Александер Кравчук
Нерон (1)

Друзила и Феликс

Макар че тя бе царица, а той до неотдавна роб, сериозно се питаха кой от двамата печели повече от този брак.

Друзила — петнадесетгодишна, прелестна, от истински царски род. Известно бе, че тя е правнучка на великия Ирод, цар на юдеите, сестра на цар Агрипа и от една година — жена на Азис, цар на Емеса. И то искрено обичана жена! Азис, за да може да се ожени за нея, прие юдаизма и изпълни всички верски изисквания.

Неочаквано Друзила разруши прекрасното семейство — въпреки че според еврейските закони тя нямаше право да извърши това, защото подобни постъпки за развод бяха привилегия изключително на мъжете. Изостави Азис и се венча за човек значително по-стар от нея, женен вече два пъти, преследващ евреите, освободен роб!

Защо Друзила отхвърли царската диадема, достойнствата на стария род, каноните на религията? Любителите на невероятни и тайнствени истории разказваха, че Феликс видял Друзила за първи път в театъра. По това време тя била жена на Азис. Очарован от красотата й, той пожелал ръката на царицата. Разбира се, това не било лесно. Но тук му помогнал един астролог от Кипър. Може би той е внушил на Друзила, че звездите отдавна са я определили за Феликс? А може да е използувал магии и омайно биле, породили у момичето толкова силни чувства, че тя забравила всичко и безропотно тръгнала след гласа на страстта.

Трезвите хора, познаващи добре живота, се усмихваха снизходително, когато слушаха чудния разказ за кипърския магьосник, звездите, омайното биле и за любовта от пръв поглед. Изглеждаше приемливо, че Феликс е видял Друзила за първи път именно в театъра. Много близко до истината бе, че е използувал след това посредничеството на славния магьосник, защото той имаше лесен достъп навсякъде, а жените охотно слушаха съветите на гадателите. Именно трезвите хора бяха склонни да смятат постъпката на Друзила, привидно лекомислена, за твърде прозорлива. Но и изборът на Феликс спорел тях беше също добър.

Причините, поради които благоразумните хвалеха връзките на двамата, заслужаваха внимание.

Друзила — царица на Емеса! Това звучи гордо. Какво бе всъщност това прекрасно владение? Малка област в Сирия по горното течение на Оронт. Долината бе наистина обработваема, но досами нея на изток се простираше пустиня — безкрайна и страшна, заселена само с номади, които не липсват дори и в Емеса. Дълъг беше оттук пътят до богатите, пулсиращи от живот градове на Сирия, Финикия, Палестина — Антиохия и Бариту, Цезарея и Ерусалим! Царят на Емеса беше владетел само благодарение на римляните, за които просто не бе изгодно да въведат собствена администрация и войскови части в тази отдалечена и бедна страна. Трябваше сам да му мисли как да осигури мира на границите и да отблъсне номадите. За това той трябваше да се домогва до благоволението на римските наместници и военачалници в Сирия и Юдея. И така, ако се махнеше позлатата на думите и титлите, оказваше се, че Друзила не беше истинска царица, а жена на слугата на слугите на римския император.

Друзила — сестра на цар Агрипа! Още преди двайсетина месеца той беше цар, толкова могъщ, колкото и владетеля на Емеса, защото владееше само едно малко сирийско градче Халкис. Напоследък, благодарение благоволението на императора, получи в замяна за Халкис три погранични области между Сирия и Палестина: Басан, Гилеад, Трахон. Бе върховен жрец на Ерусалимския храм. Причина за всичко това беше близкото му познанство с управляващия император Клавдий.

Но все пак той никога не можеше да бъде сигурен в благосклонността на римляните. Какво щеше да стане, ако в императорския двор дойдеше на власт враждебна на Агрипа партия? Тогава щеше всичко да загуби. Впрочем това беше без значение за Друзила, защото и така в никакъв случай не можеше да разчита на покровителство от страна на своя брат-цар. Съвсем не беше тайна, че тя имаше смъртен враг близо до него, в лицето на родната им сестра Береника. Причината за тази ненавист бе чисто женска. Береника беше с цели десет години по-възрастна от Друзила и като че ли бе по-некрасива, но в замяна на това беше порочна и лишена от всякакви скрупули. Вече два пъти се бе омъжвала, но обичаше истински само един човек, и то с престъпна любов, брат си Агрипа. Трудно можеше да се каже, че тя крие това.

