Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maigret et l’indicateur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
4040

Издание:

Жорж Сименон

Мегре и доносникът

БИБЛИОТЕКА БЕЗСЪНИЕ №1

Превод от френски Евгения Грекова. Редактор и коректор Васил Пекунов. Макет Кънчо Кънев. Код Клуб’90 5637 — … — 90. Изд. №1.

Първо издание; формат 32/84/108; печ. коли 7; изд. коли 5,88.

Печат — ДФ „Абагар“ — печатница В. Търново, януари 1991 г.

Цена 3,00 лв.

КЛУБ’90 София, 1990

 

Georges Simenon, 1971

Евгения Грекова, превод, 1990

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 1

КОГАТО ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪННА и Мегре показа досадата си, измърморвайки нещо, той нямаше и най-малка представа колко може да е часът. Не се сети да погледне будилника. Събуждаше се от тежък сън и все още усещаше някаква тежест върху гърдите си. Тръгна към телефона бос, като сомнамбул.

— Ало…

Не си даваше сметка, че не той, а жена му е запалила една от нощните лампи.

— Вие ли сте, шефе?

Не можа да го познае веднага по гласа.

— Тук е Люка… Нощна смяна съм… Обадиха ми се от XVІІІ-ти полицейски участък…

— Какво има?

— Намерили са тялото на убит мъж на тротоара на авеню „Жюно“…

Това беше на самия връх на Монмартр, недалеч от площад „Дю Тертр“

— Обаждам ви се заради самоличността на мъртвия. Става въпрос за Морис Марсия, собственика на ресторант „Дьо ла Сардин“…

Типично парижки ресторант, на улица „Фонтен“.

— Какво е правел на авеню „Жюно“?

— Като че ли не е бил убит на това място. На пръв поглед изглежда, че по-скоро е бил оставен там, след като вече е бил мъртъв…

— Тръгвам…

— Искате ли да ви изпратя кола?

— Да…

Г-жа Мегре, все още в леглото си, не беше откъсвала поглед от него, но сега ставаше и търсеше пантофите си с пръстите на краката си.

— Ще ти направя чаша кафе…

Всичко това се случваше в много неподходяща вечер или по-скоро в прекалено хубава вечер. Беше ред на семейство Мегре да посрещне у дома си семейство Пардон. Между тях съществуваше негласно споразумение, затвърдило се с течение на годините.

Веднъж в месеца доктор Пардон и жена му канеха на вечеря семейство Мегре в апартамента си на булевард „Волтер“. Две седмици по-късно беше техен ред да дойдат на вечеря на булевард „Ришар-Льоноар“.

Жените използваха тази възможност, за да слагат голяма трапеза, да си разменят рецепти за ястия, докато мъжете си приказваха лениво, пийвайки си сливова от Елзас или малиновка.

Тази вечер вечерята беше изключително добра. Г-жа Мегре бе приготвила печени млади токачки, а полицейският комисар бе слязъл до мазето да донесе една от последните бутилки отлежало вино „Шато Ньоф дю Пап“, от което беше купил цяла каса на търг, минавайки по улица „Друо“.

Виното беше изключително и двамата мъже не оставиха нито капка. Колко ли на брой малки чашки сливова бяха изпили след това? Във всеки случай в два часа сутринта, след като беше събуден внезапно, Мегре не се чувстваше добре.

Познаваше добре Морис Марсия. Цял Париж го познаваше. Още като обикновен инспектор на Мегре му се беше случвало да разпитва в канцеларията си този човек, който по онова време все още не беше уважавана личност.

По-късно от време на време беше ходил заедно с г-жа Мегре да вечеря на улица „Фонтен“, където кухнята беше първокласна.

Тя му донесе чашата с кафе, когато вече беше почти облечен.

— Нещо важно ли е?

— Може би ще се вдигне шум около него.

— Някой познат ли?

— Г-н Морис, както го наричат всички. Морис Марсия.

— От ресторант „Сардината“ ли?

Той потвърди с глава.

— Убили ли са го?

— Така изглежда… По-добре ще бъде да отида да хвърля един поглед…

Изпи кафето си на малки глътки, напълни си една лула. След това открехна прозореца, за да види какво е времето навън. Продължаваше да пада толкова ситен, бавен дъждец, че беше невидим освен в сиянието на уличните фенери.

