Михаил Садовяну
Мястото, където нищо не се случи (1) (или молдовското градче през 1880 г.)

I

На 27 септември 1880 година времето беше приятно и господин Лай Кантакузин излезе с кабриолетчето си из полето на лов. Всичките му познати го видяха, когато минаваше по главната улица, поздравиха го бързо и с широки жестове и се спогледаха радостни.

Господин Некулай Кантакузин, доктор по право, завършил в Париж, потомък на византийските императори, имаше тази слабост да ходи на лов из твърде живописните околности на нашия средищен градец, да вземе въздух, както се изразяваше негова милост, и поборави със скъпата си пушка. Но никога нищо не удряше. Момчурлякът, който дремеше на капрата на кабриолета под върбовата сянка до някой извор, чуваше от време на време изстрели иззад ридовете или из долините, но вдигаше глава само когато чуеше наблизо джафкането на уродлив птичар, който, разбира се — какъв ужас! — не беше на неговия господар. Тогава виждаше в далечината заека да бяга край някоя нива. Понякога виждаше и господаря си да стои, заслонил очи с ръка, и да се възхищава отдалеч на бързината на зверчето. Конят изпръхтяваше, момчето отново задрямваше, а Кантакузин тръгваше пак да обикаля трънковите гъсталаци и синорите. Преметнал пушка през рамо, загънал сукнената пелерина на гърдите си, той крачеше бавно с наведена глава из пустошта и виждаше влака, който го връщаше в столицата на Франция, там, дето бе пропилял щастливата си младост и имота, наследен от баща му, великия ворник^[1] Йордаке, и от майка му, болярката Смаранда, родена Русет. А бягането на заека наистина напомняше скоростта на бърз влак. Господин Лай признаваше това му достойнство, усмихваше се и му прощаваше, задето не се съгласи да го застрелят и да падне окървавен и с изцъклени очи до някой бъзов храсталак. След известно време трепваше изплашен. Ято яребици излиташе с гръм от царевичака. Той не успяваше да вдигне пушката. Отлично дресираният Султан заемаше стойка, без която за един птичар не можеше да се каже, че е добре дресиран, и чакаше изстрела. Нито едно ловджийско куче от този край не беше овладяло тази научна дисциплина; всички други кучета се втурваха подир дивеча с възмутителна страст и много пъти попречваха на ловците да стрелят; но ловците все пак успяваха да стрелят и много рядко се случваше да не уцелят, макар кучетата им да бяха достойни за презрение, а пушките без никаква стойност. Господин Лай се възхищаваше от кучето си, милваше изпъкналото му чело и се надсмиваше на уплахата си. Но едно ято от шестнадесет яребици наистина може да изплаши и най-храбрия мъж. А кой би могъл да се усъмни в смелостта на Лай Кантакузин? Но тъкмо когато дивите птици го усещаха и дебнеха приближаването му, той имаше да разрешава един малък социологичен проблем. Лай Кантакузин имаше свои доста странни схващания по много въпроси, отнасящи се до хората, които го заобикаляха. Доброволно се бе съгласил да се погребе в този окръжен център на Северна Молдова, в родния си край и в бащината си къща; приемаше за разнообразие поста префект, когато консервативната партия дойдеше, винаги за кратко време, на власт; с примирение гледаше в огледалото как с всеки изминал ден косата му все повече побеляваше, но не се решаваше да оправдае големите надежди, които поколението, с което бе учил в Париж, бе вложило в него. Своите изключителни способности той запазваше за това посредствено занимание да изследва внимателно един образец на урбанистичен агломерат, изследване, което трябваше непременно да се напише и аргументира. Този образец на урбанистичен агломерат беше градецът, в който живееше, окръжно средище и търговски център на селското население в този край. Какво представлява едно такова молдовско градче, трябва непременно да се знае, защото утре вече няма да го има; всеки случай няма да бъде това, което е днес. Следователно трябва да се опише в една социологическа монография, за да послужи на утрешния историк. Този утрешен историк ще си поставя много въпроси и на някои от тях може би ще бъде в състояние да отговори, след като Лай Контакузин му внуши идеята да разглежда местните жители като рожби на собствената си земя, а днешните градища да ги отнася към старите явления на нашествията. Някога местните жители са се наричали траки, днес се наричат молдованци; те представляват един отделен свят и на края на този свят са разположени разновидните градчета, както някога са били разположени становете на варварите. Всички тези интересни наблюдения очакваха от години да бъдат превърнати в писани слова. От време на време господин Лай сменяше снопчетата бели листи, снабдяваше се с тънки пера и хубави моливи, но не успяваше да направи нищо друго, а само да излезе на лов в тихите есенни дни. В такива дни най-вече, когато из въздуха се носят паяжинки, той се връщаше към своите мечти и идеи. Така отминаваха не само есените, но и пролетите и неговото отношение към тоя толкова забележителен труд странно наподобяваше на ловджийските му експедиции.

