Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пасть дьявола, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Глеб Голубев

Заглавие: Гост от морето

Преводач: Борис Миндов

Година на превод: 1979

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1979

Тип: сборник повести

Националност: Руска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: 25.I.1979 г.

Редактор: Милан Асадуров

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Рецензент: Каприел Керемиджиян

Художник: Стоян Илиев

Коректор: Светла Димитрова; Мария Филипова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1873

История

  1. — Добавяне

Толкова много чудни събития станаха само за един месец, прекаран от нас в „Гърлото на дявола“, че понякога ми се струва, като да са минали няколко години от оная тиха, спокойна вечер, когато в хола на заседателната зала на „Богатир“ започна обичайната оперативка. Но дневникът ми потвърждава: всички по-нататъшни събития са станали действително в течение на пет седмици.

Първата записка: „3 септември. В 19 часа, след вечеря, както винаги оперативно съвещание.“

Много добре помня тая вечер. Холът на заседателната зала е уютен, просторен. Под огромното мозаично пано, изобразяващо тропически остров в яркия стил на Гоген, около дългата маса се бяха събрали всички главни учени от нашата експедиция. Климатичната инсталация работеше усилено. В хола беше прохладно, в първия момент дори те побиваха тръпки след задухата и жегата на палубата.

Ръководителят на рейса професор Андрей Самсонович Суворов седеше до капитана и с привичен жест машинално поглаждаше изящната си брада. Той явно я бе пуснал, за да има солиден вид. Но въпреки всичко брадата не можеше да скрие, че Суворов нямаше повече от четиридесет години. Засега тя му бе донесла само здраво прикачилия се прякор Черномореца.

Кратко и деловито Суворов напомни, че в международната програма за изследване на тропическата част на Атлантика — наречена съкратено „Тропекс“ — на „Богатир“ е отреден може би най-интересният и най-важен район. Именно тук, при тропика на Рака, около Бахамските острови, където ще работим в тесен контакт с английските и американските колеги, води началото си Гълфстриймът — голямата „река в океана“. Тя носи седемдесет пъти повече вода от всички реки на земното кълбо, взети заедно. Гълфстриймът се изучава вече не едно десетилетие, но още много нещо остава неизяснено и загадъчно за науката. Възможно е ние да направим интересни открития. Нали все пак нашите океанографи бяха успели да открият тук няколко неизвестни досега мощни течения — едно от тях е наречено Антилско-Гвианско, друго получи името на великия Ломоносов.

— В други ден пристигаме в определения ни район и започваме изследванията. Моля отделите да докладват за готовността си.

Суворов даде думата най-напред на „небесния магьосник“ — началника на метеорологичната служба професор Лунин.

— Точно тук се зараждат тропическите урагани и циклони — каза Лунин. — Един от тях впрочем току-що започна да се образува, нарекли са го „Луиза“. Движи се към Антилските острови.

Всички се оживиха, но „небесният магьосник“ се усмихна и добави:

— Боя се, че ще ни разочаровам, колеги. Ние едва ли ще успеем да се запознаем по-отблизо с тая „Луиза“. Изглежда, че тя няма да намине насам. Макар че всичко е възможно.

Лунин седна и като поглаждаше обръснатата си глава, взе да изучава новата синоптична карта, която един от сътрудниците му сложи на масата пред него. Другите учени започнаха да докладват накратко за готовността на своите отряди и лаборатории.

Съвещанието вървеше в добър работен темп. Началникът на рейса вече се канеше да закрива оперативката, когато изведнъж Сергей Сергеевич Волошин поиска думата и неочаквано хвърли същинска „психологическа бомба“…

Аз стенографирах изказването му и сега го цитирам дословно според дневника си.

„Кътчето от Атлантика, където ни предстои да работим, действително е много интересно. Но се учудвам, че никой от присъствуващите не спомена за главната му загадка. Този район между крайбрежието на Америка, Бермудските и Бахамските острови — така нареченият «Бермудски триъгълник» — отдавна се ползва сред летците и моряците с такава лоша и зловеща слава, че са го кръстили «Гърлото на дявола». Тук при загадъчни и понякога съвсем необясними обстоятелства често изчезват безследно самолети и дори големи кораби. Ще посоча само няколко случая. — Сергей Сергеевич отвори бележника си. — През декември четиридесет и пета година пет американски бомбардировача-торпедоносеца «Ъвенджър» излетели от едно летище в щата Флорида, за да извършат обикновен учебен полет над океана. Времето било превъзходно. Обаче след два часа командирът на звеното неочаквано съобщил: «Объркахме пътя и не знаем къде се намираме.» След това радиовръзката със самолетите се прекъснала, нито един от тях не отговорил на повикванията. Пратили хидроплан да ги търси. И той изчезнал безследно с тринайсетте членове на екипажа си, като успял да предаде само, че на около два километра височина има силен вятър. Организирали спешно една от най-големите операции за издирване досега. Според съобщенията на вестниците в нея участвували повече от триста кораба, подводници, няколко десетки самолета. Една седмица те обследвали грижливо целия «Бермудски триъгълник», но не могли да открият никакви следи от изчезналите самолети.“

Аз едва смогвах да записвам:

„Някои самолети изчезвали мигновено. Други успявали да предадат кратки съобщения, които впрочем само усилвали още повече загадъчността на изчезванията. От един самолет предали в ясен, слънчев ден, че морето под тях изведнъж «станало жълто» и придобило «някакъв особен вид». След това радиостанцията млъкнала.

При също такива загадъчни обстоятелства тук изчезват безследно и кораби. И често това става при хубаво време. Радиовръзката се прекъсва по средата на думата и тръгващите да ги търсят самолети и спасителни кораби не намират никакви следи от изчезналите.

Според най-приблизителни изчисления при такива загадъчни обстоятелства само за последните тридесет години в «Гърлото на дявола» са изчезнали около сто кораба и самолета…“

В хола се вдигна врява. Но Волошин продължи, като повиши глас и размахваше бележника над главата си:

— Нямам намерение да ви заблуждавам, уважаеми колеги. Всички тези факти бяха изнесени в печата, известни са широко. Съвсем наскоро, през март 1973 година, последен тук е изчезнал безследно транспортният кораб „Анита“ с водоизместимост двайсет хиляди тона и екипаж от тридесет и двама души…

— Сергей Сергеевич! — опита се началникът на рейса да спре Волошин, като клатеше укорително глава и чукаше с молив по стъклената чаша, която му служеше за председателско звънче.

— Нас не ни застрашава никаква опасност, аз не искам да плаша никого — каза Сергей Сергеевич. — Но смятам, че сме длъжни да обърнем полагаемото се внимание на тази загадка. Трябва да имаме пред вид лошата слава на този район и да бъдем нащрек. Така ли е, Аркадий Платонович?

— Е, районът наистина е доста труден за плаване — измънка уклончиво капитанът, чувствувайки се много неудобно в центъра на всеобщото внимание. — Силни течения, сложен релеф на дъното, променливо време, внезапни бури, чести мъгли…

— С една дума, нищо тайнствено — каза недоволно професор Суворов. — Защо ни тъпчат главите е глупавите измишльотини на вестникарите? Нека да не си отвличаме вниманието, във всички отдели има още много недовършена работа.

— Ех, Андрей Самсонович, аз пък мисля, че все пак тука има загадки — поклати глава Волошин. — Мисля, че не бива да ги отминаваме само защото не са включени в работния план. Загадките трябва да привличат учения, а не да го отблъскват. Както сполучливо е казал Паскал: „Не е важно какво търсиш, важното е какво намираш…“

— Паскал е бил, разбира се, умна глава. Но такъв метод може да ни откара далеч — каза професор Лунин насмешливо. — Разправят, че имало и загадъчен „Хатерасов шестоъгълник“. Значи ли това, че изобщо трябва да теглим черта на плана за научната работа?… Да се хващаме на въдиците на вестникарите?

Сергей Сергеевич много изразително разпери ръце и седна.

Когато оперативката завърши, аз изскочих бързо от хола подир Волошин и реших да не се отделям нито крачка от него. Постепенно към мен се присъединиха и други любопитни и скоро по петите на Сергей Сергеевич крачеха вече не по-малко от десетина души. Волошин се отби на площадката за метеорологични наблюдения и се побави около павилиончето, заето от ИПШ — инфразвуковия предсказател на бури. Сергей Сергеевич много се гордееше с този уред, създаден в неговата лаборатория за нова техника.

— Това се казва верен пазач — произнесе Волошин, почуквайки с пръст по скалата на уреда. — Засега е спокоен. Значи, не ни заплашва буря, ураганът все още лудува някъде далеч. Впрочем много любопитен уред, Николаевич — обърна се той към мен. — Вие като представител на печата трябва непременно да се заинтересувате от него.

— Сергей Сергеевич, как не ви е грях! — замолих се аз. — Сто пъти вече ми обяснявате, че е устроен по подобие на „ухото на медузата“, улавя „гласа на морето“, недоловимите инфразвукови вълни и може да предупреждава за приближаване на буря петнайсет-двайсет часа предварително.

Волошин се разсмя.

— По-добре разкажете за тайнственото „Гърло на дявола“. Гледайте колко любопитни са се насъбрали.

Сергей Сергеевич много неестествено се престори, че чак сега е забелязал тълпата.

— Предлагам да посветим на тези загадки следващото заседание на „Клуба на разказвачите“.

Скоро всички се събраха на кърмата под въртолетната площадка. Някой грижливо забоде с кабарчета на дъската карта на Атлантика. На нея с червен флумастер беше начертан голям триъгълник с върхове Бермудските острови, остров Пуерто Рико и южния край на полуостров Флорида.

Насядахме по-удобно и запушихме, а Сергей Сергеевич полека, с удоволствие разказа наново това, което бе говорил на оперативката. Сега никой не го прекъсваше, не го спираше — напротив, поддържаха го и допълваха. Разбира се, мнозина бяха чували и чели за загадките на „Бермудския триъгълник“, знаеха отлично и най-фантастичните хипотези за него, само че се стесняваха да ги обсъждат на сериозно научно съвещание, смятаха това за лековато. Но сега всички се надпреварваха да говорят.

Кандидатът на биологическите науки Бой-Жилински преразказа статия от някакво полско списание. В него се съобщавало, че изглежда в „Гърлото на дявола“ е изчезнал безследно дори линейният кораб „Сао Пауло“!

— Истински линеен кораб ли? — попита недоверчиво някой от моряците, който не се виждаше в бързо сгъстяващия се мрак.

Някой горе на въртолетната площадка подсвирна. Оказа се, че и там са се събрали любопитни като в театрална ложа.

— Я гледай! И, значи, никой не се е спасил? Никого не са намерили?!

— Не. Нито един човек. И никакви останки не открили.

— Ами „Циклоп“? На него имало триста и девет души.

— Брей!

— А в 1963 година тук изчезнал танкерът „Мерин Солфър Куийн“. Американски.

Рошавият лаборант-метеоролог Олег Никаноренко, заеквайки от вълнение, разправи за загадъчното изчезване през 1948 година на един самолет „ДС-3“ с тридесет и шестима пътници.

— Те в-вече наближавали Майами, в-виждали светлините на града. И изведнъж връзката се прекъснала. Самолетът не стигнал летището, изчезнал б-безследно.

Всички бяха свикнали да вярват на Олег. Той беше просто подвижна енциклопедия, особено по въпросите на метеорологията.

— Тук, в „Бермудския триъгълник“, се случвало да намерят напълно запазени кораби, необяснимо защо изоставени от моряците — обади се друг лаборант, океанографът Гриша Матвеев. — През 1881 година открили американската шхуна „Елен Остин“ без нито един човек на борда. А през двайсетте ли години, не помня точно кога, срещнали в открит океан шхуната „Керъл Диринг“. Ветрилата й били вдигнати, а на борда й ни жива душа, само две котки. Печката в камбуза била още гореща, боб с месо. Изглежда екипажът се канел да закусва. Но всички се запилели някъде, а лодката стаяла на мястото си.

— Да не би гости от друга планета да са сложили тук капан? — каза едно младо моряче, като се засмя и тутакси се засрами.

— Същинска човеколовка, а? — подзе Волошин. — Лично на мен ми харесва повече друга хипотеза: ами ако тук има нещо като врата за друг свят, за съседна вселена, и някои самолети и кораби от непредпазливост минават през нея?

— Е, това вече е абсолютна фантастика.

— Защо? Такава хипотеза — за съществуването на много паралелни вселени, между които може да има връзка, е изказал съвсем не фантаст, а напълно сериозен учен — академик Марков.

— Хипотези, колкото щеш — рече Сергей Сергеевич, като помълча. — Едни винят за всичко гигантските вълни, които уж се появяват тук при внезапни подводни земетресения. Според други причини за гибелта на корабите е нападение на морски чудовища, които уж се крият в океанските дълбини…

— А чували ли сте, Сергей Сергеевич, за хипотезата на Баркър? — запита Олег Никаноренко.

— Каква е тая хипотеза? — полюбопитствува боцманът.

— Баркър е написал цяла книга — „Голямата мистерия във въздуха“ — заразправя Олег. — Той се позовава на последните открития на физиците, които уж потвърждават съществуването на антигравитационни материални частици. И ето, смята Баркър, тази материя, която не се подчинява на нашите закони за притеглянето, прониква във вътрешността на земната кора и се натрупва под морското дъно, предизвиквайки силни гравитационни и магнитни аномалии…

Още доста дълго бъбрихме така.

— Хипотези много — каза Сергей Сергеевич, като стана, — но нито една няма да ни помогне днес да проникнем в тайните на „Гърлото на дявола“. Време е да спим, братлета, че утре ни чака много работа.

Всички почнаха да стават и да се разотиват по каютите си. Ние с Волошин постояхме още малко до перилата, на самата кърма, край спуснатото за през нощта знаме. Оттук се вижда добре как се отдалечава клокочещата вода. Особено вечер, когато тя блести и се прелива в ярката светлина на хакабордовия фенер. С часове можеш да се наслаждаваш на тази гледка. И ние стояхме доста дълго като омагьосани.

— Трябва все пак да вървим да спим — произнесе Волошин, като тръсна глава. — Същинска магия. Да се отбием ли при Володя?

Аз кимнах. Това също ни бе станало като своеобразен ритуал: преди лягане да надзъртаме в рулевата рубка, ако по това време вече е постъпил на вахта нашият приятел Володя Кушнеренко.

Лампата в рубката беше вече угасена, в тъмното се открояваше смътно фигурата на кърмчията, закован пред своето табло. На големи кораби като „Богатир“ няма да видиш никакви „щурвали“. Заместват ги кормилни колонки с лостчета и клавиши. Моряците ги бяха нарекли „пиано“. Затова кърмчиите, когато се сменят на вахта, тръскат китката на уморената си ръка и казват:

— Е, насвирих се на пианото…

— А къде е Владимир Василиевич? — попита Волошин.

Кормчията мълчаливо посочи с очи открехнатата врата, която водеше за щурманската рубка.

— Ние сме — рече Сергей Сергеевич, като отвори вратата. — Наминахме да ти пожелаем лека вахта.

Володя мълчеше, чакайки ни да влезем. После отговори намръщено:

— Страхувам се, че това няма да помогне.

— Буря ли се очаква? — учуди се Волошин. — Моят „ипш-чо“ мълчи.

— Не, засега всичко е спокойна — поклати глава щурманът и като помълча, додаде: — Получена е радиограма от Хамбург. Прекъснала се връзката с яхтата „Прекрасната Галатея“ на някой си Хайно фон Зомер. Второ денонощие не отговаря на повикванията. Молят официално всички кораби и самолети, които се намират наблизо, да участвуват в издирването й.

Ние с Волошин се спогледахме.

— А каква е яхтата? — попита Сергей Сергеевич.

— Туристическа. Разхождала богаташи из океана. Дванайсет човека екипаж и прислуга. И гостите на тоя фон Зомер — пет-шест души, а може и повече, не се знае точно.

— А къде е била тази хубавица, когато я чули за последен път?

— За последен път установили връзка оня ден в шестнайсет и трийсет. Намирала се горе-долу тука. — Володя заби пръст в голямата карта, разгъната на широката щурманска маса.

— Далеч от урагана. А и Бахамските острови са я закриляли от него. Времето там сигурно е хубаво.

— Пълно безветрие. Яхтата е нова-новеничка, построена едва миналата година. Капитанът и екипажът са опитни моряци. Навигационната апаратура е най-съвършена: система „Дака“, локатори, радиопеленгатори. Освен корабна радиостанция, която работела на всички диапазони, имали и аварийна. На яхтата бил инсталиран даже автомат, който дава сигнал за бедствие. Има случаи радистът да не може да стигне до кабината си: стане, да речем, голям пожар, експлозия. Тогава автоматът сам дава сигнал, съобщава позивните и координатите на кораба.

— И въпреки всичко това яхтата мълчи?

— Мълчи.

— Трябва да се отбием в радиокабината — каза Волошин.

Излязохме на палубата. Този път не ме обзе вълнуващото чувство, че летя над океана нощем. Нещо недоловимо се бе изменило. Нощният мрак изведнъж бе станал по-друг, тревожен, враждебен.

До дежурния радист в радиокабината седеше началникът на радиостанцията Вася Дюжиков. Те дори не ни забелязаха. И двамата не откъсваха очи от блещукащите светлинки на уредите.

Дюжиков свали слушалките си. От тях се чуваха неразбираеми загрижени гласове.

— Е, как е? — попита Володя.

— Засега нищо.

Дюжиков погледна часовника, окачен над масата. Два сектора на циферблата бяха боядисани в червено — по три минути, от петнайсетата до осемнайсетата и от четиридесет и петата до четиридесет и осмата. Международните периоди на мълчание, както е прието да се нарича това време. През тия шест минути от всеки час радиостанциите на всички кораби, както и бреговете, които поддържат връзка е тях, са длъжни само да слушат дали отнякъде няма да се чуе зов за помощ.

Сега беше един без четиридесет и четири минути. Стрелката наближаваше сектора за бедствие.

Дежурният радист менеше настройката и в кабината нахълтваха тревожни гласове.

— „Галатея“, „Галатея“! — зовеше женски глас и каза нещо на немски.

Погледнах въпросително Волошин.

— „Галатея“, къде си, отговори. Какво е местоположението ти! — преведе той.

— Проклето „Гърло на дявола“ — произнесе мрачно на английски безкрайно уморен дебел глас.

И тутакси в етера настъпи мълчание. И през цялото това време, сякаш изведнъж станало безкрайно, от високоговорителя долитаха само шумове и пукот на атмосферни смущения.

А това гробно мълчание ни се стори по-тревожно и от най-гръмогласните призиви за помощ…

Стрелката е явно облекчение отскочи от червения сектор. Във високоговорителя отново почнаха да се надвикват гласове на различни езици.

Излязохме на палубата и се спряхме до перилата. Някои илюминатори още светеха, хвърляйки топли златисти петна върху пробягващата долу зад борда черна вода.

— Техниката се усъвършенствува, а плаването си остава все тъй трудно — каза Володя. — Според статистиката на Лойд броят на корабокрушенията не намалява.

Помълчахме. После Сергей Сергеевич се обади:

— Няма що, гостоприемно ни посреща „Гърлото на дявола“. Е, добре, аз отивам да си лягам. Утре трябва да завършим подготовката на техниката. Може да стане нужда и ние да участвуваме в търсенето на изчезналата хубавица.

През нощта в морето нямаше вълнение, но тя пак мина неспокойно. Беше задушно и аз на два пъти ставах да проверявам климатичната инсталация. Тя работеше нормално. Усещането за задуха не минаваше. Кой знае защо леко ми прилошаваше и изпитвах неприятен и необясним страх.

На сутринта разбрах, че не съм единственият, който е спал лошо. Мнозина са се измъчвали от подтиснато настроение. А започваше вече и клатене — наистина слабо, едва забележимо. От югозапад бавно и равномерно прииждаха леки вълни — предвестници на вилнеещата някъде далеч „Луиза“.

Аз станах рано, но когато се качих на лодъчната палуба, видях, че работата върви вече с пълна пара. На специалната площадка чевръстите техници от лабораторията на Волошин, които Сергей Сергеевич иронично наричаше „едисоновци“, сглобяваха дирижабъла.

Сергей Сергеевич също беше тук, весел, бодър, безупречно обръснат в някакво ново елегантно яке с безброй джобове с ципове. Той стоеше настрана и не се месеше в нищо, но насмешливите му, присвити очи не пропускаха нито една дреболия.

Дирижабълът беше любимата му рожба. Сергей Сергеевич не само бе разработил конструкцията му, но и сам бе ръководил неговото построяване. И напълно заслужено се гордееше с него. Той представляваше истинска летяща лаборатория. И то разглобяема и не задръстваше палубата. Мекият кожух се измъкваше от трюма, навличаше се бързо на коравия здрав скелет и за половин час се напълваше с газ.

В предната гондола беше разположен командният пункт. Цялото останало място се заемаше от лабораторията. Тук можеха да се правят необходимите анализи на водата или въздуха, да се изследват всякакви твари, измъкнати от океана буквално в полет. Учените имаха възможност не само да наблюдават състоянието на морето и атмосферата, но и да спускат уреди в океанските дълбини. Едно остроумно автоматично устройство, с което Волошин обичаше да се хвали, позволяваше на въздушния кораб да се закотвя, където си иска, без помощта на наземна стартова група. А и дирижабълът се управляваше само от един пилот.

Коравият скелет придаваше на дирижабъла такава форма, че отдалеч много приличаше на „летяща чинийка“. Дирижабълът имаше нещо като крила, благодарение на които придобиваше някои полезни качества на самолета. Четирите реактивни двигателя му позволяваха при нужда да развива скорост до триста километра в час, давайки му възможност за късо време да облети значителен район.

