Кристоф Мекел
Одисей

Какво ми остава да сторя

и къде ли мога да ида,

щом всичко е казано вече в книгата на Поета,

която ме хвърля в ръцете на хората с моите богове,

къщи и острови, жени и местонаходища.

 

Остава ми само едно — като ехо да дишам;

там е домът ми: между редовете,

тих, прозаичен,

сред непонятни останки, в мълчанието,

където, късайки думи, се скрива

грабливата птица-живот,

моето име и пътят ми лъкатушен.

 

Мога ли да започна отново? Да се измъкна

зад гърба на Поета

с моето име,

аз, Одисей, несрещан

в книги, бездеен, безславен, безмълвен,

вече недосегаем за съпоставки,

най-сетне истински,

в плът, съществуващ?

 

Повестта ми ще следва само сред прах.

Когато изчезнат стихотворни размери и богове,

когато накрая изчезнат строфите на древния мъж,

и моето име ще бъде свободно, а аз

ще потегля на път, ще подиря

домашно огнище, без богове, без следа,

не вече мотив за балада.

 

Не вече мотив за нещо си,

а само за мене. Няма корона,

няма Итака, няма завръщане

в законното ложе. Прехо̀дно,

разтърсвано от смъртта същество,

щастие или нещастие,

беден, богат, безправен —

това ще отхвърля, ще отхвърля всичко

и ще се промъкна до тленния зрак,

ще дойда, за да живея.

 

1974