И така, Друзила вече беше жена на освободен римски роб. Това бе истина. Марк Антоний Феликс е бил роб. За това именно говореше неговото хубаво собствено и фамилно име — същото като на славния вожд и член на триумвирата от преди две поколения: този, който е бил любовник на Клеопатра и се е самоубил преди повече от осемдесет години.

Феликс — защото просто така го наричаха, когато беше роб — принадлежеше на дъщерята на триумвира, Антония. В края на живота си, а може би чак в завещанието си, тя освободи както Феликс, така и брат му Палас. И двамата се числяха към най-доверените й хора. Според римския обичай освободеният роб взема името и родовото фамилно име на господаря си, а собственото си име запазва като псевдоним. Излиза, че като свободен човек той се ражда повторно благодарение на благоволението на господаря си и става почти член на семейството му. Тъй като Феликс и Палас бяха роби на жена, след освобождението си те взеха името и фамилията на баща й. По този начин и двамата братя станаха Маркантониевци.

Антония почина през май 37 година при много тайнствени обстоятелства. Наистина беше вече старица на 73 години и можеше да се смята, че е умряла от естествена смърт. Все пак някои факти говореха за друго.

По това време, от три месеца, император беше внукът на Антония — Гай Цезар, наречен Калигула. Цялата Империя възторжено поздрави встъпването на трона на този двадесет и пет годишен младеж. Изглеждаше, че ще стане предвестник на ясния ден след кошмарната нощ на Тибериевото управление. Трябва да се признае, че отначало новият владетел с голямо умение поддържаше и даже засилваше това благоразположение на широките маси. Реабилитира жертвите, нарушили законите по време на управлението на Тиберий — живите и мъртвите. Публично изгори на Форума всички протоколи и доноси, засягащи въпроси и процеси от миналите години, при това се закле, че не познава съдържанието на тези материали. По-късно се оказа, че е изгорил някакви стари свитъци, истинските документи Калигула старателно бе съхранил. Нареди да се публикуват държавните сметки, които по времето на Тиберий бяха строго секретни. Не допусна до себе си доносчици. Позволи да се притежават и четат историческите произведения, съдържащи критика към императора и строя, които преди това бяха изхвърляни от библиотеките и унищожавани. Заяви:

— Най-много държа на едно: да предам на поколенията цялата истина!

Сред общата радост единствено Антония запази сдържаност, въпреки че императорът оказваше на баба си най-висока чест. Та нали по негово предложение сенатът отреди на достойната дама големи почести, между които и титлата „Августейша“. Но Антония познаваше Калигула по-добре от когото и да било: след трагичната смърт на баща си Германик, а след това и на майка си, внукът години наред се възпитаваше в нейния дом. От наблюдателното око на Антония не убягваха съществуващите у момчето зародиши на дегенерация. Единствена тя си даваше сметка колко хитрост, но и комедиантство се съдържаше в красивите жестове на либерализъм у новия владетел. Нещо повече, Антония имаше смелост да порицае императора също така сурово и прямо, както някога, когато беше малко и непослушно момче. С това Калигула не можеше да се примири.

За непосредствените причини за смъртта на Антония какво ли не се говореше. Едни твърдяха, че починала от огорчение вследствие бруталното отношение на внука си, други, че се е самоубила, а някои казваха, че старицата била отровена. Факт е, че императорът не взе участие в погребението на баба си. От прозореца на дворцовата трапезария спокойно наблюдаваше как там, някъде далеко, се издигаше димът на погребалната клада.

През четирите години от управлението на Калигула освободените от Антония роби трябваше много да внимават да не настройват никого срещу себе си. Идилията на свободата и правоуправлението скоро свърши. В столицата пак плъзнаха доносници. Отново на дневен ред излязоха провокациите, арестите, политическите процеси, конфискуването на имущества. Старата прислуга на Антония се държеше близо до единствения все още жив син на господарката си: чичото на Калигула — Клавдий. И без друго той винаги живееше с майка си. Затова нейните хора от дълги години се отнасяха сърдечно към него.

