Борис Акунин
Диамантената колесница (1)

Сричка първа, която има нещо общо с Изтока

В деня, в който ужасният разгром на руската флота при остров Цушима отиваше към края си и първите тревожни и недоизказани слухове за тоя кървав японски триумф едва достигаха Европа — същия тоя ден от Иркутск пристигна следната телеграма за щабкапитан Рибников, който живееше на една от безименните улички в квартал Пески: „Изпратете листовете незабавно грижете се за болния покрийте всички разходи.“

Щабкапитан Рибников тутакси уведоми хазайката, че напуска Петербург по работа за ден-два, та да не се притеснява, че го няма. Облече се, излезе навън и никога вече не се завърна.^[1]

Денят на Василий Александрович започна както обикновено, тоест беше изпълнен с грижи. Отиде до центъра на града с файтон, след което тръгна пеша и макар че куцаше с десния крак, успя да обиколи невероятно много места.

Започна от комендантската управа, където издири деловодителя от транспортния отдел и тържествено му върна рублата, взета назаем преди три дни. След това отскочи до площад „Симеоновски“, в Главното управление на казашките войски, да попита за прошението си, подадено преди два месеца и потънало из инстанциите. Оттам намина във Военното железопътно ведомство — от много време действаше да го назначат за архивар в тамошното чертожно отделение. Малката му подвижна фигура се мярна и в Управлението на генерал-инспектора на „Захариевская“, и в Управлението по ремонтите на „Морская“, и дори в Комисията за ранените на „Кирочная“ (все не успяваше да получи справка, че при Ляоян е бил контузен в главата).

Къде ли не се появи него ден подвижният армейски офицер. Служителите небрежно кимаха на стария познайник и бързаха да му обърнат гръб. С подчертано угрижени физиономии те се потапяха в бумагите си или в делови разговори, понеже знаеха от опит, че заговори ли те веднъж щабкапитанът^[2], отърваване няма.

Василий Александрович пък на свой ред първо завърташе насам-натам остриганата си глава, подсмърчаше с крушовидния си нос — търсеше си жертва. Щом я набележеше, той безцеремонно сядаше направо отгоре на бюрото й, клатеше крака, обути в износени ботуши, и подхващаше приказка за всякакви глупости: за близката победа над японските макаци, за военните си подвизи, за столичната скъпотия. Нямаше как да го пратиш по дяволите — все пак беше офицер, ранен в битката за Мукден. Всеки гледаше да налее на Рибников един чай, да го почерпи една цигара, да отговори на обърканите му въпроси и час по-скоро да го отпрати в някой друг отдел, където всичко се повтаряше на нова сметка.

Към два и нещо щабкапитанът, отбил се по някакви снабдителски дела до кантората на санктпетербургския арсенал, изведнъж погледна ръчния си часовник с блестящо като огледалце стъкло (всички бяха чували хиляди пъти историята на тоя хронометър, подарен му уж от някакъв пленен японски маркиз) и се разбърза. Смигна на двамата експедитори, изтормозени от безкрайните му дрънканици:

— Добре си поприказвахме. Но ще ме прощавате, налага се да ви изоставя. Entre nous, любовна среща с една прекрасна дама. Изнемогваща от страст и такива ми ти работи. Както казват жълтурите — куи железен дорде гори.

Изкиска се и изчезна с поклон.

— Леле, че тип! — въздъхна първият експедитор, млад зауряд-прапоршчик^[3]. — Ама виж, че и той си е намерил някаква.

— Ами! Само се прави на интересен — успокои го другият, който имаше същото звание, но беше доста по-възрастен. — Коя ли пък ще се поблазни от такова пишман наполеонче?

Побелелият в житейските бури експедитор излезе прав. Когато Рибников най-сетне стигна през вътрешните дворове от булевард „Питейни“ до апартамента на улица „Надеждинская“, там го чакаше не прекрасна дама, а млад мъж с пъстро сако.

— Къде се бавите? — възкликна ядосан мъжът, отваряйки вратата след уговореното почукване (два пъти, после три пъти и след кратка пауза още два). — Нали вие сте Рибников? Чакам ви от четирийсет минути!

— Позаплетох следите, че нещо ми се стори… — отвърна Василий Александрович, докато надзърташе навсякъде из миниатюрното жилище, дори в тоалетната и зад вратата към слугинското стълбище. — Какво сте ми донесли? Дайте да видя.

— Ето ги, от Париж. Не знам дали сте наясно, казаха ми да не идвам направо в Петербург, а първо да мина през Москва, че да…

— В течение съм — прекъсна го щабкапитанът, докато поемаше двата плика — единият беше по-дебел, а другият съвсем тъничък.

— Границата я минах без никакви проблеми, направо чудна работа. Куфара даже не го погледнаха, какво остава да го отварят. А в Москва ме посрещнаха доста странно. Тоя Дрозд беше много неучтив — съобщи пъстрият, който явно беше закопнял за разговор. — В крайна сметка аз си залагам главата и съм в правото си да разчитам…

— Всичко хубаво — прекъсна го отново Василий Александрович, който междувременно не само огледа, но и внимателно провери лепилото на двата плика. — Не тръгвайте веднага след мен. Изчакайте най-малко час. Тогава може.

На излизане от входа щабкапитанът завъртя глава наляво-надясно, запали цигарка и тръгна по улицата с обичайната си походка — изметната, но учудващо бодра. Когато край него изгромоля електрическият трамвай, Рибников изведнъж слезе от тротоара на платното, забърза се и чевръсто се метна на стъпалото.

— Ваааше благородие — поклати глава с укор кондукторът. — Ама че детинщина. Ами ако се бяхте хлъзнали? И без това куцате с единия крак.

— Няма страшно — ведро отвърна Рибников. — Нашият войник нали така казва: или, вика, награда, или гробищна ограда. Пък и да загина, голяма работа. Сирак съм, няма кой да плаче за мене. Не е нужно, братко, аз съм само за малко — отказа той билета и наистина след минутка пак рипна като хлапе на платното.

Отскочи от връхлитащия файтон, претича пред радиатора на автомобил, без да обръща внимание на истеричния рев на клаксона му, и енергично закуцука към една от пресечките.

Тук беше съвсем празно, нямаше нито минувачи, нито файтони. Щабкапитанът отвори пликовете. Хвърли един поглед в съдържанието на по-дебелия, съзря учтивото обръщение, красиво нанизаните йероглифи и отложи четенето. Мушна плика в джоба си. Второто писмо обаче, написано с нервен почерк, изцяло завладя вниманието му.

В него пишеше:

Драги ми сине!

Доволен съм от теб, но ето че дойде времето да нанесем решителния удар — вече не по руския тил, не дори и по руската армия, а по самата Русия. Нашите войски изпълниха, каквото можаха, но са обезкървени, силите на нашата промишленост са на привършване. Уви, Времето не е на наша страна. Твоята задача е да сториш така, че Времето да престане да бъде съюзник на руснаците. Необходимо е тронът под царя да се разклати и това да го отклони от войната. Нашият приятел полковник А. свърши цялата подготвителна работа. Твоята задача е да предадеш изпратеното от него на известния ти получател в Москва. Подтикни го да побърза. Можем да издържим най-много три-четири месеца.

И още нещо. Крайно е необходима сериозна диверсия по магистралния път. Всяко прекъсване в снабдяването на армията на Линевич^[4] ще отложи неизбежната катастрофа. Беше ми писал, че си мислил върху това и имаш някакви идеи. Дойде моментът да ги реализираш.

Зная, че искам от теб нещо почти невъзможно. Но ти помниш какво те учиха: „Почти невъзможното е възможно.“

Майка ти иска да ти предам, че се моли за теб.

Никакви чувства не се изписаха на скулестото лице на Рибников. Той дочете писмото, драсна клечка кибрит, запали листчето и плика, пусна ги на земята и разтърка пепелта с подметка. Продължи нататък по уличката.

Второто писмо беше от военния аташе в Европа полковник Акаши и почти изцяло се състоеше от цифри и дати. Щабкапитанът го прегледа набързо. Не го препречете — Василий Александрович имаше изключителна памет.

Той пак драсна клечка и докато листът гореше, вдигна ръка почти до носа си, за да погледне часовника.

Очакваше го неприятна изненада. В огледалното стъкълце на японския хронометър ясно се виждаше господин с бомбе и бастунче. Той клечеше на тротоара и разглеждаше нещо тъкмо на онова място, където щабкапитанът току-що беше изгорил писмото от баща си.

Писмото не го притесняваше, то изгоря без остатък. Василий Александрович повече се разтревожи от друго. Не за първи път поглеждаше в хитроумното си стъкълце и досега не беше видял зад гърба си жива душа. Чудна работа, откъде ли се беше взел човекът с бомбето?