Честичко изваждаше на писмената си маса една тетрадка, която той наричаше интимен дневник. В него си отбелязваше фрази, които имаше слабост да препрочита и да смята за поетични. Обмисляше ги и ги пишеше на френски. Много от тези мисли бяха отклик на неговите печални настроения, тоест на възрастта му. Мъчейки се да преодолее умората на годините, този изискан мъж често пъти предпочиташе твърде изтърканото средство — разговорите. „С приказки и въображение — бе отбелязал той някога — можеш да умреш по-леко.“

През този ден на 27 септември Кантакузин щеше да ходи на лов с приятели. Беше им дал среща в Царна маре. И сега спря кабриолетчето в една долчинка на подходяща сянка, предаде коня на грижата на Костаке, момчурляка с каскет и куртка, нагласи върху себе си ловджийските си принадлежности и повика Султан.

— Ела тук, дългът те зове! — каза той на кучето. — Не скитай безцелно! Къде ти е мястото?

Султан му отговори с интелигентен поглед и щом ловецът тръгна, той го последва.

— Отлично — одобри господин Лай.

Чу се изстрел. Птичарят трепна и отскочи настрани.

— Стой на мястото си! — заповяда стопанинът му.

Султан се върна на мястото си, като скимтеше тихичко и с известно раздразнение.

— Имай търпение — посъветва го ловецът, — всяко нещо идва с времето си. Да видим къде са нашите хора. И те са нетърпеливи като теб. Не благоволиха да ме чакат. Като че ли няма достатъчно дивеч в Царна маре и аз ще им избия всички зайци. Ако се допитат до своите и до моите спомени, ще видят, че опасенията им са съвсем неоснователни.

Султан въздъхна отново.

Ловецът излезе на една рътлина и видя редуващи се ечемичени стърнища и царевичаци. В една долчинка имаше горичка. От гъсталака в долния й край започваха мочурливи места с храсталаци. В дъното по превала на изток се чернееха житни угари; после се ширеха трънясали места, в които спокойно можеха да живеят и вълци. Двамата ловци, на които щеше да бъде дружина, се спущаха към мочурливите храсталаци. Бяха наблизо и едва започваха лова. Господин Лай с учудване видя заека, по който бяха стреляли. Но не го видя да се откроява в далечината с изправени уши, а на хълбока на единия си другар.

— Странно! Значи, ударил го е — каза той на Султан.

Другарите му махнаха със смачканите си шапки, без обаче да продумат. Лай Кантакузин им отговори учтиво.

Изведнъж разбра техния стратегически план. Най-напред се спущат по дола, за да преровят с кучетата шубраците и тръстиките. Майстор в тази работа е най-вече Султан. Заповядаш ли му, веднага отива. Но ако не му заповядаш, стои до краката на господаря си. А копоите на двамата му другари тършуват съвсем недисциплинирано и наслуки. След като претърсят тези ниски места, откъдето могат да изскочат бекаси, и тримата поемат към превала, претърсвайки ту стърнища, ту царевичаци, докато стигнат угарите и буренясалите прелози. Там без всякакво съмнение ще намерят зайци.

— Най-напред ще тръгнем надолу и после ще се изкачим в буренака — извиси той глас. Много му беше приятно да говори с напевен глас в есенната ведрина.

Двамината му другари му направиха знак да бъде спокоен. Потвърдиха натъртено с глава: „Да, да“ — без да проронят дума.

— Странно! — за втори път рече Кантакузин и тръгна към тях.

Но в тоя момент забеляза, че Султан се е спрял и стои неподвижен като камък. Не свари да му се възхити, защото заекът изскочи от откритото място на пет разкрача от тях и хукна нагоре. Господин Лай отметна настрана полите на пелерината си, отвори пушката и затърси в патрондаша си патрони. Около него се вдигна страшна врява. Лошо възпитаните копои на другарите му също се втурнаха нагоре в луд бяг, решили изведнъж да ловуват за своя сметка. Господарите им закрещяха и взеха да ги ругаят и да ги викат да се върнат. Но те се носеха и лаеха като истински копои, абсолютно нечувствителни към всяка реторика, докато господин Лай още веднъж оцени с нежни думи и милувки Султан, който стоеше, сложил муцуна върху лапите си в стойка, изпълнена по най-точните английски правила. Другите „дангалаци“, както ги наричаха на присмех ловците, се завърнаха запъхтени, изплезили език цял лакът. Получиха ритници и удари с камшик, търколиха се със скимтене в пръстта, после отново тръгнаха да търсят дивеч, като душеха упорито.

