Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Чечако в пустыне [= Чичако в пустыне], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.26-27/1983 г.

История

  1. — Добавяне

През есента в пустинята настъпва времето на внезапни, зли, ледени прашни бури. През есента новаците не трябва да се отдалечават от базата. Дори ако цяла седмица цари затишие. Бурята неизбежно ще се разрази. И колкото по-продължително е затишието, толкова по-зла ще бъде бурята. И разбира се, колкото редки и желани да са лишеите в Стъпалния каньон, не си струва заради тях на седмия ден от затишието да седнеш в лек флаер и да се понесеш към каньона. Като разчиташ да се върнеш до обед, така че никой в базата да не забележи отсъствието ти.

… Регина почука със счупения си нокът по циферблата. Ако се вярва на уредите, кислородът в резервната бутилка се свършва и регенарационната система работи с недостатъчно захранване. Регина отвъртя вентила докрай. „Не икономисвайте собствения си живот, млади хора“ — както казваше професор… как се наричаше? Такъв дребен, посивял, със стърчащи уши?

По принципите, разработени в художествената литература, сега си длъжна да излезеш от тази тясна пещеричка, да се изправиш с лице към прашната буря и наведена срещу вятъра, с последни сили да се повлечеш към целта. Да паднеш на сто метра от нея и да загинеш красиво. Но този път беше изключен, тъй като Регина въобще не можеше да си представи къде е целта и не желаеше да загива красиво.

Тя полетя към каньона, за да докаже на геолозите, че ненапразно са я изпратили при тях. На какво прилича това — вече цяла година ги молят да намерят тези лишеи и да ги изпратят на Първа, — най-много два часа работа, а те все не намират време. Ту работа, ту сняг, ту буря. А забраната, която наложиха върху самостоятелните й действия, Регина реши, че се обяснява с техния комплекс за вина. Щеше да бъде неловко, ако пристигналото момиче постигне онова, което вие не сте успели да свършите за цяла година.

По-нататък всичко продължи в духа на най-добрите традиции. Бурята започна като справедливо възмездие за непокорната. Прекрасната непозната, която се мъкнеше с пълна чанта лишеи неизвестно накъде. На пътя й се изпречваха някакви хълмове и обриви. И накрая яма, в която можеше да завърши скръбния си път. Къде беше флаерът, къде — базата, накъде да се отправи със сетни сили — неизвестно.

Би могла да си поплаче. Но това щеше да бъде излишен разход на влага. Влагата трябваше да се пази. Регина помисли, че целесъобразността е в кръвта й. Някаква си Червена шапчица, която се е заблудила в гората и се бои от среща със Сивия вълк, би могла смело да даде воля на сълзите си, като не се замисля за разхода на влага. Но всъщност защо да се тревожи за влагата? Все едно, никой няма да успее да я намери и спаси. Вече почти няма какво да диша…

В жълтата стена от прах, закрила отвърстието на пещерата, се показа тъмна фигура. В лицето й блесна яркият лъч на фенер. Регина се зарадва, че не бе успяла да заплаче, и се опита да стане, за да посрещне достойно своя спасител, но вече нямаше почти никакъв въздух и като ловеше с уста жалките останки, тя падна в ръцете на мъжа.

Като през звънлива мъгла дочу:

— Самоубийца.

Това не беше осъждане. Той констатира факт.

Регина се опитваше да му каже да й даде резервната си бутилка. Но явно спасителят и сам се бе досетил.

Беше също, както когато изплуваш от дълбоко — въздух вече съвсем няма, струва ти се, че всеки миг ще глътнеш вода, а вместо това целият свеж въздух на Земята нахлува в дробовете ти. Успя.

— Благодаря — прошепна Регина.

— Няма за какво — отвърна спасителят. — Позволих си да включа резервната ви бутилка. Имате кислород за около десет часа…

— Но аз гледах…

— Какво умение да се разиграе трагедия в пусто място — подметна спасителят.

Регина не успя да го разгледа. Тя каза:

— Махнете фенера. — Навярно в гласа й бе прозвучало раздразнение. Нелепо е да биеш кученцето, чийто нос навираш в локвичката.

