги спасяваше от натрапничество. На вечеря всички се посмяхме на случката и обсъдихме приятни теми за това, че не е от значение религиозната принадлежност, а човещината, и навярно бих оставила спомена за онази вечер точно така, ако не бе Нуриш — наша роднина с особени наклонности. По традиция храната на вечеря се сервира в определен ред: поднася се супа с няколко вида салати, след нея идва ред на готвено ястие — безмесно или с месо според вкусовите предпочитания на гостите, задължително следва порция макарони или пилаф, скара с гарнитура и накрая — сладкиш с турско кафе. След около час пристига ароматен запарен чай и малко след него — плодове и ядки, които приключват церемонията. Някои сервират сладкишите с чая, но тогава плодовете остават неподнесени. След кафето Нуриш взе чашката ми с думите „На фал[1] не вярвай, но без фал не оставай“. Всички ни наобиколиха с един особен пламък в очите, сякаш очакваха да се случи нещо странно и неестествено. Жената полегна назад, завъртя очи и заговори с променен глас. Не бях изненадана, в Турция всички са баячки или гледачки и това ми бе известно още преди да стъпя на турска земя. Но Нуриш не се ограничи само с приказки. Изведнъж започна да върти ритмично глава на всички страни, да прибелва очи и да плюе. Внезапно разтвори пръсти, докато махаше с ръце, и фината чашка се разби на пода. Хвана главата ми и заговори бързо на неразбираем език, после отново започна да се върти и да плюе, докато Джан не ме дръпна оттам и не прекрати цялата история. След години, когато вече не се страхувах от нея и седях в нейно присъствие спокойно, научих, че разговаряла с духове и си имала в притежание трима, които я навестявали нощем и не й давали мира, но благодарение на тях умеела да предсказва бъдещето и да спасява много хора от проблемни ситуации. Дори подхвърли да не споменавам, че не вярвам в тях, за да не ми ги изпрати някоя нощ на визитация. За моя радост същите тези духове й бяха забранили вече да гадае, както спомена, особено на родственици, и повече не ме притесни. В друг случай съм се оказвала с обувки, натопени в застояла кръв пред входна врата на дом, в който чужденци не са желани, а по стълбите са изписани с въглен арабски заклинания или съм откривала на простира си на третия етаж напоена с кръв хавлия с набучени по нея парченца кост от череп на ритуално убито животно по Курбан Байрам, а самия череп — увит в откъснати страници от чуждоезични книги и оставен на пода. По време на този празник красивите градинки около жилищните сгради и алейките в детските паркове плуваха в кръв, а над града се носеше кисело-горчивата миризма на смърт и желязо. За щастие кметството забрани безразборното убиване на ритуални животни на обществени места и днес само срещаме деца с кървави петънца по челата, мацнати от грижовни родители за здраве. По време на Байрам по-младите в семейството посещават по-възрастните, за да целунат ръка и да засвидетелстват уважение и обич. Празниците са тридневни и понякога не успявахме да почетем всички, но при едно гостуване у леля Анита — румънска бегълка, омъжена за чичо на моя свекър, преименувана на Халиме и много мила жена, в онези дни на 86 години, тя ме прегърна силно и прошепна: „Ти си като мен. Бягай далече оттук, няма да свикнеш. Никога няма да свикнеш с тях, бягай!“. Когато след 7 години я загубихме, нещо в мен завинаги замлъкна, сякаш единствената ми връзка с нормалния свят по тези красиви, но странни земи се бе прекъснала завинаги. Имах много български приятели преселници, но никой от тях не познаваше дълбочината на суеверието, лицемерието и обичта отвътре като нас, омъжените за турци. Суеверието на хората ме уморяваше. Турската жена е модерна и свободна в своя избор, но все още голям брой жени не желаят да работят и предпочитат да се грижат за домакинството с оправдание, че мъжът е глава на семейството, и ако цял ден се труди, редно е вечер да намери един уютен дом, топла храна и усмихната съпруга. Бездействието извиква навици, които аз трудно приемам, и макар да се научих да плета дантели и усвоих ръкоделните занимания на жените тук, не съумявах да почувствам удовлетворение от дългите ежедневни седенки на чай и постоянните разговори за гадания, свръхестествени същества и