Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sweet Gum Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 121 гласа)

Информация

Редакция и форматиране
ganinka (2016)

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

След като се преоблякох в чифт къси панталони и тениска, слепих заедно два сандвича с шунка и понесох чинията и чашата си с чай до пейката пред плевнята. Учудващо, за някой, който обикновено нямаше голям апетит, направо умирах от глад. Фактът, че подушвах аромата на свински пържоли откъм къщата изобщо не помагаше.

Намерих си слънчево място и затворих очи, представяйки си вечерята, която се приготвяше. Пържени картофи и вероятно зеленчуци, предположих. С въздишка отворих отново очи и отхапах от моята вечеря. Не се чувствах добре дошла в къщата, откакто напуснах Хю, особено когато мама беше там, както тази вечер.

Новото котило котенца наобиколиха краката ми. Не бяха научили за хладната надменност от по-големите си събратя и молеха отчаяно за храна, докато малките им очички едва не се затваряха от усилията, с които мяукаха жално. Излишно е да казвам, че ометоха вторият ми сандвич. Винаги ми бе ставало жал за аутсайдерите.

— Изглежда сме само аз и вие, приятелчета — казах им, докато начупвах сандвича на малки парченца, каквито ще могат да сдъвчат, уверявайки се, че е разпределен по равно между всички.

Докато около мен се разнасяше тихото ръмжене и потупване с лапички, аз повдигнах чашата си с чай и погледнах към имота на Ник. Глождеше ме любопитство, но адът щеше да замръзне, преди да отида там. Очевидно звуците от чукането вчера бяха от забиването на коловете, които щяха да държат основата на къщата, и можех да видя малки купчинки пръст, които показваха, че стъпките бяха издълбани по някое време днес.

Ник определено не губеше никакво време. А това, което беше още по-ужасно, бе, че беше избрал точно това място за къщата, което бих избрала и аз. Когато я построят, къщата щеше да бъде заобиколена от дървета. Огромната мимоза, на която се бях катерила като дете, щеше да се намира близо до задната веранда, позволявайки на аромата от розовите й приличащи на хавайски полички цветчета да обгръща всеки, който седне там посред лято.

Дори и да го беше планирал с години, нямаше да измисли по-добро предателство, с което да се завърне у дома. Строеше моята къща на моето място, и то за Линдзи. Повдигаше ми се от самата мисъл и се радвах, че не бях изяла и втория сандвич.

Огледах се наоколо с надежда, когато чух задната врата на къщата да се затваря, но беше просто татко. Отпивайки от чая, облегнах глава на стената на плевнята и се вгледах в приближаващата му фигура. Седна до мен, избягвайки котките и изпъна дългите си крака напред. Едно коте незабавно започна да се катери по него, използвайки го за стълба. „Защо не бях наследила ръста му“, помислих си раздразнено. Да си нисък и да не можеш да стигаш нищо си беше истински трън в задника.

— Изглеждаш уморена — каза той.

— Не точно. Слънчевите лъчи ме унасят.

— Защо не дойдеш да вечеряш с нас в къщата? — Котето стигна коляното му и аз го повдигнах, сгушвайки го близо до себе си и усещайки как вибрира в мен, докато мърка.

— Не мога, тате.

— Аликс, отшелничеството ти няма да помогне. Майка ти те обича.

— Така ли? — Обърнах глава, за да го погледна. — Напоследък не виждам много признаци на любов от нейна страна. Всичко, което я интересува, е общественото й положение и как хората ще се отнасят с нея сега, след като напуснах Хю. Не я интересува, че бях нещастна, докато бях омъжена за него.

— Казвала ли си й го?

— Не. Единственото, което иска да чуе от мен, е, че ще се събера обратно с Хю.

Той потърка върха на носа си.

— Разговорът се води от двама, Аликс. Трябва да й дадеш шанс да разбере. Точно сега всичко, което чува, е гледната точка на Елена, а тя направо е озлобила майка ти. Почти е убедила Ели, че се нуждаеш от терапия и страдаш от депресия, и веднъж щом получиш нужната помощ, нещата ще се върнат както са били преди. — Той се поколеба. — Случката днес няма да помогне изобщо.

— Случката? — Повдигнах вежда насреща му.