Лъчът на фенера се премести встрани, опря се в стената на малката пещера.

— Можем да вървим — рече спасителят. — Дръжте се за мен. Всъдеходът ми е в падината. За най-добър ефект трябваше и да изключите аварийния предавател. Преди да изминат сто години, никой не би надзърнал в тази дупка.

Регина неволно погледна към ръчката на предавателя. Въздъхна дълбоко. Май нямаше смисъл да се изповядва на спасителя, че не е включила предавателя. Той работеше само защото преди час беше паднала в оврага и така неудачно…

— Да вървим — подкани го Регина.

Във всъдехода той веднага седна отпред и като запали двигателя, я предупреди:

— Не сваляйте шлема. Кабината не е херметизирана. Няма кога да отида до базата, за да разбера каква е повредата. Потърпете още десет минути.

Профилът му беше остър, едър, като на врана. А веждите бяха прекалено гъсти, черни.

— Нима няма да ме откарате на базата?

— Няма да се доберем — отвърна спасителят. — Ще изчакате да мине бурята в моя пост. — Той включи радиостанцията и се свърза с базата. — Намерих я — каза той. — Без много труд. Можете да дадете отбой.

Радиостанцията промърмори нещо в отговор. Регина гледаше през илюминатора жълтата непрозрачна завеса от прах.

Неговият тон беше насмешлив, снизходителен. Тонът на опитен следотърсач. „Чичако — помисли си Регина. — Аз съм чичако. Такива като мен са загивали в Клондайк.“

Спасителят изключи станцията и за първи път се обърна към Регина. Веждите му бяха пречупени по средата, а очите му се оказаха много светли. Всъщност в лице не приличаше на врана, а по-скоро на Мефистофел.

— Питат дали е нужен лекар. Отговорих отрицателно. Да не съм сбъркал?

— Не сте сгрешили.

— Отлично. Дръжте се здраво. Ще друса.

Това беше вежливо подценяване. Всъдеходът не се друсаше. Той подскачаше, клатеше се, едва не се преобръщаше. По-голямата част от пътя Регина прекара в увиснало състояние, като от време на време излиташе към тавана на кабината. Добре поне, че тук притеглянето не беше силно — движиш се сравнително бавно.

Накрая всъдеходът спря. Спасителят излезе пръв и протегна на Регина ръка в блестяща, твърда ръкавица. Хвана я сякаш с клещи.

Регина направи една крачка и се обърна — всъдеходът вече приличаше на привидение, отделено с няколко слоя летящ тюл.

Когато се събличаха в микроскопичния шлюз на поста, спасителят каза:

— Правилно постъпихте, че се загубихте в началото на бурята. Сега по-трудно щяхме да ви намерим.

Във въздуха витаеше прах.

— Почакайте няколко минути — продължи спасителят, — защото ще напълним целия пост с прах. Уредите не го обичат. Между другото, тъй като ще живеем заедно, как се казвате?

— Регина.

— Много ми е приятно, аз съм Станислав.

Прахът с нежелание осядаше на пода и по стените, дразнеше ноздрите им.

— Потърпете — рече, без да се усмихва Станислав, като забеляза, че гостенката сбърчва нос. — Вътре ще кихнете. Тук ще вдигнете цял облак. Почешете се по носа. Разправят, че помагало.

Такава е силата на убеждението — Регина послушно се почеса по носа, макар това да не помогна. Наложи се отново да чакат, докато оседне прахът, спасителят мълчеше, въпреки че Регина очакваше да й се скара, защото не се е почесала съгласно правилата.

Вътре всичко беше както трябваше. Почти манастирски ред. Тя си представи как този Станислав през цялото си свободно време броди с парцал по двете тесни стаички, към тоалетната на поста и изтрива праха от уредите и мебелите. Макар че имаше малко мебели. Две типови, свалящи се койки в жилищното помещение, две маси. Едната работна, другата до мивката, кухненска и за хранене.

— Знаете ли как да пускате душа? — попита Станислав.

— И у нас са същите кокошарници — отвърна Регина.

Мефистофелските вежди се повдигнаха изразително.