магии. Окултизмът никога не ме е привличал и се питах къде съм попаднала, но наред с малките неудобства, които самата аз позволявах да разтърсват от време на време ежедневието ми, хубавите моменти и преживявания бяха повече, а останалото приемах просто за бит. Често гостувахме и в дома на Семи, подтикнати предимно от желание да му бъдем в помощ при нужда. Годежът наближаваше и той все още не приемаше фактите. Леля Хаджер бе силно обезпокоена от срещите му с другото момиче и бързаше да го ожени, за да не се случи нещо непредвидено. Традиционно след обещанието за брак се изчаква година, отпразнува се годеж и след втора година — сватба, но в случая не можеше да се отлага толкова и тя бе насрочила събитието за след месец. Чичото на Бериван настояваше да се чества в дома му в Мардин по тамошен обичай и не бе неправ, понеже годежът се изпълнява от страна на младоженката, а сватбата — от мъжка страна; леля Хаджер не отстъпваше заради безбройните роднини, много от които в преклонна възраст — не можеха да издържат подобно пътуване, и смяташе своя дом за по-удобен — така в крайна сметка всички единодушно взехме решение да наемем сватбен салон в Анкара и да ги сгодим тук. Семи обаче избяга. Една непростима постъпка в очите на религиозните му родители, която по-късно заплати тежко с дълги дни на отчаяние и тъга. Годежът представлява пищна церемония, с нищо неотстъпваща на сватбата. Булката е облечена в красива сватбена рокля, най-често в розов цвят или друг, символизиращ пъстротата и великолепието на младостта, накитите са перли, а годежният пръстен се нарича тек таш и носи само един камък — диамант, за да бъде бракът неразрушим и ценен като него. Даровете са големи, средни или малки златни монети с лика на Ататюрк, които никога не изгубват стойност и са удобен начин за съхранение на капитал при хора, несвикнали с банките. В по-стари времена турци и кюрди дарявали вещи, но модерният свят е променлив, вкусовете на младите не съвпадат с предпочитанията на родителите и освен традиция днес златото като подарък е и възможност за подредбата на един желан живот. Има обичай дни преди годежа да се прави оглед на чеиза, но понеже домът на Бериван бе далеч, тук отново променихме традицията и огледът се случи в дома на Семи, организиран от майка му. Бериван пристигна със семейството си в края на седмицата, в която бъдещият младоженец бе изчезнал. Примирах от притеснение как ще им кажем, но леля Хаджер не остави съмнения у никого: „Семи е на почивка с приятели по ергенски и скоро ще се върне“. Удивлявах се на лекотата, с която изрича лъжи, но не я упреквах — тя бе част от един свят, създал нея самата, и в подкрепа кимах утвърдително с глава, за да разсейвам въпросителните погледи и въздишки. Огледът на чеиза започна в неделя рано сутринта и поканените гости и роднини цъкаха удивено с език, въртяха очи и отпиваха чай, вкусвайки безбройните сладкиши, приготвени за почерпка, хвалеха майсторските ръце на Бериван. В едно семейство чеиз започва да се изработва от раждането на момиченце. Баби, лели и приятелки се събират на весели седенки по домове или градинки, плетат задружно дантели, обшиват с ширити хавлии за младоженеца, булката и бъдещите им деца, изработват меки и фини калъфчета за сапун, къна, треви за баня, пердета с ръчна бродерия и покривки за спалня и трапезна маса, копринени юргани, спални чаршафи, извезани на ръка, комплекти покривчици за всички мебели в един дом; красиво и нежно — спалното бельо за първата брачна нощ, и още безброй неизброими красоти, изпълващи със смисъл скучния и не особено весел живот на мюсюлманката. В наши дни всичко това се предлага готово по магазините и по-практичните родители купуват чеиз наведнъж дни преди годежа, но традицията е скъпа на сърцата им и не е забравена. Когато момиченцето поотрасне, старателно го научават да участва в тези церемониални седенки и да се труди за бъдещия си семеен живот. Няма нито една млада жена в Турция, която да не умее да изработва чудни неща от прежда, мъниста и платове, и аз очарована подкрепям обичая. Като чужденка нямах чеиз, но толкова харесвах тези ръкоделни съкровища, че майката на съпруга ми ми подари един за моя голяма изненада. Тя няма дъщери и бе приготвила два сандъка за синовете си.

