Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sweet Gum Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 121 гласа)

Информация

Редакция и форматиране
ganinka (2016)

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Без значение колко решен беше Ник, нямаше как да дойде на училище на следващия ден.

Можеше единствено да повдигне глава от леглото и все още ту вдигаше, ту сваляше температура. Направих това, което му бях казала — взех списъка с учебните материали от учителя му и държах Линдзи под око. Големите й изцъклени очи се напълниха със сълзи, когато й казах, че Ник няма да дойде, затова стоях с нея през всичките междучасия, уверявайки я, че той е добре, и че ще се върне на училище веднага щом може. Но тя не каза и дума, а просто продължи да се взира в земята, сякаш не бях там.

Обикновено след училище се размотавах по пътя към вкъщи, спирайки да поиграя или да поговоря с другите деца, които вървяха заедно с мен, но в онзи ден тичах през целия път обратно.

— Как е той? — попитах Съдията.

— Зле, но ще се оправи.

По тялото ми премина вълна на облекчение.

— Може ли да го видя?

— Предполагам. Най-вероятно ще се зарадва на друга компания, освен моята.

И така прекарах цялата нощ в стаята на Ник, разказвайки му всичко за първия ден в училище и за Линдзи, хранейки го с вечерята, тъй като не можеше да помръдне ръката си, без да изохка от болка. Дори донесох обратно книгите, които му бях заела, намерих мястото, което беше отбелязал, и му зачетох, докато не се унесе. Щях да остана там до зори, ако Съдията не се беше появил и не ме беше изпратил в къщата.

На следващата сутрин мама възпря стремителното ми втурване към плевнята и ме пришпори към колата за нашето ежегодно купуване на учебни материали. Взех двата списъка — моят и този на Ник. Ако мама беше забелязала, че кошницата ни е по-пълна от обикновено, то не каза нищо.

За моя изненада, втората ни спирка онази сутрин беше до магазина за дрехи втора употреба. Мама го обиколи много деловито, избирайки дънки, ризи, бельо и обувки. Всички неща очевидно бяха използвани, но все пак в отлично състояние. Даже купи топло зимно яке. Когато се прибрахме, отряза всички етикети от облеклата, сгъна ги прилежно и, гледайки ме право в очите, ми подаде купчината.

— Аликс, тази сутрин подреждах гардероба и намерих някои от старите дрехи на чичо ти Върн. Ще ги занесеш ли в стаята на господин Боб вместо мен?

Мисля, че в тази минута обичах майка ми повече от всякога.

— Благодаря ти — прошепнах, прегръщайки я силно.

Измина седмица, преди Ник да се възстанови достатъчно, за да прави повече от това да сяда. През тази седмица голата стая се превърна в уютно кътче. Първо се появи едно старо бюро, а не след дълго и етажерка за книги, която побързах да напълня. След това подът беше покрит с плетено килимче, а единственият прозорец беше накипрен с нови карирани пердета.

Според Съдията, майка ми и лелите ми бяха изпаднали в едно от техните безумни основни почиствания и махаха всичко от тавана. Тъй като не му се искаше да изхвърля неща, които все още можеха да бъдат от полза, той ги слагаше в стаята на Ник. Съмнявам се, че заблудихме Ник и за минута, но той никога не каза нищо, а и аз бях изгубила броя на всичките пъти, в които го бях улавяла да докосва книгите или дрехите с възхитено изражение на лицето си. Преди това никой не се беше грижил за него, освен Линдзи, може би, и не знаеше как да приеме случващото се.

Докато Ник се възстановяваше, не чухме и дума от Франк Андерсън, а и не мисля, че след онзи ден се бе осмелил да му посегне отново, но въпреки това Ник спази обещанието си към Съдията. Без никакво съмнение стаята в плевнята беше негова. Много нощи през следващите десет години поглеждах навън и виждах меката светлина, която се разливаше от прозореца му, знаейки че е там, в безопасност. Понякога, ако не беше много късно, се промъквах долу, за да си говорим или четем заедно. И най-накрая успях да му задам въпроса си.

