Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sweet Gum Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 121 гласа)

Информация

Редакция и форматиране
ganinka (2016)

История

  1. — Добавяне

Част втора

Дванадесета глава

Когато напуснах Хю, в Морганвил настъпи същински хаос. Клюките се предаваха от уста на уста като колибри на амфетамини и целият град беше във война поради различните си мнения. Част от тях мислеха, че съм си загубила ума, а другата част, тази, която знаеше за продължителните афери на Хю, се възхищаваха на разумната ми постъпка. Не че нещо от това ме притесняваше. Преминах през бурята от клюки спокойна и невъзмутима, без да давам обяснения или извинения и игнорирах шепотите, които ме следваха където и да отидех.

И двете ни семейства бяха обезумели и след два месеца в мръщене на вежди, ридаене и опити да ме накарат да се почувствам виновна, бяха решили да ме пренебрегнат напълно. Дори майка ми почти не разговаряше с мен. За кратко тишината беше истинско облекчение. Все още имах Съдията, който мислеше, че всичко, което правя, е просто отлично и превъзходно, и баща ми, който така или иначе от самото начало не бе одобрявал брака ми с Хю. И за моя изненада, Джена. Винаги бе смятала, че Хю върви по вода, но когато откри, че се развеждам с него, единственият й коментар бе: „Крайно време беше“. Истината беше, че с брака ни бе свършено от момента, в който Кейти умря. Живеехме заедно като непознати, всеки поел по своя път, и почти не разговаряхме, когато бяхме заедно в една стая. Аз просто направих раздялата официална. Да го напусна най-накрая ми се беше видяло по-лесно, отколкото да се преструвам, че сме щастливи, когато не беше така.

Хю, разбира се, играеше ролята на ранен съпруг, на мъжа, чиято жена го беше напуснала без предупреждение или очевидна причина, но знаех, че беше облекчен. Беше подписал документите за развод без никакво колебание, особено след като не исках нищо от него, нито дори името му. След месец отново щях да бъда Аликс Френч.

Не се чувствах нито облекчена, нито депресирана. Беше просто поредното събитие, което не бе успяло да ми въздейства. Преместих се обратно във фермата в стаята в плевнята и можеше да се каже, че бях удовлетворена.

Мястото се беше променило в известен смисъл. Двойното легло беше същото, както и синьо-зелените карирани пердета на прозореца, които бяха избелели с времето, и силната слънчева светлина.

Същият стол все още стоеше в ъгъла. Но голямата стая не беше останала празна през всичкото това време.

Коуди, братовчед ми, я беше използвал няколко години, когато се беше върнал от колежа, и беше добавил една малка печка, хладилник и еднометров модул от шкафове, върху чиито плот имаше мивка. Също така беше прекарал и телефон.

Коуди се беше оказал същинска изненада. Беше специализирал криминология и веднага щом получи дипломата си, се завърна в Морганвил и започна работа като заместник-шериф. Сега беше шериф и един от най-добрите ми приятели.

Веднъж се беше опитал да се извини за онази нощ в „Бъргър Зоун“, когато бях малка, но аз го бях спряла. Отказвах да мисля за Ник или да си спомням онази нощ. Отказвах да чувствам каквото и да било. Хората, които чувстват, биват наранявани. Не го ли бях научила по трудния начин? Нямаше да позволя да се случи отново. Точно затова приех новините за завръщането на Ник с нищо повече от леко повишаване на сърдечния пулс. О, да. Бях се поучила.

Беше ранен пролетен ден, а първите зелени издънки бяха започнали да избиват от земята. Заключих вратите на „Саутърн Съплай“ и се качих в шевролета, струпвайки купчината с документи, които носех със себе си върху седалката до мен. Кени Милсъп, моят управител, ръководеше магазина в съботите, но винаги си вземах документи с мен в петък вечер. Така имах какво да правя през почивните дни. Когато се прибрах, бях леко озадачена да открия линкълна на Джена, паркиран пред плевнята. Преди пет години беше закупила агенцията за недвижими имоти „Мид Делта“ и знаех, че имаше насрочена среща по-рано този следобед. Ако вече беше приключило, то значи не бе минало добре.

— Здрасти. Какво става? — попитах, когато я видях да крачи по коридорчето пред празните клетки. Изглеждаше развълнувана и разстроена, а глутницата котки, която обикновено се мотаеше наоколо, се беше покрила. Последва ме до входа на вратата, преди да отговори.

