Меги Гювенал
Извезани души (22)

Култът към огъня Ъдър, 2006 г.

Нарича се Невруз — пробуждането на света, и се празнува в края на март от кюрди, турци, киргизи, казаци, тюркмени, афганци, грузинци, персийци, зазали, таджики, узбеки, кара калпаци, азербайджанци и изобщо от цяла Анадола и Средна Азия. За първи път се забелязва около 200 години след Христа в персийския и бахайския календар и обозначава началото на годината. Празник на новото, на пролетта, на началото. Древна кюрдска приказка свързва празника с легендарния по тези земи Демирджи Кава (Kaveh Ahangar от персийски) — безмилостен и справедлив владетел, възпят от персийския поет Фирдефс в неговата чудна творба „Шахнаме“, и за когото се разказва надълго в Авеста (Zend-Avesta) — свещената книга на зороастрийците, съдържаща 21 части, от които днес са достъпни само три: Ясна, Виспарад и Вендидат (или Видевдат).

В древни времена, когато още на земята не съществували добро и зло, в началото на сътворението бог Зерван се сдобил с двама синове. Единия нарекъл Хюрмюз, а другия — Ехриман. Хюрмюз бил истинско благоденствие — излъчвал светлина, доброта и раждал живот, а Ехриман бил зъл, сеел тъмнина и смърт. Земята, благословена от Ахура Мазда (Хюрмюз), братът близнак осявал с грехове и страдание. Хюрмюз изпратил на земята Зердюшт (Зартошт, Заратустра), изпълвайки сърцето му с любов и блаженство, за да разказва на хората за божествената любов и да бъде негов пророк сред тях. Зердюшт бил отдаден на своя благодетел и му дарил децата си — дъщери и синове, в знак на преданост. Ехриман завидял, проводил сенки и пламъци над земите им и превърнал цяла Медия (Североизточен Иран) в пепелище. Щом хората се изправели на крака, той им изпращал виелици и фъртуни, вярата в Бога отново ги повдигала, а Ехриман пак ги нападал, докато накрая не повалил техния крал Дехак (Зухак), поразен от тежка болест — разял сърцето му с отрова и влял в мислите му омраза. Дехак залинял, а Ехриман му подшушнал да търси цяр в децата. И започнал Дехак всеки ден по две деца да убива, изцеждал им мозъчетата и ги изпивал. Страх и мрак налегнали иранската земя. Всяка сутрин ридаещи родители провождали синове и дъщери на палачите, за да послужат за лекарство. Нищо обаче не помагало и Дехак гаснел. Един ден отнел седемнадесетте синове на беден ковач, помазал болното си тяло с мозъците им, а с останките им нахранил две змии, лежащи на раменете му. Оцелял само най-малкият — Кава. Той влязъл в работилницата на баща си, скрил се там и до зори се молил на Хюрмюз за помощ, но Блаженият Бог не го дочувал, затова сам тръгнал и го намерил — на седмия етаж на небето. Прегърнал го Блаженият Бог, изпълнил сърцето му с любов и ръцете — със сила, и му показал как да избави земята от Дехак. Изковал Кава малки боздуганчета в бащината си работилничка, раздал ги на хората и на 21 март, преди да пукне зората, повел народа срещу краля. Проникнал в замъка като поредното дете курбан и когато злият крал се явил да гледа, забил в главата му своето боздуганче. Рухнал кралят мъртъв, а от него до небесата се въздигнал огън, достигнал до Ехриман и го смълчал.

От този ден насетне 17 дни преди 21 март всяка година хората по тези земи палят огньове и празнуват началото на събуждането, освобождението си от злото и паметта на спасителя.

Ние поехме към град Ъдър рано сутринта, за да се присъединим към честванията и да усетим екзотичния полъх на древността, разпалил в този ден първите огньове на просветлението. Навсякъде около нас отблизо и далеч се чуваха думите „Newroz pîroz be!“ на курманджи — „Честит Невруз!“. Хората бяха пъстри и одухотворени, носеха в ръце цветя, знаменца, върбови клонки и черпеха с чудни сладкиши и напитки.