Над вълните зад кърмата се рееха две малки птички. Те се различаваха от чайките с острите си сърповидни крила като на лястовици и кряскаха по-другояче, някак особено жално.

— Буревестници — каза Андриян Петрович, който се бе приближил и застанал до мен. — Далеч по-сигурни предвестници на буря от „златното петле“ на Сергей Сергеевич.

— Това значи ли, че ще има буря, Андриян Петрович? — попитах аз.

— Не, ще мине настрана от нас. Само вълнението ще ни поклати малко. Виж магнитолозите днес са доволни. Магнитната буря бушува с пълна сила. А „Луиза“ е отминала вече към Мексиканския залив, закачила е само най-западния край на Куба. Там местността е блатиста, пуста, за щастие нямало жертви. А на остров Доминика са загинали около сто души. Сега Флоридският полуостров ще ни заслони от „Луиза“, тъй че няма да има големи вълни. Виж в Нови Орлеан се готвят за посещението й… Но ние все пак ще хвръкнем нататък, отдето е минал ураганът. Поне ще погледаме какво е свършил там.

— А няма ли да тръгнем да търсим „Галатея“?

— Ще надзърнем и там, където според предположенията е изчезнала.

Междувременно на „Богатир“ се вършеше подготовка за изследвания. През отворената врата на радиокабината долиташе многогласен шум. Викаха се многобройните кораби на нашата международна експедиция, за да сверят уредите си, преди да започнат работа. А и дирижабълът вече придобиваше форма и напираше към небето.

Обаче една нова неочаквана случка наруши спокойната работа…

Наблюдавайки океанографите, които подготвяха уредите, аз видях как в рулевата рубка влезе капитанът. Само по себе си това не беше съвсем обикновено. Капитанът не стои на вахта и не влиза в рубката без особена нужда, още повече в открито море, далеч от рифове и плитчини. А Аркадий Платонович бе явно обезпокоен от нещо.

Аз още повече наострих уши, когато след известно време той със същия загрижен вид премина от рулевата рубка в радиокабината. После по стълбата бързо се качи там и ръководителят на експедицията. А когато в радиокабината повикаха Сергей Сергеевич и професор Лунин, разбрах, че стават някакви много важни събития.

Узнах за тях едва когато Волошин най-после излезе от радиокабината.

— Какво има, Сергей Сергеевич?

— Изчезнал е самолет. Английски, лек, марка „Остър“. Някой си търговец Ленърд Гроу, който почивал при приятеля си на остров Андрос, решил да се полюбува отвисоко на бушуващия океан. Летял нормално, после внезапно връзката взела да се прекъсва и той задрънкал някакви глупости.

Волошин замълча, загледан някъде в небето. Аз също гледах в тази посока, но на небето нямаше нищо. Само буревестниците се носеха с печален крясък над вълните.

— А какво е предал? — попитах нетърпеливо.

— Че океанът придобива необикновен жълт цвят… Последното изречение било: „Ослепявам, ослепявам! Нищо не виждам!“ Нашите радисти също го уловили и записали на лента. И тогава връзката се прекъснала окончателно. Все пак успели да засекат координатите му. Изпратили там два самолета и катер, но нищо не намерили…

— Вие баламосвате ли ме, Сергей Сергеевич? — попитах недоверчиво.

— Какво говорите, Николаевич. Та такива неща за шега ли са?

— Сам ли е бил в самолета?

— Да. Сам. Но, изглежда, опитен пилот, макар и любител.

— Ще го търсим ли?

Сергей Сергеевич повдигна неопределено рамене:

— Изобщо шефът казва, че ни праща на редовен работен полет. Но щом се озовем в тоя район, разбира се, и него ще потърсим.

— Ще ме вземете ли, Сергей Сергеевич?

— А не ви ли е страх? Защото ще полетим по посока на урагана, а там ветрецът е бая силен.

— На мене не ми става лошо…

Като се настаних в другия край на гондолата, аз записах в дневника си: „Четвърти септември. В 11,10 излетяхме да търсим яхтата «Прекрасната Галатея» и изчезналия самолет «Остър».

Лаборантът Гриша Матеев проверяваше безбройните океанографски уреди. Той имаше солидна, грижливо гледана брада, като у старите холандски шкипери, но е млад момък, веселяк, свири отлично на китара и изпълнява чудесно песни от времето на Отечествената война през дванайсета година[1]. Обаче на работното си място Гриша изцяло се променя. Всичко върши спокойно и точно.

Костя Синия също беше зает с работа, занимаваше се със своята радиостанция. Той е одесчанин, плавал е много с разни кораби, бил е радист и на самолети, владее отлично професията си. Костя обича да побъбри, но сега, в присъствието на началството, е необичайно тих.

Командирът на дирижабъла Борис Николаевич Локтев, най-близкият помощник на Волошин, мълчалив и спокоен, винаги погълнат само от техниката си, се настани до командното табло и заповяда:

— Освобождавай!

— Тъй вярно, освобождавам!

Много пъти вече съм летял с дирижабъла, но все не мога да свикна с необикновеното усещане при излитане. Внезапно върху гърба ти се стоварва някаква тежест. И едва когато погледнеш през прозореца на гондолата, забелязваш колко стремително се възнасяш към небето.

Издигането престана. За миг увиснахме неподвижно над «Богатир». А после двигателите зареваха и нашият въздушен кораб литна над океана. Андриян Петрович е явно задоволство огледа океанския простор, където един след друг връхлитаха талази, увенчани с бели гребени от пяна.

— Наистина величествена гледка. А знаете ли, приятели, че точно в тия води един ураган едва не променил целия ход на историята? — запита той, обръщайки се към нас. — Първият тропически ураган, с който се запознали европейците, насмалко не погубил ескадрата на Христофор Колумб, която се връщала в родината си с радостната вест за откриването на Новия свят. Ако бе станало така, кой знае кога щяха да открият отново Америка. Според преданието именно тогава това явление получило названието си. Индианците, които великият адмирал карал в Испания, завикали ужасени: «Хуракан! Хуракан!» В леко изменен вид с тази индианска дума и до днес се назовават местните бури, за разлика от тихоокеанските тайфуни. Макар че природата и механиката на образуването им е еднаква.

— Андриян Петрович, а защо дават на ураганите женски имена? — попита Костя.

— Такава е традицията. И тук, както при всяка традиция, не е лесно да се установи истинската причина за възникването й. Тя е вече заобиколена с много легенди. Може би най-добре е отговорил на този въпрос един английски метеоролог, мой познат — Андриян Петрович се засмя. — «Как иначе бихте нарекли — казва той — яростна буря, която ненадейно ви връхлита незнайно откъде, а после, гугукайки нежно, изчезва незнайно къде?»

Всички се позасмяха. Притискайки огромните слушалки до главата си, Костя слушаше преплитането на разноезични гласове в етера.

От време на време Сергей Сергеевич го питаше:

— Нищо ново ли няма?

Костя само клатеше глава.

— Ето ги и островите — оживи се Волошин. — Да си отваряме очите. Но тук те са около осемстотин, а само тридесет са населени. Освен туй над две хиляди рифа са се проснали на повече от хиляда километра. Това е също приблизително, никой не ги е преброил точно. Можеш цял живот да прекараш на някой от тях и да не те намерят.

Отпред, зад верига от рифове, белязани от кипящите буруни, се показаха първите островчета. Те бяха много, големи и малки, и едва се подаваха от водата. По планинските склонове на големите острови се виеха гори, на брега под сенките на палмите и портокаловите горички се белееха къщурки.

Ние полетяхме на запад над Голямата бахамска плитчина, простираща се между архипелага и Куба. Тя представляваше южната граница на «Бермудския триъгълник».

— Някъде тук се прекъснала връзката със самолета каза Сергей Сергеевич. — За всеки случай ето неговите данни: бордов номер 4390, опознавателни знаци английски: червено-бял кръст и диагонални ивици на тъмносин фон.

Сега ние летяхме съвсем ниско, разглеждайки внимателно минаващите отдолу островчета, рифовете, развълнуваното от бурята море. Водата беше мътна, вълните носеха безброй всевъзможни отпадъци: парчета от дъски, един покрив, съборен от някоя колиба, изтръгнати направо с корените дълги палмови стъбла. По тях бяха накацали чайки, които си почиваха след бурята.

— Да, полудувала е все пак «Луиза» — рече Андриян Петрович. — Сред такава смет може и да не забележим останките на самолета.

Облаците ставаха все по-гъсти, по-плътни и по неволя ни караха да слизаме ниско. Личеше колко усилия полагаше Локтев да задържи разтърсвания от вятъра дирижабъл.

— Тук гъмжи от острови. А «Остър» е такъв самолет, че може да се приземи на пясъчен плаж — обади се командирът.

— Да — съгласи се Волошин. — Вижте колко катери сноват между островите. Сигурно го търсят. Какво се чува при теб, Костя?

— Засега нищо — отговори радистът. — Никакви следи.

— Гледайте, това островче е привидно необитаемо, никакво селище не се вижда, а до него има три корабчета, ето там, зад малкия нос, и четвърто — оживи се Волошин. — Какво търсят тук? Да не би да са открили самолета? Или пък се е спасил някой от «Галатея»?

— Разпънали са палатки, виждате ли? — каза Лунин. — Цял лагер. Изглежда, отдавна са тук.

— Да се спуснем, може да научим нещо ново? Нашата експедиция е международна, работим с англичаните и имаме разрешение от местните власти да слезем на което и да е тукашно островче. Какво ще кажете, Борис Николаевич? Карайте ей към оная палмичка.

Локтев кимна и започна да прави завой с дирижабъла. Ние се приближихме плавно до една стройна кокосова палма, стояща усамотено, малко по-настрана от другите, до самия бряг.

Автоматичното устройство уверено ни насочи към стъблото на палмата. След една минута спуснахме въжената стълба.

Приятно беше да усещаш под краката си твърда земя, която не се клати. Тръгнахме начело с Волошин в посоката, където над върховете на пясъчните хълмове стърчаха мачтите на закотвените в лагуната корабчета.

Затъвайки едва ли не до колене в ослепително белия горещ пясък, ние изкачвахме склона на един хълм. Вятърът носеше от вътрешността на острова остър и приятен мирис на суха трева, аромат на някакви непознати цветя. Под краката ни пробягваха пъргави гущери и доста големи раци с пурпурен цвят.

От върха на пясъчния хълм се разкри цялата лагуна и веднага биеше в очи нещо, което не се забелязваше от въздуха: всяко корабче стоеше отделно. Не, това не беше рибарска флотилия, отбила се в лагуната, докато премине бурята. Тук всеки явно не желаеше да забелязва съседа си.

— Братлета, та това са май търсачи на съкровища — произнесе Сергей Сергеевич. — През последните години те толкова са се навъдили по тия места, че скоро и островите ще им бъдат недостатъчни. Образуват акционерни дружества, издават цели атласи от карти, на които са посочени места с уж потънали кораби, строят специални съдове за търсене на съкровища. За ужас на археолозите е пламнала истинска треска. Гледайте, само тук, на едно островче, са се разположили едновременно не по-малко от три явно съперничещи си компании от авантюристи. Копаят в пясъка, тършуват под водата между рифовете и се преструват, че не се забелязват един друг. А виж, провърви ли някому, може да се стигне и до бой.

— Да провърви ли? — подхвърли насмешливо професор Лунин. — Сигурно в джобовете на мошениците влизат много повече сегашни долари, отколкото се вадят старинни пиастри от морското дъно.

— Безспорно — засмя се Сергей Сергеевич, оглеждайки корабите с бинокъл. — Но щом вече сме слезли, все пак можем да поприказваме с тях, нали? Пък и не е зле да поразгледаме по-отблизо ей оная яхтичка. «Стела Марис» — «Морска звезда»! Бива си я, а? «Мария» и, струва ми се, «Сони». А името на четвъртата съвсем се е изтрило, като че ли сто години не е ремонтирана.

Действително тази яхтичка и с изящните си очертания, и с красивата си окраска — снежнобели надстройки и рубка, алени перила, лъснати до блясък, и светнали на слънцето медни рамки на илюминаторите — рязко се различаваше от неугледните си и отдавна непоправяни съседки и веднага мамеше окото.

Ние се заслушахме по склона на хълма към двете палатки, срещу които беше закотвена яхтата хубавица.

До едната палатка, пъхнал пестници в джобовете на оранжеви шорти и поклащайки се от пръстите към петите, ни причакваше широкоплещест човек в шарена риза и тропически шлем. Очите му бяха заслонени под огромни очила с тъмни огледални стъкла. Но дори те не можеха да скрият, че той ни оглеждаше твърде недружелюбно.

Обаче Сергей Сергеевич, сякаш не забелязваше това, го поздрави така радушно, като че ли му беше най-добрият приятел, когото отдавна не е виждал. Човекът с шлема промърмори в отговор нещо неразбрано, което приличаше повече на закана, отколкото на поздрав.

Сергей Сергеевич си каза името, представи и нас, обясни, че сме съветски учени, участници в международната експедиция, а сега търсим членовете на екипажа на «Галатея» и на изчезналия самолет.

Човекът с очилата все тъй недружелюбно измърмори, че и те са чували за изчезналия самолет, но не са го виждали. Не бил минавал оттук.

— А за изчезналата «Галатея»?

— Нямаме време да слушаме радио — изръмжа непознатият.

Но се налагаше все пак да се представи.

— Доналд Сеймър — каза той името си и неохотно добави, че и те се занимават с изследвания, без обаче да уточни какви именно.

Но Сергей Сергеевич не мирясваше. Той така се възхищаваше от «Морска звезда», че Доналд Сеймър започна лека-полека да омеква.

Оказа се, че Сеймър е забогатял инженер строител. Той се похвали, че сам е изработил проекта на яхтата. На нея е предвидено всичко за търсене на потънали съкровища. Има специална шахта, която позволява да се наблюдава дъното в движение. Яхтата е снабдена със специални тръби, и тях също ги е измислил той. Те насочват надолу силни водни струи, които размиват тинята и пясъка на дъното и разкриват скритите под тях останки от галеони.

Миналата година им провървяло. Намерили между останките от разбит в рифовете галеон едно златно кюлче, две златни пръчки, две отломки от златни пръчки и едно по-малко златно кюлче, много сребърни монети и украсени с бисер копчета — навярно от камизола[2] на капитана, общо за шестстотин и петдесет хиляди долара…

Сеймър изброяваше находки и сочеше цифри, като че ставаше дума не за безценни старинни предмети, а просто за някаква си износна стока, после добави:

— И ето този часовник — като извади от джоба си и поклати на дланта си един тежък златен часовник с издути като стени на бъчва капаци. Търсачът на съкровища натисна главичката, капакът се отвори с мелодичен звън. Циферблатът беше покрит с небесносин емайл, който не бе потъмнял от многовековния си престой под водата. Римските цифри се състояха от мънички сребърни шипчета. — Разбира се, наложи се да сменя механизма — каза Сеймър. — Ръждата беше изпояла всичко. Но от стопените стрелки беше останал отпечатък върху циферблата, който се забелязва на рентгенова снимка. По него разбрахме кога точно е потънал галеонът: часовникът бе спрял на единайсет и четиридесет. А на капака — виждате ли? — е гравирано името на часовникаря — Жан Клондел. То ни помогна да определим кога е направен часовникът — в края на седемнайсети век, в Амстердам.

Търсачът на съкровища ставаше все по-приказлив и вече започна да се хвали, че се надяват да намерят тук адмиралския кораб «Дон Педро», затънал при буря на 16 март 1668 година.

— Установихме точно това, изровихме стари документи от архивата…

Но в тоя момент го спря силно предупредително покашляне. Обърнахме се и видяхме, че до нас неусетно се е приближил още един иманяр — червендалест шишко в смокинг и папионка, като че не се намираше на безимен остров, залутан сред океана, а се готвеше за официална вечеря или коктейл. Впрочем на главата му се кипреше сомбреро с много широка периферия, което никак не подхождаше на изискания му костюм.

— Моят другар Арчибалд Крейс — представи го Сеймър и изведнъж се навъси. — Лекар-стоматолог.

Увлекателният разговор се прекъсна. Сеймър млъкна, нацупи се и побърза да скрие часовника. Другарят му също мълчеше, оглеждаше ни мрачно с малките си свински очички и премигваше с белезникави ресници.

Сергей Сергеевич направи още един опит да възстанови току-що установилите се добри отношения и поиска от търсачите на съкровища позволение да фотографира за спомен чудната им яхта. Шишкото замълча, само изсумтя в отговор. Но Сеймър не издържа и снизходително разреши:

— Заповядайте, ако наистина толкова ви се е харесала.

Сергей Сергеевич заподскача с фотоапарата, притичвайки от място на място да налучка най-подходяща точка. Аз последвах примера му.

Но в тоя момент със заплашително ръмжене запристъпя към нас още един кой знае отде изскочил тип — набит, нисък, с дълги като на горила ръце. Мутрата му беше направо пиратска, мръсната риза — разкопчана почти до кръста.

Сергей Сергеевич, който бе направил вече няколко снимки, се спря и като свали фотоапарата, погледна въпросително Сеймър.

— Махай се! — каза той на побойника. — Той фотографира яхтата ми. Кому е притрябвала твоята разхлопана «Мария».

Човекът се спря, погледна смутено застаналите до брега кораби, порови с нокти в буйната си рошава коса и като мърмореше нещо, отдалечи се полека, с клатушкане.

— Мислеше, че фотографирате тяхната «Мария» — засмя се Сеймър. — Ей онова разхлопано корито. Идиот.

Ние се позасмяхме, направихме още няколко снимки, Сергей Сергеевич благодари на Сеймър и на все тъй мрачно мълчащия му другар. Като се сбогувахме с търсачите на съкровища и им пожелахме сполука, ние тръгнахме към дирижабъла.

— Ама че типове — поклати глава професор Лунин, когато се спряхме на върха на хълма, за да си поемем дъх и да хвърлим прощален поглед към лагера на «почтените авантюристи». — Инженер строител и лекар стоматолог!

— Ами побойникът с пиратската мутра?! — рекох аз.

— Да, бива си го — засмя се Лунин. — Пък и как са се издокарали всички…

— Нищо смешно няма в тях — изведнъж викна Гриша Матвеев разпалено. — Пирати са те, хищници! Представяте ли си какво ще остане след тях от старинните предмети?! Паразити! Няма ли кой да им види сметката?

— Мисля, че в тия пусти краища изобщо никакви закони не важат. Пълно беззаконие. Трябва по-бързо да се махаме оттук, докато не сме си изпатили — с привидна уплаха произнесе Андриян Петрович и като се засмя, закрачи по нажежения пясък към дирижабъла.

— Притеснихме се да ви чакаме. Аз дори успях да се окъпя — посрещна ни Костя. — Хубава е водицата, само че възтопла. А вие научихте ли нещо?

— Натъкнахме се на пирати — отговори Лунин.

— Така ли? — Костя изгледа недоверчиво всекиго от нас. — Да не ме баламосвате?

— Хайде да излитаме, после ще ти разправим всичко — разпореди се Сергей Сергеевич. — Нямаме много време.

Продължихме на запад. Водата долу беше все така мътна и пълна с всевъзможен боклук. Над отломките от съборени от урагана колиби и прекършени палми с жален писък сновяха буревестници. Безлюдни и пусти бяха бреговете на минаващите под нас островчета.

— Май ще трябва да се връщаме — произнесе Сергей Сергеевич, като погледна загрижено часовника си.

Командирът взе да натиска едно след друго копчетата на таблото. Въздушният кораб стремително се заиздига нагоре. Обвиха ни гъсти облаци, които скриха от очите ни островите и разбуненото от бурята море. Притъмня, наложи се да запалваме осветлението.

Като пробихме облачния слой, излязохме на слънце. Тук то сияеше ярко и спокойно, сякаш не е имало никакъв ураган.

Двигателите зареваха. Увеличавайки скоростта, ние литнахме на североизток, където ни чакаше «Богатир».

— Сергей Сергеевич, известна ли ви е хипотезата на Макаров, Гончаров и Морозов? — запита Гриша. — След като проучили огромен материал, тези момчета стигнали до извода, че земята има нещо като «силов скелет». На него са разположени плочки с правилни геометрични очертания. Е, подобно на футболна топка, ушита от отделни парчета кожа. «Шевовете» между плочките, тоест ребрата на скритата под тях «силова решетка», съвпадат с много средноокеански планински вериги, с пукнатини на земната кора, със зони на активни издигания и снижения…

— Да не възнамеряваш да изнесеш цяла лекция? — прекъсна го Сергей Сергеевич.

— Авторите на тази хипотеза смятат, че тъкмо в допирните точки на плочките, където се пресичат линиите на «силовия скелет», стават всевъзможни необясними и загадъчни неща — продължи Гриша, без да обръща внимание на репликата. — Уж точно тук били разположени центровете на минимално и максимално атмосферно налягане, възниквали ураганите. Също тук се намирали главните петролни залежи и дори центровете на древните цивилизации. Един от тези райони е именно «Гърлото на дявола».

— Универсална теория — поклати глава Лунин. — Наема се да обясни всички загадки на света. Но защо изчезват тук кораби и самолети? Къде е все пак причината?

— Ами, откровено казано, обясняват това доста мъгляво — отговори Сергей Сергеевич вместо Гриша. — Просто с някакво въздействие на хипотетични възли на «силовия скелет», които се пресичат точно на тия места.

— Да, мъгляво — изрече проточено Андриян Петрович. — Според мен тяхната оригинална хипотеза е твърде уязвима. Първо, дори на нематематик е ясно, че земното кълбо би могло да се скрои като футболна топка по хиляда и един начина от различни комбинации правилни геометрични парчета. Тъй че всеки може да моделира «силовия скелет», както му скимне.

