Меги Гювенал
Извезани души (18)

Вулканът и поезията на Огъня 2006 г.

— Знаеш ли какво е дзадзен? Някои смятат, че е медитативна форма с кръстосани нозе и дълбоко съзерцание, но ти не ги слушай. Дзадзен е беленето на това киви в ръцете ти и ако продължаваш да ме гледаш, ще се порежеш и няма да получиш просветление.

— Извинявай…

Той пусна ножа си и докосна със смях ръката ми.

— И аз бих искал да гледам очите ти дълго, но какво бих видял там освен себе си… а аз съм се виждал. И ти си се виждала, нали.

— В обелката от киви ли ще съзра пътя на избавлението?

— Ако да, защо да е не… Мислила ли си за трети вариант?

Ирис не искаше да се втурна в някое духовно учение и да се огранича с него. Считаше, че практиките и заниманията на конкретизирани налични тук групи отделят възможността за провиждане от общия поглед и хората остават залутани в себе си. Казваше, че всеки човек носи свое оръдие за пробиване на скали и на какво ще заприлича духовният му път, зависи единствено от отдадеността, дори не от старанието. Едва ли правех разлика между двете понятия по онова време, но дори да ме накараше да застана на челна стойка, щях да го послушам. Беше измъкнал сърцето от гърдите ми и го бе отнесъл в някоя далечна пустиня, а сега очакваше да забравя зеещата в мен бездна и да тръгна да го намеря. Всъщност не очакваше нищо. Учеше ме да мълча, но без съдържание. Аз и без друго не можех да говоря в негово присъствие, затова пък вътрешният ми брътвеж приличаше на абсолютния хаос, а той говореше за баланс. „Ако скачаш стремглаво от скала на скала, как ще се изравниш, за да станеш везна и да отмериш кривото от правото? Поспри се за отдих.“

Запролетяваше се и пътищата към Немрут бяха станали проходими и един ден предложи да се изкачим, за да ми покаже какво има предвид. Винаги правеше така — показваше, насочваше нагледно, без много да обяснява, и вярваше, че зрънцето истина се намира в уловеното с другия, но разпознато в теб, независимо колко е малко или невзрачно. От повече нямало смисъл, защото безкрайният океан на любовта се раждал в зрънце. Достатъчност бе мотото в живота му и приемаше най-различни измерения в различните ситуации.

Мъжът ми нае кола, която подозрително приличаше на стар руски луноход от някоя завоевателна акция на извънземни — нито джип, ни пикап с вериги като на танк по гумите и особена, допълнително монтирана „каска“ отгоре, под която инсталирахме Ванесса. Чудех се дали такова приспособление предпазва от честите ерозийни каменни дъждове, или от мините по пътя, но без много да мисля, се качих и потеглихме. Немрут е отдавна застинал вулкан, чийто кратер бил с височина около 4000 метра, но поради честите вътрешни изригвания и разрушения се е смъквал многократно и днес най-високата точка наброява 2935 метра — Сиври тепе. Бил е активен за последно от 1411 до 1441 година и оттогава спи. Езерото Ван е образувано от застиваща лава с високо содено съдържание, примесено със солени води, и представлява чудата гледка със своите сини и бели ивици, които плуват паралелно и никога не се смесват. Водата е мекичка, но мазна и къпещите се в нея имат неприятното усещане за полепване. Кратерът е с основа около 40 кв. километра и се нарежда четвърти в Европа и шестнадесети поред в света. На повърхността му има 5 големи езера и множество малки гейзери, дълбоки и тесни отвори за лава и 6 големи пещери. Най-голямото езеро върху кратера е с дълбочина 155 метра и площ около 15 квадратни километра и е с 2247 метра надморска височина, а езерото Ван е на 600. Голямото езеро носи името на кратера и има сладка вода, бистра, студена и пивка, без мирис, цвят и вкус и в дълбините му живее особен вид шаран, също без мирис и вкус. Второто по големина езеро в близост до първото е с температура на водата 40 градуса, която в летните месеци достига до 60, и водите са лековити, често ползвани като цяр за ревматизъм. Малките езера са свързани помежду си с подземни канали, а в началото са били едно цяло и представляват интересна графика на езерната карта — като синджир, обрамчил основното езеро, но без да му тежи. Най-малките понякога пресъхват по време на летните горещини и се раждат наесен с дъждовете или напролет с разтопяването на снеговете. На около 160 метра на изток от езерцата се намират интересни пукнатини с водни изпарения. Те не са магмени пари, а резултат от подпочвени води, загрети под повърхността. С тях лекуват астма, бронхит и бъбречни заболявания и наоколо винаги има хора. Шестте пещери не са по-малко интересни: с ширина 3 метра и дълбочина около 2 средно са своеобразни фризери, разположени в гънките на кратера, и около входовете им въздухът е хладен до студен и представляват чудни места за почивка в топлите дни — като самородни природни климатици, разположени около най-горещите точки на вулкана. Една от тях днес е почти затрупана и има тъничък отвор, през който се вижда вътрешността й, цялата покрита с лед. Ирис подхвърли, че природата си знае работата — дори в огъня пази своя живот, но е безсилна срещу възможността за свеж полъх и ако някой се чувства изпепелен, достатъчно е само да поиска да се измъкне от пепелищата и да диша. Кратерът е покрит с дебел сняг 4 или 5 месеца в годината и е чудесен терен за зимни спортове, има построена писта с дължина 2517 метра, всички необходими съоръжения и лифт и дори тук, в това забравено от Бога място, не липсват туристи — понякога срещахме китайци, иранци, французи, италианци и други, а около езерцата открихме палатков лагер на един дружелюбен англичанин геолог, разположен там от години. Ученият изтеглил имуществото си от Лондон в Турция, купил си джип, съоръжения и палатка и се заселил на вулкана. Местните хора му носеха провизии от града и селата и му помагаха да оцелява, а той изглеждаше щастлив и омиротворен както всеки човек, намерил дома си.

