Ф. Е. Гръб
Предговор

Капитан Джон Вос е бил несъмнено забележителен човек и може би най-добрият мореплавател с малки съдове от нашето време. Уестън Мартър, известен мореплавател и автор, е писал за него следното: „Лично аз мога да кажа само, че всяка думица на Вос за корабите и морето се оказа за мен чисто злато… Във всеки случай на това, което съм научил от него, дължа до известна степен живота си.“

Вос изглежда е бил голям особняк — човек на настроенията и хрумванията, което обаче не е влияело на мореплавателското му изкуство. Хората, които са го познавали добре, вероятно или са го обичали, или са го мразели: очевидно никой не е бил равнодушен към него.

Дъщеря му, покойната мисис Керълин Кун, го боготворяла. Уестън Мартър го уважавал много, а Норман Лъкстън, помощникът му през първия етап от пътуването на „Тиликум“, явно го е ненавиждал дълбоко.

Когато четем извадките от дневника на последния, който неговата дъщеря, мис Елинър Лъкстън, редактира и издаде под заглавие „Лъкстън прекосява Тихия океан“, виждаме, че е имало силен конфликт между личности. В няколко пасажа Лъкстън нарича Вос лъжец и намеква, че бил убиец. Много го било яд, че Вос написал и издал своята книга. Той твърди, че когато двамата предприели пътешествието си, се уговорили той, Лъкстън, да има всички авторски права и че Вос нарушил споразумението. За да бъдем справедливи към Вос, трябва да припомним, че Лъкстън не довършил пътуването: фактически напуснал експедицията след няколко месеца. Нещо повече, за дванайсетте години, които изтекли от раздялата им до излизането на книгата, Лъкстън не обнародвал никакво описание на случилото се през петте месеца, когато бил помощник-капитан на „Тиликум“.

В цялата си книга Вос е благосклонен към всички, които споменава, включително и към Лъкстън, който според собствените му думи прекарвал времето си в развлечения из пристанищата, докато Вос вършел цялата работа на кануто и попълвал запасите му, тъй че поведението на Лъкстън едва ли би могло да се нарече похвално.

Мис Лъкстън описва Вос като „… закален моряк, разсъдлив, самомнителен, с пристъпи на лошо настроение“, ала мисис Кун в писмата си от 1966 г. до полковник Дж.У.Д. Саймънс, тогава директор на Морския музей на Британска Колумбия, казва за него: „… той ми беше чудесен баща“, а когато предлага да поеме разноските за пребоядисването на „Тиликум“: „Чувствувам, че това е единственото, което мога да направя, за да увековеча паметта на моя скъп баща — той беше велик човек. Често си мисля за неговата смелост и изумителна любов към морето — казваше ми, че знаел, че няма никога да се удави.“ Ако тези две дами са прави, значи капитан Вос е притежавал еликсира на д-р Джекил^[1]. Възможно е, разбира се, просто да е притежавал от него повече, отколкото мнозина от нас.

Дълги години се водеше спор за националната принадлежност на Вос. Доста от съвременниците му са били убедени, че той е датчанин. Обаче в едно неотдавнашно писмо до мисис Ърсюла Джъп внучката му казва, че в Хамбург и до днес е запазена семейната къща. Годината на раждането му е все още неустановена.

В статия за Вос, излязла в австралийското списание „Сийкрафт“ от октомври 1959 г., Франсис Дики отбелязва, че той излязъл на море на шестнайсетгодишна възраст и получил шкиперското си свидетелство на четиридесет години. Самият Вос твърди, че тръгнал по море в 1877 г. и „изпълнявал всевъзможни длъжности, от палубен юнга до капитан“.

Справочниците на Британска Колумбия за времето от 1895 до 1901 г. сочат Вос като собственик или съсобственик на няколко хотела във Виктория, но това явно не е попречило на мореплавателската му дейност, както личи от разказите за приключенията със „Сора“ и „Тиликум“.

В един момент от кариерата си той се оженил и по времето, когато тръгнал на път с „Тиликум“ — май 1901 г., имал вече семейство с двама сина и една дъщеря. От снимка, направена по този случай, може да се заключи, че по-малкото момче е било между десет и дванайсет години, а за Керълин знаем, че е била шестнайсетгодишна. Другото момче изглежда е било по-голямо от сестра си.

След пътешествието с „Тиликум“ Вос приел поканата на един богат англичанин на име Талбот Клифтън да участвува в експедиция до Еквадор за търсене на злато. Революцията в тази страна провалила плановете им и Вос се върнал във Виктория, пристигайки там на 3 март 1935 г., след отсъствие от близо пет години. Тогава закупил хотел „Сент Франсис“ и започнал пак стария си занаят.