— Е, тия момци са избрали модела на «силовата решетка» не произволно, а като изхождали от реални данни на различните науки — опита се да възрази Гриша. — Открили закономерност в привиден хаос.

— Или чисто и просто са започнали да връзват за възлите на «силовата решетка» всичко любопитно от най-различни науки? — не го оставяше на мира Лунин. — Няма да засягам другите науки, но метеорологията, моля ви, не закачайте. Центровете на атмосферно налягане непрекъснато се местят, цялата атмосфера е подвижна, а вие искате да я вържете за непоклатима решетка! Ураганите се пораждали в точките, където плочките се съединяват! Ех, как можете вие, като океанограф, да повтаряте такива глупости? Та подобни точки има и на сушата, някои в центъра на континентите, в Арктика и в Антарктида. А урагани възникват само над океаните, и то в тясна, строго локализирана ивица — около екватора. А и причините за това отдавна са ни известни, те нямат нищо общо с някакво си загадъчно въздействие на тайнствени «силови линии».

— Какво, Гриша, руши ли се хипотезата? — засмя се Волошин.

— Ама така е! — не мирясваше Андриян Петрович. — Защото учените, както и може да се очаква, се отнасят като че ли скептично към разните прибързани хипотези в своята област. Ала я им разправи приказчица за космически пришълци или за тайнственото «Гърло на дявола», веднага са готови да зяпнат от възторг и на всичко да вярват…

Какво стана в тоя момент, не съм в състояние да го опиша, както трябва.

Изведнъж дирижабълът пропадна рязко някъде надолу, така че за миг ми се стори сякаш подът на гондолата се изплъзва изпод краката ми и аз се рея във въздуха. А след това се замятахме насам-нататък с такава сила, че всички се натъркаляхме на пода и се мъчехме да се уловим за нещо.

Само Локтев не се обърка, вкопча се здраво в ръчката на управлението и това ни спаси.

Двигателите зареваха диво, напрегнато. После единият от тях заглъхна, след него и другият…

Волошин скочи и се втурна да помага на Локтев.

А ние все се мятахме, въртяхме се, подскачахме ту надолу, ту нагоре.

Двигателите отново забръмчаха…

И изведнъж, също тъй внезапно, всичко се успокои. Дирижабълът летеше плавно, като че нищо не му се е случило. А ние продължавахме да седим на пода и да се споглеждаме като треснати: професор Лунин, Гриша и аз.

И фигурата на Борис Николаевич, замръзнал пред командното табло, все още бе сякаш скована от страшното напрежение…

— Какво беше това, Сергей Сергеевич? — попитах с пресеклив глас.

— Местен ураган. Спотайваше се ей под оня облак — отговори вместо него Андриян Петрович. — Случайно се навряхме в него. Рядко, уникално явление.

Той скочи и се впусна към уредите:

— Дано самописците да са отбелязали всичко! Да не би да са направили засечка?! Не, изглежда, работят нормално. Голям късмет имаме!

— Да благодарим на Борис Николаевич — рече Волошин.

— Какво? Аха, в такъв смисъл ли… Да, разбира се, браво на него, действуваше блестящо. Защото ние за някакъв си миг дори бяхме в безтегловност, когато падахме, нали? — поклати глава Лунин.

— Да — засмя се Сергей Сергеевич. — Като в падащ асансьор. — И се обърна към мен: — Хареса ли ви?

— Не твърде — отговорих откровено.

— В замяна на това сега ще можете да описвате правдиво усещанията, които изпитва човек в такъв момент. Дори такива мощни низходящи въздушни потоци не са страшни за нашето корабче, а камо ли за старите модели дирижабли! — не се сдържа да се похвали той. Но сега Волошин имаше пълно право да каже това.

— Какъв интересен район! — започна пак да се възхищава Лунин. — Но тук трябва да си отваряме очите, драги мои въздухоплаватели. Преди няколко години по тия места изчезнал двумоторен самолет. Дълго го търсили. И след една година намерили парче от крило. Разследването показало, че самолетът е попаднал във вихров поток с необикновена сила. Изглежда, че се е натъкнал на ураган като тоя.

— Да, опасен капан — кимна Сергей Сергеевич. — Но, струва ми се, и вие, Андриян Петрович, следите съобщенията за загадките на «Бермудския триъгълник»?

— Горе-долу съм грамотен — отговори шеговито малко смутеният Лунин. — Само че за разлика от вас не твърдя, че самолетът е изчезнал безследно. И обяснявам гибелта му с напълно естествени причини. Въздушният океан не е по-безопасен от обикновения. Току-що лично се убедихме.

— А «Прекрасната Галатея»? Къде е тя или поне хората с нея?

— Оставете това, Сергей Сергеевич! — махна с ръка Лунин. — Нима сериозно вярвате на тия приказки? Разбирам, вие ги поддържате само за да не оставяте хората да скучаят, такъв ви е характерът. И това е много хубаво! Но някои започват сериозно да умуват върху «загадките» на «Гърлото на дявола», дори, както виждате, се опитват да ги обосноват теоретично. Колко допирни точки, колко възли на своята «силова решетка» са преброили създателите на универсалната хипотеза? — обърна се той към Гриша.

— Струва ми се, шейсет.

— Значи, шейсет и дори повече критични «горещи точки» на планетата, където сигурно стават всевъзможни невероятни събития, така ли? А защо се е прочуло само «Гърлото на дявола»? Защо само то е заслужило тази зловеща слава?

— Не само то. В другото полукълбо, в района на Филипинските острови, съществува и «Море на дявола». Там също изчезват при загадъчни обстоятелства кораби и самолети. А Ив Сандерсън е преброил даже десет такива точки…

— Я гледай! Тогава излиза, че цялата Земя е еднакво загадъчна. С това съм съгласен.

Тук и Сергей Сергеевич със смях подкрепи Лунин:

— Не, Гриша, предавайте се. Разбира се, хипотезата е оригинална, но твърде недоизпечена. И Андриян Петрович веднага налучка ахилесовата й пета: подобни явления трябва да се повтарят във всички възли на предполагаемата «силова решетка» без изключение.

— А какъв център на древна цивилизация открихте сред тия вълни? — не мирясваше Андриян Петрович. — Потъналата Атлантида ли?…

Тогава Костя свали слушалките си, изключи апаратурата и мрачно съобщи:

— Шефът е много ядосан. Здравата ще ни соли…

И ние млъкнахме, мислейки за най-реалното, което ни очакваше — мъмрене за дългото забавяне.

На сутринта океанът съвсем се успокои и учените можаха най-после да се заловят с изследвания.

Сергей Сергеевич помоли началника на радиостанцията да му даде пак да послуша откъсите от последните разговори по радиото с пилота на изчезналия самолет, които вчера бяха успели да запишат на магнетофон. Аз, разбира се, тръгнах с него и помолих да дойде и Володя Кушнеренко, за да ми превежда всичко в подробности. Лично аз, за съжаление, не зная толкова добре английски.

Като се настанихме, където ни завърне, в различни кътчета на радиокабината, ние следяхме мълчаливо как Вася Дюжиков пренавива лентата.

— Качеството, разбира се, е лошо — предупреди той. — Непрекъснати смущения.

— «Остър»! «Остър»! — чу се изведнъж от високоговорителя тревожен вик, който прекъсна Вася, и някой заговори бързо на английски.

— «Гроу, съобщете къде се намирате!» — преведе Володя.

— «Не зная къде се намирам» — отговори друг глас, малко гъгнив и прегракнал.

— «Не мога да се ориентирам и нищо не разбирам… Земя, чувате ли? Жирокомпасът също излезе от строя… Всички уреди престанаха да работят. Земя, земя, чувате ли?» — едва сварваше да превежда Володя.

Гласът на летеца внезапно секна, без да се доизкаже, заглъхна сред диво пищене и пукот на атмосферни изпразвания.

После изведнъж за миг се вмъкна съвсем друг глас.

— «Не можем да се ориентираме — проговори той също на английски бавно и разтегливо, сякаш диктуваше. — Не можем да се ориентираме. Може да стане нужда да кацнем на вода.»

— Това е друг самолет, американски. Попаднал в гъста облачност. Но е много по-далече, край бреговете на Флорида — побърза да обясни Дюжиков.

— «Моля курс за кацане на вода.»

— «Курс нула-едно-нула — отговори гласът на земята. — Повтарям: курс нула-едно-нула.»

И изведнъж чухме отново гласа на Ленърд Гроу:

— «Земя, аз съм пред катастрофа… Изглежда, че окончателно съм загубил пътя… Не виждам нито един остров… Повтарям, не виждам нито един остров» — превеждаше Володя.

— «Какви са координатите ви? Поне приблизително.»

— «Не мога да определя. Не зная къде се намирам. Загубих пътя, загубих пътя. Господи, никога досега не ми се е случвало такова нещо… Цялото небе е забулено от гъсти облаци… В тях зеят някакви черни пролуки!»

Неочаквано един женски глас произнесе бързо нещо на испански и веднага след това на английски.

— «Завийте на запад» — преведе Володя и поясни: — Засякла го е кубинска станция.

— «Не знам накъде е запад… Не знам…»

Дълга пауза, после от високоговорителя пак долетя пресекливият глас на Ленърд Гроу, заглушаван от пищене.

— «Всичко се обърка… Земя, аз… Чудно… Не мога да определя посоката…»

— «Гроу, Гроу, отговорете, отговорете!»

— «Остава ми малко гориво… Остава малко гориво… Отклонил съм се някъде встрани… Не виждам нито един…»

Мълчание. Само писукане и пращене.

После гласът на земята:

— «Остър»! «Остър»! Гроу! Отговорете! Кажете нещо. Ние се мъчим да ви засечем. Кажете поне нещо.“

— „Какво?“

— „Пейте, дявол да го вземе!“

Счу ми се нещо като лек смях — и изведнъж загиващият летец задекламира монолога на Хамлет!

— „Да бъда или да не бъда? — това е въпросът…“

Но тутакси прекъсна и извика:

— „Морето изглежда някак особено… То е жълто или сиво. Боже! Май ослепявам! Не, виждам, виждам… О, господи! Само не това! Не! Не!“

Мълчание. Писък и пращене.

Земята напразно зове:

— „Остър“! „Остър“! Засякохме ви! Пращаме два самолета. Дръжте се! Дръжте се! Чувате ли ни? Отговорете! Засякохме ви.

Никакъв отговор. Мълчание. Само магнитната буря бушува, гърми във високоговорителя, пищи страшно.

Началникът на радиостанцията спира магнетофона и тихо произнася:

— Това е всичко.

Дълго мълчим.

— Тонът му е някак особен — казвам аз. — На моменти като че ликуващ.

— Сръбнал е преди полета за кураж. Имат такъв навик — отвръща Дюжиков навъсено. — Но все пак какъв здрав мъжага — клати той глава възхитено. — В такова положение да декламира Шекспир!

— Какво ли му се е случило? Защо е почнал да ослепява? Какво толкова ужасно е видял там? — питам аз.

Никой не ми отговори. Сергей Сергеевич моли замислено:

— Василий Петрович, моля пуснете още веднъж последната част. Оттам, където казва, че морето изглеждало някак особено.

Отново прозвучават сърцераздирателните гласове.

А на палубата — мир, покой, тишина, всички са заети с всекидневната си работа. Завършва поредната станция. Океанографите изваждат от дълбините на океана въжета с батометри и внимателно, сякаш свещенодействуват, наливат водата в колби и епруветки. Началникът на експедицията ги наблюдава придирчиво.

— Все пак вълнението размеси горните пластове, обогати водата с кислород — казва доволно Черномореца, разглеждайки една от колбите. И добавя този път за мен: — Без бурите океанът отдавна да беше станал безжизнена водна пустиня.

В хидрохимическата лаборатория извадената от различни дълбочини вода се прелива от епруветка на епруветка, оцветява се с различни реактиви и се диктуват монотонно безкрайни скучни цифри:

— Двайсет и три — единайсет… Двайсет и пет — нула…

Синоптиците им пригласят от лабораторията си:

— Три — пет — нула — девет. Посока на вятъра седемдесет, скорост половин метър в секунда…

Метеоролозите с часове все отново и отново изучават безбройните снимки, получени от метеорологичните спътници, и шарят синоптичните карти с тайнствени условни знаци.

Андриян Петрович също е доволен, сияе от радост:

— С общи усилия успяхме да сондираме атмосферата в най-близките райони около „Луиза“. Оказаха се полезни и наблюденията ни, извършени при полета. Ето приблизително изчисление за енергията на скритата топлина, измерена само в една от облачните зони на урагана в течение на десет часа. Е, както виждам, цифрите не ви говорят нищо. Вие, журналистите, все сравнения искате. Добре, ето заповядайте — и като се замисля за минута и сбръчква избелелите си рунтави вежди, добавя: — Можете да запишете: само тази част от тропическата атмосфера съдържа толкова енергия, колкото биха могли да изработят сто водноелектрически централи като Братската за същите десет часа…

Записвам.

— А какво ураганче ни подари съдбата? Та това са уникални наблюдения! Много ни провървя.

Аз също мисля, че много ни провървя, но не в такъв смисъл, в какъвто го разбираше „небесният магьосник“… Добре, че се измъкнахме благополучно от това „ураганче“, както нежно го нарича той.

Естествено, Андриян Петрович бе посочил интересни цифри. Но, откровено казано, сега ме вълнува повече съдбата на изчезналия самолет. А все още не са открити никакви следи и от „Галатея“, не е намерен никой от екипажа й.

„В седемнайсет часа бе приета официална декларация на правителството на Бахамските острови, че всички дирения, извършени по негово нареждане, за съжаление, не са дали резултати — записах вечерта в дневника си. — На нито един от огледаните острови не е открит нито пилот, нито останки от изчезналия самолет или каквито и да било предмети от него.

Взето е решение: изчезналият самолет да се смята за загинал и диренията да се прекратят. Благодарим за помощта на всички, които участвуваха в тях.“

А търсенето на яхтата все още продължаваше. Няколко пъти над нас прелитаха самолети с английски и американски опознавателни знаци.

Вечерта, както винаги, се събираме в „Клуба на разказвачите“.

— Точно в този район с помощта на спътници било установено, че нивото на водата е с цели двайсет и пет метра по-ниско от средното в Световния океан — каза Володя замислено.

— Че какво от това? — отвръща Гриша Матвеев. — Тук няма нищо загадъчно. Тази разлика се дължи на усилената кръгова циркулация на теченията на това място. И тя се забелязва само когато се измери с точни локатори от голяма височина… А така… Ти усещаш ли я, когато управляваш кораба?

— Не.

— Тъкмо там е работата. Колко кораби прекосяват тази падина, а никой от тях абсолютно нищо не усеща, както пътниците от влака за Астрахан не забелязват, че се спускат в Прикаспийската низина, намираща се на цели двайсет и шест метра под морското равнище.

— Все пак по какъв начин може да влияе на самолетите тази падина? — обажда се някой.

— Със самолета е действително загадъчно — произнася замислено Гриша. — Ами ако е попаднал в „антисмерч“? Сергей Сергеевич, нали сте чували за хипотезата на Поздняков? — обръща се той към Волошин.

— Чувал съм — отговаря онзи без особен интерес.

— А каква е тази хипотеза?

— Бившият опитен летец и щурман, героят на Съветския съюз Поздняков смята, че причина за гибелта на самолетите в този район могат да бъдат своеобразни гигантски „антисмерчове“ — отвърна Гриша. — Низходящи вихрови потоци с огромна мощност. А водната част на такъв „антисмерч“ представлява мощен водовъртеж в океана, способен да довлече във водната бездна не само паднал самолет, но и озовал се там кораб. Не сте ли съгласен, Сергей Сергеевич?

— Откровено казано, не. Против тази хипотеза има много сериозни възражения от гледна точка на елементарната физика. Представяте ли си каква сила трябва да има този вихър, щом дори кораби, попаднали в самия ад на циклона, не се всмукват под водата, а просто потъват, разпадайки се под ударите на вълните? А разузнавателните самолети нарочно навлизат във вътрешността на циклоните и остават невредими.

— Вярно!

— А най-важното е — продължи Волошин, — че никой на тоя свят още не е виждал такива смерчове. Това е много подозрително.

— С-с-с-сергей С-с-с-сергеевич е прав — подкрепи го Олег Никаноренко, като леко заекваше. — Достатъчно вече изучихме циклоните, а подобни вихри никой досега не е наблюдавал.

— Изобщо интересно е, че всички изказват хипотези, които не са им по специалността — засмя се Волошин. — Когато става дума за океанографията — например за тази падина сред океана, Гриша проявява подобаваща трезвост и скептицизъм. А в проблемите на метеорологията навлиза смело като летеца Поздняков. Пък и избира подходящо време да изказва такива хипотези — додаде Сергей Сергеевич сред всеобщ смях. — Ала пред професор Лунин вие, Гриша, май не посмяхте да промишлявате за въображаемия „антисмерч“. И без туй Андриян Петрович вече ви разпердушини заради хипотезата за „силовата решетка“. Впрочем тя неслучайно е изказана от любознателни дилетанти, а не от специалисти, та Андриян Петрович има основание да бъде скептик.

— А каква е тая хипотеза?

— После ще ви разправя — отвърна навъсено Гриша.

— Я да търсим все пак естествени обяснения на загадките, а не да съчиняваме фантастични — продължи Сергей Сергеевич. — Така или иначе, не можем да надминем живота. Защо да измисляме „антисмерчове“, когато излиза, че един напълно здрав кораб може да бъде потопен от най-обикновени пеперуди?

— Не може да бъде!

— Може. През 1913 година германският параход „Адлер“ бил нападнат в Персийския залив от такова ято пеперуди, че затулило цялото небе и се полепило по стъклата на ходовата рубка. А наоколо имало много рифове. Вахтеният щурман се объркал и не успял да спре машината, корабът се блъснал в един риф, пробил се и потънал.

— А тук летецът май ослепял — изрече замислено боцманът, когато смехът утихна.

— Затова навярно се е забил във водата.

— А от какво е ослепял?

— Нали е имало магнитна буря — произнесе многозначително Костя Синия.

Всички го загледаха в очакване на по-нататъшно обяснение.

— Ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, ала магнетизмът притежава огромна сила — продължи Костя, като се наведе напред и сниши тайнствено глас. — Миналата година донесох на леля си магнитна гривна от Япония, отдавна ме молеше. Нали разбирате, заради кръвното налягане често пада в безсъзнание и изобщо от години вече, както се казва, не е добре. Та й донесох. Сложи си тя тая гривна и изведнъж всичко й мина: нито налягане, нито припадъци. И знаете ли: зимъс се омъжи.

Костя е добър момък, веселяк и най-изкусният танцьор на степ на кораба, както и може да се очаква от одесчанин кореняк, набит, пълничък здравеняк с полюшваща се походка и стоманени бицепси, с които обича да парадира, с грижливо поддържани, късо подстригани модни бакенбарди, които правят лицето му още по-кръгло, и с дълги „казашки“ мустаци. Широките гърди и ръцете му са богато украсени с доста неприлична татуировка. Костя има още една забавна и напълно простима слабост: обича да послъгва. При това всяка невероятна история започва непременно с думите: „Ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, ала ето какво ми се случи…“

Самото това предисловие сега предизвиква смях, който вбесява Костя.

— Не мога да разбера какво толкова смешно има? — надменно запита той. — Още зъбки не са ви поникнали, а се смеете. Попитайте който и да е учен, ето например Сергей Сергеевич, няма да ви излъже.

— За съжаление, в случая не мога да ви подкрепя, Костя — поклати глава Волошин. — Макар че земното магнитно поле несъмнено въздействува на всички живи организми, включително, разбира се, и на човешкия и може понякога, да речем, при магнитни бури да предизвиква някои неприятни усещания — слабост, главоболие, дори ускоряване на пулса, все пак, доколкото ми е известно, никой досега не е ослепявал от него. По принцип то съвсем не е смъртоносно. Всички организми на земята са изминали дълъг път на еволюция в магнитното поле, свикнали са с него. Никакви магнитни аномалии, бури или смущения не могат нито да подлудят летци и моряци, нито да ги погубят по какъвто и да било друг начин.

— А какво е казал Лем в „Непобедимият“? — не искаше да се предава Костя. — Там облак от кристалчета, господствуващ на планетата, достигната от космонавтите, създава магнитно поле, което съвсем им взема ума. Не е ли така?

— Аз също обичам фантастиката, но не забравям, че тя си е фантастика — засмя се Волошин. — Каква мощност трябва да е имало това фантастично поле?

— Не знам — повдигна рамене Костя.

— Милиони ерстеди. А на местата с най-големи аномалии или дори при най-силни магнитни смущения мощността на земните полета не достига и един ерстед.

Всички пушеха безмълвно. После боцманът се обади:

— А защо не са намерили никакви останки? Никакви следи от самолет? Нали успели да го засекат и знаели къде точно да го търсят. Ала нищо не намерили.

— Ами къде е изчезнала яхтата? И от нея няма следи.

— Да, все пак нещо тъмно има в това „Гърло на дявола“.

И отново започват да се обсъждат необикновени и фантастични хипотези. Гриша Матвеев разправя подробно хипотезата на тримата млади ентусиасти. Сега никой не го прекъсва, всички го изслушват внимателно. Но мнозина повдигат същите възражения, както професор Лунин, който веднага бе забелязал уязвимите й места.

— А каква е тая книга на Сандерсън, за която споменаваш? — питам Гриша.

— Ив Сандерсън отдавна събирал сведения за изчезването на кораби и самолети при загадъчни обстоятелства. Той изброил, освен „Бермудския триъгълник“, още девет такива района, само че не толкова известни — по пет във всяко полукълбо — в северното и в южното.