Екскурзоводът ни имаше странни разбирания за програмата на една разходка и вместо да тръгнем от най-близките забележителности около хотела, той реши да ни развежда исторически — прехвърляйки ни от една старина на друга според появата им във времето. Беше обаче невъзможно да тръгнем от кратера на Арарат, затова първата ни спирка бе Амарат кюмбето, на около 10 км от центъра, в огражденията на село Чакърташ. Богатата архитектурна старина приличаше на разгърната книга, в която епохи бяха оставяли своя подпис, изписвайки по стените й история и тайнства. Навярно, ако бе възможно всичко изписано да бъде изчетено, преведено и документирано, историята на Ъдър би се вписала като централна точка по широкия кръстопът, пресичащ вратите към много светове. Оттук тръгваха пътищата към Иран, Ирак и Грузия, обратно към Анадола, връщаха се към Индия и заминаваха за Армения… и всички те — обикаляйки величествената снага на Арарат — чудото, на което Бог бе дарил живота на чистите в Ноевия ковчег. Ирис се усмихна на разказа му и вметна, че всъщност пътищата са слезли оттам.

Преминахме край река Арас и се изкачихме до калето, построено на бреговете й — Каракале, близо до арменската граница. Калето е строено първоначално от царете на Урарту през 9 век преди новата ера, а впоследствие застроявано и реставрирано от последващите ги. През 1840 г. силно земетресение разрушава голяма част от постройките, но останките свидетелстват за богатство и мъдрост.

Продължихме към Еждер керван сарай — веригата на драконите, на около 15 км от центъра до село Хармандьовен. Керван сарай означава най-малко 12 сгради, свързани помежду си с подземни тунели, а на повърхността — с ограждаща стена, зад която спирали за почивка керваните на търговците, и дори железните халки за поводите на камилите бяха запазени. В тази част на местността международната търговия е процъфтявала и по куличките и хановете се забелязват гравюри и изрезки от най-различни култури. Всеки е идвал тук, за да вземе и да даде. По време на нашата визита все още течаха реставрационни операции, а за туристи официално сараят бе открит през 2008-а.

Оттам заминахме за Анъта (гробница) на Али Екбер Туфан (Рамазан) — само на три километра от хотела ни. Удивителното тук бе, че е построена с камъни, донесени от ангелските гробници на възраст 1500 години. На десет минути с кола оттам пристигнахме на Кюлтепе — хълма на ангелския прах, бил някога владение на царство Урарту. Това място наистина приличаше на райско кътче… По време на разкопките през различните епохи тук били изровени множество скъпоценности, украшения, печати на знайни и незнайни владетели, ценна руда, злато и колкото повече хората копаели и разравяли, толкова по̀ откривали, а на мястото на копките веднага покълвали безброй цветя и билки и когато аз стъпих на меката пръст, около мен пръснаха аромат мащерка, анемония, кекик, лайка, мента и колко още растения, които не познавах, а през храстите пробягваха зайчета, лисици и екскурзоводът предоволно заяви, че тези земи са обитавани от всички земни твари. Видяхме змии, хамелеонче, таралежи, костенурки и една яребица и аз едва сдържах възторга си, когато осъзнах, че въздухът е свеж и чист, сякаш сме под сенките на вековна борова гора, а наоколо имаше само бразди.

После стигнахме до къщиците на местните. Това място се нарича Балахана и всички се учудиха на думите на екскурзовода, че ако тук баща ожени своя син, вдига нов кат на къщичката си — имаше постройки на няколко етажа, но все така двустайни, от кирпичи, без прозорци и врати и някак странно подредени, сякаш не намясто между крепостите, Арарат и модерния град. Хората там бяха приятно гостоприемни, топли и ние с удоволствие приехме по чашка ароматен чай.