— Аликс, няма да повярваш с кой се оказа, че е насрочената ми среща.

— С кой? — Поставих документите на малката масичка до задната стена и извадих чифт дънки и една блуза от гардероба. Исках да се разходя в гората зад плевнята преди вечеря, да се раздвижа малко и да подишам чист въздух.

— Ще спреш ли за момент да ме погледнеш? Важно е.

Все още с дрехите си в ръка се обърнах към нея.

— Добре, имаш пълното ми внимание. Сега казвай кой беше.

— Ник Андерсън. — Запазих мълчание и даже не мигнах. Ако новините ме бяха изненадали, то не го показах. — Е, няма ли да кажеш нещо?

— Какво очакваш да кажа? — Преметнах дрехите върху един стол и свалих тъмносиния си костюм, подпирайки се с една ръка за облегалката.

— Очаквах да бъдеш разстроена, ядосана или нещо подобно! — Тя размаха ръце във въздуха — Върнал се е, Аликс, и ще остане. Купува мястото от двадесет декара до фермата. Ще ти бъде съсед. По дяволите, планира да построи къща на два метра от имотната ти граница. Ще се спъваш в него всеки път, когато излезеш навън.

Присвих рамене и се напъхах в дънките.

— Живеем в свободна страна.

Тя изсумтя с възмущение и се отпусна в креслото.

— Сега наистина съм притеснена. Бях сигурна, че това ще те накара да реагираш някак си. Обичаше го, Аликс. Как може да си толкова спокойна след всичко, което ти причини?

Нахлузих тениската през глава, след което прокарах пръсти през късата си коса, за да я оправя.

— Това беше преди много време. Ник не означава нищо за мен.

— Има ли изобщо нещо, което да… — Погледът й беше пронизващ — Вървиш и говориш, дишаш и се храниш, работиш и спиш, но вече не си жива. Мислех, че веднъж щом се махнеш от Хю, нещата може и да се променят, но не. Единственото, което се промени, е мястото ти на живеене. Знаеш ли колко отдавна не съм те чувала да се смееш?

Знаех с точност. Последният път, в който се бях смяла, последният път, в който ме бе грижа за нещо повече от бизнеса ми, беше денят преди Кейти да умре.

Както обикновено изглежда беше прочела мислите ми.

— Рано или късно ще видиш Ник. Смяташ ли да му кажеш за Кейти?

Сковах се, след което насилих напрегнатите си рамене да се отпуснат. Никой не бе споменавал Кейти в мое присъствие от години. Сякаш никога не бе съществувала за никой друг, освен за мен, и името й звучеше чуждо от устата на Джена.

— Не. Кейти не го засяга.

Но Джена беше открила пролука в бронята ми и продължи да я човърка безмилостно.

— Кейти беше и негова дъщеря. Не мислиш ли, че има право да знае за нея?

— Не! — Закачих костюма си на една закачалка и го натиках в гардероба. — Никога не е била и никога няма да бъде негово дете.

— А-ха! Да не би това, което улавям, да е нотка гняв? Може би все пак в теб има някакъв животец.

— Стига, Джена.

Тя се загледа в мен с въздишка, докато извадих един пуловер и завързах ръкавите му около кръста си.

— Добре, добре. Просто ме плашиш, Аликс. Държиш се като онзи проклет робот от Стар Трек. Не, връщам си думите обратно. Поне Дейта иска да се чувства като човек.

— Джена, добре съм, наистина.

— Къде отиваш?

— Да се разходя. Цял ден стоя на бюрото си.

— Заеми ми един чифт дънки и ще дойда с теб. И ако си добро момиче, даже ще те черпя един хамбургер по-късно.

— Дадено.

 

 

Вървяхме мълчаливо за известно време, а листата, останали от миналата есен, хрущяха под краката ни. Навсякъде около нас имаше разцъфнали сливови дървета и див рожков. Жуженето на пчелите, събиращи нектар, изпълваше въздуха.

— Майка ти харесва ли новата къща?

— Да, предполагам. — Преди шест месеца татко се беше пенсионирал. Двамата с мама продадоха къщата си в Джоунсбъро и купиха по-малка надолу по улицата на фермата, за да може да е по-близо до Съдията.

— Не ми казвай, че още не говори с теб?

В усмивката ми нямаше хумор.