Беше късна петъчна вечер, около две седмици, след като Ник се беше върнал на училище. Бях видяла светлините в стаята му да светват и, взимайки новото си копие на „Дюн“, което четях, слязох долу да се присъединя към него. Въпреки че сградата на училището побираше всички класове — от детската градина до завършващите — много рядко успявах да поговоря с него през деня.

През междучасията заставаше зад Линдзи със скръстени ръце и хвърляше гневни погледи на всеки, който се приближеше твърде близо. Имах достъп до този затворен кръг, но Ник не говореше много, когато наоколо имаше други хора.

Удостояваше присъствието ми с леко кимване, след което отново заемаше „пост“.

Стояхме на леглото онази нощ с кръстосани крака, като използвахме стената за облегалка, а раменете ни се докосваха приятелски, докато четяхме. Беше свършил всички книги от „Властелинът на пръстените“ и сега напредваше с „Хрониките на Амбър“.

Поставих пръста си под една непозната дума и погледнах нагоре.

— Какво е наложница?

Може би тук трябва да спомена, че майка ми контролираше четивата ми много внимателно. Въпреки че бях напреднала в четенето, също така бях изключително наивна и предпазвана. Сега подозирах, че беше насочила вниманието ми към научната фантастика, защото съдържаше сравнително малко сексуални препратки. Все още не беше открила копието ми на „Дюн“. Бях го шмугнала в пазарската ни кошница при последното пътуване до града със Съдията, и тъй като той беше свикнал с жаждата ми за книги, никога не го направи на въпрос.

Когато го попитах, Ник вдигна поглед от книгата си.

— Мисля, че е жена, която е някак си като съпруга, но не е омъжена наистина.

Аха! Да не би съвсем случайно да се бях натъкнала на отговора, който обясняваше шестте деца на Лиз Суанър?

— Могат ли наложниците да имат бебета?

— Разбира се.

Това трябваше да е, но исках да се уверя, че съм го разбрала правилно, преди да докладвам на Джена.

— Лиз Суанър наложница ли е?

Очите му се присвиха.

— Не.

Гръм и мълнии! Бях толкова сигурна.

— Е, как тогава има шест деца? Джена казва, че трябва да си омъжена, за да имаш бебета.

— Джена греши.

По тялото ми пропълзя смътен трепет на тревога.

Ако не трябва да си омъжена, това значи, че всяка жена може да има бебета. Включително и аз. А аз бях адски сигурна, че не съм готова да бъда майка все още. Когато казах това на Ник, той поклати глава.

— Не можеш да имаш бебе сама. Нужни са и мъж, и жена, за да се направи такова. А и без това не си достатъчно голяма.

Това вече ставаше интересно.

— Колко голям трябва да си?

— Мисля, че за всеки е различно. Когато си достатъчно голяма, ще разбереш.

— Как?

Гърдите му се повдигнаха в търпелива въздишка.

— Просто така.

— Ти достатъчно голям ли си?

Бузите му се обагриха в червено.

— Момчетата са различни от момичетата. — Е, даже аз знаех това. Бях прекарала достатъчно време покрай майки, които сменяха памперси, за да стигна до извода, че отделителната система при момчетата не беше като моята. Даже веднъж проверих, след като бях видяла едно момченце, само за да се уверя, че там долу не се криеха никакви изненади.

— Но ти достатъчно голям ли си?

— Няма значение. Няма да направя бебе на нито една жена.

— Искаш да кажеш, че не желаеш да имаш деца?

— Не е това — поколеба се той, взирайки се в другия край на стаята. — Просто е по-добре за децата да имат двама родители, които са женени и ги обичат. Няма да имам дете, освен ако не съм женен за майка му, а не мисля, че това ще се случи някога.

— Защо не?

Той присви рамене.

— Аз съм синът на Франк Андерсън и живея в автоморга. Коя би поискала да се омъжи за мен?

— Аз бих — казах му решително. — Така и двамата ще можем да имаме деца някой ден.

Той се усмихна, разкривайки трапчинките си.