— И с какво обяснява тоя Сандерсън изчезването на кораби и самолети в отбелязаните от него десет точки?

— Повечето от тия райони са разположени източно от крайбрежията на континентите и там, където топлите морски течения се сблъскват със студени. Там има и мощни дълбочинни течения. Взаимодействието между всички тези течения и спаданията на температурите, смята Сандерсън, предизвикват на такива места мощни магнитни отклонения. Те изменят някак магнитното поле…

— Пак магнетизъм. Нали Сергей Сергеевич обясни.

— Възможно е под това въздействие да се променя и силата на притеглянето. Всички тези явления, предполага Сандерсън, могат да преместват кораби и самолети от такива места в някакви други точки на пространствено-временното измерение…

— Мъгляво, мъгляво…

— Добре, че сега шефът не те чува. Иначе бързо би те преместил в друго измерение — произнесе Костя Синия зловещо сред всеобщия смях.

И тъй нищо не предвещаваше някакви сензации. Учените по цели дни се занимаваха с обичайната си работа. Аз се измъчвах от горещината, шляех се от лаборатория в лаборатория. Проявих снимките, направени в лагера на търсачите на съкровища. И моите, и тия на Сергей Сергеевич излязоха доста добри. На някои дори се виждаше на преден план свирепата мутра на побойника.

Разглеждайки фотографиите, аз отново си спомнях в подробности нашия полет и неволно продължавах да мисля за загадъчното изчезване на самолета и яхтата. Другите, заети с работа, като че за момента ги бяха забравили.

Но „Гърлото на дявола“ скоро ни напомни къде се намираме…

„Десети септември. В 10,15 получихме съобщение от една брегова станция за изчезването на флоридския кораб «Спери», който ловял риба тон някъде северно от Бахамските острови, и молба към всички кораби и самолети, намиращи се в този район, да помогнат за издирването му.

Все същият зловещ рефрен!

Започнахме спешно да подготвяме дирижабъла за полет.“

— И тия не подали сами сигнала за бедствие, не успели. Други бият тревога заради тях — поклати глава Костя Синия и сложи слушалките си, когато се настанихме в гондолата и се приготвихме да излетим. — Ама че гадно място…

Този път дойдоха двама лаборанти — и Гриша Матвеев, и Олег Никаноренко, за да са повече наблюдателите и всеки да има по-малък район за наблюдение. Затова без особени молби взеха и мен.

„В 12,22 излетяхме да търсим изчезналия риболовен кораб.“

За съжаление почти нямам какво да добавя към тази бележка в дневника си. Цял ден, почти до здрач, кръжахме над безметежно лъсналия под слънчевите лъчи океан, но никъде не забелязахме никакви признаци за катастрофа. Виждахме много траулери, боядисани кой знае защо предимно в траурен чер цвят, и корабчета за лов на тон, които приличаха по-скоро на изящни туристически катери, отколкото на усърдни риболовци. На местата, където по всяка вероятност имаше повече риба, понякога те се събираха дори на групи. Но по-често ловяха далеч един от друг, усамотени сред безбрежния океан. Някои от тях отговаряха на повикванията и въпросите ни, други мълчаха, заети с работата си. Не научихме нищо за изчезналия риболовен кораб и не открихме никакви следи от него — нито лодка с претърпели корабокрушение моряци, нито останки от кораба, нищо. Историята с „Прекрасната Галатея“ се повтаряше.

— Наистина тоя „Спери“ като че ли е изчезнал в друг свят — казах аз, сваляйки бинокъла от уморените си очи.

— Нищо чудно — рече Волошин. — Спомняте ли си хипотезата на Марков, че е възможно да съществуват много паралелни вселени, които имат връзка помежду си? Врата за някоя от тях може да има на всяко място и не е изключено да е точно тук — Сергей Сергеевич посочи океана под нас.

— Сериозно ли говорите? — попитах недоверчиво.

— Нали ви казах, тази хипотеза е лансирана от много сериозен учен, академик Марков. Той даже кръстил тези светове, които може да бъдат микроскопично малки в сравнение с нашия, но също си имат свои звездни системи, галактики, цивилизации — разбира се, със съответни размери. Марков ги е нарекъл фридмони в чест на бележития съветски учен Фридман, чиито трудове по теорията на относителността подсказали възможността за тяхното съществуване. Когато се върнем, подсетете ме да ви дам да прегледате статията на самия Марков. А сега не бива да се разсейваме. Ще тръгнем обратно, но все пак ще търсим изчезналия „Спери“. Може да са останали поне някакви отломки от него?

Върнахме се на „Богатир“, без да намерим нищо.

Вечерта беше тиха, спокойна, прогнозата — добра.

— Има ли смисъл да разглобяваме дирижабъла, Андрей Самсонович? — попита Волошин началника на експедицията. — Нищо няма да му стане, а на сутринта ще продължим търсенето на кораба.

Суворов се замисли навъсен, като подръпваше брадата си, после промърмори:

— Добре, да почакаме до сутринта. Но тези дирения изобщо ми омръзнаха. Пречат на нормалната ни работа.

— Няма как — поклати глава Волошин. — Помощта за пострадалите е свещен дълг.

Скоро след вечеря радиостанцията на бреговата охрана поблагодари на всички, помогнали в търсенето на изчезналия риболовен кораб, и официално обяви, че смята по-нататъшните дирения за безполезни, а „Спери“ — за загинал. Предполагаше се, че е загинал още преди една седмица при бурята, когато загадъчно изчезна безследно и „Остър“.

Оказва се, че „Спери“ отдавна не е установявал връзка, но това не безпокоило никого досега, защото рибарите по цял свят изобщо не поддържат много редовно връзка с брега, а предпочитат да не съобщават координатите си, особено ако са попаднали на богат улов.

— Невъзможно е да са загинали при оная буря — поклати глава Костя Синия. — Нали сами видяхте: та буря ли беше това? Просто слабо вълнение.

— Още през деня съобщиха: няма защо, викат, да си пилеете времето и парите да търсите една ръждясала тенекия — обади се мрачно Вася Дюжиков. — Нали чувахте разговорите между катерите от бреговата охрана. Всички рибарски кораби, викат, са толкова износени и разнебитени, че изобщо не бива да се пускат на море.

На кораба радистът, а още повече старшият е важна и почитана от всички личност. Той предава поздравления до роднините и близките, останали на брега, както и вести от тях, тъй че всички малко му се подмазват. „Маркони“ е в течение на всички събития в света, на всички новини, включително и на такива, които ние, простосмъртните, не бива да знаем. Затова Вася, твърде отзивчив и добър човек, е свикнал да говори сериозно, с тежест, а ние да го слушаме чинно и внимателно.

Стояхме на палубата до радиокабината. През отворената й врата долиташе силният писък на морзовата азбука, после внезапно се изтръгнаха нечии прегракнали гласове.

— Още продължават да търсят яхтата — кимна към вратата Вася, — повтарят на всички езици: „Гърлото на дявола“, „фаталният триъгълник“. На шведски, на немски — даже без превод се разбира.

— Ш-шт — спрях го аз, улавяйки го за ръката.

Звучен, добре модулиран баритон произнесе прочувствено на английски:

— Господи! Приеми душите на загиналите в морето рибари от катера „Спери“ — Джон Бенсън, Оливър Кроу, Ханс Хартвиг, Роско Санчес, Бенжамен Маковски, Диего Родригес. Господи! Благослови всички, които се намират в открит океан, и им помогни да се върнат благополучно в родното пристанище…

Гласът внезапно секна. Пълна, дълбока тишина…

Началникът на радиостанцията погледна часовника и тихичко поясни:

— Редовният период на мълчание.

Ние се ослушвахме напрегнато, но етерът оставаше безмълвен.

Аз преминах на кърмата, където днес беше необичайно пусто. На дъската, до картата, на която бе обозначен „Бермудският триъгълник“, професор Лунин забождаше с кабарчета един голям лист.

— По лично разпореждане на Андрей Самсонович — рече той. — Получихме го по радиото от Майами.

На листа беше написано с пишеща машина:

„Из официалната декларация за печата на Федералното авиационно бюро на САЩ (ФАБ)

Разпространилите се отново през последно време изказвания във връзка с гибелта на самолета «Остър» в смисъл че районът на тъй наречения «Бермудски триъгълник» бил опасен за полети поради въздействието на някакви тайнствени и свръхестествени сили, са пълна нелепост.

Специалистите от диспечерската служба и от службата за безопасност на полетите при ФАБ признават, че има специфични проблеми, свързани с полетите в този район, но категорично отхвърлят измислиците, че тук действували някакви тайнствени сили. Нашите специалисти предполагат, че самолетните катастрофи по тези места могат да се обяснят с чисто земни фактори: времето, неопитността при полетите над океана или неизправност на навигационните уреди.

Времето тук е променливо. Често връхлитат урагани. Районът се характеризира и със силни течения — струите на Гълфстрийма, които могат да отнесат останките и жертвите от мястото на катастрофата на много мили далеч, а това затруднява операциите за издирване и спасяване.

Впрочем над този район често летят самолети, пилотирани от летци с недостатъчен опит. А неопитен летец може в облачен ден да се дезориентира дори просто от това, че сивата вода се слива със също тъй сивото небе и линията на хоризонта изчезва.

За значението на летателния опит свидетелствува например работата на пилотите от компанията «Чок еърлайн», която поддържа тук редовни пътнически рейсове със самолети амфибия още от 1919 година. А за това време не е имало нито катастрофи, нито аварии, нито тайнствени изчезвания. Просто ден след ден са се извършвали полети от летци, познаващи отлично местните условия…

Единственият самолет, положително претърпял авария в района на «Бермудския триъгълник» през последното десетилетие, според нас е «ДС-9», разбил се край Виржинските острови, при което всичко е минало без човешки жертви. Както установиха нашите инспектори, аварията е станала поради това, че горивото на самолета се свършило. Това още веднъж доказва, че над района на «зловещия триъгълник», както и над всяка царевична нива, самолетите не могат да летят без гориво — само с въздух.“

Аз много се страхувах, че след вчерашната декларация на местните власти, които така преждевременно бяха обявили „Спери“ за загинал и търсенето му за безполезно, началникът на експедицията ще отмени полета. Но той заповяда да тръгнем по-рано. Може би именно защото местните власти толкова прибързано бяха сложили кръст на своите рибари.

Преди излитането Сергей Сергеевич се посъвещава с океанографите.

Решиха днес да огледат района северно и източно от местата, където обикновено рибарите ходят на лов за тон. Излетяхме рано. Но колкото и да обикаляхме над океана, нищо не намерихме.

— Край, решили са окончателно да не търсят повече — каза Костя, като отмести слушалките на загорелия си здрав врат. — Ей сега предадоха: роднините на рибарите искат да се продължи диренето, ала им отговорили: рибарите, викат, знаят къде отиват. На море, казват, винаги са ставали и ще стават нещастия. Трябва да се примиряваме с това. Точно така заявили.

— Да — рече Гриша Матвеев. — Значи, може с положителност да се смята, че и те са били жертва на „Гърлото на дявола“?

— Не бързайте да ги опявате — намеси се внезапно Сергей Сергеевич, който разглеждаше нещо с бинокъл.

Той произнесе това с такъв тон, че всички грабнахме биноклите. И видяхме лодка.

Не, не беше дори лодка, а цяло мъничко непотъващо корабче, нещо като малка подводница с илюминатори и херметично затворени люкове. Боядисана в синкавосиво, тя едва се подаваше от водата. Успяхме да я забележим само защото от единия люк се показваше човек в оранжево яке и размахваше червена кърпа.

— Отлична спасителна лодка — каза Волошин. — Само че с някаква оригинална конструкция.

Когато се приближихме повече, той извика през мегафона:

— От „Спери“ ли сте?

Човекът на люка закима бързо.

— Колко сте?

Човекът вдигна показалец и подвикна на немски:

— Казвам се Хартвиг!

Хартвиг! Неговото име бе споменато вчера в молитвата, която чухме по радиото.

— Хм, а никой от нас не разбира бъкел немски — поклати глава Волошин.

Той даде знак на Костя. Онзи хвърли въжената стълбичка, Хартвиг я улови сръчно, върза я и изчезна в люка.

— Костя, слез. Трябва да му помогнеш.

Но не стана нужда от помощ. Хартвиг се показа отново на люка и като се измъкна от него, започна доста уверено да се изкачва по люлеещата се въжена стълбичка, макар че натъпканата догоре чанта му пречеше, като дърпаше лявото му рамо.

— Почакайте, ще ви вдигнем! — извика Волошин на английски.

Хартвиг само поклати глава.

В същия миг с учудване видяхме как лодчицата му бързо изчезна под водата…

— Ама че работа. Той ли я е потопил? — произнесе Сергей Сергеевич озадачено. — Невъзможно е водата да я залее толкова бързо през горния люк. А няма никакви вълни. Аз тъкмо се канех да му предложа да вдигнем и лодката, да я закараме на „Богатир“. Интересна лодчица, исках да я поогледам по-отблизо…

В това време Хартвиг вече се бе изкачил благополучно по стълбата. Гриша и Костя го подхванаха дружно, вмъкнаха го в гондолата.

— Добре дошъл — поздрави Сергей Сергеевич може би не много уместно.

— Благодаря! Благодаря! — викаше спасеният вече на английски, като се кланяше на всички.

Той беше среден на ръст, чернокос, с дълбоко хлътнали очи. Якето му стоеше халтаво като на закачалка.

— Защо потопихте лодката? Можехме да вземем и нея? — каза Сергей Сергеевич.

— О, не знаел аз… Не трябва безпокойство. В нея може блъсне някой кораб — отговаряше Хартвиг на английски със силен акцент, като изопачаваше думите. — Стане катастрофа.

Сергей Сергеевич настани спасения по-удобно, постави пред него термос с горещо черно кафе, сложи сандвичи. Кимайки признателно, той заяде лакомо. Но само след няколко минути отмести масичката по-далеч от себе си:

— Данке (Благодаря)! — И додаде на развален английски: — Много вредно. Не бива.

В това време въжената стълба вече бе вдигната, двигателите зареваха и ние се понесохме с пълна скорост към „Богатир“. Хартвиг оглеждаше с интерес гондолата, командното табло.

Сергей Сергеевич се мъчеше да го разпитва на английски, но не научихме много. Хартвиг бил механик на „Спери“. Въпросите на Волошин разбираше лошо, отговаряше им със запъване, с мъка, като често вмъкваше немски думи.

Разбрахме само, че след бурята Хартвиг излязъл на палубата да подиша чист въздух и изведнъж видял, че от югозапад стремително се носи огромна вълна.

— О! Водна планина! До небето! — с ужас се провикваше той, вдигайки ръце нагоре.

За щастие, Хартвиг стоял близо до спасителната лодка. Като извикал на другарите си да се спасяват, той успял да се вмъкне в лодката и да затръшне люка подире си. Връхлетялата вълна откъснала лодката и я запокитила далеч настрана.

Катерът се преобърнал и потънал. Изглежда, че при това станала някаква експлозия, защото разлялото се по водата гориво изведнъж избухнало.

— А отде имате тази лодка? — попита Сергей Сергеевич. — Защото с такива обикновено са снабдени танкерите.

Като се запъваше и бъркаше немските думи с английски. Хартвиг обясни криво-ляво: техният капитан Джон Бенсън купил лодката евтино, оказион, миналата година от собственика на един бракуван за отпадъци танкер.

Срам ме е да призная, но като слушах объркания разказ на Ханс Хартвиг, изпитвах разочарование. Излиза, че в гибелта на „Спери“ няма нищо загадъчно: прогнилото корабче било погубено от обикновена буря, от внезапно връхлетяла вълна. А и причината за експлозията изглеждаше също напълно обяснима, макар и все още не много ясна.

— Чудно, тази вълна не е отбелязана от нито една брегова станция — каза Гриша, като изучаваше картата. — Щяха да ни съобщят.

Олег и Волошин постлаха до отсрещната стена на кабината надувен дюшек. Хартвиг им благодари, притиснал ръка до сърцето си, и се изтегна на дюшека, подлагайки под главата си своята обемиста чанта. След като повъздиша и се повъртя, той се обърна с лице към стената и притихна — изглежда, заспа.

На „Богатир“ ни чакаха с нетърпение. Всички, като се изключи машинната вахта, бяха наизлезли на палубата да ни посрещнат. И имаше защо: първият спасен по чудо от „Гърлото на дявола“!

Само въртолетната площадка беше празна, готова да приеме дирижабъла. Сергей Сергеевич помогна на Хартвиг да слезе от гондолата. Той се побави за миг, явно смутен от всеобщото внимание, държейки здраво с лява ръка чантата си и сякаш готов да се шмугне обратно в гондолата.

— Господин Грюн! — прозвуча неочаквано гласът на Казимир Павлович. — Как сте попаднали на рибарски катер?!

Тълпата се отдръпна да стори път на Казимир Павлович. Той говори отлично немски.

— Здравейте, господин Грюн! — професорът подаде ръка на спасения. — И професор Байлер ли беше с вас? Някакви опити ли правехте? Или просто сте решили да си починете, да половите риба? Да не е загинал?! Ужасно! Какво ви става? Не можете ли да ме познаете? Аз съм доктор Бек. Много пъти сме се срещали с вас и с вашия учител на семинари и конференции.

— Вие грешите. Аз съм немец, но се казвам Хартвиг, Ханс Хартвиг — отвърна пресипнало на английски спасеният, като се отдръпна една крачка и енергично въртеше глава. — Аз не ви познавам… И никакъв професор Байлер… Вие грешите… За пръв път ви виждам…

— Моля да ме извините. Но толкова си приличате с него — каза Бек също на английски, като отпусна неловко протегнатата си ръка. — Моля да ме извините, мистър Хартвиг.

Хартвиг бе наобиколен от корабните лекари. Те всички бяха тук: и терапевтът Егоров, и хирургът Березовски, и дори стоматоложката, милата Олга Петровна. Лекарите уловиха Хартвиг под мишниците и го помъкнаха към лазарета си.

Сергей Сергеевич се оттегли с капитана и началника на експедицията, за да им разкаже за полета. Техниците и вахтените матроси под ръководството на Локтев почнаха да се занимават с дирижабъла. Тълпата любопитни наобиколи Костя и нашите лаборанти, за да разбере как сме намерили Хартвиг. А аз дръпнах Бек настрана и го попитах:

— Казимир Павлович, с кого го сбъркахте?

— Много неудобно стана — поклати глава той. — С един химик, ученик и главен помощник на известния професор Байлер от Западна Германия.

— С какво се е прославил той?

— Има много трудове по хидрохимия, особено по газовите разтвори във водата. А през последните години се занимавахме с него, може да се каже, с един и същ проблем — разбира се, паралелно, самостоятелно: как да се гмурка човек с обикновен акваланг на големи дълбочини. Проучвахме какви газови смеси са необходими за тази цел…

— Спомням си — зарадвах се аз. — Май че беше открил някаква смес и с нейна помощ се спуснал едва ли не на един километър под водата.

— Да — кимна навъсено Казимир Павлович. — Байлер обича рекламата, има такава слабост. И е зашифровал сместа си, за да спечели повече от нея, а може и по някакви други причини. Нали имат особени условия за работа. Как можах да се припозная? А отлично помня физиономии. Пък и презимето на този ученик на Байлер лесно се запомня: Грюн — „зелен“, Питер Грюн.

— Не, този е Ханс Хартвиг — казах аз. — Бил механик на „Спери“. Вчера го споменаваха в молитвата по радиото с другите рибари, които се смятат за загинали.

— Е, разбира се, случват се поразителни прилики — кимна Бек. — А какво е станало с катера?

— Преобърнала го огромна вълна и внезапно експлодирал. Изглежда, че само Хартвиг се е спасил. Не можахме да го разпитаме както трябва, защото не знаем немски. Няма ли после да поговорите с него?

— С удоволствие. Само че медиците едва ли ще го пуснат скоро.

Корабните лекари често мърморят, че ги оставяме без работа. Сега те са пипнали здраво Хартвиг, настанили са го в отделна стая в лазарета и никого не пускат при него. Само на капитана и на ръководителя на експедицията разрешиха да му поговорят за малко. Преводач им беше нашият главен полиглот, вторият щурман Володя Кушнеренко, който знае шест езика. Впоследствие той разказа на двама ни с Волошин:

— Казва, че няма представа за причината на експлозията. Мазутът се разлял по водата наоколо и се подпалил. Хартвиг побързал да затвори люка, включил системата за водно защитно оросяване и двигателя. Като се отдръпнал на безопасно разстояние, отново отворил люка и цял ден плавал, без да се отдалечава от мястото на катастрофата, викал и давал звукови сигнали със сирената, но безрезултатно.

Изобщо Хартвиг не бе разказал нищо ново.

— В бележките към лоцията е посочено: само за последните три години в тези води са загинали седемдесет и пет катера за лов на тон — добави Володя, като помълча. — И все главно поради лоша устойчивост. Даже при малка буря се преобръщат. Не е нужно много време за това. Две-три минути — и готово. Голям късмет има тоя Хартвиг. Да се отърве от такава беда! Нищо чудно, че от преживяното като че ли малко е откачил. Плаче, споменава старата си майка, кръсти се.

— Какво решиха да правят с него? — попита Волошин.

— Ще го предадем на първия срещнат кораб, заминаващ за което и да е най-близко пристанище. Така реши кепът. Ако пък два-три дни не срещнем никого, ще се наложи да го свалим на брега с дирижабъла.

— Дали не са се натъкнали случайно на мина?

— Едва ли — поклати глава Володя. — От двайсетина години вече няма такива случаи в тия води. Морето тук е чисто.