Единият от ловците, този, който имаше басов глас и ругаеше по-цветисто, беше побелял човек със симпатична външност, макар и твърде широкоплещест и склонен към затлъстяване. Той посрещна кучето си с ритници и Кантакузин си обеща да му направи забележка, подходяща за такива пристъпи на грубост. Другият беше висок и тънък. „Твърде висок — забеляза в себе си господин Лай. — Щом влезе в царевичната нива, изглежда като да е яхнал кон. Има дълъг камшик, с който замахва чак до небето и стига клетия копой, където и да се намира.“

Плещестият беше Иримия Оргак, собственик на тези места, майор от запаса, герой от войната с турците. Най-симпатичният човек в града и най-добрият другар във веселбите.

— Ловец… хм! И тъй, и тъй… оцени го с добри чувства Кантакузин.

Другият, капитан Катарама, „беше най-бележитата пушка“ в тоя край. Беше човек с лениви движения. Едва-едва повдигаше пушката за прицел, преди да се реши да дръпне спусъка, сякаш отправяше специална ругатня към заека. Но всичко беше само привидно. Заекът, пъдпъдъкът, бекасът, яребицата, какъвто и да беше дивечът, той непременно попадаше точно в определеното време в обсега на неговата пушка. Не даваше оценки, не разказваше приказки; слушаше с тъжно лице какво разправят другите, чудеше се и бършеше запотената си лисина; но най-вече имаше такта и умението да намира съвсем подходящи обяснения за всички погрешни изстрели на принца. За него, селяшкия син, Кантакузин си остана принц, а господин Лай приемаше с удоволствие това титулуване, макар много често да твърдеше, че не признава друго благородство освен благородството на характера и на интелекта. След като го наречеше принц и почтително изложеше мотивите, поради които заекът бе успял да премине хълма, Катарама си спомняше за три също такива случаи, станали с него, когато и той бил пропуснал дивеча.

Кантакузин му беше признателен за тактичността и с удоволствие го канеше понякога у дома си на гуляй, което впрочем ставаше твърде рядко и с много малко гости.

Когато се спускаха надолу към горичката, слънцето вече клонеше към заник и откъм града, пръснат по другия склон, отвъд река Кощила и яза, се понесе нежният камбанен звън на четирите църкви. Кантакузин погледна към тоя незначителен и сив урбанистичен агломерат, както наричаше той града, който нямаше ни стил, ни план, ни собствен облик, и го презря за стотен път точно в момента, когато бекасът шумно излетя от края на елшака.

— Стреляйте, принце! — извика капитан Агапие Катарама.

Кантакузин се засмя, преценявайки, че птицата се е отдалечила твърде много. Даже махна с ръка в знак на благороден отказ, когато дългунът се изправи над царевичака и с бавни движения вдигна пушката до очите си.

— Бъдете така добър, принце — промълви след това Агапие скромно, — бъдете така добър и заповядайте на Султан да донесе падналия бекас. Ваш беше. Дължите ми един патрон.

— Тогава, капитане, бъдете така любезен да дойдете след осем дни, смятано от днес, на обед у мене, за да го изядем задружно — отговори Кантакузин. — Моята готвачка познава вкуса ви и знае как да го приготви. Трябва ни още един, за да можем да поканим и майор Иримия Ортак.

— Господ има грижа за нас, както и за своите бекаси… — промълви капитан Катарама с тъжния си глас. — Признавам, принце, че не съм виждал в живота си по-съвършено куче. Я го погледнете как носи дивеча. Държи го само за едното крило, и то едва-едва, за да не го повреди, и сякаш ни се усмихва.

— Остави го!

Султан сложи дивеча в краката на Кантакузин, който благосклонно приемаше изпълнените с възхищение похвали на другарите си, като че ли се отнасяха лично за него. После птичарят изведнъж обърна муцуна настрани и се вцепени в малко смешна стойка.

Господин Лай попита в недоумение:

— Какво има?