— Да, сигурно ще го направиш. Но не мисля, че трябва да обикаляш наоколо и да казваш на хората, че ще се омъжиш за мен. Може да го разберат погрешно. — Увивайки ръка около раменете ми, той ме разтърси леко. — Сега млъквай и чети. Тъкмо стигнах до една интересна част.

Сгуших се до него, щастливо уверена, че бъдещето ни беше уредено. Все още имаше някои неясноти в знанията ми относно това откъде идваха бебетата, но знаех, че заедно ще успеем да отгатнем всичко. Колко трудно можеше да е, след като Лиз Суанър бе успяла вече шест пъти?

Разбира се, не обърнах голямо внимание на съвета на Ник за това да не казвам на хората, че ще се омъжа за него. Около седмица по-късно стоях на кухненската маса и пишех домашното си, докато мама и лелите ми готвеха. Ник не беше използвал стаята си от миналия уикенд и аз скачах в стола постоянно, за да поглеждам през задната врата, надявайки се, че ще се появи.

След последната проверка без никаква следа от него, аз въздъхнах тежко и седнах отново на мястото си.

— Аликс, ще изтъркаш стола, ако не застанеш мирно — каза мама.

— Оглежда се за онова момче. — Разчитай на леля Дарла да изтъкне очевидното. — Прекарва твърде много време затворена в онази стая насаме с него. Не се ли притесняваш поне малко, Ели?

— Защо да се притеснявам? — Мама разбърка бобената супа на печката, след което отвори фурната, за да провери царевичните питки. — В семейството няма други деца, с които Аликс да си играе. Предполагам, че й е като по-голям брат.

— Не, не е — казах й сериозно. — Ще се омъжа за него и заедно ще имаме деца.

И трите жени замръзнаха на място и зяпнаха към мен. Ръката на леля Дарла се притисна към сърцето й, лицето й почервеня, а от устата й се отрониха пелтечещи звуци.

Леля Джейн беше първата, която се окопити.

— Чия идея беше това, Аликс?

— Моя.

— И как точно се засегна подобна тема? — Лицето на мама беше почти толкова червено, колкото на леля Дарла.

— Попитах го какво е наложница.

Мама се отпусна немощно на стола срещу мен.

— Мисля, че ще е най-добре да ми разкажеш цялата история. От самото начало.

Имах отлична памет. Повторих разговора дословно. Мама го прие доста добре, като изключим частта с Лиз Суанър, която я накара да запелтечи така, че да засрами даже леля Дарла. Когато приключих с историята си, устните й се свиха в тънка линия.

— Искам да видя тази книга.

— Добре. — И без това вече я бях прочела.

Когато напусках стаята, за да я взема, дочух мама да казва на леля Дарла:

— Поне Ник се е държал като джентълмен. Това дете понякога може да е адски любопитно.

Исках да спра и да слушам останалата част от разговора, но подозирах, че леля Джейн ще провери дали не правя точно това. Така че се завлачих нагоре, взех книгата и се затътрих обратно надолу. Винаги съм си мислела, че да си любопитен е хубаво нещо. Как се предполагаше да се науча, ако не задавах въпроси? Поне изглежда мама не обвиняваше Ник.

Тя взе книгата от мен и я прелисти, тук-там прочитайки по абзац, след което вдигна поглед към мен, а челото й се намръщи в озадачена гримаса.

— Аликс, разбра ли тази история?

— Разбира се. Беше много хубава. Особено частта за огромните пясъчни червеи.

Мама поклати глава и потърка бузата си с ръка.

— Може би трябваше да послушам господин Вайдърс и да го оставя да те прехвърли в по-горен клас — промърмори тя.

Това беше нещо ново за мен. Господин Вайдърс беше директорът на училището и не знаех, че е разговарял с мама, още по-малко, че е предложил да ме преместят в по-горен клас. Мисълта не ме вълнуваше изобщо. Да оставя Джена и всичките си приятели? Не и ако зависеше от мен.

