Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
elli (2016 г.)
Корекция
khorin68 (2016 г.)

Издание:

Томас Харди. Далече от безумната тълпа

Английска. Първо издание

 

Редактор: Спас Николов

Коректор: Жанета Желязкова

Технически редактор: Ирина Йовчева

Художник: Димо Кенов

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983 г.

История

  1. — Добавяне

Томас Харди (1840–1928) е роден в Ъпър Бакхамптън в графството Дорсет, Югозападна Англия. Баща му е майстор-строител, който се е занимавал с реставрацията на стари черкви. Помагайки му в работата, Харди още от дете развива чувство към миналото на родния си край, който по онова време съхранява до голяма степен многовековния си начин на живот. Патриархалните отношения, обичаи, суеверия, песни, легенди и балади стават част от неговото светоусещане. На шестнадесетгодишна възраст Харди започва да работи като чирак при един местен архитект. Майка му, която била жена с интелектуални интереси, го насърчава да учи. Той усилено чете и се специализира, особено в областта на готическото възраждане. В 1862 г. Харди отива в Лондон, за да продължи обучението си като архитект. Тук той установява връзки с литературния свят и започва да пише. Всъщност неговата творческа дейност датира от по-рано. Той от млад пише поезия, която не е запазена.

Харди написва своето първо произведение „Беднякът и дамата“ в 1868 г. Това е социален роман, в който остро се критикува лондонското общество, политическият живот и християнската религия. Няколко издателски къщи отказват да го напечатат. Рецензентът към една от тях, известният писател Уилям Мередит, заявява, че произведението е „социалистическо, да не каже революционно“. Той съветва младия писател да го преработи, като го смекчи, и да направи интригата по-занимателна. В резултат на това в 1871 г. се появява „Отчаяни мерки“, загадъчна история с убийство и невероятни случки, явно повлияна и от популярния по онова време Уилки Колинс. Според догадките на някои учени, част от „Беднякът и дамата“ е била използвана в един по-късен разказ, а ръкописът на целия роман е бил унищожен. Следващият роман на Харди „Под разлистеното дърво“ (1872) с тънко чувство за хумор разказва за идилията на селския живот в Дорсет. В 1873 г. се появява романтичната трагедия „Чифт сини очи“. Харди се отказва от архитектурата, завръща се в родния си край Дорсет и се отдава изцяло на литература. В 1874 г. той публикува своето първо значително произведение „Далече от безумната тълпа“, което му спечелва известност и широка читателска публика. Следват един след друг романи до 1896 г., когато „Невзрачният Джуд“ предизвиква толкова остри нападки от страна на официалната критика, че Харди престава да пише романи и се връща към поезията, на която остава верен до края на своя дълъг живот.

Сам Харди разделя романите си на три групи — „романи на характери и обстоятелства“, „романси и фантазии“ и „романи на находчивост“. Към първата група, „романи на характери и обстоятелства“, принадлежат неговите най-значителни произведения: „Далече от безумната тълпа“ (1874), „Завръщане в родината“ (1878), „Кметът на Кастърбридж“ (1886), „Тес от рода Д’Ърбървил“ (1891) и „Невзрачният Джуд“ (1896). Името на Харди като творец се свързва преди всичко с темите, светоусещането и тона, характерни за тези произведения.

През периода 1860–1880 г. в мисленето на английските интелектуални среди за света и мястото на човека в него се извършват дълбоки промени. Средновековните представи за божественото провидение, за смисъла на живота и съществуващите морални норми рухват под напора на новите открития и теории на учени като Чарлс Дарвин, Джулиън Хъксли, Чарлс Лайъл и други. Харди се отказва от религията и възприема научното обяснение за света и неговия произход. Но както се случва и при други от неговите съвременници, новите идеи пораждат у него песимистично виждане за света като нещо бездушно и безразлично към съдбата на човека, за едно начално движение, последвано от развитие, при което случайността играе решаваща роля. Неоснователно и нелогично, макар и лесно обяснимо, той започва да гледа песимистично на цялото съществование като на нещо, направлявано от една злонамерена сила, която се проявява в нещастната случайност, в трагичната предопределеност на характера и т.н. Песимизмът на Харди обаче не е израз само на „духа на времето“, нито на неговата мрачна природа, както смятат някои критици. Той има също конкретни социални и морални корени. Непосредствените причини за трагическото светоусещане на Харди са промените, които се извършват в родния му край.