От висините на кратера гледката бе изумителна — погледът тръгва от низините и странното езеро Ван, минава през острова в сърцевината му, изкачва се по Сюпхан планина и стига чак до Арарат — бялото великолепие на света. Земните гънки — пламтяща лава преди столетия, днес бяха гостоприемна земя, грижовно обгръщаща всеки посетител, аз докосвах пръстта й с ръце, а в мен си прокрадваше път усещане, като че земята говори чрез допира и влива по вените ми отдавна забравен шепот. Или стон… Детето щъкаше насам-натам, пипаше тревичките, заравяше пръстчета в зеления мъх и дишаше свобода. Ирис и Джан бяха седнали на една скала и съзерцаваха тишината с допрени ръце. Помислих си, че съществувам в непрекъснато случващо се чудо. На брега на голямото езеро бяха опънати няколко огромни шатри, предлагащи плътна сянка през лятото и завет в студените месеци, и ние разгънахме одеяла под тях, наизвадихме зеленчуци, хляб и сирене, малко газово котлонче и чайник и си спретнахме чудесен пикник. После сплетохме дългите къдрици на Ирис на много плитчици и със смях съвсем го вписахме в пейзажа, така напомнящ индиански бивак. Полежахме на тревата, загледани в първите пролетни облачета, и Джан ни попя любими песни така, както никога досега не го беше правил, и посвири на странно прибраните си и сгънати пръсти на двете ръце. Простичкият живот бе именно това — не изискваше нищо, само присъствие във всеки един момент и споделена с величествената природа тишина. Потъвайки в очите на любимите ми хора, дочувайки гласа на сърцата им в безкрайния простор на синевата, аз познах светостта и пречистващата сила на мълчанието. Помня думи, изречени тогава безшумно като ветреца, галещ лицата ни: „Мълчанието не е бездействие, а непосилен труд“. Ирис винаги ме учеше, че движението в сърцето ми строи прегради срещу осъзнаването и че се налага да спирам поне понякога, и тази малка строфичка породи в мен безброй въпроси.

— Да действам или да бездействам в крайна сметка? Противоречиво е…

— Не е.

— Как да не е, чуваш ли се: мълчанието не било бездействие, а непосилен труд?!

Красивите му очи припламваха с веселие и започваше да говори за съвсем други неща. Аз на свой ред му цитирах новонаучени сентенции и се опитвах да разсъждавам.

— Ето, точно това ти казвах — спри. Когато спреш, ще заработи друго. Във всяка машинка трябва да има ред, но този ред вече съществува, не се опитвай да го създаваш сега, така само твориш анархия.

Най-накрая разбрах. Той ми казваше да не мисля, но до това стигнах с мислене. Противоречие беше и толкова. Мъжът ми се смееше и подхвърляше, че мога да мисля, колкото си искам, но да не задържам мислите, понеже ставало навик, и аз съвсем се обърквах, гледайки как между тях съществува безгласно разбирателство и хармония. Джан никога не говореше за нещата, които са споделяли с Ирис преди, миналото им бе забулено с плътни воали и само понякога проблясваше по някоя комична случка или история. Когато се запознах с Джан, той бе странен и мълчалив и след години нищо не се бе променило, но някак наистина ми бе навик да го приемам такъв и да не очаквам разяснения, и в този миг осъзнах какво всъщност се опитват да ми покажат: движението в мен — мисли, чувства, емоции, бе изградило своите система и ред и те не допускаха нищо външно да им влияе… Затворих очи и си представих собствеността си — голяма сложна машина с ръждясали трудноподвижни или прекалено разхлабени болтове, ръчки и дръжки, светещ пулт, по който блестяха всякакви емоционални копчета и лампички и нито едно ръководство за управление. С този кораб можех да стигна само до някой замръзнал в бездната метеорит и да имам късмет, ако го уцеля. Разсмях се. Ирис ми каза, че е безнадеждно. Хвана брадичката ми и ме обърна към малкото езерце. Под слънчевите ласки и докосването на ветреца водата танцуваше лекичко в компанията на множество светлинки с най-различни фигурки. Лъчите вмъкваха искри до пясъка на дъното, които вълните, задвижени само от вятъра, по повърхността леко разчупваха, подемаха нагоре и ваеха с тях чудати черти и точки, досущ красива калиграфия, изписвана с неземна ръка. В този момент не мислех за нищо, не можех… Погледът ми бе уловен и не ми принадлежеше.