— Ще си вземеш ли шлифера?

— Няма смисъл… Много е топло…

Бе едва май, един чудесен месец май. Буря беше развалила времето и бе останало само нещо като ситен дъждец, който продължаваше вече двадесет и четири часа.

— До скоро…

— Знаеш ли, твоите токачки бяха чудесни…

— Не бяха ли прекалено тежки?… На този въпрос той предпочете да не отговори, тъй като още му тежаха на стомаха.

Малка черна кола го чакаше пред вратата.

— Карай на авеню „Жюно“…

— Кой номер?

— Сигурно ще видите там събрани хора…

Улиците бяха като лакирани и изглеждаха черни. Нямаше почти никакво движение. Трябваха им само няколко минути, за да стигнат до Монмартр, но не онзи Монмартр на нощните локали и туристите. Авеню „Жюно“ беше някак си настрана от това движение, особено както бе оградена от вилите, които артистите, направили своя дебют в Монмартр и останали му верни, си бяха построили там, след като бяха достигнали до успеха.

По десния тротоар имаше навалица и въпреки късния час светеха прозорци. До тях стояха облегнати хора във вечерно облекло.

Полицейският комисар от квартала вече беше пристигнал. Един дребен и плах човечец, който се втурна към Мегре.

— Радвам се, че сте тук, господин дивизионен… Около тази история сигурно ще се вдигне шум…

— Сигурен ли сте в неговата самоличност?

— Ето портфейла му…

Той му подаваше портфейл от черна крокодилска кожа, в който имаше само личен паспорт, шофьорска книжка и лист от тефтерче, където бяха написани няколко телефонни номера.

— Пари няма ли?

— Цяла пачка банкноти, три или четири хиляди франка, не съм ги броил. В страничния джоб.

— Нямаше ли оръжие?

— Револвер „Смит и Уесън“, който не е използуван наскоро…

Мегре се приближи до тялото и изпита някакво странно чувство, като гледаше така отгоре г-н Морис. Той беше облечен в смокинг, както обикновено вечер, и върху нагръдника на ризата му се разстилаше широко кърваво петно.

— Някакви следи по тротоара?

— Няма нищо.

— Кой откри тялото?…

— Аз — произнесе тих глас зад него.

Това бе старец, чиито бели коси образуваха нещо като ореол над главата му. Мегре имаше чувството, че разпознава в негово лице доста известен художник, обаче не можеше да открие името му в паметта си.

— Живея във вилата точно отсреща… Нощем често се събуждам и трудно заспивам отново…

Беше облечен в пижама, върху която бе навлякъл стар шлифер. На краката си носеше червени пантофи.

— В такива случаи заставам на прозореца и гледам навън. Авеню „Жюно“ е спокойна, безлюдна. Практически по нея не минават коли… Изненадах се, като видях нещо черно и бяло на тротоара и слязох да видя… Обадих се в полицейския участък… Полицаите пристигнаха с кола с пусната сирена и по всички прозорци се появиха любопитни…

Около двадесетина от тях се бяха събрали да видят трупа, както и малка групичка служебни лица, минувачи, съседи във вечерно облекло. Един лекар от квартала обясняваше:

— Нямам повече работа тук… Кълна ви се, наистина е мъртъв… Останалото е работа вече на съдебния лекар…

— Обадих му се по телефона — съобщи полицейският комисар. — Съобщих и на прокуратурата…

Наистина, един заместник-прокурор тъкмо слизаше от колата, придружен от секретаря си. Учуди се, че Мегре се намира на местопроизшествието.

— Смятате ли, че случаят е от значение?

— Опасявам се, че да… Познавате ли Морис Марсия?

— Не.

— Никога ли не сте ходили да вечеряте в „Сардината“?

— Не.

Трябваше да му обясни, че там можеш да срещнеш както безделници от висша класа, така и хора от висшето общество и артисти.

— Доктор Бурде, съдебният лекар, който сега заемаше мястото на доктор Пол, слизаше в този момент от едно такси. Мърморейки, ръкувайки се разсеяно, той подхвърли на Мегре:

— Я виж! И вие ли сте тук!…

Наведе се над тялото, разгледа раната, като си светеше с електрическо фенерче, което извади от чантата си.

— Само един куршум, ако не се лъжа, но от пистолет с голям калибър и изстрелян почти от упор…

— В колко часа е настъпила смъртта?