— Наричаме типовите постове кокошарници — обясни Регина, като се изчерви. Сякаш я бяха уличили в детска палавост. Можеше ли да му каже, че „кокошарник“ е неологизъм на професор Вегенер? В никакъв случай.

Станислав извади от стенния шкаф хавлиена кърпа.

— Сапунът е в туба на поличката — напъти я той. — Там е и четката за коса.

А, как се терзае той сега! Любимата му чиста кърпа! Обожаваната четка за коса! Скъпоценната му туба сапун…

Регина придърпа пластмасовата завеса, съедини шланга към крана. Зад завесата се дочу многозначително покашляне.

— Какво се е случило? — в гласа на Регина зазвуча стомана.

— Може би ви е нужно…

Ръката на Станислав се появи иззад завесата. Протягаше й — дори в първия миг не съобрази — мъжко бельо. Чисто, както и всичко в този кокошарник.

— Благодаря, няма нужда — каза Регина, като безрезултатно се опитваше да придаде строгост на гласа си. — Надявам се, че до довечера бурята ще спре и за мен ще изпратят флаер.

— Бельото е в десния горен шкаф — обясни Станислав. — Бурята днес няма да спре. Постарайте се да не пръскате много водата. Живея със затворена система. Трябваше да докарат цистерната, но заради бурята…

Станислав успя бързо да приготви обеда. Извади отнякъде две високи чаши, изтри ги, докато заблестяха, наряза на тънко картофи. Регина си бършеше косите и гледаше как слънчевите лъчи пробиват прашната завеса, минават през прозореца и искрят по чашите. Индивидуалността на жилището, слязло от конвейер, се въплъщава в дреболии. Чашите бяха първата дреболия. Картината на стената — пустинен пейзаж — беше втората. Обикновено тукашните жители се стремяха да окачват на видно място изображения на брези или на прохладни езера. Станислав не беше сантиментален.

— Как се чувствувате? — попита той, като постави върху масата съскащия тиган с омлет. Рядко угощение. Регина го оцени.

— Сякаш не съм излизала на улицата.

Господи, беше измъкнал отнякъде бяла риза. Представете си, помъкнал дотук бяла риза през половината галактика.

— Отдавна ли сте тук? — попита Станислав с глас на вежлив домакин. Оказа се, че умее да приема гости.

— В пустинята ли? От три дни. Работя на Първа база.

Той вече не говореше с ирония. Регина помисли, че много приятно се къдрят косите му.

— Замислихте се? — попита Станислав.

— Не. Няма нищо. При нас там е океанът, скали, пръските долитат до базата. И се вижда на десет километра. Не сте ли били на Първа база.

— Не, никога. Тук съм почти непрекъснато от четири месеца. След две седмици завършвам поредица опити, тогава може да погостувам и при вас. Но едва ли. Чакат ме на Ваяла.

— Аз също ще летя на Ваяла. Не зная дали ще е скоро. Тук сигурно ви е скучно сам?

— Нямам време да скучая. Скуката е занимание за безделници.

— Неправилно се изразих. Исках да кажа, че е тъжно.

Станислав се усмихна. Повдигна рамене.

— Яжте, че ще изстине.

Имаше красиви ръце. Сухи, с дълги плоски пръсти.

— Простете — поде Регина, — че ви накарах да излизате в такава буря.

— Не сте се заблудили нарочно — отвърна Станислав. Явно това беше единственото оправдание за нея, което успя да изнамери.

Мирна атмосфера, чай за гостенката — ето кое Регина преди час не можеше и да подозре. Тя е виновна за всичко. Защо да обвинява геолога, който беше принуден да зареже работата си и да търси из пустинята някакъв чичако?

— Геолог ли сте? — осведоми се Регина.

— Да. Искате ли по-силен чай?

И чаят у него беше ароматичен. И имаше истински порцеланов чайник за запарване. Домакинът не се докосна до чая. И омлет не яде.

— Не обичам портокали — подхвърли Регина.

— Не ви разбрах.

— Четох някакъв исторически роман. Там се описваше едно бедно семейство и майката казваше на децата „Не обичам портокали“. Ами за да останат повече за тях.

— Аз наистина не обичам омлет — отвърна Станислав.

— За гости ли пазите яйцата?