През периода от 1830 до 1880 г. старите патриархални отношения в югозападната част на Англия, за която Харди използва в романите си древното название Уесекс, се разрушават. Анализирайки „Тес от рода Д’Ърбървил“, английският марксист Арнолд Кетъл заявява, че това е тезисен роман, чийто обсег е „по-обобщеното движение на човешката съдба“. Тезата на романа е, че „в течение на XIX век разпадането на селячеството… достига своята последна и трагична фаза… Развитието на историческите сили е много голямо за старата класа на селяните и техния начин на живот. И понеже този начин на живот има дълбоки корени и е изпълнен с достойнство, неговото унищожение е по необходимост болезнено и трагично“. Процесът, за който Кетъл говори, е неумолим и жесток като сляпата съдба във философското виждане на Харди. В едно свое изказване авторът заявява: „Това, което ме потиска, е гледката на толкова страдание.“ Когато човек вземе тези неща пред вид, може да разбере истинския характер на песимистичния тон на повечето от романите на Харди.

Песимизмът на Харди представлява също реакция на онова, което може да се нарече „официалния викториански оптимизъм“, на самодоволството на господстващите класи в Англия, които са на върха на света и гледат на своето положение като на закон на природата, като израз на божествената воля. Подобна реакция срещу викторианския оптимизъм намираме и в творчеството на други писатели. Типичен пример в това отношение е поетът А. Суинбърн — неговият фатализъм и атаката срещу своеволието на „боговете“ са оказали явно влияние върху Харди.

В своята книга „Класовите отношения в английския роман“ английските критици Мери Игълтън и Дейвид Прайс отбелязват, че Харди има някои общи черти с натуралистите. Те намират тези общи черти в образа на капана, който се повтаря в романите му, „в противопоставянето му срещу господстващите принципи, в интереса му към онеправданите и към жестокия натиск на обществото върху индивида, в трагическия му песимизъм“. Едновременно с това критиците заявяват, че „по своя начин на писане, в схващанията си и в отношението му към характери и обстоятелства той е задължен много на реализма“.

С други думи причините за песимизма на Харди са сложни — те са и философски, и социални, и литературни.

Трябва да се отбележи също, че в неговия песимизъм не намираме нито сълзливостта на сантименталистите, нито болезнеността на модернистите. Неговите герои са трагични, но в тях има и нещо величаво. Поради това някои от романите му ни напомнят за древногръцките трагедии. От друга страна, и в най-мрачните от тях тоновете са омекотени от картината на живота на простите селяни. За Харди хората, които живеят по-близо до природата, са по-спокойни и по-доволни. Те, както казва той в един от романите си, „са открили тайната на щастието“, защото въжделенията им са по-скромни.

Природата играе особено важна роля в творчеството на Харди — тя е и фон, и участник в действието. Тя е символ на състоянието на героите: ту е ведра и спокойна, ту навъсена и застрашителна. В своите природни картини Харди показва завидна рисувателна техника. Без ненужни украшения и словесно разточителство представя нещата така, че ние ги възприемаме сякаш с нашите собствени сетива. Той много успешно може също да внуши дадена атмосфера. Характерно за романите на Харди е тяхното единство. Структурата им се отличава със своята стегнатост и симетричност. В това отношение Харди без съмнение е бил благоприятно повлиян от заниманията си по архитектура.

Действието на всеки от големите романи на Харди се развива в Уесекс. Ето защо те са известни не само като „романи на характери и обстоятелства“, но и като „уесекски романи“. Това кара мнозина критици да гледат на Харди като на първия „регионалист“ в английската литература. Вярно е, че в уесекските романи Югозападна Англия присъства със своята природа, сгради и хора с тяхната различна социална принадлежност, с техния ежедневен труд, забавления, обичаи, фолклор и т.н. Вярно е, че със своята наблюдателност, умение да предава визуалните детайли на живота и точна употреба на местния диалект Харди съумява да предаде колорита на Уесекс. И все пак в своята дълбока същност той не е писател-етнограф. Неговите романи имат по-дълбок исторически и общочовешки смисъл. В тях се разглежда цялата викторианска обществена система с нейните ограничени ценности и социални неправди, и от друга страна — проблемите за това какво е човекът и какъв е смисълът на неговото съществование.