После… По пътя си срещнахме малка бистра рекичка, носеща тежкото име Черната вода, за която разказваха, че е свещеният поток на Ахура Мазда. Наоколо имаше богата градина с беседки за пикник и някой каза, че в общината се водели непрекъснати спорове да бъде ли разрешен ловът в нея — в тези води живееха най-различни видове риби, птици и водни костенурки и местните хора бяха против да бъдат убивани, но туризмът и тук се разрастваше…

По продължението й се спряхме до голямо дърво, наречено Дървото на жертвите, цялото отрупано с парцалчета и хартийки с изписани молитви по тях, а едно пастирче, което минаваше наблизо с дузина овце и запалена факла в ръка, ни разказа, че по време на Невруз можем да видим как вечер в реката потича червена вода — обагрена от кръвта на загиналите в многобройните войни по тези земи.

Времето напредваше, а не бяхме видели и половината от всичко, което разгръщаше пред нас тази чудна земя, затова се скупчихме около виновника за пътешествието ни — един усмихнат полковник с две сладки близначки, хванати за ръце, и го замолихме да ни издейства още дни за разглеждане. Човекът се видя в чудо. Понеделникът е начало на работната седмица, но той започна да звъни на командири и генерали и в крайна сметка ни уреди още един ден за разходка, като смигна, че ако не ни го разрешат, ще си вземем два и ще отидем до Мардин. Умората също си казваше думата и единодушно потеглихме към хотела.

След кратка почивка се събрахме в лобито, пременени с пъстри басмени поли и ризи, закупени от предвидливия екскурзовод, готови за честване на Невруз. Навън се свечеряваше и целият град бе озарен от пламъците и светлините на хиляди огньове. Гледката бе неописуема, сякаш местните хора вярваха, че ако навсякъде гори, злият Ехриман ще се спотайва в небесните си сараи и няма да пали с гръмотевици къщите им, а злите му духове ще останат завинаги заключени в дълбините на спящата Арарат. Всеки огън бе свидетелство за една малка победа над злото и наоколо всички пееха и танцуваха, момчета четяха на глас стихове, прескачаха огньове, момичета стъпваха, смеейки се, по жарта с бели кърпи в ръце и подхвърляха на младежите халва, закачена на връзки.

Встрани на една полянка се провеждаха борби, а борците лъщяха на огнената светлина, намазани с овча лой. Конните надбягвания и демонстрации на акробати не спираха дори в тези късни часове и аз се чувствах като Алиса в Страната на чудесата, в която всеки момент отнякъде изскача по някое чудо.

Покрай огньовете имаше подредени дълги маси с храни и опитахме непознати блюда със странни имена, приготвени от спанак и ориз (сабзи чалав), малки сладки курабийки, които се пекат само на този празник, наречени кюлча-е-новрози.

На едно място извърнах очи и зарових глава в гърдите на мъжа ми, понеже на земята седяха група мъже около отрязана козя глава и играеха бузкаши — стара афганистанска игра с дълга и страшна история за победата над Сатаната. Ирис ме докосна и каза, че не бива да виня хората за нещата, които вършат, защото те искрено вярват в тях. Имаше всякакви хора, пристигнали като на поклонение, за да празнуват тук.

Две жени с шарени кърпи завързаха в косите ми панделка, цялата обкичена с пайети и мъниста, и ме дръпнаха до голям казан с врящ в него сюмелек — характерно за празника ястие от жито, орехи и брашно, което страшно ми се услади, и след седмици дори успяхме да си го направим пред къщичката на Ирис, а приготовлението му бе цяла церемония, за която бих разказала нататък с удоволствие. Накрая, уморени и пряко сили, едва стигнахме до някаква забулена в зеленина пейка, отпуснахме се на нея и докато Ирис разказваше древни приказки на Ванесса, сладко заспах.