Доналд Уиникът
Антисоциалната тенденция ^[0] (Доклад, изнесен пред Британското психоаналитично дружество, 20 юни 1956 г.)

Антисоциалната тенденция поставя пред психоанализата някои трудни въпроси — Въпроси както практически, така и от теоретичен характер. В своето въведение към „Своенравната младеж“ на Айкхорн, Фройд показва, че психоанализата не само допринася за разбирането на престъпното поведение при децата, но и самата тя бива обогатена от вникването в работата на онези, които работят с малолетни престъпници.

Аз предпочетох да говоря за антисоциална тенденция вместо за престъпност сред малолетни. Причината е, че, под формата на организирано поведение, антисоциалният защитен механизъм влече със себе си множество вторични ползи и социални взаимодействия, които правят трудно за изследователя да достигне до неговата същност. Антисоциалната тенденция, напротив, може да бъде изследвана по начина, по който се проявява у нормалното или почти-нормално дете — а там тя се свързва със затруднения, които са вътрешно присъщи на емоционалното развитие.

Ще започна с два прости примера от клиничния материал:

За първата си детска анализа аз бях избрал малолетен престъпник. Момчето ме посещаваше редовно в продължение на една година, докато лечението в крайна сметка не беше прекратено поради безредието, което то причиняваше в клиниката. Бих казал, че анализата вървеше добре и че — както момчето, така и аз самият — преживяхме тежко нейното прекъсване, макар и на няколко пъти да бях лошо ухапан от него по задните части. Момчето първо се покатери на покрива и разля толкова много вода, че наводни мазето. После проникна с взлом в заключената ми кола, успя да я запали и потегли на първа скорост. Клиниката нареди лечението му да бъде прекратено заради безопасността на останалите пациенти и той беше изпратен в изправително училище.

Мога да кажа, че сега той е на 35 и че е в състояние да изкарва хляба си с работа, която съответства на неговата буйност. Женен е, с няколко деца. Аз обаче се притеснявам, че ако подновя работа с неговия случай бих се оказал обвързан наново с един психопат и затова предпочитам и занапред обществото да носи товара на грижите за него.

Лесно се вижда, че подходящото решение за това момче е трябвало да бъде не психоанализа, а въдворяване. Психоанализата би била смислена, едва ако бе приложена след въдворяването. Оттогава насам съм бил свидетел как не един и двама аналитици претърпяват крах в психоанализата на антисоциални деца.

В противовес на това, следващата история ни подсказва, че с антисоциалната тенденция може да се работи много лесно, ако лечението представлява помощно средство към една специализирана грижа на средата.

Моя приятелка се обърна към мен, за да обсъди случая на сина си, най-голямото от четири деца. Тя не можеше да доведе Джон открито заради съпруга си, който се противопоставял на психологията по религиозни причини. Всичко, което можеше да направи, беше да си поговори с мен за склонността на момчето към кражба, която вече вземаше доста сериозни измерения — то бе започнало да краде в големи количества не само от дома, но и от магазини. По практически съображения не беше възможно да направим нищо друго, освен двамата с нея да обядваме набързо в ресторант, по време на което тя ми разказа за проблема и ме помоли за съвет. Не ми оставаше да направя кой знае какво, освен ако не можех да направя нещо на място. Затова аз й обясних какво е значението на кражбата и й предложих да намери подходящ момент във взаимоотношенията си с момчето, за да му направи интерпретация. Изглеждаше, че тя и Джон установяват добра връзка помежду си за кратко всяка вечер след като той си е легнал; обикновено по това време той искал да си говорят за звездите и луната. Този момент можеше да бъде използван.

Предложих й: „Защо не му кажеш, че знаеш, че когато краде той всъщност не иска нещата, които краде, а търси нещо друго, нещо на което има право; че предявява искане към майка си и баща си, защото се чувства лишен от тяхната любов?“ Казах й да използва език, който той би разбрал. Мога да твърдя, че знаех достатъчно за това семейство (в което и двамата родители са музиканти), за да разбера как се беше получило така, че това момче, макар и да имаше добър дом, бе станало едно донякъде лишено от любов дете^[1].