Рибников продължи по пътя си, ни лук ял, ни лук мирисал, само по-често си поглеждаше часовника. Но зад гърба пак му нямаше никой. Изчезването на странния господин го озадачи повече, отколкото появата му.

Рибников се прозя и сви през близкия вход към един безлюден павиран двор. Хвърли поглед към прозорците (те бяха празни, безжизнени), изведнъж престана да куца и се затича към оградата между този и съседния двор. Тя беше много висока, но Василий Александрович прояви приказна пъргавина — направи едва ли не двуметров скок, хвана се за ръба и се набра на мускули. Нищо не му струваше да прескочи оттатък, но щабкапитанът се задоволи само да погледне над оградата.

Съседният двор се оказа обитаем, мършаво девойче подскачаше по разчертания с тебешир асфалт. Друго, по-малко момиченце, зяпаше отстрани.

Рибников се отказа да прескача. Скочи обратно, изтърча в тунела към улицата, разкопча си дюкяна и започна да пикае.

Тъкмо в тая интимна поза го завари човекът с бомбето и бастунчето, който в тръс дотърча в тунела и се закова на място.

Василий Александрович се смути.

— Пардон, взе, че ми се доходи — рече той, докато се тръскаше и същевременно жестикулираше със свободната ръка. — Пуста мизерия руска, ами като не достигат обществените тоалетни? На, в Япония, разправят, имало нужници на всяка крачка. Затова и не успяваме да ги бием, маймуните им с маймуни.

Забързаният господин гледаше мнително, но като видя, че щабкапитанът се усмихва, също размърда устни под гъстите мустаци.

— Самураят нали се сещате как воюва? — не спираше да сипе Рибников. Той се закопча и се запъти към преследвача. — Нашите войничета засират окопа догоре, а самураят, мутрата жълта, като се натъпче с ориз — и се запече. Цяла седмица може да не ходи по нужда. Затова пък, като го изтеглят от позициите, по два дни не мърда от клекалото.

Прехласнат от собственото си остроумие, щабкапитанът се закиска и сякаш приканваше събеседника да се забавляват заедно, лекичко го ръгна с пръст в ребрата.

Мустакатият не се засмя, а някак странно хлъцна, хвана се за сърцето и се свлече на земята.

— Майчице — каза той с изненадващо тънък глас. И повтори по-тихо: — Майчице…

— Какво ви е? — заозърта се Рибников. — Сърцето ли ви сви? Леле-мале, каква стана тя? Ей сега ще отърча за лекар. Веднага!

Изчита към улицата, но като стигна там, се отказа да бърза.

Лицето му придоби съсредоточен израз. Щабкапитанът се залюля на пети, премисли нещо и тръгна обратно към „Надеждинская“.

Сричка втора, в която секват два жизнени пътя

Началникът на службата за външно наблюдение към Специалния отдел на Полицейския департамент Евстратий Павлович Милников^[5] изрисува върху листа щит, на него сърп и чук, изтипоса от двете страни по една усърдна пчеличка, отгоре фуражка и изписа върху лентата в долната част латинския девиз: „Усърдие и служба“. Килна глава настрани и се загледа в творението си.

Надворният съветник^[6] лично беше измислил герба на рода Милникови и в него имаше дълбок смисъл, един вид — не се правя на аристократ, не ме е срам от произхода: баща ми беше обикновен ковач (чукът), дядо ми — земеделец (сърпът), но благодарение на усърдието ми (пчеличките) и държавната служба (фуражката) се издигнах високо в съответствие със заслугите ми.

Евстратий Павлович още миналата година беше получил правата на потомствен дворянин^[7], но Хералдическата палата все още протакаше утвърждаването на герба, все намираше с какво да се заяде. Одобриха сърпа с чука и пчеличките, но с фуражката работите се закучиха — прекалено приличала на коронка, каквато се полагала само на титулувани особи.

В последно време Милников беше развил навика, колчем го налегнеха мисли, да си драска на листчета скъпата емблемка. Отначало не му се удаваха пчелите, но постепенно Евстратий Павлович така се изпедепца — да ти е драго да ги гледаш. И сега той грижливо почерняше ивиците на коремчето на трудолюбивото насекомо, а очите му току поглеждаха към изписаната хартия до левия лакът.

Документът, хвърлил надворния съветник в толкова дълбок размисъл, се наричаше „Дневник за наблюдението в гр. Санкт Петербург на почетния гражданин Андрей Семьонович Комаровски (оперативно наименование «Изкълчения») на 15 май 1905 година“. Наблюдението на лицето, представящо се за Комаровски (имаше достатъчно основания да се предполага, че паспортът е фалшив), им бе предадено щафетно от Московската тайна полиция с цел установяване на контактите и връзките на заподозрения.

И на ти тебе изненада.

Съпровождащият детектив Гнатюк от Московския мобилен отряд ни предаде обекта на гарата в 7 часа и 25 минути. Гнатюк съобщи, че по пътя Изкълчения не е разговарял с никого, напускал е купето само по естествени нужди.

След поемането на обекта го следвахме с два файтона до дома на Бутинг на улица „Надеждинская“. Там Изкълчения се качи на четвъртия етаж, влезе в апартамент №7, откъдето повече не е излизал. Апартамент №7 се държи от някой си Цвилинг, жител на Хелсингфорс^[8], който обаче се появява много рядко (за последен път според портиера е идвал в началото на зимата).

В 12 часа и 38 минути обектът позвъни да дойде портиерът. В ролята на портиер при него се качи детектив Максименко. Изкълчения му даде една рубла, за да му донесе хляб, салам и две бири. Нямаше признаци в жилището да има други хора.

Максименко донесе поръчката и получи рестото (17 коп.) като бакшиш. Според него обектът бил силно изнервен, сякаш очаква някого или нещо.

В 3 часа и 15 минути във входа влезе офицер (дадено оперативно наименование Калмик — щабкапитан, с отличителни знаци на интендантското ведомство, куца с десния крак, среден на ръст, скулесто лице, черна коса).

Качи се в апартамент №7, но 4 минути по-късно излезе и тръгна към улица „Басейная“. Изпратих подире му детектив Максименко.

Изкълчения не напусна къщата. В 3 часа и 31 минути отиде до прозореца, гледа към двора, след което се отдръпна.

Максименко до тоя момент не се е върнал.

Предавам дежурството по външно наблюдение на старши детектив Зябликов.

8 часа вечерта. Старши детектив Смуров.

На пръв поглед кратко и ясно.

Че беше кратко — беше, само дето не беше хич ясно.

Преди час и половина, когато Евстратий Павлович тъкмо четеше току-що полученото донесение, му телефонираха от полицейския участък на „Басейная“ — в двора на някаква къща на улица „Митавская“ бил открит мъртвец, у когото намерили удостоверение на името на детектив Василий Максименко от подвижния отряд. За по-малко от десет минути надворният съветник се озова на местопроизшествието и с очите си се увери — да, Максименко беше. Нямаше никакви признаци за насилствена смърт, нито следи от борба или раздърпани дрехи. Опитният Карл Степанович, медицинският експерт, веднага, без всякакви аутопсии, определи — класически сърдечен удар, по всичко личи.

Такива ми ти работи. Милников, естествено, се нажали, дори си поплака за стария другар, с когото бяха служили рамо до рамо десет години. Какво ли не им беше минало през главата. Дори орденът „Свети Владимир“^[9], благодарение на който бе възникнал новият дворянски род, също бе заслужен с прякото участие на Василий.

Миналата година, през май, пристигна секретно съобщение от консула в Хонконг, че за Суецкия канал, по-точно за град Аден заминават четирима японци, представящи се за търговци. Само дето не са никакви търговци, ами морски офицери — двама сапьори и двама водолази. Щели да поставят подводни бомби, за да потопят крайцерите от Черноморската ескадра, които се придвижваха към Далечния изток.

Евстратий Павлович с шестима от най-добрите агенти, истински вълкодави (сред тях и покойния Максименко), замина за Аден. Бродеха из пазара, правеха се на пияни моряци и като засякоха жълтурите, развъртяха ножовете. Заклаха ги като пилци, а багажът им отиде на дъното на залива. Крайцерите минаха като по мед и масло. Вярно, макаците после пак ги разпердушиниха, ама това вече не е наша работа, дето има една дума.

Ето какъв сътрудник бе изгубил надворният съветник. Поне да беше в някоя люта битка, а то — сърцето му спряло.

Милников разпореди относно тленните останки, върна се в кабинета си на „Фонтанка“, препрочете донесението относно Изкълчения и нещо го притесни. Проводи Льонка Зябликов, много разтропан момък, да провери тоя пусти апартамент №7 на „Надеждинская“.

И какво стана? Пак не се бе излъгал старият копой.

Зябликов телефонира преди десет минути. Преоблякъл се като водопроводчик, звънял на вратата, тропал — никой не отварял. Тогава извадил шперц и влязъл.