— Само когато се налага. Знаеш колко са близки с Елена. Взаимно си подхранват възмущението. Надявам се, че ще го преглътнат, когато осъзнаят, че това не е игра, и че наистина се развеждам с Хю и няма как да променят решението ми.

— Най-вероятно. Ами Дарла?

— Знаеш я леля Дарла. Няма да спре да говори, дори ако някой опре пистолет в челото й. Не минава и седмица, без да чуя поне една лекция относно това как излагам безсмъртната си душа на опасност. Според нея ще отида в Ада в плетена кошница. — За най-голям ужас на леля Дарла, не бях стъпвала в църква от погребението на Кейти. Проблемите ми с Хю, в съчетание с внезапната ми достъпност, след като се върнах обратно във фермата, бяха повишили броя на тирадите й. Бях стигнала до момента, в който изобщо не слушах. Изглеждаше достатъчно доволна, ако от време на време кимвах с глава, сякаш се съгласявах с твърдението й. — Леля Джейн е единствената, която изглежда няма мнение по въпроса. Все още се държи с мен по същия начин, по който се държеше, преди да се омъжа и да напусна къщата.

— Мислиш ли, че някога й е хрумвало, че ако баща ти се беше оженил за нея, ти щеше да си нейна дъщеря?

— Не знам. Може би.

Джена ме погледна косо и спекулативно.

— Ник ме попита за теб. Знае, че двамата с Хю се развеждате.

— Всички знаят за мен и Хю. Чух, че в бръснарницата се правят залози и коефициентите са пет към едно, че ще се откажа от развода.

— Така ли? — ококори се тя. — Може би утре трябва да мина оттам.

— Недей. Всички ще разберат, че имаш вътрешна информация и ще им провалиш веселбата.

— Предполагам имаш право. Разбира се, когато всички разберат, че Ник се е завърнал, коефициентите може да се променят.

— Какво искаш да кажеш?

— О, хайде, Аликс. Нали не мислиш наистина, че бяхте толкова добри в криенето на чувствата си? Всяко дете в училище знаеше. Е, без Пиги. Тя беше твърде заета да ревнува от теб и Хю, за да види нещо друго.

Въпреки че никога не се позаинтересувах кои са любовниците на Хю, знаех със сигурност, че едната от тях беше Пиги. Малко след като го напуснах, тя се постара да узная, като излизаше с него и го докосваше по начини, които само една любовница би го направила.

Вече не можеше да се каже, че е с наднормено тегло, беше по-скоро… пищна. Да не говорим, че бе омъжена с две деца, момче и момиче, и двете злобни и разглезени като нея. По-голямото беше родено приблизително шест месеца, след като се беше омъжила за Девън Гарнър, баскетболната звезда, която едва не ме изнасили онази нощ в „Бъргър Зоун“. Винаги бе твърдяла, че бебето се е родило преждевременно, въпреки че тежеше четири килограма и половина.

Що се отнасяше до бебета, не бях в позиция да хвърлям камъни, но беше очевидно за всички, че Девън беше хванат в капана на брака, защото след Хю той беше най-добрата партия. Напоследък имаше много малко останало от стария Девън. Работеше за една осигурителна компания в града и имаше остаряло, измъчено изражение. Въпреки миналото ни, го съжалявах. Никой не заслужаваше Пиги.

Но нещо друго ме притесняваше и не можех да спра да мисля за него. Прочистих гърло колебливо.

— Е, как изглежда Ник?

— По дяволите! Знаех си, че си заинтересована.

Бузите ми пламнаха.

— Не съм заинтересована, а просто любопитна. Надявам се, че е надебелял и оплешивял.

— Е, най-добре ще е да се откажеш от тези надежди веднага. Господи, Аликс, по-прекрасен е и откакто бяхме деца. Почакай само да го видиш. Може да е филмова звезда, един от онези мъжествени герои, които играят лошите момчета в уестърните. Очаквах да видя револвер на кръста му. А и определено не изглежда така, сякаш му липсват пари. Кълна се, твърди, че ще плати в брой за онази земя, а тя изобщо не е евтина.

Обърнах се рязко, отказвайки да чуя и дума повече за Ник и се запътих обратно към плевнята.

— Хайде. Нека да хапнем по хамбургер.