— Домът винаги трябва да бъде готов да посреща гости.

За него това беше дом. И всички кокошарници, палатки, пещери, където му се е налагало да живее, са били дом. Има на света хора, които успяват да придадат нормален човешки вид на всяко жилище.

— Възниква нов проблем — рече Станислав. — Ще ви се наложи да пренощувате тук.

— Но може би все пак…

— Уверен съм, че бурята няма да ви пусне.

Регина разбираше, че е прав. Бурята така се беше развихрила, че от поривите й потръпваха стените на вградения в скалите кокошарник.

— И какъв е проблемът? — сухо попита Регина. — Нали имате свободна койка?

— Разбирате ли — Станислав я гледаше сериозно в очите, сякаш възнамеряваше да й предложи ръката и сърцето си, — обикновено спя на долната койка и дори съм свикнал с това. Но ако предпочитате да сте отдолу, ще пренеса бельото си на горната.

— И в това ли е целият проблем?

— Разбира се — каза Станислав.

Той събра съдовете от масата и се зае да ги мие.

— Дайте да ви помогна — подхвърли Регина. — По-добре ще се справя.

— Вие сте гостенка — отвърна Станислав. — Освен това не разбирам защо умеете да миете по-добре съдовете от мен? Да не сте се учили специално?

Не се шегуваше. Просто проявяваше интерес.

— Не — засмя се Регина. — Следвам традицията.

— Не ми отговорихте за койката — подсети я Станислав.

— Много обичам да спя отгоре — рече Регина.

— Свалихте голям проблем от плещите ми — увери я Станислав. — Ще ви кажа истината — страхувам се да спя горе. Страх ме е да не падна.

И отново не можеше да се разбере дали се шегува, или говори сериозно. Къде минаваше при него границата между шегата и наивността?

— Аз няма да падна — му отвърна със същия тон Регина.

— Ако не възразявате, сега ще поработя малко — каза Станислав.

— Разбира се. Няма ли да се намери някаква женска работа за мен?

— Какво разбирате под женска работа?

— Нещо за кърпене, за пране…

— Ей там на полицата има броеве на „Биологическото списание на Ваяла“. Вероятно не сте ги чели още.

— Не. С вас ли ги донесохте?

— Прелистете ги. Навярно това е най-добрият вид женска работа.

Регина разсеяно прелистваше броевете на списанието, нахално нашарени с удивителни знаци по полето, с подгънати ъгълчета на страниците…

— И от биология ли се интересувате?

— Умерено — рече Станислав. — Това са плодове от дейността на брат ми. Той работи на Ваяла, прилетя при мен и ми ги остави.

— Тогава ми е ясно — рече Регина. — Не е във вашия характер така да се отнасяте към списанията.

— Това не зависи от характера — възрази Станислав. — На брат ми така му е по-удобно.

— Но не и на вас.

— На мен — не.

„Семейна сцена — помисли си внезапно Регина. — Той седи пред работната маса, а тя в креслото. Зад прозорците бушува буря, но е безсилна да наруши уюта и спокойствието… И какви глупости й се въртят из главата?“

— Искате ли да ви подстрижа?

— Какво?

Станислав не успя веднага да превключи — явно предложението й беше неуместно.

Поклати отрицателно глава.

— Ако се наложи — каза той, — ще се справя сам. Скучно ли ви е?

На Регина й се прииска да отговори положително, но си спомни какво е отношението на Станислав към скуката.

— Не, какво говорите — рече тя. — Къде е торбата ми с лишеите? Сигурно нищо не е останало от тях.

— Оставих я в шлюза. Да я донеса ли?

— Няма нужда. Ще се постарая повече да не ви преча.

— Пречете — отвърна Станислав. — Нямам нищо против. Приятно ми е, че дойдохте при мен.

Привечер бурята внезапно спря. Станислав заяви, че трябва да излезе, за да види дали всъдеходът е добре закрепен.

— Ще ме отведете ли? — попита Регина.

— Не. След час, а може и по-рано, бурята ще се развилнее много по-силно. Ние с вас попаднахме в окото на тайфуна. Чували ли сте за подобно явление?