* * *

Критикът Л. Абъркъмби разделя главните романи на Томас Харди на „драми“ и „епоси“. Според него „Далече от безумната тълпа“, „Завръщане в родината“ и „Кметът на Кастърбридж“ са драми — в тях чрез сложна система от взаимоотношения се разкрива съдбата на редица хора. В епическите романи „Тес от рода Д’Ърбървил“ и „Невзрачният Джуд“ се проследява трагическата съдба на отделни герои. Тук психологическото вникване в характерите е по-дълбоко, авторът съзнателно се стреми по-реалистично да отрази действителността и което е най-важно — личното прераства в обществено, в мащабно разглеждане на борбата на човека със злото.

Първото произведение, в което типичното хардиевско светоусещане намира израз, е „Завръщане в родината“. Романът започва с прочутото описание на Егдънската степ — мрачна, многовековна пустош, която е сякаш олицетворение на цялото съществование, сила, оказваща влияние върху съдбата на хората, които я населяват. „Завръщане в родината“ е история за неосъществени идеали и нещастна любов. В продължение на години Клим Йоубрайт е търговец на диаманти в Париж. Уморен от безсмислието на работата си и от суетата на живота в големия град, той решава да се завърне в родното си място, за да работи като учител.

Той бе дълбоко убеден, че на повечето хора им липсва знание, което ги прави по-скоро мъдри, отколкото богати. Желаеше да издигне класата за сметка на индивидите, а не индивидите за сметка на класата. Освен това бе готов пръв да се пожертва.

Младата Юстейша Вай се омъжва за него с надеждата, че ще може да го склони да се върнат в Париж — света, към който тя принадлежи по природа. Юстейша е първата трагична фигура в творчеството на Харди. Тя е красива и чувствителна — „направена е от суровата материя на божественото“, но е повърхностна и себична, мечтае за удоволствия и блясък. За Клим природата на родния край е изворът, чиито води ще го прочистят от онова, което се е наслоило в него по време на живота му в Париж. Но всичко, към което той се стреми, отблъсква Юстейша. И поради това техният брак не може да бъде щастлив.

Клим започва да учи, за да осъществи своя идеал, но зрението му се поврежда и той става обикновен селски работник. Юстейша забягва с бившия си възлюбен, който, за да й отмъсти, се е оженил за братовчедката на Клим, добрата и благородна Томасин. Накрая Клим става пътуващ проповедник, но хората го посрещат с недоверие. Романът завършва с потискащото чувство за нещастно погубен човешки живот. Единственият светъл лъч е женитбата на Томасин, чийто съпруг се е удавил заедно с Юстейша при тяхното бягство, за предания и честен Дигъри Вен.

В „Завръщане в родината“ злата съдба се проявява под формата на нещастни случайности. Но трагичното в романа се дължи на още два фактора: на несъответствието между характери и действителност — на едно място Юстейша горчиво възкликва: „О, жестокостта да бъдеш в този зле устроен свят!“ — а така също и на недостатъци в самите характери.

В следващия от уесекските романи, „Кметът на Кастърбридж“, недостатъците на главния герой, или това, което може да бъде определено като трагична вина, е главната движеща сила на действието. Майкъл Хенчърд е трагична фигура и драмата се движи неумолимо към своя гибелен край. Сега враждебните сили са пренесени отвън — вътре в характера, макар че „дяволът“, който навестява Хенчърд, както отбелязва литературният историк Е. Бейкър, „е подпомаган на всяка крачка от дявола… на злощастните обстоятелства. Всички неща са против него, винаги го дебнат, за да му попречат. Злото в него не би могло само да погуби Хенчърд“.

Централният характер на „Кметът на Кастърбридж“ е продукт на песимистичното философско виждане на неговия създател, но той е мотивиран също от редица фактори, които са социални и психологически по същество. Както отбелязва съветският критик В. М. Урнов, характерът на Хенчърд е определен под силното въздействие на условията в селска Англия, която още пази своите патриархални отношения и обичаи. Животът там започва да се разклаща под влиянието на буржоазните веяния. Селският ратай Майкъл Хенчърд изпада в ненормално положение. Той е без работа и без покрив над главата си. Обхванат от мрачно недоволство, той загубва равновесие, напива се и продава съпругата си и дъщеря си на моряка Нюсън. На следващия ден Хенчърд осъзнава какво е направил и започва да търси семейството си, но не го намира. Зарича се да не се докосва до алкохол в продължение на двадесет години. Благодарение на усилията си Хенчърд преуспява, става богат търговец на зърнени храни и кмет на Кастърбридж. След осемнадесет години поредица от събития, подпомагани от недостатъците в характера му, го довеждат до разорение, самота и мизерна смърт.