 

 

Да запазя спокойствие, докато Джена ми казваше за Ник, беше едно. Но да го видя отново в действителност беше нещо напълно различно и вероятността ме измъчваше през целия остатък от уикенда. „Саутърн Съплай“ допринасяше с достатъчно документация, за да ме задържи заета в стаята ми, но имах проблеми с концентрацията.

По някое време в неделя следобед дочух далечното ехо от коване, което идваше от посоката на огромната площ от двадесет декара, която Ник купуваше, но не си позволих да надникна.

Малко след като звукът започна, Съдията се появи на прага на отворената врата, която водеше до плевнята.

— Чуваш ли това чукане?

— Да, сър. — Останах съсредоточена върху фактурите пред мен.

— Знаеш ли кой е?

— Ник — отговорих.

— Добре, просто исках да се убедя, че знаеш за завръщането му. Мисля да отида и да кажа „здрасти“.

Най-накрая вдигнах поглед.

— Да не си посмял да направиш нещо, с което да се натовариш.

Всички бяхме малко притеснени за Съдията. Вече изглежда нямаше много енергия, и едва се хранеше колкото и за едно птиче. От две години беше на хапчета за кръвно.

— Стига си се суетяла около мен. Ставаш също толкова лоша, колкото и Дарла. Дебне ме като проклет лешояд. Не мога да отида дори до тоалетната, без да застане на вратата и да ме проверява. Знам какво мога да правя и какво не.

— Знаене и правене са две различни неща, ти, упорит стар глупак. А ние се суетим само защото те обичаме.

Той използва единия си пръст, за да бутне очилата си нагоре по носа, след което ме погледна над рамката.

— Искаш ли да дойдеш с мен, за да ме държиш под око?

— Благодаря, но този път ще трябва да ти се доверя. Имам твърде много работа за вършене.

Нямаше да мога да избягвам Ник завинаги, не и в градче с размерите на Морганвил, но определено нямаше и да тръгна да го търся. Дори не се бях зачудила защо все още не се бе опитал да ме намери. Беше очевидно. Не ме бе искал преди петнадесет години — нямах причина да мисля, че сега си е променил решението. Без съмнение беше щастливо женен за Линдзи. Искаше ми се само да бяха намерили друго място, на което да се установят. Не бях сигурна дали Морганвил беше достатъчно голям и за трима ни.

Късно следобед в понеделник времето ми изтече. Стоях на товарната рампа в „Саутърн Съплай“ и дъвчех долната си устна, докато се чудех дали направеният по поръчка плот, който беше заявил един предприемач, можеше да се спаси. Вътрешните ъгли бяха нарязани и съединени под грешен ъгъл и изглеждаше безнадеждно.

— Аликс? — Интеркомът изпращя, когато Кени ме потърси на пейджъра.

— Да, Кени? — Все още бях разсеяна. Изглежда щяхме да загубим плота. — Поръчайте го отново — казах на Дък, управителят на товарителницата. — И им кажете най-добре да го направят както трябва или ще намеря някой друг, който да изработва шкафовете. Това е вторият път, в който се дънят тази седмица.

Той притича до телефона, когато Кени проговори отново.

— Имам клиент на касата, който иска да си открие сметка.

— Добре, идвам веднага.

Гордеех се с това, в което се бе превърнал „Саутърн Съплай“. Беше най-големият магазин в Морганвил и вторият по назначаване на хора от областта след дърводобивната компания.

Имахме строителни предприемачи от всички краища на североизточната част на щата, които разчитаха единствено и само на нас за материалите си. Едва минаваше и ден, без да имаме по няколко нови клиента, които да искат да отворят сметка, затова не очаквах нищо необичайно, когато тръгнах към рецепцията. Пресегнах се под бюрото и взех формуляра за заявление за кредит и се изправих лице в лице с мъжа, който стоеше непринудено пред мен.

— Здравей, дребосъче. — Нежният глас на Ник се плъзна по мен като меласа върху гореща бисквитка.

Стоях там замръзнала на място, със сърце, блъскащо в променлив ритъм, който затрудняваше дишането ми, докато подсъзнанието ми мислено преценяваше външния му вид. Ако не друго, то Джена беше занижила фактите. Беше по-висок, поне метър и деветдесет, може и повече. Гъстата му коса не беше прошарена със сребристо, но беше по-къса, отколкото я бях виждала някога.

