Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Погрешен удар

Английска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1999

ISBN: 954-729-057-6

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Майрън паркира колата пред общежитието на Бренда. С изключение на едносрични указания за посоката, Бренда не бе проговорила по време на пътуването. Майрън не желаеше да я насилва. Той спря колата и се обърна към нея. Момичето продължи да гледа напред вторачено.

Университетът „Рестън“ беше приятно място със зелена трева, огромни дъбове и тухлени сгради, фризбита и ленти на челата. Професорите все още ходеха с дълги коси, рошави бради и сака от туид. Тук се усещаше някакво позабравено чувство за невинност, вяра, младост и впечатляваща страст. Точно в това се криеше красотата на един подобен университет: студенти, обсъждащи темите за живота и смъртта в една среда, така изолирана като „Света на Дисни“. Действителността въобще нямаше място в уравнението. И това беше хубаво. Всъщност точно така би трябвало да бъде.

— Тя просто си тръгна — каза Бренда. — Бях на пет години, а тя просто ме остави сама с него.

Майрън я остави да говори спокойно.

— Помня всичко за нея. Как изглеждаше. Как ухаеше. Как се прибираше у дома след работа, толкова изморена, че едва успяваше да седне и да вдигне крака на табуретката. Струва ми се, че през последните двайсет години не съм говорила и пет минути за нея. Но мисля за нея всеки ден. Чудя се защо ме изостави. Чудя се и защо все още ми липсва.

Бренда подпря брадичката си с ръка и се извърна настрани. В колата настъпи мълчание.

— Добър ли си в това, Майрън? — запита тя. — В разследванията?

— Така мисля — отговори той.

Тя хвана дръжката и отвори вратата.

— Можеш ли да намериш майка ми?

Бренда не изчака отговора му. Изскочи от колата и се затича нагоре по стълбите. Майрън се загледа след нея. Секунда по-късно тя изчезна в колониалната тухлена сграда. Тогава той запали колата и се отправи към дома си.

 

 

Майрън намери място за паркиране на улица „Спринг“, точно пред блока на Джесика. Все още говореше за жилището си като за „дома на Джесика“, макар че сега и той живееше тук и плащаше половината наем.

Той бързо изкачи стълбите до третия етаж. Отвори вратата и веднага чу гласа на Джесика.

— Работя — извика тя.

Майрън не чу тракането на клавиатурата на компютъра, но това не означаваше нищо. Той влезе в спалнята, затвори вратата и провери телефонния секретар. Когато Джесика пишеше, тя никога не вдигаше телефона.

Майрън натисна копчето за прослушване.

— Здрасти, Майрън. Майка ти се обажда.

Сякаш той нямаше да познае гласа й.

— Господи, мразя тази машина — продължи майка му. — Защо тя не вдига телефона? Знам, че е там. Толкова ли е трудно за един човек да вдигне телефона и да каже „здрасти“, или да приеме някое съобщение? Когато съм в кабинета си и телефонът звънне, винаги го вдигам. Дори когато работя. Или поне карам секретарката ми да приеме съобщението. А не машина. Не обичам машините, Майрън. Знаеш го.

Майка му продължи в същия дух още известно време. Майрън се замечта за отминалите времена, когато имаше ограничение за дължината на записите по телефона. Прогресът невинаги бе нещо хубаво.

Най-после майка му се измори.

— Обаждам се просто за да ти кажа „здрасти“, сладурче. Ще поговорим по-късно.

През последните трийсет и няколко години от живота си Майрън бе живял с родителите си в Ливингстън — предградие на Ню Джърси. Беше започнал живота си като бебе в малката детска стая от лявата страна на втория етаж. От три до шестнайсет години живя в спалнята вдясно. А от шестнайсет години допреди няколко месеца — в мазето. Не през цялото време, разбира се. Четири години беше студент в „Дюк“ в Северна Каролина и прекарваше летните ваканции, работейки в баскетболните лагери, а от време на време отсядаше и при Джесика или Уин в Манхатън. Но истинският му дом винаги беше при мама и татко. Това бе неговият избор, макар и малко странен, но според някои хора една сериозна терапия би разкрила по-дълбоки мотиви.

Всичко това се промени преди няколко месеца, когато Джесика му предложи да се премести при нея. Инициативата от страна на Джесика беше нещо твърде рядко в техните отношения и Майрън бе едновременно невероятно щастлив и уплашен. Колебанието му нямаше нищо общо със страха от обвързването — тази мания тормозеше Джесика, а не него, но в миналото бяха имали сериозни проблеми и той не искаше отново да бъде наранен по същия начин.

Майрън все още се виждаше с родителите си поне веднъж седмично. Отиваше в къщата им на вечеря или те посещаваха Голямата ябълка. Освен това говореше по телефона с майка си или баща си всеки ден. Макар понякога родителите му да ставаха доста досадни, Майрън истински ги обичаше. Може и да звучеше налудничаво, но той с удоволствие прекарваше времето си с тях. Старомодно? Разбира се. Готино като полка на акордеон? Същото. Но това беше действителността.

Майрън грабна едно „Ю-Ху“ от хладилника, разклати го, отвори капачката и отпи солидна глътка. Сладък нектар. Джесика извика от другата стая:

— Какво ти се яде?

— Все едно.

— Искаш ли да излезем?

— Имаш ли нещо против да си поръчаме нещо за тук? — попита той.

— Не.

