Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Меги Гювенал

Заглавие: Извезани души

Издание: първо

Издател: Сдружение „Хулите“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 2013

Главен редактор: Ганка Филиповска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Рая Христова

ISBN: 978-639-7068-04-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4889

История

  1. — Добавяне

Сетива. Операцията. Мардин, Анкара 2005 г.

Ние ще го предадем на децата си, а те — на своите деца, и то никога няма да умре.

Kahlil Gibran

Бяхме в Мардин вече втори ден.

Руси бе седнал по турски върху шарено килимче със забит нос в купа плодове, въртеше глава на всички страни, сумтеше и подхвърляше по някоя неразбираема дума. Почти можех да видя образите, с които воюва, докато отделя сочните зърна на огромна чепка грозде.

— Не ти ли харесва тук?

— Как да не ми харесва, ти луда ли си! А ние у наше село си мислим, че живейм!

Преметнах през лицето си тъничкия извезан воал на роклята, с която ме бяха пременили — красиво творение на източното изкуство, и посегнах за фурма. Седяхме в подземна зала със стени, изографисани на ръка, и разглеждахме чудните подобия на икони, фреските и рисунките на лалета и рози по облия таван, нежно обграждащи едно светещо златно око. Надолу от окото се спускаше тежък синджир с форма на няколко увити една около друга змии, а последната бе захапала огромна кристална капка — полилея, който осветяваше меко водата на малко басейнче, над което Ванесса се опитваше да улови някоя от цветните рибки. В големи боядисани в златно дървени клетки пърхаха безброй канарчета, малки и големи папагалчета и други птички. Зад тях грациозно се извисяваше мраморен балдахин с нежни бели завеси, а около него мрежести паравани закриваха тихия уют и мекотата на куп възглавнички, нахвърляни по пода. Навсякъде имаше каменни светилници с ароматни свещи, индийски пръчици, тесни високи масички за напитки, ниски с дърворезба с пълни фруктиери по тях и из цялата тази приказна идилия като светулки щъкаха момчета с извезани елечета и наглеждаха чашите ни. В мен бушуваше буря — това бе дом на сина на чичото на Бериван, тънещ в разкош като в приказка на Шехерезада, а нещастната му племенница мръзнеше в някакво планинско село сред непознати. Знаех, че навярно няма да имам друга възможност да се докосна до подобна красота, и исках да изживея гостуването истински, но мислите не ми даваха покой. Тъкмо раззинах уста да разваля удоволствието и на брат ми, когато вратата се отвори и влязоха мъжът ми и домакините.