Когато си тръгна преди петнадесет години, тялото му, въпреки че беше добре развито, все още бе имало момчешки вид — стройно и жилаво като на здраво младо животно. Но нищо в мъжа, който стоеше сега пред мен, не беше момчешко. Беше облечен с черни панталони, черно поло и черно палто, което стигаше малко над коленете му, а тъмният цвят подчертаваше бронзовата му кожа. Но дори дрехите му не можеха да скрият дългите, силни мускули на краката му, широките му рамене или плоския му корем.

Лицето му се беше променило също. Всичката заобленост беше изчезнала, оставяйки отсечени и изваяни черти, които ясно затвърдяваха, че това беше мъж, който знае какво иска и не се бои да си го вземе. Челюстта му беше потъмнена от наболата брада. Само трапчинките и сивите му очи бяха същите и тези бих разпознала навсякъде.

Усмивката, извиваща устните му, замря малко, когато продължих да се взирам в него безмълвно и той пристъпи напред. В едната си ръка държеше свитък с чертежи.

— Аликс? Не ми казвай, че си ме забравила?

По някакво чудо гласът ми прозвуча хладен и уравновесен, въпреки че вътрешно треперех от хиляди противоречиви емоции.

— Ник. Джена ми каза, че си се върнал. — Поставих документите на бюрото и ги бутнах към него. — Ако попълниш тези, ще се погрижим за отварянето на сметката ти.

В очите му се прокрадна учудено изражение, когато се пресегна в палтото си за химикал.

— Изглеждаш чудесно, Аликс.

— Благодаря. — Насилих се да се усмихна. Бях станала доста добра в преструването. Можех да го правя дори когато ми се искаше да закрещя.

Той придърпа формулярите по-близо и ги разгледа за секунда, преди отново да повдигне поглед.

— Как си?

— Добре.

Погледът му затърси моя, докато се колебаеше.

— Ами Хю? Чух, че двамата сте се разделили.

— Чул си правилно. — Посочих към формуляра. — Само попълни адреса си, телефонния си номер, ЕГН-то си и името на кредитора, който ти е отпуснал заем. Ние ще се погрижим за останалото.

— Нямам кредитор.

— Тогава името и адреса на банката ти ще свършат работа.

Той написа информацията, която поисках, като през цялото време ми хвърляше погледи. Когато приключи, ми ги подаде.

— Беше страхотно да се видя със Съдията вчера. Не се е променил изобщо.

— Да, не се е. Да разбирам ли, че ще строиш къща на земята, която купуваш?

— Аликс, нещо не е наред ли? — Веждите му бяха свъсени, а устните му извити надолу в притеснена гримаса.

— Разбира се, че не. — Отказвах да срещна погледа му. Той беше просто още един клиент, казах си. Потиснах гнева си безмилостно и се пресегнах за чертежите. Не можех да повярвам, че се държеше така, сякаш не беше минало никакво време, сякаш можехме да продължим оттам, откъдето бяхме приключили. — Обикновено на банката й отнема няколко дни, докато се свърже с нас относно заявленията, но ако искаш, можем да направим лист с материалите, които ще желаеш, и да ги приготвим.

— Това ще е чудесно.

Погледът на Ник ме прогаряше, докато развивах чертежите, но аз го игнорирах.

— Спрял ли си се на някой строителен предприемач вече? Ако не си, имаме лист със… — Гласът ми заглъхна, когато се загледах надолу в проекта, и всичко в мен застина.

Годината, в която бях навършила осемнадесет, и в която Хю ме беше преследвал и ме беше карал да разглеждам къщите във „Феър Оукс“, се бях натъкнала на една снимка в едно списание. Беше на стара фермерска къща, която беше реконструирана и моментално се влюбих в голямата веранда, широките френски прозорци, половин дузината фронтони и старомодните градинки, пълни с ружа, рози и орлови нокти. Не беше просто къща за мен — беше представата ми за дом. Изрязвайки я внимателно от списанието, я бях закрепила за един празен лист и бях прекарала часове в проектиране на интериора. Беше моята къща-мечта, тази, която бих си построила, ако бях имала право на избор. А сега тя се взираше в мен от проекта на Ник, всеки детайл точно както го бях нарисувала.

— Какво мислиш? — попита с мек и изпълнен с надежда глас.

— Откъде го взе? — Ръцете ми трепереха толкова силно, че хартията шумолеше.

