Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Погрешен удар

Английска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1999

ISBN: 954-729-057-6

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Мобилният телефон на Майрън звънна, докато той пътуваше към дома на Мейбъл Едуардс. Обаждаше се Есперанца.

— Търси те Норм Зукерман — съобщи тя.

— Свържи ме.

Чу се припукване.

— Норм? — запита Майрън.

— Майрън, скъпи, как си?

— Чудесно.

— Добре. Научи ли вече нещо?

— Не.

— Добре, добре, чудесно.

Норм се поколеба. Жизнерадостният му тон беше малко пресилен.

— Къде си? — попита той.

— В колата ми.

— Разбирам. Ясно. Добре. Слушай, Майрън, към Бренда ли отиваш?

— Тъкмо си тръгнах от нея.

— И я остави сама?

— Тя е на тренировка. С нея има около двайсетина човека. Нищо няма да й се случи.

— Да, предполагам, че си прав — съгласи се Норм, макар да не звучеше много убедено. — Слушай, Майрън, трябва да поговорим. Кога ще се върнеш в салона?

— Вероятно след около час. За какво става дума, Норм?

— След един час. Тогава ще говорим.

Леля Мейбъл живееше в Уест Ориндж, предградие на Нюарк. Уест Ориндж беше един от онези вечно променящи се квартали, в които процентът на белите семейства непрестанно спадаше. Малцинствата напускаха града и се заселваха в най-близките предградия. Белите пък на свой ред се изнасяха от същите тези предградия и се преместваха още по-далеч от града. Според агентите за недвижими имоти това беше прогрес.

Все пак оградената с дървета улица на леля Мейбъл изглеждаше на милиард светлинни години разстояние от градската дупка, която Хорас считаше за свой дом. Майрън познаваше добре Уест Ориндж. Неговият собствен роден град — Ливингстън — граничеше с него. Но Ливингстън също бе започнал да се променя. Когато Майрън беше още в гимназията, градът беше бял. Изцяло бял. Снежнобял. Толкова бял, че от шестстотинте хлапета от випуска на Майрън само едно беше черно. Не можеше и да се говори за по-бяло от това.

Къщата беше едноетажна. По-превзетите биха я нарекли ранчо. Вътре вероятно имаше три спални, една голяма и една малка баня и обзаведено с билярдна маса мазе. Майрън паркира форда си на алеята.

Мейбъл Едуардс беше в края на четиридесетте или малко по-млада. Едра жена с пълно лице, къдрава коса и рокля, която приличаше на старо перде. Когато отвори вратата, тя се усмихна широко на Майрън. Усмивката придаде на лицето й нещо почти свято. Полукръгли очила висяха на верижка на огромните й гърди. Дясното й око беше леко подуто, вероятно следа от някакъв удар. Мейбъл държеше някаква плетка в ръката си.

— Мили боже — каза тя. — Майрън Болитар. Влизай.

Майрън я последва вътре. Къщата миришеше с типичната миризма на възрастни хора. Когато си малък, подобна миризма те кара да настръхваш. Когато пораснеш, искаш да я затвориш в бутилка и да я изкараш навън заедно с чаша горещо какао в някой неприятен ден.

— Сложих кафе, Майрън. Ще пиеш ли?

— Да, благодаря.

— Седни ей там. Веднага ще се върна.

Майрън се настани на твърдо канапе с дамаска на цветя. По някаква необяснима за него причина сложи ръце в скута си. Сякаш чакаше учителката си. После се огледа наоколо. На масичката за кафе имаше африкански статуетки от дърво. На полицата на камината стояха семейни снимки. На почти всичките се виждаше млад човек, който му се стори смътно познат. Майрън предположи, че е синът на Мейбъл Едуардс. Снимките представляваха типичния родителски олтар — проследяване на живота на отрочето от бебе до възрастен с помощта на рамкираните образи. Виждаше се бебешка снимка, училищни снимки на фона на изкуствена дъга, едър чернокож младеж, който играеше баскетбол, после същият младеж, издокаран в абитуриентски костюм, снимки от дипломирането му и т.н. Странно защо, подобни фотомонтажи винаги вълнуваха Майрън. Докосваха някаква чувствителна струна у него също като сладникавите реклами на „Холмарк“.

Мейбъл Едуардс се върна във всекидневната с поднос в ръка.

— Виждали сме се веднъж и преди — каза тя.

Майрън кимна и се опита да си припомни. Нещо се въртеше из главата му, но не можеше да го фокусира.

— Ти беше още ученик.

Мейбъл му подаде чаша и чинийка, после побутна подноса със сметаната и захарта към него.

— Хорас ме заведе на един от мачовете ти. Играехте срещу „Шабаз“.

