Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Меги Гювенал

Заглавие: Извезани души

Издание: първо

Издател: Сдружение „Хулите“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 2013

Главен редактор: Ганка Филиповска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Рая Христова

ISBN: 978-639-7068-04-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4889

История

  1. — Добавяне

Античните чудеса на Алания и топлото сърце на Сиде, 2006 г.

Отношенията в тази страна не спираха да ме удивяват. На моменти имах усещането, че съм в кадър от стар английски филм или живея векове назад, когато човешките ценности все още са включвали искрено уважение и обич към възрастния; времето, прекарвано в заедност между представители на две генерации бе стойностно и пълноценно и макар да идвах от крайче на земята, където всичко подобно бе отживелица, усещах топло жегване в сърцето и радост, че все още го има. Мислено и на шега обличах Алейна с рокля на волани и закрепвах на главата й малка дантелена шапчица, докато свекърва й, облечена в черно заради семейния траур, усмихнато й сервираше чай. Всъщност Алейна носеше къси дънкови панталонки и безброй дрънкулки по себе си, а жената бе с красиво подредена коса на кичури. Но влезеше ли бъдещият свекър в стаята, младите ставаха на крака и поздравяваха учтиво. Никой не пушеше пред възрастните в знак на уважение и съществуваше ред за поднасяне на храна и напитки, който ми се струваше мил и очарователен. Винаги всички се хранеха заедно и дори нямаха телевизори в трапезариите и времето, отделено от всеки член на семейството, бе изключително само за близките му. Тук нашите родители чувстваха, че не са забравени или отритнати от водовъртежа на главозамайващите амбиции на младите. Обстановката навсякъде напомняше същото. Пъстрите кресла в салончето за гости, масичката и скрина с дантелени покривчици по тях, миниатюрните украшения, портретчета и безбройните вази с рози, порцелановите кутийки с домашни бисквити, пищния абажур с ресни, кацнал на еднокрака кръгла масичка в ъгъла — искаше ми се да извадя апарата и да ги заснема, а после да покажа на целия свят как тук фереджето и предразсъдъците са непознати. Турция бе безкрайна и приютяваше безброй култури и националности, но основният й облик бяха именно средните нива, обикновените хора и топлото им излъчване. Спомням си как един познат преди време се шегуваше поучително, че положението на една държава си личи по вида и живота на бабите и децата. Мисля, че може и да не е било шега.

Разбърквах чая си, седнала на терасата в метално кресло с везана покривчица и възглавници, гледах малкото триъгълниче море, промъкнало се между високите пъстри жилищни кооперации, и си мислех, че искам да съм част от това и да престана да съм чужденката. В спомените ми милият ми баща седеше на стълбите пред къщи, пушеше замислено и обмисляше последния спор със своя баща, а брат ми се суетеше наоколо, страхувайки се да му поиска ключовете за колата, за да се поразпери пред новата си приятелка. След дълго подскачане от крак на крак и с вече съвсем зачервено от притеснение лице обикновено изстрелваше „дай ключовете бе“ и татко му ги подаваше. В онези моменти ми се искаше да ги прегърна и да ги накарам да изхвърлят горчивината от себе си, да отпуснат стегнатото гърло и да се усмихнат един на друг без съмнения, че дори по-добре от мен знаеха колко са скъпи един за друг. Ние, българите, сме топли същества, но имаме много стени, изграждани от самите нас срещу всички наоколо, срещу близки и чужди, срещу целия свят. Сякаш се пазим… Сякаш всичко ни наранява. Затова навярно трудно успявам да бъда като Алейна. Изблиците на обич, когато прегръщам свекър си или целувам някоя от безбройните баби в родата, са неописуемо редки. И не бих отрекла факта как трудно свикнах да преглъщам себе си и да не си казвам „от къде на къде“, докато се налагаше да мълча в нечие присъствие, да целувам нечия ръка или да зачитам нечии традиции. Понякога мислех, че всички тези блестящи отношения са изградени върху нестабилна основа от лицемерие, но ежедневно се убеждавах, че просто греша.

— Турция е прекрасна…

— Така ли? — Мъжът ми изненадано вдигна очи от сутрешния вестник и ме погледна. — Имам спомен как наскоро искаше да избягаш оттук и твърдеше, че страната е разкошна, но хората в нея са ужасни.