— От теб. Остави го в стаята ми една нощ и го нося със себе си през последните петнадесет години. Когато разбрах със сигурност, че ще се върнем, използвах рисунката ти, за да начертаят проекта. Не бях сигурен дали ще си я спомниш.

Не само, че си я спомнях, но помних и нощта, в която я бях оставила. Бяхме правили любов, един от последните пъти, в които бяхме заедно в стаята му, и бях забравила да взема рисунките си с мен, когато тръгнах. Когато се сетих отново за тях, Ник вече беше заминал, а аз бях омъжена за Хю. Бях предположила, че когато леля Дарла е почиствала стаята, е хвърлила скицата.

Сега Ник щеше да я построи. За него и Линдзи. Гневът ми се надигна и закипя, докато едва можех да говоря.

— Виждам. — Чертежите се навиха светкавично, когато ги пуснах. — Кени ще се заеме с това. Когато залеете основата, просто му се обади и той ще се погрижи да ти доставят материалите.

— Аликс… — Той се пресегна за ръката ми, но аз се отдръпнах, точно когато някакво движение вляво привлече вниманието ми. Не разбрах какво беше възнамерявал да каже, тъй като краката ми омекнаха и дъхът ми секна. Всичко, което можех да правя, бе да се взирам в момчето, което беше спряло до него. Сякаш отново виждах Ник, когато беше на петнадесет, сякаш виждах мъжка версия на това как би изглеждала Кейти, ако беше жива.

— Хей, тате. Боуи ще води мен и Линдзи до Джоунсбъро на вечеря и пазар. Иска да знае дали да те чакаме.

Изражението върху лицето на Ник, когато погледна към момчето, крещеше любов и гордост. Той преметна непринудено ръка около раменете на младия мъж.

— Даниел, това е Аликс Френч. Аликс, това е синът ми Даниел.

Две трапчинки се показаха, когато Даниел се усмихна, и сърцето ми застина. През тялото ми премина агонизираща болка, когато протегнах ръка.

— Здравей. Приятно ми е. Татко ми е разказвал всичко за теб.

Някак си успях да стисна ръката му и да го приветствам с добре дошъл в Морганвил, докато мозъкът ми повтаряше отново и отново: „Той е братът на Кейти, той е братът на Кейти“. Честно казано, никога не ми беше хрумвало, че Ник може да има други деца. Може би защото не ми се бе искало да мисля за това. Глупаво от моя страна, сега като се замисля, но се чувствах двойно предадена и бях още по-решена никога да не допусна да разбере за Кейти.

— Тръгвайте — каза Ник на Даниел. — Ще се видим по-късно.

Божичко. Дори акцентът на Ник вече го нямаше. Не можеше да се каже, че звучи северняшки, но вече не звучеше и южняшки.

Когато Даниел се отправи към вратата, аз махнах на Кени да дойде.

— Кени, това е господин Андерсън. Отсега нататък ти ще се занимаваш с неговата сметка.

Вдигайки формуляра, който Ник беше попълнил, го натиках в ръцете на Кени и се обърнах, възнамерявайки да си тръгна, докато Ник стоеше там.

— Аликс, чакай. Какво ще кажеш да те изведа на вечеря по-късно? Можем да поговорим за старите времена, да наваксаме пропуснатото.

Предполагам косата ми беше щръкнала нагоре, когато се обърнах разгневено към Ник. Болката и гневът ми най-накрая бяха стигнали до точката, от която нямаше връщане назад.

— Старите времена? Слушай какво, ти, копеле такова. Единственото нещо, което искам да правя, е да забравя, че някога си съществувал. И ако това не е достатъчно ясно за теб, нека ти обясня. Няма да изляза на вечеря с теб — никога. Не само не искам да „наваксвам“, но не ми и пука какво си правил през всичките тези години. С други думи, остави ме на мира, по дяволите! — Джена щеше да се гордее с мен, помислих си леко истерично. Сега определено не се държах като безчувствен робот.

Кръвта се отдръпна от лицето на Ник, а очите на бедния Кени се разшириха като чинии.

— Кени, ти поемаш ръководството — просъсках, като сграбчих дамската си чанта изпод бюрото. — Тръгвам си по-рано.

Но бях забравила колко упорит и решителен можеше да е Ник. Настигна ме, когато наближих шевролета, и ме хвана за рамото. Всички клиенти от паркинга спряха и се загледаха в нас.

Очите му се присвиха, когато се взря в мен.

