Сомтов Съчариткул
Поотложи мига на щастието…

1

Спомняте си тишината, нали?

На времето съществуваше различна тишина: тишината за някоя голяма реч, тишината преди да избухнат гръмотевични аплодисменти, тишината след смях. Сега тишината изчезна завинаги. Когато се вслушвате в местата, където цареше тишина, чувате тихото, коварно бръмчене, сякаш от далечен рояк мухи, което възвестява края на човешката самота…

За мен всичко се случи така: Беше вечерта на премиерата, Хамлет умираше, аз наблюдавах иззад кулисите, тъй като, разбира се, бях вече мъртъв, защото играех Гилденстерн. Все пак исках да остана за излизането на сцената накрая, макар да знаех, че публиката няма да ме забележи. Не беше доста време след дебюта ми и отскоро се намирах в Ню Йорк. Но тук всичко се въртеше около сър Френсис Фицхенри, доведен от Англия срещу огромни разходи и с новата му титла, която се беше лепнала върху него като опаковъчна хартия.

Всичко друго беше колкото е възможно по-евтино, включително и аз самият. Постановката беше гола, празна, привидно като отстъпка пред модернизма, но всъщност защото финансиращите я меценати бяха останали без пари, след като изплатили аванса на Фицхенри, така че сър Френсис се подвизаваше върху авансцената само с едно старо кожено кресло за трон на Клавдий и яркозелен лъч, който го осветяваше. Макар да нямаше никаква авангардистка смет. Всичко беше издържано. Лично аз не разбирах какво толкова намират хората в сър Френсис Фицхенри, докато не го видях „на живо“ — бях го гледал само в онази смешна версия на Фелини на „Бен Хур“, — но беше истински динамит, точно каквото се нравеше на старите еврейски дами.

И така той играеше толкова сърцераздирателно последната сцена, че бих могъл да се удавя в океан от меласа; заставаше в сложни пози, които можеха да са взаимствувани от Акропола; и произнасяше всеки ямбичен пентаметър, сякаш съчетаваше в себе си Нюйорската филхармония и хора на мормоните. Отклонението от действително съвременните изпълнения ги караше да го поглъщат. Той представляваше триумф на старата школа и на сцената превръщаше другите актьори в украшения от картон.

Беше стигнал точно, нали знаете, до онази реплика:

„Поотложи мига на щастието…“ и се готвеше да падне с изключителна грациозност в ръцете на Хорацио. Можехте да доловите колективното задържане на дъха, почти осезаемата тишина, а аз си мислех: „Господи, какво би могло да е по-добро?…“ и бях изпълнен с приятното чувство, което изпитваш от съзнанието, че ще получаваш заплата поне още цяла година. И може би дори Гейл щеше да се върне.

Тогава…

Бръм, бръм, бръм.

— Какво става? — попитах дребния инсципиент, който трескаво натискаше различни бутони.

Бръмченето се разнасяше все по-високо. Не можеше да се чуе нито дума от репликата на Хорацио. Бръмченето вече се чуваше от всички посоки и дори ушите ме заболяха. Сър Френсис бе застинал насред падането и се взираше гневно към кулисите, после сред общия шум се раздаде първият писък, а аз накрая събрах кураж, за да подам глава и видях вълнението сред публиката…

— За бога, защо някой не запали лампите в салона?

Клавдий се бе надигнал от пода, където лежеше мъртъв, и вилнееше по сцената. Бръмченето ставаше все по-силно и вече в него се примесваха отделни викове на ужас и на зараждаща се паника; изругах по адрес на единствената светлина от прожектор. Виковете вече не преставаха. Цялата сцена се изпълни с хора, препъваха се в мечове и щитове, една придворна дама се хвърли отгоре ми и намаца с грим дрехата ми; труповете се движеха слепешката в мрака; накрая открих необходимия превключвател на изоставеното от инсципиента табло, лампите светнаха, а коженото кресло потъна сред бръмчащите мухи.

