Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (1)

1. Едно същество пада от небето

Докато пада, нека ви запозная с главния герой на моя разказ. Казва се Димчо, има живи, любопитни очи, които шарят навсякъде, рошава коса, която майка му напразно се мъчи да среши всяка заран, червени бузи… (Тук в скоба ще ви разкрия, че Димчо не обича да си мие врата.) Освен това зъбите му са съвсем пораснали.

С една дума, Димчо е вече голям: тази година премина в четвърти клас и е вече самостоятелен. Веднъж дори успя да се промъкне на мач, след което се върна с разпрани панталони, но това не е толкова важно. Може би ви интересува кой отбор обича Димчо? Той е само за „Академик“. По-нататък ще разберете защо.

Какво още да ви кажа за Димчо? Татко му е електроинженер, майка му — библиотекарка в читалище „Никола Вапцаров“. Живеят на улица „Раковски“, близо до стадиона. По време на мачове тук много ясно се чува свирката на съдията.

И тъй, май че ви съобщих всичко важно за Димчо и е време да започна.

Ехе! Забравих нещо, без което тази повест нямаше да съществува: Димчо обича да чете. Димчо е научил буквите още в детския дом и сега чете прекрасно. И на ум. Чете сутрин, обед, вечер, чете по време на закуска, на вечеря; чете, когато си ляга; чете, когато се събужда; чете дори когато си учи уроците. Чете приказки, вестници, романи, които майка му носи от библиотеката, научни трудове, които баща му пише в института и които, естествено, Димчо много не разбира. Той чете всичко, всичко… Виждам, че не одобрявате такова поведение. Родителите на Димчо също не одобряваха това, но те са на работа почти през целия ден и той използува доста непочтено тяхното отсъствие.

Най-много Димчо обича да се рови в книгите на баща си, да се вглежда в странните чертежи, в чудните картини на лабораториите, пълни с епруветки, колби и електрически апарати, сред които работят мълчаливи мъже в бели престилки и с проницателни очи. И когато разглежда тия книги, Димчо мечтае за звездите и Луната, за Марс и съзвездието Алфа, за земните спътници и за ракетите, които летят към слънцето. И винаги си представя, че като Гагарин и Титов седи в една от тия ракети и със страхотна бързина лети в бездните на всемира…

В заключение, ако искате да знаете съвсем всичко за Димчо, трябва да ви кажа, че неговите мечти за космоса са… Но нека не изпреварвам събитията. По-добре да почна отначало, толкова повече, че е вече време съществото да падне от небето.

Това се случи на третия ден след края на учебната година, когато ваканционните дни са най-приятни: нито си на училище, нито на пионерски лагер и можеш да правиш, каквото си искаш. Димчо също правеше, каквото си искаше: изпаднал в сладостно опиянение, четеше четири книги наведнъж, които нареждаше пред себе си на масата — няколко страници от първата, след това от втората, третата, четвъртата и пак отначало… Ако случайно третата биваше по-интересна, той прескачаше другите и се задържаше по-дълго на нея. Привечер, уморен, със зачервени очи и замаяна глава, отиваше да се повози на ескалатора в ЦУМ и дълго се спираше пред телевизорите на третия етаж. Тази вечер един от продавачите го забеляза и изгони. Димчо не е страхлив и не избяга веднага. Той обиколи из щандовете за играчки, където дълго разглежда една нова съветска ракета, след това се спря пред щанда за книги, където не намери нищо ново, и едва тогава излезе.

Навън беше тъмно. По небето се носеха тежки облаци и хората бързаха да се приберат. Димчо беше пъхнал ръце в джобовете и си свиркаше, като си мислеше за новата съветска ракета и за това, дали спестените в касичката пари ще му стигнат да си я купи.

И внезапно (както обикновено необикновените работи стават винаги внезапно)… на небето нещо затрещя и загърмя. Гигантска светкавица раздра черните облаци, вой изпълни простора, сякаш запъшкаха небесата. И тогава Димчо видя (той може да ви увери в това) едно пламтящо кълбо, което се появи откъм Витоша, зад забулените в облаци върхове. С бързината на мълния кълбото пресече небосклона, като остави зад себе си блестяща, ослепителна диря, и миг след това потъна в мрака…

Настъпи тишина, такава тишина, като че целият свят беше замлъкнал.

Хората побягнаха във входовете и под балконите. Още малко — и дъждът рукна, проливен, шумен.

Ала Димчо не бягаше, не се криеше. Като омагьосан той стоеше сред улицата, под дъжда, с очи вперени в тъмното небе и сякаш още виждаше пламтящото кълбо и огнената диря зад него.