— Морето е чисто, ала мястото е нечисто…

На другия ден извършихме още един полет из района, където според предположенията е загинал „Спери“. Ами ако все пак по някакво чудо се е спасил и друг, освен Хартвиг? Обаче правилно е казал някой: чудесата затова се наричат чудеса, защото не се повтарят… Цял ден кръжихме над океана и нищо не намерихме.

Когато се върнахме, вече не заварихме Хартвиг на „Богатир“: бяха го предали на един срещнат английски пътнически параход, който отивал за Бахамите.

Сергей Сергеевич се ядоса:

— Жалко, не успяхме да поговорим по-подробно с него.

— А според мен нямаше да има голяма полза от разпити — рекох аз. — Много е потресен от преживяното.

— Правилно — подкрепи ме Костя. — Ако щете, вярвайте, ако щете — недейте, ала в нашата Одеса се случило нещо подобно. Върви веднъж един стар докер по кея, няма да му казвам името, и гледа: мята се във водата някакъв човек и реве с цяло гърло на английски: „Помощ! Помощ!“ Оказва се, че един заплеснат англичанин се е изтърсил от кораба си и пуска мехури. А докерът, разбира се, спрял, попогледал и спокойничко рекъл: „Какво си се разкряскал, глупчо? Трябвало да учиш плуване, а не чужди езици.“ И си продължил пътя. Та същото е и с тоя Хартвиг.

Когато всеобщият гръмогласен смях утихна, Сергей Сергеевич поклати съчувствено глава и каза:

— Какво ли не става в Одеса — и всички се разкикотиха отново, а най-силно Костя.

Същия ден ръководителят на експедицията с явно облекчение нареди да се разглоби дирижабълът и от следващата сутрин да се пристъпи „към нормална работа по график“…

Навлязохме в строго определен корабен режим. Всяка сутрин ни будеше гласът на вахтения щурман, който ечеше гръмко от високоговорителите на вътрешнокорабната връзка, които, за съжаление, не можеха да се изключат.

— Корабно време седем часът, екипажът да става. Добро утро, другари! Днес е понеделник, петнайсети септември. Температура на въздуха плюс двайсет и шест градуса, температура на водата също двайсет и шест градуса.

Но „Бермудският триъгълник“ продължаваше настойчиво да напомня за своите загадки. В радиопредаванията, които слушахме, се обсъждаха причините за появяването на гигантската вълна, потопила „Спери“, но неотбелязана от бреговите предупредителни станции. Навярно Хартвиг е разправял много и на репортерите, само че вестниците не стигаха до нас.

Ние вършехме научни изследвания не само от борда на „Богатир“. От време на време поставяхме в океана шамандури с котви — истински малки лаборатории. Цял месец те измерваха автоматично температурата на водата, посоката и скоростта на теченията на различни дълбочини, наблюдаваха времето, като редовно предаваха всички сведения по радиото.

Животът ни течеше ритмично и спокойно. Но на осемнайсети септември в етера пак прозвуча тревожен сигнал — към всички, към всички, към всички. При хубаво време е изчезнала яхтата „Мария“, която се занимавала с търсене на потънали съкровища около Бахамските острови. Ето вече трети ден не установява връзка, не отговаря на сигналите.

Радиопрограмата завършваше с все същия зловещ рефрен — умоляват се всички кораби и самолети, намиращи се в този район, да вземат участие в издирването на изчезналата яхта.

— „Мария“, „Мария“ — произнесе замислено Волошин, набърчил чело. — Това име ми се струва някак познато. Трябва да излетим. Ще отида да се преоблека за поход. И вас съветвам да побързате, ако искате да дойдете с нас. Ще закусим във въздуха.

Изтичах в каютата, грабнах бележник, диктофон, два фотоапарата и изскочих на палубата. Кожухът на дирижабъла бързо се пълнеше с газ.

— Значи, не съм се излъгал, с тая „Мария“ вече се познаваме, макар и бегло — каза Сергей Сергеевич.

Той извади от чантата си една снимка.

— Спомняте ли си? Снимахме разкошната яхта „Морска звезда“ на тоя Сеймър — забогателия инженер и другаря му — зъболекаря. А на заден план в обектива случайно попаднала и „Мария“. Затова и съм я запомнил, понеже има родно руско име.

— Значи, тя е изчезнала? Какво ли е могло да й се случи?

— „Гърлото на дявола“ — отговори Сергей Сергеевич лаконично, но много красноречиво.

— А може изобщо да не е изчезвала? Дали всъщност не са се сбили там на островчето и дори изпоклали?

— Не, „Морска звезда“ е невредима, а и другите яхти също, току-що ни съобщиха. А „Мария“ е потеглила оттам една седмица след нашето посещение.

— Закъде?

— Тъкмо това, за съжаление, никой не знае. Та съобщават ли търсачите на съкровища такива сведения?

Ние излетяхме, закусихме надве-натри, като пихме много силно кафе и хапнахме сандвичи, и побързахме да заемем обичайните си места до прозорците, където всеки имаше определен сектор за наблюдение.

Небето на хоризонта се сливаше с морето, едното преминаваше незабележимо в другото. Струваше ни се, като че не се движим, а се реем неподвижно над океана. Някакво странно, магическо усещане. Дали наистина няма да отлетим неусетно в някаква друга вселена?!

 

 

— Да — произнесе Сергей Сергеевич замислено. — Много право е казал някога дядо Конрад[3] за безследно изчезналите кораби: „Никой не се връща от изчезналия кораб, за да ни разправи колко ужасна е била гибелта му, колко неочаквана и мъчителна е станала предсмъртната агония на хората. Никой не ще разкаже с какви мисли, с какви съжаления, с какви думи на устата са умирали те.“

Като помълча, добави:

— Едно е утешително: агонията е била кратка, дори и да не са успели да отправят зов за помощ. Историята с „Прекрасната Галатея“ се повтаря.

— Но защо? — пак не можах да се стърпя аз. — Нали нямаше нито ураган, нито магнитна буря. Защо и те като „Галатея“ изчезнаха безследно, без да дадат никакъв сигнал?

Никой не ми отговори.

Сигурно и този път нямаше да запиша нищо в дневника си, ако не беше една чиста, невероятна случайност, каквито понякога изведнъж, съвсем ненадейно променят рязко спокойния развой на събитията.

Когато вече завивахме, за да поемем обратно, внезапно забелязахме някакъв малък бял кораб. Волошин погледна с бинокъла:

— Риболовен. Ловят тон.

Но Локтев сякаш не го чу и насочи дирижабъла към корабчето.

— Какво правиш, Борис Николаевич? Та това е риболовен кораб.

Командирът замълча и едва след няколко минути изведнъж отсече:

— Нещо там не е в ред. Мачтата е счупена.

Всички се залепихме за биноклите.

— „Спери“! — извика внезапно Олег Никаноренко.

— „Спери“ ли?! Изчезналият тоноловец?!

— Точно така, „Спери“ — потвърди Гриша. — Две букви са се изтрили съвсем, името едва се разчита.

— Не отговарят на сигналите — каза радистът.

— И на палубата няма никого — промърмори Сергей Сергеевич, без да се откъсва от бинокъла.

— Не, един лежи до рубката. По-близо до кърмата — рече Олег.

— Къде? Не, това са някакви парцали — отвърна Волошин. — Макар че…

Приближихме се съвсем до корабчето. Можехме вече да виждаме без бинокли и счупената мачта, увиснала на въжетата си, и полуизтрития надпис на кърмата, и трупа, който се търкаляше ничком на палубата до рубката.

На кораба все тъй не се забелязваше никой.

Дирижабълът надвисна на около пет метра от палубата. Борис Николаевич пак блесна с майсторството си. Той докара внимателно дирижабъла до самата рубка. Швартовото устройство здраво долепи гондолата до леерната стойка, така че не стана нужда дори да се спуска въжената стълба.

Костя пръв скочи на горния мостик, надзърна в рубката и се отдръпна:

— Умрял направо на вахта, до кормилото, тю да се не види! — извика той. — Там си и лежи.

Прехвърлихме се един след друг на катера, оставяйки Локтев, какво винаги, на командното табло.

Цареше страшна тишина. Горещина, пълно безветрие. Въжетата висяха безжизнена под тежестта на пречупената мачта. И макар че се намирахме сред открит океан, невъзможно беше да се диша…

Освен останките на човека на палубата и на другия в рубката, открихме още четири трупа: един в машинното отделение, останалите в мъничкия мръсен кубрик. Двама рибари се бяха строполили точно до масата, около която, изглежда, са седели. Третият, най-възрастният и най-добре облеченият, вероятно капитанът, лежеше също тук, на една койка.

Няма да описвам как изглеждаха… Върху лицето на капитана бе застинало изражение на невъобразим ужас или на страшна болка. Изглежда, се е опитвал да стане от койката, но не е можал. А един от търкулналите се до масата се бе хванал с ръце за главата, сякаш тя се цепеше от болка.

Вероятно всички са загинали едновременно. Но от какво?

— Да не са се отровили?

— Всички изведнъж? Съмнително. — Разговаряхме полугласно.

— Пък и нали са разбирали от риба, не биха взели да ядат такава, която е опасна.

— Не непременно с риба. Та не са яли само риба я. Нали имат и консерви.

— Опитай се да разбереш тая работа.

Действително в една кофа имаше куп немити съдини. На масата — две чинии с остатъци от някакво ядене, отдавна изсъхнало. На пода — някакви петна. Следи от повръщане? Но подът е толкова мръсен, че никаква експертиза сигурно не ще може вече да изясни нищо.

— М-м-може да ги е отровил някакъв газ — каза Олег Никаноренко, който от вълнение започна, както винаги, малко да заеква. — Като екипажа на „Уранг Медан“.

— Само че той е карал всевъзможни химически вещества, а отде ще се вземе на рибарско корабче отровен газ — възрази Волошин намръщено.

— С какви глупости ни е натъпкал главите тоя Хартвиг? — избухна изведнъж Костя Синия. — Не се е преобръщал катерът, а си е цял-целеничък. Да не би самият той да е изтровил всички?

— Кой?

— Ами Хартвиг!

— Че този съвсем не беше Хартвиг. Нали целият екипаж е на борда, и шестимата — каза Гриша Матвеев. — Истинският Хартвиг лежи в машинното отделение, до дизела.

— Точно така. А кой беше оня?

Спогледахме се. Действително кой беше човекът, спасен от нас преди една седмица? Защо се представяше за механик на рибарския кораб и разправяше врели-некипели за внезапно връхлетяла гигантска вълна, която уж потопила катера, за експлозия и запалил се мазут? И какво търсеше сред океана в загадъчната си лодка? Защо побърза да я потопи?

— Все пак някакви дяволски работи стават в това „Гърло на дявола“ — промърмори Олег Никаноренко с отпаднал глас.

— Може наистина да е бил Грюн, нали така май го наричаше Казимир Павлович? — попита нерешително Гриша.

— Ученият-химик? А как се е озовал в открит океан?

— И защо беше нужно да отрича, да лъже?

Кой можеше да отговори на тия въпроси? Къде трябваше да търсим сега мнимия Хартвиг?

Обиколихме целия катер, като се стараехме да не гледаме труповете. Корабчето отдавна не е било ремонтирано, беше старо, износено, мръсно, но още напълно годно за плаване. Дизелът е запазен. Изглежда, още дълго след гибелта на моториста е работил и е спрял от само себе си, когато свършило горивото, определи Сергей Сергеевич.

Девет от дванайсетте хладилни цистерни бяха пълни с едри, хубави риби тон. Личи, че рибарите са имали късмет да попаднат на място с много риба и навярно са мечтаели скоро да се приберат с богат улов…

Радиопредавателят в рубката беше доста стар, но изглеждаше също запазен. Ала защо рибарите не са се опитали дори да предадат сигнал за сполетялото ги нещастие?

На масата в рубката лежеше корабният дневник. Последната бележка бе написана на трети септември: „Луиза“ се отклони настрана. Вълнение от югозапад шест бала. Всичко е наред.

Значи, всички са загинали горе-долу по същото време, когато изчезнал и „Остър“. Впрочем трудно можеше да се определи това. Записките в дневника бяха много лаконични и водени нередовно, само при нужда.

— След като вписал последната бележка, вахтеният се е опитал да напише още нещо. Виждате ли? — каза Волошин, който изучаваше внимателно корабния дневник.

Наистина под последната бележка, точно напряко на листа, беше надраскана е едри разкривени букви някаква дума. Но разчитането й се оказа абсолютно невъзможно. Всички поред оглеждахме дневника и гадаехме:

— Dead? Death?[4]

— Правилно, първата буква е „d“ Дали не е „dagger“?[5]

— Бабини деветини. Какъв ти dagger? Danger[6].

— А може да е „dally“[7]. До безкрайност може да се гадае така — рече Сергей Сергеевич.

Той няколко пъти фотографира страницата на дневника с последната бележка и неразбираемата драсканица. После ние като същински криминалисти фотографирахме труповете, неизмитите съдини в кубрика, чиниите с остатъци от засъхнало ядене, подозрителните петна на мръсния под, счупената мачта, дори размразилите се след спирането на двигателя хладилни цистерни, пълни с гниеща риба. А Олег направи няколко скици.

След това Сергей Сергеевич помоли Костя да се обади на „Богатир“, да повика в радиокабината началника на експедицията и капитана и да им разкаже подробно за всичко, което сме открили.

— Какво да го правим тоя „Спери“? Ще дойдете ли лично да огледате всичко? Ще го вземете ли на буксир?

— Това не е наша работа — отговори решително Суворов. — Нека местните власти се занимават с разследването. Ние ей сега ще им съобщим.

— Да подежурим ли тук, да повисим над кораба до пристигането на спасителите? Няма да им бъде лесно да забележат такова малко корабче. То изглежда напълно изправно, затова не са го намерили досега. А името е почти изтрито. Имаш впечатление, че всичко на кораба е в ред и че той се занимава с риболов, просто не отговаря на сигналите по радиото. Може да сме го видели и по-рано, но сме го отминали, без да се усъмним в нищо.

— Не, няма нужда — отвърна началникът на експедицията. — Прогнозата е добра, буря не се очаква. Бреговата охрана изпраща незабавно катер на подводни крила. Молят само да издигнем над рубката на кораба флаг — международния сигнал „Нужна е помощ“. И молят, ако е възможно, да нарисуваме на покрива на рубката и на бордовете също такива кръстове в червено. Сигурно имате боя в аварийния си неприкосновен запас. Направете това и се връщайте по-бързо.

— Добре, Андрей Самсонович.

Свършихме всичко и взехме плавно да се издигаме. Целият нашарен с червени кръстове, „Спери“ изглеждаше като че на него е станало кърваво клане. Не може да не разбереш, че го е сполетяло нещастие, и да го отминеш.

— Сергей Сергеевич, а дали не са улучени от инфразвуков удар? — попита замислено Гриша Матвеев.

— Аз също си помислих това — рече Волошин.

— Защото картината е много подобна — оживи се Гриша. — Всички безспорно са били здравеняци, а са умрели внезапно, едновременно. И мачтата е счупена — направи ли ви впечатление? А пък бурята беше слаба, мачтата може да се е счупила от вибрация, предизвикана от инфразвук. Спомняте ли си оная нощ, когато вилнееше „Луиза“ и мнозина на „Богатир“ се чувствуваха зле. Навярно под въздействието на инфразвук. Нима вашият уред не го е улавял?

— Улови го призори, но беше с много слабо въздействие. Бурята мина далеч встрани.

— А пък те са били по-близо до бурята. Тогава именно са загинали, оная нощ или на сутринта!

— Че защо само те? — поклати глава Волошин. — Там положително е имало и други рибарски кораби.

— „Спери“ се е озовал на пътя на особено мощна инфразвукова вълна.

— Гриша може да е прав — подкрепи го Олег Никаноренко. — И самолетът сигурно е загинал от това.

Разбрах за каква хипотеза говореха. Тя често се споменаваше през последните години въз връзка със загадките на „Бермудския триъгълник“ и с тайнствените произшествия в други морета. Известни бяха няколко случая, когато са откривани напълно здрави кораби, по някакви необясними причини напуснати от екипажа.

Някои учени изказваха предположение, че причина за тайнствените катастрофи може да е инфразвукът, същият тоя „глас на морето“, който е недоловим за човешкото ухо, но се улавя от предсказателя на бури „Ипшчо“, с който Сергей Сергеевич толкова се гордее. Ние не чуваме инфразвука, но е установено, че той въздействува на човешкия организъм, може да предизвика усещане за умора, мъчително безпокойство, морска болест, инстинктивен страх и тревога. Възможно е именно този страх да кара моряците да напускат панически напълно изправни кораби? А инфразвук с определена честота е способен да ослепи и дори да причини смърт…

— Още академик Шулейкин, когато разработвал теорията за възникването на „гласа на морето“, стигнал до извода, че основното излъчване на инфразвука се движи приблизително в диапазон от шест херца — разправяше Гриша. — А гибелната честота започва от седем. Много близки величини.

— Но работата не е само в честотата — възрази Волошин. — Не по-маловажна е и мощността на инфразвуковия удар. Аз не съм специалист по океанография, ала от гледна точка на техниката и физиката това е малко вероятно.

— Но дори при че-че-стота от шест херца такъв удар може да ослепи летец — настояваше Олег Никаноренко.

Разбира се, разпалените спорове около причината за гибелта на рибарите продължиха и вечерта в „Клуба на разказвачите“. И хипотезата за инфразвуковия удар намери много поддръжници.

— Но защо инфразвукът придобива опасна сила именно в този район? — запита Володя Кушнеренко.

— Вероятно го генерират ураганите, които по правило минават от южната страна на „Бермудския триъгълник“ — доказваше Гриша. — Възможно е вълните някак да се усилват, да достигат опасни величини, когато се промъкват през проливите, между многобройните островчета на Бахамския архипелаг. Проливите служат като един вид природни тръби — мощни усилватели.

— А защо ние на „Богатир“ не усетихме нищо особено? При всяка буря мнозина чувствуват леко неразположение.

— О, никакъв инфразвук не е в състояние да разклати колос като „Богатир“ и да предизвика в него опасни вибрации. Друг е въпросът с малки кораби като тоноловеца.

— И излиза, че инфразвукът не ослепява всички, а по избор — изрече недоверчиво Дюжиков. — Тоя ден оттук са минали много самолети. Защо е ослепял само Гроу?

— Е, може би такъв е бил организмът му…

— Инфразвуковите вълни могат да бъдат различни по сила — каза Гриша. — Не е изключено „Спери“ и самолетът на Гроу по някаква нещастна случайност да са се изпречили на пътя на особено опасна инфразвукова вълна…

— А защо са загинали такива големи кораби като „Анита“? — попита Володя. — Двайсет хиляди тона водоизместимост не е шега. Та това не е катер.

— И къде се е запилял? — подкрепи го някой от въртолетната площадка. — Да предположим, че хората ослепяват, загиват. Но нали корабите не потъват от инфразвуковия удар. Къде изчезват те? Дори ако екипажът е загинал или е избягал панически?

Но Гриша не се предаваше:

— Силните течения, характерни за тоя район, бързо отнасят извън пределите му неуправляемите кораби, а още повече техните останки. Ала ги търсят тук и като не ги намерят, обявяват ги за безследно изчезнали. И навярно не след дълго следващата буря ги потапя, защото са неуправляеми…

Разбира се, много приказки се изприказваха и за това, че непознатият, когото бяхме спасили преди една седмица, съвсем не е Хартвиг. А кой може да е в действителност? Какво търси сред океана и защо ни измами, като се представяше за рибар от „Спери“? По този въпрос също се изказваха най-фантастични предположения.

Сергей Сергеевич не вземаше участие в тази дискусия. Той, изглежда, сериозно промишляваше върху възможността от поразяване с инфразвуков удар, защото на другия ден заедно с Иван Андреевич Макаров, който ръководеше лабораторията по биофизика, се залови отново да прослушва записа на последния разговор с Ленърд Гроу. Разбира се, аз също бях в радиокабината и пак със замряло сърце слушах прегракналия, малко гъгнив глас:

— Земя, аз съм пред катастрофа… Изглежда, че окончателно съм загубил пътя… Не виждам нито един остров… Повтарям: не виждам нито един остров…

— Какви са координатите ви? Поне приблизително…

— Господи, никога досега не ми се е случвало такова нещо… Цялото небе е забулено от гъсти облаци… В тях зеят някакви черни пролуки!

Пращенето и страшното писукане на атмосферните смущения заглушават гласа на пилота.

— Гроу, Гроу, отговорете, отговорете!

— Остава ми малко гориво… Остава малко гориво… Отклонил съм се някъде встрани… Не виждам нито един…

Мълчание. Пищене и пукот.

След дълга мъчителна пауза — вик:

— Морето изглежда някак особено… То е жълто или сиво. Боже! Май ослепявам! Не, виждам… виждам… О, господи! Само не това! Не! Не!…

И край. Мълчание, пищене, пукот. И гласът на Земята вече напразно зове:

— „Остър“! „Остър“! Засякохме ви! Пращаме два самолета. Дръжте се! Дръжте се! Чувате ли ни? Отговорете!

Когато магнетофонът млъкна, Волошин погледна замислено стария си другар и спътник от много плавания:

— Е, какво ще кажеш, Иван Андреевич?

Макаров помълча, скрил очите си в дълбоките цепнатинки под гъстите рошави вежди.

— Гласът му е някак неестествен — промърмори той най-после.

— Не му обръщай внимание. Сръбнал е за кураж. Отгоре на това декламира и монолога на Хамлет, но Дюжиков го е изрязал от това копие, за да не разсейва — отговори Волошин. — Ти говори по същество: възможно ли е да го ослепи инфразвук?