— Кени се обади. Изглежда си му изкарала акъла, а след това, когато не си вдигнала телефона, се притеснил наистина. Никога досега не те бил виждал да се звериш така на някой клиент.

— Божичко! — Сърцето ми препусна. — Цялото семейство ли знае?

— Аликс, половината град го е видял с очите си. Всички знаят. Най-вероятно вече имат няколко нови облога. — Усмихна се. — Доста прословута си станала напоследък.

Нещата ставаха от лоши на ужасни.

— И кое му е забавното на това?

— Честно? — засмя се той. — Развълнуван съм, че най-накрая се случи нещо, което да те разтърси малко. Щом за това е било нужно завръщането на Ник, то съм благодарен, че е тук.

— Значи и ти мислиш, че съм депресирана.

— Не, не депресирана. — Усмивката му помръкна, когато се вгледа в мен. — Но от дълго време насам наблюдавам как заключваш емоциите си надълбоко, където никой няма да ги стигне. Не е здравословно, Аликс, и признавам, че това ме притеснява доста. Сцената, която си разиграла днес, ми дава надежда. Гневът е истинска емоция и ти изобщо не си се посвенила да я покажеш. Може би най-накрая започваш да се връщаш обратно към живота.

Джена ме беше нарекла робот, мама мислеше, че се нуждая от психиатър, а татко се беше възгордял, задето се бях направила на глупачка.

Нуждаех се от аспирин.

Той погледна към къщата, след което се изправи на крака.

— Има още нещо, което вероятно трябва да узнаеш. Чух няколко слуха, че някои хора не са радостни от завръщането на Ник. Не искат наоколо да се навърта убиец.

Може и да се бях убедила, че мразя Ник, но това не означаваше, че исках по негов адрес да се разнасят лъжи.

— Това е абсурдно. Беше самозащита. Ник е убиец точно толкова, колкото съм и аз.

— Знам. Но градът има дълга памет, а клюките не различават сами жертвите. Ти трябва да знаеш това по-добре от всички.

— Е, дори и да е така, няма какво толкова да направя по въпроса. Не мога да ги накарам да спрат да говорят дори за мен.

Той кимна.

— Това е, защото все още си Морган, най-близкото до кралска особа в този град, и това те превръща в лесна плячка. С Ник е различно. Някои от нещата, които чух, са просто ужасни. Помисли си, миличка. — Той се приведе и ме целуна по челото. — Най-добре да отивам в къщата, преди майка ти да е изпратила войската да ме прибере. Жените са насред плануването на пътешествие.

— До къде?

— Харди. Възложиха ми задачата да ги закарам в петък сутринта, за да прекарат уикенда в изкупуване на магазините за ръкоделия. Вероятно ще останем при чичо ти Върн, затова ще трябва да държиш Съдията под око.

Чичо Върн се беше преместил в Харди, след като се пенсионира. Каза, че социалното му осигуряване там е по-високо, и че ще може да прекарва времето си, като ходи на лов и риболов.

— Ще го наглеждам. — Не споменах, че преди по-малко от три месеца щеше да се подразбира, че и аз ще отида с тях. Обичах Харди. Стар град, разположен върху Спринг Ривър в подножието на Озарк, който беше подходящ за туристи. Единствената му главна улица беше обградена със стари сгради, в които сега се намираха магазини за ръкоделия и занаят от всякакъв вид. Лагеруването или плаването с кану по реката също беше голяма примамка.

Една тъпа болка сви сърцето ми, докато наблюдавах как баща ми си тръгва. Никога не се бях чувствала толкова самотна през живота си, толкова отчуждена от жените в семейството ми. Сякаш подпорите под краката ми бях изритани, оставяйки ме да се полюлявам над бездна, която даже не знаех, че съществува. Имах Джена, разбира се, но не беше същото, а и тя си имаше своя собствен живот. Мислено си отбелязах да направя нещо, с което да й се отблагодаря, може би да й изпратя красив букет с цветя.

Погледнах надолу към черно-бялото коте, което беше заспало на ръката ми, и се замислих над това, което беше казал баща ми. Знаех точно какво беше намекнал. Може и да бях напуснала Хю, но градът все още се отнасяше с мен като с Морган. Освен това бях собственичката на „Саутърн Съплай“ — магазин, от който доста хора изкарваха прехраната си. Няколко добре подбрани думи, казани на правилните места, вероятно можеха да спрат или поне да забавят клюките за Ник.

