Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Меги Гювенал

Заглавие: Извезани души

Издание: първо

Издател: Сдружение „Хулите“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 2013

Главен редактор: Ганка Филиповска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Рая Христова

ISBN: 978-639-7068-04-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4889

История

  1. — Добавяне

Към изгрева. По пътя за Хасанкейф, 2006 г.

Днес пиша този роман, изправена пред своите спомени със стоицизъм, подобен на гранична стена. Досещам се за произхода на думата — „боядисан вход“ от старогръцки, и в мен се разлиства усмивка — арките на душевността ми пазят тайни входове и скрити в сянка отвори, водещи към един по-космологичен мироглед, закачил мъничко от Зеноновата школа, погалил китайските застроения в не една доктрина, плъзнал назад към източните философии за универсума и после чак към дебрите на руските земи… А всъщност аз седя тук, в малката всекидневна на дома ми, наведена над лаптопа с чаша чай, и едно не особено приятно чувство за опит да вместя всичко в няколко странички на уърда. В една от книгите си любима авторка бе сравнила тънката мрежичка бръчици по лицето с географска карта. Пиша тези редове и си мисля: ако в изражението на нелогичност или суета релефът наброява шепа култури, какво изобразява усмивката ми. Къде съм била, за да вдъхна кристалната свежест на любовта, която единствена днес намира място в моята карта, другото просто ме уморява. Вкъщи, на неудобния стол, пред голямата стъклена маса, с аромата на чаените листа и отмерващия вдишванията ми тиктакащ миг.

„Съществуват много степени на познание“, гласят красиви суфи слова и обясняват приликата на човешкото същество с мравка — тя пълзи по напечатаната хартия, докосва буквите с крачета и навярно си мисли, че думите дължат появата си на перото.

Усещането, че си съществувал в определени географски ширини, често разпалва въображението и провокира дърдорене, мълчание или поезия. Многословността извира в мен с началото на този разказ, но помня време, когато докосването и познанието намираха тихичък пристан в сърцето ми, унесено спусках ресници пред спомена и оставях ветрения полъх единствен да познае същината на неизказаното. Ирис в такива моменти се усмихваше в косите ми и прошепваше, че излъчвам аромат на цъфнали череши. Смеех се на шегата му в отговор и казвах, че навярно изтеглените ми очи му напомнят японска пролет, но той отвръщаше тихо как е прекрасно, че дзен може да означава насред пустиня или върху леден айсберг да бъдат усетени цветният аромат и пухкавият прашец на дръвчетата, но дао — това е нещо, което е необяснимо, защото в дао плодната градина си самият ти.

— Толкова много искам да пътешествам с теб…

— Нима не се случва?

— Ами… не сме отишли по-далече от Източна Турция.

— Ако наистина го мислиш, ще си скъсам достопочтената дзонкапа шапчица и ще стана гологлав охлюв.

Разсмях се и навих около пръста си една от дългите му къдрици. Дрехите ми бяха разхвърляни навсякъде из стаята, а Ванесса се смееше, тупнала върху купчина пуловери, отделени за подреждане в куфара. Някак приготовленията за поредното пътешествие се бавеха и не вървяха по вода и аз се чудех дали наистина ми се пътува. Ирис бе прав както винаги — пътешествието на духа бе много по-пълноценно от стоически извървените километри по хълмовете на кюрдските планини и аз, честно казано, не откривах никакъв дзен, нито дао в олющените стени на кривите къщици, в плувналите очи на синеоки мургави деца и в страха от контрабандисти или терористи.

— Не го откриваш, защото си мислиш, че знаеш къде да го търсиш.

— Дао няма как да бъде открито…

— … каза бебето на костенурката, докато се търкаляше към поредната скала да търси майка си. — Ирис вече се смееше с глас и аз го избутах към кухнята да прави чай, вместо да философства.