Изкълчения бил увиснал на въже на корниза до прозореца. Всички белези сочат самоубийство — липсват синини и кръвонасядания, на масата оставени лист и молив — сякаш човекът е смятал да напише прощална бележка, ама се е отказал.

Евстратий Павлович изслуша, каквото му редеше развълнуваният агент, заповяда му да чака експертната група, пък приседна до бюрото и захвана да си драска герба — за гимнастика на мозъка и най-вече за успокояване на нервите.

А нервите на надворния съветник напоследък бяха за никъде. В медицинското заключение пишеше: „Обща неврастения в резултат от преумора, нарушения в сърдечната дейност, проблеми с белите дробове и частично увреждане на гръбначния стълб, които могат да доведат до парализа.“ Парализа! За всичко в тоя живот се плаща и обикновено излиза доста по-скъпо, отколкото се предполага.

Ето: и потомствен дворянин стана, и началник на едно от най-важните отделения, и заплатата му шест хиляди годишно, абе какво заплатата — трийсет хилядарки безотчетни се полагат на тая длъжност, мечта за всеки чиновник. Ама като няма здраве, за какво са ти всички земни блага? Безсъние мъчеше Евстратий Павлович, а заспеше ли веднъж, ставаше още по-зле: едни лоши сънища го спохождаха, нечестиви, дяволски. Събуди се плувнал в пот и зъбите му тракат. А из ъглите нещо скверно мърда и сякаш се киска някой, тихичко, но с глума, че току извие на умряло.

И на близо шейсет Милников, от когото трепереха терористите и чуждите шпиони, взе да си ляга със запалено кандило. Хем за святост, хем да е светло по ъглите. Пусти живот, съсипа го.

Миналата година поиска оставка — тъкмо и парици беше поспестил, и имотец си беше купил на хубаво място, на брега на Финския залив, в гъбарска местност. Ама започна войната. Началникът на Специалния отдел, директорът на департамента, самият министър — всички в един глас го молеха: не ни изоставяйте, Евстратий Павлович, не ни напускайте в туй бурно време. Как да им откаже?

Надворният съветник си наложи да се върне към насъщното. Подръпна дългия си запорожки мустак, после нарисува на листа две кръгчета, между тях — вълнообразна линия, отгоре — питанка.

Ето ти два факта, всеки от тях сам за себе си е горе-долу ясен.

Хайде, Василий Максименко се е гътнал. Сърцето му, смазано от служебни несгоди, не е издържало. Случва се.

Хайде, почетният гражданин Комаровски (дявол го знае и него какъв е, московчани оня ден го засекли пред есерска^[10] конспиративна явка) се е обесил. Случва се и това, особено с неврастениците революционери.

Но две отчасти свързани помежду си житиета-битиета две, тъй да се каже, пресечни житейски юдоли изведнъж да вземат и да свършат едновременно? Твърде странно съвпадение. Евстратий Павлович нямаше ясна представа какво е „юдол“, но самата дума му харесваше — той често си представяше как изминава живота си по тази юдол, затисната между мрачни и сурови скали.

И какъв е тоя Калмик? Защо е ходил при Изкълчения — по работа или погрешка (нали само четири минути е стоял)? Ами Максименко кой дявол го е помъкнал към тоя затънтен двор?

Ужасно не му харесваше тоя Калмик. Не щабкапитан, ами същи Ангел на Смъртта (надворният съветник се прекръсти): видял се е с едного, пък той да вземе да се обеси; друг тръгнал да го проследи, пък опънал петалата като псе в някакъв опикан вход.

Милников се опита да нарисува до герба калмицка физиономия с дръпнати очи, но не се получи, липсваше му рутина.

Ех, Калмик, Калмик, къде ли си сега?

 

 

А щабкапитан Рибников, комуто детективите бяха лепнали толкова сполучливо име (лицето му наистина беше доста калмишко), прекарваше вечерта на тоя натоварен ден в още по-трескаво търчане и щуране.

След произшествието на „Митавская“ той прескочи до пощата и би две телеграми: едната местна — до жп гара Колпино, другата — до Иркутск. Пътьом се скара с телеграфиста за тарифите — беше се възмутил, че телеграмите до Иркутск струват десет копейки думата. Чиновникът обясни, че телеграфните съобщения за азиатската част на империята се таксуват двойно, и дори показа ценоразписа, но щаб капитанът не щеше и да чуе.

— Ама каква Азия е това? — вайкаше се той и се озърташе наоколо. — Ама чухте ли го, господа, какви ги приказва за Иркутск? Че това е великолепен град, същинска Европа! Ами да! Вие като не сте били там, нямате право да приказвате! А аз съм служил там, да, господине, цели три незабравими години! Ама какво е това, господа? Пладнешки обир!

След като вдигна тоя скандал, Василий Александрович се премести на международното гише и изпрати телеграма до Париж по спешната тарифа, тоест по цели 30 копейки на дума, но тук мина тихо, без да се пени.

След това неуморният щабкапитан закуцука към Николаевската гара и стигна там тъкмо за бързия влак в девет часа.

Искаше да си купи билет за втора класа, но бяха свършили.

— Какво пък толкова, не съм крив — с видимо задоволство уведоми Рибников цялата опашка. — Ще трябва да пътувам в трета, нищо че съм офицер. Служебна необходимост, няма как да не замина. Моля, ето шест рубли. Ако обичате, билетчето.

— За трета класа пък изобщо няма — отговори касиерът. — Има само за първа, по петнайсет рубли.

— По колко?! — ахна Василий Александрович. — Да не ме бъркате със син на Ротшилд? Напротив, сирак съм, ако искате да знаете!

Обясниха му, че изобщо няма места, че пътническите влакове до Москва са ограничени за сметка на военните превози, че и тоя билет за първа класа е чиста случайност, а допреди две минути и него не го е имало. Някаква дама искала да пътува сама в купето, което било забранено с постановление на началника на железницата, та накарали пътничката да върне втория билет.

— Последно — ще го взимате ли? — нетърпеливо попита касиерът.

Щабкапитанът, тъжно попържайки, купи скъпия билет, но поиска „свидетелство с печат“, че не е имало по-евтини билети. Едва се отърваха от него — изпратиха го за „свидетелството“ при дежурния по гара, ала щабкапитанът не стигна дотам, а вместо това отиде в гардероба за багаж.

Оттам взе едно евтино куфарче и дълъг тубус, в каквито обикновено се носят чертежи.

И забърза към перона, защото вече удари първият звънец.

Сричка трета, в която Василий Александрович посещава тоалетната

В първокласното купе имаше пътничка, вероятно въпросната, възпрепятствана от железопътната инструкция да пътува в самота.

Щабкапитанът поздрави навъсен, очевидно още не беше прежалил петнайсетте рубли. Хвърли само бегъл поглед към спътничката си, макар че дамата ловеше око, дори беше изключително красива: акварелно нежно личице, огромни влажни очи под лекия воал и елегантен тоалет в седефено.

Прекрасната непозната също не бе никак заинтригувана от Рибников. Студено кимна в отговор на неговото „здрейте“, плъзна поглед по незабележимата физиономия на спътника си, провисналата му куртка, овехтелите ботуши с ръждив цвят и се обърна към прозореца.

Отекна вторият звънец.

Изящните ноздри на дамата затрептяха, устните прошепнаха:

— Хайде де, хайде по-скоро! — но това възклицание явно не бе адресирано за съседа й.

По коридора с тропот преминаха вестникарчета — единият с меродавната „Вечерняя Россия“, другият с булевардното „Русское вече“. Двамата се напъваха колкото им глас държи в опитите да се надвикат.

— Скръбни вести за драмата в Японско море! — дереше се първият. — Руската флота гори и потъва!

Другият крещеше:

— Прочутата шайка „Московски ездачи“ нанася удар в Петербург! Събличат дама от висшето общество!

— Списъци на първите жертви! Стотици скъпи на сърцата ни имена! Цялата страна е в сълзи!

— Графиня Х изхвърлена от каретата си по евин костюм! Нападателите са знаели за скъпоценностите, скрити под дрехите!

Щабкапитанът си купи „Вечерняя Россия“ с огромна траурна рамка, дамата — „Русское вече“, но щом се наканиха да четат, вратата се отвори и огромен букет рози накара пътниците да се дръпнат и изпълни купето с тежко благоухание.

Над цветята стърчеше красиво мъжко лице с изискано „катинарче“ и засукани мустаци. Диамантената игла на вратовръзката преливаше в ефирни отблясъци.

— Тоя пък кой е?! — втренчи се влезлият в Рибников и черните му вежди заплашително се свиха, но още в същата секунда, съзрял неугледната външност на щабкапитана, красавецът се успокои напълно и повече не го удостои с внимание. — Лика! — възкликна той, падайки на колене и полагайки букета в краката на дамата. — Обичам те, само теб, с цялата си душа! Прости ми, заклевам те! Нали ми знаеш темперамента? Аз лесно се възпламенявам, аз съм артист!