Поставих отпуснатото коте на пейката и влязох обратно в стаята си. Не знаех какво да правя. Ако ставаше въпрос само за Ник и Линдзи, нямаше да ми пука изобщо какво говорят хората. Те бяха големи, би трябвало да могат да се справят с това така, както аз се бях справила. Но също така ставаше въпрос и за Даниел, а аз не можех да се насиля да го мразя, въпреки че онова малко, злобно духче, което живее във всички нас, ме караше, прошепвайки ми, че той е плод от предателството на Ник. И все пак нормалната, разумна част от мен знаеше, че нищо от това не бе по вина на момчето. Освен това не можех да игнорирам колко много приличаше на Кейти.

Имаше само едно нещо, което можех да направя, и това беше да разговарям с Коуди. Като шериф щеше да знае дали на Ник можеше да му се навреди по законен начин, а и можеше да държи устата си затворена. Това поне щеше да ми помогне да разбера с какво си имах работа и щеше да ми даде още няколко дена за размисъл.

Но дълбоко в себе си вече знаех. Не можех да позволя да се отнасят с Даниел по същия начин, по който се бяха отнасяли с Ник, докато растеше. Беше братът на Кейти, и въпреки че бях узнала за съществуването му само преди няколко часа, в сърцето си чувствах, че ако го опознаех, щях да се доближа по-близо до нея. Ако това означаваше да спася Ник от добрите стари хора в Морганвил, то нека бъде така. По някакъв странен начин кръгът се беше затворил и се бяхме озовали обратно там, откъдето бяхме почнали. Мисълта не ме вълнуваше.

„Господи, как се забърквах в тези каши“ — помислих си, докато изваждах шишенцето с аспирин от шкафа.

 

 

Коуди ме изгледа въпросително от отсрещната страна на бюрото ми, когато му подадох чашата с кафе. Трябваше да призная, че изглеждаше адски добре. Даже беше загубил северняшкия си акцент и сега говореше като местен.

Защо не се беше оженил си остана загадка за мен. Начинът, по който изглеждаше в униформата си, когато влезеше в някоя стая, обикновено караше уважаваните дами да се държат като ято кикотещи се ученички. Беше отвратителна гледка, но изглежда Коуди го приемаше спокойно и винаги беше учтив, дори когато не беше заинтересован. Знаех, че от време на време излизаше на срещи, но винаги с жени, които не са от града, и никога не задълбочаваше нещата.

Обадих му се веднага на следващата сутрин и го помолих да се отбие, когато може.

— Какво става? — попита той, повдигайки вежда.

— Знаеш ли, че Ник Андерсън се е завърнал? — Отпуснах се в стола си, опитвайки се да изглеждам непринудено.

— Разбира се. — Той отпи от чашата, а очите му се присвиха от парата, докато ме гледаше над ръба. За разлика от шериф Макъби, неговият предшественик, Коуди си беше поставил за задача да знае всичко, което се случваше в окръга.

— И знаеш какво се случи преди петнадесет години?

— Чел съм досието. — Гласът му остана уклончив.

— Какво мислиш тогава? — Махнах нервно с ръка във въздуха.

Той остави чашата си внимателно и повдигна периферията на шапката си с един пръст.

— Имаш предвид дали по закон Ник има право да се върне? — Той кръстоса глезен върху коляното си и се облегна назад в стола. — Аликс, шериф Макъби не е имал законно право да го принуди да замине. Не съм видял нещо, което да ме накара да повярвам, че убийството на Франк Андерсън не е било вследствие на самозащита. Ако Ник се беше опълчил, не виждам какво е бил могъл да направи Макъби по въпроса. Твърде много хора знаеха, че Франк е насилник. — Той се поколеба. — Макъби беше от „старата школа“ на законодателството. Ако не е искал да спази даден закон, то просто го е заобикалял. По право е трябвало да има обвинение. Винаги съм си мислил, че Съдията го е притиснал онази нощ, защото не е искал Ник да мине през всичко това.

Тези новини оставиха горчив вкус в устата ми. Знаел ли е Ник, че не могат да го принудят да напусне, и въпреки това беше ли избрал да си замине? Нямаше да се учудя.