Майрън се сети. Първата година в гимназията. Турнирът по баскетбол на окръг Есекс. „Шабаз“ наричаха за кратко гимназия „Малкълм Х. Шабаз“ в Нюарк. В онова училище нямаше бели. В отбора му участваха момчета с имена като Рахим и Халид. Още тогава училището бе оградено с мрежа с бодлива тел на върха, а надписите по нея гласяха: „Внимавай. Кучета пазачи“.

Кучета пазачи в училищен двор. Помисли си само.

— Да, спомням си — каза Майрън.

Мейбъл се засмя весело. Цялото й тяло се разтресе.

— Най-смешното нещо, което някога съм виждала — каза тя. — Всички онези бледи момчета с ококорени от страх очи. Ти беше единственият, който се чувстваше като у дома си, Майрън.

— Да — потвърди той. — Благодарение на брат ти.

Мейбъл поклати глава.

— Хорас каза, че ти си най-добрият, с когото някога е работил. Смяташе, че нищо не може да ти попречи да станеш велик.

Жената се наклони леко напред.

— Между вас двамата имаше нещо специално, нали? — попита тя.

— Да, госпожо.

— Хорас те обичаше, Майрън. Непрекъснато говореше за теб. Когато влезе в НБА, той беше най-щастливият човек на света. Ти му се беше обадил, нали?

— Да. Веднага щом научих, че са ме приели.

— Спомням си. Той дойде и ми разказа.

Гласът на Мейбъл беше замечтан. Тя замълча за момент и се настани по-удобно.

— Когато те контузиха, Хорас плака. Онзи едър, суров човек пристигна тук, седна, където сега седиш ти, и заплака като дете.

Майрън не проговори.

— Искаш ли да ти кажа и още нещо? — продължи Мейбъл, след като отпи от кафето.

Майрън държеше чашата си, но не можеше да помръдне. Едва успя да кимне.

— Когато миналата година се опита да се върнеш в спорта, Хорас ужасно се разтревожи. Възнамеряваше да ти се обади и да те разубеди.

Майрън запита с дрезгав глас:

— Защо не го направи?

Мейбъл Едуардс му се усмихна меко.

— Кога за последен път си говорил с Хорас?

— Онова обаждане. Веднага след като ме приеха в НБА.

Тя кимна, сякаш това обясняваше всичко.

— Според мен Хорас знаеше, че си наранен — каза тя. — Вероятно е решил, че ти ще му се обадиш, когато си готов за това.

Майрън усети как в очите му напират сълзи. Спомените и съжаленията се опитаха да го завладеят, но той не им позволи. Нямаше време за тях сега. Примигна няколко пъти и поднесе чашата кафе към устните си. След като отпи, попита:

— Виждала ли си Хорас напоследък?

Мейбъл бавно остави чашата си и се вгледа в лицето му.

— Защо се интересуваш? — попита тя.

— Не е ходил на работа. Бренда не го е виждала.

— Разбирам — продължи Мейбъл, малко по-предпазливо сега, — но теб какво те засяга това?

— Искам да помогна.

— В какво да помогнеш?

— Да го намерим.

Мейбъл Едуардс зачака.

— Не ме разбирай погрешно, Майрън — най-после каза тя, — но какво общо има това с теб?

— Опитвам се да помогна на Бренда.

Тя се скова леко.

— На Бренда?

— Да, госпожо.

— Знаеш ли, че тя изиска съдебна заповед, която да държи баща й по-надалеч от нея?

— Да.

Мейбъл Едуардс нагласи очилата си и вдигна плетката. Куките затанцуваха в ръцете й.

— Мисля, че не би трябвало да се месиш в това, Майрън — каза тя.

— Значи знаеш къде е?

Тя поклати глава.

— Не съм казвала подобно нещо.

— Бренда е в опасност, госпожо Едуардс. Хорас може да е свързан с това.

Куките застинаха.

— Мислиш, че Хорас би наранил собствената си дъщеря? — остро попита тя.

— Не, но може да има връзка. Някой е влязъл с взлом в апартамента на Хорас. Той е събрал нещата си, опразнил е банковата си сметка и е изчезнал. Мисля, че сигурно има сериозен проблем.

Куките затанцуваха отново.

— Ако има проблем — отвърна тя, — вероятно е най-добре да се покрие някъде.

— Кажете ми къде е, госпожо Едуардс. Наистина желая да помогна.

Мейбъл замълча за известно време. Придърпа кълбото и продължи да плете. Майрън се огледа из стаята. Очите му отново се спряха на снимките. Той се надигна, приближи се до камината и се загледа в тях.

— Това вашият син ли е? — попита той.

Мейбъл вдигна поглед над очилата си.

— Това е Терънс. Омъжих се, когато бях на седемнайсет. Ние с Роланд бяхме благословени от Господ с Терънс година по-късно.

Жената започна да плете по-бързо.

— Роланд умря, когато Терънс беше още бебе. Застреляха го на стъпалата пред дома ни.