— Не искам да ме прехвърляте, мамо. Харесвам класа си. Госпожа Уейд е най-добрата ми учителка досега. Също така е много мила и умна. Винаги отговаря на въпросите ми и никога не ми казва да млъквам.

Погледът на мама се изостри.

— Другите ти учители са ти казвали така?

— Понякога.

Гърдите й се повдигнаха и спуснаха във въздишка.

— Добре, можеш да останеш в класа на госпожа Уейд. Но от сега нататък, Аликс, искам да ми показваш книгите си, преди да започнеш да ги четеш, и ако имаш някакви въпроси, свързани с тях, да питаш мен.

— Да, госпожо.

— А относно това, че ще се омъжиш за Ник… — Тя се поколеба. — Още си на осем. Докато дойде време да се омъжиш, ще промениш решението си още хиляди пъти. Няма да е хубаво, ако накараш Ник да се надява, а след това нараниш чувствата му, нали?

— Не, госпожо.

Мама можеше да бъде много хитра, когато поискаше, но този път тактиката й беше неуспешна. Знаех, че никога няма да променя решението си да се омъжа за Ник. Но от сега нататък щях да го послушам и да запазя тази подробност за себе си.

 

 

През първата година всичко доби рутина. През уикендите Ник оставаше в стаята си, а понякога и през делничните вечери, когато Франк се запиваше. Отначало отказваше да се приближи до къщата, но в крайна сметка го придумах да се храни заедно с нас. Майка ми и лелите ми се суетяха около него толкова, че беше направо смущаващо, и знаех, че всичкото това внимание го караше да се чувства неудобно. Ник не беше стадно животно. Дали по избор, или поради трудните уроци, наложени му от живота, той беше вълк-единак, решен сам да си проправи път в живота.

Най-накрая проведох дълъг разговор с майка ми и следващият път, в който Ник седна на масата с нас, беше третиран като всеки друг член на семейството. И двамата бяхме облекчени.

Веднъж го попитах за стаята му в караваната, която се намираше в задната част на автоморгата.

— Нямам стая. — Беше се концентрирал върху картите в ръката му. Бях го научила да играе джин руми предната нощ и този път беше решил да ме победи.

— Къде спиш? — Разгледах картите си, след което играх една седмѝца. Опитвах се да си представя какво правеше, когато не беше с мен, но никога преди това не бях влизала в каравана. Ник се нахвърли върху седмѝцата, след което разпери картите си победоносно върху одеялото.

— Спя на дивана. Джин! — Той преброи крайните ни резултати и ги добави в прилежно разчертаната тетрадка до него. Нещото, което бях открила, е, че беше факир по математика. Можеше да го накараш да събере дълга поредица от числа и той щеше да ти каже отговора веднага, сякаш като на магия. И даже не се нуждаеше от лист, за да го направи. Завиждах му за таланта. Вадех оценките си лесно, винаги бяха високи, без да се напрягам много, но математиката беше единственият предмет, по който трябваше да се трудя.

— Не се ли страхуваш да оставаш в караваната, когато има буря? — Тук имахме ужасни бури. Не беше необичайно да ни връхлетят две-три торнадота всяка пролет, а понякога и повече. Почти всички имаха бункери, в които да се скрият при нужда, а тези без не изпитваха никакви угризения да изтичат при съседите, когато нещата загрубееха. Една запомняща се година огромното яворово дърво зад навеса ни беше изтръгнато от торнадо, а кокошките от курника бяха засмукани, без да бъде повредена и една дъска. Имаше пера в радиус от три километра, но никога не открихме и голо пиле.

— С времето свикваш. — Ник разбърка картите и раздаде следващата ръка.

— Не мисля, че бих могла.

— Ако стане много лошо, отиваме до семейство Суанър. Те имат бункер, но той е по-скоро една мръсна дупка в земята. Предпочитам да остана отвън. — Мисълта Франк Андерсън да се крие в дупка със Суанър доведе до друга мисъл в главата ми.

— Плаща ли баща ти на Лиз Суанър, за да го „правят“?

Главата на Ник се вдигна рязко и той ме изгледа.