Поех си дълбоко въздух.

— Може ли делото да бъде подновено? Може ли да бъде съден за убийство след всичкото това време?

— Няма устав на давност за убийство, така че, хипотетично, да, може да се поднови. Но трябва да има доста солидни доказателства, за да обмисля подобно нещо, а аз не виждам как това ще стане. Каква е тази внезапна загриженост към Андерсън?

Раменете ми се напрегнаха.

— Не съм загрижена за него. Но се носят слухове и не искам синът му да бъде засегнат.

— Аха. — Той взе отново кафето си и отпи. — Двамата с Андерсън бяхте доста близки.

— Това беше отдавна.

— Не чак толкова. — Той изпи кафето и се изправи. — Внимавай, Аликс. Бракът ти току-що приключи и едва ли ще искаш да се впуснеш в нещо друго. Не искам да те видя наранена отново. А относно слуховете — те са точно това — слухове. Хората ще забравят за Ник веднага щом се появи нещо ново, за което да клюкарят.

— Повярвай ми. Няма за какво да се безпокоиш. — Изправих се и заобиколих бюрото. — Чувал ли си се с Кейси скоро?

— Не. Но го знаеш какъв е.

Да, знаех. След колежа Кейси беше записал да учи право в Арканзаския университет в Литъл Рок. Там беше срещнал високоплатената си съпруга и заедно бяха отворили снобска кантора в големия град. Тези дни го виждахме рядко и подозирахме, че беше хвърлил око на кариера в политиката. Изглежда винаги беше твърде зает за семейството си.

— Е, когато се чуете, поздрави го от мен. — Целунах го по бузата. — И благодаря, че се отби.

 

 

Получих първия си шанс да постигна напредък с клюките относно Ник по-бързо, отколкото бях искала или очаквала, и от една страна това доведе до няколко последици, които не бях планирала.

Когато напуснах „Саутърн Съплай“ онази нощ, небето беше тъмносиво, облаците се бяха спуснали ниско и се носеха бавно, а фин дъжд замъгляваше стъклата ми, докато карах през града. Не беше достатъчно силен, за да ме намокри, а само да ме остави да се чувствам неприятно влажна. Знаех от опит, че след няколко часа мъглата щеше да покрие всичко като пухкаво бяло одеяло, затова реших да се отбия до супермаркета на път за вкъщи, вместо да чакам, докато сменя работните си дрехи.

Супермаркетът бе собственост и се управляваше от господин и госпожа Бърджис, доживотни жители на Морганвил. Цените им бяха малко по-високи от тези на големите вериги хранителни магазини в Джоунсбъро, но винаги бях смятала, че удобството и спестяването от гориво покриваха разликата. А и без това синът им Нийл работеше за мен. Беше приятен млад мъж с добра жена и две бебета, който се трудеше усърдно.

Магазинът беше пълен с хора, на които изглежда им беше хрумнала същата идея като на мен. Не им обръщах внимание през по-голямата част, като само се усмихвах и кимвах, когато някой ми проговореше. Денят се бе оказал дълъг. Исках единствено да взема нещата, които ми трябваха, да се прибера, да си взема горещ душ и да се свия с книга в ръка до края на нощта. Имаше две каси, които бяха толкова близо една до друга, че едва можеше да минеш между тях. Господин Бърджис работеше на едната, а госпожа Бърджис на другата. Госпожа Бърджис беше заета да маркира покупките на Гретчен Трийс, въпреки че изглежда повече говореха, отколкото маркираха. Отидох до касата на господин Бърджис. И без това ми беше по-приятен.

Разменихме си формални поздрави, когато поставих кошницата си върху щанда и бръкнах в чантата си, за да извадя чековата си книжка. Пръстите на господин Бърджис полетяха над бутоните на касата, докато пресмяташе покупките ми. Когато приключи, двете линии се бяха напълнили с клиенти, които чакаха реда си.

Гретчен избра точно този момент да ме забележи.

— О, Аликс. Кълна се, не съм те виждала в клуба от векове.

Да, и ако имах какво да кажа по въпроса, то щеше да е, че никога повече нямаше да стъпя на онова място. Насилих се да се усмихна.

