Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Меги Гювенал

Заглавие: Извезани души

Издание: първо

Издател: Сдружение „Хулите“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 2013

Главен редактор: Ганка Филиповска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Рая Христова

ISBN: 978-639-7068-04-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4889

История

  1. — Добавяне

Съзнания. Татван, 2004–2005 г.

Хиляда души ще падат от страната ти И десет хиляди до десницата ти, Но до тебе няма да се приближи.

Само с очите си ще гледаш И ще видиш възмездието на нечестивите.

Понеже ти си казал: Господ е прибежище мое, И си направил Всевишния обиталището си.

Затова няма да те сполети никакво зло, Нито ще се приближи язва до шатъра ти.

Защото ще заповяда на ангелите Си за тебе да те пазят във всичките ти пътища.

Псалм 91

Просто не можех да откъсна очи — дървените фигурки, украшенията за стена от сребро и кожа, тъканите пана, закрепени за бамбукови пръчици, короните, табуретките и иранските масички с дърворезба, параваните, сандъците… Всичко в този магазин беше разкошно. Собственикът, дребен човечец с развален турски, гордо съобщи, че ги доставя направо от индийските кораби, акостирали около Искендерун, или от иранската граница. В Индия работната ръка била евтина и той си набавял комплект масички, 7 на брой с различна големина, за 20 лири, а ги продавал по 100 всяка. Едва се сдържах да му прошепна, че в Истанбул са по 800 и повече, но си замълчах. Тук пазарлъкът е закон, традиция и никога не минава без него, затова измъкнах една красива силиконова роза с дървена дръжка от вазата до мен и се запазарих за цената. Докато се разправяхме, изпихме по два чая и опитах най-вкусните меденки на света. В крайна сметка се договорихме да му я плащам разсрочено — цели седем месеца, и свалих цената й от 9 на 7 лири. Човекът ме гледаше удивен, а аз твърдях, че имам само дребни, но не мога да си тръгна без розата. И наистина имах само някакви стотинки, след като дадох на един пекар 20 лири, за да ми извади изпод щанда поничка за Ванесса, неблагоразумно огладняла по време на Рамазан. Преди години в Либия свекър ми бе преживял нещо ужасно, понеже се навел да пие вода, докато слънцето напичало около 12 часа — цяла тълпа религиозни мъже го нападнали и едва успял да измъкне от джоба си документ, че е опериран преди седмица. Все си спомнях случая, звъннеха ли барабани и гонгове за сахур. Още преди разсъмване по улиците минават момчета и приканват към събуждане, за да не пропусне някой последното хранене. По време на Рамазан терорът намалява, хората празнуват и не се избиват, но този пост бе по-различен. Тъкмо излизах от дюкянчето, когато по улицата притича група мъже, после чух изстрели. Гърмяха се направо там, на два метра от мен, и детето ми гледаше как падат. Продавачът ме дръпна в магазина и захлопна вратата. До момента нямах представа какво означава шок. Седях, мълчах и не мислех, изобщо не можех да помръдна и в ума ми само проблясваха минали събития, свързани някак с ВИС1 и ВИС2, които веднъж се стреляха по улиците на Пазарджик, а хората залягаха под масите в кафенетата, но това тук беше друго. Беше война. Успях да напипам телефона в джоба си, но не знаех на кого да звънна. Мъжът ми можеше да не вдигне и тогава щях да се предам