Не е известно кога се е разтрогнал бракът на Вос, нито по какви причини, но последното не е трудно да се отгатне. В 1903 г. той още пишел на жена си, и справочникът „Виктория“ за тази и за 1904 година го сочи като домакин на хотел „Доминион“. Или Вос не е бил добър съпруг, или жена му се е нуждаела от нещо, с което да убива времето си. Скоро след това мисис Вос се преместила в Портланд (щат Орегон) с Керълин, а може би и с по-малкото момче.

Преди пролетта на 1906 година Вос се оженил за някоя си мисис Ан Крофт от Сент Луис (щат Мисури), но тя умряла през август същата година.

Той станал първият кърмчия на първата спасителна лодка, действуваща от Виктория. Тя била с гребла и трябвало да се влачи на буксир до мястото на катастрофата от „всеки параход, който се случи на разположение“! Начин за спасяване, който твърде много зависел от случайността! Вос напуснал тази работа само след няколко месеца, през октомври 1906 г., поради спор с комитета, отговорен за лодката. През ноември с.г. закупил с двама съдружници тюленоловната шхуна „Елла Г.“, но изглежда, че това начинание не било успешно, може би поради подписването на Пелагийския договор между Канада, Съединените щати и Русия.

Вос продал хотел „Сент Франсис“ някъде към 1907 или 1908 г. и заминал за Япония, където станал капитан на тюленоловна шхуна — до 1911 г., когато Япония също подписала договора, който забранявал лова на тюлени, за да се запази този животински вид.

Тъй като бил без работа, Вос предприел с двама другари пътешествието си с „Морска царица“, което описва живо в настоящата книга. Именно на връщане в Йокохама, където Вос бил знаменитост в яхтклуба, Уестън Мартър се видял за пръв път с него след кратката им среща, когато Вос докарал „Тиликум“ в Кейптаун.

В предговора към второто издание на настоящата книга Мартър пише за Вос следното:

„Отначало той не искаше да говори, но на края топлите ни чувства към нашия любим герой стопиха леда; чувал съм дори намеци, че Вос говорел може би прекалено много. Мисля, че един ден сам е осъзнал това. Изведнъж престана изобщо да говори…“

Вос екипирал малко корабче, отплавал към Тихия океан и изчезнал. Естествено, предположили, че се е удавил, и Лъкстън все настоявал на това въпреки разкритите доказателства, които го опровергават.

Според Франсис Дики „… след изчезването му от Йокохама в 1913 г., когато мислели, че се е удавил в морето, един-единствен човек отказал да се съгласи с всеобщото мнение. Той започнал продължителни дирения и ето сега, в резултат от многогодишния му труд, е установено, че Вос стигнал с «Морска царица» Берингово море. Там я продал и станал капитан на шхуна, с която търгувал в Северния Тихи океан до пролетта на 1918 г., когато отишъл в малкото градче Трейси във вътрешността на Калифорния“.

„И тук, в Трейси, Вос се заловил не с какъв да е занаят, а с «шофиране на автобус». Това било малка пътническа кола, която задоволявала транспортните нужди на града: Вос вземал по пет цента такса.“

Съмнително е дали „Морска царица“ е именно корабът, с който Вос стигнал до Берингово море; от друга страна, възможно е да е преустроил някакъв кораб, за чиито мореходни качества е имал безспорни доказателства.

Жалко, че Франсис Дики не посочва изследвача, който се е добрал до тези факти, но няма съмнение, че Вос е живял в Трейси. На една снимка, отпечатана в неделното приложение „Островитянин“ на „Виктория дейли колънист“ от 2 май 1976 г. като илюстрация към една статия на мисис Джъп за Вос, се виждат той, мисис Кун, някаква племенница и „автобусът“ в Трейси около 1920 г. „Автобусът“ бил туристическа кола марка „Форд“, от първите „Т“ модели, който сигурно е навявал спомени на много от по-възрастните читатели на „Островитянин“. Установено е, че Джон Вос, „капитан на морска лодка“, умрял от пневмония на 27 февруари 1922 г. Мистър Дики казва, че той бил на 71 години, но щом е тръгнал по море през 1877 г., на шестнайсетгодишна възраст, навярно е имал само 61. Обаче ако е получил шкиперското си свидетелство на четиридесетгодишна възраст, както твърди мистър Дики, именно тогава трябва да е подготвял пътешествието с „Тиликум“, но това е твърде невероятно; следователно или е роден преди 1861 г., или е тръгнал по море, когато вече е минавал шестнайсетте.

Тъй като прекосил Атлантическия океан от Кейптаун до Пернамбуко, мнозина приписват на Вос заслугата, че е обиколил земното кълбо. При все че това не омаловажава ни най-малко постиженията му, той не е извършил такава обиколка, защото Пернамбуко се намира на 34°47’ западна дължина, а Виктория — на 123°21’.

От Пернамбуко Вос отплавал за Англия, където на 2 септември 1904 г. завършил епичното си пътешествие с тържествено посрещане и почести. Впрочем, макар и да е всеизвестно, че е бил избран за член на Кралското географско дружество, мис Лъкстън посочва, че той е бивал предлаган като кандидат за това почетно звание както в 1905, така и в 1914 г., но по някаква неизвестна причина не го избрали.