След известно време получих писмо, В което тя съобщаваше, че е постъпила както й предложих. Тя ми пишеше: „Казах му, че онова, което действително желае, когато краде пари, храна и вещи, е неговата маминка и честно казано не очаквах наистина да го разбере, но той сякаш разбра. Попитах го дали си мисли, че не го обичаме, защото понякога се държи толкова лошо и той веднага каза, че не вярва да го обичаме много-много. Бедното ми мъниче! Почувствах се толкова ужасно, не мога да ти опиша. Тогава аз му казах никога, ама никога повече да не се съмнява в това и ако някога почувства съмнение да ми напомни да му го кажа отново. Естествено, на мен дълго време няма да ми е нужно напомняне, това беше такъв шок! Човек явно има нужда от подобни шокове. Така че сега аз му го показвам много повече, за да се опитам да разсея такива съмнения в бъдеще. И до този момент не е имало повече абсолютно никакви кражби.“

Майката беше разговаряла с неговата учителка, за да й обясни, че момчето има нужда да се чувства обичано и ценено, и бе спечелила нейното съдействие, въпреки че то създаваше много неприятности в училище.

Сега, осем месеца по-късно, можем спокойно да кажем, че не е имало повече връщане към кражбите и че взаимоотношенията между момчето и неговото семейство значително са се подобрили.

Когато разглеждаме този случай трябва да си припомним, че познавам майката много добре от юношеските й години и съм бил свидетел как самата тя в някаква степен преминава през антисоциална фаза. Тя беше най-голямото дете в многобройно семейство. Имаше много добър дом, в който обаче беше налагана доста твърда дисциплина от страна на бащата, особено по времето, когато тя беше малко дете. Така че онова, което направих, имаше ефекта на двойна терапия, даваща възможност на тази млада жена да получи прозрение за собствените си затруднения чрез помощта, която успя да окаже на сина си. Когато сме в състояние да помогнем на родителите да окажат помощ на децата си, ние в действителност помагаме на самите тях.

(В друг материал бих могъл да предложа клинични примери, които илюстрират работата при деца с антисоциална тенденция; тук обаче само ще направя опит за кратко изложение на базата на личната ми позиция по клиничния проблем.)

 

 

Същност на антисоциалната тенденция

Антисоциалната тенденция не е диагноза. Тя не бива да се отнася пряко към други диагностични термини като например невроза или психоза. Антисоциална тенденция може да бъде открита както у невротичния или психотичния, така и у нормалния индивид.

За да не усложнявам нещата, ще говоря единствено за деца, макар и антисоциалната тенденция да може да се проследи във всички възрасти. Различните термини, които се използват във Великобритания, могат да бъдат обобщени по следния начин:

Едно дете става депривирано, когато бъде лишено от някои съществени характеристики на домашната среда. Тогава то започва в една или друга степен да проявява нещо, което може да се нарече „комплекс на лишеното“^[2]. Това води до прояви на антисоциално поведение у дома или в по-широк кръг. С оглед на антисоциалната тенденция, би могло да се наложи детето да бъде обявено за неприспособено и да бъде подложено на грижи в приют за неприспособени деца или да бъде изправено пред съда като неконтролируемо. Във втория случай детето, което вече се превръща в малолетен престъпник, би могло със съдебно решение да изтърпи период на пробация или да бъде изпратено в изправително училище. Ако собственият дом на детето престане да изпълнява своите функции в някакъв съществен аспект, детето може да бъде взето под опеката на Комитета за децата (според Закона за децата от 1948) и да му бъде осигурена „грижа и закрила“. Ако е възможно, ще му бъде намерено приемно семейство. А ако всички тези мерки се провалят, младежът може да бъде обявен за психопат и да бъде изпратен от съда в корекционна институция^[3] или в затвора. Възможно е да има затвърдена тенденция към повторение на престъпленията, за която използваме термина рецидивизъм.