Хенчърд е трагична фигура. Той е честолюбив, импулсивен и неблагоразумен, не е в състояние да преодолее себе си дори когато съзнава, че онова, което върши, му вреди. Но той е и достоен, силен, енергичен, благ и щедър. Символ на неговия живот е потресаващият край на романа — умрялата пойна птичка в кафеза, неговия незабелязан и забравен сватбен подарък за доведената му дъщеря Елизабет Джейн.

Тоновете в „Кметът на Кастърбридж“ са по-сгъстени. Тук липсва лиризмът на пасторалните сцени. Вниманието е почти изцяло съсредоточено върху централната фигура, Майкъл Хенчърд, което придава на романа стегнатост.

В „Тес от рода Д’Ърбървил“ жертва на жестоката съдба е не мъж, твърд и силен като Хенчърд, а нежната девойка Тес; жертви са красотата и добротата, които тя олицетворява. Тук нещастни случайности неумолимо преследват героинята и това понякога става за сметка на вероятността и психологическата правдоподобност.

Харди прави това умишлено, за да засили своето отрицание на господстващите морални и религиозни норми. „Къде бе ангелът-пазител на Тес?“ — пита той язвително, когато героинята му става жертва на похотливия Алек. „Къде бе провидението на нейната простодушна вяра?“ Намерението на автора проличава от самото подзаглавие — „Една непорочна жена“.

Изпадналият селянин Дърбифийлд случайно научава, че произхожда от древния аристократичен род Д’Ърбървил. Той и жена му решават да изпратят дъщеря си Тес при богатата вдовица Д’Ърбървил — чието семейство е присвоило по всяка вероятност името за престиж — с надежда, че това ще доведе до сватба с „някой благороден джентълмен“ и ще подобри плачевното им положение. Така невинната и красива Тес попада в ръцете на Алек Д’Ърбървил, който я изнасилва. Детето, което се ражда, умира. След известно време, когато Тес работи на една кравеферма, в нея се влюбва Ейнджъл Клеър, син на свещеник. След сватбата Ейнджъл научава за миналото на Тес, изоставя я и заминава за Бразилия. Бедите, които преследват Тес и семейството й, я хвърлят отново в ръцете на Алек. Осъзнал грешката си, Ейнджъл Клеър се връща при нея. В своето отчаяние тя убива Алек и завършва живота си на бесилото.

С други думи „Тес“ е историята на една млада жена, която става жертва на двама мъже. Единият от тях, Алек, безчувствено и грубо използва Тес, за да задоволи своите животински страсти. Неговото поведение е израз не само на преобладаващото схващане за превъзходството на мъжа над жената, но и на господарското чувство на богатия към бедния. Ейнджъл, от друга страна, е млад човек, който смята, че се е издигнал над предубежденията и тесногръдието на своята среда. Той наистина успява да се издигне над нормите на семейството, което го е възпитало, и се оженва за Тес. Но в крайна сметка се оказва, че е останал роб на „обичаите и условностите“ — да използваме думите на самия Харди. Той има същите „прегрешения“ като Тес и въпреки това не може да я приеме. По същество и той като Алек й отрича правото да му бъде равна. В известен смисъл той постъпва още по-зле, защото от човек като него очакваме да оценява хората по друг начин.

Жената, която е била опорочена, която е родила незаконно дете и която убива човек, стои със своята нравствена чистота и достойнство над всички в романа. Тес е едно прелестно същество и от началото до края на романа Харди е изцяло на нейна страна. Това предизвиква шумното възмущение на неговите съвременници. Те са скандализирани също и от прочутото според тях богохулно изречение в края на книгата: след екзекуцията на Тес авторът заявява: „“Правосъдието" беше упражнило своята власт и „Бащата на безсмъртните“, както го нарече Есхил, приключи своята игра с Тес." На английски думата за „правосъдие“ означава и „справедливост“, което придава на изречението подчертано ироничен характер.

„Тес от рода Д’Ърбървил“ е бунт срещу цялото буржоазно общество на викторианска Англия. Той и днес звучи силно и остава един от най-популярните романи на Харди.