— Откъде чу подобно нещо?

— От децата в училище. — Нямах намерение отново да топя Джена. Ако не друго, то поне бях вярна.

— Хората трябва да си гледат тяхната работа. Тъй или иначе не знаеш какво означава това.

— Какво означава? — попитах обнадеждено.

— Нищо. И няма да говоря с теб за него. — Той погледна надолу към картите си.

— Ядосан ли си ми?

— Не.

Може и да не беше ядосан, но го бях разстроила. Очите му бяха станали от сиви на мълниеносни, а тялото му се беше напрегнало.

— Попитах единствено, защото предположих, че парите биха й били от полза. — Той не отговори. — Съжалявам.

Гърдите му се повдигнаха, той въздъхна и погледна към мен.

— Вината не е твоя. Просто не искам да говоря за това, става ли?

— Добре.

Изминаха години, преди да разбера, че е бил засрамен от постъпката на баща си, и че е мразел да гледа умореното примирение върху лицето на Лиз Суанър всеки път, когато баща му я издърпвал в тоалетната. Още по-лошо за Ник било слушането на звуците, които идвали от стаята, знаейки че и децата й също ги чуват. Ако не било заради Линдзи, никога нямало да стъпи на онова място.

Лиз не беше единствената жена, от която Франк се възползваше, просто беше тази, която се намираше най-близо. Веднъж Ник ми беше казал, че баща му не се замислил даже, когато довел в къщи някаква евтина проститутка, която намерил, и я обладал, знаейки че Ник може да види всичко, което прави, защото в спалнята на караваната нямало врата. Когато Ник станал достатъчно голям, изчезвал веднага щом баща му се покажел с жена, като понякога прекарвал по цели нощи, сгушен на студа в ламаринената постройка, която служела за офис на автоморгата. Така че Ник беше научил фактите за живота много по-рано от останалите и то по особено ужасен начин — начин, който беше повлиял на голяма част от тийнейджърските му години. Докато останалите момчета на неговата възраст прекарваха деветдесет и девет процента от времето си в планиране как да вкарат момичета в леглото си, Ник ги отбягваше като чумата — нещо, което беше предопределено да причини истински разрив в приятелството ни, когато навлязох в пубертета. Но невежеството е блаженство и за онова време бях щастлива. Особено след като открих, че докато аз се заричах да спася Ник, той се беше заел със задачата да бъде мой пазител и непоколебим защитник. Инцидентът, който ме просветли относно това, се случи точно преди Коледа.

Четвърти клас в училището на Морганвил не разполагаше с лукса да има отделни чинове. Учениците имаха отредени места върху многобройните дълги маси, предназначени за четири души, по двама от всяка страна. За мое нещастие трябваше да споделям моята страна на масата с Мууни Ор.

Мууни беше училищният побойник, момче, което вече беше оставало да повтаря два пъти, преди да се озове в моя клас. Беше дебел, потен и гръмогласен и всички деца се страхуваха от него.

И имаше защо. Ако Мууни искаше нещо, той го взимаше и горко му на този, който се опиташе да го спре. Но Мууни също така беше хитър и лукав. Никога не отмъщаваше, когато наблизо имаше възрастен, предпочитайки да напада жертвите си, когато можеше да ги хване неподготвени, знаейки че ще бъде неговата дума срещу тази на жертвата, ако детето беше достатъчно глупаво, за да каже на някой.

Да стоя до него беше изтезание. Винаги носех допълнителни моливи, защото знаех, че Мууни ще си присвои този, който ползвах. Считах се за късметлийка, задето беше взимал единствено това. Поне се считах за такава, докато не дойде седмицата преди междусрочните изпити.

Тъй като времето онзи понеделник беше лошо, междучасията ни се провеждаха в гимнастическия салон. Стоях на пейките и си отдъхвах, наблюдавайки как Джена играе на гоненица с Хю, когато Мууни се изправи пред мен.