Личеше си, че е артист. Съвсем не се смущаваше от публиката — а освен че щабкапитанът надзърташе над вестника си, от коридора заничаха и други зрители, привлечени от умопомрачителния розов аромат и звучните призиви.

Прекрасната дама също не се притесни от присъстващите.

— Всичко свърши, Астралов! — гневно заяви тя и махна воала от лицето си, очите й блеснаха. — И да не съм те видяла в Москва! — отблъсна умолително протегнатите към нея ръце. — Не, не и не, не ща и да чуя!

Тогава каещият се направи нещо странно: без да се изправя, той сложи ръцете си на сърцето и запя с дълбок, божествен тенор:

— Una furtiva lagrima negli occhi suoi spunto…^[11]

Дамата пребледня, запуши ушите си с длани, но вълшебният глас изпълваше купето, а и не само купето — целият вагон замлъкна и се заслуша.

Третият звънец, особено дълъг и пронизителен, прекъсна омайната мелодия на Доницети.

От вратата надникна кондуктор:

— Господа изпращачите моля да напуснат незабавно, потегляме. Време е, господине! — дръпна той за лакътя вълшебния певец.

Онзи се втурна към Рибников:

— Продайте ми билета си! Давам ви сто рубли! Разберете, това е драма на разбитото сърце! Петстотин!

— Да не сте посмели! — викна дамата.

— Няма начин, драги ми господине — твърдо отвърна щабкапитанът на артиста. — Иначе с удоволствие, но пътувам по неотложна служебна необходимост.

Кондукторът изтегли обляния в сълзи Астралов в коридора.

Влакът тръгна. От перона долетя отчаян вик:

— Ликуша! Ще се самоубия! Прости ми!

— За нищо на света! — кресна зачервилата се пътничка и изхвърли през прозореца великолепния букет, засипвайки всичко с алени цветове.

Останала без сили, тя падна на кадифената седалка, закри лице с пръстчетата си и се разплака.

— Вие сте благороден човек — произнесе тя, хълцайки. — Да откажете парите! Толкова съм ви признателна! Щях да скоча през прозореца, бога ми!

Рибников промърмори:

— Петстотин рубли са луди пари. Аз барабар с дневните и пътните не получавам и една трета от това. Ама службата си е служба. Началството не прощава закъсненията.

— Петстотин рубли предлага, палячо! — не го чуваше дамата. — За пред публика. Вижте ме колко съм щедър! А иначе е толкова дребнав, такъв… икономист! — тя произнесе тая дума с безкрайно презрение и дори престана да подсмърча. — Не се простира според чергата!

Заинтригуван от логическото противоречие на тая реплика Василий Александрович попита:

— Простете, мадам, нещо недоразбрах. Той икономисва ли, или не се простира според чергата?

— Тя чергата му е повече от богата, само че той не се простира по нея — поясни спътничката му, която беше спряла да плаче и съсредоточено разглеждаше в огледалцето леко зачервеното си носле. Напудри го и оправи златистите лимби на челото си. — Миналата година взе почти сто хиляди, а изхарчихме едва половината. Все заделя „за черни дни“!

Тя вече окончателно се успокои, огледа съседа си и официално се представи:

— Гликерия Романовна Лидина.

Щабкапитанът също назова името си.

— Много ми е приятно — усмихна се дамата. — Длъжна съм да ви обясня, след като станахте свидетел на тая безобразна сцена. Жорж обожава да разиграва спектакли, особено когато има кой да го гледа.

— Ама наистина ли е артист?

Гликерия Романовна недоверчиво замига:

— Какво? Не знаете ли кой е Астралов? Тенорът Астралов-Лидин. Та неговото име го пише по всички афиши!

— Не ми е много до театри — равнодушно сви рамене Рибников. — Няма кога да ходя по опери, нали разбирате. Пък и парично не мога да си го позволя. Заплатата е мизерна, надбавките за раняване се бавят, а животът в Петербург не е шега работа. Файтонджиите не падат под седемдесет копейки дори за нищо разстояние…

Лидина не го слушаше, пък дори не го и гледаше.

— Женени сме от две години! — рече тя, сякаш се обръщаше не към прозаичния си съсед, а към друга, много по-достойна, съсредоточена и заинтригувана аудитория. — Ах, колко бях влюбена! Сега вече разбирам, че не в него, а в гласа му. Какъв глас! Само да запее — и се разтапям, може да ме връзва на фльонга. И той го знае, негодникът с негодник! Нали го видяхте как започна да пее, манипулаторът подъл? Добре че беше звънецът да му попречи, щото на мен вече ми се виеше свят…

— Красавец е господинът — през прозявка призна щабкапитанът. — Сигурно му се лепят. Оттам ли произтича драмата?

— И преди ми бяха казвали! — блеснаха очите на Гликерия Романовна. — В театралния живот никога не липсват доброжелатели. Но аз не им вярвах. И изведнъж — със собствените си очи! И то къде? В моята собствена гостна! И то с кого? С тая стара въртиопашка Котурнова! Кракът ми няма повече да стъпи в тоя осквернен дом! И изобщо в Петербург!

— В Москва се местите значи — резюмира щабкапитанът.

По гласа му пролича, че няма вече търпение да приключи с тая тема и да забие нос във вестника.

— Да, имаме апартамент и в Москва, на „Остоженка“. Жорж понякога го ангажират през зимата в Болшой театър.

На това място Рибников все пак се скри зад „Вечерняя Россия“ и дамата се принуди да млъкне. Тя ядосано отвори „Русское вече“, бегло прегледа челната дописка и захвърли вестника, мърморейки:

— Боже, каква мръсотия! Гола на пътя — това е ужасно! Съвсем ли са я съблекли? Коя ли ще е тая „графиня Х“? Вика Олсуфиева? Нели Воронцова? Боже, какво значение има!

Влакът отминаваше вили, градини, скучни дворове. Щабкапитанът шумолеше с вестника.

Лидина въздъхна веднъж, втори път. Мълчанието я отегчаваше.

— Какво сте се зачели с такъв интерес? — не издържа тя най-накрая.

— Ами списък на офицерите, загинали за царя и отечеството в морската битка при остров Цушима. Получен чрез европейските телеграфни агенции от японски източници. Скръбни скрижали, така да се каже. В следващите броеве щяло да има продължение. Та гледам дали няма да срещна някого от бойните другари — и Василий Александрович изразително, с удоволствие зачете на глас: — „От броненосец «Княз Кутузов-Смоленский»: младши флагманът контраадмирал Леонтиев, командирът на кораба капитан първи ранг Ендлунг, ковчежникът на ескадрата статският съветник Зюкин, старши офицерът капитан втори ранг Фон Швалбе“^[12]…

— Ах, спрете! — плесна с ръце Гликерия Романовна. — Не ща да чувам! Кога ли ще свърши най-сетне тая ужасна война?

— Скоро. Христолюбивото войнство ще разгроми коварния враг — обеща Рибников, сгъна вестника и извади някаква книжка, в която се зачете още по-задълбочено.

Дамата присви очи да види как се нарича книгата, но тя беше подвързана с кафяв табак.

Спирачките заскърцаха и влакът спря.

— Това Колпино ли е? — учуди се Лидина. — Чудна работа, бързият никога не спира тук.

Рибников се подаде през прозореца и подвикна към дежурния:

— Защо спряхме?

— Трябва да мине специалният влак, господин офицер, превозва спешен военен товар.

Гликерия Романовна използва, че спътникът й е с гръб, за да задоволи своето любопитство: бързо отдели хартиената подвързия, вдигна към очите си изящен лорнет със златна верижка и се намръщи. Книгата, която щабкапитанът четеше с такъв интерес, се наричаше „Тунели и мостове. Кратък справочник за служители на железниците“.

При дежурния дотърча телеграфист с хартиена лента в ръката. Онзи прочете депешата, сви рамене и размаха флагчето.

— Какво става? — попита Рибников.

— Вятър ги вее на бяла кобила. Сега пък да ви отпращаме, да не сме чакали специалния влак.

Вагоните се лашнаха.

— Сигурно сте военен инженер? — полюбопитства Гликерия Романовна.

— Откъде-накъде?

Лидина нямаше как да признае, че е надзърнала под подвързията, но намери изход — посочи кожения тубус.

— Ами това. Нали е за чертежи?

— А, да — Василий Александрович сниши глас. — Секретна документация. Трябва да я доставя в Москва.

— Аз пък си мислех, че сте в отпуск. Че отивате при семейството или при родителите.

— Не съм женен. С какво да го храня това семейство? Гол съм като пушка. И родители нямам вече. Пълен сирак съм. Сирак скитник, та чак номад. В полка ми викаха татарски хан — заради дръпнатите очи.