„Невзрачният Джуд“ има много общи неща с „Тес от рода Д’Ърбървил“. Общото звучене и на този роман представлява протест срещу социалния и морален облик на обществото. И този роман разкрива несъстоятелността на господстващите идеи и подсказва, че са необходими основни промени.

Историята за Джуд Фоли, селското момче от Уесекс, което става каменар, но има амбицията да се образова и издигне, за това как се заплита и оженва за Арабела Дон, за любовта и връзката му със Сю Брайдхед и за неговия трагичен край, няма да ни даде истинска представа за същността на романа, нито за разобличителния сподавен гняв, насочен срещу условията, които не позволяват на човека да живее пълноценно, да бъде верен на себе си.

„Невзрачният Джуд“ не се поддава на преразказване, защото в техниката му има нещо ново. Той е далеч от модерния роман и все пак по някакъв начин предугажда неговата структура — тука по-важни са не последователността на събитията и развитието на действието, а отделните моменти, които съсредоточават вниманието върху главните характери Джуд и Сю, интересни и сложни фигури както от социална, така и от психологическа гледна точка.

* * *

Досега българските читатели са имали възможност да се запознаят само с две от произведенията на Томас Харди. В миналото Рачо Стоянов е направил превод на „Малките иронии на живота“. През 1960 г. В. Измирлиев и Л. Велинов преведоха един от шедьоврите на Харди — „Тес от рода Д’Ърбървил“. Сега вече имаме и „Далече от безумната тълпа“, един от ранните уесекски романи на автора.

Самото заглавие ни казва нещо за литературната традиция, към която произведението принадлежи. То е взето от най-прочутото стихотворение на Томас Грей, „Елегия за едно селско гробище“:

Далече от безумната тълпа,

не хуквали по щения суетни.

Край млада ръж, край дъхава копа

живели трезв живот до сили сетни.

Т. Грей е представител на пасторалната традиция в английската литература, чиито корени преминават през творчеството на Шекспир и Спенсър и стигат до древногръцката литература. С основата на тази традиция е романтичното виждане за едно спокойно съществование в хармония с природата. Хората, които „край млада ръж, край дъхава копа“ живеят трезв живот не могат да очакват силни преживявания, богатство, отличия и т.н., но те единствено могат да бъдат щастливи и когато някакво нещастие ги сполети, по-лесно могат да го понесат и преодолеят. Те са силни, естествени и притежават житейска мъдрост, защото са близо до природата. В романа Харди ни запознава с живота на този вид хора чрез индивидуалния портрет на Габриел Оук и колективния портрет на селяните от Уедърбъри.

Всички критици са единодушни в своето мнение, че никое друго произведение в английската литература не може да се сравнява с „Далече от безумната тълпа“, що се отнася до начина, по който в него е представен животът в английското село. Постижението на Харди се дължи преди всичко на неговото лично, непосредствено познаване на този живот. Докато работи върху романа, той отбелязва, че му е много лесно да пише за хора, с които е в ежедневен контакт. Дължи се и на неговото разбиране на този живот и на умението му да го пресъздаде с поетично въображение. Харди съзнателно поставя историята на романа през 40-те години на века. Това е „златният период“ в земеделска Англия на XIX в., последван от период на обезземляване, мизерия и бунтове. Картината, която рисува, е израз на неговата носталгия по едно невъзвратимо минало — времето на неговите детски години. И както при всички подобни случаи, естествено е тази картина да бъде идеализирана. Вярно е, че животът на селяните от Уедърбъри представлява непрекъсната работа — някой трябва да се разболее, за да може да прочете някоя книга или да посети някое място отвъд границите на техния тесен свят; вярно е, че в живота им има напрежение, разочарования и беди, но това, което определя общото впечатление, е природната красота, спокойната идилия и сигурността, произлизаща от неизменното движение на годишните времена и свързания с тях земеделски труд.