Може би се досещате за какво мислеше в този момент. Ами ако това светкавично нещо горе е наистина ракета? И ако тази огнена диря е следата на атомни мотори? Но нима другите не са забелязали нищо? Какво пък, толкова по-зле за тях. Те са толкова улисани от дъжда, че дори очите си не са вдигнали нагоре, към небето, където стана чудото. Но навярно обсерваториите са видели всичко! Всичко! Това е ракета! Няма никакво съмнение! Във всички книжки полетът на ракетите се описва именно по този начин.

И Димчо стоеше под дъжда, задъхан от голямото откритие, и не усещаше струите, които се стичаха по лицето му.

Ами ако ракетата идва от други светове? От Марс например? Или от съзвездието Алфа? Или дори (Ох! Как му се разтуптя сърцето!) от съзвездието Стрелец? И ако с нея са долетели същества от други планети? Ако, ако! Стига мислене, трябва да се действува! Да се вземат мерки, дордето не е станало късно!

И Димчо се затича натам, където бе паднало огненото кълбо, зад хълмчето на Лозенец, сред буренясалото поле и въглищните складове. Той шляпаше в локвите, газеше калта, а дъждът проникваше през ризата му към гърба и гърдите.

Ставаше все по-тъмно и по-безлюдно. Мяркаха се черни грамади въглища, разпрегнати каруци, полусрутени бараки. Изведнъж Димчо се спря: отдясно идваше някакъв странен звук. Той се ослуша: като че плачеше бебе. Димчо се упъти натам. Навлезе в една тясна уличка, свита между големи дворове. Уличните лампи не светеха, и единствената светлина идваше от един далечен прозорец. Дъждът продължаваше да плющи.

Викът се чу отново, този път отблизо, но сега това не беше плач на дете, а нещо друго, което Димчо не можа да определи. Той забави крачки, макар че, както вече споменах, не беше страхлив. Смелостта не изключва предпазливостта, нали?

Странните звуци вече бяха съвсем ясни, те идваха от някакво същество на няколко крачки вляво, до една разкъртена стена. С разтуптяно сърце Димчо се спря: отсреща го гледаха втренчено две светещи точки.

Настъпи дълга минута на изчакване. Светещите точки не угасваха. Сърцето на Димчо биеше до пръсване. Въпреки дъжда устните му засъхнаха и краката му сякаш залепнаха за мократа земя. Ох, как би побягнал той сега, но Димчо беше вече пионер и не искаше да впише в биографията си такова позорно деяние. Ето защо, след като преглътна и стисна юмруци, той мъжествено извика:

— Хей, който и да си ти, ела насам!

В отговор откъм стената дойде някакво съвсем нечовешко стенание. Не, това не беше земно същество!

В този миг една мисъл пресече дъха на Димчо, една странна мисъл, която накара краката му да се разтреперят: това същество е от ракетата! Навярно е марсианец! Или алфианец!

Димчо с усилие превъзмогна временната си слабост, вдигна ръка и направи знака на съзвездието Стрелец: три свити и два изправени пръста, произнесе заклинанието на мъглявините. Съществото не отговори. Очевидно не беше от съзвездието Стрелец. Тогава Димчо реши да заговори на марсиански:

— Але масан, йех, Марс! — произнесе той отчетливо. — Але масан! Ит ис йок? Ит ис йок? Марс! Але масан!

Светещите точки мигнаха, съществото помръдна и като издаде немощно квичене, бавно се приближи до Димчо. Момчето твърдо го изчака, макар че сърцето му щеше да изскочи, а коленете му се подкосяваха.

Съществото излезе на светлина.

О! Не беше марсианец. Нито дори алфианец, а най-обикновено кученце. Едно клепоухо, малко, къдраво кученце, цялото мокро, кално, треперещо от страх. То влачеше предното си краче, което навярно беше ранено, и тихичко квичеше.

Като преодоля разочарованието си, Димчо взе кученцето до гърдите си и го покри с якето. То попрестана да квичи и вдигна муцунката си нагоре, една симпатична муцунка и дори умна. Димчо го погали. Кученцето благодарно отвори уста, поиска да каже нещо, не можа и лизна с топлото си езиче мокрото лице на момчето.

Точно в този миг Димчо напипа пръстена. Това беше една металическа пластинка, навита на лявото задно краче на кученцето, дълбоко под козината. Озадачен, Димчо изтича към светещия прозорец. На жълтия пръстен личаха пет букви: НИКИЖ.

НИКИЖ! Какво ли можеше да означава това? Но Димчо нямаше много време да мисли: откъм ъгъла се задаваха хора. Забравил ракетата, огненото кълбо и Марс, Димчо се затича към дома, като държеше треперещото телце на кученцето до гърдите си.

Дъждът не спираше.