— Ако е бил докаран тук веднага, престъплението вероятно е било извършено около полунощ… Да речем — между полунощ и един часа сутринта… Ще ви кажа нещо повече след аутопсията…

Мегре се приближи до Велиар, криминален инспектор от XVIII-и полицейски участък, който стоеше скромно настрана.

— Познавахте ли г-н Морис?

— Да, по име и на външен вид…

— В квартала ли живее?

— Мисля, че живее в ІX-и район… Откъм улица „Балю“…

— Да е имал някаква любовница тук наоколо?

Наистина, странно беше да дойдеш от друг квартал, носейки някакъв мъртвец, за да го оставиш тук, на мирната улица „Жюно“.

— Мисля, че щях да чуя да се говори за това… Ако някой е в течение, това сигурно е инспектор Луи от ІХ-и полицейски участък, който познава като петте си пръста околностите на площад „Пигал“.

Мегре вече беше стиснал ръка на неколцина наоколо и тъкмо влизаше в малката черна кола, когато пристигна един журналист, висок червенокос човек с разчорлени коси…

— Господин Мегре…

— Не сега… Обърнете се към полицейския инспектор или към полицейския комисар…

И подхвърли на своя шофьор:

— Карай на улица „Балю“…

Без да мисли, бе задържал паспорта на мъртвия и сега добави, след като бе погледнал в него:

— Номер 21, Б…

Бе доста просторна, подобна на много други по улицата частна къща, която бе трансформирана в сграда под наем. Вдясно от портала, сред останалите, имаше медна табелка с името на зъболекар и означението „2-и етаж“. На третия живееше невролог.

Звъненето разбуди портиерката.

— Г-н Морис Марсия, ако обичате?

— Г-н Морис никога не си е вкъщи по това време. Не по-рано от четири часа сутринта.

— А г-жа Марсия?

— Мисля, че се е прибрала. Съмнявам се да ви приеме. Опитайте все пак, ако е много важно. На първия етаж, лявата врата. Целият етаж е техен, дясната врата обаче е зазидана.

Стълбището беше широко, покрито с дебел килим. Стените бяха от жълтеникав мрамор. Нямаше никакъв надпис върху лявата врата и Мегре натисна звънеца.

Най-напред цареше тишина. Той отново позвъни и най-сетне отвътре се чуха стъпки. Зад вратата един заспал женски глас попита:

— Какво има?

— Тук е комисарят Мегре.

— Съпругът ми не е вкъщи. Проверете в ресторанта, на улица „Фонтен“.

— И там го няма.

— Ходихте ли там?

— Не, обаче зная, че го няма.

— Почакайте една секунда, да си наметна пеньоара…

Когато отвори, беше облечена в пеньоар в златистожълто, върху нощница от бяла коприна. Беше млада, много по-млада от съпруга си, който беше с няколко години по-възрастен от Мегре, на около шестдесет или шестдесет и две. Тя го гледаше безразлично, с леко любопитство.

— Защо търсите съпруга ми по това време?

Беше висока, светлоруса, с тънко и гъвкаво тяло на манекен или на кабаретна танцьорка. Имаше най-много тридесет години.

— Влезте…

Тя отвори вратата на обширен салон, като запали вътре осветлението.

— Кога видяхте съпруга си за последен път?

— Към осем часа, както обикновено, когато той тръгна за улица „Фонтен“.

— С кола ли беше?

— Разбира се, че не, това е на петстотин метра оттук.

— Никога ли не взема колата, за да отиде дотам?

— Само когато вали проливен дъжд…

— Случва ли ви се да го придружавате?

— Не.

— Защо?

— Защото там не ми е мястото. Какво да правя там?

— Така че прекарвате всичките си вечери тук, така ли?

Беше като че ли изненадана от тези въпроси, обаче не се впускаше в подробности. Не проявяваше и много голямо любопитство.

— Почти всички. Случва ми се понякога да отида на кино, както на всички хора.

— Не минавате ли да му кажете „добър вечер“ понякога?

— Не.

— Ходихте ли на кино тази вечер?

— Не.

— Излизахте ли?

— Не… Освен да разходя кучето… Тъй като валеше, останах навън само няколко минути…

— Към колко часа се прибрахте?