Тръгнахме същия ден с нает под наем автомобил, напълно игнорирайки увещанията на екскурзовода, че с автобуса е по-интересно. Единственият онеправдан бе съпругът ми, понеже нямаше да си почива зад волана, но той е човек, който изпитва удоволствие от шофирането, и с това ме спасява от нескончаемите възможни опити да се явявам пред инструктори и изпитващи и неизменно да губя. Пробвах няколко пъти заради чувството на свобода, което илюзорно даряват един личен автомобил и документът за него, и със сигурност вече не искам. Ако трябва да бъда откровена, не бих се возила дори като пътник. Много по-вълнуващо е времето на камилите и магаретата и изобщо — няколкочасовият преход с кола до Хасанкейф, който можеше да бъде дни, изпълнени със смях, почивка под брезентови шатри и прах в ноздрите, е несравнимо по-очарователен. Съвременният свят ми отнемаше голяма доза от чувственото блюдо на познанието и аз често се мръщех на лошия си късмет да се родя между фризери, микровълнови печки и самолетни писти вместо в прегръдките на някоя пустинница, изживяваща живота си в шатрата на любим планинец.

Този ден бе невъзможно горещ и слънцето дращеше болезнено очите ни, бяхме закачили по стъклата тениски и потници в опита си да се предпазим, но липсата на климатик в съдържанието на наетия автомобил бе осезаема. На всичко отгоре отоплителната система бе повредена и през целия път духаше топъл въздух под краката ни. Ванесса спеше през цялото време, уморена от жегата, а ние се оглеждахме за прохладно кътче, където да спрем. Липсваха ми сенчестите горски пътища из България с каменни чешми и животворна вода и прахолякът наоколо ме изтезаваше до отчаяние. Най-после спряхме пред каравана, зад която зеленееше малък навес, обвит с дива асма, и помолихме за прясна вода. Съдържателят се оказа местен селянин, инсталирал оборудване на пътя, който гощаваше пътниците с разхладителни напитки и сач кавърма, продаваше зеленчуци, отгледани в градината му, и дори имаше импровизиран берберски салон за бръснене и подстригване. Възползвахме се от услугите му и желанието да ни нахрани и опитахме чудесен менемен — ястие от печен лук, домати, пипер и яйца, много напомнящо миш-маш. Докато похапвахме и се радвахме на свежия полъх под асмата, Ирис изчезна и се върна след няколко минути подстриган. Изумено го гледах, понеже харесвах дългата му до кръста коса, която сега се мъдреше в ръката му, сплетена на плитка, а къдриците по главата му едва покриваха ушите.

— Защо го направи! Рошльо!

— Много е топло.

— Да беше поискал шноличка — нацупено отмъкнах кичурче и се блъснах в учудените очи на мъжа си.

— Какво ще я правиш тази коса?

— Ще си я скрия в сандъка. Колко от нас могат да се похвалят, че притежават коса от ангел.

И двамата се разсмяха, а Ирис каза, че щом е такава работата, следва да ме скалпира и да постави тотема си в рамка зад стъкло, понеже, ако не сега, то за в бъдеще със сигурност ме виждал ангел.

— Най-общо — на ангелите едва ли им е горещо по тези земи — изтърсих ядовито и му върнах къдрицата.

— Знаеш ли, много момичета тук продават дългите си коси, за да помагат на семействата си…

— Да — мъжът ми вече пиеше чай, — и не само. Продават и кръвта си, както и органите. Те не са им нужни, когато семействата им гладуват.

— Затова ли на всеки километър има каравани на „Kizilay“ („Червен полумесец“)?

— Да. Но помощта е повече от търговията, вярвай ми. След земетръсните разрушения само те изграждат палаткови болници навреме.

Не харесвах тази съмнителна организация и подозирах, че повече вредят с ниската си хигиена и мръсни спринцовки, отколкото да са полезни, но си замълчах. За да дам кръв, страната ми бе подсигурила стерилни кабинети с обучен персонал и лекарска консултация и не разбирах защо някой ще предпочете каравана насред пустошта.

— Вие дарявали ли сте? Или продавали?

— Не. Но в документите ни пише, че органите ни ще бъдат на разположение на „Къзълай“ след смъртта ни. И в твоите също.

— Добре, аз давам всичко. Ирис?

— О, не… не съм. Давал съм кръв само веднъж, за да помогна за излекуването на едно тежко ранено момче — кръвните ни групи съвпадаха. Органи не бих… или не знам, не знам.

— И защо? Нима не е хуманно…

— Хуманно е. Но хуманно и правилно невинаги са едно.

Отбелязах наум да го попитам за това по-късно, понеже тефтерът ми бе останал в колата, а изпитвах ужас от горещата й ламарина в момента. Седяхме под дивата лоза още два часа, докато следобедът не се наклони на запад, и с нежелание се сбутахме в колата, за да продължим, припомняйки си думите на екскурзовода, че в автобуса е по-комфортно. Стопанинът на импровизирания хан домъкна две малки гюмчета, пълни с кипящо още топло издоено мляко, и бутна в ръцете на Ванесса голяма жълта дюля. Благодарихме и потеглихме.

Не след дълго от двете страни на пътя наизскачаха разноцветни кюрдски къщички. Една бе боядисана в матово синьо, друга бе розова — нещо, което не бях виждала другаде, и подадох глава навън да снимам. Лъхна ме силна миризма на конюшня, трева и вар и изпълних гърди със селската омая. Тук-там се виждаха жени, помъкнали големи метални легени с пране, около тях подскачаха козлета и агънца, а малки гологлави деца ги гонеха с пръчки и кряскаха. Никъде не се мяркаха кучета и мъжът ми обясни, че в този район живеят кюрди, за които кучето е олицетворение на самия грях, и ако се случи селянин да докосне животинчето, докато се опитва да го пропъди, после изпълнява ритуално измиване, а при липса на вода търка продължително ръцете си с пясък и пепел. Ако пък куче докосне дрехата му, веднага я сваля и изгаря, без да я отнесе вкъщи дори. Жените странно приличаха на татарки с издължените си очи и тъмни дълги плитки с вплетени накити по тях и аз очарована въздъхнах, че навярно съм живяла тук някъде в предишен живот. Джан развеселено подхвърли, че е време да реша откъде съм в крайна сметка, вместо да разправям, че съм израснала на Арарат, родила съм се в полите на Джуди, корените ми пулсират някъде из скална Кападокия и се разпознавам в това кюрдско село, в което липсват кучета. Наистина изглеждаше странно така обобщено, но където и да отидех, все се чувствах у дома и не се замислях особено.

Надвечер в далечината проблеснаха първите светлинки на града. По мнение на екскурзовода в Хасанкейф нямаше нито едно сносно място за туристическа нощувка и ние дружно взехме решение да посетим приятели на Ирис, вместо да спим на хотел, но за целта бе нужно той да ги извести предварително. Понеже отказваше да ползва каквато и да е електроника и не притежаваше телефон, щеше да отиде до дома им преди нас и после да ни повика. Гостуването в кюрдски дом изключва възможността за отказ и ние спокойно се настанихме в една крайпътна чайна да го изчакаме. Смрачаваше се и небето бе с нежен виолетов цвят, но на хоризонта се виждаха невероятни скали с причудливи форми, които нямах търпение да разгледам. Хасанкейф е особено място, с хилядолетна история, и местните твърдят, че е строен още от хората урарту, но ако някой иска да усети духа на земята тук и да вдъхне дълбочината й, трябва непременно да изчака изгрева. Само зората разказвала тайните приказки за отминали времена, а когато пищният златен плащ на деня — нейния покровител, я покривал, любопитните очи улавяли само формите. По тези земи девойките и жените живееха скрити от чужди очи и носеха в сърцата си любов, която принадлежеше само на повелителите им.

Ирис се върна бързо и ни поведе към стария град. Тук всъщност всичко можеше да се нарече старинно, понеже за двата дни престой не видях модерни застроявания, а само древна архитектура и много широта, изпълваща очите и душата. Оставихме автомобила в началото на малка крива уличка и продължихме пеша. Изкачвахме се някак, уличките и скалните къщи напомняха на Мардин, но в мрачината трудно различавах домовете и виждах само сенки и очертания. След десетминутен преход стигнахме вход към пещера и аз импулсивно се дръпнах назад, мислейки за стареца около Доубеязид, но момчетата потънаха във вътрешността и бързо ги последвах. Пред очите ми се разкри ниска, издълбана в скалата ниша, от която два още по-ниски отвора водеха към други помещения. Ирис ме побутна навътре, открехна малка дървена вратничка и ми прошепна:

— Ти ще нощуваш тук. След малко ще ти донеса вечерята, а после трябва веднага да си легнеш.