— Така ли?

— Предполагам си чула, че Ник Андерсън се е завърнал? — Очите й бяха жадни от любопитство. Моментално се напрегнах, но преди да съм имала възможност да отговоря, госпожа Бърджис се включи в разговора.

— Мисля, че е ужасно да оставят един убиец да се разхожда наоколо като обикновен човек. Казвам ви, кракът му няма да стъпи тук. Не се нуждаем от парите му.

Без да се замислям, грабнах обратно чека, който бях подала на господин Бърджис.

— Е, тъй като очевидно вече не се нуждаете от повече пари, ще похарча моите другаде. И докато го правя, ще разглася на хората да си намерят друг магазин, от който да пазаруват. Сигурна съм, че „Ейкърс“ ще оценят допълнителните приходи.

„Ейкърс“ беше магазин близо до магистралата и проклятието на госпожа Бърджис. Въпреки че беше по-малък от супермаркета, доставяха почти същата стока и тя постоянно се оплакваше от конкуренцията.

Господин Бърджис взе чека ми обратно и изгледа съпругата си.

— На никой в този магазин не е било отказвано обслужване и никога няма да бъде. Ясен ли съм?

Лицето на госпожа Бърджис почервеня, но тя задържа устата си затворена, вероятно спомняйки си, че синът й работеше за мен. За жалост, обаче, Гретчен едва сега започваше.

— Хайде сега, господин Бърджис, знаете, че трябва да поддържаме високия стандарт на града. Ако ли не, улиците ни ще се напълнят с изроди и извратеняци, които ще подкупват децата ни. И всичко това идва от хората с ниски морални качества. Те са тези, които трябва да държим далеч от Морганвил.

Кълна се, не знам какво ме прихвана. Може би бяха годините, в които бях гледала как Пиги се хвърля на всичко що носеше панталони, опитвайки се да направи живота ми нещастен. Каквато и да беше причината, когато заговорих, дълбоко в мен се надигна яростна възбуда.

— О, така ли? — измърках. — Не знаех, че Пеги ще напуска града, но след като не можем да допуснем хора с ниски морални качества да живеят тук, то, предполагам, е за добро.

Зад мен настъпи такава тишина, че можеше да се чуе и падането на карфица. Направо усещах как другите клиенти се привеждат напред и напрягат слух, за да чуят всяка една дума.

Кръвта се отдръпна от лицето на Гретчен, но носът й се вирна нагоре и тя изсумтя.

— Не знам за какво говориш.

— Позволи ми тогава да те просветля. — Поставих и двете си ръце на щанда. Без съмнение съм била страшна гледка, тъй като Гретчен побърза да отстъпи назад. — Откакто Пеги навърши тринадесет, всяка една жена в града знае, че трябва да заключва мъжа си, когато тя е наблизо. Не че това някога е помагало. Изглежда дъщеря ти изобщо не се притеснява да възседне всеки мъж в близост до нея. Включително и съпругът ми. — Повдигнах една ръка и огледах ноктите си пренебрежително. — Ще призная обаче, явно не е много добра. Това беше една от най-кратките афери, които Хю бе имал. — Спуснах ръката си и я погледнах право в очите. — Разбира се, трябваше да се разведа с него след това. Нямаше начин да легна до него, след като знаех къде е бил. Щеше да се наложи да го преваря първо. Ами ако беше пипнал някоя зараза? — По тялото ми премина трепет, който не ми се наложи да импровизирам. Гретчен заломоти яростно и изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент, но имаше още нещо, което исках да отбележа. — Хора, които живеят в стъклени къщи, не бива да хвърлят камъни, Гретчен. Може би ще е добре да го запомниш, преди да се опиташ да прогониш някого от града.

Спокойно взех торбите, които господин Бърджис беше приготвил, след което спрях, за да огледам тълпата. Повечето от жените се усмихваха, сякаш се изкушаваха да не избухнат в спонтанни овации. Но мъжете бяха друго нещо. По-голямата част от тях изглеждаха притеснени, погледите им отбягваха моя, а по лицата им беше изписана вина. Реших, че вероятно се чудеха колко точно знаех. И след видяното вече знаех доста. Само по бройка Пиги беше успяла да засрами дори Лиз Суанър.