съвсем. Позвъних на Зина и тя след десет минути ме прегърна. След малко всичко утихна. Бутнах Ванесса в ръцете й и излязох. Една забрадена жена беше паднала над кървящо тяло и щом ме видя, се хвърли срещу мен и ме заблъска. Веднага наизскачаха войници, отблъснаха я с прикладите и ме задърпаха назад, а аз чувах думите й: „Помоли се на твоя бог за сина ми, ти си гяур, помоли се за сина ми…“. Помня, че нямаше глас… След около час мъжът ми пристигна сериозно разгневен и изплашен и ме закара вкъщи, като взе ключовете със себе си на излизане. Минаха два дълги дни, в които се научих да пека хляб и питки, за да не умрем от глад с Ванесса. Накрая си дойде и каза, че всичко е свършило. Не ме пусна да изляза цял месец, но пък си остана у дома и макар да сумтеше и да не отговаряше на въпросите ми, виждах в очите му спокойствие и можех да спя. Съпругите на военните говореха само за последните събития и се наслушах на страшни истории, случвали се в различни точки на Турция. Започнаха да ни извозват до болницата и магазините с минибусчета с по шест въоръжени войници, имахме определени часове за излизане, а вечер след 20 часа никой не се показваше навън. Получих цял такъм ирански масички с дърворезба за подарък, комплект сандъци за чеиз, скрити един в друг и облечени с кожа, и множество красиви предмети, които бях загледала в онова магазинче. Нищо обаче не можеше да ми върне спокойствието и един ден се озъбих, че искам пуши — интересна тъкана вещ на черно-бели или червено-бели квадратчета с ресни, която терористите увиваха около главите си. Джан през смях призна, че съм неуправляема, и ми купи. За да ме накара да съм по-предпазлива и да осъзная сериозността на терора, веднъж контрабандно ми донесе пакет снимки, за което можеше да бъде арестуван. Бяха снимани две села около Хаккяри, нападнати от терористи преди месец, когато се стреляше и при нас. Къщиците бяха надупчени от куршуми, навсякъде имаше трупове на жени и деца, а една снимка смрази кръвта ми — бебе лежеше убито в люлката си. Не проумявах как е възможно, с кои ръце са посегнали да отнемат крехкия живот на тези същества — тяхна кръв, кюрди, но войната отдавна считах за нелогична. Той ми разказа, че много от терористите били студенти, между вещите им намирали книги и наркотици, а веднъж, когато заминал с отряд и заповед да изчисти селото, за което била подадена информация, че укрива ПКК група и селяните са избити, насреща му наизскочили само старци, жени и деца, до един въоръжени и готови да стрелят по всичко, което се приближи. Сред жените съзрял бременна и обърнал отряда. Хората, останали живи, се страхували от ново нападение и били готови да се защитават срещу терористи и войници. Тази случка му коства много, но тихо сподели, че има заповеди, които никога няма да изпълни. Гледах го и си мислех, че съм омъжена за убиец. Гледах го и си мислех, че ако някой насочи оръжие срещу Ванесса, аз самата ще стана убиец. Мислех си за собствената ми скрита дълбоко от мен същност, за която нищо не знаех и която подаваше ноктенца изпод страха и притеснението, допусна ли да излязат навън. Мислех си, че убитите момчета трябва да пишат стихове, да се влюбват и да пеят, вместо да умират с писъци. И че въпреки всичко обичах и милеех за този изстрадал народ, че светът може да му даде възможност да бъде добър, но не иска.