— Е… не съвсем. Но и ние в България не сме идеални. А и Турция нямаше да е същата, ако хората бяха други.

Той се усмихна и извади виртуалната карта.

— Ето, още три места ще видим в Алания и после ще те заведа в Сиде.

— Ще посетим ли леля Леман?

— Разбира се, може ли да не отидем.

Леля Леман бе най-възрастна от всички в родата и се явяваше леля на свекър ми, която аз просто обожавах. Първа тя ни покани за летуване в годината, когато се сгодихме, и ме защити пред недоволните от бъдещия ми брак родственици на мъжа ми. Тя е една висока светла жена, силна и независима, и макар вече на сериозна възраст, думата й се чува и стига чак до нас в Анкара или Татван. С удоволствие щях да й погостувам и да послушам твърдия й тих глас.

Тръгнахме около 9:30 след закуска, сбогувайки се с родителите на Юмит с уверения, че ще пристигнем за сватбата идното лято, и отнасяйки мили впечатления от гостуването в дома им.

Първата ни спирка щеше да бъде Аляра Хан на път за Сиде. Намира се на няколко километра от Алания и е известно туристическо местенце с история, красива природа и възможност за добро похапване и почивка. По пътя дотам виждах множество табелки, сочещи към крепости, кулички, гробници или тюрбета, които в друг случай с удоволствие бих посетила, но съпругът ми беше прав — за да разгледаме всичко, не би ни стигнал месец. Асфалтираното шосе към кервансарая минаваше през гората и бе неописуемо красиво. Искаше ми се да изоставим автомобила някъде и да извървим останалите километри пеша, вдъхвайки чудния въздух и солта на морето.

Внушителната старинна постройка се изправи величествено пред нас с целия си блясък. Бе старателно реставрирана от заинтересовани туризмът в тази част на света да процъфти, но нищо от автентичността не бе заличено. С възхищение докоснах една голяма метална халка, забита в зида, от онези, за които търговците по Пътя на коприната са завързвали камилите си. Керван сарай означава крайпътен хан, където хората да си отдъхнат, но означава още и върволица от ханове в едно конкретно направление, често свързани помежду си с невидими подземни тунели. Мислех си, че идеалната почивка за мен би била на гърба на камила оттук чак до Далечния Изток, където свършваше този керван от ханове, и че с удоволствие бих се промъкнала и под земята, където — бях сигурна — бяха скрити истинските съкровища и история, далече от очите на любопитните. Тук бяха крадени красиви девойки и отвеждани в султански сараи, бяха укривани кръстоносци в несигурните времена на войната между двата свята, бяха заравяни съкровища и ние в момента стъпвахме върху едно несметно богатство от приказки, легенди и сказания, които възраждаха старите времена и ни изпълваха целите.

Ханът бе построен на площ 2000 кв.м. в далечната 1231 година от Кейкубат султан за удобство на странстващите и бе изграден от огромни четвъртити каменни блокове, които времето не бе докоснало с разрушителната си ръка. Вътрешността му е разделена на две нива, първото от които съдържа търговски център и малки механички и ресторантчета, а зад втората врата по дължината на вътрешния коридор са разположени миниатюрни стаички за отпочиване. Има действащи хамам и месджит, съхранени така, както са били в древността, и красива каменна чешма със студена планинска вода. Изложени са и мраморни плочи с подписите на всички майстори, работили по хана при построяването му. Наблизо е разположен и интересен рибен ресторант, съвсем на брега на река Аляра, за да могат очакващите своя обяд да поплуват и да се разхладят в горещините. Мястото бе истинско удоволствие. А предвидливо поставената входна такса в старината я бе запазила от вандали и макар да не ми се искаше артефактите наоколо да са достъпни само срещу заплащане, смирено бих признала, че на някои места по света само това е начинът да се запазят.

Похапнахме, починахме си и продължихме към крепостта Аляра, малко по-нагоре в планината. Входът към калето бе особено интересен — за да попаднем във вътрешността, трябваше да изкачим 120 стъпала, подредени в тъмни тунели. Тук туристи невинаги бяха допускани и в резултат околността тънеше в пищна дива растителност. Срещаха се уникални видове, отдавна изчезнали от по-посещаваните места. В самата крепост имаше още няколко тунела и преход от външния двор към закритото замъче. То съдържаше няколко стаи само, малка джамия и хамам. Изкачването ни дотук продължи повече от час и бездъхни се свлякохме на земята, но открилата се пред очите ни гледка заличи всяка умора.