— Това е самият център на бурята? Окото на тайфуна — за мен, не зная защо, е свързано с Конрад, Едгар По…

— Вятър в платната, счупена грот мачта, във втория трюм помпите не се справят с теча…

— Правилно. А мога ли да изляза с вас навън?

— Ще се радвам. Само че ми позволете лично да проверя бутилките ви.

— Злопаметен сте.

— Предпазлив.

Седяха на големия плосък камък до входа на поста. Беше много тихо, само над низината висеше, въобще не можеше да улегне, сива във вечерния въздух прашна пелена. Проблясъците на залязващото слънце пълзяха по кръглото стъкло на шлема, попадаха в сивите очи на Станислав и превръщаха зениците им в малки, кръгли прозрачни езера.

— Когато получих съобщението от базата, че сте се загубили в моя район, отначало се разсърдих — поде той. — Извинете, но беше точно така — разсърдих се. Как е възможно да вземете лек флаер и да се отправите в пустинята, когато всеки миг може да започне буря? А бурята е такава, че доброволно не бих се отдалечил и на сто метра от поста… Не, не разправям това, за да предизвикам у вас разкаяние. Точно обратното, виновен съм, защото се държах грубо. А после дойдохте при мен и се зарадвах, че сте тук.

Слънцето изчезна зад края на стената от прах и се стъмни. Порив на вятъра вдигна шепа пясък и я захвърли в лицето на Регина. Песъчинките проскърцаха, като драснаха по стъклото на шлема.

— Време е да се скрием — рече Станислав и й протегна ръка.

Регина разбра, че го е очаквала да й протегне ръка. Не можеше да почувствува топлината на дланта му, но не беше толкова важно…

В шлюза, докато оставяше шлема върху полицата, Регина попита:

— Вие обичате работата си?

— Това едва ли е въпрос на любов или не — отвърна Станислав. — Но очевидно аз получавам удовлетворение от процеса на изследване.

— И от резултатите?

Лицето му беше съвсем близо. В полумрака на шлюза очите бяха по-светли от кожата. Регина неволно вдигна ръка и с края на пръстите си докосна бузата на Станислав.

Очите му се разшириха от удивление.

— Извинете — прошепна Регина. — Стана случайно.

— Случайно?

Той се усмихна. И прибави:

— Помислих, че съм си изцапал бузата. Или махнахте прашинка…

— Смятайте, че е имало прашинка.

Регина хвърли ръкавиците на пода.

— С вечерята ще се заема аз — заяви тя. — Мога ли да свърша и аз нещо за вас?

— Едва ли — отвърна Станислав, като отвори вътрешната врата. — Неразумно е. Ще ми бъде по-лесно сам да направя вечерята, отколкото да ви обяснявам кое къде е.

И, разбира се, той настоя на своето.

През нощта Регина дълго не можа да заспи.

Малката каюта — спалният отсек — сякаш плаваше по бурно море. Ако допреш длан до стената, ще усетиш как в нея се разбиват пясъчните вълни и вятърът. От горната койка се виждаше осветеният правоъгълник на вратата и ъгълът на масата, на която работеше Станислав. Ето че вдигна глава, докато прелистваше страницата, ръката му пооправи лампата. Ето че погледна към Регина — не я виждаше, не знаеше, че е срещнал очите й. Вслуша се дали спи. Да му се обади ли? Защо? А може би той ще се досети, ще дойде, ще й пожелае „лека нощ“, ако спусне ръка, ще докосне пръстите му… Той отново се обърна, придърпа към себе си спектрографа. Няма да дойде и да й пожелае лека нощ, нима това е прието за случаен гост, заблудил се чичако, който ще изчезне заедно с бурята? Последната мисъл внезапно ядоса Регина заради неравноправието на чувствата. „Не мисли глупости“, нареди си тя и се обърна към стената. Но докато заспа, се опитваше да си представя какво прави Станислав в същото време.

Събуди се късно. Станислав не я бе събудил.

— Наспахте ли се? — попита той, като чу, че скача от койката.

