Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Меги Гювенал

Заглавие: Извезани души

Издание: първо

Издател: Сдружение „Хулите“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 2013

Главен редактор: Ганка Филиповска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Рая Христова

ISBN: 978-639-7068-04-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4889

История

  1. — Добавяне

Арарат 2006 г.

Когато си водех записки в тефтерчето по време на пътешествия, аз изписвах първата главна буква в началото леко удебелено и рисувах по нея завъртулки или цветенца така, както ги бях виждала в книжките с руски приказки. В тази леко мъглива и нежна утрин отгърнах нова страничка и вписах името й, полепващо по ципата на съзнанието като древен отпечатък, невъзможен за заличаване, и ако някой можеше да погледне тук и да види колко всъщност красиво изглеждаше на белия лист — Арарат. В това име имаше нещо много особено. Двойната подредба на сричката между извезаното „а“ и тихичкото „т“. Но в различните епохи народите са давали на планината различни имена, някои от тях са Ağri, Argi, Han Argi, Arguri, Arkuru, Ark Daği, Argi Daği и дори Kire/Kira. В древните арабски езици не съществува звукът „и“ и всичко е „ъ“ (една от причините да не разбирам изписването на Корана — турския превод и изобщо преводите). Древните са вплитали шифри и тайнства между буквите в основата на много думи и нито един звук в тях не е случаен. Свободните интерпретации през вековете или липсата на достатъчно знание в човешкия ресурс са изкривявали истината и до мен днес достигаше само ехо от нея.

Първото име е било Ur-Ar-tu. В превод — горната земя, високата страна, царството над света. Ur е високо, а също и горе. Думата Ağri на старотурски означава високо, а на арабски — великолепие.

Планината е застинал вулкан и се състои от две части — Голяма Арарат и Малка Арарат. Имената и чудните им значения хората тук отнасят само към Голямата Арарат, а по-малкото нейно копие е безименно. Интересното е, че Голяма Арарат целогодишно е покрита със сняг, а по-малката й част изживява всички четири сезона. Става въпрос за висини от 5137 и 3896 метра. За първи път на Арарат се е възкачил Фредерик Парот през 1829 г. на 9 октомври, а Марко Поло е възкликнал, че това е планината, на която никога няма да стъпи. Легендите и приказките са безкрайно интересни и безбройни, а една от тях разказва, че планината е символ на човека, издигнал в себе си доброто над злото, и когато водите се отдръпнали от лицето на земята, Бог подхванал поспрелия на върха на Арарат ковчег, спуснал го на по-безопасна височина и го поставил внимателно на върха на Джуди планина. В Корана се казва: „Ey yeryüzü! Yut suyunu. Ey gök! Tut suyunu“ denildi. Su çekildi, iş bitirildi. Gemi de Cûdî’ye oturdu ve „Zalimler topluluğu Allah’in rahmetinden uzak olsun!“ — وَقِيلَ يَا أَرْضُ ابْلَعِي مَاءَكِ وَيَا سَمَاءُ أَقْلِعِي وَغِيضَ الْمَاءُ وَقُضِيَ الْأَمْرُ وَاسْتَوَتْ عَلَى الْجُودِيِّ ۖ وَقِيلَ بُعْدًا لِلْقَوْمِ الظَّالِمِينَ

(Ей, лице на земята! Преглътни водата си! Ей, небе! Задръж водата си! — е казано. Така свърши всичко. Корабът се спря на Джуди и се чуха думите „Злосторните орди да бъдат далече от Милостта на Аллах“.)

В исляма Ноевият ковчег — спасителният съд на пророк Нух, е спрял на планината Джуди. Тя е 2114 метра висока и се намира между Турция и Ирак, като в Турция обхваща областите Ширнак и Силопи. По тези върхове никога не е имало мир, както има на Арарат, която и до днес атакуват туристи от цял свят. Стари приказки разказват, че злините нападат Джуди от всички страни, за да достигнат Истината и да я заличат. Предвид че в староарабския няма звук „и“ и правилно се произнася Джудъ, в мен изникваха безброй асоциации и възможни тълкувания, но откровено смятах, че човешкият ми ум няма как да отсее зърно от плява, и приех общоизвестното обяснение за името на Джуди, което бе Щедрост.

Гертруд Белл, наричана още Пустинното момиче, за която се знае, че била английски агент, след експедицията си до Джуди написва книга с име Amurath, в която споделя интересни неща за мястото.