— Попитай нещо по-просто. Ние не знаем нищо за въздействието на инфразвука върху човешкия организъм дори в лабораторни условия. А камо ли в естествена среда.

— Значи се съмняваш?

— В градовете не по-малко и доста по-продължително сме изложени на въздействието на инфразвука. Възможно е той да е причина за някои неразположения и болести, които медиците са приписвали по-рано на други фактори. Трябва да се направят изследвания. Но доколкото ми е известно, никой досега не е ослепявал от него, а камо ли да е умирал.

— Ясно — кимна Волошин. — Лунин също смята, че в открит океан интензивността на инфразвука е с няколко степени по-малка от тая, която е опасна за живота. Но какво се е случило все пак с него, с тоя Гроу? Защо жирокомпасът му е засякъл? И какви са тези пролуки в небето? Какво е видял там, що за дяволщина?…

Утрото не донесе новини.

— Н-да, струва ми се, че вече можем да бием камбаната — произнесе Сергей Сергеевич замислено. — За упокой на „Прекрасната Галатея“.

— Каква камбана? — попита учудено Черномореца.

— Прочутата камбана на потъналата фрегата „Лютина“. Извадили я от морското дъно и сега тя виси в главната зала на лондонската кантора на Лойд. Не сте ли чували за тоя обичай? Специален глашатай с алено наметало удря трикратно камбаната и обявява високо името на кораба, който занапред се смята официално за загинал. И ако на всичко отгоре е изчезнал безследно, вписват го в специалната „Червена книга на Лойд“…

Той не се доизказа. Изведнъж „Богатир“ рязко забави ход, а след това започна да завива остро наляво. Това беше толкова неочаквано, че всички изскочиха на палубата.

— Останки в морето! — извика някой.

Матросите спуснаха бързо лодка и след половин час на палубата се търкаляха някакви парчета от дъски, боядисани в бяло, съединени с огънати, превити железца. Краищата на дъските бяха разцепени и сякаш обгорени.

— Приличат на част от кърмовата обшивка на някой малък кораб — каза Володя. — Шхуна или яхта. Със следи от експлозия.

В това време Сергей Сергеевич обърна отломките така, че на бялата дъска се видя голяма черна буква М.

— „Мария“ ли? — попита професор Суворов.

— Трудно е да се каже — отвърна замислено Сергей Сергеевич, без да откъсва очи от купчината изкорубен метал и обгорели дъски. — Владимир Василиевич уверява, че възможността от сблъскване с мина в тукашните води е практически изключена.

— Кушнеренко е прав — потвърди капитанът.

— Да се опитаме да изследваме останките в лабораторията — предложи Сергей Сергеевич.

— Само че да се запазят в същия вид, в който ги намерихме — побърза да вметне Черномореца и погледна капитана:

— Дали не трябва да ги предадем на местните власти?

Останките бяха отнесени тържествено в лабораторията, а ние се пръснахме по палубата, обсъждайки неочакваната и в много отношения загадъчна находка.

— Не, все пак, ако щете вярвайте, ако щете недейте, ала работата с това „Гърло на дявола“ явно не е чиста. Гадно място…

Каква тайнствена експлозия е направила на парчета яхтата на търсачите на съкровища? Какво й се е случило?

Втурнах се да разпитвам за това Волошин, когато той най-после излезе преди вечеря да се разходи по палубата.

— Успяхте ли да изясните нещо, Сергей Сергеевич?

— Почти нищо — отговори той уморено. — Едно е ясно: не е избухнало нито горивото, нито запасът от спиртни напитки на борда, който сигурно е бил голям. Яхтата е разкъсана от някакъв силен експлозив, по всяка вероятност от групата на пентрита.

— Мислите ли, че е злополука?

Сергей Сергеевич повдигна неопределено рамене.

— Както и да е, ето още една загадка на „Бермудския триъгълник“. Защото положително никой не е оцелял, за да разкаже какво е станало там.

Помълчахме.

— Има нареждане останките да се закарат утре в Насау — каза Волошин.

— Значи, ще ходите в Насау? — запалих се аз. — Ще ме вземете ли?

— Мисля, че няма да има възражения.

Отвисоко столицата на Бахамските острови изглеждаше като играчка, досущ като на цветните снимки в туристическите рекламни проспекти: прави улици с върволици стройни кокосови палми, старинни градски къщи и хотели сред зеленината на парковете, грижливо поддържани морави, игрища на голф.

Приземяването ни на летището предизвика всеобщ интерес. Посрещна ни малък оркестър с песента „Елате да погледате нашите радостни острови“. Въпреки оптимистичното заглавие в песента се разказваше как в далечни времена при рифовете край града загинал платноходът „Претория“.

Настроени тържествено от това посрещане, двамата с Волошин тръгнахме за града.

Някои улици бяха типично английски. В други се чувствуваше повече старият колониален стил: безброй статуи на английски крале, мореплаватели и надменни пълководци по площадите и в градинките, изящни бунгала и каменни къщи с игрища за голф и плувни басейни.

А тълпата по улиците е жива и пъстра като на карнавал. Навред весели тъмнокожи лица, сияйни усмивки. Стройни хубавици в невъобразимо пъстри рокли крачат с танцова стъпка. На кръстовищата полицаи в тропически шлемове сякаш дирижират с жезлите си. Един стар мулат в строг чер костюм, омачкана шапка и папионка, но бос, ни показа радушно пътя за централния площад.

Сергей Сергеевич, държейки тържествено пред себе си обемист вързоп с останките на „Мария“, се изкачи по широките каменни стъпала на монументалната старинна сграда, където се помещаваха правителствените учреждения, а аз останах да го почакам, седях на една пейка в сенчестия парк и се пооглеждах с любопитство.

Преди полета ръководителят на рейса ни бе разказвал за богатата с всякакви авантюристични събития история на Бахамите. Черномореца има един хубав навик: когато се готви за експедиция или дори просто отлита някъде на конференция само за няколко дни, изучава специално историята на тази страна, а после често смайва местните жители с това, че я знае по-добре от самите тях.

И сега, седнал на пейката в парка, аз мислено благодарях на Черномореца. Разбира се, можех дори сам да стана и да заговоря гръмко и тържествено като същински екскурзовод:

— Лейди и джентълмени! Бахамите с право биват наричани „Бисер на Атлантика“. Въпреки отколешната си и богата на авантюристични събития история те са една от най-младите държави: получили независимост едва в 1973 година, обаче останали да членуват в Британската общност. Осемдесет и пет на сто от населението се състои от мулати и негри. И ако сега виждате около себе си много бели лица, знайте, че почти всички те са туристи, които носят над седемдесет на сто от приходите на страната…

Волошин се върна доста скоро.

— Е, струва ми се, че имаме вече една загадка по-малко! Екипажът на „Спери“ е умрял от отравяне с храна. Такова е заключението на тукашните съдебни медици — каза той, като седна на пейката до мен.

— И шестимата наведнъж? И толкова бързо, че дори не успели да предадат нищо по радиото?

— Аз също изказах известно съмнение — рече Волошин. — Но чиновникът, с когото говорих, настоява на тази версия. Казва, че рибарите купуват консерви почти на безценица. А мисли, че са се отровили всички наведнъж, понеже на такива корабчета всички обядват и вечерят едновременно, а не по вахти, като на големите кораби. В това има смисъл. По някои признаци заключават, че радиостанцията на „Спери“ е била повредена. Рибарите успели да я оправят криво-ляво едва в последния момент, ала не можели вече да предадат за станалото.

— Значи, вулгарно отравяне с храна?

— Разочарован ли сте? — усмихна се Волошин. — Точно така ми каза този чиновник: все едно няма да ни повярват. Кому е интересно отравяне с развалени консерви? Въпреки всичко вестниците и радиото ще продължават да вдигат шум около съдбоносните тайни на „Гърлото на дявола“. А на нас, вика, тези тайни вече са ни втръснали…

Обаче в Насау ни чакаха и други новини. По пътя за летището се спряхме при един павилион да си накупим повечко нови вестници и списания.

— „Пазете се от кучето си!“ — прочете гласно Сергей Сергеевич. — Ама че работа: да не можеш да вярваш даже на собственото си куче. Излиза, че с парче месо могат да му подхвърлят миниатюрен предавател. А той ще почне да предава от стомаха му всичко, което говорите. В много весел свят живеят тия хора.

Волошин взе друг вестник и се провикна:

— Можете ли да си представите, та това е Хартвиг!

На снимката някакъв човек се опитваше да се скрие с длан от наобиколилите го фоторепортери.

— Но нали Хартвиг е умрял. На „Спери“.

— Само че не е Хартвиг, а този, когото спасихме. Известният учен заявява: „Ние… станахме жертва… на промишления шпионаж“ — преведе Сергей Сергеевич заглавието над снимката, като се запъваше. — Я, но това наистина е доктор Грюн, Питер Грюн! Казимир Павлович съвсем не се е припознал. Но защо ни баламосваше тоя известен химик? Е, добре, по-късно ще разберем.

Ние се прибрахме с купчините вестници и списания. Сергей Сергеевич погледна загрижено часовника си, поклати глава и заповяда незабавно да излитаме:

— Въпросите после. По план трябва да минем и източно от островите.

Дирижабълът се издигна стремглаво към небето. За последен път се полюбувахме на малкото градче на острова и ето то вече се стопи в слънчевата омара.

Сергей Сергеевич разправи подробно какви сензационни новини сме научили. Лаборантите и Костя само ахкаха. Единствен Борис Николаевич остана невъзмутим, сякаш и не бе очаквал нищо друго от „Гърлото на дявола“…

Океанът под нас изглеждаше много идиличен и приветлив. Днес при пълно безветрие водата над плитчините стана толкова бистра, че ни се струваше дори невидима. Никаква синина, всяка издатинка на дъното се вижда ясно.

И изведнъж забелязахме долу голямо тъмносиньо петно с почти правилна кръгла форма. То не беше островче. Нещо странно, като дупка на морското дъно, пълна със съвсем друга, тъмна вода. А ето и още една такава кръгла загадъчна пролука.

— Какво е това?

— Прочутите „сини ями“ — каза Гриша Матвеев. — Карстови фунии на морското дъно. По тях от земните дълбочини се издига вода, която се различава рязко от морската по соленост, гъстота, температура, дори цвят. От някои фунии се случва да извира като фонтан съвсем сладка вода. Местните жители отдавна използват тия извори: гмуркат се в тях и пълнят съдовете си с питейна вода.

Маневрирайки, ние избрахме подходящата височина, направихме няколко фотоснимки и след това продължихме нататък.

Опитахме се с общи усилия да прочетем репортажа в немското списание, но разбрахме само, че това е интервю, дадено от доктор Питер Грюн, известен учен-химик, след завръщането му в Хамбург. В репортажа се загатваше за „Прекрасната Галатея“, съобщаваше се, че е потънала, била взривена, при което загинали всички, с изключение на Грюн. Споменаваше се името и на професор Байлер. Но бедните ни познания по немски език не бяха достатъчни, за да разберем всичко.

— Ще трябва да почакаме, докато се върнем на „Богатир“ — каза Сергей Сергеевич със съжаление, като сложи настрана списанието.

— Ами ако сме намерили останките на „Галатея“, а съвсем не на „Мария“! — обади се внезапно Гриша Матвеев.

— Че какво търси на тях буквата М? — попита Костя ехидно.

Сергей Сергеевич се засмя:

— И аз мислех за това. Когато изследвахме отломките в лабораторията, се учудих колко хубаво са боядисани. А нали тази „Мария“, ако си спомняте, Николаевич — обърна се той към мен, — имаше ужасно разнебитен вид, впрочем може би само отдалеч? По-скоро бих повярвал, че това са останките на „Морска звезда“.

Сергей Сергеевич посочи с бинокъла някъде долу:

— Отдалеч „Мария“ изглеждаше не по-добра от ей оная шхуна или малка яхта, с ремонта на която се занимава екипажът. Виждате ли? Отбили се в тихо заливче и боядисват.

— Я гледай колко красиво са изрисували името — „Кармен“. Просто свети и без бинокъл личи — рече Гриша.

— Само че, изглежда, са неопитни бояджии. Започнали от името, от кърмата. И това ми било бояджии.

— Да, явно им липсва свестен боцман — съгласи се Сергей Сергеевич, оглеждайки яхтата с бинокъл. — А може просто да са шегаджии, одесчани? В края на краищата всеки боядисва яхтата си както му харесва. Е, хайде да се прибираме.

— Да проведем още една станция, Сергей Сергеевич — помоли Гриша, — иначе шефът ще ни се кара, че не сме свършили много работа.

— Добре, само че по-бързо.

Като се отдръпнахме малко встрани от островчето, ние увиснахме неподвижно над водата на четиридесет метра височина. Гриша вече започна да спуска уредите, когато изведнъж вниманието ми бе привлечено от необикновеното поведение на радиста. Костя замря за миг, свит до приемника, а после се залови трескаво да пише нещо в един голям бележник.

Видях как изписа трикратно с големи букви ер малък. Това беше сигнал за някакво важно бързо съобщение.

„Към всички, към всички, към всички — пишеше Костя. — Бързо. В 16,12 се прекъсна радиовръзката с пътнически самолет «ДС-9» с маршрут Хамилтън — Кингстън — Ямайка. Връзката се прекъсна, когато самолетът се намираше в точка с приблизителни координати…“

Повиках Волошин. Костя му подаде бележника със записаната радиограма.

— Летял от Бермудите за Ямайка — произнесе замислено Волошин, след като прочете два пъти радиограмата. — И млъкнал някъде тук. — Той се наведе над картата, закрепена на щурманската масичка до командното табло. — На около двеста километра от нас. Трябва да отидем там, сега сме навярно най-близо от всички до мястото на предполагаемата авария. Гриша, стягай си партакешите! А ти, Костя, повикай „Богатир“, трябва да се посъветваме. Само че почакай, да не би да предават още нещо?

Костя му подаде мълчаливо вторите слушалки. Волошин послуша и като ги свали, каза:

— Нищо ново, повтарят същия текст. Мощна станция, силен сигнал. Насау ли е? Можем да им поискаме допълнителни сведения. Коя е станцията?

— Не знам — отвърна гузно радистът. — Не предадоха позивните си, веднага започна текстът на съобщението. Не спазват тук установения ред, работят, както им скимне. И обръщение за издирване не предадоха, както се полага.

— Вероятно бързат. Но, разбира се, трябва да се търси. Свързвай се с „Богатир“, Костя.

— Слушам. Тю да се не види, пак лошо приемане. Гадно място. Все тая каша в тропиците…

Разговорът с началството беше кратък. Разбрахме, че на „Богатир“ също са приели съобщението за изчезналия самолет и ни разрешават да тръгнем да го дирим.

Но колкото и да се въртяхме над океана, не успяхме нищо да открием. Върнахме се на „Богатир“, когато тропическият здрач вече бързо се сгъстяваше.

На сутринта Волошин се канеше да продължи търсенето, но началникът на експедицията не разреши.

— Разглобявайте дирижабъла. Никой вече не ни моли за това — рече той. — Никакви нови сведения за изчезналия самолет не са получавани. Или са го намерили, или е вече безполезно да се търси. Хайде да си гледаме работата.

По изключение Сергей Сергеевич не пожела да спори.

Началникът на радиостанцията каза:

— Тъй като SOS беше кратък и не се повтори вече, напълно възможно е някой зевзек нарочно да е дал лъжлив сигнал. Дощяло му се да се позабавлява. И веднага млъкнал, за да не го засекат.

— И такива ли ги има? — не повярвах аз.

— Малко ли са се навъдили през последните години. Мнозина са се снабдили с предаватели и гледайте колко са нахални, държат се като хулигани. Един в Англия уж го хванали. Забавлявал се, гадът му с гад, да предава сигнала за бедствие от спалнята си. Глобили го за незаконна използване на ток и толкова. А спасителните кораби вече били излезли в морето, излетял самолет с парашутисти-аквалангисти. Пък и имало буря от девет бала.

— Наистина гад — поклати глава Сергей Сергеевич. — А „Гърлото на дявола“, разбира се, просто привлича със загадките си такива радиохулигани. Иска им се да притурят още една тайна. Напълно възможно е и ние да сме се уловили на такава въдица.

След като си направихме душ, преоблякохме се и хапнахме набързо, тръгнахме с Волошин към професор Бек.

Казимир Павлович ни преведе изцяло интервюто с мнимия Хартвиг — Питер Грюн. Излиза, че „Прекрасната Галатея“ не е била просто туристическа яхта, която разхожда от остров на остров богати безделници. Наел я един концерн, за да може под прикритието на такава разходка да прави тайни изпитания на нова газова смес, изнамерена от професор Байлер, която уж позволява човек в обикновен акваланг да се гмурка на дълбочина до километър и половина.

Обаче конкурентите все пак подушили този план и успели под маската на втори механик да настанят на яхтата свой агент. Прекаленото му любопитства събудило подозрения и поискали да свалят механика на най-близкия остров. Но той надхитрил всички, като своевременно скрил на различни прикътани места експлозивни заряди и ги съединил с часовников механизъм…

Точно след едно денонощие яхтата хвръкнала във въздуха. Зарядите били разположени умело, та я пръснали буквално на парчета, тъй че дори останките й, смятал Грюн, едва ли можели да се намерят.

Разбира се, при такава експлозия загинали всички намиращи се на яхтата. Спасил се единствено Грюн, и то наистина по чудо: само защото тъкмо в това време отплавал по-далеч от яхтата с малка подводница тип „гмуркаща се чиния“. С това корабче се насочил към Бахамските острови, но моторът се развалил и вълните го понесли на североизток към открития океан. Грюн бил така уплашен, че и тогава не посмял да предаде по радиото сигнал за бедствие, опасявайки се да не привлече отново вниманието на вражеските агенти. И се обърнал за помощ към нас само защото знаел, че на съветски дирижабъл няма опасност от никакви промишлени шпиони на конкурентите. Но все пак Грюн и на нас не каза истината за случилото се.

— Каква глупава история — рече Казимир Павлович, като се намръщи гнусливо. — Жалко за Байлер! Забъркал се е в тъмни работи. И ето печалния, но логичен край.

— Н-да, трябва да си признаем, че тоя Грюн майсторски ни изигра с приказките си — поклати глава Волошин. — Използва всички слухове, които чул по радиото, докато се шляел из океана, дори си е избрал подходящо име. И за зловещото „Гърло на дявола“ спомена, а ние зяпнахме да го слушаме.

Съдбата на „Прекрасната Галатея“, както и на „Спери“, най-после се изясни.

— И както виждате, без никаква мистика и загадъчност. Аз излязох прав — тържествуваше Черномореца. — Дори бих казал, причината за гибелта й се оказа, за съжаление, доста банална за наши дни… Като смъртта на рибарите.

Той беше прав и аз отново почувствувах известно разочарование. А според мен мнозина, напротив, посрещнаха донесените от нас новини даже с облекчение. Смърт от отравяне с развалени консерви — това беше разбираемо за всеки и нямаше нищо загадъчно в него. И всички започнаха в надпревара да си спомнят как някой си от роднините или познатите им се отровил с гъби, друг с риба или със салам:

— Моят баджанак пък…

— А Костя Синия дори разправи как един негов приятел се отровил веднъж с каша от елда.

— Ако щете, вярвайте, ако щете — недейте…

Само Гриша Матвеев упорито отказваше да се разделя с хипотезата си:

— Че какво са могли да изяснят там, след като е минало толкова време от смъртта? А смъртта от инфразвук настъпва най-често просто от спиране на сърцето, тъй че при аутопсията може да не се открие нищо особено загадъчно. Затова обясняват всичко с отравяне. Разбира се, на съдебните медици това им се вижда по-вероятно, отколкото гибелта от инфразвуков удар. А аз все още съм уверен, че именно той е погубил рибарите. И Ленърд Гроу.

Гриша не беше единственият, останал верен на тайните на „Бермудския триъгълник“.

Чиновникът, с когото Сергей Сергеевич бе разговарял, излезе прав. Съобщение от няколко реда, че рибарите се отровили от развалени консерви, беше отпечатано само в един от купените от нас вестници, и то някъде на шеста страница. А във всички други на най-видни места, както досега, пъстрееха крещящи заглавия: „Нови жертви на «Гърлото на дявола»!“, „Всички умрели изведнъж съвсем здрави!“, „Бермудският триъгълник не желае да разкрива тайните си!“

Два вестника публикуваха интервю с Ричард Стокс, в чието имение на остров Андрос гостувал неотдавна изчезналият при такива загадъчни обстоятелства Ленърд Гроу. С доста високопарни изрази Стокс описваше достойнствата и увлеченията на покойния си приятел. Той, изглежда, е бил мистик, увличал се по дзенбудизма[8], тайните на африканските магьосници и съкровените обреди на вудуизма[9], който процъфтява и до днес на тукашните острови.

„Ленърд — или Лари, както му казвахме помежду си — изпитваше непреодолимо влечение към чудесата и тайните. «Аз не им търся обяснения — говореше той. — За да запази тайната своята сила, трябва да се уважава.» Специално ходеше из залутаните местности на Мексико, за да почувствува сам какви чудни видения предизвиква пейотълът[10], който древните ацтеки почитали като дар от боговете. Дружеше с египетски змиеукротители. Тайната на «Бермудския триъгълник» също го привличаше отдавна. Той полетя към нея и тя го е погълнала. Как бих искал да узная какво е видял Лари, когато е изчезнал в Неизвестното! Мисля, че е бил щастлив!“

— Н-да, и тоя не е бил стока. Мистик, тъпчел се с наркотици. Нищо чудно, че е загинал — поклати глава Костя Синия.

— Но нали при загадъчни обстоятелства?

— А „Мария“ от какво е експлодирала?