Джесика се появи на вратата. Носеше огромната му фланелка от „Дюк“ и черен трико панталон. Косата й беше хваната на конска опашка. Няколко кичура се бяха измъкнали от опашката и падаха върху лицето й. Когато му се усмихна, той почувства как пулсът му се ускорява.

— Здрасти — каза Майрън, който се гордееше с гениалните си реплики.

— Искаш ли китайска храна? — попита Джесика.

— Разбира се. Какво по-точно? Кантонска, сечуанска?

— Сечуанска — отговори Джесика.

— Добре. „Сечуанската градина“, „Сечуанския дракон“ или „Сечуанската империя“?

Тя се замисли за момент.

— „Драконът“ беше доста мазен последния път. Хайде да поръчаме от „Империята“.

Джесика се приближи до него и го целуна леко по бузата. Косата й ухаеше на диви цветя след лятна буря. Майрън я прегърна и взе менюто за доставки от шкафа. Избраха си вечерята — пикантна супа, скариди и зеленчуци, и Майрън се обади да поръча. Последва обичайната суматоха — никога не наемаха англоговорещи, които поне да приемат поръчките — и след като повтори телефона си няколко пъти, Майрън затвори.

— Свърши ли много работа? — попита той.

Джесика кимна.

— Първата чернова ще бъде готова до Коледа.

— Мислех, че крайният срок е август — каза той.

— И какво?

Седнаха до кухненската маса. Кухнята, всекидневната, трапезарията и стаята с телевизора се помещаваха в едно общо огромно пространство. Таванът беше висок пет метра. Имаше достатъчно въздух. Тухлените стени с метални греди придаваха на мястото едновременно артистичен дух и вид на железопътна гара. С една дума, апартаментът беше готин.

Храната пристигна. Започнаха да разговарят как бе изминал денят. Майрън разказа на Джесика за Бренда Слотър. Тя седеше и го слушаше по обичайния си начин. Джесика бе от хората, които имаха способността да накарат говорещия да се почувства единствения човек в света. Когато Майрън приключи, тя му зададе няколко въпроса. После се надигна и наля по чаша вода от голямата кана. След секунда Джесика се върна на мястото си.

— Трябва да летя за Ел Ей във вторник — съобщи му тя.

Майрън вдигна глава.

— Пак ли?

Джесика кимна.

— За колко време? — попита той.

— Не знам. Една или две седмици.

— Нали тъкмо се върна оттам?

— Да. Е, и?

— Заради онзи филм, нали?

— Точно така.

— Защо тогава трябва да ходиш отново?

— Трябва да извърша някои проучвания за тази книга.

— Не можа ли да го направиш, докато беше там миналата седмица?

— Не — отговори Джесика и го погледна внимателно. — Нещо лошо ли има?

Майрън се заигра с клечките за хранене. Погледна към Джесика, отмести очи, преглътна и каза:

— Върви ли работата?

— Коя работа?

— Животът ни заедно.

— Майрън, става дума само за една-две седмици. За проучване.

— А после започва обиколка с книгата. Или почивката на писателя. Или сделка за филм. Или нови проучвания.

— Ти да не искаш да си седя вкъщи и да пека курабии?

— Не.

— Тогава?

— Нищо — отговори Майрън и добави: — Заедно сме от доста време.

— Приблизително десет години — уточни Джесика. — И?

Той не беше сигурен как да продължи.

— Обичаш да пътуваш — каза най-после Майрън.

— Да, по дяволите.

— Липсваш ми, когато те няма.

— И ти ми липсваш — каза Джесика. — Липсваш ми и когато отидеш някъде по работа. Но свободата ни е част от забавлението, нали? Освен това — добави тя и леко се наклони напред — съм страхотна, когато се видим отново.

— Така си е — потвърди Майрън.

Джесика сложи ръка на рамото му.

— Не искам да се правя на психоаналитик, но преместването ти при мен бе сериозен ход за теб. Разбирам го. Но засега мисля, че всичко върви чудесно.

Разбира се, Джесика беше права. Бяха модерна двойка с обещаващи кариери и светът чакаше да го завоюват. Разделите им бяха част от това. Съмненията, които го тормозеха, бяха причинени от вродения му песимизъм. Нещата наистина вървяха добре. Джесика се бе върнала при него. После го беше поканила да се пренесе при нея. А той все очакваше да се случи нещо лошо. Трябваше да се излекува от натрапчивите си мисли. Маниите не решаваха проблемите, напротив — те ги създаваха, подхранваха и подсилваха.

Майрън се усмихна.

— Може би поведението ми е просто начин за привличане на вниманието — каза той.

— Така ли?

— Или пък начин да получа още секс.

Джесика му хвърли поглед, от който клечките за хранене се накъдриха.

— Май върши работа — рече тя.

— Трябва да отида да облека нещо по-подходящо — каза Майрън.

— Но не маската на Батман — възпротиви се Джесика.

— О, хайде де. Ти можеш да сложиш колана с инструментите.

Джесика се замисли.

— Добре, но няма да спираш по средата и да викаш: „Ще видите Батман отново утре по същата програма“.

— Дадено.

Джесика се изправи, отиде до него и седна в скута му. Прегърна го и докосна ухото му с устни.

— Нещата вървят страхотно, Майрън. Хайде да не ги разваляме.

Беше права.

— Дай да разчистим масата — предложи Джесика и се надигна.

— А после? — попита Майрън.

Джесика наклони глава.

— Към Батман.