Приливът на адреналин ме държа достатъчно дълго, за да се прибера, но веднага щом оставих покупките, се свлякох на ръба на леглото и зарових лице в дланите си.

— О, божичко, божичко, божичко — повтарях, докато се клатех напред-назад. Не можех да повярвам какво бях сторила. Може би Елена беше права и наистина се нуждаех от психиатър.

До тази нощ не бях споделяла нито един аспект от личния си живот с който и да било.

А сега бях казала на половината град, че знаех за аферите на Хю. Е, ако не друго, то може би щяха да спрат да гледат на мен като на клетата, заблудена, малка женица, която няма и представа какви ги е вършил съпругът й.

В съзнанието ми изникна представата за вулкан с малки парни отвори отстрани, от които се изпускаше напрежението и от устните ми се откъсна колеблив смях, първото истинско забавление, което бях изпитвала от години. Чувствах се точно като такъв вулкан. Беше толкова чудесно и освобождаващо най-накрая да се отпусна и да кажа точно какво мисля. И въпреки че по принцип не бях човек, който обича да наранява другите, ако имаше някой, който да го заслужава, то това бе Гретчен с нейното светотатско държание.

Проблемът на вулканите, замислих се, беше, че в крайна сметка голямата експлозия настъпваше, без значение колко пара беше изпусната. Чудех се какво щеше да предизвика моето избухване и кой щеше да бъде застигнат от вулканичните отломки, когато някой почука на вратата.

Когато тръгнах тази сутрин, бях видяла, че Ник работеше отсреща с екип от мъже и го бях засякла отново, когато разтоварвах торбите си от колата тази вечер, но за първи път съзнанието ми беше заето от други неща. Той беше последният човек, когото очаквах да видя, когато отворих вратата и гневът ми се разпали наново.

— Какво искаш? — Блокирах прага с тялото си, като не обръщах внимание на факта, че ако поискаше, можеше да ме вдигне и да ме отмести с един пръст. Също така много силно се опитвах да не забелязвам как влажната му черна тениска прилепваше към горната част на тялото му, начинът, по който изглеждаше в тесни, износени дънки, и как капчиците влага блестяха в тъмната му коса.

— Само първа помощ. Не е нужно да ми откъсваш главата. — Той повдигна дясната си ръка, за да ми покаже малка пробивна рана в основата на палеца му, от която се стичаше кръв. — Все още не сме прекарали вода, а предположих, че ще трябва да се промие.

Изражението му беше подозрително невинно. Поставих ръце на кръста си и го изгледах.

— Не ми изглежда така, сякаш ще рискуваш да умреш от кръвозагуба, ако се опиташ да стигнеш до вкъщи.

Трапчинките на бузите му се задълбочиха, когато се усмихна.

— Ах, ами виждаш ли, вкъщи нямам пчелен балсам.

Изплюх най-мръсната дума, която знаех, тази, която не бях използвала пред никой друг досега, и закрачих към банята. Силата, с която отворих вратичката на шкафа, едва не го изкърти от стената. Все още мърморейки си под нос, сграбчих кутийката с пчелен балсам, завъртях се и спрях на място.

Ник беше затворил вратата зад себе си и сега стоеше пред мивката и миеше кръвта от ръката си. Присъствието му изглежда изпълваше стаята и изсмукваше кислорода от нея така, че да не мога да дишам.

Когато приключи, спря водата и издърпа няколко хартиени салфетки от ролката, преди да се обърне. Облягайки се на мивката, се огледа наоколо и започна да подсушава ръцете си.

— Все още се усеща като у дома, въпреки промените. Същият стол, същият килим, същите завеси… — Погледът му се върна върху мен. — Същото легло.

Изправих гръб и му подадох кутийката гневно.

— Ето. Задръж я.

Вместо да я вземе, той протегна ръка.

— Имаш ли нещо против да ми окажеш честта? Малко ми е трудно да стигна с лявата си ръка.

По дяволите, разбира се, че имах. Не го исках даже в стаята си, а какво да говорим да го докосна.

— Сигурна съм, че съпругата ти ще е повече от радостна да ти помогне — озъбих се.

Даже не премигна. Погледът му остана насочен към мен, сякаш бях под прицел от снайперист.

— Нямам съпруга. Никога не съм се женил.