— Трябва да е ешът — тихо му обърна внимание Катарама…

Вторият бекас вече се бе издигнал и летеше прикрито под дърветата на дъбравата. Ортак стреля бързо два пъти, но не улучи. Когато Катарама разбра, че принцът пак има намерение да се откаже, сложи край на епизода с един-единствен изстрел, а Кантакузин изпрати Султан да донесе и втория бекас.

— Приятно ми е да поканя и майор Ортак на насрочения обед — добави любезно той.

После махна приятелски с ръка към двамата се другари, прибра и втората птица в чантата си и извади табакерата да си свие цигара. Агапие и Иримие се почувствуваха и те задължени да запушат от този ароматичен тютюн, който приятелят им си доставяше в специални кутии от Букурещ.

След като запалиха, господин Кантакузин зачака полагаемите му се похвали. После обяви изпълнението на бойния план, който бе разбрал и одобрил още от първия момент.

— Тук направихме, каквото можахме — обясни той. — Зайци вероятно ще намерим в прелога по хълма.

— Със зайците работата е особена — измърмори Катарама.

— Защо да е особена работата? — с усмивка запита господин Лай.

Продължаваше да гледа с възхищение неизмеримо дългата снага на другаря си. Катарама бе все още млад човек, но плешив и прегърбен и ходеше със сплескана шапка. А господин Лай въпреки четиридесет и осемте си години имаше пъргавостта на челика и между побелелите му слепоочия светеха живи остри очи. И все пак това бяха очи, които гледаха повече навътре в себе си, водени не от грубите взаимоотношения на живота, а от нещо друго.

— Защо да е особена работата със зайците?

— Особена е, принце, защото човек никога не знае откъде ще изскочи заекът.

— Възможно е — съгласи се Кантакузин. — Но ние тук сме трима души, които разсъждават; както и три кучета, които душат. Свихме си цигари, запалихме ги и сега пушим. Поприказвахме си. Кучетата обикаляха през това време около нас. Да смятаме, че заекът сега седи в кресло и се забавлява, като ни гледа през очила, струва ми се, е рисковано. На вас не ви ли се струва рисковано?

— Струва ми се — съгласи се капитан Агапие. — За да докажа, че съм искрен, ето; ще преметна пушката през рамо. Но вас ви моля да бъдете внимателен, защото зверчето ще изскочи изпод краката ви.

Катарама подхвърли лениво, както му беше навик това толкова необикновено съобщение, но Кантакузин от изумление помисли за миг, че трябва да захвърли пушката и да вдигне към очите си цигарата. Успя обаче да се овладее и захвърли цигарата. Заекът бягаше покрай един синор.

— Най-напред трябва да го напсувате наум… — посъветва го Агапие. — Сетне да се прицелите пред муцуната му.

Кантакузин се развесели от тези мъдри думи, но се отказа от грубата словесност като недостойна за едно име с герб и за един доктор по право, завършил в Париж; а майор Ортак, въпреки че бе решил в себе си да бъде спокоен и с изострено внимание, не свари да захвърли цигарата си и да снеме пушката от рамото си. Прекрасната английска пушка на господин Лай даде очаквания резултат от огромно разстояние.

Майорът и капитанът останаха със зинали уста.

— Ето, това се казва пушка… — измърмори Агапие. — И какъв майсторски удар! Заекът се преметна презглава и замря под бъзака.

Заекът наистина се бе преметнал и бе паднал под бъзака също като в ловджийските блянове, които Кантакузин от толкова години лелееше в есенните дни, когато вървеше покрай нивите и стърнищата. Досега ги бе лелеял за удоволствие; сега в него разцъфтя радостта от сбъдването им. Изведнъж се почувствува сигурен в себе си, като че ли се бе преместил на друга плоскост на живота.

Разбира се, крехкият инструмент, който държеше в ръка, всякога бе имал тази сила, но му бяха необходими специални обстоятелства, за да я прояви. Той едва сега се бе нагодил към него и към околната природа и бе навършил чудото. Едва сега доказа, че е истински „Босуъл“ и наведнъж си изплати парите.

— Вие разбирате ли — обърна се той към другарите си, — разбирате ли вие, че това е като една нова младост? Досега се съмнявах в самия себе си. Сега вече не се съмнявам. Аз и моята пушка едва сега сключихме съюз.