След спирането в Колпино щабкапитанът някак живна, разприказва се, чак и скулите му поруменяха.

Внезапно си погледна часовника и се изправи.

— Пардон, ще изляза да запаля.

— Пушете тук, свикнала съм — милостиво му разреши Гликерия Романовна. — Жорж пуши пури. Пушеше, искам да кажа.

Василий Александрович сконфузено се ухили:

— Ще прощавате. За цигарата казах преносно. Не мога да си позволя да давам грешни пари за пушек. Всъщност трябва да отида до тоалетната по естествени нужди.

Дамата величествено се обърна на другата страна.

Щабкапитанът грабна тубуса и се изниза. Забелязал негодуващия поглед на спътничката си, поясни с извинителен тон:

— Нямам право да го изпускам от ръце.

Гликерия Романовна го изпрати с поглед и измърмори:

— Ама че несимпатичен все пак.

И се загледа през прозореца.

А щабкапитанът бързо премина през втора и трета класа към последния вагон, прекоси и него и надзърна към външната му площадка.

В тоя момент долетя протяжна, настоятелна локомотивна свирка.

На площадката стояха старшият кондуктор и един дежурен жандарм.

— Ама че работа! — рече първият. — Това трябва да е специалният влак. Нали уж биха телеграма, че го спират!

На не повече от половин километър отзад се влачеше дълъг трен с два локомотива. Те пуфкаха черни облаци, които се стелеха над покритите с брезент платформи.

Беше вече късно, минаваше десет вечерта, но едва бе започнало да се здрачава. Наближаваше времето на белите нощи.

Жандармът забеляза щабкапитана, козирува:

— Да прощавате, ваше благородие, благоволете да затворите вратата. Инструкцията го забранява строго.

— Правилно, братко — одобри Рибников. — Бдителност и такива ми ти работи. Аз всъщност исках само да запаля. Ама ще пуша в коридорчето. Или в нужника.

И наистина влезе в тоалетната. Тук, в трета класа, помещението беше тясно и не особено чисто.

Василий Александрович се заключи отвътре и се подаде през прозореца.

Влакът тъкмо бе стигнал до един допотопен, строен още от Клейнмихеловите^[13] инженери мост над тясна река.

Рибников настъпи педала и в клекалото зейна кръгла дупка, през която се виждаше как отлитат назад траверсите.

Щабкапитанът натисна с пръст някакво незабележимо копче върху кожения тубус и го пъхна в дупката. Диаметрите им съвпаднаха напълно, тъй че му се наложи да упражни известно усилие.

Когато тубусът изчезна под вагона, Василий Александрович бързо намокри ръце на мивката и излезе в коридора, тръскайки пръсти.

След минутка влезе в купето си.

Лидина го погледна строго — още не му беше простила конфузията с „естествените нужди“ — и понечи пак да се обърне към прозореца, но изведнъж възкликна:

— Секретният ви калъф! Сигурно сте го забравили в тоалетната?

На лицето на Рибников се изписа недоволство, но той не сколаса да отговори на Гликерия Романовна.

Отнякъде долетя страшен грохот, вагонът се разлюля.

Щабкапитанът се хвърли към прозореца.

От почти всички прозорци стърчаха глави. Всички гледаха назад.

На това място имаше плавен завой и се откриваше прекрасна панорама към релсите, одевешната рекичка и моста.

По-точно към онова, което беше останало от него.

Мостът бе рухнал точно в средната си част, при това тъкмо в момента, когато по него преминаваше тежката военна композиция.

Гледката на катастрофата беше ужасяваща: стълб от вода и пара, вдигнат от стоварилите се в реката локомотиви, стърчащите товарни вагони, от които се свличаха някакви масивни стоманени конструкции, и най-ужасното — сипещите се надолу човешки фигури.

Гликерия Романовна, притиснала се до рамото на Рибников, изпищя. Другите пътници също крещяха.

Последният вагон на специалния влак, вероятно предназначен за офицерите, се заклати за малко на ръба, някои дори успяха да изскочат през прозорците, след това обаче опората се пречупи и вагонът полетя надолу, върху стърчащата от водата купчина разкривен метал.

— Господи! Господи! — разкрещя се истерично Лидина. — Какво зяпате? Трябва да направим нещо!

И се втурна в коридора. Василий Александрович я последва след части от секундата.

— Спрете влака! — нахвърли се екзалтираната дама върху старшия кондуктор, който търчеше към челния вагон. — Там има ранени! Хората умират! Давят се! Трябва да им помогнем!

Тя толкова здраво го сграбчи за ръкава, че той се спря.

— Каква ти помощ? На кого да помагаме? Такава каша! — началникът на влаковата бригада, блед като смъртта, се опитваше да се изтръгне от ръцете й. — Какво можем да направим? Трябва колкото може по-бързо да стигнем до гарата, да съобщим!

Гликерия Романовна го блъскаше с юмрук в гърдите и не даваше вид да го чува.

— Те умират, а ние заминаваме, така ли? Спрете моментално! Настоявам! — пищеше тя. — Дръпнете това, как му викахте, внезапната спирачка!

Крясъците й накараха някакъв мургав господин с почернени мустаци да надникне от съседното купе. Той видя, че началник-влакът се колебае, и се провикна заплашително:

— Само смей да спреш! Имам спешна работа в Москва! Рибников леко прихвана лакътя й и занарежда успокоително:

— Ама наистина, госпожо. Да, страшна катастрофия стана, ама единственото, с което можем да помогнем, е колкото може по-скоро да бием една телеграма от най-близката…

— Я си гледайте работата всички! — извика Гликерия Романовна.

Скочи към внезапната спирачка и дръпна ръчката.

Всички стоящи в коридора политнаха на пода. Влакът подскочи и се чу отвратително стържене по релсите. Отвсякъде се носеха вой и писъци — пътниците си бяха помислили, че и техният влак е катастрофирал.

Пръв се опомни мургавият, който не падна, а само си удари главата о вратата.

Той се хвърли към зашеметената от падането истеричка, изръмжа: „Ще те убия, мррррръснице!“ — и стисна гърлото й.

Василий Александрович, ако се съди по блясъка в очите му, споделяше отчасти кръвожадните намерения на мургавия господин. Обаче в погледа на щабкапитана към удушаваната жена се четеше не само ярост, но и нещо като учудване.

Рибников въздъхна, хвана сприхавия брюнет за яката и го хвърли настрани.

Сричка четвърта, в която волната птица тръгва на лов

Телефонът звънна в един и половина през нощта. Още преди да вдигне, Ераст Петрович направи знак на камердинера, който подаде остриганата си глава през пролуката, да му донесе дрехите. Обаждане по това време можеше да е само от управлението, при това задължително по някаква извънредно важна работа.

Колкото по-дълго Фандорин слушаше разтревожения телефонен глас, толкова по се мръщеше. Хвана слушалката в другата ръка и дооблече колосаната риза, която му държеше Маса. Поклати глава, когато камердинерът донесе половинките обувки — и онзи ги смени с ботуши.

Ераст Петрович не зададе никакъв въпрос на човека, който го бе събудил, рече само:

— Добре, Леонтий Карлович, пристигам след малко.

Облечен и стегнат, той за секунда спря пред огледалото. Среса прошарената черна коса, със специална четчица мина абсолютно белите слепоочия и изрядните мустачки без нито един посребрен косъм. Прокара пръсти по бузите си, намръщи се, но време за бръснене нямаше.

Излезе навън.

Японецът вече беше в колата с пътна чанта в ръка.

Най-ценното у камердинера на Фандорин дори не беше умението му да изпълнява всичко бързо и точно, а умението му да си върши работата без излишни приказки. Всъщност господарят и слугата не бяха разменили дори думичка. Изборът на обувки подсказа на Маса, че ги чака дълъг път, затова и той се беше екипирал съответно.

Двуцилиндровият олдсмобил изръмжа с цялата мощ на двигателя си от двайсет коня, с гръм и трясък потегли от „Садовая“, където живееше Фандорин, и след минутка вече беше на Чернишевския мост. Неубедително бледото нощно небе ронеше вял дъждец, улицата лъщеше от локви. Прекрасните грайферни гуми на фирма „Херкулес“ се плъзгаха по мокрия асфалт като по черен лед.

След още две минути возилото спря пред номер 7 на улица „Коломенская“, където се разполагаше санктпетербургското Жандармско-полицейско управление на железниците.

Фандорин кимна на козируващия часовой и изтърча нагоре по стълбите. Камердинерът остана в автомобила и дори демонстративно се обърна на другата страна.