— Може би към единадесет? Може би малко по-късно…

— Не срещнахте ли някого, когото познавате?

— Не… Какъв е смисълът на тези въпроси и защо се интересувате как съм прекарала времето си тази вечер?

— Съпругът ви е починал…

Тя облещи очи. Бяха светлосини, доста вълнуващи. В същото време отвори уста, като че ли за да изкрещи, обаче гърлото й се сви и тя посегна с ръка към гърдите си. Потърси кърпичка в джоба на пеньоара и покри с нея лицето си.

Мегре чакаше неподвижно, седнал в един неудобен фотьойл в стил „Луи Петнадесети“.

— Нещо със сърцето ли? — попита тя най-сетне, като мачкаше кърпичката на топка.

— Какво искате да кажете?

— Той предпочиташе да не се говори за това, обаче имаше сърдечно заболяване и посещаваше доктор Жарден…

— Не е умрял от сърдечна слабост… Бил е убит…

— Къде?

— Не зная… Тялото му е било пренесено след това на улица „Жюно“ и хвърлено на тротоара…

— Това е невъзможно… Той нямаше врагове…

— Би трябвало да смятаме, че е имал поне един, тъй като е бил убит…

Тя се изправи, поуспокоена.

— Къде се намира той сега?

— В съдебно-медицинския институт…

— Искате да кажете, че ще…

— Ще направят аутопсия, да… Това е неизбежно…

Малко бяло кученце се приближи лениво откъм дъното на коридора и се отри в краката на господарката си, която като че ли не го забеляза.

— Какво казват хората от ресторанта?

— Още не съм ходил там. Какво могат да кажат?

— Защо е напуснал „Сардината“ толкова рано. Винаги остава последен там и именно той затваря ресторанта, преди да провери касата…

— Работила ли сте там?

— Не, това е обикновен ресторант. Няма танцови номера или песни…

— Била сте танцьорка, така ли?

— Да.

— Вече не танцувате ли?

— Не, откакто съм омъжена.

— От колко време сте омъжена?

— От четири години…

— Къде се запознахте с него?

— В „Сардината“… Бях танцьорка в „Канари“… Когато не затваряхме много късно, понякога ми се случваше да отида да хапна нещо там…

— Така ли ви забеляза той?

— Да.

— Бяхте ли и „компаньонка“ в същото време?

Тя трепна.

— Зависи какво разбирате под тази дума. Когато някой клиент ни канеше, не отказвахме да изпием някоя бутилка шампанско с него, но с това всичко свършваше…

— Имахте ли любовник?

— Защо ми задавате този въпрос?

— Защото се опитвам да открия кой би могъл да има нещо против съпруга ви…

— Нямах любовник, когато го срещнах…

— Той беше ли ревнив?

— Много…

— А вие?

— Не смятате ли, господин комисар, че този разпит става непристоен в момент, когато една жена току-що е научила за смъртта на съпруга си?

— Имате ли лична лека кола?

— Морис ми подари наскоро една „Алфа-Ромео“.

— А той? Каква кола имаше?

— „Бентли“.

— Той ли я караше?

— Имаше шофьор, но му се случваше да кара сам.

— Извинявам се, че бях толкова неприятен; такава ми е професията, за съжаление…

Той стана с въздишка. Тишина цареше в големия салон, центърът на който бе покрит с разкошен китайски килим. Тя го поведе към вратата.

— През идващите дни вероятно ще имам други въпроси към вас. Предпочитате ли да ви повикам на „Ке де’з Орфевр“ или да дойда да ви видя тук?…

— По-добре тук…

— Благодаря ви…

Тя му отвърна със сухо „довиждане“.

Все още усещаше смущения в стомаха си, главата му тежеше.

— Карай в „Сардината“, на улица „Фонтен“…

Пред ресторанта все още имаше няколко луксозни коли и портиер в ливрея ходеше напред-назад по тротоара. Мегре влезе и вдъхна свежия въздух, тъй като залата беше с климатична инсталация.

Един салонен управител, когото познаваше добре, Раул Комита, се втурна към него.

— Желаете ли маса, господин Мегре?

— Не.

— Ако желаете да видите шефа, него го няма… Салонният беше плешив и лицето му имаше болезнен вид.

— Това се случва рядко, нали? — забеляза Мегре.