Малко нагоре и доста отдалечено от пътя ни се намираше и древното градче Hamoxia (Снек калеси), което на тази разходка пропуснахме, но видяхме на връщане. Това е чудно местенце, подарено някога на Клеопатра от любимия й Антоний. Съвсем в близост до него има и миниатюрен остров, носещ името Чакаловия остров заради историята на животинче, избягало там от хората, за да роди малките си, а после всеки ден се връщало да им дава мляко и храна, докато пораснали. И никой не посмял да ги закача, от уста на уста се предавали думите, че това не са чакали, а хора, превърнати в чакали от зъл магьосник, но запазили сърцата и ума си човешки. На острова се намира и най-старата каменна чешма на Алания и кога е строена и от кого — никой не знае. Отново приказки разказват, че чакалът майка се превърнал в жена в една от нощите, когато децата й пораснали и напуснали бърлогата, и тя построила със собствените си ръце чешмата от благодарност към хората.

В местността се намира още и Ptolemais (Огледалното езеро) — древен град от няколко хилядолетия преди Христа, известен с безбройните малки езерца, разположени едно до друго и съвсем еднакви, свързани с тунели помежду си. Там се намират най-зелените и чудно разлистени бананови горички, които съм виждала, и между руините и камънаците малки туристически хотелчета предлагат незабравими почивки. Наоколо всъщност бе осеяно със старини. Карабурун (тъмноносият) или още — Mylome Justinianus, е неописуем полуостров, а до него е мъничко островче — някога те били стопанисвани от великия Юстинианус; Iotape или още Айтап — владение на крал Антиокхос, днес е известен с интересните си гробници, старинни хамами и един храм, строен някога от император Траян, за който сред местното население се знаеше само, че е единственият император, роден на село. Хората тук не познаваха световната история, но пазеха храмовете като свои. И Бююк Йорен Харабелери (Leartes) — интересно място, което е процъфтявало от 1 — 3-ти до 6 век, и тук наред с миниатюрния амфитеатър и старинните колони могат да се разгледат и мраморни плочи, украсени с кози глави и рога, с вълчи крачета и зъби, до тях — останки от одеони и статуи или древни надписи и стенопис, която е уникална. Този град е известен още и като Наула и в момента там текат сериозни реставрации и археологически разкопки.

Наистина не бе по силите ни да видим всичко и надвечер поехме към Сиде. Леля Леман ни посрещна в малката си къщица в края на туристическото градче, натрупала масичката на двора с всевъзможни лакомства и освежителни напитки. Тук се чувствах като у дома си. При предишните ни гостувания ставах рано, сварявах кафе за всички в голямото медно джезве, окачено на стената над газовата печка в коридорчето, приготвях чашките, вземах хавлията си, пресичах улицата и си доспивах на пясъка. Тогава още нямаше толкова нови хотели и заведения и морето бе за всички. Липсваха шезлонгите и чадърите, но палмите бяха повече и никой не ги бе отсякъл, за да не закриват пищната гледка към морето от новите луксозни апартаменти отсам пътя. Наоколо имаше само чужденци в ранното утро и един охранен занаятчия, изоставил домашните си занимания, за да работи по строежите наоколо и да изкара повече пари, когото ние наричахме Бомбата — толкова бе голямо шкембето му. Той непрекъснато ми говореше на немски, колкото и да се опитвах да обясня, че моето всъщност е съвсем старателен турски. На младини бе работил някъде из Германия и бе понаучил езика колкото да си изкара днес бакшиш от очарованите немкини по плажа. Искаше ми се утре сутрин да го потърсим… Някои навици никога не замират. И очакваме да се случват въпреки променените обстоятелства и нрави. Като леля Леман, която ежегодно купуваше килограми суров грах, а после седеше с дни навън под навеса да отронва зърната му, да ги прибира в найлонови кесийки и да ги подрежда в хладилната камера за зимата. Зима, която помнеше от живота си на младини в Анкара и Истанбул и която си бе донесла и тук, в турските тропици.