Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Cimetière marin, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Френска поезия. Сборник

Френска. Първо издание

 

Подбрал и превел от френски: Пенчо Симов

Рецензент: Симеон Хаджикосев

 

Народна култура — София, 1978

 

Poesie Française

Choix et traduction de Pentcho Simov

Narodna kultura

 

Художествено оформление: Иван Кьосев

 

Редактор: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Дадена за набор 16. V. 1978 г.

Подписана за печат август 1978 г.

Излязла от печат август 1978 г.

Формат 84X108/32. Печатни коли 39. Издателски коли 32,76

 

Цена 3,62 лв.

 

ДИ „Народна култура“

ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Минават гълъби по тая стряха ярка,

а тя зад борове и гробове се мярка;

обгаря пладнето край тези брегове

морето, винаги започващо отново!

О, радост — подир размишление сурово

да съзерцаваш отдиха на богове!

 

Какъв изтънчен труд в светкавици поглъща

елмазите от пяна лека и могъща,

какъв покой вълните сякаш ще родят!

Когато слънце спре над тази бездна синя,

изпъкват две творби на вечната причина:

проблясва Времето и мъдрост е Сънят.

 

Имане трайно, храм обречен на Минерва,

спокойна широта, вода, която вперва

око, изпълнено с такъв голям покой,

догдето було пламенно над него пада,

о моя мълчаливост!… Във душата — сграда

и стряха с керемиди бляскави безброй.

 

О, храм на времето, в една въздишка сбрано,

да се изкачвам тук подготвен съм отрано,

от морския си взор изцяло обкръжен;

със жеста на сеяч, отблясък ведър мята

презрение победно над височината,

като че жертвоприношение от мен.

 

И както някой плод при допир се разпада,

превръщайки отсъствието си в наслада

в устата, във която формата му мре,

аз вдишвам тука своя бъдещ дим, догдето

нашепва на изчерпания дух небето

промяната — от бряг във звук — да разбере.

 

Небе правдиво, виж ме — тъй непостоянен!

След изблика на гордостта, след онзи странен

поток от леност, който с мощ у мене слях,

отдавам се на светлия простор изцяло,

над гробовете сянката на мойто тяло

ме кара да привикна с трепета й плах.

 

С душа изложена на туй слънцестоене,

поддържам те, о правда, блеснала над мене

с оръжия безмилостни към всеки враг!

На твойто място, чиста, връщам те веднага:

погледай се!… Но светлината предполага

до нея половината да бъде мрак.

 

За мен, за мене само, в мен дълбоко, гдето

е изворът на стиховете — до сърцето,

между събитие и пълна пустота,

дочувам ек от вътрешната моя сила —

горчива, мрачна, звучна, във духа ми скрила

звука на вечно бъдещата празнота!

 

Кажи, лъжливи пленнико на храсталака,

о, залив, който о пръст да се нагълта чака,

о, тайни, скрити в ослепителния звук,

какво е тялото, що с мене си отива,

какво влече го към земята костелива?

За моите отсъстващи си спомням тук.

 

Потайно, свято, пълно със безплътен пламък,

за светлина открито късче земен камък —

харесва ми туй място, свързващо добре

дървета, камъни и злато в твърдост крепка;

и толкоз мрамор тук над толкоз сенки трепка;

над гробниците мои спи едно море.

 

Прогонвай идоли е, куче необятно!

С усмивка на овчар догдето многократно

минавам и паса загадъчни овни —

туй бяло стадо от гробове мълчаливи,

отдалечавай ангелите предвидливи,

напразните съновидения махни!

 

Тук всяко бъдеще във леност се прелива,

във сухотата насекомото се впива;

изтляло всичко — въздухът е променен,

във течност с неизвестен аромат разтворен.

От липсите пиян, животът е просторен,

горчилката сладни, духът е прояснен.

 

Добре са мъртвите под тази пръст корава,

която стопля, тайните им изсушава.

Отгоре пладнето, високо над брега,

обмисля себе си, за пример то се взема…

Завършен мозък, съвършена диадема,

във тебе скритата промяна съм сега.

 

Единствен аз страха ти да побирам мога!

Съмнението ми и моята тревога

са недостатъци на твоя чист елмаз…

Но сред нощта със плочи мраморни богата

един недоловим народ изпод земята

на твоята страна застава в тоя час.

 

Стопили са се те във липса непозната…

Червена глина е изпила белотата,

жизнеността преминала във цветове!

Къде са думите за мъртъвците мили,

къде са дарбите, душевните им сили?

Където плач е бликвал, червеят снове.

 

На леките жени смехът и виковете,

очите ясни, сълзите и смеховете,

кръвта, която в устни пие аромат,

гръдта, която с огън си играе даже,

дланта, която иска да мълчи, да каже —

отива всичко в гроб — безкраен кръговрат!

 

А ти, душа, очакваш ли в съня да няма

отново тези ярки багри на измама,

с които златото пред живия блести?

Ще пееш ли, когато се разсееш в пара?

Мълчи! Минава всичко! В бърза надпревара

умираш, свято нетърпение, и ти!

 

Безсмъртност мършава със черно-златна дреха,

със лаврови венци обкичена утеха,

която майчин скут създава от смъртта,

лъжа набожна, хитрост все една и съща!

Та кой не го познава, кой не се отвръща

от черепа зловещ с озъбена уста!

 

Бащи отминали, отдавна непознати,

които под пръстта на множество лопати

за стъпките ни сте земя във тоя ден,

действителният червей, силата на злото

не е за вас — погребаните тук, защото

живее от живот и винаги е в мен!

 

Любов или омраза е към мен самия?

Зъбът му близо е — не мога да се скрия,

за него всеки прякор става сполучлив.

Какво от туй? Поглежда той, слухти, желае!

Плътта ми му харесва, жребий мой това е —

живея да принадлежа на този жив.

 

Зеноне![1] О, жесток Зеноне от Елея!

Стрелата ти бръмчи, прониза ли ме с нея?

Във въздуха е тя — лети и не лети!

Звукът ме ражда и стрелата ме убива!

Ах, слънцето… Със сянката си го закрива

Ахил, закрачил с непомръдващи пети!

 

Но не!… Вдигни се! Тръгвай в трайността безкрайна

Прекъсвай, тяло, тази мисъл всеотдайна!

Изпий ветрец роден във океана чак!

Безкрайна свежест, от морето изпарена,

духа ми връща… О могъща шир солена!

Да я догоня, в нея жив да бликна пак!

 

Море грамадно, със вълнения богато,

пантерска кожа и хламида, по която

безбройни идоли на слънцето блестят!

Чудовище, пияно от плътта си синя,

захапваш пак опашката си сред пустиня,

където с тишината сходен е шумът.

 

Да се живее трябва!… Вятър се надига

и в миг разтваря и затваря мойта книга,

на прах в скалите става дръзката вълна!

Литнете, страници, изпълнени с омая!

Вдигнете се, вълни! Разбийте вие тая

спокойна стряха със кълвящи в мир платна.

Бележки

[0] Морското гробище. — Поетът размишлява в морското гробище на Сет — своя роден град.

[1] Зеноне! — Прочути са аргументите на този древногръцки философ за летящата стрела и за Ахил и костенурката, чрез които оборвал съществуването на движението.

Край