— Практически никога…

* * *

В просторния ресторант имаше двадесет или двадесет и пет маси. Таванът представляваше имитация на гредоред, стените бяха покрити до три четвърти от височината си с дъски от стар дъб. Всичко беше тежко, скъпо, без повечето от онези грешки, които почти във всички случаи съпътствуват „селския“ стил.

Три часът вече минаваше. Бяха останали само десетина души, артисти и особено художници, които спокойно си вечеряха.

— В колко часа си тръгна Марсия?

— Не бих могъл да ви кажа точно, но трябва да е било около полунощ.

— Това не ви ли изненада?

— О, да!… Не знам дали това се е случвало дори три или четири пъти през всичките тези двадесет години. Впрочем, вие го познавате. Много пъти съм ви сервирал, на вас и съпругата ви. Той винаги е със смокинг с ръце на гърба. Той изглежда така, като че ли не се движи, обаче вижда всичко; ние мислим, че е в залата, а той вече е в кухнята или в канцеларията си…

— Съобщи ли ви, че ще се върне?

— Само промърмори „до скоро“. Бяхме близо до гардероба. Ивон му подаде шапката. Напомних му, че вали дъжд и го посъветвах да си вземе шлифера, който видях да виси на една от закачалките.

„Няма смисъл… Не отивам далеч…“

— Изглеждаше ли загрижен?

— Трудно беше да се разбере по лицето му.

— Ядосан ли беше?

— Не, разбира се.

— Не са ли му се обаждали малко преди да тръгне?

— Трябва да попитаме на касата. Всички разговори минават през касиерката… Обаче… кажете ми… защо ми задавате тези въпроси?…

— Защото са го застреляли с пистолет и е бил намерен на тротоара на авеню „Жюно“…

Чертите на лицето на салонния управител застинаха, а долната му устна леко затрепери.

— Това е невъзможно… — промърмори той на себе си. — Кой е могъл да направи това?… Не знам той да е имал някакъв неприятел… Всъщност, беше добър човек, много приятен, много горд от своя успех… Сбиване ли е имало?

— Не, бил е убит другаде и са го пренесли до авеню „Жюно“, по всяка вероятност с лека кола… Нали ми казахте, че е бил със шапка, когато е излизал?

— Да.

На авеню „Жюно“ нямаше никаква шапка на земята.

— Искам да задам няколко въпроса на касиерката.

Салонният се втурна към една маса, където клиентите искаха сметката. Тя беше готова и той я постави в една чиния, наполовина покрита със салфетка.

Касиерката беше дребна брюнетка, слабичка, с хубави черни очи.

— Аз съм комисарят Мегре…

— Зная…

— Безсмислено е повече да го крия — вашият шеф е бил току-що убит…

— Значи затова имахте такъв заговорнически вид двамата с Раул… Направо ми се подкосиха краката… Преди малко той стоеше точно тук, където сте вие…

— Не му ли се обадиха по телефона?

— Само веднъж, няколко минути преди да тръгне.

— Мъж ли беше или жена?

— И аз точно за това се чудех. Можеше да бъде и едното, и другото — или мъж с малко писклив глас, или жена с много нисък глас.

— Чували ли сте този глас преди това?

— Не. Искаше да говори с г-н Морис…

— Така ли го нарече?

— Да. Както правят всички негови близки. Попитах този човек кой го търси и той отговори:

„Той ще разбере…“

Докато да вдигна очи, г-н Морис вече беше пред мен.

„За мен ли е?… Какво име ви казаха?…“

„Никакво…“

Той сбърчи вежди и протегна ръка към телефона.

„Кой е на телефона?…“

Разбира се, аз не чувах какво се говори от другия край на жицата.

„Какво казвате?… Лошо ви чувам… Така ли?… Сигурен ли сте?… Ако един ден ми паднете в ръцете…“

Сигурно се обаждаше от някоя телефонна будка, защото отново пусна монета, познах много добре по звука.

„Знам не по-зле от вас къде се намира това…“

Той затвори рязко телефона. Понечи да тръгне към вратата, обаче се върна обратно и отиде в канцеларията си, която се намира зад кухнята…

— Често ли влиза там?

— Вечерно време — рядко. Когато идва, отива там, за да хвърли един поглед на кореспонденцията. Вечер, след като затворим, му нося касата там и заедно я проверяваме…

— До сутринта парите тук ли остават?