Зад илюминатора се носеше жълта мъгла. Кръглият часовник над работната маса показваше 11,34. Регина се задържа в жилищното помещение, като се мъчеше да си спомни къде е четката за коса — от всичко на този свят най-малко й се искаше да се появи пред Станислав разрошена, като кученце след сбиване. Но четката лежеше до мивката в другото помещение…

Широката ръка на Станислав се появи в отвора на вратата. Върху дланта му лежеше четката.

Станислав каза иззад вратата:

— Ще отида да разтребя шлюза. Ще се върна след десет минути. Дотогава да сте в пълен ред и готова да закусите. Ядете ли каша от грис?

— Ям! Обожавам я! — отвърна Регина, като взе четката и със сладостна безнадеждност разбра, че безумно, безнадеждно е влюбена в този учтив, студен човек…

 

 

— А после? — Стас запуши и Станислав, който не обичаше тютюневия дим, се закашля и го прогони пред лицето си.

— Живя при мен в кокошарника още два дена. По-точно два и половина.

— Бурята свърши?

— Не. Наблизо мина голям всъдеход. Отбиха се при нас и взеха Регина.

— И какво каза тя на сбогуване?

— Нищо. Учтиво се сбогува. Както е прието. Благодари ми за гостоприемството.

— И толкова?

— Беше ми сърдита.

— Защо?

— Струва ми се, дълбоко в себе си смяташе, че нарочно съм повикал всъдехода, за да се отърва от нея.

— А ти повика ли го?

— Не, нямам никаква вина в това. Но ако можех да го извикам, щях да го направя. Така че догадките й не бяха далеч от истината.

— Изплаши ли се?

— Беше ми жал за момичето.

— Тя не е момиче. Възрастен човек е. Дошло й е времето да се влюби. И ти си й попаднал. Не много красив, но напълно самостоятелен мъж, при това спасител. Не си проявил никаква инициатива — безотказен капан.

— Не се мъчи да се представяш за циник.

— Не, това не е цинизъм, братко. А констатация на факт. Напълно вероятно е, че ако те беше видяла тук, на Ваяле, тя щеше да те отмине и да не ти обърне никакво внимание. Тук мъже като нас има хиляди.

— Тя е била на Ваяле, израснала е на Земята. Но се влюби в мен.

— Вече те е забравила.

— Не.

Станислав извади едно писмо и го протегна към брат си.

Стас го разтвори и забеляза:

— Обикновен почерк.

— Работата не е в почерка — търпеливо заобяснява Станислав.

Стас небрежно прокара поглед по редовете, обърна листа от другата му страна — дали там също не беше написано нещо.

— Че какво — рече той накрая, — много трогателно.

— Само това ли ще кажеш?

— Какво друго? Не аз съм й внушил тези чувства.

— Шегуваш ли се?

— Не, говоря сериозно.

— Понякога не зная кога говориш сериозно и кога се шегуваш. Видях очите й, когато се сбогувахме. Тя пише искрено.

— Нито за миг не съм се усъмнил в това. Пък и не моите съмнения те тревожат.

— Не, не са те. Но ти се заклевам, че не съм направил нищо, за да…

— Я съблазниш ли?

— Този път се шегуваш.

— Шегувам се.

Станислав стана от креслото и отиде до прозореца. Там като купи сено се извисяваха небостъргачите на Ваяле, върху фона на голямото червено слънце като рой комари летяха флаери. Станислав доближи лице до стъклото, погледна надолу към пропастта на улицата.

— Слушай, брат — поде Стас. — Ти си безсилен да й помогнеш. Кълна ти се, ще мине месец, тя ще се утеши — млада е и ще забрави всичко. Нека не те мъчат угризения на съвестта. Повтарям ти — дошло й е времето да се влюби и ти си попаднал на пътя й.

— Не си я видял — отвърна Станислав. — Тя е много мила и умна. Искрена е. Много ми е жал за нея.

— Ако беше друг на твое място, щях да му предложа да се ожени.

— Отново се шегуваш?

Станислав се обърна рязко. Гъстите черни вежди се бяха слели в една начупена черна черта.

— Разсърди се, Цезаре — рече Стас. — Значи не си прав.

— Трябва да я видиш — настоя Станислав.

— Очаквах да ме помолиш.