Личните ми изследвания доведоха до извода, че е по-възможно наистина Ноевият ковчег да е спрял на Джуди, понеже бялото гълъбче, изпратено от Ной, се завърнало с клонка олива в човчицата, а маслинови горички имаше в полите на Джуди и съседната Габар.

Всичко беше много интересно и колкото повече се ровех, по-чудни неща откривах.

Мъжът ми се смееше на главоблъсканиците ми и казваше, че няма никакво значение на коя планина е спрял ковчегът. За него тези места имаха друга стойност, той бе воювал на Джуди рамо до рамо с Ирис и в онези моменти животът за тях бе имал цена на един само миг, безкрайно далече от история или тълкувания, и ме подкачаха, че не е важно къде или как е започнало всичко, а къде и как ще завърши. Аз от своя страна вдигах вежда и ги предизвиквах с думите, че нищо не разбират. В крайна сметка си тръгнахме от тези земи, без да разбера истината, макар и докосвайки я.

— Доволни ли сте, доволни ли сте? — нетърпеливо подпитваше екскурзоводът ни в автобуса на път за Татван и буташе в ръцете ни принтирани листовки с планирана нова разходка, този път до Хасанкейф. Ирис каза, че ще ни придружи, защото мястото е чудесно и не само външно, оставаше да решим кога. Родителите на съпруга ми бяха продали апартамента в Анкара, бяха купили къщичка на брега в Алания и ни очакваха на почивка през лятото. Мечтателно се отнесох по онези земи, за които откровено мога да кажа, че представляват земния рай. Обещах да отидем в Хасанкейф и разтворих отново тефтера със записки, понеже до много от точките бях добавила огромни въпросителни. Джан ме погледна развеселено, обърна се на другата страна и моментално заспа. А Ирис се приготви да слуша. Когато накрая пристигнахме в Татван, главата ме болеше от безкрайната нова информация, а в сърцето ми кълняха въпроси, които никога нямаше да получат отговор.

Всичко започнало някъде из пустините на безкрайна Азия. После първият български хан забил копието си на Балканите и разгърнал сърцето си над днешни България, Словакия, Хърватия, Босна, Унгария, Гърция, Македония, Маджария, Молдова, Монтенегро, Румъния, Сърбия, Украйна и Турция. През 681 година от новия календар се родила България. Потъвах в седалката от срам, понеже, каквото знаех за онези времена, бе от филма по кината за хан Аспарух, а се наричах българка и ровех в ума си за наученото в училище. Ирис разказваше за древни хазари, обитавали поречието на Волга, която се наричала Volga-Kama Bolghar, а Kağan Asparuh (Исперих в оригинал, еволюирало до Аспарух) иде оттам. Първите българи се наричали волгари, после болгари и днес българи. Зад нас на седалката една жена слушаше разказа му и вметна, че би било редно да се замислим и над името на Дунав, която те наричаха Туна, а Туна има интересни корени. По тези земи българите се смесили с народа на Слав, или иславите (славяните), които били три лъча — източни, западни и южни. Древният хиндуистки произход на славяните не ме впечатли толкова, колкото значението на думата slave — роби, още — смирени и нищи.

Хан Аспарух повел народа си от земите на днешна Чувашия, близо до планина Отюкен — свещено място за тюрки и турци, която се намира между Русия и Монголия. По онези земи тангризмът бил основна религия или още култът към Отюкен — религията на гьоктюркските ханове. Интересно бе, че гьок означава небе, и в историята на тези поселения има много приказки, свързващи корените им с небесата. Тук мъжът ми отвори едно око и подхвърли, че с моите монголски очи точно съм си намерила гьок хана и аз се разсмях. Все пак на тази земя нямаше нищо случайно наистина.