— Съжалявам — каза Майрън.

Тя сви рамене и успя да се усмихне тъжно.

— Терънс е първият, който завърши колеж в нашето семейство. Това вдясно е жена му. И двамата ми внуци.

Майрън вдигна снимката.

— Великолепно семейство — прецени той.

— Терънс работи упорито и завърши право в Йейл — продължи Мейбъл. — Стана градски съветник, когато бе едва двайсет и пет годишен.

Вероятно заради това му изглеждаше познат, помисли си Майрън. Местната телевизия и вестници.

— Ако спечели през ноември, ще влезе в щатската управа, преди да е навършил трийсет — завърши тя.

— Сигурно много се гордеете с него — отбеляза Майрън.

— Така е.

Майрън се обърна и я погледна. Тя твърдо отвърна на погледа му.

— Мина много време, Майрън — каза тя. — Хорас винаги ти се е доверявал, но сега е различно. Ние вече не те познаваме. Онези хора, които търсят Хорас… — Тя замълча за миг и посочи подутото си око. — Виждаш ли това? — попита Мейбъл.

Майрън кимна.

— Миналата седмица тук дойдоха двама мъже. Искаха да знаят къде е Хорас. Казах им, че не знам.

Майрън усети как по лицето му се разлива червенина.

— Те ли ви удариха? — попита той.

Мейбъл кимна, приковала очи в неговите.

— Как изглеждаха? — попита той.

— Бели. Единият беше доста едър.

— Колко едър?

— Може би с твоите размери.

Майрън беше метър и деветдесет и пет, деветдесет килограма.

— Ами другият? — попита той.

— Кльощав. Доста по-възрастен. На ръката му имаше татуирана змия — отговори Мейбъл, като посочи към собствения си огромен бицепс.

— Моля ви, разкажете ми какво се случи, госпожо Едуардс.

— Вече ти казах. Дойдоха в дома ми и поискаха да разберат къде е Хорас. Когато им отговорих, че не знам, едрият ме удари в окото. После дребният го отдръпна от мен.

— Обадихте ли се в полицията?

— Не. Но не защото бях уплашена. Страхливци като онзи тип не ме плашат. Но Хорас ме помоли да не го правя.

— Госпожо Едуардс — каза Майрън. — Къде е Хорас?

— Вече ти казах прекалено много, Майрън. Просто искам да разбереш. Тези хора са опасни. А доколкото аз знам, ти също може би работиш за тях. Възможно е идването ти тук да е номер, с който целят да открият Хорас.

Майрън не знаеше как да отговори. Ако започнеше да я убеждава в невинността си, надали щеше да намали тревогите й. Реши да промени тактиката и да действа в съвсем различна посока.

— Какво можете да ми разкажете за майката на Бренда? — попита той.

Мейбъл Едуардс се скова. Отпусна плетката в скута си, очилата паднаха на гърдите й.

— Защо, за бога, питаш за това?

— Преди няколко минути ви казах, че някой е проникнал с взлом в апартамента на брат ви.

— Спомням си.

— Писмата на Бренда от майка й липсват. Самата Бренда пък получава заплашителни телефонни обаждания. В едно от тях й наредили да се обади на майка си.

Лицето на Мейбъл Едуардс се отпусна. Очите й се навлажниха.

Мина известно време и Майрън опита отново.

— Спомняте ли си кога избяга тя?

Очите на Мейбъл се фокусираха.

— Човек не може да забрави деня, в който умира брат му — отвърна тя.

Гласът й едва се чуваше. Мейбъл поклати глава.

— Но не виждам какво значение има всичко това. Анита изчезна преди двайсет години.

— Моля ви, госпожо Едуардс, разкажете ми онова, което помните.

— Няма много за разказване — отговори Мейбъл. — Тя остави една бележка за брат ми и избяга.

— Спомняте ли си какво пишеше в нея? — попита Майрън.

— Нещо за това как вече не го обичала и искала нов живот.

Мейбъл Едуардс замълча и махна с ръка, сякаш се нуждаеше от повече въздух. Извади носна кърпичка от чантата си и я смачка на малка топчица.

— Разкажете ми каква беше тя — помоли Майрън.

— Анита?

Мейбъл се усмихна, но носната кърпичка остана в ръката й.

— Знаеш ли, аз ги запознах. Ние с Анита работехме заедно.

— Къде?

— В имението на Брадфорд. Бяхме прислужници. Млади момичета. Едва бяхме навършили двайсет години. Работих там само шест месеца. Но Анита остана да робува на онези хора още около шест години.

— Когато казвате имението на Брадфорд…

— Имам предвид семейство Брадфорд. Анита беше камериерка. Най-вече на старата госпожа. Онази жена трябва да е поне на осемдесет вече. Но всички те живееха там. Деца, внуци, братя, сестри. Също като в „Далас“. Не мисля, че това е здравословно, нали?