Още от самото начало на въоръжения конфликт между двете империи Маса, по рождение японец, но по паспорт руски поданик, заяви, че ще спазва неутралитет, и стриктно се придържаше към това правило. Той не се възхищаваше от героичните подвизи на защитниците на Порт Артур, ала не се радваше и на победите на японското оръжие. Но най-вече не стъпваше във военни учреждения, което понякога създаваше сериозни неудобства както на него, така и на господаря му.

Нравствените страдания на камердинера се задълбочаваха и от това, че след няколко ареста по подозрение за шпионаж му се наложи да дегизира своята народност. Фандорин издейства за слугата си временен паспорт на името на китаец, тъй че Маса трябваше да излиза навън с перука с дълга плитка и се наричаше според документа с невъзможното име Лянчан Шанхоевич Чаюневин. От всички тия изпитания камердинерът изгуби апетит, посърна и дори престана да разбива сърцата на домашните прислужнички и шивачки, сред които в предвоенните времена жънеше умопомрачителни успехи.

Времената впрочем бяха тежки не само за фалшивия Лянчан Шанхоевич, но и за господаря му.

Когато японските броненосци атакуваха без предупреждение ескадрата в Порт Артур, Фандорин се намираше на другия край на света, в Холандска Западна Индия, където се беше отдал на увлекателни издирвания в областта на подводната навигация.

Отначало Ераст Петрович не искаше да има нищо общо с тая война, в която участваха две скъпи на сърцето му страни, но колкото повече успехът клонеше към Япония, толкова по-бързо Фандорин губеше интерес към влагоустойчивите свойства на алуминия и дори към търсенето на галеона „Сан Фелипе“, потънал със златния си товар през лято Господне 1708 на седем мили юг-югозападно от остров Аруба. Тъкмо в деня, когато стърчащият отломък на испанската гротмачта драсна алуминиевия корем на Фандориновата подводница, пристигна вестта за гибелта на броненосеца „Петропавловск“ заедно с главнокомандващия адмирал Макаров и целия екипаж.

На заранта Ераст Петрович повери ваденето на златните кюлчета на съдружниците си и отпътува към родината.

След като пристигна в Санкт Петербург, той се обърна към свой отдавнашен колега още от Трето отделение, който сега заемаше отговорна длъжност, и предложи услугите си: знайно е, че специалистите по Япония са катастрофално малко, а Ераст Петрович беше прекарал в Страната на Изгряващото слънце не една година.

Старият познат много се зарадва на визитата на Фандорин, но рече, че би искал да използва Ераст Петрович на друго поприще.

— Познавачи на Япония липсват, разбира се, както и какво ли още не — рече генералът, примигвайки със зачервените си от безсъние очи — но сме много голи от още по-лошо място, и то най-интимното, с извинение. Ако знаете само, драги, в какво отчайващо състояние е нашата система за контрашпионаж! В действащата армия криво-ляво се оправят, но в тила е мрак и ужас. Японските агенти са навсякъде, действат нахално, изобретателни са, а ние не умеем да ги хващаме. Липсва ни опит. Свикнали сме на почтени шпиони, европейци, които служат под прикритието на посолствата или на търговски компании. Докато азиатците нарушават всички правила. Аз знаете ли за какво се притеснявам най-много — сниши глас важният човек и се приведе към ухото му. — За пътищата ни. Когато война се води на десет хиляди километра от заводите и от мобилизационните пунктове, победите и пораженията зависят от железницата, главната кръвоносна система на държавния организъм. Имаме една-единствена артерия за цялата империя — от Питер до Порт Артур. И тя вяла, едвам пулсира, заплашена от запушване и най-страшното — съвсем незащитена. Две неща ме плашат тук, скъпи Ераст Петрович: японските диверсанти и нашето си руско безхаберие. Оперативен опит, слава Богу, не ви липсва. Освен това, както ми докладваха, в Америка сте се изучили за инженер. Съгласен ли сте да се впрегнете? Вие определяте условията. Ако искате — ще ви възстановим на държавна служба, ако не — останете си волна птица. Само помогнете, дайте едно рамо.

Така Фандорин се озова в столичното Жандармско-полицейско управление на железниците, и то тъкмо в ролята на „волна птица“, тоест консултант, който не получава заплата, но за сметка на това притежава широки пълномощия. Задачата на консултанта бе следната: да разработи система за гарантиране на сигурността на транспортните артерии, да я изпробва в зоната на своята отговорност, след което да я предаде на всички жандармски железопътни управления на империята.

Това беше главоболна работа, която никак не приличаше на предишните занимания на Ераст Петрович, но беше също посвоему интересна. В зоната на отговорност на управлението имаше над 2000 километра пътища, стотици станции и гари, мостове, насипи, депа, работилници — и всичко това трябваше да се охранява от евентуални посегателства от страна на противника. И докато в губернското жандармско управление се водеха на служба няколко десетки сътрудници, в железопътното те бяха над хиляда. И размахът, и отговорността бяха несъпоставими. Освен това съгласно длъжностната инструкция железопътните жандарми се освобождаваха от функциите на политическа полиция, което беше много важно за Фандорин — той не обичаше революционерите, но още по-голямо отвращение изпитваше към методите, с които тайната полиция изкореняваше нихилистическата зараза. В тоя смисъл Ераст Петрович не се чувстваше омърсен от службата в Жандармското железопътно ведомство.

Фандорин не знаеше много за железниците, но и не се смяташе за пълен дилетант. Все пак беше дипломиран инженер по самоходни машини, пък и преди двайсетина години, докато разследваше едно объркано дело, известно време се подвизава като уж стажант по една жепе линия.

През изтеклата година „волната птица“ успя да постигне много неща. Учредиха се жандармски караули във всички влакове, включително пътническите, осигури се специален режим за охрана на мостове, тунели, запасни коловози, стрелки, създадоха се подвижни бригади с дрезини и още сума нещо. Нововъведенията на столичното управление бързо се прилагаха и в другите губернии, така че до ден-днешен (да не чуе дяволът) не бе допусната нито една голяма катастрофа, нито една диверсия.

Макар че имаше доста измислена длъжност, в управлението свикнаха с Ераст Петрович, отнасяха се с подобаваща почит, наричаха го „господин инженер“. Началникът — генерал-лейтенант фон Касел — бързо свикна да се осланя във всичко на своя консултант и без него не вземаше никакви решения.

Ето и сега Леонтий Карлович чакаше помощника си на прага на кабинета.

Още щом мярна високата забързана фигура на инженера, се втурна срещу него.

— Как можа да се случи тъкмо на Тезоименитския мост?! — кресна генералът още отдалеч. — Хем писахме до министъра, предупреждавахме го, че мостът е овехтял, несигурен! А той само ми се заканва: ако допуснете японска диверсия, вика — отивате на съд. Каква диверсия, по дяволите? Тезоименитският мост не е ремонтиран от хиляда осемстотин и петдесета година! И ето на: не е издържал на тежестта на ешелона с тежката артилерия. Оръдията са повредени. Много загинали. И най-лошото е, че се нарушава връзката с Москва!

— Пак добре, че стана тук, а не след Самара — рече Ераст Петрович, докато влизаше след фон Касел в кабинета и затваряше вратата. — Тук можем да отбием движението през Новгород^[14]. Сигурни ли сме, че мостът е паднал сам, а не е било диверсия?

Леонтий Карлович се намръщи:

— Ама моля ви се, каква диверсия? Поне вие би трябвало да знаете, нали лично разработвахте инструкцията. На моста има патрул, релсите се проверяват през половин час, по спирачните площадки на влаковете са поставени дежурни жандарми — на моята територия цари пълен ред. Вие по-добре ми кажете откъде се изсипаха тия нещастия върху клетото отечество? И без това напъваме с последни сили. Откъде се взе тая пуста Япония? Когато постъпих на служба, никой не беше и чувал за такава страна. И на, за броени години се разрасна, като тесто набъбна. Къде се е чуло и видяло подобно нещо?

— Защо пък д-да не се е чувало — с характерното си заекване отговори Фандорин. — Япония започна да се модернизира през хиляда осемстотин шейсет и осма, тоест преди трийсет и седем години. От възцаряването на Петър до Полтава е минало по-малко време^[15]. Едно време не е имало и такава държава Русия, а изведнъж като взела да се разраства, к-като тесто е набъбнала.

— Е, зарежете това, то е история — махна с ръка генералът и се прекръсти със замах. — Слушайте аз какво ще ви кажа. За греховете наши ни наказва Господ. Жестоко ни наказва, както е наказал египетския фараон, със злосторни чудеса. Бога ми — Леонтий Карлович се озърна към вратата и сниши глас: — загубихме я тая война.