— Ще ме оставиш да препиша от листа ти, когато имаме тест следващата седмица — каза той. — Ако ли не, ще те стъпча в земята. — Той се отдалечи наперено, уверен от мисълта, че ще изпълня нареждането му.

Взирах се в него шокирана. Да измамя? Искаше от мен да измамя на теста? Съдията щеше да се отрече от мен. Никога повече нямаше да мога да погледна дядо си в очите. Беше изключено да позволя на Мууни да препише от мен, дори да знаех, че след това щеше да ме убие.

„Смъртта пред позора“ беше мотото на семейството ми.

Но това не ми попречи да се побъркам от страх. Към края на седмицата животът ми вече се беше обърнал с краката нагоре. Не можех да се храня, защото стомахът ми беше свит на топка от притеснение. Не можех да спя, защото имах ужасни кошмари, които ме караха да се събуждам с крясъци. Не можех дори да чета, защото цялата ми енергия беше съсредоточена върху предстоящата ми гибел.

Никога не ми хрумна да потърся помощ. Семейство Френч не бяха клюкари. Мууни беше мой проблем и трябваше да се справя с него сама. Семейството ми знаеше, че нещо не беше наред заради неестественото ми мълчание и очевидната ми загуба на апетит. На няколко пъти ме бяха попитали дали не се разболявам. Дори избягвах Ник през онази адска седмица, въпреки че виждах как ми се мръщи с недоумение от поста си зад Линдзи на училищните стълби.

Денят на изпита изгря ясен и слънчев, макар и донякъде мразовит. На довиждане прегърнах мама по-силно от обикновено, надявайки се, че няма да плаче много на погребението ми, и се затътрих към кончината си.

Когато стигнах до училище обаче, се случи едно малко чудо. За първи път в историята Ник остави Линдзи и ме притисна в един ъгъл, преди да успея да вляза вътре.

— Повече от седмица не си ми казала и дума. Сърдита ли си ми за нещо?

— Не. — Борех се упорито, за да възпра сълзите, които заплашваха да бликнат. Зъбите ми тракаха толкова силно, че едва можех да говоря, а коремът ми се преобърна от гадене. — Но вероятно вече не трябва да планираш да се ожениш за мен. — След това загадъчно изявление изтичах в сградата, оставяйки го да се взира след мен.

Проблемите започнаха веднага.

Мууни ме изгледа предупредително, когато седнах на мястото си. Госпожа Уейд раздаде първия тест. Преглъщайки измъчено, аз взех молива си и извих лявата си ръка закрилнически около листа, преди да започна да пиша. Кракът на Мууни се стрелна изпод масата и ме удари в пищяла. Силно.

— Премести си ръката — просъска той.

— Няма. — Гласът ми трепереше, но останах непоклатима.

— Мууни, Аликс, има ли някакъв проблем? — Госпожа Уайд ни хвърли един орлов поглед.

— Не, госпожо — отговори Мууни, преди аз да успея. — Просто кракът ми се схвана. — Той се приведе над теста си сякаш беше прилежен ученик, но с крайчеца на устата си каза: — Ще съжаляваш, малка кучко.

Остатъкът от деня беше неясен като мъгла. Не знам всъщност как бях успяла да издържа и самата аз да премина тестовете. Когато стана време да се прибирам вкъщи, се замотах в коридора, докато вече нямах друг избор. Трябваше да си тръгна, без да знам кога или откъде щеше да дойде атаката, сигурна единствено в това, че рано или късно щеше да ме сполети. Нямаше да му се дам лесно обаче.

Щях да се бия до последния си дъх.

Но Мууни допусна грешка. Очевидно беше толкова разярен от отказа ми да му се подчиня, че не успя да изчака даже да напусна пределите на училището, преди да атакува. Не успях да стигна дори до тротоара отпред, когато някой ме сграбчи за едната опашчица и ме блъсна в земята.

Учебниците ми полетяха във всички посоки, а въздухът ми изскочи от дробовете със свистене.