— Какво? Но аз не искам да спя… Няма ли да се запозная с домакините?

— Тук живее само един мъж, когото ще видиш на зазоряване, заедно ще посрещнем изгрева.

— Какво пречи да го видя сега и да вечерям с вас?

— Меги, не може… Тук жените не се хранят с мъжете, а и в този дом няма жени. Моля те да изтърпиш това. Трябва да уважаваме ценностите им. За Ванесса ще се погрижим ние…

Присвих устни, но нищо не казах. Ирис се изгуби в тъмнината, а аз се огледах наоколо. В стаята имаше само един дървен нар, застлан с чердже, малка тенекиена купа на пода и една иранска сехпа (масичка за сервиране на чай или кафе) със запалена свещ на нея. В купата нямаше нищо и се зачудих дали не се ползва за нощен нужник, или е за миене сутрин, затова я избутах в другия край на помещението и седнах. Леглото беше твърдо и неудобно, постелката — бодлива, а на стената висеше пухкав плюшен ковьор с рисунки на сърни в гора и съжалих, че не мога да го ползвам за завивка. Подръпнах го да видя колко е мекичък, и под него се разкри дървена табла, която навярно бе друга вратичка, а може би капак на прозорец или долап, но нямах време да изследвам, понеже вратата скръцна и мъжът ми влезе с голяма синия в ръце. Изглеждаше не по-малко изненадан от мен, но познавайки местните обичаи, само изпълняваше мълчаливо и меко ми се усмихна, когато понечих да заговоря.

— Моля те… само една вечер. Приеми го като приключение…

— Не… не, аз нямам нищо против. Само съм изненадана.

— Тиха вечер.

— Ванесса къде ще спи…

Думите ми увиснаха след него и аз отново седнах. На синията имаше купа с ориз, две зелени пиперчета, половин домат, зелени листа лютива рока и парче лаваш — точена и запечена на сач кора за баница, както се знае по моя край. Тук това ползваха за хляб и обичайно завиваха в него храната като палачинка и така ядяха. В ориза се мъдреха малки парченца ериште — особена добавка към много ястия в Турция, предимно леща и боб, и представлява отново разточена кора, изсъхнала на слънце, нарязана на ситни лентички, доизсушена на огън и много подобна на макароните. Тази добавка бе чудесно решение за много храни по източната земя, понеже отнемаше излишната мазнина и придаваше на ястията мек и приятен вкус. Навих си от всичко в лаваша и отхапах, като за пореден път признах, че тук храната е просто изкуство. Мисълта ми обаче не бе в яденето, а подскачаше около опънатия ковьор и без да мога повече да сдържам любопитството си, станах и го отметнах. Оказа се, че зад него има вход или изход към пещерата, тесен колкото килиен прозорец, и се зачудих накъде води и мога ли да се провра през него. Тъкмо се наканих да опитам, когато мъжът ми отново нахлу в стаята и едва успях да смъкна ковьора на мястото му.

— Донесох ти айрян и вода, одеве забравих.

— Остави ги там.

— По-късно ще се върна за синията.

— Ммм, недей. Не съм гладна още и мисля да похапна по-късно, ще я отнесеш на сутринта.

— Добре тогава, ние си лягаме, детето заспа.

Той внесе един от куфарите ни и го постави до леглото.

— Ти запозна ли се с домакина ни?

— Да.

— Е?

— Любопитните така ги затварят в отделни стаи.