Всичко това не се отнася по никакъв начин за психиатричната диагноза на индивида.

Антисоциалната тенденция винаги съдържа в себе си някакъв елемент, който кара околните да се съобразяват с него. Несъзнавано, пациентът се стреми да накара някого да положи грижи за него. Задачата на терапевта е да се остави да бъде въвлечен в несъзнавания стремеж^[4] на своя пациент и да извърши определена работа, която се състои в грижа, толерантност и разбиране.

Антисоциалната тенденция подсказва, че е налице надежда. Липсата на надежда е основна отличителна черта на лишеното от любов дете — което, разбира се не през цялото време — се държи антисоциално. Детето проявява антисоциална тенденция тъкмо в периодите на надежда. Макар и това да създава неприятности на обществото — а и на Вас самите, ако е било откраднато точно Вашето колело — онези, които не са лично засегнати биха могли да прозрат надеждата, която се крие зад склонността към кражба. А не е ли всъщност и една от причините да оставяме винаги на другите терапията на малолетни престъпници това, че се страхуваме да не откраднат нещо от нас самите?

Разбирането, че антисоциалната постъпка е признак на надежда, е ключово при лечението на деца, които показват антисоциална тенденция. Човек отново и отново става свидетел как моментът на надежда бива пропуснат или угасва поради неправилно отношение или нетолерантност. Това е още един начин да кажем, че истинското лечение за антисоциалната тенденция не е психоанализа, а подходящо отношение, посрещане и откликване на моментите на надежда.

Съществува пряка връзка между антисоциалната тенденция и депривацията. Това е известно на специалистите в областта от дълго време, но е заслуга главно на Джон Боулби сега да имаме толкова широко признание за връзката между антисоциалната тенденция на индивида и емоционалната депривация, която обикновено се преживява в периода на късното младенчество и фазата на ранното прохождане, приблизително около 1-2-годишна възраст.

Когато имаме антисоциална тенденция, това означава, че е била налице реална депривация (не просто лишаване), а това ще рече: било е загубено нещо добро, нещо позитивно, което е присъствало в преживяванията на детето до определен момент^[5] и което впоследствие е било оттеглено, а оттеглянето е продължило по време по-дълго от периода, в който детето може да поддържа жив спомена за своето преживяване. Едно изчерпателно изложение на депривацията би трябвало да включва както ранната, така и късната, както еднократната травма, така и продължителното травматично състояние, както почти нормалната, така и недвусмислено абнормалната депривация.

 

 

Бележка

В едно друго изложение, което превежда на мой собствен език депресивната позиция при Клайн, се опитах да покажа ясно тясната връзка, която съществува между концепцията на Клайн и акцентът, който Боулби поставя върху депривацията. Трите стадия, които Боулби наблюдава в клиничната реакция на двегодишно дете, което попада в болница, могат да бъдат формулирани теоретично като постепенна загуба на надежда поради смъртта на вътрешния обект или поради интроецираната версия на външния обект, който е загубен. По-нататък може да се говори за относителната важност на смъртта на вътрешния обект в зависимост от гнева и контакта на „добрите обекти“ с продукти на омразата вътре в психиката, както и за зрялост и незрялост на Аза, доколкото това се отразява на способността да бъде поддържан жив един спомен.

Без съмнение, Боулби се нуждае от едно заплетено обяснение като това на Клайн, което се гради около концепцията за меланхолията и което води началото си от Фройд и Абрахам, но също така е вярно, че и психоанализата се нуждае от акцента на Боулби върху депривацията ако иска изобщо да излезне на равна нога с тази специална тема при анализа на антисоциалната тенденция.

В антисоциалната тенденция винаги са налице две линии, макар и ударението да е понякога повече върху едната, отколкото върху другата. Едната линия е типично представена в кражбите, а другата — в деструктивността. Под влиянието на първата, детето търси нещо някъде и когато не успее да го открие търси на друго място — стига да чувства в себе си надежда. Под влиянието на втората, детето търси онова количество стабилност на средата, което ще устои на напрежението, причинено от импулсивното му поведение. Това е търсене на една изгубена осигуреност на средата, на човешко отношение, което, тъй като може да се разчита на него, дава свобода на индивида да се движи, да действа и да изпитва възбуда.