Майрън реши, че не може да направи коментар по въпроса.

— Както и да е, когато се запознах с Анита, мислех, че тя е чудесна млада жена, само дето… — Мейбъл замълча и се огледа наоколо, сякаш търсеше подходящите думи, а после поклати глава, като че ли те не бяха там, — ами… просто беше прекалено красива. Не знам по какъв друг начин да го кажа. Красота като тази съсипва мъжете, Майрън. Ето например Бренда. Тя е привлекателна жена, предполагам. Екзотична както казват. Но Анита… Почакай. Ще ти покажа снимка.

Мейбъл се надигна и излезе от стаята. Въпреки размерите си тя се движеше с лекотата и грацията на спортист. Хорас също се движеше така, сливайки масата с деликатността по почти поетичен начин. Мейбъл изчезна за около минута, а когато се върна, му подаде снимката. Майрън се вгледа в нея.

Нокаут. Чист, подкосяващ, отнемащ дъха нокаут. Майрън веднага осъзна властта, която жена като тази можеше да има над един мъж. Джесика притежаваше същия тип красота. Омагьосваща и доста плашеща.

Той внимателно разучи снимката. Малката Бренда — не повече от четири или петгодишна — държеше ръката на майка си и се усмихваше весело. Майрън се опита да си представи сегашната Бренда усмихната по същия начин, но не успя. Съществуваше известна прилика между майка и дъщеря, но както Мейбъл посочи, Анита Слотър със сигурност бе по-красива. Поне в общоприетия смисъл — чертите й бяха по-остри и изразени, докато тези на Бренда изглеждаха прекалено едри и едва ли не несъразмерни.

— Анита прободе Хорас право в сърцето, когато избяга — продължи Мейбъл Едуардс. — Той никога не успя да се възстанови. Нито пък Бренда. Тя беше малко момиченце, когато майка й я напусна. В продължение на три години плачеше всяка нощ. Дори когато беше вече в гимназията, Хорас ми каза, че плачела насън и викала майка си.

Майрън най-после отмести поглед от снимката.

— Може и да не е избягала — подхвърли.

Мейбъл присви очи.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Може да й се е случило нещо. Нещо лошо.

Тъжна усмивка мина по лицето на Мейбъл.

— Разбирам — нежно каза тя. — Гледаш снимката и не можеш да го приемеш. Не можеш да повярваш, че една майка би изоставила това сладко хлапе. Знам. Трудно е. Но тя наистина го направи.

— Бележката може да е била подправена — отбеляза Майрън. — За да заблуди Хорас.

Мейбъл поклати глава.

— Не — възрази тя.

— Не можете да сте сигурна…

— Анита ми се обажда.

Майрън замръзна.

— Какво? — извика той.

— Не често. Веднъж на една-две години. Пита за Бренда. Аз я моля да се върне. И после тя затваря.

— Имате ли някаква представа откъде се обажда?

Мейбъл поклати глава.

— В началото звучеше като от доста далеч. Имаше пращене. Винаги съм смятала, че е отвъд океана.

— Кога ви се обади за последен път?

Мейбъл не се поколеба.

— Преди три години. Съобщих й, че са приели Бренда в медицинския факултет.

— И оттогава нищо?

— Нито дума.

— Сигурна ли сте, че е била Анита? — запита Майрън и в същия момент осъзна, че въпросът му беше абсолютно безсмислен.

— Да — отговори Мейбъл. — Анита беше.

— Хорас знаеше ли за обажданията?

— Отначало му разказвах. Но ми се стори, че човъркам рана, която бездруго не може да зарасне, затова спрях. Но смятам, че тя се обаждаше и на него.

— Какво ви кара да мислите така?

— Веднъж той ми спомена. Беше пийнал повечко. Когато по-късно го попитах, той отрече и аз не настоявах повече. Трябва да разбереш, Майрън. Ние никога не говорехме за Анита. Но тя винаги беше около нас. В стаята с нас. Разбираш ли какво имам предвид?

Спусна се тишина, която ги покри като буреносен облак. Майрън зачака облакът да се разсее, но той си висеше там, тежък и мрачен.

— Изморена съм, Майрън. Не може ли да поговорим за тези неща някой друг път?

— Разбира се — съгласи се той и се надигна. — Ако брат ви се обади отново…

— Няма да се обади. Смята, че подслушват телефона. Не съм го чувала почти от седмица.

— Знаете ли къде е той, госпожо Едуардс?

— Не. Хорас каза, че така ще е по-безопасно.

Майрън извади една от визитните си картички и химикалка. Написа номера на мобифона си.

— Можете да ме намерите на този номер двайсет и четири часа в денонощието — каза той.

Мейбъл кимна изтощено. После протегна уморена ръка към картичката.