Сред цялата бъркотия долових една дума: извънземни същества.

След няколко минути всички знаеха всичко. Някак си направо в съзнанието ни биваха подавани реплики. Отначало казваха само: „Не изпадайте в паника, не изпадайте в паника“ и ни успокояваха хипнотично, но след това, когато разбрахме цялата чудовищност, ни обзе смущение. Забелязах, че публиката отново сяда по местата си, а бръмченето затихна до настоятелно шушнене. Всичко си възвръщаше нормалния вид, но някак си вдървено, изкуствено. Всички седяха — редици манекени с изцъклени очи, облечени в скъпи дрехи; знаехме, че в съзнанието си чуваме едно и също.

Казаха, че ни даряват с безсмъртие. Бяха представители на някаква галактична федерация. Не, не можехме действително да разберем какви са, но нямаше да ни навредят. В замяна на подаръка изискваха от нас една дребна услуга. Щяха да се опитат да ни обяснят с наши думи. Изглежда, някаква хиперкосмическа гимназия работеше върху проект, свързан с нецивилизовани планети, нещо като „Един ден от живота на варварския свят“. Сега Слънчевата система беше попаднала в някаква „примка“ на времето и ще бъдем ли така добри за известно време да повтаряме същия ден с два часа почивка всяка сутрин от 6 до 8, докато техните деца изучат всичко подробно. Прибавиха, че сме много щастливи; сделката е превъзходна. Не, не можехме нищо да направим.

Зададох си въпроса, колко ли ще продължи това „да повтаряме за известно време“?

Те ми отговориха. „О, не много, около седем милиона от нашите години.“ Почувствувах се измамен, макар да съзнавах, че това е нищо в сравнение с безсмъртието.

И докато стоях неподвижно, без да зная какво да мисля, станах свидетел на най-изумителната гледка. Всички видяхме извънземните същества като ефирни воали от светлина, които летяха и танцуваха пред погледите ни, миниатюрни сияния, просветващи и изчезващи… Зърнах лицето на сър Френсис през воала на блещукащи сини светлини. Толкова ми се искаше да ги докосна; протегнах ръка и тя премина през една от тях, без да усетя нищо. После изчезнаха.

Загасихме светлините в салона — срокът ни беше до полунощ — и продължихме пиесата. Бръмченето заглъхна почти напълно, но много явно оставаше сред нас, затова всички изричаха бързо репликите и съкращаваха паузите, за да не се чува шумът. Аплодисментите бяха само от учтивост и сър Френсис имаше силно разстроен вид, защото толкова лесно му бяха отнели първата роля.

Тръгнах пеша за у дома няколко минути преди полунощ. По „Бродуей“ на всяка втора пресечка видях странни стълбове с оцветени метални ръчки по тях — приличаха на автомати за паркиране. Улиците бяха почти празни, две таксита стърчаха обърнати, а един стар модел „Шевролет“ се подаваше от витрината на някакъв магазин. Изглежда, че някои не са могли да го понесат. Но бях толкова объркан от случилото се, че се опитвах да мисля само за Гейл и за неприятностите от тази сутрин.

Изкачих се по мръсното стълбище до малкото ми жилище над една индуска бакалия и се хвърлих върху леглото с дрехите, като си мислех за неприятностите между мен и Гейл; в полунощ внезапно забелязах, че съм по пижама, че тя лежи до мен, усетих леко разтърсване от някакво разместване и разбрах, че вече не сме в днешния ден, а във вчерашния и че всичко е истина. Стиснах здраво очи и пожелах да умра.

2

Събудих се към единадесет часа. Гейл се размърда неспокойно. Любихме се машинално. Стараех се да се отдръпна, защото знаех какво ме очаква. Каквото и да бяха сторили извънземните същества, те ме бяха превърнали в сламка по течението — отпусках се по линията на най-малкото съпротивление.