Почти всички писатели до Харди представят селяните като примитивни същества, които малко се различават от добичетата. Харди показва обикновените хора от село по начин, който внушава, че те заслужават не по-малко внимание от героичните и издигнати личности. Той успява да постигне това, като ги поставя в съотношение с грандиозното движение на живота и природата. Особено значителна в това отношение е глава втора, където Габриел Оук е проектиран на фона на цялата вселена. От една страна, ние го виждаме като човек, който е толкова близо до природата, че за него разположението на звездите е по-сигурно средство да установи часа, отколкото часовникът, чийто механизъм многозначително отказва да работи от време на време. От друга страна, неговото усещане в тъмната нощ, че всички други хора се намират на обратната, осветена част на земята, му придава известна величавост. В по-късните романи, когато песимистичното виждане на Харди за света се налага, природата често е използвана, за да покаже нищожеството на човека, но тук нейната роля е съвършено различна. Стихиите може да застрашават човека, но той е в състояние да се бори и предпази от тях. Силата на Габриел Оук произтича от неговото взаимодействие с природата, от неговата любов към труда. Когато случайно попада във фермата на Батшеба, където е избухнал пожар, той всеотдайно се впуска да помогне за неговото потушаване; когато всички спят дълбоко, замаяни от алкохола, той единствен помага на господарката си да спасят копите жито от бурята, той единствен в Уедърбъри знае как могат да се спасят овцете, издули се от паша на детелина, стригането на овцете при него е изкуство, усвоено до съвършенство, и т.н. Оттук произтича и неговото благоразумие и стоицизъм, които му помагат да понесе гибелта на стадото си, разорението, трудностите в живота и страданието от несподелената любов. Той има търпение, може да чака и заради това успява.

Селяните от Уедърбъри са индивидуализирани, но взети заедно, те са носители на народната мъдрост и на богатството на народната култура. Така личният портрет на Габриел Оук и колективният — на селяните, се допълват, за да предадат картината на живота през определен период в дадена част на Англия. И това е главното в романа.

В историята на „Далече от безумната тълпа“ намираме тема, която се среща често в произведенията на Харди — контраста между два вида любов. Едната от тях е сдържана, но вярна и всеотдайна, а другата е себична, безскрупулна, буйна и разрушителна, макар че в нея има блясък и магнетизъм. Съответните техни представители в романа са Габриел Оук и сержант Трой. Към тях Харди прибавя и трети влюбен, който използва, за да хвърли допълнителна светлина върху Батшеба, да направи още по-релефна същността на Габриел и накрая — да стане движеща сила в развръзката на историята. Това е фермерът Болдуд, една интересна, макар и несложна фигура. В Уедърбъри той е най-близко до старата поземлена аристокрация. Вече е на средна възраст, но още не е женен. Загатва се, че е останал сам, защото е преживял нещастна любов, но вероятна причина за това е и неговият характер. Той е затворен и сдържан. В даден момент една шега на закачливата и безотговорна Батшеба отприщва у него неудържима страст. Той не е готов да приеме нейния отказ. В цялото му отношение има нещо неразумно, граничещо с неуравновесеност. Ето защо, когато той застрелва сержант Трой, ние не сме изненадани.

Човек остава с впечатление, че идиличното съществование на село се нарушава главно от сили, които нахлуват отвън. В по-късните романи на Харди това са новите капиталистически начини на производство или хора, които са носители на техния дух. В „Далече от безумната тълпа“ това е човекът, който идва отвън и донася със себе си смут. И то е неизбежно, защото той няма никакво отношение към труда и начина на живот на село. За него Батшеба е богата и красива съпруга. Той е готов да стане господар на фермата, но не и неин стопанин.

Не само физическата красота и мундирът правят Трой привлекателен. Той е прям и дързък, неговото самочувствие и самообладание са магнетични. С основание критикът Р. Блайд смята сцената, в която той демонстрира своето изкуство да си служи със сабята, за неповторима сцена на прелъстяване в английската литература. Макар че Трой е олицетворение на общото зло в света — Харди го свързва с дявола, когато Батшеба се поддава на неговото ласкателство — той не е абстракция; и това проличава най-ясно в отношението му към Фани след нейната смърт. Когато разисква въпроса как писателят да създаде нещо, което да е интересно и едновременно вярно на действителността, Харди пише в една статия, че „необикновеното трябва да произлиза от събитията, а не от характерите“, които никога не трябва да бъдат ненормални.

Главната роля на сержант Трой в романа е да създаде условията, които могат да доведат историята до щастлив, макар и приглушен край. Батшеба трябва да се промени, да оцени Габриел и да стане достойна за него. Тя трябва да разбере истинската стойност на неговите чувства, за да откликне на тях; нещо повече — да разбере, че тях ги свързват общи интереси. В крайна сметка „Далече от безумната тълпа“ е роман, в който въпросите за любовта и отношенията между мъжа и жената са разгледани в светлина, която е съзнателно антиромантична.

Владимир Филипов

Край