За нашата принцеса — промълви чичото и ми поднесе красив букет бели рози, който, щом го докоснах, се разпадна в ръцете ми и цветята се посипаха около мен като нежен дъжд от листенца и аромати. Едва успях да ахна, и осветлението загасна, всички насядаха и се изтегнаха по възглавничките около шадравана и с нахлуването на цветен дим в залата влезе нежна музика. Именно влезе, понеже с движението на дима, точно следващ ритъма, можех да я видя… Когато изпълни цялата зала и навсякъде около нас се къдреха разноцветни струйки, една по една плавно доплуваха седем девойки в ефирни воали. Имаха венци от рози в косите, ръцете им бяха сключени пред гърдите, завързани с копринени шалове, а босите им нозе подрънкваха от гривни, синджири и белезници, които по-късно, по време на танца, умело отключиха и захвърлиха. С едно око успях да зърна как се отвори малка вратичка в стената зад мен, усмихната жена приласка детето ми с играчка и го отведе. Девойките бяха потопили нозе в басейнчето, приведени напред една към друга в красива плетеница над шуртящата вода, движеха ръце над косите си и леко се поклащаха. Момчетата смениха чашите ни с огромни конячени капки, в които плуваха пияни плодчета. Музиката се забави и момичетата се извиха назад — гледката бе изумително красива, приличаха на нежен лотос, а от тавана меко се спусна топло течение, което развя воалите им към нас. Между феерията от коприна изникна ръка, обсипана с накити, които един по един изхлузи, и те нападаха със звън по плочките, пръстите се разделиха, сякаш не бяха части от едно същество, татуировките по тях оживяха и всички гледахме като хипнотизирани. Един поглед настрани ми показа, че срещу всеки имаше такава ръка с танцуващи странно пръсти, която се приближава все по-близо и по-близо. Можех само да се досещам за развитието на танца, ако не присъствах и аз в залата, и намусено се извърнах, но в този момент музиката секна и момичетата се изпариха. Домакинът се смееше звучно и ми пожела да не се отказвам. Засрамена, разбрах, че представлението бе прекъснато заради мен, и подканих момичетата да продължават. В залата отново зазвуча музика и ако не бъркам — бе само един духов инструмент, подобен на зинк, който по-късно видях — представляваше дълга извита тръба с интересно разклонение за устните. Държеше го девойка, седнала в самия център на басейнчето, а около нея светлинките играеха, сякаш живи пеперуди или приказни нимфи. Татуираните пръсти се появиха зад мен, нежно масажиращи раменете ми, после танцът им започна в опасна близост до очите ми и имах чувството, че наистина ме хипнотизират. Не бях в състояние да се откъсна или да погледна какво се случва с другите. Не бях докоснала чашата с алкохол, а се чувствах замаяна и отнесена. Днес, когато описвам това вълшебство, се чувствам, като че ли издавам съкровена тайна, която ще изгуби омаята си, споделя ли я с друг. Толкова много чудни мекота, нежност, ефирност и феерия плуваха около мен, сякаш невидима сила раздвижваше пространствата, разменяше местата на деня, нощта, света и космоса; сякаш не седях до ръба на домашно басейнче върху меки възглавници, а плувах извън себе си, над целия свят и можех да докосна със сърце всяко дихание в него… Момичето със странната тръба забърза ритъма, далече зад стените се дочуха приглушени дарбуки и барабани, силен плясък с ръце прекъсна всичко и настъпи дълга тиха пауза. Залата плувна в ароматен дим и когато се разсея, видях танцьорките, подредени една над друга около басейна. Нататък вече не виждах нищо, можех само да чувам и усещам. Седемте момичета танцуваха като едно живо тяло, извиващо се между нас, и в един момент бяха съвсем близо, а в следващия — в другия край на залата. В ръцете им зърнах дайрета, но звукът ми убягваше, долавях само пляскащи или тупкащи ръце — странна музика, произведена от невидими музиканти. Розите в косите им се пръскаха навсякъде и около мен нежно се сипеха бели листенца и воали. Една ръка ме дръпна и изправи, но не можех да се движа или да танцувам, затова ме поведе към мраморното подобие на легло, където се отпуснах върху меките възглавници и заспах, а сънят ми бе неясно състояние на плуване, редуващо се с пълно безсъзнание, полет и почивка. На сутринта не ме болеше глава, както очаквах, и ми отговориха, че в ароматите и напитките не са добавяни никакви опиати. Оказа се, че само аз съм се предала на омаята в такава степен, и всички изгледали танца до края, без да заспят. Засрамена попитах дали не може да го повторим, и домакинята през смях каза, че в живота някои неща се случват само веднъж, като любовта.