Станахме и закусихме. Върху лицето й беше изписано злокобно, разстроено изражение, кичури черна коса премрежваха изненадващо сините й очи.

— Джон?

Малката масичка ми се стори широка като космическото пространство. Тя беше недостижима като звездите.

— Да? — откликнах аз с неизразителен глас. Знаех какво ще каже; знаех как ще постъпя. Но каквото и да беше, то се отнасяше само до външната привидност. В мислите си бях свободен, сякаш се намирах някъде извън всичко, изживявах собственото си минало като запис. Очудих се на обзелото ме безпристрастие.

— Джон, напускам те.

У мен се надигна гняв. Станах, като съборих каната с кафе и викнах:

— Защо, заради кого? — също като някакъв идиот и след това се разразих в неразбираеми псувни.

— Френсис Фицхенри ме помоли да остана при него — в апартамента му в хотел „Плаца“!

Гневът отново ме изпълни. Ударих я по лицето като слепец. Тя побеля, после почервеня и накрая каза спокойно, опасно:

— Прекалено дребнав си, Джон. Затова до края на живота си ще останеш Гилденстерн.

Заболя ме.

После изчезна от живота ми.

Обръснах се и отидох бавно пеша до театъра. Играхме пред пълна зала. Извънземните същества се появиха. Сър Френсис имаше силно разстроен вид, защото толкова лесно му бяха отнели първата роля. Тръгнах пеша за у дома, забелязах двете преобърнати таксита и стария „Шевролет“, набутал се във витрината, преминах покрай огромните автомати за паркиране, стигнах до малкото си жилище над индуската бакалия и се хвърлих с дрехите на леглото. Заспах.

Събудих се към единадесет часа. Гейл се размърда неспокойно. Любихме се машинално и аз съзнавах, че двамата души, които лежат един до друг, са се откъснали напълно от собствената си същност, изпълняват предопределени движения, несвързани изобщо с мислите им. И нямаше никакъв начин за разбирателство.

Закусихме. На лицето й беше изписано нейното злокобно, разстроено изражение и отчаяно исках да й се извиня, но когато се опитах да проговоря, мускулите на лицето ми замръзнаха, а бръмченето сякаш се усили и заля мислите ми. Външен звук ли беше бръмченето, или някакъв монитор в мозъка налагаше статуквото?

— Напускам те.

У мен се надигна гняв. Веднага го подтиснах, но това не промени нито държането ми, нито думите ми.

— Френсис Фицхенри ме помоли да остана при него — в апартамента му в хотел „Плаца“!

Ударих я по лицето. Внезапно светлинните воали нахлуха, погалиха застоялия въздух в стаята, докоснаха праха между нас двамата и го накараха да заблести като златен сняг. Стопиха се. Наблюдаваха ни; бяхме попаднали в галактичен капан.

— Прекалено дребнав си, Джон. Затова до края на живота си ще останеш Гилденстерн.

И изчезна от живота ми. Бях обречен да бъда Гилденстерн и в тази пиеса. Гилденстерн за старите дами и Гилденстерн за светлинните воали. Същински ад.

Обръснах се и бавно отидох пеша до театъра. Играхме пред пълна зала. Извънземните същества се появиха; сър Френсис имаше вид на силно разстроен, защото толкова лесно му бяха отнели първата роля. Върнах се пеша у дома покрай преобърнатите коли и гигантските автомати за паркиране, изникнали от нищото.

Когато заспивах малко преди полунощ, внезапно ме осени една мисъл: нали се предполагаше, че всяка сутрин ще имаме по два свободни часа? Вече месеци наред проспивах тези два часа.

Реших да се принудя да се събудя в шест часа.

3

Събудих се в шест и тридесет, навлякох скромни джинси и фланелка и слязох долу.