И вечерта споровете в „Клуба на разказвачите“ пламваха с нова сила. Пак се споменаваха инфразвуковите вълни и „антисмерчът“, магнетизмът и гравитацията, тяхното може би още неизвестно на науката тайнствено въздействие върху човешкия организъм, хипотези за разместването на времето и пространството.

Тези загадки продължаваха да ни вълнуват, но учените изобщо се радваха, че можеха отново да се заловят спокойно с изследвания.

Океанографите провеждаха научни станции и се навеждаха замислено над картите.

— Само че системата на теченията тук се оказа много по-сложна, отколкото смятахме досега — клатеше глава професор Суворов, поглаждайки брадата си. — Ето накъде са завлекли тоя „Спери“.

— Значи, все пак има полза и от това, че се разгадават тайните на „Гърлото на дявола“? — не се сдържа Сергей Сергеевич.

— Съвсем различна от състезанието да се съчиняват всевъзможни фантастични хипотези. Вие много добре разбирате, Сергей Сергеевич.

Няколко дни „Богатир“ плава сам през пустия океан. И единствено гласовете на различни езици, разнасяни от високоговорителите на радиокабината, показваха, че някъде зад хоризонта едновременно с нас десетки други кораби от много страни се занимават с научни изследвания. Но след това нашият ритмичен живот бе отново нарушен. Една сутрин радиото донесе сензационна новина: разследването показало, че буквата М е изрисувана на намерените от нас останки в океана съвсем отскоро и явно умишлено, за заблуда! Значи, те съвсем не бяха останки от изчезналата яхта на търсачите на съкровища, а някакъв друг кораб — по всяка вероятност, според заключението на експертите, взривената „Прекрасна Галатея.“

Затова, се казваше в радиограмата, надеждата да се намери „Мария“ или някой от членовете на екипажа й още не е загубена.

Но какво е станало с „Мария“, щом не е взривена, както предположихме, когато намерихме отломките й? Кому е било нужно да изписва на тях буквата М? И защо?

Радиограмата беше само предвестник на нови изненади. Не бяхме успели още да обсъдим вълнуващите ни въпроси и дойде друга тревожна и загадъчна вест:

„Тридесети септември. В 13, 26 е получена радиограма, че внезапно се прекъснала връзката с голям пътнически самолет «Боинг-727», който летял от Бостън за Каракас. На борда му има 123 души. Молим всички кораби и самолети, намиращи се наблизо, да вземат веднага участие в неговото издирване.“ Неизменният рефрен!

Започнахме да се готвим бързо за излитане. Защото дори и самолетът да е успял да кацне благополучно на вода и поне част от пътниците да са се измъкнали, те не могат да останат дълго на спасителните салове.

„Излетяхме в 14,42.“

Връзката със самолета се прекъснала, когато се намирал на около сто километра северно от островите Кайкос. Именно натам се насочихме с максималната скорост, която можеха да развият двигателите.

В старанието си да не пропуснем нищо, почти не разговаряхме. Всички се бяхме залепили за биноклите и, разбира се, мислехме само за едно: какво е могло да се случи с огромния въздушен кораб, снабден с всевъзможна електроника и най-модерна навигационна апаратура? Та това не е малкият „Остър“ с пилот-любител. Защо е млъкнал изведнъж, без да се доизкаже, и не отговорил вече на повикванията? Какво е станало с него в „Гърлото на дявола“?

— Виждам земя! — произнесе тихо командирът на дирижабъла.

Отпред на хоризонта в синкавата омара се показа един остров, втори, трети. Ние направихме завой и като намалихме скоростта, полетяхме над плитчините.

— А, ето онова май е островчето, където видяхме „Карменсита“ — каза Волошин. — Ала къде е хубавицата?

„Кармен“, забележимо разхубавена след ремонта, светнала от прясната боя, открихме при другото, също малко и явно необитаемо островче.

— Борис Николаевич, направете, ако обичате, едно кръгче над него — помоли Сергей Сергеевич. — Само че не се спускайте много ниско. Нали знаете какви нервни хора са тия търсачи на съкровища. Да не би да ни гръмнат с автомат. Добре, а аз в това време ще снимам хубавицата с моя преобразовател… А вие, Костя, за да отклоните вниманието им, запитайте ги, моля, не е ли минавал вчера оттук дирижабъл точно като нашия. И непременно запишете отговора на магнетофона.

Всички изгледахме учудено Волошин. Командирът повдигна рамене, кимна и хвана кормилото. Костя се залови с апаратурата си. След като направи няколко снимки с някакъв сложен апарат, Сергей Сергеевич внимателно заразглежда яхтата с бинокъл. Аз последвах примера му, но нищо интересно не видях.

— Отговарят ли? — запита Волошин радиста.

Той кимна, без да се откъсва от апаратурата.

— Отлично — произнесе доволно Сергей Сергеевич. — Е, хайде, няма да поставяме повече на изпитание търпението им, да си вървим. Сигурно никакъв дирижабъл не са виждали вчера, нали? — попита той радиста, който пренавиваше лентата на магнетофона.

— Не — поклати глава смаяният Костя.

— Това и можеше да се очаква — засмя се Сергей Сергеевич. — Но я ми дайте да послушам гласчето на хубавицата. Момент. Само да съединя с магнетофона ей това уредче.

От високоговорителя се посипаха силни звуци на морз. Според мен те звучаха много сърдито и недружелюбно. Но Сергей Сергеевич, следейки лъкатушната линия, изписвана на лентата, която пълзеше зад стъкленото прозорче на уреда, кимаше доволно с глава.

— Отлично! — рече той и откачи уреда. — Както е казвал нашият почетен земляк Остап Бендер: „Всичко е ясно на съда.“ Можем да продължаваме полета.

— Но какво проверявахте, Сергей Сергеевич? — учудих се аз. — Защо ги питахте за дирижабъла?

— Нали знаете, обожавам всякакви игри — засмя се той.

— А на „Мария“, изглежда, ще трябва да сложим кръст — каза Костя, като свали слушалките си. — Никъде никакви следи от нея, нито от хората. Търсенето се прекратява.

— Уви — кимна Волошин меланхолично. — Аз съм повече от уверен: „Мария“ отдавна не съществува.

— Защо? — запита мрачно Гриша. — Дори и да е загинала, според мен търсенето не бива да се прекъсва. Нали когато е изчезнала, времето е било хубаво. Хората на нея положително са могли да се спасят. Тук има много острови и тя сигурно е плавала между тях, а не в открития океан…

— Стой! — извика Волошин внезапно.

Локтев, който бе забелязал нещо, вече сам започна да върти бързо кормилото.

— Какво има там? Спасителен сал ли? — запитах аз.

Никой не ми отговори. Но когато се прилепих до широкия прозорец на гондолата, и аз самият вече видях долу ясните очертания на самолет! Водата беше толкова бистра, че той сякаш стоеше на пясъчен бряг. Но самолетът бе на дъното, под водата, и съвсем здрав, наглед без ни най-малка повреда!

— „Остър“?!

— Да, изглежда, че е той.

Чак сега се сетих, че лежащият на дъното самолет, разбира се, съвсем не е въздушният кораб, който търсехме. Нима наистина е „Остър“, изчезнал преди три седмици при такива загадъчни обстоятелства?!

Дирижабълът увисна неподвижно над потъналия самолет.

— Естествено, ще трябва да се погмуркаме, да го изследваме — промърмори Волошин. — Но сега нямаме време, трябва да търсим американеца. Да спуснем шамандура, Борис Николаевич, за да отбележим мястото. И съобщете на „Богатир“ за находката, нека осведомят местните власти.

Волошин се залови да съставя радиограма. Дирижабълът се спусна ниско и двамата с Олег по команда на Локтев хвърлихме във водата яркочервена шамандура с тежка котва.

— Изглежда напълно запазен — поклати глава Волошин. — Но защо се е отклонил толкова на север? Тук изобщо не са го търсили…

Изведнъж Костя смъкна слушалките от главата си и викна:

— Пътническият самолет е намерен! Отвлекли го въздушни пирати. Току-що предадоха: кацнал е в Белем.

— Е, добре, сега ще можем да огледаме потъналия самолет. Имаме време — каза Волошин и погледна Локтев. — Хайде, Борис Николаевич.

Ние увиснахме на десет метра височина над шамандурата и хвърлихме във водата малък гумен надувен сал.

Аз, Волошин и двамата лаборанти взехме акваланги, спуснахме се на сала и почнахме да се готвим за потапяне.

Водата беше извънредно чиста. Просто да не повярваш, че самолетът лежи на тридесет метра дълбочина. Но аз неведнъж се бях гмуркал и много добре знаех колко измамни са разстоянията и размерите под водата.

Започнахме потапянето. Костя и Олег останаха за осигуровка на сала, наблюдавайки ни през „подводната тръба“ — кутия със стъклено дъно, спусната във водата.

Макар че дълбочината не беше много голяма, ние се потапяхме полека, за да не се сплеска маската от силното налягане и очите ни постепенно да свикнат с променящото се осветление. Пъстрите ярки багри бързо потъмняваха, изчезваха. Ето че светлината стана вече синкава. Тя предизвикваше усещане за студ и придаваше на всичко наоколо неприятен, тъжен и мрачен вид. Не ти се иска да се задържаш в този тъмен свят…

Отвън самолетът изглеждаше напълно здрав, даже витлото беше оцеляло, само бе леко прегънато. Стойките на колесника също се бяха прегънали при удара във водата, но не бяха счупени, само забити дълбоко в белия коралов пясък.

Надникнах в кабината и неволно се отдръпнах, като видях на най-близкото до мен ляво кресло… скелет на летец!

Знаех, че топлата вода около рифовете гъмжи от всякакви хищни лакоми твари — раци, рибки. Но все пак не можех да си представя, че са способни да „поработят“ толкова за сравнително малкото време, изминало от гибелта на самолета…

На пода на кабината, между оръфаните дрехи, се търкаляше парашут. Ако се съди на положението на ремъците, летецът не се е и опитвал да го използва. Не беше развързан и коремният ремък. Значи, до последния момент пилотът се е надявал да приземи благополучно самолета.

Стори ми се, че в ъгъла на кабината нещо шава. Вторачих се по-внимателно и се вцепених. От полумрака ме гледаше съвсем човешко око — замислено и малко тъжно, сякаш насълзено. После оттам към лицето ми предпазливо, нерешителна се протегнаха три гъвкави пипала.

Октоподът вече бе успял да си направи в кабината удобно жилище!

Не можехме да разговаряме под водата, само си разменяхме погледи и жестове. Сергей Сергеевич се помъчи да отвори вратичката и да се вмъкне в кабината, като разгони сновящите около скелета разноцветни рибки. Но вратата не помръдваше, вероятно се бе заклещила при удара.

Като направихме повечко цветни снимки от различни точки, започнахме да изплуваме. И, разбира се, щом главите ни изскочиха над водната повърхност и махнахме клюновете, заговорихме възбудено, като се прекъсвахме един друг.

— „Остър“?! — завика Гриша. — Нали казвах, че го е ослепил инфразвуков удар. Само не мога да разбера как се е домъкнал дотук? Та това е около двеста километра северно от мястото, където се прекъснала връзката с него.

— Да, не е можел да прелети такова разстояние сляп.

— А според мен това е някакъв друг самолет — казах аз. — Оня е имал английски опознавателни знаци, а този — някаква широка черна ивица с бели краища на червен фон. Чий е този знак?

— Дявол го знае — дори Волошин беше явно объркан.

— Трябва да помолим Локтев да се гмурне. Той ще определи точно.

Борис Николаевич се спусна на сала, сложи си акваланга и се гмурна. Локтев остана под водата доста дълго.

— „Остър“ е — каза той, когато изплува и си свали маската. — Компасът им е поставен толкова високо, че може да се вижда само от пилотското кресло. А и ръчката на тримера е разположена неудобно — горе отляво, почти над главата на пилота. „Остър“ е.

— Ами опознавателните знаци? — попита Волошин. — Каква е тази черна ивица на червен фон?

— Тринидад и Тобаго.

— Значи е „Остър“, само че не същият — продума замислено Волошин. — А кога е загинал? И по каква причина? Изглежда в изправност, а се е забил във водата под такъв ъгъл.

— Още една загадка на „Гърлото на дявола“ — рече Гриша. — И едва ли някой ще я разгадае някога…

— Да — съгласи се Волошин. — Май така е.

Колко се лъжехме! Но трябваше да мине още доста време, докато я разгадаем…

 

 

Върнахме се на „Богатир“ почти по здрач, но този път дори строгият Черноморец не ни се караше. Волошин отиде веднага да докладва за находката, а ние отговаряхме на въпросите, докато на края се замолихме:

— Братлета, оставете ни поне да се преоблечем. Не можем вече да се държим на краката си. И цял ден нищичко не сме хапвали. Всичко ще ви разправим, всичко…

— И дори нещо повече — вметна ехидно някой сред всеобщия смях.

Тая вечер в „Клуба на разказвачите“, разбира се, имаше много приказки и спорове. Обсипваха ни с въпроси, караха ни да си спомняме и най-малките подробности на всичко, което бяхме видели, оглеждайки потъналия самолет. А на нас ни разказаха подробности за отвличането на пътническия самолет, чути по радиото, макар че, естествено, това не беше чак толкова интересно, нито пък загадъчно.

Така че пак се заседяхме в нашия „клуб“ до късно дори без Волошин, който, изглежда, все още се съвещаваше с началството.

А на сутринта се успах. Чух сигнала за ставане, гласа на вахтения щурман по високоговорителя, но моментално потънах наново в дълбок сън. И проспах, пропуснах полета, който, както разбрах, Сергей Сергеевич извършил повторно до Насау. Изскочих на палубата едва след като чух шума на ревящите двигатели и когато дирижабълът, издигнал се високо, вече се отдалечаваше бързо и изчезна в слънчевото сияние.

— Но защо не ме взехте, Сергей Сергеевич? — упрекнах го, когато се върнаха.

— Исках да ви повикам, Николаевич, ала щом се приближих до вратата на каютата ви, чух такова хъркане, че реших да не ви будя. Насау вече сте виждали, а ние прекарахме там само един час, нали виждате колко бързо се върнахме. Полетът беше чисто служебен, дори лаборантите не взехме. Трябваше само да предадем материалите за огледа на самолета и снимките.

— Ще го вадят ли?

— Сигурно. Но бяха малко озадачени. Казват, че никакъв „Остър“ от островите Тринидад и Тобаго не е изчезвал тук поне от 1962 година, когато станали независима държава и си въвели собствено знаме и опознавателни знаци.

— Аха. Тогава отде се е домъкнал тук? Нова изненада на „Бермудския триъгълник“, а?

Сергей Сергеевич само разпери много изразително ръце.

— Стига, продължаваме нормалната си работа — с явно облекчение обяви началникът на рейса. — Преминаваме на нов полигон, по̀ на север. Надявам се там нищо да не отвлича вниманието ни.

Учените се заловиха със задачите си. На другия ден — втори октомври, както отбелязах впоследствие в дневника си, бе решено да се извърши нов изследователски полет с дирижабъла. Аз нямах намерение да летя, но изведнъж с учудване видях на площадката, където подготвяха въздушния кораб за полет, Сергей Сергеевич облечен за поход.

— Не искате ли да ни правите кампания, Николаевич? — попита Волошин.

— А защо тръгвате така ненадейно? Нали това е обикновен изследователски полет? Аз исках да си почина, да подредя записките си.

— Гледайте да не пропуснете по-важни и по-интересни неща — каза Сергей Сергеевич с привидно безразличие, което ме накара веднага да наостря уши.

— Да не е някакъв специален полет? Извънпланов, необикновен?

— Планов е — кимна той. — Обикновен. Както обичате да пишете в очерците си, „редовен полет“. Но именно такива полети водят до открития…

Аз отложих всякаква работа, приготвих се бързо и се качих в гондолата. Насочихме се на югозапад. Но по начало това беше действително съвсем обикновен работен полет. От време на време в съответните точки се провеждаше океанографска станция. Автоматите-самописци непрестанно вършеха метеорологични наблюдения.

Сергей Сергеевич както винаги ни развличаше с всякакви забавни истории, но сегиз-тогиз внезапно млъкваше и оглеждаше внимателно океана с бинокъл.

— Какво търсите? — запитах аз.

— Не търся. Просто се любувам.

Летяхме така към два часа. После Гриша каза:

— В този сектор програмата е изчерпана. Да преминем ли в друг район, Сергей Сергеевич?

Волошин погледна часовника си и се обърна към Локтев:

— Хайде още за мъничко да минем на курс 240, Борис Николаевич.

Командирът изгледа Волошин учудено.

— Нали трябва да покажа на представителя на печата обещания сюрприз. Да, откровено казано, и на мен ми се иска да се полюбувам. Мисля, че ще се покаже след двайсетина минути.

Заинтригувани, ние, разбира се, започнахме да гледаме напрегнато. И действително скоро видяхме отпред две малки корабчета. Едното се оказа катер на бреговата охрана. То влачеше на буксир някаква яхта. Като се взрях, аз възкликнах:

— „Кармен“! Какво й е станало? Да не би и тя да е претърпяла корабокрушение?

— О, не, напълно е здрава — засмя се Сергей Сергеевич. — И даже съвсем наскоро е приведена в образцов ред, наново боядисана, както видяхме. Корабокрушение е претърпяла не яхтата, а нейният екипаж.

Ние гледахме Волошин и нищо не разбирахме.

— Борис Николаевич, моля ви да направим приветствен кръг — продължи Волошин весело. И тържествено добави: — Джентълмени! Позволете ми да ви представя: „Кармен“, или безследно изчезналата „Мария“!

— Сергей Сергеевич, катерът се обажда — прекъсна го радистът. — Благодари за помощта при задържането на контрабандистите.

— Предайте им нашите поздравления — отвърна Сергей Сергеевич. — И ги попитайте, ако не е тайна, голяма ли е плячката?

— Отговарят: хиляда четиристотин шейсет и седем фунта хероин и марихуана на сума около един милион долара — доложи след известно време потресеният Костя.

— Не е лошо! — кимна Сергей Сергеевич. — Е, това е, както обича да казва уважаемият шеф: изпълнихме дълга си и съвестта ни е чиста. Можем спокойно да продължаваме научните изследвания.

— Но как се сетихте, че „Кармен“ е „Мария“? Че съвсем не е изчезнала, а са я отвлекли и пребоядисали контрабандисти? — запитах аз.

— Изключително чрез дедуктивния метод, като знаменития Шерлок Холмз — отвърна скромно Сергей Сергеевич. — Отначало и аз като всички мислех, че с яхтата се е случило нещо. Може би първото подозрение се породи у мен, когато видяхме как в прикътаното заливче на необитаемото островче някакви хора ремонтират и боядисват яхта, която много прилича на „Мария“. Впрочем тук има стотици такива яхти. Учуди ме и ме постави нащрек нещо, което Костя забеляза: започнали са ремонта някак особено. Най-напред рисуваха внимателно името на корабчето, макар че самата яхта не беше още боядисана, спомняте ли си? Глупаво и странно, нали? Разумни хора не постъпват така, Костя беше прав.

Радистът сияеше.

— А и честни, помислих си аз — продължи Волошин. — В случая явно бързаха преди всичко друго да напишат името на яхтата, и то по-едро, по-ярко, за да бие веднага в очи. Това беше, разбира се, само първото смътно подозрение. А после — странната радиограма за изчезналия самолет. Получихме я, ако си спомняте, тъкмо когато се готвехме да проведем станция край островчето, където се ремонтираше яхтата.

— А кое ви се видя странно в нея? — учудих се аз.

— Първо предаващата я станция не каза названието и вълната си, както е редно. А в края на радиограмата нямаше традиционният призив към всички кораби и самолети да помогнат в търсенето. На всичко отгоре тогава се нахвърлихме върху Костя, упреквайки го, че не е приел цялата радиограма. А той твърдеше, че са я предали именно така непълна, и за доказателства сочеше магнетофонния запис, който за щастие бе направил като дисциплиниран радист. Този запис ми беше много полезен, по-късно го изучих внимателно.

Сергей Сергеевич изгледа доволно нашите напрегнати лица и те, види се, му подействуваха вдъхновяващо.

— Тази радиограма имаше и една друга особеност. Ние смятахме, че е предадена от някаква много мощна станция, а на „Богатир“ едва са я чули. В това няма нищо чудно, защото лъжливата радиограма беше предадена не от брегова станция, както помислихме, а от нехранимайковците, които са отвлекли „Мария“ и бързаха да я пребоядисат пред очите ни на „Кармен“. Ние бяхме съвсем близо до тях, чувахме ясно призива. И налапахме въдицата. Тръгнахме да търсим никога не съществувал самолет. Но после се замислих над тази странна история. Защо никой не споменава за изчезнал самолет? Ако пътниците му са се спасили, непременно щяха да предават сензационни репортажи за това. Ако пък самолетът е изчезнал безследно, положително щяха да започнат отново да споменават зловещото „Гърло на дявола“. А просто мълчаха за него, никой не го споменаваше, като че ли изобщо не е имало никакъв самолет. Тогава Дюжиков ми подсказа, че може да е било просто мистификация. Шега? Едва ли. Моряците не се шегуват със сигналите за бедствие. И в тоя момент си спомних едно изказване, направено в американския конгрес от председателя на подкомисията за охрана на крайбрежието и мореплаването, такава, изглежда, й е фирмата. Намерих го в един от вестниците, които купихме в Насау. Заглавието на информацията беше, разбира се, заинтригуващо: „Изчезнали безследно…“ В нея се сочеха зловещи данни, събрани от подкомисията и съобщени на конгреса: установено е, че през последните години в крайбрежните води на Флорида и Бахамите са изчезнали безследно повече от шестстотин малки морски съда, риболовни или частни яхтички! Екипажите им станали жертва на търговци с наркотици, които с отвлечените яхти под носа на митничарите прехвърлят стоката си в прикътани заливчета.