Целуна ме по главата и си отиде. Изчаках стъпките му да утихнат, погледнах навън дали няма движение и затворих вратата. Бързо дръпнах ковьора и хванах дръжката на капака. Отваряше се нагоре и навън, беше доста тежичък и аз реших да го подпра с гръб, докато се изнизвам, но в тъмното не виждах нищо. Прекрачих високия праг и капакът силно ме блъсна, политнах напред и едва се задържах да не падна, станах и реших, че е по-разумно да взема свещта от стаята и първо да огледам. Отнякъде усещах полъх и предположих, че тази дупка в стената води към помещение, от което се излиза на открито. Таен вход някакъв или какво — цяла нощ имах на разположение да изследвам; вдигнах отново капака, стъпих на леглото, взех чинийката със свещта и се върнах, този път по-внимателно, от другата страна на стената. Пламъчето ме заслепяваше и когато очите ми свикнаха с мрачината, ахнах от изумление. Импулсивно се залепих за дървения капак и дъхът ми секна от страх. Бях стъпила на тясна скала съвсем извън къщата, колкото да побере изправен човек, а надолу зееше няколкометрова пропаст. Скалата приличаше на тераса, но без парапети и обграждаше голяма част наоколо, но все така тясна. Хрумна ми, че едва съм оживяла с късмета си да не падна при първия си опит, и се зарекох никога повече да не стъпвам в тъмното. Плъзнах се надолу, седнах и опънах крака настрани. Нямаше вятър, въздухът не помръдваше, което се дължеше на големите скали наоколо сигурно, но гледката беше изумителна. Насреща се издигаха още и още скали, всички причудливи и странни с форми, наподобяващи фигури на животни и хора, а в далечината на лунната светлина проблясваше вода. Бях сигурна, че е вода, но не виждах какво е — море, езеро или река, но бе толкова опияняващо красиво, че притаих дъх и съзерцавах дълго и неподвижно. След време се мушнах в стаята, взех си лаваша с ориза и отново седнах отвън. Вече научих как да се справям със своенравния капак и дори му се заканих с пръст, ако пак се опита да ми противоречи и да ме блъска. Тишината на нощта, ароматът на горящ восък, безкрайният мрак с тънички проблясъци на далечно утро и смеещата се накриво луна в този момент бяха най-красивото преживяване в живота ми. Мислех си как древни хора, облечени в зебло с качулки и със сандалети от тръстика, са седели тук, нашепвали са старинни слова, изписани по пожълтели свитъци или кожа, и са съзерцавали безкрая. От тази тераска небесният свод се виждаше идеално и ясната нощ рисуваше чудни звездни картини. Почти съжалих, че в ученическите си години твърде бързо напуснах клуба по астрономия след един случай, когато забих любопитно око в телескопа посред бял ден и моята физичка — една чаровна рускиня, ме изблъска с викове, че Галилео Галилей (вече дори не помня кой, може да е бил Коперник) така е ослепял за цял живот, понеже слънцето не обичало да го наблюдават през лупа. Тогава се посмяхме, но аз си спасих очите и прибрах звездните интереси за по-късен етап, но заминахме за Русия и въпреки че милият ми баща ми подари малък любителски телескоп, така и не възобнових заниманията си. Днес чудатите форми по тъмното небе не ми говореха нищо, а можеше, можеше…

Отнесена в спомени, усещания и новородени чувства, седях навън дълго и не помня кога се промъкнах на дървения миндер, увих се в бодливата черга и заспах.

Тихи гласове ме събудиха още преди разсъмване.

 

 

Тук ще спомена, че когато пиша това, изключвам интернета от малката иконка на дисплея — разсейва ме… Мисълта ми се губи, прескача до нечии думи или изписани редчета, спуска се по красиви изображения и тръгва на пътешествия, на които аз никога няма да отида. Понякога си мисля… дали не носим в себе си нещо забравено, което сме преживели в един или друг живот, а може би и преди живота си някъде в нищото, и то се завръща, ако не поглеждаме настрани? Навярно векове назад съм била слабичък самотник с надупчена широка душа, фалшиви позлатени копчета по дантелени ръкави и платнена торба, в която единствената вещ е била стара пишеща машина. Навярно заради усещането за минало в мен винаги изплува чувството, че разказите стават хубави само ако са напечатани на онези кръгли изтъркани метални копчета на старите пишещи машини, а стиховете — изваяни със скърцащо влажно перо.