Ярката лятна утрин ме порази. Предишната вечер беше есен. Всичко ме учудваше: боклуците, които вятърът размиташе по тротоара, свежестта на въздуха, ярката слънчева светлина…

Двама скитници се бяха облегнали на един от извънземните стълбове. Бяха затворили очи и имаха напълно спокоен вид, затова се отдалечих тихо. От кухненските прозорчета излизаше пара, хората се блъскаха и всичко изглеждаше изумително нормално с изключение на настоятелното бръмчене.

Край друг от стълбовете един мъж с пърхотясал костюм и крещящо оранжева вратовръзка носеше плакат с надпис „ФОН ДАНИКЕН Е ЖИВ!“ Край него се бяха събрали група мизерни на вид зяпачи, към които се присъединих за миг.

„… хора, тия същества са построили пирамидите! Те са издигнали «Емпайър стейт билдинг»^[1]! Те са богове! От тях е бил Александър Велики! От тях е бил Ричард Никсън! Господ е от тях!… И вие можете да се спасите, хвърлете само четвърт долар върху олтара на разкаянието! Алелуя! Благодаря ви, госпожо…“

Продължих.

Около следващия извънземен стълб група привърженици на Кришна танцуваха, сякаш стълбът беше мисионер. В средата някакъв мършав човечец с очила и бръсната глава галеше стълба, който блестеше в мътночервено. Изглеждаше преобразен, почти красив, много по-истински, отколкото би могъл въобще да бъде сър Френсис Фицхенри. Дълго време ги гледах като омаян, съзнанието ми беше замъглено от хипнотичното повторение на заклинанията им.

Спрях и ме изтръгнаха от унеса. Дребният човечец се приближи и ми зашепна поверително, напрегнато.

— Знаете ли, че дебелината им е едва няколко микрона? Знаете ли, че се наричат Т’тат? Че разумът им е общ и обхваща огромните области на време-пространството? Знаете ли, че са достигнали невероятно висока еволюционна фаза?

— Не говорите като последовател на Кришна.

— Хей!… О, имате предвид дрехите ли? Всъщност аз съм доктор на философските науки от Масачузетския институт по технология. Аз разговарям с тях.

— Да не ме поднасяте!

— Не, наистина! Слушайте, елате насам — той грубо ме дръпна към стълба, който бе спрял да блести.

— Седнете тук, отпуснете се, допрете се до стълба. Тотем, божествена антена, нещо такова. Не чувате ли нещо?

„Здравейте.“

Потръпнах. Гласът беше толкова близо; говореше вътре в мен. Бързо се отдръпнах.

— Ей, знаете ли, че имат много лекари, че всеки цвят показва социалното им положение, което се основава на възрастта? Знаехте ли го? Знаете ли, че се присъединяват към колективното съзнание едва когато са на почти половин милиард години, че имат такива учебни центрове из цялата Галактика, че отначало са дошли от Голямата мъглявина в Андромеда? Не е шега работа, човече!

Не разбирах за какво говори.

— Хайде, докоснете го отново, втория път е по-леко. — Той целият се тресеше — вързоп от нерви. — Извинете, че се държа така. Сега е единствената ми възможност да постъпвам нормално, разбирате ли, според сценария през останалата част от деня съм или под влиянието на наркотици, или спя. Едва дочаквам да се събудя!

Протегнах ръка.

— Здравейте.

— Няма ли начин да им се противопоставим?

— Защо? Не искате ли да живеете вечно? Това е нещо като чистилище, нали? После всички ще отидем в рая.

— Но да предположим, че ми се иска, нали знаете, да им противореча или нещо подобно.

— Не зная. Не е възможно да управляват всичко. — Той замлъкна за миг, но след това отново ме заля с поток информация, сякаш го бях насочил в ново направление.

— Разработил съм общите уравнения. — Размаха лист хартия пред лицето ми и си го прибра в джоба. — Но явно трябва да познавате Единната теория на полето, а дори и в такъв случай източникът на енергия създава трудности. Имам няколко теории… Например ако разполагат с портативен миниквазар, подобен на миниатюрна бяла дупка, която се промъква през време-пространството в света на трансизмеренията, ще могат да извличат необходимата енергия, нали разбирате, и…

Нищо не разбирах. Докоснах стълба и гласът му заглъхна напълно. Бръмченето се усили.