Наистина по това време Клавдий не можеше да помогне никому. Сам имаше нужда от грижи и подкрепа. Калигула вероломно издевателствуваше над него. Не пестеше униженията на чичо си и неведнъж го заплашваше със смърт. На императора не му липсваха идеи. Назначи например Клавдий в Жреческата колегия и му заповяда да плати за тази чест 80 милиона сестерции на държавната хазна. Нещастникът не можа да откаже приемането на честта, но от друга страна нямаше толкова пари. Разори се и задлъжня на хазната.

Клавдий се спаси от смърт само заради това, че беше смятан за съвсем безвреден неудачник. Интересуваше се от история. Беше писал за гражданските войни, за образуването на Империята, за Картаген и за тайнствения народ на Етрурия. Тези научни трудове бяха най-добрият параван за вече 50-годишния мъж. Водеше спокоен и отдаден на изследвания живот в императорския двор, който бе изпълнен с престъпни интриги, и съвсем не се тревожеше, че беше посмешище за всеки един роб.

В края на януари 41 година Калигула беше убит от офицерите на личната си охрана. Тогава на Палатина се провеждаха ежегодните зрелищни игри в памет на императора Август. Последният ден, 24 януари, Калигула отрано гледаше представлението. Излезе от театъра около един часа, за да се изкъпе и нахрани в двореца. Отпред вървеше Клавдий заедно с двама високопоставени сенатори: Валерий Азиатик и Марк Виниций. Тази тройка се отправи през двореца към главната постройка. Императорът обаче, придружен от един сенатор, неочаквано зави към закрития вход. Там стояха група момчета, пристигнали чак от Азия: те щяха по-късно да участвуват в представлението. Калигула заговори с тях. В този момент трибунът на преторианците, Херея, го удари с меча си в гърба. Раната не беше смъртоносна, защото острието се хлъзна по ключицата. Калигула извика и пробяга петнадесетина крачки. Пътя му препречи трибунът Сабин, който заби меча си направо в гърдите му. Върху поваления император се нахвърлиха двайсетина от съзаклятниците. Нанесоха му около тридесет рани.

Ако Клавдий не беше влязъл в двореца, щеше да сподели съдбата на племенника си. Заговорниците имаха намерение да избият цялото семейство на владетеля. Тогавашната жена на Калигула беше хваната малко по-късно, плачеща над окървавения труп. Един от офицерите заби меча си в шията й, а малката й дъщеричка разби в стената.

Повечето от преторианците съвсем не желаеха връщането на Републиката, към което се стремяха някои от офицерите и сенаторите. Войниците, лишени от военачалниците си, като не знаеха какво да правят, обикаляха по целия дворец. Изведнъж един от тях, а беше вече тъмно, забеляза нечии крака, които се подаваха иззад завесата на верандата. Дръпна завесата и видя Клавдий. Извика:

— Да живее императорът!

На 9000 преторианци никой в столицата не се осмели да се противопостави. Клавдий, историкът и чудакът, стана император.

През всичките години на своето управление той беше предмет на всеобщ присмех. Наистина някои външни черти — леко клатещата се глава, куцането с единия крак, заекването — придаваха на Клавдий несериозен вид. Надсмиваха се и над някои негови слабости. Обичаше да си похапва често и много. Разказваше се, че когато веднъж председателствувал съдебно заседание, подушил миризма на ястия, готвени някъде наблизо. Веднага напуснал трибунала и отишъл непоканен на това празненство. Обикновено в голяма компания разговаряше непринудено и искаше всички да се чувствуват свободно, като у дома си. Във връзка с това злите езици разказваха, че искал със специално разрешение да позволи на своите гости „да пускат въздух“ според волята си, защото научил, че някой се разболял от боязливо стискане. До такава степен обичаше играта на зарове, че играеше дори и тогава, когато го носеха на носилка. Беше посветил и научен труд на тази игра.