Костя, който бе свалил слушалките, за да може да слуша Волошин, подсвирна силно и поклати глава.

— Работата е стигнала дотам, че бреговата охрана отправя специални предупреждения към собствениците на яхти и туристически катери да бъдат внимателни, когато наемат екипаж или канят недостатъчно познати хора на гости. Оказва се, че именно по такъв начин съвременните пирати проникват на борда на понравилия им се кораб, а не чрез открит абордаж, като едно време. След като си спомних всичко това, помислих: а дали съдбата не е насочила и нас към банда „честни контрабандисти“, които са отвлекли „Мария“ и бързат да я пребоядисат?

— Едва ли може да се намери по-удобно място за тъмни афери — каза Гриша. — Около седемстотин ненаселени острова!

— Разбира се! И постъпили много хитро. За пребоядисване на яхтата избрали прикътан залив на необитаемо островче, но недалеч от Насау, където никой не търсеше изчезналата „Мария“. И най-напред ясно и красиво, та да се вижда отдалеч, изписаха новото име „Кармен“.

— А защо трябваше да фотографираме пребоядисаната яхта? — запита Олег. — Нали сам казахте, че яхтите, строени тук, си приличат, не могат да се различат.

— Вярно, тук има много такива яхти — потвърди Волошин. — Те обаче не само я пребоядисаха, но и я преправиха — махнаха едната надстройка, сложиха друга. Но аз фотографирах новоизлюпената „Кармен“ чрез инфрачервени лъчи с помощта на електроннооптичния преобразовател. И ето ви, моля, полюбувайте се.

Сергей Сергеевич сложи на щурманската масичка няколко фотографии.

— Виждате ли: на снимката под прясната боя се забелязва старата, тук-таме олющена, и ясно изпъква името…

— „Мария“! Е, това е неопровержима улика! — възкликнах аз. — Сега няма да се отърват. Сигурно тези гангстери са нарисували и буквата М на попадналите им случайно отломки от „Галатея“. За да помислят всички, че само това е останало от загиналата „Мария“, и да престанат да я търсят.

— По всяка вероятност. Такава мистификация не беше вече нужна на никого — съгласи се Волошин. — А разговора по радиото, запитването за другия дирижабъл, нашия мним двойник, скроих тогава не само за да приспя подозрителността на бандитите.

— Всичко е ясно на съда — прекъсна го ухиленият Костя. — Трябвало е още веднъж да чуете как работи корабната им станция, да сравните почерка на радиста с фалшивата радиограма за мнимото изчезване на самолета.

— Разбира се. И всичко съвпадна до най-малките подробности, за установяването на това ми помогнаха извънредно точните уреди. А освен това спомняте ли си, Николаевич, побойника, който се опитваше да ни попречи да не правим снимки на островчето, където разговаряхме с търсачите на потънали съкровища? И той е попаднал случайно на снимката. Сега този бандит лесно може да се разпознае. Мошениците бяха разкрити, оставаше само да се съобщи това на местните власти…

— Значи, затова ходихте в Насау! — провикнах се аз. — И нищо не ми казахте. Не сте приятел.

— Имаше най-строго нареждане на началството за това. Но за да не се сърдите, ще ви разправя какви изводи ми подсказа тази тъмна история…

Сергей Сергеевич направи дълга пауза и изведнъж каза:

— Мисля, че не съществува никаква тайна на „Гърлото на дявола“. Тя е просто измислена от вестникарите.

— Какво?!

— Ще се постарая да разкажа подробно за това довечера в нашия клуб. Потрайте.

Излишно е да казвам, че вечерта в „Клуба на разказвачите“ се събраха, струва ми се, всички, с изключение на вахтените.

Звездното небе, заобикалящата ни тъмнина и притихналият, сякаш също внимателно заслушан океан създаваха чудна, някак магическа обстановка за разговор около „Гърлото на дявола“. Но Волошин, изглежда, бе решил да развенчае всички негови загадки.

— Аз отдавна вече смятах, че не може да има една и съща причина, която да погубва и кораби, и самолети — каза той. — Да търсиш едно-единствено всеобхватно обяснение за всички произшествия и катастрофи в този район е безспорно погрешна приумица. Освен това много катастрофи са чисто и просто измислени или станали на съвсем други места…

И Сергей Сергеевич започна да изброява примери. Между корабите, „тайнствено и безследно“ изчезнали в „Гърлото на дявола“, се споменава американският танкер „Мерин Солфър Куин“, обзаведен с най-модерна навигационна апаратура и с всичко необходимо за осигуряване на устойчивост. Радиовръзката се прекъсва, когато танкерът се намирал в Мексиканския залив, най-малко на хиляда мили от „Гърлото на дявола“. И изчезнал, както се установило, не безследно. Намерили останки от него със следи от експлозия.

От 1918 г. корабът „Циклоп“ с дължина сто и петдесет метра и екипаж от триста и девет души също се смята за загадъчно изчезнал в „Бермудския триъгълник“. Наскоро го открили на дъното, на дълбочина четиридесет метра, много по на север — в района на Бостън, където по всяка вероятност в онова неспокойно време се е натъкнал на мина.

Загинал ли е линейният кораб „Сао Пауло“ в „Бермудския триъгълник“? Вестниците писали: изчезнал безследно. Но при това „забравяли“ да добавят, че този бразилски кораб бил продаден за претопяване. Той не можел да стигне до Англия със собствени сили, теглели го два влекача. В Северния Атлантик попаднали в такава силна буря, че се скъсали едно след друго и двете буксирни въжета. Влекачите загубили линейния кораб и нищо чудна да е потънал. И катастрофата станала съвсем не в „Бермудския триъгълник“, а на няколко хиляди мили по̀ на изток, около Азорските острови…

Сергей Сергеевич напомни за тайнственото изчезване на един огромен норвежки супертанкер — рудовоза „Берга Истра“ през декември 1975 година. Две седмици многобройни самолети и кораби го търсили напразно. И нищо не намерили, никакви следи, при все че по същото време нямало нито една буря в оня район на Тихия океан, където изчезнал. Загадъчното изчезване на супертанкера обявили за „най-голямото на века“ и започнали да се надпреварват да измислят едно от друго по-фантастични предположения. Изгубването на „Берга Истра“ така и щяло да си остане една от най-големите тайни на океана, ако не била щастливата случайност. Един японски риболовен кораб забелязал в океана малък спасителен сал с двама изтощени хора. Установило се, че те са моряци от „Берга Истра“. Деветнайсет дни ветровете и теченията ги носили по океана и вече били загубили надежда да се спасят.

Те разправили, че „Берга Истра“ била унищожена от внезапна експлозия със страшна сила. За три минути супертанкерът отишъл на морското дъно. Спасили се само двамата моряци, които по чудо били до спасителния сал.

— И никакъв друг свидетел на катастрофата, и никакви следи повече от нея! Ето пример как огромен кораб потъва за три минути, без да успее да предаде сигнал за бедствие. И практически безследно, защото, колкото и да търсили, не могли да открият никакви признаци за катастрофа — нито отломки, нито мазни петна. Представете си каква врява щяха да вдигнат вестниците, ако „Берга Истра“ бе изчезнала така безследно в „Бермудския триъгълник“ и никой от нея не беше се спасил?!

— Не ще и дума!

— Щеше да има богат материал за сензации.

— Мога да посоча една не по-малко поучителна история за „тайнствено изчезване“ и на голям, отлично екипиран самолет — подкрепи го професор Лунин. — Впрочем тя е станала преди няколко години именно по тукашните места.

— Заповядайте, Андриян Петрович. Ще бъде тъкмо навреме.

„Небесният магьосник“ кимна и подзе полека:

— Тоя ден над Флоридския полуостров бушували бури. И за да ги заобиколят, всички самолети, излитащи от Майами, правели голям завой към океана. Прословутите опасности на „Бермудския триъгълник“ плашели летците далеч по-малко от една обикновена, но затова пък напълно реална буря. Ала пилотът на един „Боинг-720“ решил да лети направо над брега, разчитайки на опитността си и на съвършената навигационна апаратура. Самолетът действително имал великолепен локатор. Летецът избирал пролуките с ясно небе и лавирал, като заобикалял облаците. При това той, както е редно, съгласувал със земята всяко изменение на курса и на височината. А земята държала самолета му под непрестанно наблюдение на своите локатори.

И изведнъж връзката се прекъснала и светещата точка, обозначаваща върху екраните на локаторите положението на самолета, внезапно изчезнала. За щастие, успели да засекат доста точно мястото, където се загубил самолетът. Незабавно изпратили нататък търсачески групи. Местността там е дива, труднопроходима, тинести блата, гъмжащи от алигатори, така нареченият Евърглейдски национален парк, един от резерватите в САЩ. И все пак търсаческите групи съумели бързо да открият в блатистите гъсталаци останките на самолета.

Успели да намерят и обгорелия, но все още запазен стоманен контейнер със специална апаратура, която непрекъснато, до последната секунда записва на метална магнитна лента показанията на най-важните уреди на самолета — данни за скоростта, височината, промяната в курса. Специалистите разшифровали тези записи и могли доста точно да си представят какво е станало със самолета.

Когато пилотът насочил машината си към ивица ясно небе между буреносните облаци, самолетът ненадейно бил подхванат от мощен поток топъл въздух и понесен нагоре със скорост над триста километра в час. Носът на машината се надигал все по-остро нагоре. Самолетът се тресял неудържимо. Летецът полагал всички усилия да изправи машината и да не й позволи да се преобърне. И не можал да забележи веднага, че някъде на височина десет километра самолетът навлязъл в друг въздушен поток, вече по-студен… Този вихър повлякъл със същата сила машината надолу…

Прибавете към скоростта на въздушния поток скоростта на самата машина. Уредите показвали, че самолетът се устремил към земята почти вертикално с огромна бързина и на два километра височина почнал да се разпада… Цялата трагедия траяла четиридесет и пет секунди. Ето ви и великолепен самолет. Ето ви и ясно небе. Впрочем това страшно природно явление, открито през последните две години, наричаме именно така — турбулентност на ясното небе. То се среща в много райони, особено в тропиците.

— Н-да — поклати глава Волошин. — Фрапиращ пример. Ами ако тази катастрофа беше станала над океана? Щеше да има още една тайна на „Бермудския триъгълник“. Да не забравяме мъдрия съвет на Конан Дойл: „Светът и без това е достатъчно голям и сложен, за да замесваме и всевъзможна дяволщина.“ Убедих ли ви?

— Почти толкова, колкото и с изказването си на оперативката, когато доказвахте тъкмо обратното — отвърна подигравателно професор Лунин.

— А как ще ни обясните известната история със самолета, часовникът на който изведнъж изостанал с десет минути от летищния? — попита един слабичък младеж с червеникава брада, изглежда, хидромеханикът.

Сергей Сергеевич разпери ръце с усмивка:

— Както се е изказал галантно веднъж професор Бруно Понтекорво за странните резултати от един неправилно извършен опит: „Това явление е по-скоро единствено, отколкото рядко…“

— За недостоверно ли го смятате?

— Разбира се. Откога всяко вестникарско съобщение е станало научно установен факт? Не виждам основания поради явните измислици на вестникарите да се преразглежда теорията за относителността.

— Но щом не вярвахте, както разбрахме, в загадките на „Бермудския триъгълник“, защо толкова време ни баламосвахте, Сергей Сергеевич? — запита укорително Черномореца, като изсумтя негодуващо в брадата си сред настъпилата тишина. — На оперативното съвещание говорехте за тях с такава убеденост…

— Разкайвам се, Андрей Самсонович — разпери ръце и наведе глава Волошин. — Разкайвам се, приятели. Тогава се позовавах не на точно проверени факти, както изисква науката, а на някаква статийка на миланската „Панорама“ и други подобни вестници и списания. Разбира се, признавам — непозволен способ. Обаче целта ми беше благородна. Нали щом се озовахме в тоя район, трябваше да проверим: да не би все пак да стават някакви необясними досега явления? А в случая трябваше, както казвах тогава, всички да бъдем нащрек, та да не пропуснем това възможно откритие. Пък и просто ми се искаше, тъй да се каже, малко да повдигна „изследователския тонус“ на кораба. Мисля, че това ме оправдава напълно.

Сергей Сергеевич обгърна с поглед всички, а те му отговориха с дружни, весели аплодисменти.

— Още повече че предпазливостта ми като стар изследовател на загадките на природата ме задължава да повторя: в случаите, с които се сблъскахме, за съжаление не се намери нищо тайнствено. Това вече изяснихме. Обаче то съвсем не значи, че в този район няма изобщо нищо загадъчно — додаде Сергей Сергеевич високо, вдигайки пръст към обсипаното със звезди небе.

— Все пак гибелта на рибарите не е обяснена задоволително — побърза да вметне Гриша Матвеев.

— Съгласен съм — кимна Волошин. — Във всеки случай тя допуска и други обяснения, а не само отравянето с храна. Може наистина да ги е ударил инфразвук. И на мен тази хипотеза ми харесва повече. Макар че, трябва да кажа, имам сериозни съмнения, Гриша.

— Какви?

— Ти доказваш, че инфразвуковите удари, характерни именно за тия места, се дължат на определени тукашни природни явления. Ала точно тук не са намирани загадъчно изоставени кораби. Напуснати от екипажите си кораби се сочат в съвсем други райони: „Мери Селест“ намерили много по̀ на изток, край Гибралтар, „Джонта“ — в Тихия океан, „Уранг Медан“ — в Молукския пролив. Каква връзка имат те с „Бермудския триъгълник“?

— Ами „Керъл Диринг“, изоставена от екипажа си? — не мирясваше Гриша.

— Намерили я далеч по̀ на север, край нос Хатерас.

— Възможно е обаче да е попаднала в този район под въздействието на инфразвук, който накарал моряците да я напуснат панически. А след това, вече неуправляема, била отнесена от течението на север, където именно я намерили.

— Е, до безкрайност може да се гадае и да се изказват всякакви предположения — засмя се Волошин. — На всеки случай на катастрофа биха се паднали стотици такива, при които инфразвукът е предизвиквал не толкова сериозни, но осезаеми последици. Обаче и до днес, доколкото ми е известно, не е отбелязван нито един такъв случай. А на науката са нужни точно установени факти. Но тъкмо там е бедата, че, не можеш вече да разграничиш действителните случаи от историите, измислени от вестникарите. Мечешка услуга направиха вестникарите с шумотевицата си около загадките на „Гърлото на дявола“. Сега тя пречи на научните изследвания. Инфразвуковият „глас на морето“, разбира се, е много интересно явление и трябва грижливо да се изучава. Особено в природни условия. Практически ние още нищо не знаем как действува в открито море.

— Сергей Сергеевич е абсолютно прав — каза професор Лунин, като поглаждаше обръснатата си глава. — Взаимодействието между атмосферата и хидросферата интересува сега и океанографите, и нас, метеоролозите. Искам да напомня, че „синоптик“ е гръцка дума и значи буквално „виждам едновременно“. Така и трябва да работим: задружно и нищо да не пропускаме! Да виждаме всичко във взаимовръзка, едновременно.

— Свършихте ли интересното си покаяние, Сергей Сергеевич? — попита Суворов. — Защото е вече късно, а утре трябва да се занимаваме тъкмо с това — да разгадаваме истинските, неизмислени тайни.

— Нищо. Да пуснеш, както се казва, таралеж в гащите може да бъде само от полза — каза Лунин сред всеобщия смях.

Всички се отдръпнаха, за да мине ръководителят на експедицията напред, в светлинния кръг.

— Тъй като тук при нас се образува нещо като импровизиран семинар — произнесе той, поусмихвайки се, — ще кажа няколко заключителни думи.

Той помълча, поглаждайки брадата си, после бавно и внушително, сякаш мислеше гласно, заговори, че районът, наричан „Бермудския триъгълник“, съвсем не може да се охарактеризира като отдалечен и слабо изследван. Във Флорида и на островите има няколко научни института и станции, които се занимават редовно с изучаването на океана. Тук са работили много експедиции и нито една не е открила нищо свръхестествено, както и ние в течение на едномесечни изследвания.

— Но, разбира се, това съвсем не значи, че знаем вече всичко и че учените няма какво повече да правят тук. Изучаването на процесите, които стават непосредствено във въздушния слой над океана, всъщност едва-що започва и естествено ще донесе много интересни и важни открития. Тоя месец и ние изяснихме нещо любопитно.

Като слушах професор Суворов, с известно смущение си мислех, че увлечен в „потайности“, малко внимание обръщах на действителните открития, направени тук, около мен, само че без шум и сензации.

Когато ръководителят на експедицията завърши, всички почнаха да стават и да се разотиват.

— Заклахте ме вие с новата си мистификация, Сергей Сергеевич — рекох на Волошин, когато двамата, както винаги преди лягане, стояхме на кърмата. — Цял дневник написах, мислех, че всяка подробност ще помогне да се разгадае тайната на „Гърлото на дявола“, а излиза, че всичко е напусто. Никаква тайна не съществува и няма нищо за разказване.

— Как така нищо? — възкликна Волошин. — Колко много неща станаха през това време! Непременно ще ги разкажете. Това ще бъде поучителна история — как сензационните измислици и шумотевици усложняват научните изследвания, пречат им.

— И все пак загадки има — вметна приближилият се и заслушан в разговора ни Гриша Матвеев. — И Сергей Сергеевич сам призна, че е възможно рибарите да са умъртвени от инфразвук, а и никой не отрече това. Ленърд Гроу може да е бил убит именно от инфразвук!

Сергей Сергеевич се засмя:

— Обичам упоритите и настойчивите. Но интуицията ми подсказва, че изчезването на Гроу съвсем не е свързано с инфразвука. То има някаква друго обяснение — може би неочаквано, но напълно естествено. Със сърцето си го усещам.

Интуицията не излъга Волошин, той излезе прав! Скоро от радиопредаванията узнахме какво е станало в действителност с Ленърд Гроу.

Излиза, че всички негови крясъци по радиото са били издевателска инсценировка!

Както признал приятелят му Ричард Стокс, комуто гостувал на Бахамите, Гроу се заплел в някакви тъмни финансови афери. Заплашвал го затвор. И решил да инсценира гибелта си в тайнственото „Гърло на дявола“.

Като нарисувал на доста стария „Остър“ на Ричард Стокс опознавателните знаци на Тринидад и Тобаго, Гроу зачакал удобен момент. Такъв му се сторил шумът и суматохата, започнали след загадъчното изчезване на „Прекрасната Галатея“. На другия ден и той излетял. След като предал съобщение, че с него уж става нещо загадъчно, и прекъснал връзката насред дума, Гроу се готвел да отлети за Хаити. В джоба си имал документи под чуждо име и след толкова ефектната си гибел в „Гърлото на дявола“ смятал да се скрие на сигурно място в пъстрия латиноамерикански свят и да започне нов живот.

Обаче кой знае защо полетял не към Хаити, а на север, към открития океан. И „Гърлото на дявола“ наистина го глътнало. Когато горивото му се свършило, той паднал в морето. Защо се е отклонил насам? Какво му се е случило?

„Вероятно преди полета е взел наркотик за по-голяма острота на впечатленията — заявил Ричард Стокс пред кореспондентите. — Но, изглежда, не е пресметнал добре дозите, и някакви чудни видения, за които никога няма да узнаем, са го повлекли към широко зейналото «Гърло на дявола»…“

Стоя в каютата си, разшифровам надрасканите си набързо бележки. А в това време на кораба кипи ритмична ежедневна работа. Океанографите подготвят уредите за поредната станция. Сергей Сергеевич Волошин оглежда замислено своя любим „Ипшчо“ и си блъска главата как да го усъвършенствува така, че да предупреждава навреме за възможен инфразвуков удар. „Небесният магьосник“ Лунин е в работната си каюта, поглажда унесено обръснатата си, почерняла от слънцето глава и изучава внимателно направените от спътници безброй снимки на облачни вихри. Очарователните лаборантки под ръководството на строгия Казимир Павлович Бек преливат водни проби от едни колби в други, обагряйки ги във всички цветове на дъгата. Техниците се готвят да пускат радиосонди и метеорологични ракети. Съсредоточено бръмчат и намигат с разноцветните си лампички електронноизчислителните машини, които едва сварват да смелят събраните материали. В етера се надвикват усърдно радиогласове на различни езици.

В тази делнична, спокойна, творческа обстановка именно стават истинските открития. Точно тук се раждат те, а не в празните вестникарски спорове и сензационни шумотевици. А и откритията идват винаги ненадейно. Трябва постоянно да ги чакаш и да бъдеш нащрек!

Бележки

[1] Войната за отблъсване на Наполеон от Русия (1812 г.). Б.пр.

[2] Камизола — старинна горна мъжка дреха, носена вместо жилетка. Б.пр.

[3] Джоузеф Конрад (1857–1924) — английски писател от полски произход, един от най-видните световни маринисти. Б.пр.

[4] Мъртъв? Смърт? (англ.). Б. а.

[5] Промушван с кинжал (англ.). Б. а.

[6] Опасност (англ.). Б. а.

[7] Губя си времето (англ.). Б. а.

[8] Дзенбудизъм — религиозно-мистично учение на японските самураи, напоследък станало модно на Запад. Б.пр.

[9] Вудуизъм — мистично религиозно учение за жертвоприношенията, разпространено и до днес между негрите и метисите на островите от Карибския басейн. Такова жертвоприношение е описано в романа на английския писател Грейъм Грийн „Комедиантите“. Б.пр.

[10] Пейотъл — вид мексикански кактуси, а също и получаваният от тях сок, съдържащ силния наркотик мескалин. Б.пр.

Край