Явор Цанев
Блъскай ме!

Преди да успеят да разберат какво става, колата излетя от пътя и се заби в дървото, като почти го пречупи. То се кривна настрани, отрони шепа листа и започна да агонизира. От обелената му кора се стекоха няколко капки растителен сок и се смесиха с бликналото от колата масло.

Вътре никой не помръдна. Жената лежеше върху арматурното табло, все още пристегната с предпазния колан, а мъжът бе наполовина свлечен навън през отворената врата. От радиатора извираше пара, която постепенно свърши и свистенето престана. Изведнъж стана много тихо.

Жената помръдна. Мъжът я видя ясно как първо потрепва, а после вдига глава. Осъзна, че я вижда под някакъв особен ъгъл, но не можа да разбере какво означава това. Тя изстена и докосна с ръка слепоочието си. Извърна се и видя тялото му. Той също го видя.

— Господи! — прошепна жената и понече да го докосне, но спря ръката си по средата на движението.

Мъжът огледа критично колата и си каза, че вече за нищо не става. Килнатото на една страна дърво и полянката се отдръпнаха от него и той се издигна нагоре.

— Добре ли си? — попита жената, въпреки че виждаше неподвижното тяло на съпруга си.

Той кимна, но видя, че тялото му не помръдва и едва сега осъзна какво се бе случило с него. Понечи да направи каквото и да е движение, но въпреки свободата, която чувстваше, не успя. Просто нямаше какво да помръдне.

— Скъпи! — жената го разтърси, докосвайки бедрото му. За миг той спря да се издига, сякаш се бе закачил за нещо.

— За бога, събуди се! — извика жената, забравила за собствената си болка при удара. Тя се огледа безпомощно, а мъжът не знаеше какво да прави.

Той се понесе отново бавно нагоре, като съдеше за това по гледката под себе си. Натрошените стъкла блестяха на слънцето, а жената се измъкна припряно от колата и я заобиколи. Подхвана тялото му под мишниците и той почти усети това. Опита да се отблъсне от седалката, но нищо не се получи и продължи безучастно да наблюдава усилията й.

Тя го дърпаше и му приказваше. Молеше го да не умира, да дойде на себе си, да не я оставя сама… После го изпусна и тялото му тупна тежко в тревата. Той усети сътресението и изведнъж се озова съвсем близо до нея. Стори му се, че отваря уста и казва:

„Тук съм!“

Жената се надвеси над него и прокара пръсти по челото му. Той се отпусна и полека се заиздига нагоре. Полянката, дървото, колата, пътят… Всичко започна да се смалява. Малките фигурки на лежащ по гръб мъж и коленичила до него жена започнаха да се стопяват, когато той отново се озова само на метър зад гърба на плачещата жена. Тя беше хванала сакото за реверите и тресеше тялото му. Той мръдна още малко по-надолу и помисли: „Продължавай, продължавай да ме блъскаш в земята и аз ще се върна…“

В този момент жената го пусна, тялото му тупна в тревата и той увисна само на сантиметър над него.

„Блъскай ме! Продължавай да ме блъскаш!“ — извика мъжът.

Жената се захлупи по лице върху гърдите му и се разтресе от ридания.

— Извинявай, скъпи, не исках да съм груба…

„Продължавай! Разтърси ме!“ — изкрещя неистово той, но тя нямаше как да го чуе.

— Просто исках да се събудиш… — сълзите й мокреха ризата му. Той можеше да е сигурен в това.

Понесе се бавно нагоре и оттам извика: „Просто ме блъсни няколко пъти в земята!“.

Тя тупна с юмруче по неподвижните му гърди и от това той усети как нещо го връща надолу — леко, нежно, сякаш беше балон с топъл въздух и нечия детска ръчица дръпва кончето му.

— О, извинявай, скъпи! — Тя го целуна по хладните устни, а той изкрещя:

„Удряй! Блъскай ме! Не ме оставяй да си отида!“

Жената отметна кичур коса от челото му и го целуна отново.

„Блъскай ме! Не ме оставяй! Блъскай ме!“

Тя прокара пръсти през косата му и изхлипа.

От висините, малко преди всичко да се стопи и изчезне, той изкрещя към нея:

„Блъскай ме!“