Върху Клавдий като владетел и човек паднаха и по-сериозни обвинения. Все пак този, който безпристрастно би наблюдавал хода на основните държавни въпроси, трябваше да признае, че от времето на Август Империята не е била така правилно и разумно управлявана както при Клавдий, който притежаваше голям организаторски талант и се отнасяше сериозно към своите задължения. Познаването на историята се оказваше сега много полезно, както е полезно за всеки, който има намерение да се посвети на политическа или обществена дейност.

Клавдий почиташе паметта на майка си Антония. Ценеше хората, с които беше свикнал в нейния дом по времето, когато беше „малък човек“, едва понасян. Тези хора бяха освободените роби. Издигна ги всичките. Те имаха постоянен и лесен достъп до императора, защото бяха членове на Клавдиевата „фамилия“. Не заемаха наистина обичайните почетни длъжности, но упражняваха истински контрол над всички нишки в държавното управление, които се събираха в императорския дворец. Владетелят не можеше лично да контролира всички дела в огромната империя. Даваше само общите насоки. Материалите му бяха представяни от тях, те предаваха и нарежданията му надолу. Императорът с цялото си съзнание ги привличаше за съвместна работа, защото освободените роби бяха по-лоялни и по-зависими от него, отколкото големите аристократи, сенатори, благородници. Те работеха по-плодотворно и по-съвестно, отколкото тези велики господа, които и без друго на свой ред биха предоставили цялата тази работа на своите освобожденци или роби.

Клавдий имаше неколцина най-доверени хора: Полибий и Нарцис, Посид и Калист, Харпокрас, Палас и Феликс. Те си разделиха администрацията. В техни ръце премина ръководството на канцеларията (а колко петиции, доклади, предложения влизаха на ден в нея и колко отговори и нареждания излизаха от нея!), контролът върху финансите на двора и държавата, надзора над правосъдието.

Заради това „управление“ на освободените роби много се злословеше срещу императора. Наистина и предишните императори използуваха услугите на своята фамилия в държавните работи, обаче не толкова нашироко и не толкова последователно. Ропотът на аристократите, че неотдавнашните роби решават най-важните проблеми, беше разбираем, но това не бе истинска заплаха. Безпокойството идваше от друго: съперничеството, което освобожденците водеха помежду си за влияние и богатство. Това беше един вид взаимен контрол. Обаче на каква цена! Интриги непрекъснато разтърсваха двора и се заплитаха почти във всеки по-важен държавен въпрос.

Феликс успя да използува едно такова разиграване и единствен от всички освобожденци получи важен държавен пост — пост, който трябваше да му донесе ръката на прекрасната Друзила. Тогава той очевидно не можеше да предвиди това.

Това се случи през 52 година, или единадесетата година от управлението на Клавдий. На императора бяха представени двайсетина оковани еврейски благородници. Сред тях беше и тогавашният първосвещеник Ананий, както и предишният Йонатан. Затворниците бяха изпратени в Рим от наместника на Сирия Умидий Квадрат. Като човек с по-висок ранг, той упражняваше контрол и над Юдея, макар че по принцип в тази страна управляваше отделен служител, носещ титлата прокуратор. Ала тогавашният прокуратор на Юдея Куман не успя сам да се справи със страшните безредици, които избухнаха по вина на евреите и самаряните — невъзможно беше да разреши това. По молба на самаряните Умидий Квадрат се зае с въпроса. Пристигна в Юдея, разучи на място нещата, два пъти издаде присъда и двата пъти различна. По това време започнаха да се разпространяват слухове, че евреите подготвят въстание. Квадрат замина за Ерусалим, увери се, че няма непосредствена заплаха, но реши повече да не се бърка в работите на Юдея. Страхуваше се, че крайната присъда може да се окаже искрата, която ще запали пожара. По-далече от всякаква отговорност! Нека императорът решава! Окова еврейските благородници и ги изпрати в Рим заедно с Куман и Целер, военачалник на римските легиони в Юдея. Нареди също да замине за столицата на Империята делегация на самаряните.