Изброените по-горе неща бяха намятани по всички възможни дивани, кресла и столове в широкия салон на леля Хаджер. Всеки гост донесе подарък — сувенир, нещо дребно — добавка към чеиза в знак на добропожелание. След огледа всичко се почиства старателно от многобройните следи от пръсти и се прибира в сандък, който поема към бъдещия дом на младоженците. Традицията изисква семейството на момчето да подсигури жилище с всички удобства, в който младоженката да се чувства добре, бъдещият свекър купува мебелите, бялата техниха, електрониката без никакви пропуски, а булката закача завесите, за да запази интимността на семейния уют, скрит от ревниви очи, и украсява мебелите с ръчно изработени съкровища, превръщайки новото жилище в дом — топло и уютно гнездо за младо семейство, след което идва безценната роля на бялата сватбена рокля — да запази всичко това с вяра и чистота в любовта и съюза. Булката в своя сватбен ден носи червен копринен пояс — знак за непорочност, по който младоженецът закичва първата златна пара — своеобразен подпис над съкровената нейна жертва. В една арабска поговорка се казва, че жената не притежава друго освен фередже и гроб, но в този паметен ден тя поднася на своя избраник най-ценния дар — чистотата си. През годините неведнъж сме прекарвали часове и дни в търкане на подове на наети жилища, които да се превърнат в дом за семействата на младите ни братовчеди, но аз вършех всичко с радост заради приятната винаги бъбрива компания и в отговор на жеста, който бе поднесен и на мен при моята венчавка. Всички търсехме Семи и се молехме да се появи, за да избегнем срама и унижението. Намерихме го в квартирата на приятелката му, категорично отказващ да се ожени за Бериван. След дълги разговори, кавги и заплахи за лишаване от наследство и много по-тежки закани, които дори не желая да си спомням, Семи най-после склони и в деня на годежа се появи час преди да гръмне музиката. Очакваше го изненада — заради недоверието към него родителите му бяха организирали сватбата за след седмица. И след няколко дни, в средата на седмицата, което, казват, било на лош късмет, със сълзи на очи той стана законен съпруг на прекрасната Бериван, дълбоко и искрено влюбена в него, без дори да го е виждала. Приготовленията кипяха и всички се вълнувахме. Дом за двамата млади нямаше да бъде подготвен и причина бяха притесненията на леля Хаджер относно брака им. Тя с любов им приготви красива спалня в широкия си дом и смяташе да живеят заедно. Ден преди сватбата по стар обичай се празнува къна геджеси — така се нарича последната нощ на младите с родителите им и се чества във всяко семейство отделно. Обичаят е много интересен — бъдещата булка е облечена в сватбена рокля в тъмночервен цвят, наречена абие, носи пурпурен воал, извезан с лъскави златни нишки и мъниста, спуснат над лицето, и не го сваля до сутринта. Около нея всички сме насядали на земята и се молим. Облечени сме в старинни кафтани, извезани с гайтани и ширити от старо злато, с колани от ковано сребро и пантофки от коприна. Влиза млада неомъжена девойка, носеща над главата си сребърен или бакърен поднос с топла къна, в която са забодени свещи, и пеейки, обикаля младоженката. Останалите жени една по една я следват, напяват древни песни и изричат молитви. В приглушената тъмнина на стаята ми се струваше, че се намирам в един отдавна изгубен приказен свят. После най-възрастната жена в рода полага малки количества къна в дланите на момичето и забожда в тях жълтици, облича ръцете в червени копринени кесийки и ги завързва здраво, наричайки с любов да бъде бракът й честит, здрав и плодоносен. Девойката ги сваля от ръцете си в минутите преди да замени червения воал с бял на другия ден. Палят се тамян и ароматни свещи, воалът се отмята назад и започва празненство до зори. В някои домове по дланите на момичето изрисуват красиви цветя с къна, които остават задълго…

За това събитие се приготвяхме и ние, донякъде успокоени от присъствието на младоженеца. Купих си красива рокля, решена в черно и сребристо, а съпругът ми ме изненада с нежно колие — миниатюрен рубин, изсечен във формата на сърце, положено във фина клетчица от бяло злато. На сватбения ден се чувствах обичана и красива, а той неведнъж сподели, че е щастлив да има модерно семейство, надживяло предразсъдъците — причина да присъствам в неговия малък различен свят.

Бележки

[1] Гледане на кафе.