Мъчеше се да им обясни с думи и възклицания това, което не можеше да обясни. Чувствуваше как в него се надигат скрити сили и възможности. Агапие Катарама и Ортак го слушаха с твърде напрегнато внимание и от време на време се споглеждаха, констатирайки и двамата безмълвно, че на принца му хлопа едната дъска. Хлопа му една дъска, и то в най-хубавата част от неговото същество. Интелигентен е, културен, изискан, но му хлопа едната дъска. Нищо. В замяна на това пък има хубав тютюн.

— Заповядайте, господа, свийте си цигари. Защо да не кажа, че съм радостен от тази случка? Признавам ви, много съм радостен! Това е моят трети заек, ударен от съвсем необикновено разстояние, както виждате. По-право казано, вторият.

Агапие още се чудеше. Наистина разстоянието беше изключително голямо.

„Независимо от разстоянието — добави той на себе си, — Султан трябва да е много по-учуден от нас.“

Но Султан не изглеждаше по-учуден от друг път. Донесе заека в краката на господаря си, убеден, че всичко се дължи на него и че пушката няма никаква заслуга. Давайки възможност на другарите си да се възхищават на кучето колкото си искат, господин Лай се обърна към слънцето и го видя да сипе златна мъгла над града. Не полъхваше никакъв ветрец. Далече, в неподвижното огледало на яза, се отразяваше едно лазурно небе, разкриващо се като нов хоризонт на някакъв омагьосан остров от друг свят. Кантакузин си помисли, че изживява един неповторим час от живота си, един изключително нежен миг, преходен като всички радости. Без да съзнава добре защо, пожела да има до себе си някого. Без съмнение жена. Но нито една от тези, които бе обичал без плам по време на твърде вялата си младост. Дори и последната си приятелка: интелигентната, капризна и малко смешна госпожа Арджинтар, съпругата на генерала. Тя беше доста интересно същество, на което сякаш не смееше да повдигне булото. Все още я желаеше непозната по много причини. Странен му се виждаше самият факт, че неговото вътрешно чувство бе създало тази неясна илюзорна сянка.

— Вие, господа, все още ли държите да отидете на прелога на хълма? — запита той изведнъж с уморен глас.

— Ама как, принце, вие няма ли да дойдете с нас?

Кантакузин въздъхна.

— Трябва да се върна по-рано в града.

Двамата ловци се спогледаха.

— Но непременно трябва да отпразнуваме това изключително събитие — добави той с добродушен смях, — защото, да ви призная самата истина, то е първото.

— Не е възможно! — уплашено извика майор Ортак.

— Възможно е — съгласи се Агапие. — Защо да не е възможно? Първото е, но не и последното.

Кантакузин погледна с благородство и признателност най-високия в света човек. Застанал срещу слънцето, главата му стигаше чак до небето.

— Значи, драги мои господа — завърши той, — очаквам ви у дома си веднага щом се върнете.

Извади патроните, преметна пушката през рамо и се канеше вече да тръгне към долчинката, дето беше кабриолетът, когато чу Агапие Катарама да кашля зад него. Двамата му другари се бяха приближили за миг един до друг, за да се посъветват. Майорът, свел чело до рамото на Агапие, а Агапие наклонил глава към майора.

— Има ли още нещо? — запита господин Лай.

— Има… — отговори капитанът. — Ние първо на първо ще се отбием в една благословена кръчма. С ваше разрешение, принце, защото се връщаме зажаднели и прашни. Моля ви се, не се сърдете! У вас се чувствуваме май неудобно… Имаме си и ние едно първокласно заведение и стаичка, където сме си сами…

— Имате ли си такова нещо? — засмя се Кантакузин. — Струва ми се, че и на мен ми е известно това прочуто място.

— Да, принце, мястото се нарича „Седемте момичета“. Виното е хубаво, флейката на скара е още по-хубава, а госпожица Ципра би страдала извънредно много, ако не види майор Ортак. Между тях се е завързала нечувана любов.

Кантакузин се смееше. Смееше се с удоволствие, защото всичко в тоя час беше хубаво. Знаеше мястото за развлечения на мъжкия елит на града, познаваше не само госпожица Ципра, но и нейните сестри, шест на брой, всичките гъстовежди, с черни очи и черни като гарван коси. Приличаха си не само по това, че бяха сестри, но и по еднакво силния парфюм от мускатово дърво, в който смътно се долавяше и миризма на газ. При други обстоятелства той безспорно би сбърчил тънкия си нос на такова едно предложение, но от няколко минути бе вече окончателно навлязъл в категорията на ловците и бе задължен да се съгласи с тяхното място на събиране.

— Добре, може и аз да дойда — заяви той, — във всеки случай ще ми доставите удоволствие да пиете кафе у мен.