— Искаш ли да ми кажеш за какво беше всичко това?

— Помисли си. — Помъчих се да се отскубна от хватката му, но той не ме пусна, стискайки ме здраво и в същото време нежно.

— През последните петнадесет години мислех за доста неща, за които трябва да поговорим.

— Е, аз не желая да разговарям с теб. — О, божичко. Звучах като разглезено четиригодишно дете, а ситуацията се влошаваше светкавично. Трябваше да се махна от него. — Моля те, пусни ме.

Той се поколеба, след което освободи рамото ми. Но не се отдръпна. Вместо това постави длан на бузата ми и погали кожата ми с палеца си.

— Липсваше ми, дребосъче. Не знам защо ме мразиш сега, но няма да те оставя на мира, докато не разбера. Върнах се у дома с мисълта, че си щастливо омъжена за Хю, но дори тогава се надявах, че поне ще може да бъдем приятели.

— Оу, това ли сме? Приятели? — Отдръпнах се рязко от него, качих се в шевролета и затръшнах вратата. — Знаеш ли какво, Ник? Това може да е единствената истина, която си ми казвал. И знаеш ли какво още? Не се нуждая, нито искам приятели като теб. — Запалих колата и включих на скорост. — Поздрави Линдзи от мен — сопнах се, а колата се изстреля назад от паркинга.

Беше истинско чудо, че не сгазих някого. Когато погледнах назад към магазина, Ник стоеше там и гледаше как си тръгвам с ръце, свити в юмруци встрани от тялото му. „Нека ти, задник такъв“, помислих си.

Морганвил се беше променил драстично от детството ми. Старият универсален магазин се беше превърнал в супермаркет, а пейките, заети от възрастните мъже, които разговаряха задълбочено, вече ги нямаше на тротоара отпред. Малкият дървен пощенски офис с разнебитените стълби беше извозен в средата на едно поле, където стоеше самотен и западаше все повече с всяка година. Новият представляваше модерна тухлена сграда на „Мейн Стрийт“, а на старото му място сега имаше фризьорски салон и обществена пералня.

Улиците бяха павирани, вместо чакълести, по каквито бях стъпвала боса като малка, а кметството беше преместено в по-нова сграда с повече офис пространство, докато старата стоеше празна и се използваше единствено за сбирки на възрастните граждани. В ъгъла вдясно от светофара, който беше поставен на главния път, имаше денонощен магазин, а вляво, там, където някога беше бензиностанцията на Хоукинс, сега имаше сервиз за авточасти. Но този път, докато карах през града, не забелязах нито една от промените. Гневът замъгляваше зрението ми.

Когато стигнах до вкъщи, вече бях започнала да треперя. Какво, по дяволите, ми ставаше? Никога не реагирах така, никога. Последният път, в който си бях изпуснала нервите, беше през онази нощ в „Бъргър Зоун“ и бях решила, че пиянството беше добро оправдание за постъпката ми.

Този път нямах оправдание. Бях направила точно това, което си бях обещала, че няма да направя.

Бях позволила на Ник да ме разстрои. Трябваше да е изключително глупав, за да не разбере как се чувствах относно Линдзи след избухването ми, а Ник никога не е бил глупав.

Изваждайки снимката на Кейти от портмонето си, се свих на леглото и прокарах пръсти по малкото й личице. Беше последната снимка, която й бях направила, една от малкото, които носех със себе си.

— Баща ти се върна, миличка — прошепнах. — И имаш брат. О, Кейти, толкова много прилича на теб, че ме боли да го гледам. Но не се притеснявай. Всичко ще бъде наред, обещавам. Без значение колко ме подлудява, никога няма да разбере за теб. Не заслужава да узнае. Не и след като ни изостави. Не и след като те остави да умреш.

Телефонът иззвъня, но аз не му обърнах внимание. Бях твърде заета да поправям пукнатината, която Ник беше направил в защитните ми стени, за да се занимавам с който и да е в момента. Тухла по тухла, стабилизирах всеки участък, насилвайки се да си припомня защо го мразех и защо не можех да мина през това отново.

Отне ми повече от час, но когато приключих, бях спокойна и хладнокръвна, убедена, че нищо не можеше да застраши емоционалната ми стабилност отново. Най-вече Ник.

Дали това бяха известни последни думи или предчувствие? Защото Ник не се беше шегувал, когато каза, че няма да ме остави на мира.