— Не мога д-да се съглася — отсече Ераст Петрович. — В нито една точка не съм съгласен. Не се е случило никакво злосторно чудо. Това първо. Случи се само онова, което бездруго се очакваше. Няма нищо чудно в това, че Русия не успява да спечели нито едно сражение. Чудо на чудесата щеше да е, ако ги беше спечелила. Нашите войници са по-слаби от японските — и издръжливостта им е по-слаба, и обучението, и бойният дух. Руските офицери, да речем, са добри, но японските са превъзходни. А за генералите (нямам предвид вас, ваше превъзходителство) няма какво да си приказваме: нашите са затлъстели и безинициативни, техните са жилави и агресивни. И ако все още удържаме положението, то е само благодарение на факта, че отбраната е по-лесна от настъплението. Но вие недейте да се притеснявате, Леонтий Карлович. Макар и да губим сраженията, войната ще я спечелим. И т-това е второ. Ние сме неизмеримо по-силни от японците в най-важното: на наша страна са икономическата мощ, човешките и природните ресурси. Времето работи за нас. Главнокомандващият Линевич действа абсолютно правилно, не като Куропаткин: протака кампанията, трупа сили. А японците отслабват с всеки изминал ден. Хазната им е на ръба на банкрута, комуникациите са разтеглени повече от възможното, резервите им са на привършване. Единственото, което трябва да правим, е да избягваме големите битки и п-победата ни е в к-кърпа вързана. Връх на глупостта беше да пращаме през половината земно кълбо балтийския флот за закуска на адмирал Того^[16].

Генералът слушаше помощника си и видимо му олекваше, но оптимистичната реч на Фандорин имаше доста мрачен финал:

— Катастрофата на Тезоименитския мост ме плаши повече от гибелта на нашата ескадра. Без флот криво-ляво печелим войната, но започнат ли да стават подобни фокуси по железопътната магистрала, захранваща фронта, Русия е обречена. Разпоредете се да прикачат локомотив на инспекторския вагон. Да идем д-да видим.

Сричка пета, в която фигурира един интересен пътник

През времето, необходимо на инспекторския вагон да пристигне до мястото на катастрофата — на стръмния бряг на река Ломжа, на нощта й бе омръзнало да се прави на тъмна и от небето волно струеше ярка слънчева светлина.

Пред остатъка от Тезоименитския мост се беше събрало невероятно количество началници — тук бяха и военният министър, и августейшият генерал-инспектор на артилерията, и министърът на пътищата, и шефът на Жандармския корпус, и директорът на Департамента на полицията, и началникът на жандармското губернско управление. Салон вагоните, наредени един зад друг, всеки със собствен локомотив, бяха половин дузина.

Над откоса блестяха пагони, звъняха шпори и акселбанти, басово отекваше ръмженето на началството, а долу до водата царяха хаосът и смъртта.

Сред водите на Ломжа беше струпан безформен куп дърво и желязо, над него висяха изпотрошените ребра на моста, единият смачкан локомотив още димеше, заровил нос в отсрещния бряг, а правоъгълният черен тендер на втория стърчеше от водата като зъбер. Вече бяха отнесли ранените, но на пясъка имаше дълга редица мъртъвци, покрити с брезент.

Част от модерните тежки оръдия, предназначени за руската Манджурска армия, бяха потънали надълбоко, други се търкаляха край брега. На отсрещния бряг бучеше кран, стрелата му се лашкаше насам-натам, теглейки за лафета някакво стоманено чудовище, но си личеше, че няма да успее, няма да му стигне силата.

Леонтий Карлович се присъедини към височайшето началство, докато Фандорин заобиколи островчето златни еполети и отиде до откоса. Застана на ръба, погледа и внезапно се заспуска надолу по наклона. Досами водата успя ловко да скочи на покрива на обърнат в реката вагон, по него стигна до следващата опора на моста, от която висяха изкривени релси. Инженерът се покатери по траверсите като по стълба и скоро се озова на отсрещния бряг на реката.

Тук имаше много повече свободно място. На петдесетина крачки беше спрял бързият влак, успял да мине моста преди срутването. Пътниците му се бяха скупчили край вагоните.

По оцелялата част от моста и край водата гъмжеше от делови хора, облечени цивилно, но при все това еднакви като братя. Фандорин позна единия от тях — Евстратий Павлович Милников, с когото бяха служили заедно в Първопрестолната.

Пред него беше застанал мирно жандармски подофицер с мокра и изпокъсана униформа — явно разследването вече набираше скорост. Но надворният съветник не гледаше подофицера, а приближаващия Фандорин.

— Гледай ти, гледай ти! — разпери ръце той, сякаш възнамеряваше да прегърне инженера. — Ераст Петрович! Какво ви води насам? А, да, нали сте сега в жеужепето, вярно, че ми беше казал някой. Ще прощавате, дето нахлувам на ваша територия, но има заповед от висшето началство за незабавно разследване с участието на всички обвързани ведомства. Та ме вдигнаха от меките завивки. Дръж, викат, души, старо куче. Е, послъгах за завивките, де — Милников оголи пожълтели зъби в нещо като усмивка, но очите му останаха присвити и студени. — Кога са им се полагали меки завивки на копоите. Само ви завиждаме на вас, железопътните аристократи. Аз пък в кабинета си нощувах, на столове както винаги. Затова пък пристигнах пръв, както виждате. Та разпитвам вашите човечета дали не е японска мина.

— Господин инженер — обърна се към Фандорин развълнуваният подофицер. — Кажете му на тяхно високоблагородие. Помните ли ме? Аз съм Лоскутов, по-преди служех на прелеза при гара Фарфоровая. Вие ни проверявахте зимъс, доволни останахте. Даже се разпоредихте относно повишението ми. Изпълних всичко, както си му е редът! Лично надникнах навсякъде десет минути преди ешелона. Беше чисто! Няма откъде да се качи диверсант на моста! Имам постове и от двете страни!

— Значи казвате, че е било чисто — повтори Ераст Петрович и поклати глава — Сигурен ли сте, че огледахте добре?

— Аз… Ама как… — подофицерът, задъхан, рязко свали фуражката и се прекръсти: — Господ ми е свидетел! Осма година вече… Когото искате питайте как Лоскутов си гледа работата.

Инженерът се обърна към Милников.

— Какво е изяснено дотук?

— Картинката е ясна — сви рамене детективът. — Обичайната ни руска неразбория. Бързият върви напред. В Колпино спира, трябва да пропусне специалния влак с оръдията. Не щеш ли, телеграфистът получава депеша: продължавайте, ешелонът се бави. Някой нещо объркал. Бързият тъкмо минава по моста, отзад се задава ешелонът. Бая е тежичък, както можете да видите. Трябвало е да засили и да мине с пълна скорост, както се полага. И нищо нямаше да се случи. А той, изглежда, е взел да намалява, та опорите не са издържали. Някой от „Пътна поддръжка“ ще си го отнесе здравата!

— Кой е изпратил т-телеграмата за забавянето? — Фандорин цял се приведе напред.

— Е, там е работата. Никой не е пращал такава телеграма.

— А къде е телеграфистът, който я бил получил?

— Търсим го. Засега не сме го намерили, свършила му е смяната.

Инженерът нервно мръдна крайчеца на устата си.

— Не го търсите както трябва. Направете словесен портрет, намерете снимка, ако успеете, и спешно го обявете за общодържавно издирване.

Ченето на Милников увисна.

— Телеграфиста? За общодържавно?

Фандорин привика с пръст надворния съветник, дръпна го настрана и тихо рече:

— Това е диверсия. Мостът е взривен.

— Кой ви каза?

Ераст Петрович поведе началника на копоите към разрушения мост, заспуска се по висящите релси. Милников го последва, като охкаше и се кръстеше.

— П-погледнете.

Ръката в сива ръкавица посочи овъглената и сцепена траверса, усуканата релса.

— Всеки момент трябва да пристигнат нашите експерти. Със сигурност ще намерят следи от взривни в-вещества.

Евстратий Павлович подсвирна, побутна бомбето си назад.

Следотърсачите висяха над черната вода, поклащайки се леко на импровизираната стълба.

— Демек жандармът лъже, че е оглеждал? Или дори по-зле — в заговора е? Да го арестуваме.

— Кой, Лоскутов да е японски агент? Глупости. Ако беше — досега да е избягал като телеграфиста от Колпино. Не, не, на моста не е имало мина.

— Тогава какво излиза? Взрив има, мина няма?

— Така излиза.

Надворният съветник угрижено се намръщи и запълзя нагоре по траверсите.

— Ще ходя да докладвам на началството. Е, сега вече ще се почне една… — махна с ръка на детективите: — Ей, докарайте ми лодка!

Обаче не се качи на лодката, хрумна му нещо друго.

Изпрати с поглед Фандорин, който беше тръгнал към бързия влак, почеса се по тила и се втурна подире му.

Инженерът, дочул стъпките му, се обърна и посочи спрелия влак.

— Възможно ли е дистанцията между двете композиции да е толкова малка?