— Здравейте.

— За вас сме само смет, лабораторни животни — рекох аз горчиво. — Иска ми се всичко да се върне, както си беше.

— Знаете ли, не можете да промените това, че сте низше същество. Нито вие, нито аз можем да направим каквото и да било в това отношение.

— Ами ще ми кажете ли нещо? — Внезапно разбрах, че всички са си отишли. Привържениците на Кришна се отдалечаваха, танцувайки, хванати за ръце.

— Разбира се.

— Дали всичко това има наистина някаква стойност за нас? Седем милиона години са много, много време; на практика са цяла вечност.

— Ха, ха! Вие нищо не знаете.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Всичко с времето си. Но вече е почти осем часът. Дръжте се, след няколко секунди ще изпаднете във вчерашния ден. Знаете ли, вие сте щастливи; в някои части на света двата свободни часа се падат в много неудобно време и никой не се събужда.

— Довиждане.

— Довиждане.

Събудих се към единадесет часа. Гейл се размърда неспокойно. Любихме се машинално, като машини, а живите светлинни воали с дебелина само няколко микрона прелитаха между нас, плетяха във въздуха сложни нетрайни шарки; чувствувах се кух, прозрачен, празен.

4

Срещнах Ейми Шехтър край Централната гара да излиза от есенната нощ сред мразовитата снежна буря на зимна утрин.

И двамата стояхме пред щанда за закуски. Погледнах я такава безпомощна, крехка, загледана в чашата с изстинало кафе. Бях я виждал и преди, но тази сутрин бяхме само двамата. Тя внезапно ме погледна. Очите й бяха кафяви и объркани.

— Здравей, Ейми.

— Джон.

Настъпи мълчание, запълнено от шумното бръмчене.

Известно време гледах как дъхът й образува пара около нейното лице и се разнася, исках да я заговоря, но не можех да измисля какво да кажа.

— Ще поговориш ли с мен? Никой не иска, всички се отдръпват, сякаш знаят.

— Разбира се.

— Стоя тук вече пет години, чакам влака си. Понякога идвам около един час преди осем, нали разбираш, просто да постоя. Там, където живея, няма нищо интересно. — Гласът й беше наистина слаб, едва се чуваше сред бръмченето.

— Къде отиваш?

— О, в Хавъртаун, щата Пенсилвания. Никога не си чувал за него. — Наистина не бях чувал. — Нещо като предградие на Филаделфия — добави тя, за да ми помогне. — Родителите ми живеят там.

— Да ти купя ли една поничка?

— Май се шегуваш! — Изсмя се, млъкна, после сведе поглед, сякаш разглеждаше предполагаемо насекомо в пластмасовата чаша. След това ми обърна гръб, загърна овехтялото палто около слабото си тяло, смачка решително чашата и я хвърли в кофата за смет.

— Почакай, върни се! Разполагаме с час и половина, преди да заминеш, знаеш…

— А, значи да отбележим бройка и сбогом? Нищо няма да стане, приятелю.

— Ама наистина ще ти купя поничка.

— Е, добре. Поне един романтичен спомен — добави тя цинично, — когато умра преди вечеря.

— Какво?

Тя се доближи. Почти се допирахме, облегнати и двамата върху грубата дъска на щанда.

— Аз съм едно от привиденията, не знаеше ли?

— Не разбирам.

— Какво правиш ти всеки ден?

— Приятелката ми ме напуска, после играя нещастната роля на трета цигулка за един претенциозен британски актьор в „Хамлет“.

— Щастливец. В моя сценарий влакът се сблъсква с голям камион на четиридесет километра преди Филаделфия. А след това всяка сутрин се озовавам отново на гарата. Отначало бях доста объркана, тъй като извънземните същества не ми бяха съобщили нищо, докато лежах в смачкания вагон. И така непрекъснато се повтаря същото. Някой ден дори може би ще започна да изпитвам удоволствие.

Не разбрах веднага положението й.

— С шоколадова глазура ли да бъде? — попитах глупаво.

— Да.

Отново замълчахме. Съзнавах колко много се нуждая от друг човек, не от Гейл, колко много се нуждаех от действителен човек.

— Може би ще се опознаем по-добре — подхвърлих аз. — След като всичко приключи, вероятно ще можем…

— Не, Джон. Нищо няма да излезе. Аз съм привидение. Разбираш ли, не съм безсмъртна! Изобщо не съм включена в сделката! Вече съм мъртва, мъртва завинаги! Ако умреш по някое време през деня, не си включен в сделката, не разбираш ли, че трябва да доживееш до полунощ?

— О, господи! — най-после разбрах.

— Оставиха ме в представлението само за да бъде всичко колкото е възможно по-точно. Аз съм ехо. Аз съм нищо.

Не промълвих нито дума. Просто я сграбчих и я целунах точно пред щанда за закуски. Беше съвсем студена — като мрамор, като камък.

— Ела — рече тя.

Намерихме наблизо един западнал хотел; платих осемте долара и се прегърнахме с отчаяние за ужасяващо краткото време.

Събудих се към единадесет часа. Гейл се размърда неспокойно. Докато за хиляден път повтарях движенията си, непрестанно мислех „не е справедливо, не е справедливо“. Гейл беше жива, щеше да живее вечно, а тя е като машина, все едно, че е мъртва. А Ейми пък беше толкова жива, но всъщност е мъртва! Тогава осъзнах ужасната истина — безсмъртието убива! Бях много огорчен и разгневен. Струваше ми се, че са ме изиграли, а бръмченето зазвуча по-силно, също като предупреждение; разбрах, че ще се опитам да направя нещо ужасно. („Не е възможно да управляват всичко“, нали така се бе изразил оня привърженик на Кришна?)

Борех се, опитвах се да изскоча от жлебовете, да променя поне съвсем малко някое незначително движение, но винаги изпадах обратно в непроменимото минало…

Станахме и закусихме. Върху лицето й беше изписано злокобно, разстроено изражение, кичури черна коса примрежваше изненадващо сините й очи.

— Джон?

— Аха?

— Джон, напускам те.

— Защо, заради кого?

— Френсис Фицхенри ме помоли да остана при него — в апартамента му в хотел „Плаца“!

Вдигнах ръка и тогава напрегнах цялата си воля, с последния грам сила, която можех да изстискам от всеки скрит източник.

Не я ударих.

По лицето й само за миг пробягна израз на пълно изумление, гледахме се, не можех да разпозная чувствата й; после всичко се намести отново в оригиналния сценарий и тя рече:

— Прекалено дребнав си, Джон. Затова до края на живота си ще останеш Гилденстерн.

Сякаш нищо не се бе променило. Заболя ме.

После изчезна от живота ми.

Но бях променил нещо! И общувахме; за миг нещо премина помежду ни!

Бръмченето се превърна във вой. Отправих се бавно пеша към театъра, окъпан в блясъка на стотици прозирни люспици светлина.

5

Няколко минути преди осем часа телефонът в апартамента зазвъня. Реших да се обадя набързо, затова изтичах гол към кухненския бокс.

— Ало?

— Обажда се Майкъл, Джон. — Майкъл играеше ролята на Хорацио. Хълцаше, беше съсипан. Не го познавах много добре, затова бях предпазлив. — Джон, ще направя нещо ужасно! Не мога да понасям повече, ти си първият човек, с когото мога да разговарям тази сутрин. Ще се опитам да…

Събудих се към единадесет часа. Гейл се размърда неспокойно. Закусихме и не я ударих по лицето.

Изглеждаше напълно естествено. Разбрах, че съм променил сценария. От сега нататък щеше да бъде все така.

Никога не бях я удрял.

По лицето й премина израз на изумление… Но това вече не беше общуване, а просто рефлекс, част от сценария — после рече:

— Прекалено дребнав си, Джон. Затова до края на живота си ще останеш Гилденстерн.

Заболя ме. После изчезна от живота ми.

Отидох в театъра. Там сър Френсис играеше толкова сърцераздирателно последната сцена, че бих могъл да се удавя в океан от меласа; заставаше в сложни пози, които можеха да са заимствувани от Акропола; и произнасяше всеки ямбичен пентаметър, сякаш съчетаваше в себе си Нюйоркската филхармония и хора на мормоните. Умираше, държеше се за Хорацио и произнесе, като претегляше всяка дума, за да състави точната смес от мед и жлъчка:

„Поотложи мига на щастието…“ и се готвеше с изключителна грациозност да падне в ръцете на Хорацио. Можехте да доловите колективното задържане на дъха, почти осезаемата тишина — с изключение на тихото бръмчене, — когато Хорацио извади от дрехата си револвер и изстреля всички патрони в корема на сър Френсис.

След като извънземните същества напуснаха театъра, пиесата продължи, тъй като Хамлет и без това беше мъртъв, а после аз си отидох пеша у дома. По цялото протежение на „Бродуей“ видях на всяко второ кръстовище особените стълбове с метални ръчки по тях, имаше ги и двете обърнати таксита, но старият „Шевролет“ липсваше от витрината. Толкова по-добре за притежателите му.

На сутринта срещнах Ейми. Разправих й какво се беше случило.

— Малко преди сблъскването просто се опитай да скочиш от вагона или да направиш нещо друго. Просто опитай, Ейми, и продължи да правиш опити.

Тя замислено дъвчеше поничката.

— Не зная.

— Остават ни още шест милиона деветстотин хиляди деветстотин деветдесет и четири години, през които да правим опити. Така че продължавай, нали?

Нямаше вид на убедена.

— Опитай поне заради мен.

Целунах я набързо по челото и тя изчезна сред тълпата, отправила се към перона.

6

Стълбът блестеше с бледочервено излъчване, когато се докоснах до него.

— Здравейте.

— Мръсни копелета! — не можах да сдържа гнева си аз. — Е, все пак не сме безпомощни, притежаваме свободна воля, успяваме да променяме нещата. Макар да сме само плъхове, можем да провалим целия ви гимназиален проект!

— Е, да, и това в момента се изследва.

— Позволете да ви кажа нещо. Не желая вашето безсмъртие! Защото ще трябва да се откажа от собствената си личност. Да бъдеш личност означава да се променяш непрестанно, а не да си безразличен, докато вие ни превръщате в машини.

— Така ли? А отказвате ли, че сте се променили?

Беше вярно. Чувствувах се променен. Вече нямаше да остана Гилденстерн до края на живота си. Щях да се боря срещу тях; възнамерявах да науча всичко, каквото мога, за тях и да го насоча срещу им; щях да бъда истинско човешко същество.

— Има неща, срещу които не можете да направите нищо. Вие сте в преходен етап, разбирате ли? С безсмъртието ще се промени и перспективата ви. Вече няма да изпитвате същите чувства спрямо варварския ви начин на живот, землянино.

— Къде сте се научили да говорите така? — се засмях аз.

— Гледам вашите научнофантастични предавания по телевизията.

Представих си как тези извънземни дечурлига се тълпят около телевизионния апарат някъде из покрайнините на Галактиката… избухнах в смях, смях се, смях се.

— Разбирате ли, въпреки това ще се боря срещу вас — заявих сериозно. — Заради човешките същества. — Нали вече притежавах ново гориво, което да използувам срещу тях. Любов. Отмъщение. Героизъм. Мислех за Ейми. Добрата, стара драма.

— Започвайте.

Събудих се към единадесет часа.