Влезе март и Ирис замина. Не знаех къде е отишъл и много ми се искаше да се върне бързо. Вкъщи нещата бяха спокойни, Ванесса имаше нови зъбчета, мъжът ми си идваше почти всяка вечер и прекарвахме много време заедно, бих казала — почти достатъчно. Усещах, че мисленето ми се променя и вече по-рядко се ядосвам или тъгувам, поезията напомняше за себе си понякога, но красивите думи от Ирисовите книги я притихваха и аз се чувствах щастлива. Не излизах много, Татван бе в разкопки — асфалтираха пътища, строяха сгради, а Зина гостуваше на дъщеря си в Анкара. Когато беше възможно, избягвах срещите със съпругите на военните, следобедните чайове и коктейлите и си стоях сама вкъщи с много време за размисъл, но признавам — имах нужда от хора. Джан получи известие за татбикат — военно обучение, което щеше да продължи осем седмици в една гора близо до Бурса, на хиляди километри от нас. Новината ме парализира — не биваше да ме оставя сама точно сега, но нямаше как и скоро замина. Бе предложил да гостувам на родителите му в Анкара, за да не се чувствам самотна, но категорично отказах, за сметка на това майка му пристигна дни след неговото заминаване, а след седмица — и баща му. Домът ми се превърна в лудница — всякакви съседки и съпруги на колеги заидваха вкъщи да ги поздравят с добре дошли, чайовете със задължителни покани зачестиха, подновихме протоколните закуски и следобеди у нас и почти не усещах как минава времето, докато една сутрин, съвсем призори, от портала не ме повикаха за посещение. До синята метална врата в сянката на утринната мъгла съзрях Ирис. Идеше ми да го заудрям и да му закрещя заради дългото отсъствие, но само стоях и го гледах — тъмната сива качулка с немирни къдрици под нея, топлите сини очи и болезнено близките пръсти. Беше отслабнал до неузнаваемост, но изглеждаше весел. Предложи да се разходим до острова в по-късните часове на деня. Оставих Ванесса на баба й и още след час бях на кея, където го заварих да ме чака в малка моторница с излющен окаян вид. По време на плаването не виждах нито кристалната вода, нито красотата на пробуждащата се природа, не виждах и него, можех само да го вдишвам със затворени очи и да се радвам, че е толкова близо. Всеки човек притежава характерна миризма, лека или по-остра, но изключително индивидуална, а у Ирис такава нямаше, което неведнъж ме озадачаваше, регистрирах ли, че просто ухае на мен. Пристигнахме в мълчание и отново в мълчание се изкачихме по хребета до малката църква. Нечия грижовна ръка бе сковала мъничка пейка зад храма и Ирис ме отведе до нея. Носеше странен сак, подобен на раница с една връзка, от който извади две малки бандани (кърпи за глава) — черна и бяла, и завърза бялата на главата ми. Седеше до мен и гледаше морето, а аз се лутах в някакви романтични усещания и фантазии и вече не се чувствах никак уютно. Мина половин час така и ме поведе към църквата. През нея се стигаше до малка стаичка със стълби към кулата и друга, по-голяма, вероятно ползвана от свещеника, живял някога там. Всичко бе покрито с огромни платнища и имаше скелета, дъски и инструменти, струпани в ъгъла, и аз се зачудих защо бяха оставили отключено, но нямах време да размишлявам — Ирис свали палтото си и видях, че носи тесен бял клин и пола, много прилична на тези на дервишите. На гърдите му имаше тъмна ризка с прихлупване. Завърза над косите си черната бандана и се усмихна.

— Ти си суфи ли… — Изненадата ми бе искрена.

— Суфи? Не… Какво значи да си суфи…

Хвана ръцете ми и ги повдигна встрани. Внимателно обърна дланите ми надолу и за миг ми се строи, че нещо напява, но не видях да раздвижва уста. В тази поза ръцете ми напомняха на нещо странно — приличах на двуглав лебед с тъничко безкрило тяло, обърнал главичка към земята, и друга над нея, но с поглед от небесата сякаш. Бях виждала танцуващи дервиши и ръцете им — дясната длан винаги сочеше нагоре, и сметнах, че той просто се шегува.