Беше ми интересно да науча, че тангризмът има три разклонения — анимизъм (в Духа — Анима), шаманизъм (или още камджълък) и тотемизъм (тотем, чието древно значение не означава само култ към предмет, но също и знак, белег). Според тази вяра небесата имали само един свещен Дух — Тенгра. Хората били деца на Отеца Тенгра и Майката Земя — Отюкен. Небесата и земята имали по седем етажа нагоре и надолу, а на всеки етаж живеели различни същества и духове. Тангризмът призовавал хората да живеят в мир с тези духове, с животните на земята и помежду си, за да съхранят баланса между небесния и земния съюз. Ако духовете от земните и небесни седем етажа нарушавали този баланс, бог Тангра можел да го върне, но ако хората — не, защото силата на Отюкен била нежна и могъща. Когато децата им умирали, Отюкен ги прибирала в прегръдката си и в онези времена възникнали обичаите за преливане на гробовете на третия ден, на четиридесетия и на една година. Тангризмът възникнал някъде по земите на днешен Китай, на повече от 3000 години е и бил пренесен към Персия, оттам — в Ирак и Сибирия, разпространявал се бързо благодарение на номадите и тук разказът достигна интересна за мен точка — произхода на кюрдите, извора, наречен хурити. Прабългарите бяха родени хуни. Жената на седалката зад мен каза, че въпреки световните спорове връзката между хуни номадите и хурити номадите е факт, а аз ококорих очи, понеже не ми се изясняваше, особено с пояснението, че думичката „булгхар“ означава смесен.

— Е, какво, не ти харесва да си ми сестра ли — засмя се Ирис и понеже нямаше какво да кажа, просто отвърнах:

— Не е ли цялото човечество по кръвна линия едни двама Адам и Ева?

— Именно. Принадлежността ни към един или друг клон на човечеството не води до нищо, а ти виждаш — религиите на древността и тези днес — всички търсят Духа.

— Но как да приема, че българите може да сме кюрди?

— Тогава не са били кюрди, нито българи — усмихна се той. — А прабългарите са се смесили със славяните и основната линия в произхода им е била забулена.

Без да има връзка с разказа му, си спомних един малък комикс, който четях като дете, за Лучано Волгара Алхимика. В книжката се споменаваше същото нещо, че българите идваме от Поволжието и носим в сърцата си Истината, по-късно забулена от християните славяни. Все още обаче обичах религията на майка си и не ми се спореше. Но всяка една стъпка, всяка дума водеше към нещо, което не познавах, но разпознавах и в мен се роди необясним страх, притеснение, че ценностите, които носех до днес, могат да се окажат заблуда.

В ума ми изникваха стиховете „Щом зная го от малък, то сигурно е тъй“ и в душата ми се надигаше един истеричен смях над самата мен, без съзнателно да го приемам или отхвърлям. Наистина ме болеше глава и помолих да поспим.

Унасяйки се от монотонното движение на автобуса, по черния път пред очите ми изникна старецът от пещерата и отново чух думите му в ума си: „За да имаш всичко, погуби всичкото“. Зачудих се дали не означаваха да забравя своя произход и минало, да загърбя наличности и знания и да се опитам да бъда чиста. Именно чиста от безбройните натрупвания на мисли, знания, факти, история и всичко, което побираше моето кратичко „аз“. Човешката мъдрост се придобива, божествената се ражда и само една от тях спасява, бе последната мисъл, проблеснала в заспиващото ми съзнание.

Същата година в края на октомври доведохме гости в Доубеязид, за да разгледат. Когато настана обед и слънцето освети вертикално пътеките към скритите в полите на Арарат пещери, помолих Джан да посетим отново стареца в пещерата. Той ме погледна тъжно и каза:

— Няма никакъв старец там, Меги… В пещерите живеят местни хора и не е добре да ги притесняваме.

— Какво говориш! Дядото, при когото ме заведе Ирис, е там, не помниш ли…

— Възможно е да е имало някакъв старец. Има хора сред тези планинци, които в залеза на земния си път раздават наличността си на нуждаещите се и се качват в пещерите за последния си път, защото вярват, че на този свят са дошли сами и сами ще си отидат.

Гледах го недоумяваща и не можех да изрека и дума. Той казваше всъщност, че всичко, което преживях само преди няколко месеца, не е истина.

— Може би трябва да решиш за себе си какво е истината.

— Ти си луд! Аз имам подарък от него!

— Тогава помисли какво може да означава този подарък, щом го имаш, и остави старците по пещерите на мира. Арарат е, която дава подаръци.

Не бях в състояние да говоря повече и едва изтърпях екскурзията до края. Вкъщи повдигнах припряно капака на сандъка в спалнята, изхвърлих всички дантели и вещи от него и извадих парцалчето с дървеното трупче. Развих го — беше си там. Съвсем същото, с дълбока резка на него. Докосването до топлото дърво ме успокои, взех от кухнята стъклена бонбониера с кръгъл капак, сложих го в нея и го отнесох в хола, за да го види. Не си измислях нито подаръка, нито стареца, но все повече не разбирах и себе си, и него, и Джан.