Харлан Коубън
Погрешен удар (7)

Глава шеста

Отборът на Бренда Слотър — „Нюйоркските делфини“ — тренираше в гимназията „Ингълуд“ в Ню Джърси. Майрън усети пробождане в гърдите, когато влезе в гимнастическия салон. Чу сладкото ехо от дриблиращи баскетболни топки, припомни си аромата на гимназиалния гимнастически салон — тази уханна смес от младост, напрежение и несигурност. Майрън бе играл на много по-важни места, но когато и да влезеше в гимнастически салон, се чувстваше там като спуснат с машина на времето.

Той изкачи стъпалата на дървената платформа с пейки. Както навсякъде другаде, и тук платформата се люлееше при всяка стъпка. Технологията вероятно бе донесла някои новости и улеснения в ежедневния живот, но човек никога не би го разбрал, хвърляйки поглед към училищния гимнастически салон. Кадифени ленти с надписи от различни първенства висяха по стените. В единия ъгъл имаше график на часовете. Електрическият часовник не работеше. Уморен чистач метеше дървения под, движейки метлата като Замбони на хокейния ринг.

Майрън видя Бренда Слотър, която стреляше към коша. Лицето й отразяваше силното удоволствие, което изпитваше от движенията. Топката леко отскачаше от пръстите й. Никога не докосваше ръба на коша, само мрежата се залюляваше леко. Бренда носеше бяла фланелка без ръкави и черни шорти. Потта по кожата й блестеше.

Тя погледна към него и се усмихна. Несигурна усмивка като на влюбена жена на първата сутрин. Тя затупка топката към него и му я подаде. Майрън я хвана автоматично.

— Трябва да поговорим — каза той.

Бренда кимна и седна до него на пейката. Лицето й беше открито, потно и истинско.

— Баща ти е изчистил банковата си сметка, преди да изчезне — съобщи Майрън.

Лицето й се помрачи. Очите й се отместиха настрани и тя поклати глава.

— Странна работа — каза Бренда.

— Защо? — попита Майрън.

Бренда се протегна към него и взе топката от ръката му. Задържа я здраво, сякаш се страхуваше да не й пораснат крила и да отлети.

— Също като майка ми — каза тя. — Първо изчезнаха дрехите. Сега парите.

— И майка ти ли взе парите? — попита Майрън.

— До последния цент.

Майрън я погледна внимателно. Бренда гледаше топката. Внезапно лицето й му се стори толкова тъжно и уязвимо, че той почувства как нещо в него потреперва. Майрън изчака малко, преди да смени темата.

— Хорас работеше ли, преди да изчезне? — попита той.

Една от съотборничките на Бренда, бяла жена с конска опашка и лунички, я извика и плесна с ръце. Бренда се усмихна и й хвърли топката с елегантно движение. Конската опашка заподскача нагоре-надолу, докато жената дриблираше към коша.

— Работеше като охрана в болницата „Сейнт Барнабас“ — отговори Бренда. — Знаеш ли я?

Майрън кимна. „Сейнт Барнабас“ се намираше в Ливингстън — родния му град.

— Аз също работя там — допълни Бренда. — В клиниката по педиатрия. Нещо като стаж. Помогнах му да започне работа там. Така и разбрах, че е изчезнал. Шефът му ми се обади да ме пита къде е.

— Откога работи Хорас там?

— Не съм сигурна. Четири-пет месеца.

— Как се казва шефът му?

— Калвин Кембъл.

Майрън извади бележника си и записа името.

— Къде ходеше Хорас? — попита той.

— На същите места — отговори Бренда.

— Игрищата?

Тя кимна.

— Да. А и все още съдийстваше на училищните мачове два пъти седмично.

— Някакви близки приятели, които може да са му помогнали?

Бренда поклати глава.

— А роднини?

— Леля ми Мейбъл. Ако въобще съществува човек, на когото той се доверява, това е сестра му Мейбъл.

— Тя наблизо ли живее?

— Да. В Уест Ориндж.

— Може ли да й се обадиш и да й кажеш, че ще се отбия да поговоря с нея?

— Кога?

— Сега — отговори Майрън и погледна часовника си. — Ако побързам, мога да се върна, преди тренировката ти да свърши.

Бренда се изправи.

— В коридора има телефон. Ще й звънна.