— Можеш ли да запомниш това и после да го направиш пак…

— Да…

Огледах ръцете си, вдигнати във въздуха, и се засмях. Щом искаше, щяхме да ставаме дервиши днес, по-добре, отколкото да го няма изобщо. Но Ирис бе съвсем сериозен, хвана ме за ръка и ме изведе навън през една задна врата и пред очите ми се разкри чудната гледка на безкрая, плискащ вълни в краката ни. Зад църквата нямаше пейки, затова той седна на земята със свити колене и ме покани до себе си. Можех да усетя росата, все още жива по листенцата на тревиците, но виждах само очите му. Гледахме очите си дълго, после той забарабани ритмично с ръце по коленете си и макар да не чувах музика, можех да разпозная ритъма. В ума ми изникнаха хиляди танцуващи дервиши, чух дарбуките им и ми се прииска да се повъртя с тях. Вдигнах ръце, както ми показа, затворих очи, усетих как дясната ми пета сама се завърта и усещането бе невероятно — чувствах в себе си сили да полетя над скалата, на която бяхме, не просто да танцувам, но Ирис хвана ръцете ми и ме спря. Цялата картина изчезна, притиснах се в него и потънах в топлите му устни.

Съзерцанието на росата влива в ума невидими нишчици, свързващи съзнанието с неуловимото, разтваря погледа и сетивата и някак изчиства. Навярно заради прозрачността й, щом през капчиците мога да видя и слънцето, и сенките, а и живота. Задържа мисълта и я спасява от самата нея, влива й красота или не-красота, просто нищо, което да бъде остатъчно или трайно, а само мимолетно… И ако пазя споменната визия за нея, то е, защото е само конденз — излишък от водни пари по повърхността на растенията. Излишък. Заради понижени температури. И нищо от онова, което усещаме или чувстваме, не би могло да бъде различно. Замайването ми бе плод на собствените ми очаквания и когато Ирис нежно прошепна в дъха ми, че бихме могли да се радваме на всеки допир с него, когато и както имам нужда и когато поискам… усетих как целият ми свят се разпада, потъва, гърчи се и издъхва. Той правеше всичко това заради мен. Защото аз имах нужда от докосване или защото аз имах желание за целувка. Самият той бе просто един инструмент, съвсем без нужди или желания, или поне така ми се струваше в онзи миг на замъгление и тъга. Той би направил всичко, защото то бе частичка от службата му. Не си представях, че мога да докосна нещо толкова желано и топло и същевременно толкова хладно, и се улових отчаяно за спомена за очите му, когато държеше ръцете ми в църквата — от тях бликаха възторг и любов, каквито аз дотогава не познавах. Тръгнахме си, а в лодката той непрекъснато ме целуваше по косата. Вкъщи родителите на мъжа ми играеха на конче с Ванесса, животът течеше постарому, войници катереха баирите над Татван, Ханъм Ефенди организираше чайове и галавечери, а аз исках да ме няма. Ирис нямаше телефон, но не желаех да излизам, затова не го видях и чух цяла седмица, докато не се върна съпругът ми. Доведе го вкъщи една вечер и изненадана установих, че майка му и баща му го познават. Прехапах устни и замълчах, а животът ми се струваше някаква гротеска, разкривена по платно на пиян художник, объркал краските. Виждах Ирис различен. Мълчеше по друг начин, очите му плуваха препълнени всеки път, когато ме погледнеше. Очите му, тези на мъжа ми, на Ванесса — всички ми се преливаха в съзнанието и в един момент ясно осъзнах, че ме е оставил сама да се изправя срещу демоните си, да ги превъзмогна и едва после да мисля. Усещах безмълвна подкрепа и присъствие някъде много навътре в мен; някъде, където нямаше място дори за него. Не мина време и отново замина, този път за по-дълго. Преди да си тръгне, в онази мрачна и страховита вечер ми остави плик с молба да го прочета, когато се родя. Рожденият ми ден наближаваше — началото на май бе топло и усмихнато и аз със смесени чувства извадих плика от бюрото си. Без аромат, само с името ми на него. Подаръците му винаги бяха странни, но този разтърси цялото ми същество по нечуван начин. В плика имаше листче с един красив стих:

Защото изгревен е мракът

и ти сега си най-смълчан свидетел

в една от пясъчните нощи на сърцето си…

Единственият Ирис разгърни:

развети бели сълзи на дервиши.

Под палещата болка на гнета,

разтворила устици към преклона ти,

не са ли те ухание на роза.

Не си ли ти ухание на роза.

Под листа беше сгъната и бялата бандана. Сълзите в онази утрин дойдоха при мен и останаха завинаги.