Не ми остана възможност да действам. Преди изгарящите ми дробове да са успели да се напълнят отново с въздух, Мууни вече беше върху мен и размяташе месестите си юмруци. Първият замах улучи лявото ми око и ми се привидяха звезди. За секунда всичко причерня и даже не усетих втория удар. Нямаше трети, защото внезапно Ник беше там. Той отскубна Мууни от мен и започна да го налага с настървеност, която беше страховита да се наблюдава.

Някой изпищя. Към нас забягаха учители от всички посоки, хващайки и разтървавайки двете момчета. Въпреки това Ник се бореше да стигне до Мууни. Дочух бегло как госпожа Уейд, която беше клекнала до мен, ме пита къде съм ранена, но не можех да й отговоря. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху Ник.

— Ако я докоснеш отново, ще те убия — изръмжа той.

Мууни, както всички хулигани, промени тона си, тъй като този път беше потърпевш.

— Те започнаха — изхленчи той, уверявайки се, че е далеч от обсега на Ник. — Аз не съм направил нищо. — От носа му потече кръв.

Върху Ник нямаше и драскотина, но ризата му беше разкъсана и видях, че придържаше дясната си страна.

— Веднага престани с лъжите, Мууни Ор — каза госпожа Уейд — Видях всичко. Трябва да се срамуваш, задето се нахвърляш на малко момиченце като Аликс.

И тримата бяхме закарани в медицинския кабинет, а родителите ни получиха обаждане. Ник отказа да ме остави сама, надвесвайки се закрилнически над мен, докато медицинската сестра, госпожица Самс, не го накара да седне в другия край на кушетката, за да ме прегледа за наранявания. Имах ожулени лакти, цепната устна и насинено око. Ник имаше огромно охлузване на ребрата и няколко разранени кокалчета на пръстите. Но Мууни беше изгубил два зъба и се беше сдобил със счупен нос.

Когато госпожица Самс се премести, за да обработи раните на Мууни, аз погледнах нагоре към Ник със здравото си око, а по бузите ми се стекоха сълзи, пълнейки ухото ми. Ако и от другото ми око се стичаха сълзи, то торбичката с лед, която стоеше върху него, ги замразяваше.

— Ти спаси живота ми — изхлипах.

Ник приклекна до мен, потупвайки ме неловко по рамото.

— Хей, нима мислиш, че ще те оставя да се отървеш от брака с мен толкова лесно?

— О, Ник! — Изправих се и увих ръце около него. Торбичката с лед падна в скута ми, а разцепената ми устна започна да кърви отново, но не ме интересуваше. — Мислех, че ще умра.

И така ни завариха мама, Съдията и господин Вайдърс. Аз, ревяща и кървяща върху Ник, докато той се опитваше да ме утеши без особено голям успях.

— Детенцето ми! — изплака мама, когато видя лицето ми. Отскубна ме от Ник и ме залюля в обятията си, така че ревях и кървях върху нея, докато господин Вайдърс не пое контрол над ситуацията. Съдията просто стисна челюст и изгледа Мууни кръвнишки.

Накараха ме да им разкажа цялата история, въпреки че не исках. Двамата с Ник бяхме хвалени и обгрижвани: аз, задето бях успяла да запазя честта си под тежестта на жестоките и необикновени обстоятелства, а той, задето ми се беше притекъл на помощ. Мууни беше извлечен от сградата, докато ръката на майка му извиваше ухото му, най-вероятно на път за лекарския кабинет. От тогава нататък беше заточен да стои сам в дъното на стаята. Предполагам си беше научил урока, защото никога повече не ме притесни.

Франк Андерсън не се появи в училището, а и никой наистина не очакваше, че ще го направи. Ник се прибра с нас вкъщи и след като бях завита в леглото, мама му позволи да се качи и да постои с мен.

Дотогава окото ми се беше затворило от отока и той го докосна нежно, ядосвайки се отново.

— Трябваше да ми кажеш. Никога няма да позволя на някой да те нарани отново, Аликс, кълна се.

Но имаше много видове болка, освен телесната — болка, която раняваше по-дълбоко и оставяше по-големи белези, и дори самият Ник не можеше да ме предпази от себе си.