— Не, той ги отнася в една чанта, която всъщност е само за това…

— Предполагам, че има оръжие?

— Обикновено взема автоматичния си пистолет от чекмеджето и го слага в джоба си…

Тази нощ г-н Морис не е пренасял пари и въпреки това се е върнал в канцеларията, за да вземе автоматичния си пистолет.

— Няма ли друго оръжие, което винаги да се намира тук?

— Не, аз знам само за това.

— Може ли да ми покажете канцеларията му?

— Една минутка…

Тя подаде една сметка на Раул Комита.

— Оттук…

Вървяха по коридор, чиито стени бяха боядисани в зелено. Вляво, през една стъклена плоскост, можеше да се види кухнята, в която четирима души като че ли подреждаха.

— Тук е… Предполагам, че имате право да влезете…

Канцеларията беше обикновена, без никакъв лукс. Три солидни кожени фотьойла, бюро в стил „ампир“, от махагон, зад него — огнеупорна каса и рафтове с няколко книги и списания.

— Има ли пари в тази каса?

— Не, само счетоводни книжа. Бихме могли да минем и без каса. Тя си стоеше тук, когато г-н Морис купи ресторанта и той я остави, където си беше…

— Къде обикновено се намира пистолетът?

— В дясното чекмедже…

Мегре го отвори. Имаше някакви книжа, цигари, пури, но не и автоматичен пистолет.

— Г-жа Марсия често ли се обажда по телефона на съпруга си?

— Почти никога…

— Не се ли е обаждала тази нощ?

— Не. Разговорът щеше да мине през мене.

— А той? Той не й ли се обажда?

— Рядко. Не си спомням кога за последен път го е правил. Може би преди последната Коледа…

— Благодаря ви…

Мегре усещаше тежестта на умората. Отпусна се върху седалката на малката черна кола.

— На булевард „Ришар-Льоноар“…

Дъждът беше спрял, но земята продължаваше да лъщи, а небето започваше да се прояснява от изток.

Той смътно чувствуваше, че нещо не е наред в тази история. Разбира се, г-н Морис не беше светец. Той бе прекарал по-скоро бурна младост и на няколко пъти бе осъждан за сводничество.

После, към тридесетте, се беше издигнал с една степен по-високо, беше станал собственик на дом за тайни срещи, който по онова време бе един от най-известните в Париж, на улица „Хановр“.

Този дом не беше на негово име. Прекарваше една голяма част от времето си на конни надбягвания. Когато не беше там, почти сигурно бе да го намериш, заедно с други безделници, да играе карти в едно бистро на улица „Виктор Масе“.

Някои го наричаха Съдията. Смяхата, че когато възникне някакъв спор между хората от квартала, точно той взема окончателното решение.

Беше хубав мъж, обличаше се при най-добрите шивачи и носеше само копринено бельо. Беше женен и живееше вече на улица „Балю“.

С възрастта напълняваше и това му придаваше все по-голямо достойнство.

Ама че работа! Мегре беше забравил да попита касиерката дали човекът, който се беше обадил по телефона, е имал някакъв акцент. Това можеше да има определено значение в даден момент.

Засега той не знаеше абсолютно нищо. Спомни си какво му бе казал Морис Марсия при една от последните им срещи на „Ке де’з Орфевр“. Марсия не беше замесен лично в случая, но неговият барман като че ли беше участвувал в един обир. Ставаше дума за филиала на голяма банка в Пюто.

— Какво мислите за този Фреди?

Барманът се казваше Фреди Страция и беше родом от Пиемонт.

— Мисля, че е добър барман.

— Смятате ли, че е честен човек?

— Вижте, господин комисар, зависи какво се подразбира под тази дума. Има различни видове честни хора. Когато ние с вас се запознахме на времето, когато и двамата бяхме нещо като дебютанти, аз не се смятах за нечестен човек, което не съвпадаше с вашето мнение, нито с това на съдиите.

„Лека-полека се променях… Може да се каже, че употребих около четиридесет години от живота си за това да се превръщам в честен човек. Това е нещо подобно както при новопокръстените. Смята се, че те са най-ревностните вярващи… По същия начин честните хора, които сами са се променили, са по-ревностни от останалите…“

„Питате ме, дали Фреди е честен човек. Не бих си заложил главата за това, но пък съм сигурен, че не е толкова глупав, за да се забърка в толкова лошо замислена афера…“

Леката кола спря пред къщата му. Той благодари на шофьора и се качи бавно, леко задъхан. Побърза да се изтегне в леглото си и да затвори очи.