Старинният Мардин плени сърцето на брат ми и той ми обеща да дойдем пак. Това място се намираше в сърцевината на една страна, на светове далече от цивилизования ни познат свят, и същевременно не присъстваше никъде — така индивидуално и без принадлежност в своята уникална красота и неуловимост. Руси и Джан се чувстваха чудесно в белите дълги роби без шевове и макар да се шегувах с тях, че денонощно се разхождат по нощници, споделиха, че облеклото на съвременния човек е тежко и неудобно. Ванесса не се виждаше никъде и когато тръгнах из огромния замък да я търся и я намерих в обширна игротека с всякакви изкушения за хлапета, изобщо не се учудих, че не й липсвам. Детето играеше под грижовните погледи на невидими жени, хранеше се и спеше направо там на мекия под между играчките и никакви ограничения не спираха фантазиите му. Отбелязах наум точка за кюрдите и си обещах да опитам да не ограничавам дъщеря си и аз и като начало — да изхвърля многото мебели от детската стая вкъщи. Животът тук не беше луксозен в никакъв случай, той бе достатъчен. Всички работеха единствено за доставяне удоволствие на близките същества и присъстваха само за да ги радват. Научих, че момичетата и момчетата от прислугата и танцовата програма са там по свое желание и печелят добре, а подобни атрактивни зрелища не са ежедневие, но присъстват в програмата за гости. През останалото време семейството живееше като всички останали хора, но някак по-внимателно, с повече грижа за другия, с повече обич. Или моите сетива бяха настроени да улавят това именно заради личните ми душевни сътресения. Гостуването ни в този дом бе една чудесна терапия и ние благодарни решихме да се върнем към задълженията си. Очакваше ни ГАТА и детският хирург, който искаше да му дам Ванесса за няколко часа с обещания да ми покаже на лента случващото се зад зеленото перде. Настанихме се в зоната за гости на медицинския военен университет, понеже не ми се занимаваше с угрижени роднини, но дори там нямахме мира. Новината, че брат ми е в Турция с нас, бе обиколила родата и телефонът се нажежи до червено от покани за вечери, гостувания и чай визити. Подготовката за операцията на бебето щеше да трае само ден и в сряда сутрин малко преди да пристигне хирургът, ни въведоха в детската предоперационна. Представляваше шарена зала с малки канапета и масички, отрупана с играчки, дървени кончета за яздене и всевъзможни забавления за отвличане вниманието на малчуганите. Надянаха ми зелена маска, по която с флумастери изрисувахме цветчета и рибки, за да не плаши, и пъстра престилка за придружители. На Ванесса донесоха „еликсира на щастието“ — сладка напитка със съдържание, което отпуска и заличава страх и напрежение. Тя го изгълта набързо повече от интерес към странната чаша с две дъна и звънчета по нея и размахвайки плитчици, замина към операционната в ръцете на една сестра. Лекарят се отби да ме попита имам ли нужда и аз от успокоително и усмихвайки се, ми нареди да чакам долу резултатите. Чакалнята се оказа огромна тиха зала, в която угрижени родители следяха изписващите се на голям екран имена на завършващи операции с подробности за забавяне или усложнения и данни с координатите на децата. Сигурно съм била много заплесната в мислите си, щом пропуснах да прочета, че Ванесса е излязла, и едно момиче ме задърпа към асансьора и стаята на детето. Там някаква майка я беше прегърнала и се опитваше да я успокои. Сестрата ми обясни, че детето не изпитва никаква болка, но се страхува от превръзките на ръцете си и е замаяно от упойката, посъветва ме да затъмня стаята и да се постарая да я приспя. Заспа бързо и аз си отдъхнах. Донесоха видеокамера с филма от операцията, който не успях да изгледам до края, макар да бе изчистена работа без никаква кръв — разрезите бяха в естествената черта под палчетата на ръчичките и медиците просто бяха изтеглили непослушните жили на мястото им, освобождавайки костичките да се движат свободно. Имахме двуседмични прегледи и спрей, който да впръскаме върху разрезите, в случай че Ванесса не желае да търпи превръзките — своеобразно силиконово покритие, което образува филм върху раните, предпазващ от замърсяване и позволяващ миенето, но не бе за препоръчване при толкова малки деца, както впрочем и лазерът — затова операцията бе стандартна. Бях доволна от отношението и резултата — детето ми беше здраво и вече не ме интересуваше болестта като феномен, който би могъл да засегне целите ръце. Хирургът сподели, че се е случило в резултат от секциото — късно нахлулият в мозъка кислород предизвикал аномалия, която обикновено се проявява между една и седем годинки. В болницата имаше дечица с изкривени крайници, които нямаха нейния късмет и провеждаха тежки и болезнени терапии без яснота за подобрение, и аз за пореден път се уверих колко е важно да не се нарушава естественият ход на нещата и децата да се раждат без напредналата медицинска намеса, а по нормален път. Ванесса бе имала шанса да се отърве само с това. За награда, че е изтърпяла своята операция геройски, я заведохме в зоопарка на столицата и аз с изумление се спрях пред клетката на едно измъчено бяло прасе, чиито ребра се брояха и кожата му прозираше. Децата отпред се смееха и го сочеха: „Вижте, вижте — домуз, не яжте домуз, за да не станете на домуз“, и ми дожаля за горкото животинче, но от друга страна, тук си беше много по-добре, отколкото в някоя кланица на „Родопа“. В този зоопарк имаше всякакви животни и ние си харесахме едно бебе маймунче, измъкнало се през мрежата, ръфащо захвърлена обелка от банан, и когато извикахме охраната да го прибере, Ванесса се разплака. После пояздихме понита и красиви черни коне в секцията за езда, посетихме аквариум, в който се снимахме пред стъклената стена на дома на акулите — смея да твърдя, че дори през дебелото стъкло зъбите им изглеждат достатъчно страшни и не бих искала да общувам с тях на живо; имаше тигри, лъвове, слонове, хипопотами и носорози и въпреки чудесните условия, в които живееха и изглеждаха обгрижвани и защитени, това място ми се стори едно от най-тъжните на земята. Побързах да си тръгнем оттам и определено не исках да се връщам. Погостувахме на роднини за кратко, а брат ми се наложи да си купи още един сак, за да може да побере подаръците. Изпратихме го за София с българските авиолинии, понеже копнееше вече за българска реч, и преди да отлети, го накарах да обещае, че няма да е тук за последно. Не ми се искаше да си тръгва. Независимо какви връзки създава човек в своя живот, нито едно същество — дори партньорът или децата, не може да замести онова, което съществува между братята и сестрите, и аз дълго гледах самолетната ивица в небето, отнасяща надалече една съзнателна част от съществото ми. Преглътнах тъгата си и се насочих към гишетата за билети, за да поръчам три за Муш.