Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Погрешен удар

Английска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1999

ISBN: 954-729-057-6


В памет на родителите ми — Корки и Карл Коубън, и в поздрав към внуците им — Шарлът, Александър, Бенджамин и Габриел

Пролог

15 септември

Гробището гледаше към училищен двор.

Майрън подритна буца пръст с върха на обувката си.

Тук все още нямаше надгробен камък, а само метална маркировка, на която бе поставена обикновена картичка с име, напечатано с главни букви. Той поклати глава. Защо стоеше тук като в банален телевизионен филм? Майрън си представи как точно щеше да бъде разиграна подобна сцена. Проливен дъжд щеше да се стича по гърба му, но той щеше да е прекалено тъжен, за да го забележи. Главата му щеше да е сведена, в очите му да блестят сълзи. Вероятно една от тях щеше да потече по бузата му и да се слее с дъжда. Щеше да се чува сърцераздирателна музика. Камерата щеше да се отдалечи от лицето му и бавно да се отдръпне назад. Бавно, много бавно, показвайки отпуснатите му рамене, все по-силния дъжд, множеството гробове и пълната липса на други хора. Все още отдръпвайки се назад, камерата щеше да покаже и Уин, лоялния партньор на Майрън, застанал встрани от него в пълно мълчание, за да даде на приятеля си време да потъгува. Внезапно образът щеше да замръзне, а името на продуцента да проблесне на екрана с големи жълти букви. Леко колебание, преди да започнат да убеждават зрителите, че трябва да останат пред телевизора, за да видят сцени от следващата серия. После прекъсване за реклама.

Но това не можеше да стане тук. Слънцето грееше ярко, а небето бе светлосиньо и свежо, сякаш току-що боядисано. Уин седеше в кабинета си. А Майрън нямаше да заплаче.

Тогава защо беше тук?

Защото убиецът скоро щеше да се появи. Сигурен беше.

Майрън се огледа и потърси някакво значение в околния пейзаж, но в ума му не се появи нищо. Бяха минали две седмици от погребението. Вече бяха поникнали плевели и глухарчета, които се издигаха към небето. Майрън зачака вътрешният му глас да издрънка стандартните дивотии за плевелите и глухарчетата, които представляват циклите на обновяването и продължаващия живот, но гласът милостиво си замълча. Той потърси ирония в излъчващата се от училищния двор невинност — избелелия тебешир върху черния асфалт, шарените колички, леко ръждясалите вериги на люлките, сгушени в сянката на надгробните камъни, които наблюдаваха децата като безмълвни стражи, търпеливи и почти подканящи. Но иронията не издържа. Училищните дворове нямаха нищо общо с невинността. Там също имаше грубияни и психопати, млади умове, изпълнени с отчайваща омраза.

Добре, помисли си Майрън, достатъчно абстрактни дивотии за един ден.

По някое време той осъзна, че този вътрешен диалог беше просто средство за разсейване, философска задръжка, която предпазваше крехкия му мозък да не се пречупи като суха съчка. Толкова много му се искаше да се предаде, да подгъне крака, да падне на земята, да зарови ръце в пръстта и да моли за прошка. Да моли висшата сила да му даде още една възможност.

Но това също нямаше да стане.

Майрън чу стъпки зад гърба си. Затвори очи. Точно това бе очаквал. Стъпките се приближиха. Когато спряха, Майрън не се обърна.

— Ти я уби — каза той.

— Да.

В стомаха на Майрън се разтопи ледена буца.

— По-добре ли се чувстваш сега?

Гласът на убиеца докосна тила на Майрън с ледена, безжизнена ръка.

— Въпросът, Майрън, е, ти чувстваш ли се по-добре?