— Изморен ли си?

— Нямам повече сили…

Не минаха и десет минути и той вече спеше.

* * *

Беше вече почти единадесет часа, когато се раздвижи и г-жа Мегре незабавно му донесе чаша кафе.

— Я виж ти! — учуди се той. — Времето пак е слънчево…

— Заради аферата на улица „Фонтен“ ли се задържа тази нощ?

— Откъде знаеш?

— От радиото, от вестниците. Изглежда, че този г-н Морис е доста видна личност в Париж.

— Да речем, че е известен човек — поправи я той. — Познаваше ли го?

— Да, откакто започнах работа в съдебната полиция.

— Ти разбираш ли защо някой се е освободил от тялото му на авеню „Жюно“?

— Все още нищо не разбирам… — призна той. — Още повече, че Марсия е носел автоматичния си пистолет в джоба.

— Какво от това?

— Учудва ме, че не е стрелял пръв. Сигурно е бил изненадан…

Той се настани по халат в своя фотьойл, вдигна телефонната слушалка и набра номера на съдебната полиция.

По това време Люка, който беше дежурен през нощта, още се излежаваше в леглото. На телефона беше Жанвие.

— Не сте ли много изморен, шефе?

— Не, сега вече съм по-добре. Ти в течение ли си на нещата?

— Да, благодарение на вестниците, на докладите, които пристигнаха току-що, особено този от полицейския участък на XVІІІ-и район. Имах телефонен разговор и с доктор Бурде.

— Той какво казва?

— Изстрелът е бил от около един метър, може би от метър и половина разстояние. По всяка вероятност куршумът е от пистолет с къса цев, 32-и или 38-и калибър… Изпратил го е в лабораторията… Колкото до горкия Марсия, смъртта му е била почти мигновена, тъй като е получил вътрешен кръвоизлив…

— Значи не е загубил много кръв?

— Много малко…

— Имал ли е някакво сърдечно заболяване?

— Бурде не ми спомена за такова нещо. Искате ли да му се обадя?

— Аз ще му се обадя. Днес следобед ще дойда по-рано в канцеларията. Ако има нещо ново, обади ми се…

Няколко минути по-късно той вече говореше с доктор Бурде по телефона.

— Предполагам, че чак сега ставате — каза той на Мегре. — А пък аз работих до девет часа сутринта, а сега вече ми носят нов клиент или по-скоро клиентка…

— Кажете ми… освен раната, не сте ли забелязали нещо по-особено, например признаци на някакво заболяване?…

— Не, беше здрав човек, доста добре запазен за възрастта си…

— Нещо свързано със сърцето?

— Доколкото мога да преценя, сърцето е било в добро състояние…

— Благодаря ви, докторе…

Нали Лина, русата жена на Марсия, му беше говорила за професор Жарден, при когото съпругът й ходел от време на време на консултации? Той се обади на професора вкъщи, след това в болницата, където беше в момента.

— Извинете за безпокойството, господин професор… Тук е комисарят Мегре… Мисля, че един от вашите клиенти е починал тази нощ от насилствена смърт… Става дума за Морис Марсия…

— Собственикът на ресторант в Монмартр ли?

— Да.

— Виждал съм го един-единствен път. Мисля, че той смяташе да получи застраховка и преди да се яви на официален преглед, предпочете да се консултира с лекар по свой избор…

— Какъв е резултатът?

— Сърцето беше в отлично състояние…

— Благодаря ви…

— Какво, бил ли е болен? — попита г-жа Мегре.

— Не.

— Защо жена му ти казва, че…

— И аз като теб не знам. Може ли да ми дадеш още една чаша кафе?

— Какво искаш за ядене?…

Все още си спомняше за тежестта в стомаха през нощта. — Шунка, пържени картофи и зелена салата…

— Само това ли? Сигурно още не си смлял моите токачки?

— Тях успях да ги смеля, обаче мисля, че двамата с Пардон прекалено наблегнахме на сливовата… Да не говорим за виното…

Той се изправи с въздишка и запали първата си лула, после отиде до отворения прозорец. Не беше стоял и десет минути там, когато звънът на телефона го привика.