Именно тази втора линия става причина за общите реакции, които детето предизвиква у всички около себе си, сякаш се опитва да намери една винаги разширяваща се рамка, един кръг, който има за свой първообраз майчините ръце или майчиното тяло. Бихме могли да различим цяла такава поредица: тялото на майката, ръцете на майката, родителските отношения, дома, семейството (В това число роднините и братовчедите), училището, квартала с неговите полицейски участъци, най-накрая страната, с нейните закони.

Когато изследваме близки до нормалното състояния и ранните корени на антисоциалната тенденция (в контекста на индивидуалното развитие), бих искал през цялото време да държим сметка за тези две линии: търсенето на обекта и разрушаването.

Кражбата

Кражбата, както и свързаната с нея лъжа, е в центъра на антисоциалната тенденция.

Детето, което открадва някакъв предмет, не търси откраднатия предмет, а търси майката, над която то има определени права. Тези права произтичат от факта, че (от гледна точка на детето) майката е била създадена от самото него. Майката е посрещнала първичната креативност на детето и по този начин се е превърнала в обекта, който то е било готово да открие. (Детето не би могло да създаде майката, и все пак какво означава майката за него зависи от неговата собствена креативност.)

Възможно ли е да бъдат обединени тези две линии — кражбата и разрушението, търсенето на обекта и онова, което предизвиква, либидните и агресивните стремежи? Аз допускам, че обединяващото звено на двете линии е в самото дете и представлява една тенденция към самоизлекуване, излекуване от разединяването на нагоните^[6].

Когато, по времето на най-ранната депривация, е налице съединяване на агресивни (или реактивни) и либидни потоци, детето започва да предявява претенциите си към майката със смесица от крадене, нараняване и разхвърляне — според особеностите на етапа от емоционалното развитие, на който се намира в момента. Когато е налице по-слабо съединяване, търсенето на обекта и агресията при детето ще са по-изолирани едно от друго и ще има по-голяма степен на диссоциация. Това ни води до заключението, че способността на антисоциалното дете да прави пакости^[7] е съществен признак и, в най-добрия случай, благоприятен признак, който подсказва потенциал да бъде възстановено наново изгубеното единство на либидни и реактивни нагони.

В грижата за едно нормално новородено, майката непрекъснато си има работа със способността на своето собствено дете да прави пакости. Така например бебетата често се подмокрят в скутовете на майките, докато те ги кърмят. По-късно това може да се прояви отново като моментна регресия по време на сън или при събуждане и така да доведе до нощно напикаване. Всяко едно засилване на потенциала за пакости на едно бебе може да говори за наличието на някаква форма на депривация и на антисоциална тенденция.

В най-общи линии, проявите на антисоциалната тенденция се заключават в кражби и лъжи, невъздържаност и създаване на безпорядък. Въпреки че всеки симптом има своята собствена специфична стойност и смисъл, за моите цели, в опита ми да опиша антисоциалната тенденция, общият фактор си остава степента на пакостливост на симптомите. Тази способност за правене на пакости бива използвана от детето и в нея няма нищо случайно. Голяма част от мотивацията в случая е несъзнавана, макар и не непременно цялата.

 

 

Първи признаци на антисоциалната тенденция

Допускам, че първите признаци на депривацията са толкова разпространени, че минават за нормални — като пример можем да вземем властното поведение, на което по-голяма част от родителите отговарят със смесица от отстъпчивост и противопоставяне. (Тук не става въпрос за инфантилната омнипотентност, тъй като тя е от порядъка на психичната реалност, а не на поведението.)

