А. С. Серафимович
Железният поток (1)

I

Сред необхватно-знойни облаци прах потънаха задъхани станичните градини, улици, къщурки, плетища и само остро се подават върховете на пирамидалните тополи.

Отвсякъде многогласно се носи говор, шум, кучешки лай, цвилене на коне, звек на желязо, детски плач, мръсни псувни, женски провиквания, прегракнали разгулни песни под звуците на пиянска хармоника. Сякаш грамаден невиждан кошер, загубил царицата си, бръмчи разногласно-смутено с нестройно, болезнено бръмчене.

Тази безгранична, гореща мътилка погълна и степта до самите вятърни мелници на могилата — а и там е немлъкващо хилядогласно царство.

Задушните облаци не могат да заглушат само пенливо клокочещата река със студена планинска вода, която кипи и се носи отвъд станицата. Далеч зад реката планините закриват като синеещи се грамади половината небе.

Учудени плават в искрящия зной рижите степни разбойници ястребите, като се вслушват, въртят криви клюнове и нищо не могат да разберат — такова нещо не се е случвало досега.

Не е ли това панаир? — Но защо никъде не се виждат нито палатки, нито търговци, нито натрупани стоки?

Не е ли това лагер на преселници? — Но що щат тук оръдия, ракли, двуколки, съставени на пирамиди пушки?

Не е ли това армия? — Но защо от всички страни плачат деца; на пушките съхнат пелени; по оръдията са завързани люлки; млади майки кърмят бебета; заедно с артилерийските коне преживят сено крави, а загорели на слънцето жени и моми закачват котлета с просо и сланина над миризливо димящи тезеци?

Безпокойно, неясно, прашно, нестройно; размесено с глъчка, шум, невероятна разногласица.

В станицата са останали само казачки, баби, деца. Нито един казак няма, като че ли са потънали вдън земя. Казачките поглеждат от прозорчетата на къщурките този Содом и Гомор, разлял се по широките, потънали в облаци прах улици и пресечки:

— Да пукнете дано!