„Тиликум“ бил представен през 1905 г. на голямото изложение в Ърлс Корт като един от най-популярните експонати.

По-късно Вос или е подарил корабчето си, или го е продал. Новите собственици му сложили нов мотор и няколко години го използвали за рейсове край източните брегове на Англия, после го изоставили на остров Кенви, в устието на Темза. Там бил намерен в плачевно състояние през 1926 г. от един морски офицер. Той или някакъв негов познат писал на мистър Х.Т. Барнс от Виктория (Британска Колумбия), който бил очевидец на заминаването на Вос с „Тиликум“ в 1901 г., за да го уведоми за находката.

Мистър Барне разправил тази история на мистър Дж.И. Уорън, на времето началник на рекламното бюро на Виктория и остров Ванкувър, и измолил съдействието му за връщането на „Тиликум“ в родината. Мистър Уорън писал на мистър У.А. Макадъм, главен представител на Британска Колумбия в Лондон, който с помощта на обявление в списание по ветроходство се свързал с двама братя, А.У.Е. и А. Байфърд, които съобщили, че корабът гние в имението им и че мистър Макадъм може да го вземе, ако желае.

Рекламното бюро обещало да поеме всички разноски по опаковането и пренасянето на кануто до Виктория; опаковането станало, но когато параходната компания „Фърнес Уитни“ научила за тази работа, се наела да пренесе „Тиликум“ безплатно.

Пратката най-после пристигнала, но никой не се сетил да намери място за настаняване на кануто. Провинциалното правителство не го желаело пред сградите на законодателното събрание, а Канадските тихоокеански железници — пред хотел „Емпрес“. На края главният директор на хотелите на Канадските тихоокеански железници се съгласил да го поставят пред Кристалната градина на Дъглас стрийт, където няколко дърводелски фирми построили заслон за своя сметка, а Бюрото сложило подходящи надписи и извършило необходимия ремонт.

Кануто лежало и гниело бавно до 1937 г., когато клуб „Термопили“ във Виктория решил да направи нещо за запазването му и събрал близо 150 долара чрез подписка между членовете си. С тези пари и материалите, подарени от местни търговци, капитан Якобсен, член на клуба, възстановил „Тиликум“ според възможностите си.

Когато бил създаден паркът „Тъндърбърд“, убедили провинциалното правителство да даде там подслон на „Тиликум“. Поставили го на железобетонна основа, сложили отгоре покрив, ала го оставили почти на произвола. Към 1944 г. в резултат от занемаряване и вандалщина кануто било в плачевно състояние; тогава Историческото дружество на Британска Колумбия и клуб „Термопили“ обединили усилията си, за да убедят правителството да го огради с парапет. Клуб „Термопили“ предложил дори, ако е необходимо, да заплати парапета.

През 1958 г. огледът на „Тиликум“, извършен от членове на клуб „Термопили“, показал, че той страда от суха плесен, и клубът се заловил да го ремонтира наново. Няколко пъти през тия години тази патриотична организация боядисвала кануто за своя сметка.

През януари 1965 г. покойният д-р Г. Клифърд Карл, тогава директор на Провинциалния музей на Британска Колумбия, уведоми писмено полковник Саймънс, че мястото, на което е разположен „Тиликум“, е нужно за строеж, и предложи той да се премести в Морския музей, където може да бъде подслонен на закрито и да се радва на подходящи грижи.

„Тиликум“ се премести в новия си дом през март 1965 г. сред буря от протести на много граждани, които дотогава се примиряваха да го гледат как гние. Ето защо членовете на дружеството, под чието ведомство е музеят, изпитаха голямо облекчение, когато мисис Кун писа от Портланд на директора, че посетила музея и много се зарадвала, като видяла кануто на баща ѝ подслонено на сигурно място, където за него се полагат грижи. Тя предлагаше да заплаща бъдещите поправки и да подари на музея портрет на капитан Вос.

През февруари 1969 г. мис Лъкстън в писмо от Банф (Алберта) пожела да плати разходите по осъществяване плановете на музея да ремонтира „Тиликум“, както и да му сложи мачти, въжета и палубни принадлежности.

Пребоядисан, с нови мачти, въжета и носово украшение, „Тиликум“ почива сега, спокоен и гален, в главната зала на Морския музей на Британска Колумбия.

Както се вижда, горните сведения съм почерпил от няколко източника, включително архивите на Морския музей на Британска Колумбия, но най-ценният ми източник бяха трудовете на мисис Ърсюла Джъп, авторка на „Родно пристанище: Виктория“ и други книги за областта Виктория и за ония, които тръгват с кораби по море. Тя е може би най-голямата жива познавачка на капитан Вос и ѝ изказвам искрените си благодарности, загдето прочете черновата на този предговор, предложи някои поправки към него и даде допълнителни сведения.