Веждите на Стас се сляха в същата черна начупена линия. Същите сиви очи издържаха погледа на андроида в продължение на секунда, после се извърнаха, ръката с дълги, плоски пръсти потърси на масата кутията цигари.

— Не пуши — каза Станислав. — Не обичам пушенето. Вреди ми.

— Ти си наследил моите качества, но знаеш какво не ти достига, за да бъдеш човек?

— Зная. Чувал съм го. Недостатъци.

— Започвам да се повтарям.

— Да. Понякога се замислям за жестокостта на хората. Не, не на отделни индивиди, а на хората изобщо. Разбирам, че като създавате андроид, вие вървите по пътя на най-малкото съпротивление — максимално дублиране на оригинала. На забележителен, изключителен оригинал. И забравяте недостатъците. Забравяте, че аз не само съм непълноценен, но съм и толкова съвършен, че съзнавам непълноценността си. Отвращава ме щестлавието на биоконструкторите. Би трябвало да съм по-примитивен. Биоробот и толкова. Робот от думата работя.

— Станиславе, не се опитвай да бъдеш несправедлив към хората.

— Защо да съм несправедлив?

— Защото си човек.

— Андроид. Почти човек, при това без недостатъци.

— Добре, андроид. Вземи си писмото. Адресирано е до теб.

— Нима досега не разбра, че не е за мен, а за теб. Аз не мога да изпитвам любов…

— А мислил ли си колко близко до любовта е съжалението?

— Съжалението е функция на мозъка. То е достъпно дори за моя наполовина електронен мозък.

Стас загаси цигарата.

— Тя пише, че ще те чака…

— Да.

— Макар и за минута…

— Да.

— При входа на зоологическата градина…

— Да.

— А колко процента от филипиката ти против жестокостта на човечеството бяха театрално представление?

— Не повече от десет процента — усмихна се Станислав. — Не повече. И не се цупи, братко. Не те лъжа. Не ми се удава.

— А, все пак…

Станислав каза:

— Тя ще бъде там след десет минути. Едва ще успееш да стигнеш до зоологическата.

— Как всичко си изчислил — подметна Стас. — Аз нямаше да се справя.

— На теб не ти е нужно да принуждаваш своя оригинал да постъпва като човек.

— Как ще я позная?

— Тя сама ще те познае.

— Въпреки това?

— Сърцето ще ти подскаже.

— А твоето не ти ли подсказа?

— Не би могло. То е почти синтетично. Затова функционирам по-надеждно от теб. Как са бъбреците? Наболяват ли?

— Мъничко.

— Трансплантацията ще ти отнеме три дена.

— Нямам ги тези три дни.

— Ще те заменя. Следващата седмица съм свободен.

Стас облече якето си.

— Не — спря го Станислав и се приближи към него, — вземи моето.

— Опасяваш се, че няма да ме познае?

— Ще й бъде по-приятно да види мен… тоест теб в старото яке.

— Ей, че познавач на женските сърца!

Стас отвори вратата към коридора и спря.

— Слушай, а какво ще й кажа?

— Извини се, че си бил зает… ами измисли там нещо. Можеш дори да я накараш да се разочарова от нас. Само не я огорчавай.

— Жалиш ли я?

— Върви, върви. Ако бях на твое място, нямаше да се колебая.

— Регина?

— Да, да, Регина. Има светли коси, прави, светли…

Стас се отправи към асансьора.

Станислав седна в креслото, разсеяно извади една цигара от кутията. Погледа я, сякаш не можеше да съобрази какво да прави с нея, после я пъхна в уста и щракна запалката. Закашля се и натисна цигарата в пепелника.

— Пазете съставните части — измърмори той с някакъв чужд глас. — Не са ви дадени, за да си играете с тях.

Погледна часовника. Стас трябваше вече да е пред входа на зоологическата градина.

Станислав отново стана, отиде до прозореца, опря чело в стъклото и се вгледа надолу и вдясно към тъмната зеленина на парка. Сякаш можеше да познае някого, който се намираше на три километра. Естествено, не видя нищо. Върна се към масата, запали още една цигара и пое дима. А след като се изкашля, смукна още веднъж.

Край
Читателите на „Чичако в пустинята“ са прочели и: