Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2012 г.)

Издание:

Пламък на вятъра

Латиноамериканската поезия

Антология

Доколумбова. Класическа. Съвременна

 

Превод, подбор и бележки: Никола Инджов

 

© Никола Инджов — превод, подбор и бележки

© Петър Добрев, художествено оформление, 2007

© Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2007

 

ISBN 10: 954-739-868-7

ISBN 13: 978-954-739-868-9

 

Редактор: Иван Гранитски

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Соня Илиева

Предпечатна подготовка: Лима Аудулова

 

Формат 16/60/90

Печатни коли 21

 

Издателство „Захарий Стоянов“

Печат: „Образование и наука“ АД

 

На корицата: фрагменти от картини на Пабло Гуаясамин

История

  1. — Добавяне

Четири години пламтя свещената клада там, в Теотиуакан.

И богът на живота Тонакатекухтли,

        и богът на времето Хиухтеуктли

зоват Изтерзания от мъки Нанауатъл и му казват:

— Какво говорят? Има богове там!

— Болен съм и нещастен аз!

Позоваха тогава бога, който празнува своя ден

на Четвърти Педернал. Луната това е.

Отговаря богът на дъждовете Тлалоккантекухтли

        и им отговаря

богът на четирите посоки на света Наппатекухтли.

Те му заповядаха.

Изтерзаният от мъки Нанауатъл вече се кани да направи

покаяние; взема своите шипове от агаве,

        своята смърчова тояга,

убожда се със шиповете и Луната начева покаянието.

После отива да се измие и след него Луната върви.

Смърчовата му тояга бе с пера на кецал

и шиповете му бяха от яспис,

        и хвърляше в огъня изумруди.

Когато свършиха четирите дни на покаянието,

Изтерзаният бог взе своите пера

и прокара по лицето си бели черти — в жертва

се пренасяше. И понечи в огъня да се хвърли.

Но Луната бе още вкочанена, вървеше и плюеше от студ.

И премина Изтерзаният бог, и се метна в огъня —

на чисти пламъци стана.

И премина Луната, и рипна в огъня —

на чисти пламъци стана.

Тъй сториха — не повториха.

Но се задават тигърът и ягуарът.

Орелът настръхва, свива се на кълбо и се сили.

Тигърът плахо се снишава и да скочи не се решава.

Скочи орелът и пламна.

Скочи тигърът и сколаса само до предела на огъня.

Иде тогава ястребът и се опушва на огъня.

Иде тогава мечката, но едва-едва се опърля.

Трима от тях не знаеха какво трябва да правят:

Тигърът, ястребът и мечката.

Превъзнесе се към небето Изтерзаният бог

и му дадоха там убежище боговете на живота.

Сложиха го на пищен престол от пъстри пера,

с мантия от пера го наметнаха и му татуираха лицето.

И минаха четири дни, и Слънцето бе все на небето.

Земята трепереше под сенките, които се удължаваха.

И се събират боговете на своя съвет:

— Какво става, че Той не се движи?

Слънцето бе Изтерзаният бог, на слънце превърнат.

И ястребът го попита.

— Боговете искат да знаят защо не се движиш?

И Слънцето му отвръща:

        — Знаеш ли защо? Искам човешка кръв!

Искам да ми дадат децата си! Искам да ми дадат челядта си!

И каза със звучен глас богът на зората Тлауизкалпантекухтли:

— Ще отида и ще го прострелям! Защо стои на едно място?

И изпълни своето намерение, и хвърли своето копие. Улучи.

И си направи тогава стрела с пера слънчев цвят,

но чак когато пусна стрела с червени пера,

чак тогава успя да го простреля.

И тръгнаха Деветте небеса. И светът закръжи.

И същият бог на зората пристига и носи сняг.

Събират се пак боговете на своя съвет:

Уицилопочтли — Прекрасният от Юг,

Укротителят на хората Титлакауан,

и богините Разкошно цвете — Хочикецал,

Червената пола — Ночпаликуе,

Черната пола — Япаликуе.

И всички богове умират там в Теотиуакан.

А Луната се вдига към небосвода,

        тя само на пепел бе станала.

И тъкмо да стигне до края на небосвода,

богът на морската пяна Папазтак я удари в лицето със заек —

той в образа й вдълбан остана.

Когато тя слизаше към дълбоката пропаст,

срещнаха я боговете на гибелната съдба.

Всички ту бяха удължени, и също боговете,

които във вихрушките се въртят — Колелетин.

И я попитах:

— Какво се каниш? Къде отиваш??

Тогава поспря се тя и я видяха цялата в дрипи.

А когато Слънцето спря — Слънцето на четирите движения,

време бе вече да дойде нощта.

Край