Ако си мислеше, че това беше нещото, което чаках да чуя, то грешеше адски много.

— Оу? Е, трябва да призная, Ник, не вярвах, че е възможно да паднеш по-ниско в очите ми, но току-що успя. Нека видя. Какво точно беше казал? — продължих с подигравателен глас. — Никога няма да имам дете, освен ако не съм женен за майка му. Едно дете трябва да има двама родители, които да го обичат.

Той сведе глава и се загледа в пода за секунда.

— Някои неща са извън контрола ни, Аликс.

— Не ставай глупав — сопнах се. — Или е възможно все още да не си чувал за презервативи? Знаеш какво са това, нали, Ник? Някои хора ги наричат гумички. Една от функциите им е да предотвратяват забременяване. Не смей да стоиш тук и да твърдиш, че това е било извън контрола ти.

Толкова бях ядосана, че се тресях.

— Знам какво са. — Прокара ръка през косата си в толкова познат жест, че ми се прииска да закрещя. — Аликс, не…

За втори път тази вечер някой почука на вратата и прекъсна каквото и да беше това, което Ник щеше да каже. Едва вчера ли бях оплаквала самотата си? Точно сега бях готова да заменя месечната си заплата, само и само всички да ме оставят на мира, да му се не види.

Настроена войнствено, с все още настръхнала коса, сграбчих дръжката и дръпнах. Очевидно не бях единствената готова за битка. Едва успях да видя лицето му, когато Хю започна да ми вика.

— Да не си полудяла? — Ръцете му се свиха в юмруци пред тялото му и той ме изгледа така, сякаш никога досега не ме беше виждал. И все пак, можеше и да е така.

— Има вероятност — отвърнах. — Да разбирам ли, че си чул за събитията в супермаркета?

— Да съм чул? — Толкова беше развълнуван, че дори не забеляза Ник. — Гретчен беше изпаднала в такава истерия, че се наложи да я упоят, за да я изкарат от магазина! Всички в града сега мислят, че съм най-големият боклук на тази земя. По дяволите, Аликс, съгласих се на развода, а сега се опитваш да ме съсипеш. Знаеш ли какво ще направи това с репутацията ми?

Всичко това се превръщаше в истинско комедийно шоу и устните ми потръпнаха. Чак сега се притесняваше за репутацията си? Давейки се от смях, аз го потупах по гърдите.

— Не се притеснявай, Хю. Ако репутацията ти е съсипана, то не си сам. Около две трети от мъжете в града са заедно с теб. А и без това не може да се каже, че аферите ти бяха някаква голяма тайна. Дори майка ти знаеше за тях.

— Не съм имал афери! Как можеш да продължаваш да ме обвиняваш? Обичах те, не бих ти причинил това.

Смехът ми замря.

— О, съвземи се, Хю. Знаех първият път, в който го направи, както и всеки следващ след това. Как можа да си помислиш, че няма да разбера? — Той ме изгледа, а очите му излъчваха зелен огън.

— Ако наистина си мислела, че се виждам с някоя друга, тогава защо, по дяволите, не каза нещо?

Е, беше си го изпросил, а аз бях точно в подходящото настроение, за да му го дам.

— Защото другите жени ми правеха услуга — казах с нисък и разгневен глас. — Докато беше с тях, не се налагаше да те търпя. И тъй като съм започнала с откровенията, мога направо да ти кажа, че за някой, който е имал толкова много практика, изобщо не те бива в леглото, Хю. Направи услуга на жените по света и взимай уроци!

С това изявление затръшнах вратата с всичка сила, надявайки се, че ще се забие право в носа му. Стоях там, задъхана като състезателен кон, който току-що беше финиширал с рекордно време на конните надбягвания в Арканзас, когато някой зад мен прочисти гърло.

О, по дяволите. Напълно бях забравила за Ник.

— Е, дребосъче. Изглежда, вместо да хващаш плашнострашни котки, направо си станала такава.

За трети път за по-малко от час отворих рязко вратата и посочих към нея с протегната ръка.

— Вън! Веднага!

— Добре, добре. Тръгвам си. — Той се затътри към изхода, след което спря, за да погледне надолу към мен. — Но ще те видя по-късно.

— Не и ако аз те видя първа — изръмжах.