Приятелите на мъжа ми бяха предимно ергенчета на кратка служба или на първо назначение след офицерско училище и ние често ги канехме вкъщи на вечеря да похапнат домашна храна. Много харесвах Сюлейман и Феридун — тихи начетени младежи, с които неведнъж сме осъмвали в спорове за различни религии, обсъждали сме книги и филми, и ги чувствах близки като братя, което навярно се дължеше отново на носталгията ми и липсата на Руси до мен — по-малкия ми брат, когото много обичах. Момчетата ни гостуваха често и когато една вечер позвъниха и открих, че Феридун липсва, сърцето ми се присви от тревога. Попитах за него, но всички избягваха очите ми и цялата вечер не го споменаха. Така мина и следващият ден — без новини, и по-следващият, докато накрая не се разкрещях на мъжа ми да ми каже какво се е случило. Мъжете на Изтока имат неприятната черта да избягват директните отговори или започват отдалече, така че докато стигнат до съществената част, слушателят да е загубил интерес с надежда да се откаже. Аз обаче попивах внимателно всяка дума и той бе принуден да говори. Феридун беше стъпил на малка мина и се намираше във военна болница в Анкара. Изпивах мъжа си с очи, докато не каза „жив“. Накарах го да го повтори пак и още веднъж и накрая да позвъни, за да го чуя. Спасили го специалните обувки, които носят войниците в минни зони, изработени така, че да издържат директен взрив и да опазят краката. Обувките били премазани, стъпалата до глезените — също, имало вероятност да остане сакат, но бил жив. След седмица заминахме за Анкара и го посетихме в болницата, където той се смееше и се шегуваше, че имал девет живота, но гъстата му черна коса бе прошарена, а очите зееха с празнота. Пенсионираха го веднага и повече не се върна в Татван. Всички житейски ценности, придобити през годините, за мен изгубиха смисъл. Започнах да ценя живота по един различен начин, без да съм сигурна, че е съзнателно. Радвах се на всеки миг и не планирах утре. Вече не мислех за скъпата вила, която мечтаехме да купим за семейството си и бъдещите деца, вече не исках и деца. През дългите зимни месеци изгубихме и Али — младо момче от Измир, което почина от рак на кръвта; бяхме свидетели (кумове) на две сватби и отпразнувахме сюнет деня на малкия син на Нуриш. Тя ни покани сравнително рано и ние с радост приехме пътуването и възможността да се откъснем от напреженията в Татван за малко. В Анкара времето бе меко и празненството беше планирано в градината на един ресторант с езерце — красиво място, което за кратко успя да ми върне усмивката. До подредените маси и столове, облечени с тежка бяла коприна и завързани с тъмносини панделки с бучнато в тях жълто цвете, имаше място, отделено с красив праг от наредени по земята рози, в което бяха поставили старинно широко легло с балдахин, цялото отрупано с дантелени възглавнички и завивки. Около него светеха големи железни фенери и на красива закачалка висеше бяло копринено наметало с пух по края, извезано с тъмносини и сребърни цветя. На поставка до него почиваха малки извити бродирани пантофки, корона в същите цветове и сребърен жезъл. Сюнет се празнува тук като сватба. Това е денят, в който момчето бива обрязано ритуално и се превръща в мъж. Много съвременни семейства извършват операцията в добре оборудвани болници с лазер под зоркото око на медици, но повечето спазват традициите и сюнетът се прави от ходжа, който извършва обрязването намясто и без упойка, като дава на децата мед, за да им е сладко. Операцията е дребна и кратка — отстранява част от препуциума и не причинява силна болка, но страхът на децата е достатъчен да се обявя завинаги против. Съществуват няколко вида обрязване по света, също и женско, което по мое мнение е реално осакатяване и се прави с единствена цел — контрол, но дълбоките религиозни убеждения на хората и силната им вяра, че вършат нещо правилно, обикновено побеждават. Сюнет не е споменат в Корана, но се изпълнява от мюсюлманите по препоръка на техния пророк Мохамед, за когото се казва, че се родил обрязан, и подробности за церемонията са дадени в Хадисите, но само за момченца. Нуриш изглеждаше бледа и вяла, но се радваше на събитието. Синчето й пък търчеше наляво-надясно в костюм с вратовръзка и отказваше да стане мъж. След кратки уверения от баща му то примирено полегна на красивото легло и аз напуснах градината. Пистолетен изстрел извести края на обреда и се върнах да видя как е малкият. Лежеше пребледнял и завит до брадичката, а родата се изнизваше около него и закичваше жълтици по юргана. След около два часа той стана, сложи си короната и наметалото, обу бродираните чехлички и се присъедини към нас за тържествения обяд. Последваха снимки и танци и една огромна седеметажна торта, която малкият мъж разряза с огромен нож. Бурджу — по-голямата дъщеря на Нуриш, която учеше за кандидатстудентски изпити, намусено заяви, че нейните синове никой няма да обреже, и аз безмълвно се съгласих с нея. За щастие моят Бог ме дари с дъщери и до днес съм му благодарна, защото няма да гърмим нито по сюнети, нито по казарми заради синове. На празника видях и Семи, сгоден за приятелката си и много щастлив, и го накарах да ми обещае, че ще ми гостува. Върнахме се в Татван приятно отпуснати от срещата с роднини и красивия град, от който толкова бързах да избягам. Обстановката беше тиха, но аз вече приемах тишината за писък. Още на втория ден след пристигането посетих Зина, за да науча какво се случва. Тя се усмихна и каза, че има мир и нови бои за коса на „Лореал“, които ме съветва да изпробвам. По онова време ходех изрусена на кичури — всички турски мъже изрусяват жените си поне веднъж в живота, и аз седнах на креслото пред нея да си боядисам косата черна. Щеше да ми отива на настроенията.

Феридун се възстановяваше, Татван беше спокоен и нещата изглеждаха добре. Сега, когато пиша това, около мен има разпръснати снимки от преди месец, когато Феридун, красивата му светлоока тракийка и двете им момченца — Ада и Еге — на по 1 и 3 годинки, весело пляскат вълните на залива Сароз и очите им изливат светлина. Той остана сакат, единият му крак бе тежко наранен и не успя да се възстанови, но любовта ги прегръщаше и лекуваше всяка мъка. Тежко ми бе за всички загинали или ранени, но когато се случваше с човек, когото познавах и обичах, болката и тъгата оставаха завинаги. През годините поддържахме връзка с всички, били с нас в Татван, Хаккяри или Ширнак, и приятелството ни съдържаше дълбочина, която не може да се разказва. Изпитвахме удовлетворение да присъстваме един до друг безмълвно и безшумно и само очите ни подсказваха неизречения възторг от силата на живота.