Изправени пред Негово величество императора, евреите представиха развитието на събитията по следния начин:

„Самаряните предателски нападнаха галилейските богомолци, които отиваха на празника в Ерусалим. Загинаха няколко галилейци. Обърнахме се към прокуратора Куман да накаже виновниците, но той допусна самаряните да го подкупят и върна делегацията ни «с празни ръце». Тази новина предизвика огромно възмущение сред тълпите, събрали се в Ерусалим за чествуването на празника. Хиляди млади хора, горящи от жажда за отмъщение, веднага тръгнаха на Север към Самария. Нищо не помогнаха нашите молби и заповеди. В Самария се появиха и фанатици, които ние наричахме ожесточените. Това е вид тайна религиозна секта, над която нямаме никаква власт, напротив, тя враждува с нас. Водачите на ожесточените, Елеазар и Александър, се укриваха в Галилейските планини. Сега заедно с младите запалиха няколко самарянски села и изклаха жителите им. Там се случиха страшни неща. Но Куман, с помощта на Целер, бързо доведе в Самария римските кохорти. Много евреи загинаха, много отидоха в робство. Така кръвната дан беше изравнена и за двете страни. Тогава успяхме да повлияем на младите да сложат оръжие, да не причинят още по-големи нещастия на страната. За случилото се е виновен преди всичко Куман. Ако веднага беше разгледал въпроса за онова разбойническо нападение над богомолците, нашите със сигурност нямаше да допуснат самоволно отмъщение. Впрочем и преди това прокураторът безкрайно ни обиждаше. Веднъж, когато на двора пред храма се бяха събрали огромни тълпи богомолци, за да посрещнат спокойно празника, един от римските войници се съблече и се обърна с гръб към тях. Това предизвика всеобщо възмущение. Куман и Целер вместо да накажат виновника, доведоха в крепостта до храма нови отделения войска. При вида на войниците многохилядната тълпа се хвърли да бяга. Всички бяха сигурни, че всеки момент ще се стигне до клане. Колко хора загинаха тогава, като се тъпчеха взаимно из тесните входове и улички!“

Въпреки това показание положението на евреите пред императорския съд не беше завидно. Всеобщо беше очакването, че арестуваните големци ще заплатят с живота си за тези размирици. Та нали сами трябваше да признаят, че в тяхната страна се е стигнало до възмутителни прегрешения: народът се е осмелил да вдигне ръка срещу римската власт! Кой беше тук главният виновник, никой не се интересуваше. Истинското развитие на събитията и без друго не можеше да се пресъздаде. Задължение на поданиците бе покорно да търпят и спокойно да чакат справедливостта. Положението на евреите се утежняваше и от факта, че не самаряните и не Куман, а именно те бяха оковани. И така — наместникът на Сирия, който първи разгледа делото и най-добре познаваше положението в Юдея, застана против евреите. И накрая публична тайна бе, че много от императорските освобожденци бяха благосклонни към Куман и самаряните.

Във връзка с тези предвиждания императорската присъда беше истинска изненада. Клавдий заяви:

— Действителните виновници за безредиците в Юдея са самаряните. Затова присъствуващите в Рим членове на тяхната делегация трябва веднага да се арестуват. Те са виновни и ще получат смъртна присъда.

Прокураторът Куман не оправда доверието ни. Той носи отчасти отговорност за събитията в Самария. Ще бъде изпратен в изгнание. Военачалникът Целер е допуснал сериозни нарушения. Виновен е за смъртта на хиляди хора. Ето защо за назидание ще бъде наказан: да бъде влачен по улиците на Ерусалим, а след това съсечен.

Малко след тази присъда беше официално съобщено:

— За нов прокуратор на Юдея се назначава Марк Антоний Феликс. Предвид изключителното положение в тази страна под негова заповед минават всички римски военни части, намиращи се в Юдея, въпреки че по принцип прокураторите имат само цивилна власт.

Императорът не можеше да предвиди, че една година след заемането на поста Феликс ще получи и нещо повече, което също не се случваше на императорските прокуратори — ръката на прекрасната Друзила. Тя от своя страна, като се венчаваше за прокуратор-освобожденец, знаеше, че взема за мъж истинския владетел на Юдея. Какво значение имаше сега Береника и нейната нищожна ненавист?