— Ало, шефе… Тук е Жанвие… Току-що ме посети инспектор Луи, от ІХ-и участък… Искаше да се види с вас. Изглежда, има нещо интересно да ви каже… Пита дали ще можете да го приемете рано следобед…

Трудно беше човек да разбере този Луи. Беше странен. На около четиридесет и пет години, може би вече петнадесет години, откакто беше вдовец и продължаваше да се облича в черно от глава до пети, като че ли все още носеше траур по жена си. Всъщност, в неговия полицейски участък колегите му го наричаха помежду си Вдовеца.

Никога не можеш да го видиш да се смее, нито да се шегува. Когато беше на работа в канцеларията, работеше без почивка. Тъй като не пушеше, дори нямаше нужда да запали по една лула или цигара.

Най-често работеше в града, предпочиташе през нощта. Вероятно беше парижанинът, който най-добре познава квартал „Пигал“.

Много рядко се обръщаше към някоя жена или сутеньор, без да има основателни причини за това, и отстрани изглеждаше, като че се движи с известно безпокойство.

Той живееше сам в апаратамента, който по-рано бе заемал заедно с жена си, от другата страна на булеварда, в дъното на улица „Льопик“. Самият той бе роден в този квартал. Често можеше да го видиш да пазарува.

Знаеше на пръсти родословието на всички безделници от квартала, историята на всички уличници.

Той влизаше в баровете, без изобщо да си сваля шапката. Неизменно си поръчваше четвърт бутилка минерална вода „Виши“. Можеше дълго да седи така, да гледа наоколо. Понякога заговаряше с бармана.

— Не знаех, че Франсис се е върнал от Тулон.

— Сигурен ли сте?

— Току-що ме забеляза и офейка към тоалетните…

— Не съм го видял… Това ме учудва, защото когато идва в Париж, обикновено ми се обажда…

— Вероятно е заради мен…

— С кого беше?

— С Мадлен…

— Значи, с бившата си…

Той никога не си вземаше бележки и въпреки това всички имена, презимена, прякори на тези господа и госпожи бяха класирани методично в главата му.

Улица „Фонтен“ беше в неговия сектор. Трябваше да знае нещо повече за г-н Морис, отколкото Мегре или който и да било друг. Освен това не беше дошъл случайно на „Ке дѐз Орфевр“, тъй като беше нерешителен човек.

Той знаеше, че никога няма да се издигне на по-висок ранг от полицейски инспектор и благоразумно се задоволяваше с това, като си вършеше работата възможно най-добре. Тъй като нямаше никаква друга страст, посвещаваше целия си живот на това.

— Слизам да купя шунка…

Той гледаше през прозореца как тя се отдалечава към улица „Серван“. Беше щастлив, че има жена като нея и на устните му се появи лека усмивка на задоволство.

Колко ли време инспектор Луи бе живял с жена си, преди да я блъсне автобус? Най-много няколко години, тъй като на времето той беше само на тридесет години. Гледал през прозореца, както Мегре сега, и нещастието се случило пред очите му.

Мегре чукна на дърво, което не му беше навик, и не се отдръпна от прозореца, докато не видя жена си да пресича отново булеварда и да влиза в сградата.

Луи беше фамилното име на инспектора. По едно време Мегре си мислеше да го включи в своята група, обаче той беше толкова мрачен, че атмосферата в канцеларията на инспекторите щеше да се влоши.

В неговата канцлария в ІХ-и полицейски участък, където работеха само трима полицейски инспектори и един стажант, те се стараеха да направят така, че Луи да има възможно най-много работа извън нея.

— Горкият човек!…

— Сам ли си говориш?

— Какво съм казал?

— Каза „горкият човек“… За Марсия ли си мислеше?…

— Не, мислех си за един човек, който загуби жена си преди петнадесет години и все още носи траур заради нея…

— Все пак не е възможно целият да е облечен в черно? Това вече не се прави.

— Той го прави. Не го интересува какво мислят хората за него. Някои, които го виждат за пръв път, го вземат за някакво църковно лице и му казват „отче“…

— Няма ли да се обръснеш? Няма ли да се изкъпеш?

— Добре де. Обаче чувствам някакъв приятен мързел…

Допуши лулата си, преди да влезе в банята.