— Не, бързият е спрял по-нататък, дръпнали са внезапната спирачка. После машинистът е дал заден ход. Кондукторите и някои от пътниците са помагали да вадят ранените от реката. На тоя бряг гарата е по-близо, отколкото на оня. Докараха каруци оттам, та ги извозиха.

Ераст Петрович с властен жест повика началника на влака и попита:

— Колко са пътниците във влака?

— Всички места бяха продадени, господин инженер. Тоест — триста и дванайсет души. Извинете, а кога ще можем да продължим?

Наблизо стояха двама от пътниците: армейски щабкапитан и симпатична дама. И двамата от главата до петите в тиня и мръсотия. Офицерът държеше чайник и поливаше, а дамата с мокра кърпичка и старателно търкаше изцапаното си лице. И двамата с интерес даваха ухо на разговора.

Откъм моста се появи в тръс взвод жандарми от жп управлението. Командирът, който тичаше най-отпред, козирува:

— Господин инженер, на вашите заповеди. Други два взвода оставих на оня бряг. Експертите започнаха работа. Какво ще заповядате?

— Отцепление — от двете страни на моста и по двата бряга. Да не се допуска никой на местопроизшествието, ако ще и генерал да е. В противен случай следствието не поема никаква отговорност — направо ги предупреждавайте. Кажете на Сигизмунд Лвович да търси следи от взривни вещества… Впрочем няма нужда, той сам ще се ориентира. Пратете ми писар и четирима по-оправни войници. Да, и още нещо: отцепете и бързия влак. Без мое позволение никой да не е мръднал — нито пътници, нито от влаковата бригада.

— Ама, господин инженер! — жално възкликна началникът на бригадата. — Престоят е вече четири часа!

— И ще п-продължи. Ще трябва да направим пълен списък на пътниците. Ще разпитаме всички и ще проверяваме документи. Започваме от последния вагон. А вие, Милников, по-добре се занимайте с изчезналия телеграфист. Тук мога да се оправя и без вас.

— Естествено. Тук си е ваша епархия — на драго сърце се съгласи Евстратий Павлович и дори вдигна ръце, един вид, край-край, тръгвам си, не претендирам за нищо — но не помръдна от мястото си.

— Господа пътници — унило се обърна началникът на влака към офицера и дамата. — Благоволете да заемете местата си. Нали чухте. Ще има проверка на документите.

 

 

— Лоша работа, Гликерия Романовна — прошепна Рибников. — Отиде ми главата.

— Защо? Какво се е случило?

Василий Александрович видя готовност за незабавно действие в нейните зачервени, но все пак прекрасни очи и отново за кой ли път през изминалата нощ се зачуди колко непредсказуема беше тая столична фльорца.

Докато спасяваха ранените и давещите се, Гликерия Романовна демонстрира невероятно поведение: тя не се разрева, не изпадна в истерия, дори не плачеше, само понякога, в особено тягостни мигове, така прехапваше долната си устна, че до сутринта тя болезнено се поду. Рибников само клатеше глава, докато гледаше как крехката дама издърпва от водата контузен войник и превързва кървящи рани с импровизирана превръзка, откъсната от копринената рокля.

В един момент щабкапитанът направо не издържа:

— Ама това е Некрасов направо, поемата „Руските жени“! — и бързо се огледа да не би някой да е чул тая забележка, която съвсем не подхождаше на облика на безцветен мижав военен.

След като Василий Александрович я отърва от лапите на мургавия неврастеник и особено след няколкото часа съвместна работа, Лидина взе да се държи с щабкапитана като със стар приятел — изглежда и нейното първоначално мнение за съседа от купето бе претърпяло известна промяна.

— Ама какво има? Говорете де! — възкликна тя, гледайки го уплашено.

— Загубен съм отвсякъде — занарежда шепнешком Василий Александрович, докато вървяха под ръка към вагона. — Аз ходих в Питер самоволно, без да уведомя началството. Сестра ми се беше разболяла. Сега ще разберат и лошо ми се пише.

— Арест ли ви чака? — огорчи се Лидина.

— Де да беше арест, това не е страшно. Друго е страшно… Спомняте ли си, дето ме питахте за тубуса. Тъкмо преди да гръмне, аз наистина го бях забравил в тоалетната. Толкова съм завеян.

Гликерия Романовна прикри устните си с длан и сниши гласа си до зловещ шепот:

— Секретните чертежи ли?!

— Да. Бяха много важни. Хем се бях самоотлъчил, но пак не ги изпусках от ръцете си.

— И къде са сега? Не проверихте ли в тоалетната?

— Изчезнали са — с гробовен глас отвърна Василий Александрович и обори глава. — Някой ги е взел. Това вече не е арест, ами военен съд. По военновременните закони.

— Ах, че ужас! — ококори се дамата. — И какво сега?

— Ще ви помоля за нещо — Рибников се изравни с последния вагон и спря. — Докато никой не гледа, ще се мушна под вагона, а после ще издебна момента и ще скоча в храстите. Не бива да ме хваща проверката. Само не ме издавайте, бива ли? Ако питат — кажете: де да го знам къде се е дянал? Пътувахме заедно, не го знам какъв е, не разговарям с дръвници. А куфарчето ми, дето е на горния рафт, го вземете, по-късно в Москва ще се отбия да го взема. На „Остоженка“ ли казахте, че живеете?

— Да, къщата на Бомзе.

Лидина се озърна към важната петербургска птица и жандармите, които бяха тръгнали към бързия влак.

— Нали ще ме спасите? — Рибников се дръпна в сянката на вагона.

— Разбира се! — върху лицето на Гликерия Романовна се изписа решителност, дори безразсъдност, както когато дръпна внезапната спирачка. — Дори знам кой ви е откраднал чертежите! Оня противен тип, който ми се нахвърли! Ето защо е бързал толкова! И най-вероятно тъкмо той да е взривил моста!

— Как така взривил? — не смогваше да настига мислите й обърканият Рибников. — Защо така решихте? Как би могъл да го взриви?

— Откъде да знам, аз да не съм военен?! Хвърлил е някаква бомба през прозореца например! Ще ви отърва, разбира се! Няма и нужда да се криете под влака! — провикна се тя вече в движение: толкова рязко се втурна да пресрещне жандармите, че щабкапитанът нямаше време да я задържи.

— Кой е шефът тука? Вие ли сте? — скочи тя към елегантния господин с посребрени слепоочия. — Имам важно известие!

Рибников тревожно присви очи, надникна под вагона, но беше вече късно да се крие там, множество очи бяха насочени към тях. Щабкапитанът стисна зъби и тръгна след Лидина.

Тя пък беше хванала посребрения за ръкава на пардесюто и нареждаше с невъобразима скорост:

— Знам кого търсите! Тук имаше един човек, един много неприятен брюнет, безвкусно облечен, с диамантен пръстен — камъкът беше огромен, но съмнителен. Ужасно съмнителен тип! Бързал бил за Москва! Всички останаха тук, повечето дори помагаха за спасяването на хората от реката, а той си взе багажа и замина. И то не просто замина. Когато пристигна първата каруца да кара ранените, той подкупи каруцаря. Даде му много пари и замина с него. И не качи нито един ранен!

— Да, наистина — сети се и началникът на влака. — Пътникът от втори вагон, шесто купе. Видях го, даде на селяка цяла стотарка — за каруца! И заминаха към гарата.

— Ама чакайте, още не съм свършила! — ядосано махна с ръка Лидина. — Чух го да пита оня селянин дали има маневрен локомотив на оная гара. Искал е да плати и на машиниста, та да избяга по-бързо. Нали ви казвам, ужасно подозрителен тип!

Рибников напрегнато слушаше, очаквайки тя всеки момент да отвори дума за изчезналия тубус, но чудесната Гликерия Романовна пропусна това особено подозрително обстоятелство, с което за пореден път учуди щабкапитана.

— Интерееесно — проточи господинът с посребрените слепоочия и с енергичен жест повика един жандармски офицер. — Поручик! Пратете някого оттатък. Там в инспекторския вагон е слугата ми, китаеца, вие го познавате. Да п-побърза на бегом насам. Аз ще съм на гарата.

И бързо закрачи покрай композицията.

— А бързия влак какво да го правим, господин Фандорин? — провикна се след него поручикът.

— Пускайте го! — отрони пелтекът, без да спира.

Въртящият се наблизо човечец с простовата физиономия и увиснали мустаци щракна с пръсти — към него моментално се втурнаха двама безлични мъже. Тримата си зашепнаха нещо.

Гликерия Романовна с вид на победителка се обърна към Рибников.

— Ето, видяхте ли колко добре се нареди всичко? Няма нужда да се криете като заек из храстите. И чертежите ще се намерят, ще видите.

Но щабкапитанът не гледаше нея, а гърба на човека, когото поручикът бе нарекъл Фандорин. Жълтеникавото лице на Василий Александрович бе заприличало на замръзнала маска и в котешките му очи проблясваха странни искрици.