Морис Бец
Предговор към френското издание на „Монпти“

Габор Васари, 1944 г.

Кой би казал, че от унгарските равнини, от тая екзалтирана страна, родина на чардашите и на меланхоличната поезия на Ленау, ще дойде у нас тази книга, искряща от хумор, чийто сантиментален реализъм е за нашите съвременни романтици това, което беше саксията с резеда на Анри Мюрже спрямо творбите на Балзак или на Флобер?

Името на Габор Васари ми беше непознато, когато прочетох приключенията на този млад унгарски студент, когото случайността в живота, наречена липса на пари, е изхвърлила на парижките павета, и който там същевременно открива очарованието и красотата на този несравним град, такива, каквито се явяват в очите на един чужденец, в лицето на мизерията и в едно от най-трогателните превъплъщения на младата парижка девойка. Щом като ни е наблюдавал с такова критично око и обрисувал с такова вдъхновено перо, Габор Васари несъмнено е пребивавал дълго време между нас. Той даже се е увлякъл до там, че се е оженил за французойка. Когато научих, че при това, по подобие на своя герой, е сътрудничел като десенатор в един парижки седмичник, разбрах, че неговият реализъм, по подобие на Мюрже и на Шанфльори, се състои преди всичко да разказва истински истории и че Монпти е видян през деформираната призма на едно въображение на романтик, една преживяна авантюра.

„Гладът“ е роман за един младеж, който гладува, ето всичко, пишеше през 1895 Октав Мирбо, представяйки прочутото произведение на норвежкия романтик Кнут Хамсун.

„Никаква друга драма, никакво друго действие в тая книга, освен гладът! И в този пронизващ сюжет, но в който човек повярва, продължаващ с едно разнообразие на впечатления, на подновяващи се епизоди, на срещи по улицата, на нощни обрисовки, една любопитна поредица на изненадващи интересни фигури, които правят от тази книга едно уникално, вълнуващо и първокласно произведение.“

Би могло почти така да определим и романа на Габор Васари.

„Монпти“ е роман за един младеж, който гладува. Но би трябвало да прибавим „… и който е влюбен“. Влюбен, както може да бъде илюзорния дух, влюбен с величието и духовното благородство на един артист, непригоден към изискванията на съвременния живот. Влюбен в една млада парижанка, която, точно обратното на своя донкихотовски обожател, притежава деликатното усещане за промените на условията, тоя скромен гений на практичния живот, който романтиката предлага на „жената — работничка, със сърце, задоволяващо се с малко“.

Казано е за „Бохемски живот“ на Анри Мюрже, син на парижки портиер, че неговият комичен реализъм лъхаше на портиерната и на улица „Монмартър“. Този „дребнобуржоазен свят“ е обогатен с едно разумно усещане за живота, което липсваше на мюзетките и на миметата, който моралният герой на Васари открива, едновременно очарован и изненадан, в лицето на малката Ан Клер. От срещата на разточителното безгрижие на безпаричния унгарец и духът, едновременно сантиментален и разумен, на малката парижанка, се пораждат ситуации, недоразумения, все нови смешни положения. И от маниите, пируетите на този рицар на тъжната фигура, който претендира да играе ролята на Дон Жуан от мансардите, без да има затова ни увереността, нито безчестието, се открива един хумор, смес от обрисовка, лека подигравка и лирична ирония, издигащо нееднократно Васари до нашите най-добри комични автори.

Гладът и любовта, пред тези елементарни реалности на живота, духът на героя, когото ние познаваме само под името Монпти, усложнен като параф на нотариус, реагира винаги безразсъдно на възникналите трудности, като при това не се подобряват шансовете му за бъдещето. Той приема нещастието с арогантност, което го извисява до особен вид героизъм, с което си внушава, че се откъсва от посредствеността на своето настоящо положение. Неговите илюзии са така натруфени, че самият той накрая не може да ги разпознае и от всички страни нещата му се измъкват. Човек си мисли, като го проследява в несполуките му, за огорченията на цирковите клоуни, които, където и да отидат, попадат на строшени фотьойли, на нарочно повредени стойки съдове без дъно, кофи с вода, готови да се излеят върху им, и колкото и великодушен да не престава да ни се показва в своята чистосърдечност, не можем много да го съжаляваме в неговите нещастия, този фантастичен прахосник, който предизвиква с такава наивна упоритост ударите на съдбата. Невъзможността на героя на Васари да се приспособи към живота засяга не само неговия материален свят. Ще пострада и неговата любов. Този младеж, който има спрямо младото френско момиче, и спрямо девойките въобще, схващането, което лошата литература втълпява на всички младежи по света, не може даже и за миг да проумее свежестта и душевната чистота, които се излъчват в спонтанния разговор на Ан Клер. Той подозира само любовници и лъжи в невинните хитрости, с които младата девойка се опитва да скрие дълбочината на своето чувство, прикривайки своята бедност зад един въображаем буржоазен декор. Ето защо любовта на Монпти и на Ан Клер завършва зле. И въпреки изяществото и живостта на тези шеги, романът на Габор Васари се явява също така в известна степен една тъжна книга, тоест една истинска книга.

Романтиците са най-често в обрисовките си в закъснение с нравите на своето време. Бохемската 1934, която описва Васари, ще се стори може би на младите хора от 1944 също така демодирана, както ни изглеждаха далечни през 1920 гризетките на Мюрже и на Пол дьо Кок, или на бедния младеж на Октав Фьойе. Но може би тъкмо затова отдалечението придава на тия картини повече очарование, което намираме също у тия жители на хотел „Мериол“ от улица „Канет“ — той е станал в Монпти „Ривиера“ от улица „Сен Жак“ — които пееха на сцената на театър „Амбигю комик“:

Да се разхождаш по асфалта,

какво очарователно преживяване,

да си свикнал да живееш ден за ден…

Щастливо време, което не изразява някакво литературно изражение, или някакво романтично клише, а един отворен прозорец към реалния живот! Монпарнас, между двете войни, този причудлив и разширяващ се квартал, който се ширваше някои вечери от „Бал Бьолие“ до Ротондата и от улица „Гете“ през Люксембургската градина чак до изчезналите бирарии на Латинския квартал, ще изглежда може би някой ден върховно убежище, олицетворение на този безгрижен и сантиментален свят, място близко и приятно, мистично и достъпно, последно убежище на скитниците, които и до днес тананикат истинската песен на Бохемата, тая, която ритмува Рембо:

Волна младост,

на всички подчинена,

от деликатност

изгубих живота си.