Уолт Уитман
Песен за вселенското

1.

Ела — ми каза музата, —

изпей ми песента, която никой не е пял,

вселенското възпей ми.

 

В тази наша просторна земя,

сред неизмерната вулгарност и застиналата лава,

заключено и скътано централно във сърцето ми

кълни зърно на съвършенство.

 

От всяко съществуване е част — по-малко или повече,

преди родените то вече е родено,

        прикрито или неприкрито семето очаква.

2.

О, остроока като кула, тържествуваща наука,

като от остри върхове оглеждаш ти съвременния свят

последователно и повелително изричаш ти: „Да бъда!“

 

Отново, о, духът на всичките науки!

Защото той история натрупва

        като черупка върху земното кълбо,

за него милиардното съзвездие кръжи в небето.

 

В спирални пътища и дълги обиколки

(като лавиращ дълго кораб във морето)

заради него в постоянното отделното се влива,

заради него към идеалното реалното стреми се.

 

Заради него — таз мистична еволюция — не само правото

е оправдано, каквото се нарича зло е оправдано.

 

И иззад маските — и без значение какви — иззад дебелия

изгниващ ствол, иззад умението, вероломството, сълзите

да бликне здравето и радостта, Вселенска радост!

 

Посред обемното, болезненото и повърхностното,

        сред мнозинството, състоящо се от зли,

посред безбройните и всякакви измами на хора и държави

електрическо, антисептично, лепнещо, пронизващо света

        само доброто е вселенско.

3.

Върху подобните на планини страдания и скърби

една неуловена птица все кръжи, кръжи

високо там в по-чистия, по-веселия въздух.

 

През свъсения облак на несъвършенството

се стрелва вечно лъч на съвършена светлина —

едно сияние от славата небесна.

 

Посред раздорите на модите и нравите,

сред подлудяващия шум на Вавилон,

сред оглушителните оргии като ласкае сънното шептене

една мелодия се чува, само се дочува,

от някакъв далечен бряг финалните хорали прозвучават.

 

О, благословените очи, щастливите сърца,

които виждат и които знаят ръководещата нишка тъй добре

в могъщия огромен лабиринт.

4.

И ти, Америко,

да се завърши схемата, ти — нейната мисъл и реалност —

за туй, а не за теб самата си се появила ти.

 

Ти също обкръжаваш всичко,

прегръщаш, носиш, срещаш всички със „Добре дошли!“,

ти също тъй по пътища широки, неизвестни досега

към идеалното се устремяваш.

 

Премерената вяра в другите страни и в минали величия

не са за теб, за теб е само твоето величие,

божествена религия, която абсорбира и обхваща всичко,

и която всичко е приемливо за всички.

 

Всички, всички за безсмъртието,

любов, която като светлина обгръща мълчаливо всички,

облагородената природа, която благославя всички,

цветът, плодът на възрастта,

        божествените цъфнали с увереност овошки,

формите, предметите, ръстът, хуманностите —

        те във духовни образи съзряват.

 

Дай ми, о, Боже, да възпея тази мисъл, дай и на него,

и на нея — любена от мене, — дай неизчерпаемата вяра

(във твоето всеобщо това, което е било отказано,

        не е отказано от нас), доверието в твоите планове,

заключени във време и пространство,

        мир, здраве и спасение за всички дай.

 

Нима е сън?

Не сън е, а е отсъствие на сън.

Да го пропуснеш е житейска мъдрост, сънищно богатство.

И цялата Земя е също сън.