Един много разпространен антисоциален симптом е ненаситността, която стои в тясна връзка със задържането на апетита. Ако се наемем да изследваме ненаситността ще открием в нея комплекса на лишеното. Казано с други думи, ако едно бебе е ненаситно, то у него е налице някаква степен на депривация, както и подтик да се търси терапия за тази депривация във външната среда. В огромното мнозинство от случаите, където можем да наблюдаваме този подтик, фактът, че майката проявява желание да задоволи ненаситността на бебето, сам по себе си води до терапевтичен успех. Ненаситността на бебето обаче не е същото като алчността^[8]. Думата алчност се използва за теоретично описание на страховитите нагонни претенции, които бебето предявява към майка си в самото начало, т.е. по времето, когато то едва е започнало да позволява на майката отделно съществуване — с първата поява на принципа на реалността.

Впрочем понякога се казва, че е майката по необходимост трябва да претърпи неуспех в адаптацията си към нуждите на бебето. Но не е ли тази представа погрешна, доколкото взема под внимание само потребностите на То като пренебрегва потребностите на Аза? Една майка трябва да претърпи неуспех в задоволяването на нагонните искания, но тя може въпреки това „да не оставя бебето излъгано“ като успешно удовлетворява азовите му потребности докато дойде времето, когато бебето ще има на разположение една интроецирана, подкрепяща Аза майка и ще бъде достатъчно голямо, за да запази тази интроекция, въпреки липсващата подкрепа за Аза в реалната външна среда.

Примитивният любовен импулс (който предшества щадящата позиция) не е равнозначен на безпощадната ненаситност. В процеса на развитие на бебето, между примитивния любовен импулс и ненаситността стои адаптацията на майката. Майката по необходимост не успява да поддържа високо ниво на адаптация към потребностите на То и затова до известна степен всяко бебе може да се нарече „лишено от любов“; и все пак детето е в състояние да накара майката да лекува това близко до депривацията състояние, ако посреща неговата ненаситност, склонност към безпорядък и т.н., именно като симптоми на депривацията. Ненаситността е част от склонността на бебето да търси лек от майката, която е причинила депривацията. Тази ненаситност е антисоциална; тя е предшественик на кражбата, но може да бъде посрещана и лекувана чрез терапевтичната адаптация на майката (нещо, което толкова често се бърка с разглезването). Трябва да подчертаем обаче, че, каквото и да направи майката, то няма да отмени нейния първоначален неуспех да се адаптира към азовите потребности на бебето. Това, което тя обикновено е в състояние да направи, е да посрещне безусловно-предявените претенции на детето и по този начин да приложи успешна терапия за комплекса на лишеното, който е на път да се формира. Тя може лесно да достигне до лечението, защото дава възможност на бебето да изрази своята ярост докато именно тя, терапевтът, е лишилата го от любов майка.

Можем да отбележим, че, докато първоначално бебето не дължи нищо на майката за това, че посреща неговия примитивен любовен импулс, известно такова чувство на задълженост следва в резултат от майчината терапия — т.е. готовността на майката да посрещне претенциите, произтичащи от фрустрацията — претенции, които започват да имат потенциал за правене на пакости. Макар и терапията на майката да лекува, тя не е същото като майчината любов.

Тази гледна точка към майчината отдаденост на детето носи със себе си едно по-сложно разбиране за майчинството, отколкото е обичайно възприетото. Често осмисляме майчината любов именно на базата на тази отдаденост, която е в действителност терапия по повод неуспеха на майчината любов. Това е терапия, втори шанс, който се дава на майките, от които не можем да очакваме винаги да успяват в тяхната изначална и толкова деликатна задача: първичната любов. Ако майката провежда терапията като формиране на реакция, обслужващо собствените й комплекси, тогава онова, което тя прави, се нарича разглезване. Ако тя е в състояние да я проведе, защото смята за необходимо да бъдат посрещнати исканията, които детето предявява и да бъде удовлетворена неговата непреодолимата ненаситност, тогава това е терапия, която обикновено бива успешна. В тази терапия може да бъде въвлечена не само майката, но и бащата, а в действителност — и цялото семейство.

В клиничен план е много трудно да се прокара разграничителна линия между успешната и неуспешна майчина терапия. Често пъти сме свидетели как една майка разглезва бебето си и въпреки това терапията е неуспешна, тъй като първоначалната депривация е била твърде тежка, за да е възможно „Възстановяване от първи опит“, ако се възползваме от хирургическия израз^[9].

Както ненаситността, така и разхвърлянето, подмокрянето и разрушителните наклонности биха могли да са прояви на реакция към депривацията и на антисоциална тенденция. Всички тези явления са тясно взаимосвързани. При нощното напикаване — едно много разпространено оплакване — акцентът е върху регресията в момента на съня или върху антисоциалния подтик да се заяви правото на подмокряне върху тялото на майката.

При едно по-пълно изследване на кражбите, аз бих се спрял също и на непреодолимото желание да се излезе да се купи нещо, което е така често срещано проявление на антисоциалната тенденция при пациентите в психоанализата. Възможно е да проведем дълга и интересна анализа на един пациент без така и да достигнем до този вид симптом, който не спада нито към невротичните, нито към психотичните защити на пациента, а към антисоциалната тенденция: реакция на особен вид депривация, случила се в особен период от време. От това също може да се заключи, че подаръците за рождени дни и джобните пари всъщност канализират известна част от нормално наличната антисоциална тенденция.

В клиничен план, можем да подведем под същата категория като излизането за покупки и „излизането навън“ без определена цел, или кръшкането — една центробежна тенденция, която заема мястото на центростремителните жестове, характерни за присвояването.

 

 

Ранната загуба

Има нещо, което бих искал да подчертая. В основата на антисоциалната тенденция е едно положително ранно преживяване, което впоследствие е било загубено. Със сигурност е от съществено значение бебето да е достигнало до способност да възприема причината за своето нещастие като проблем на външната среда. Правилното познание, че причината за депресията или дезинтеграцията е външна, а не вътрешна, е определящо както за изкривяванията на личността, така и за поривите да се търси лечение чрез осигуреност на средата. От това дали Азът ще е постигнал степен на зрялост, която му позволява да възприема нещата по този начин, зависи изцяло дали ще бъде развита антисоциална тенденция вместо психотично заболяване. Голям брой антисоциални влечения се появяват и биват успешно лекувани в ранните фази от родителите. Антисоциалните деца непрекъснато изискват такъв тип лечение чрез осигуреност на средата (правейки го несъзнавано или с несъзнавана мотивация), без обаче да могат да извлекат полза от него.

Изглежда, че времето на най-ранната депривация е в периода, когато при бебето или малкото дете Азът е на път да постигне съединяване на либидни и агресивни (реактивни) потоци на То. В момента на надежда, детето:

• Възприема една нова обстановка, в която са налице елементи на надеждност.

• Изпитва влечение, което може да бъде наречено търсене на обекта.

• Осъзнава факта, че е на път да стане безмилостно и затова нарушава покоя на непосредственото си обкръжение, опитвайки се да го предупреди за опасността и да го накара да се организира така, че да толерира причинените вреди.

• Ако ситуацията удържи на натиска, трябва да бъде изпитана и повторно изпитвана способността на обкръжението да устоява на агресията, да предотвратява или поправя разрушенията, да толерира безпорядъка, да разпознае позитивния елемент на антисоциалната тенденция, да осигурява и предпазва обекта, който трябва да бъде търсен и намерен.

• В най-добрия случай — когато не е налице твърде много лудост или несъзнаван натиск, или параноидна организация и т.н. — с течение на времето благоприятните условия могат да позволят на детето да открие и заобича някого, вместо да продължава търсенето като предявява претенциите си към заместващи обекти, които вече са загубили своята символична стойност.

Като следващ етап, детето се нуждае от способността да изпитва във взаимоотношенията не само надежда, но и отчаяние. Това е границата, отвъд която лежи неговата реална възможност за живот. Когато детегледачите и персоналът на приюта преведат успешно едно дете през всички тези процеси, те са провели терапия, която несъмнено е равностойна на психоаналитична работа.

Обикновено на родителите им се налага да извършат цялата тази работа с някое от техните собствени деца. Но много родители, които иначе се справят отлично с отглеждането на нормални деца, се оказват неспособни да го сторят тъкмо за това свое дете, което показва признаци на антисоциална тенденция.

В това изложение аз умишлено не се позовах на връзката на антисоциалната тенденция със:

• Отреагирането (Acting-out)

• Маструбацията

• Патологичния Свръх-Аз, несъзнаваната вина

• Стадиите в либидното развитие

• Принудата към повторение (Repetition compulsion)

• Регресията към предзаинтересованост

• Параноидната защита

• Половата принадлежност във връзка със симптоматиката

 

 

Лечение

Казано накратко, лечението на антисоциалната тенденция не е психоанализа. То се състои в осигуряването на такава грижа за детето, която то да може да преоткрие, в която да може отново да експериментира с импулсите на То и която да може да изпита. Именно стабилността в новата осигуреност на средата е, която дава терапевтичен ефект. За да могат изобщо да значат нещо, импулсите на То трябва да бъдат преживени в една рамка на съотнасяне с Аза, а, когато пациентът е едно депривирано дете, съотнасянето с Аза трябва да получава подкрепа от онази страна на връзката, където се намира терапевтът. Според теорията, която представих в настоящия материал, тъкмо средата е тази, която трябва да даде нова възможност за съотнасяне с Аза, тъй като детето възприема нещото, което първоначално е довело до антисоциалната тенденция, като провал на средата в осигуряването на подкрепа за Аза.

Ако детето премине през психоанализа, аналитикът трябва или да позволи тежестта на трансфера да се прояви извън анализата, или в противен случай може да очаква антисоциалната тенденция да се разрази с пълна сила в аналитичната ситуация и следва да е готов да поема нейните удари.

Бележки

[0] Преводът е направен no Winicoot D, „Deprivation and Delinquency“, 2000 Routledge, London and New York, c. 113. — Бел.прев. ↑

[1] deprived child — макар и водещото понятие в случая да е „депривация“ (deprivation), което Уиникът изрично разграничава от „лишаване“ (privation), прилагателното deprived ще бъде превеждано алтернативно като „депривиран“ и „лишен от грижа/любов“. — Бел.прев. ↑

[2] the deprived complex. — Бел.прев. ↑

[3] Borstal — Британски изправителни институции за непълнолетни престъпници (от 16 до 21 години по времето на Уиникът), където те биват „превъзпитавани“ и получават средно-професионална квалификация. Аналог на българските ВУИ и СПВУИ. — Бел.прев. ↑

[4] drive — една от двете думи, с които най-често се превежда немското Trieb (нагон). Тук обаче употребата изглежда е по-свободна, затова избрахме „стремеж“. — Бел.прев. ↑

[5] Тази идея е изложена от Боулби в Maternal Care and Mental Health, стр. 47, където той сравнява наблюденията си с теза на други и предлага различните резултати да бъдат обяснявани според възрастта на детето по времето на депривацията. — Бел.прев. ↑

[6] de-fusion — игра на думи, буквално „разсливане“ или „разединяване“, но е омофон с diffusion — „разсейване“, „разпръскване“. Смисълът, който влага Уиникът, е на отделяне, изкуствено разделение на елементи, които се стремят да се свържат в едно. Макар самата дума de-fusion да е измислена, в английския съществува глагол defuse, който означава „обезвреждам“ (експлозив), „снемам напрежението“. — Бел.прев. ↑

[7] nuisance value — букв. „стойност (ценност) за създаване на неприятности“. Тъй като се има пред вид способност на самото дете, изразът ще бъде превеждан като „степен на пакостливост“ и „способност/потенциал за правене на пакости“. — Бел.прев. ↑

[8] greediness („ненаситност“) и greed („алчност“). — Бел.прев. ↑

[9] mending by first intention — в медицината: „първично заздравяване“. Първата от трите фази на заздравяване на раната в зависимост от нивото на гранулация. — Бел.прев. ↑